Виктор Юго
Клетниците (6)

II
Как Жан може да се превърне в Шан

Господин Мадлен седеше една сутрин в кабинета си и се занимаваше с някои спешни административни въпроси, които искаше да уреди в случай, че се реши да замине за Монфермей, когато го уведомиха, че полицейският инспектор Жавер искал да говори с него. При споменаването на това име, господин Мадлен не можа да сподави известно неприятно чувство. След случилото се в участъка Жавер го избягваше повече от когато и да било и господин Мадлен изобщо не го беше виждал.

— Да дойде — каза той.

Жавер влезе.

Господин Мадлен беше седнал до камината с перо в ръка, наведен над папката, която прелистваше, като правеше тук-таме бележки. Тази папка съдържаше протоколите за нарушенията, констатирани от полицията, контролираща пътищата. Той и не помисли да стане при влизането на Жавер. Леденото му държане беше съвсем обяснимо, защото не можеше да не мисли за бедната Фантин.

Жавер поздрави почтително господин кмета, който стоеше гърбом към него. Господин кметът не го погледна и продължи да си взема бележки по протоколите.

Жавер направи две-три крачки и спря, без да прекъсне мълчанието.

Ако някой физиономист познаваше отблизо психиката на Жавер, ако беше посветил много време, за да изучи този постъпил на служба на цивилизацията дивак, това необикновено съчетание от римлянин, спартанец, монах и ефрейтор, този агент, неспособен за лъжа, този целомъдрен детектив, ако бе в течение на старата му затаена омраза към господин Мадлен и на спречкването му с кмета по повод на Фантин и наблюдаваше Жавер в този миг, той би си казал: „Какво ли е станало?“ За всеки, който познаваше неговата праволинейна, ясна, искрена, честна, строга и безпощадна съвест, би било очевидно, че Жавер току-що излиза от дълбока душевна криза. Всичко, което ставаше в душата на Жавер, тутакси се изписваше на лицето му. Подобно на всички примитивни натури, той беше податлив на резки промени в настроението. Но никога досега не бе имал по-странно и по-необичайно изражение. При влизането си той се поклони пред господин Мадлен без сянка от озлобление, гняв или мнителност в погледа и се спря зад креслото на кмета. Сега продължаваше да стои чинно, едва ли не мирно, с простодушната и хладнокръвна суровост на мъж, който никога не е проявявал благост, но винаги се е отличавал с търпение. Без да промълви нито дума, без да помръдне, с израз на непресторено смирение и безропотно подчинение, той чакаше кметът да благоволи да се обърне. Спокоен, сдържан, с шапка в ръка и с наведен поглед, той извикваше с държането си представа за нещо средно между войник, застанал пред началство, и провинен, застанал пред съдия. Всички чувства, както и всички спомени, които читателят би могъл да предположи у него, бяха изчезнали. Върху безизразното и непроницаемо като гранит лице се четеше само мрачна печал. От цялото му същество лъхаше принизеност и твърдост, мъжествено понасяно отчаяние.

Най-сетне кметът остави перото и се полуизвърна към него.

— Е, какво има? Какво се е случило, Жавер?

Жавер не отговори веднага, като че ли събираше мислите си. После заговори със скръбна тържественост, нелишена от простота:

— Господин кмете, извършено е престъпно деяние.

— Какво престъпно деяние?

— Един низш чиновник е проявил най-грубо незачитане към високопоставено длъжностно лице. И аз счетох за свой дълг да донеса този факт до ваше знание.

— Кой е тоя низш чиновник? — попита господин Мадлен.

— Аз — отвърна Жавер.

— Вие?

— Аз.

— А кое длъжностно лице има според вас основание да се оплаче от низшия чиновник?

— Вие, господин кмете.

Господин Мадлен се повдигна от креслото си. Жавер продължи все така сдържано, без да вдигне поглед от земята:

— Господин кмете, моля ви да поискате от префекта уволнението ми.

Господин Мадлен, изумен, се накани да каже нещо, но Жавер го прекъсна:

— Вие ще кажете, че аз бих могъл сам да си подам оставката. Само че това не е достатъчно. Да си подадеш оставката, е чест. А аз се провиних и затова трябва да бъда наказан. Трябва да бъда изгонен. — И като помълча малко, той добави: — Господин кмете, преди известно време вие бяхте несправедливо строг към мен. Проявете днес напълно заслужена строгост.

— И таз добра! Защо? — извика господин Мадлен. — Каква е тази неразбория? Какво означава всичко това? В какво се състои извършеното спрямо мене престъпно деяние? Какво сте ми сторили? Каква вина имате спрямо мене? Вие се обвинявате, искате да бъдете уволнен…

— Изгонен — уточни Жавер.

— Така да е, изгонен. Отлично. Но аз нищо не проумявам.

— Ще разберете, господин кмете.

Жавер въздъхна дълбоко и продължи със същия безстрастен и печален глас:

— Господин кмете, преди шест седмици, след спречкването ни заради онази уличница, аз бях вбесен и направих донесение против вас.

— Донесение?

— До полицейската префектура в Париж.

Господин Мадлен, който се смееше също така рядко, както и Жавер, сега се разсмя.

— Че като кмет съм посегнал на правата на полицията?

— Че сте бивш каторжник.

Кметът стана смъртно блед.

Жавер продължи, като все още не вдигаше поглед:

— Бях си въобразил, че е така. Отдавна се бях усъмнил във вас. Известна физическа прилика, сведенията, които бяхте поискали от Фаврол, огромната ви физическа сила, случката със стария Фошльован, умелото ви стреляне, лекото ви понакуцване, знам ли и аз самият? Щуротии! Тъй или иначе, бях ви взел за един каторжник, който се казваше Жан Валжан.

— Как се казваше?… Какво име произнесохте?

— Жан Валжан. Каторжник, когото съм виждал преди двадесет години, когато служех като помощник-надзирател в Тулонската каторга. Разправят, че след като излязъл от каторгата, този Жан Валжан обрал някакъв епископ, после извършил още един насилствен обир посред пътя на някакво савойче. От осем години се укрива някъде, кой знае по какъв начин, и все още го търсят. И ето че аз си бях въобразил… Тъй или иначе, наклеветих ви. Гневът ми надделя и аз направих донесение срещу вас в префектурата.

Господин Мадлен, който от няколко секунди се беше заловил отново с папката протоколи, отвърна с напълно безразличен тон:

— И какво ви отговориха?

— Че съм бил луд.

— Така ли?

— Така. И са били прави.

— Добре, че поне сам го признавате.

— Няма как, щом е намерен истинският Жан Валжан.

Господин Мадлен изпусна листа, който държеше, вдигна глава, погледна втренчено Жавер и възкликна с неподдаващ се на описание глас:

— Така ли?

Жавер продължи:

— Ето как стои работата, господин кмете. Изглежда, че в нашия край, близо до Айѝ-льо-О-Клоше, се навъртал някакъв старик на име Шанматийо. Най-незначителен човечец, на когото никой не обръщал внимание. Да се чудиш как си изкарват прехраната подобни типове. Миналата есен дядо Шанматийо бил задържан за кражба на гнили ябълки, които някой си… всъщност името няма значение, бил оставил, за да си приготви ябълково вино. Кражба, прескачане на зид, откършване на клони. Арестували нашия Шанматийо с ябълковия клон в ръка. Тикнали негодника в дранголника. Дотук нищо особено, най-много щял да иде в изправителен дом. Но ето че се намесва провидението. Понеже затворът бил разнебитен, следователят счел за уместно да премести Шанматийо в Арас, в окръжния затвор. Не щеш ли, в араския затвор се намирал бивш каторжник на име Брьове, задържан кой знае за какво и определен за ключар поради доброто си поведение. Едва пристигнал Шанматийо, господин кмете, и Брьове възкликнал: „Ами че аз познавам негова милост! Той е бивш каторжник. Я ме погледни, старче! Ти си Жан Валжан!“ — „Жан Валжан ли? Какъв Жан Валжан?“ И Шанматийо се преструва на учуден. „Я не се прави на щур! — казва Брьове. — Ти си Жан Валжан. Нали беше в Тулонската каторга преди двадесет години. Заедно лежахме там.“

Шанматийо отрича. То се знае, да не е луд! Разчепкват случая. Проучват издъно работата и ето какво се установява. Преди тридесетина години същият Шанматийо ходел като кастрач из много села и по-специално във Фаврол. Там се загубват следите му. Много по-късно се мяркал в Оверн, после в Париж, където според твърдението му работел като майстор-колар, а дъщеря му била перачка. Това обаче не е доказано. Най-сетне се установил в споменатото вече селище. А какъв е бил Жан Валжан, преди да отиде в каторгата за кражба с взлом? Кастрач. Къде? Във Фаврол. Още една важна улика. Кръщелното име на този Валжан е било Жан, а фамилното име на майка му Матийо. Какво по-естествено от предположението, че като е излязъл от каторгата, той е взел майчиното си име, за да се укрие, и почнал да се нарича Жан Матийо. Отива в Оверн. Тамошното произношение превръща Жан в Шан. Започват да го наричат Шанматийо. Нашият човек няма нищо против и ето ви го прекръстен в Шанматийо. Следите разказа ми, нали? Правят справка във Феврол. От семейството на Жан Валжан няма ни следа. Не знаят къде е отишло. Нали разбирате, в тия обществени слоеве пропадат често безследно цели семейства. Колкото и да търсиш, не намираш нищо. Когато не са кал, тия хора са прах. Пък и освен това, понеже тази история датира от преди тридесет години, във Фаврол не е останал вече никой, който познава Жан Валжан. Правят справка в Тулон. Освен Брьове има още само двама каторжника, които са познавали Жан Валжан. Осъдените до живот Кошпай и Шьонилдийо. Извеждат ги от каторгата, докарват ги в Арас. Устройват им очна ставка с тъй наречения Шанматийо. Те не изказват никакво съмнение. И за тях, както и за Брьове, това е Жан Валжан. Същата възраст — петдесет и четири години, същият ръст, същият вид, същият човек, с една дума, той и никой друг. Точно в този момент аз бях изпратил донесението си в префектурата. Отговарят ми, че сигурно не съм на себе си, защото Жан Валжан е в Арас, на разположение на правосъдието. Можете да си представите изненадата ми, след като смятах, че държа в ръцете си същия тоя Жан Валжан тук! Писах на следователя. Той ме извика, доведоха ми Шанматийо…

— Е, и какво? — прекъсна го господин Мадлен.

На неподкупното лице на Жавер се изписа искрено огорчение.

— Господин кмете, истината си е истина. Колкото и да не ми се ще да призная, онзи човек е Жан Валжан. И аз го познах.

— Сигурен ли сте? — подхвърли му тихо господин Мадлен.

Дълбоко убеден в истинността на това, което казваше, Жавер се засмя тъжно:

— Напълно!

Той се замисли за миг, взе машинално щипка пепел от поставената върху масата дървена паничка, която служеше за попиване на мастилото, и добави:

— Нещо повече, сега, след като видях истинския Жан Валжан, не мога да се начудя как съм могъл да допусна другото. Извинете ме, господин кмете.

Отправяйки тази сдържана молба към човека, който само преди шест седмици го беше оскърбил пред подчинените му в участъка и му беше казал: „Излезте!“, високомерният Жавер сам не съзнаваше простотата и достойнството на този свой жест. Вместо да отвърне на молбата му, господин Мадлен го запита неочаквано:

— А оня човек какво казва?

— Какво има да казва, господин кмете, работата му е спукана. Ако е Жан Валжан, налице е рецидив. Прескачане на зид, счупване на клон, задигане на ябълки. Ако го е сторило някое дете, ще се сметне за лудория, ако го стори възрастен мъж, ще бъде провинение, но за каторжник това е вече престъпление. Прескачане на зид, кражба, всичко е налице. Не изправителната полиция, а углавният съд ще има думата. И не няколкодневен затвор го очаква, а доживотна каторга. Предполагам освен това, че ще излезе наяве отново и обирът на савойчето. Не ще и питане, има за какво да се вайка човек, нали? Да, ако е някой друг, но не и Жан Валжан. Той е подмолен. И по това го познавам, че е той. Всеки друг би почувствувал, че почва да става жежко. Би се разбесувал, би закрещял — чайникът свири, когато го сложиш на огъня, — всеки друг би отричал настойчиво, че е Жан Валжан и така нататък в същия дух. А той се прави, че не разбира и само едно си знае: „Аз съм Шанматийо. Не съм бил там.“ И се чуди, и се диви, много ловко го е измислил. Голям хитрец е негодникът! Само че няма да мине. Доказателствата са налице. Четирима души са го познали и старият нехранимайко ще бъде осъден. Делото ще се гледа от араския углавен съд и аз ще присъствувам като свидетел. Имам призовка.

Господин Мадлен седна отново на писалищната си маса, взе пак досието и го запрелиства спокойно. Той се зачете, вземайки си бележки с вид на много зает човек. После каза на Жавер:

— Достатъчно, Жавер. Всъщност всички тези подробности съвсем не ме засягат. Ние си губим времето, а ни предстои срочна работа. Идете веднага при стрина Бюзопие, която продава билки на ъгъла на улица Сен-Сов. Ще й кажете да подаде жалбата си срещу коларя Пиер Шендон. Той е грубиянин и едва не премазал и нея, и детето й. Трябва да бъде наказан. После ще отидете при господин Щарселе, на улица Монтр-дьо-Шампини. Той се оплаква, че от капчука на съседната къща се стичала вода в дома му и подкопавала основите на къщата му. След това ще установите дали действително има нарушение на полицейските наредби в дома на вдовицата Дорис на улица Гибур и у госпожа Рьоне Льо Босе на улица Гаро-Блан, както ми е донесено, и ще съставите протоколи. Но аз ви давам много задачи. А вие като че щяхте да заминавате? Не ми ли казахте, че ще ходите в Арас по това дело след десетина дни?…

— Много по-скоро, господин кмете.

— Кой ден точно?

— Аз казах, струва ми се, на господин кмета, че делото ще се гледа утре, затова ще замина с дилижанса тази нощ.

Господин Мадлен трепна незабележимо.

— А колко време ще се гледа делото?

— Най-много един ден. Присъдата ще бъде произнесена сигурно утре, късно вечерта. Но аз няма да я дочакам, тя и без това няма да му убегне. Щом дам показанията си, ще се върна тук.

— Добре — каза господин Мадлен, отпращайки с ръка Жавер.

Но Жавер не си тръгна.

— Извинете, господин кмете — каза той.

— Какво има още? — попита господин Мадлен.

— Трябва да ви припомня нещо, господин кмете.

— А именно?

— Че трябва да бъда уволнен.

Господин Мадлен се изправи.

— Жавер, вие сте честен човек и аз ви уважавам. Преувеличавате вината си. Впрочем това също е едно оскърбление, което засяга лично мене. Вие сте достоен за повишения в службата си, Жавер, а не за понижения. Държа да останете на поста си.

Жавер устреми към господин Мадлен прямите си зеници, в дъното на които като че ли прозираше не особено просветената му, но строга и неподкупна съвест, и каза спокойно:

— Господин кмете, не мога да приема това.

— Повтарям ви — заяви кметът, — че вашата обида засяга само мене и никой друг.

Но Жавер, цял отдаден на мисълта си, добави:

— Колкото до преувеличаването, съвсем не преувеличавам вината си. Ето как разсъждавам аз. Усъмних се несправедливо във вас. Това, да речем, е още нищо. Наше право е ние, детективите, да бъдем мнителни, макар че ако подозираме и началството, бихме злоупотребили с правото си. Не само това обаче. Аз ви наклеветих, че сте каторжник без никакви доказателства, в пристъп на яд, с цел да си отмъстя, и то вас, заслужаваща уважение личност, кмет, висше длъжностно лице! Това е вече тежко провинение. Твърде тежко. Аз, служителят на властта, я оскърбих във ваше лице. Ако някой мой подчинен беше направил това, което сторих аз, щях да го обявя недостоен за службата му и да го изгоня. Е, тогава какво? Знаете ли, господин кмете, ще ви кажа само още две думи. Често съм проявявал непримиримост в живота си. Спрямо другите. Това беше справедливо. Постъпвах правилно. Сега, ако не проявя непримиримост спрямо себе си, всичките ми справедливи досегашни постъпки ще изглеждат несправедливи. Бива ли да бъда по-снизходителен към себе си, отколкото към другите? Не. Какво ще излезе? Че съм бил годен да наказвам само другите, но не и себе си! В такъв случай ще бъда окаяник. И всички, които казват: „Този мръсник Жавер!“ — ще излязат прави! Господин кмете, аз не искам да бъдете добър с мене, вашата доброта достатъчно ме е вбесявала, когато сте я проявявали спрямо други. Не искам да я проявявате и към мене. Доброта, която се изразява в даване право на уличницата против гражданина, на полицая против кмета, на нисшестоящия против висшестоящия, е за мене вредна доброта. Подобна доброта руши устоите на обществото. Боже мой! Много е лесно да си добър, мъчното е да си справедлив! Охо, ако вие се бяхте оказали този, за когото ви мислех, аз съвсем нямаше да бъда добър с вас. Тогава щяхте да видите! Господин кмете, аз съм длъжен да се отнеса към себе си така, както бих се отнесъл към всеки друг човек. Когато упражнявах насилие над злодеите, когато наказвах строго негодниците, често си казвах сам на себе си: „Внимавай, Жавер! Ако се подхлъзнеш, ако се провиниш, тежко ти!“ И ето аз се подхлъзнах, аз се провиних, толкова по-зле за мене. Няма какво. Уволнен, разжалван, изгонен! Пада ми се! Имам ръце, ще копая земята, не съм за жалене! Господин кмете, в интерес на службата е да дадете пример. Аз ви моля да уволните инспектора Жавер.

Всичко това беше казано така гордо и смирено, безнадеждно и убедително, че придаваше необяснимо величие на този необикновен блюстител на честността.

— Ще видим — каза господин Мадлен и му протегна ръка.

Жавер се отдръпна и каза сурово:

— Извинете, господин кмете, не бива да правите това. Кмет не се ръкува с доносник. — И процеди през зъби: — Да, доносник, защото, щом съм злоупотребил с полицейската си длъжност, аз съм вече само обикновен доносник.

После се поклони дълбоко и се отправи към вратата. Когато стигна до нея, той се обърна и без да вдигне поглед, каза:

— Господин кмете, ще остана на поста си, докато ми назначат заместник.

Той излезе. Господин Мадлен остана умислен, заслушан в твърдите и самоуверени стъпки, които се отдалечаваха по плочите на коридора.