Виктор Юго
Клетниците (5)

II
Мадлен

Той беше около петдесетгодишен мъж със загрижено лице и отзивчиво сърце. Това беше всичко, което можеше да се каже за него.

Благодарение на бързото процъфтяване на така успешно преустроения от него промишлен отрасъл Монтрьой-сюр-мер беше станал център на търговски сделки. Испания, важна потребителка на черен ахат, поръчваше всяка година огромни количества. В тази търговия Монтрьой-сюр-мер съперничеше едва ли не с Лондон и Берлин. Печалбите на чичо Мадлен бяха толкова големи, че още през втората година той успя да построи голяма фабрика с два обширни цеха, единия за мъже, другия за жени. Всеки гладен можеше да се яви там, сигурен, че ще получи работа и къшей хляб. Чичо Мадлен изискваше от мъжете добросъвестна работа, от жените — добро поведение, а и от едните, и от другите — честност. Беше разделил цеховете на мъжки и женски, за да предпази девойките и жените от пропадане. По този въпрос беше непреклонен. И само в това отношение проявяваше нетърпимост. Тази строгост беше напълно оправдана, защото в Монтрьой-сюр-мер, като гарнизонен град, изобилствуваха поводи за поквара. С една дума, неговото идване тук се оказа благотворно, а присъствието му беше истинска благодат. Преди да дойде чичо Мадлен, целият край изнемогваше, а сега всички живееха здрав трудов живот. Интензивното кръвообращение стопляше всичко и проникваше навсякъде. Безработицата и нищетата бяха забравени. Нямаше нито един онеправдан джоб, в който да няма поне малко пари, нямаше нито едно бедно жилище, в което да няма поне малко радост.

Чичо Мадлен вземаше всички на работа. Изискваше само едно:

— Бъдете добросъвестен мъж! Бъдете честна девойка!

Както вече казахме, сред тази оживена дейност, чийто създател и двигател беше той, чичо Мадлен забогатяваше, но странно явление за обикновен търговец, забогатяването, изглежда, съвсем не беше главната му грижа. Той като че ли мислеше много за другите и малко за себе си. През 1820 година всички знаеха, че притежава шестстотин и тридесет хиляди франка, внесени на негово име у Лафит. Но преди да отдели тези шестстотин и тридесет хиляди франка за себе си, той изхарчи над един милион за града и бедните.

Болницата беше зле обзаведена. Чичо Мадлен пое издръжката на десет легла. Монтрьой-сюр-мер се дели на горен и долен град. Долният град, където живееше Мадлен, имаше само едно училище, жалка руина, която просто се разпадаше. Той построи две училища: мъжко и девическо. И отпущаше от собствените си средства допълнително възнаграждение на двамата учители, двойно по-голямо от нищожната им заплата. Когато някой изказа учудването си пред него, той заяви:

— Най-важните служители в една страна са бавачката и учителят.

Беше основал на свои разноски приют, заведение почти непознато по онова време във Франция, както и спомагателна каса за старите и недъгави работници. Неговата фабрика беше истински работнически център, около който много скоро възникна цял нов квартал и се заселиха много бедняшки семейства. Той отвори за тях безплатна аптека.

В началото на дейността му злите езици се разбъбриха: „Този синковец иска да забогатее.“ Когато видяха, че той обогатява целия край, преди сам да забогатее, същите зли езици отсякоха: „Славолюбец!“ Това изглеждаше съвсем правдоподобно, още повече, че чичо Мадлен беше религиозен и до известна степен набожен, нещо, което правеше добро впечатление по онова време. Той ходеше редовно на сутрешната литургия. Местният депутат, който надушваше навред съперници, скоро се обезпокои от неговата набожност. Същият депутат беше член на законодателното събрание на империята и споделяше религиозните схващания на един отец от конгрегацията, известен под името Фуше, херцог д’Отрант, който беше негов приятел и покровител. Между четири очи той се подиграваше безобидно с Бога. Но когато видя, че богатият индустриалец ходи на утринната литургия в седем часа, той съзря в него възможен кандидат за депутат и реши да го надмине по набожност. Взе си йезуитски изповедник и почна да ходи и на обедната, и на вечерната литургия. Славолюбие по онова време означаваше в прекия смисъл на думата надпреварване в набожност. Не само Господ, но и бедните се възползуваха от опасенията на депутата, защото достопочтеният народен избраник също пое издръжката на две легла в болницата, та заедно с леглата на чичо Мадлен станаха общо дванадесет.

И ето че през 1819 година една сутрин в града се пръсна слух, че заради услугите, оказани на градчето, чичо Мадлен бил представен от префекта, за да бъде назначен от краля за кмет на Монтрьой-сюр-мер. Злите езици, които бяха обявили новодошлия за славолюбец, раздуха охотно този случай и не пропуснаха приятната възможност да възкликнат: „Нали ви казвахме! Виждате ли!“ Цялото градче забръмча. Слухът се оказа основателен. Няколко дни по-късно назначението беше обнародвано в „Монитьор“. На следващия ден чичо Мадлен се отказа от него.

През същата 1819 година изделията, произведени по новия, изобретен от Мадлен способ, бяха представени на промишлената изложба. Въз основа на доклада на журито кралят награди изобретателя с ордена на „Почетния легион“. Ново вълнение в градчето. Ето каква била работата! Той се домогвал до „Почетния легион“! Чичо Мадлен се отказа и от ордена.

Този човек решително беше цяла загадка. Злите езици и сега намериха какво да одумват. „Тогава сигурно е авантюрист!“

Както видяхме, този край дължеше много на чичо Мадлен, а бедните му дължаха всичко. Той беше принесъл толкова полза, че всички, без да щат, изпитваха уважение към него: беше освен това толкова благ, че всички неволно го обикнаха. Особено работниците му го обожаваха и той приемаше тяхното преклонение с тъжна сериозност. Когато стана явно, че е богат, „хората от доброто общество“ се надпреварваха да го поздравяват и гражданите почнаха да го назовават господин Мадлен. Само децата и работниците продължаваха да го наричат „чичо Мадлен“ и това обръщение го караше да се усмихва добродушно. Колкото повече се издигаше, толкова повече го отрупваха с покани. „Доброто общество“ изявяваше правата си над него. Малките превзети приемни в Монтрьой-сюр-мер, които, разбира се, бяха останали затворени за простия занаятчия, се разтвориха широко за милионера. Всякак се опитваха да го привлекат. Той отклони поканите им.

Злите езици и този път не му останаха длъжни. „Невеж и невъзпитан човек. Кой го знае от какви среди: произхожда. Сигурно не умее да се държи в обществото. Може и да е неграмотен.“

Когато почна да печели пари, злите езици казаха: „Търгаш.“ Когато почна да пръска парите си, те заявиха: „Славолюбец!“ Когато се отказа от почестите, решиха: „Авантюрист.“ А когато се отказа от светски живот, заключиха: „Простак.“

В 1820 година, пет години след пристигането му в Монтрьой-сюр-мер, той беше направил толкова много за този край, така единодушно беше желан от цялото население, че кралят отново го назначи кмет на града. Мадлен отказа и този път, но префектът настоя, всички големци дойдоха да го молят, хората го спираха по улицата, за да го увещават, натискът беше толкова енергичен, че той най-сетне прие. Интересно беше, че се реши главно поради упрека на една простичка стара жена, която му извика от прага на вратата си:

— Добрият кмет може да бъде много полезен. Защо се дърпаш, като можеш да сториш добро?

Това беше третата фаза от неговия възход. Чичо Мадлен се беше превърнал в господин Мадлен. Сега господин Мадлен се превърна в господин кмета.

III
Сумите, вложени у Лафит

А между това той си беше останал все така скромен, както в първите дни. Същите сиви коси, сериозен поглед, обгоряло лице на работник и замислено изражение на философ. Носеше обикновено широкопола шапка и дълъг редингот от грубо сукно, закопчан до шията. Изпълняваше кметските си обязаности, но продължаваше да живее уединено. Разговаряше с малцина. Избягваше любезностите, покланяше се отдалеч, отминаваше бързо, усмихваше се, за да не го принудят да заговори, даваше пари, за да не го принудят да се усмихне. Жените казваха по негов адрес: „Добродушен мечок!“ Най-голямото му удоволствие беше да се разхожда из полето.

Той се хранеше винаги самичък, разтворил пред себе си книга, която четеше. Имаше малка, добре подбрана библиотека. Обичаше книгите. Те са безстрастни и верни приятели. Като че ли колкото повече свободно време му оставаше ведно със забогатяването му, той го използуваше, за да развие ума си. Откакто се беше установил в Монтрьой-сюр-мер, правеше впечатление, че от година на година езикът му ставаше все по-културен, по-изискан и по-мек.

Обичаше да взема по време на разходка пушката си, но рядко я използуваше. Случеше ли му се обаче да стреля, улучваше със застрашителна точност. Никога не убиваше безвредно животно и никога не стреляше по птица.

Макар че не беше вече млад, говореше се, че бил удивително силен. Предлагаше помощта си на всеки, който се нуждаеше от помощ. Повдигаше паднал кон, изтикваше затънало в калта колело, спираше за рогата побягнал бик. Джобовете му винаги бяха пълни с монети на излизане от дома му и празни на връщане. Когато минеше през някое селце, дрипавите малчуганчета го сподиряха радостно и го наобикаляха като рояк мухи. Хората предполагаха, че е живял някога на село, защото винаги имаше в запас полезни за селяните съвети. Учеше ги как да изтребват житния молец, като поръсят хамбара и особено цепнатините между дъските с разтвор от готварска сол, как да прогонват житоядеца, като закачват навред цъфнал орвиот: по стени, по покриви, в полето и в къщи. Имаше „рецепти“ за прочистване на нивите от къклица, главня, троскот, лисича опашка — всевъзможни вредни плевели, които задушават житото. Предпазваше яйчарниците от плъхове само чрез миризмата на морско свинче, сложено вътре в тях.

Един ден видя местни жители, които усърдно скубеха коприва. Погледна купчината изкоренени и изсъхнали стръкове и забеляза:

— Увехнала е вече. А би могла да се използува, ако човек знае как. Когато копривата е млада, нейните листа са превъзходен зеленчук. Когато остарее, нейните влакна и нишки приличат на конопа и лена. Платно от коприва не отстъпва по нищо на конопеното. Ако се накълца, копривата е отлична храна за птиците, ако се стрие, може да се даде на рогатия добитък. Смесено с фуража, копривеното семе придава лъскавина на косъма на животните. А пък копривените корени, разбъркани със сол, дават много хубава жълта боя. От копривата става освен това прекрасно сено, което може да се коси два пъти в годината. А много ли й трябва? Шепа пръст и никакви грижи, никаква работа. Семето й само е ронливо по време на узряването и мъчно се събира. Това е всичко. Със съвсем малко труд копривата би могла да бъде полезна. Но пренебрегнете ли я, тя става вредна. И тогава се налага да я скубем. Колко много хора са като копривата! — Той помълча малко и добави: — Запомнете, драги приятели, няма вредни треви, както няма вредни хора. Има само лоши стопани.

Децата го обичаха още, защото умееше да прави прелестни играчки от слама и кокосови орехи.

Видеше ли вратата на някоя църква обвита в черен креп, той влизаше вътре. Обичаше да присъствува на погребения, както други обичат да присъствуват на кръщения. Чуждата загуба и скръб го привличаха, защото беше извънредно добросърдечен. Той се смесваше с тълпата от приятели, с облечените в черно близки на покойника, със свещениците, които служеха заупокойна край ковчега. Мислите му сякаш охотно се сливаха с погребалните псалми, изпълнени с видения от друг мир. Впил взор в небето и устремил дух към тайните на безконечното, той слушаше тъжните гласове, които пеят пред прага на тъмната бездна на смъртта.

Вършеше много благодеяния скришом, както други се крият, когато вършат злодеяния. Вмъкваше се незабелязано вечер по домовете. Качваше се крадешком по стълбите. И някой бедняк намираше, като се върнеше в къщи, вратата си отворена, а понякога дори избита в негово отсъствие. „Сигурно някой злосторник се е вмъкнал!“ — възкликваше нещастникът. И влизаше, но първото нещо, което привличаше погледа му, се оказваше златна монета, забравена на масата или стола. „Злосторникът“, който го беше споходил, беше не друг, а чичо Мадлен.

Той беше приветлив, но печален. Простите хорица казваха:

— Уж богаташ, но съвсем не се големее. Уж честит, пък никак не изглежда доволен.

Някои продължаваха да го смятат за загадъчна личност и твърдяха, че не допущал никого в спалнята си, която била истинска отшелническа килия, с пясъчен часовник, украсен с черепи и кръстосани кости. Тези слухове толкова се бяха разпространили, че няколко млади, изящно облечени и закачливи жителки на Монтрьой-сюр-мер дойдоха един ден при него и му казаха:

— Господин кмете, покажете ни най-сетне спалнята си. Казват, че била същинска отшелническа пещера.

Той се усмихна и незабавно ги въведе в „пещерата“ си. Жените бяха добре наказани за любопитството си. Спалнята беше обзаведена с най-обикновени мебели от акажу, доста грозни, както всички подобни мебели, а стените бяха тапицирани с най-проста хартия от по дванадесет су. Само едно нещо привлече вниманието им — два старомодни свещника, поставени върху камината, които бяха сребърни, както изглеждаше по всичко, „защото имаха контролен печат“. Наблюдателност, отговаряща напълно на духа на провинциалните градчета.

Но хората въпреки това продължаваха да разправят, че никой не бил влизал в спалнята му и че тя приличала на отшелническа пещера, кът за углъбяване, леговище, гробница.

Шушукаше се също, че бил вложил у Лафит „несметни“ суми, и то с уговорката винаги когато ги поиска, да бъдат на негово разположение. Така че, прибавяха злите езици, господин Мадлен можел да пристигне някой ден у Лафит, да подпише една разписка и да отнесе за десет минути своите два-три милиона. В действителност „неговите два-три милиона“ се свеждаха, както вече споменахме, до шестстотин и тридесет или четиридесет хиляди франка.

IV
Господин Мадлен в траур

В началото на 1821 година вестниците съобщиха за кончината на монсеньор Мириел, дински епископ, „наричан още монсеньор Биенвьоню“, починал като праведник на осемдесет и две годишна възраст.

Ще прибавим тук една подробност, изпусната от вестниците — динският епископ беше ослепял няколко години преди смъртта си, нещастие, което той понасяше леко, защото сестра му беше край него.

Нека отбележим мимоходом, че на тази земя, където няма нищо съвършено, да бъдеш сляп и да те обичат, е една от най-необикновените и най-изтънчените форми на щастие. Малко радости се равняват на радостта да чувствуваш постоянно край себе си любимата съпруга, дъщеря или сестра, пленителна спътница, която стои неотлъчно до тебе, защото имаш нужда от нея и защото и тя не може да живее без тебе, да знаеш, че си й необходим, както и тя ти е необходима, да можеш всеки миг да измериш нейната привързаност по времето, което ти посвещава, и да си кажеш: „Понеже ми отдава цялото си време, отдала ми е цялото си сърце.“

Да виждаш мисълта й, не можейки да видиш лицето й, да чувствуваш верността на едно същество в потъналия в тъма останал свят, да усещаш докосването на роклята й като трепет на крила, да чуваш как снове насам-натам, излиза, влиза, говори, пее и да си мислиш, че си център, около който кръжат нейните стъпки, думи, песен, да се убеждаваш всеки миг в собствената си привлекателност, да се чувствуваш толкова по-силен, колкото си по-немощен, да се превърнеш в твоя мрак и именно поради твоя мрак в светило, около което обикаля ангел, наистина малко радости се равняват на тази. Увереността, че ни обичат, е върховно щастие в живота. Че ни обичат заради нас самите или по-право казано, въпреки нас самите. Тази именно увереност притежава слепецът. Грижите в подобно нещастие са равносилни на милувки. Лишен ли е от нещо такъв човек? Той не е загубил слънчевия зрак, ако е запазил любовта. И каква любов при това! Любов, изтъкана изцяло от добродетел. Слепотата изчезва, ако човек се чувствува сигурен. Душата търси пипнешком другата душа и я намира. И тази вярна душа, която среща, е една жена. Ръката, която те поддържа, е нейната ръка; устните, които докосват челото ти, са нейните устни. Дъхът, който усещаш до себе си, е нейният дъх. Всичко нейно да ти принадлежи, като се почне от обожанието й и се свърши със състраданието й, да не се чувствуваш никога изоставен, да се уповаваш на нежната й слабост, да се опираш на тази крепка тръстика, да се докосваш до провидението и да можеш да го вземеш в прегръдките си, като че ли всевишният е станал осезаем, какво блаженство! Сърцето, неразбираемо небесно цвете, достига загадъчен разцвет. Ти не би дал твоя мрак за всичката светлина на небето! Една ангелска душа е до теб, неотлъчно до теб. Отдалечава се само за да се върне наново. Изчезва като блян, за да стане наново действителност. Усещаш топъл лъх: това е тя. Преливаш от ведрина, жизнерадост и въодушевление. Сияеш в нощта. Ами хилядите дребни грижи! Незабележими подробности, които придобиват огромни размери пред празния ти взор. Неизказано нежните извивки на женския глас галят слуха ти и ти заменят затъмнената вселена. Душата й те приласкава. Не виждаш нищо, но знаеш, че те обожават. Рай, изтъкан от тъми.

Монсеньор Биенвьоню се беше преселил от този рай в другия.

Известието за смъртта му беше отпечатано и в местния вестник, излизащ в Монтрьой-сюр-мер. На следния ден господин Мадлен се появи целият в черно, с траурна лента на шапката си.

Тези траурни дрехи не минаха незабелязано в града и дадоха повод за нови одумки. Решиха, че този траур хвърля светлина върху произхода на господин Мадлен и заключиха, че е бил роднина на достопочтения епископ. „Носи траур за динския епископ“ — шушукаха из приемните. Това много издигна господин Мадлен в очите на изтънченото общество в Монтрьой-сюр-мер и му спечели неговото уважение. Местното микроскопично предградие Сен-Жермен реши да вдигне карантината от господин Мадлен, по всяка вероятност родственик на епископ. Господин Мадлен забеляза порасналия си престиж по зачестените поклони на старите и по усмивките на младите жени. Една вечер една от най-изтъкнатите представителки на това висше общество в низша степен, считайки, че преклонната й възраст й дава право да бъде любопитна, се осмели да му зададе въпроса:

— Господин кметът е навярно братовчед на покойния дински епископ?

— Не, госпожо — отвърна той.

— Но вие носите траур за него — настоя старицата.

— Да, защото на младини служих като лакей у него.

Бяха забелязали още нещо: всеки път, когато в града се появеше младо савойче-коминочистаче, което обикаля друмищата, господин кметът поръчваше да го извикат, питаше го за името му и му даваше пари. Малките савойчета споделяха това едно с друго и все по-често минаваха през Монтрьой-сюр-мер.

V
Бледи светкавици на небосклона

С течение на времето всяка проява на враждебност изчезна. Отначало, по силата на неписания закон, който се отнася до всички преуспяващи, срещу господин Мадлен бяха възникнали грозни хули и клевети, после те се превърнаха в злобни клюки, малко по-късно в закачки, а най-сетне и те изчезнаха. Той се ползуваше с безспорно, искрено и единодушно уважение и настана време — приблизително през 1821 година, — когато произнасяха „господин кмета“ със същия тон, както в Дин през 1815 година казваха „негово преосвещенство епископа“. Съветите на господин Мадлен се ценяха на десет левги околовръст. Той уреждаше спорове, осуетяваше процеси, сдобряваше врагове. Всеки прибягваше до неговото застъпничество, за да докаже правотата си. Като че ли в душата му се съхраняваха скрижалите на неписаните природни закони. Тази почит към него се предаваше като зараза от човек на човек и за шест-седем години заля целия край.

Само един човек в града и околията устоя напълно на тази зараза и не й се поддаваше, каквото и да направеше чичо Мадлен, като че ли някакъв вроден усет, сигурен и верен, го държеше нащрек и не му даваше покой. Някои хора като че ли действително са надарени с чисто животински инстинкт, силно изявен и безпогрешен като всеки инстинкт, който определя симпатиите и антипатиите, който отблъсква съдбоносно един човек от друг, който не се колебае, не се обърква, не мълчи и е винаги праволинеен, ясен в своята слепота, властен, непоколебим, противопоставящ се упорито на всички внушения на разума. Независимо от различните обрати на човешката съдба той предупреждава тайно човека-куче за присъствието на човек-котка, както и човек-лисица — за приближаването на човек-лъв.

Често, когато господин Мадлен минаваше по някоя улица, спокоен, приветлив и обсипван с благословии от всички, един висок на ръст мъж, облечен в тъмносив, редингот, с дебел бастун и шапка със смъкната периферия, се обръщаше рязко и го проследяваше с поглед, докато той изчезнеше. Този мъж се опираше, скръстваше ръце и клатейки бавно глава, присвиваше в недоумение устни — многозначителна гримаса, която би могла да се изтълкува по следния начин: „Кой може да бъде, този човек? Уверен съм, че съм го виждал някъде. Във всеки случай няма да му се удаде да ме извози.“

Този мрачен, бихме казали дори застрашително мрачен мъж спадаше към хората, които вдъхват тревога на всеки наблюдател, даже при бегъл поглед.

Казваше се Жавер и служеше в полицията.

Той изпълняваше в Монтрьой неприятната, но безспорно полезна длъжност на полицейски инспектор. Не беше свидетел на първите стъпки на господин Мадлен. Дължеше поста си на покровителството на господин Шабуйе, сега секретар на министъра на вътрешните работи граф Англес, а по онова време префект на Париж. Когато Жавер пристигна в Монтрьой-сюр-мер, състоянието на крупния индустриалец беше вече създадено и чичо Мадлен се беше превърнал в господин Мадлен.

Някои полицейски служащи имат характерно за професията си изражение, примесено с голяма доза подлост и съзнание за власт. И Жавер имаше подобно лице, но на него нямаше никаква следа от низост.

Ние сме дълбоко убедени, че ако душите бяха видими за човешкия поглед, съвсем недвусмислено щяхме да установим едно интересно явление: на всеки човешки индивид съответствува дадена животинска порода и лесно бихме приели смътно прозряната от някои мислители истина, че всички животни, от стридата до орела и от свинята до тигъра, са превъплътени в човешката раса, а всяко едно от тях — в отделния човешки, индивид. Понякога се случва няколко от тях да съжителствуват в един и същи човек.

Животните не са нищо друго освен изображенията на нашите пороци и добродетели, излезлите наяве, видими въплъщения на нашите души. Бог ни ги показва, за да ни наведе на размисъл. Но понеже животните са само призраци, Бог не ги е сътворил податливи на възпитание в истинския смисъл на думата. Пък и за какво ли им е притрябвало? Нашите души обаче съществуват реално и имат собствено предназначение: те са надарени от Бога с ум, тоест с податливост за възпитание. Правилно насоченото обществено възпитание винаги е в състояние да извлече от една душа, каквато и да е тя, нейното полезно съдържание.

Всичко казано, разбира се, има много тесен смисъл и важи само за видимия земен живот, без да предрешава сложния проблем за предишната и по-късна участ на другите живи твари. Видимото „аз“ в никакъв случай не дава право на мислителя да отрече скритото „аз“. А сега можем да продължим след тази уговорка.

И така, ако допуснете за миг заедно с нас, че всеки човек носи в себе си някой животински тип, лесно ще можем да определим същината на полицейския инспектор Жавер.

Астурските селяни вярват, че между новородените на всяка вълчица има по едно куче, което тя разкъсва, защото, ако порасне, то би разкъсало другите вълчета.

Дайте човешки образ на това родено от вълчица куче и ето ви Жавер.

Жавер беше роден в затвор от една гледачка на карти, чийто мъж беше каторжник. Когато порасна, той си даде сметка, че стои вън от обществото и загуби надежда, че ще може да проникне някога в него. Откри, че обществото не допуска никога в своите редове две класи хора: хората, които го нападат, и хората, които го охраняват. Той можеше да избира само между тези две класи. Чувствуваше същевременно в себе си вродена суровост, порядъчност и честност, засилени от невероятно голяма ненавист към безпризорните, от които сам той произлизаше. Постъпи на служба в полицията и преуспя. На четиридесет години беше вече инспектор.

На младини беше служил като надзирател в каторгите в Южна Франция.

Преди да продължим, нека поясним какво точно разбираме под думите „човешки образ“, с които си послужихме малко по-горе по повод на Жавер.

Човешкият образ на Жавер се състоеше от лице с чип нос с дълбоко врязани ноздри, към които пълзяха по двете му бузи огромни бакенбарди. Човек се чувствуваше неудобно, когато за пръв път видеше тези две гори и тези две пещери. Когато Жавер се смееше, нещо, което се случваше рядко и представляваше страшна гледка, тънките му устни изчезваха и се виждаха не само зъбите, но и венците му, а около носа се издълбаваха свирепи хоризонтални бръчки, напомнящи муцуна на див звяр. Сериозен, Жавер приличаше на пес. Засмееше ли се, превръщаше се в тигър. Отгоре на всичко това той имаше нисък череп, силно развита челюст, чело, обрасло с коси, които стигаха чак до веждите му, злобна звездообразна бръчка между очите, образувана от постоянно мръщене, мрачен поглед, ядно стисната уста и жестоко, заповедническо изражение.

Този човек се ръководеше от две съвсем прости и по начало положителни чувства, които за съжаление беше довел до крайност и беше превърнал почти в отрицателни черти: зачитане на властта и ненавист към непокорството. Кражбата, убийството и всички престъпления бяха в неговите очи различни форми на непокорство. Той вярваше сляпо и дълбоко във всяко длъжностно лице, като се почнеше от министър-председателя и се стигнеше до селския пъдар. Изпитваше презрение, погнуса и отвращение към всеки, който макар и само веднъж бе престъпил допустимия от закона праг на злото. Беше непримирим до изстъпление и не допускаше никакво изключение. Или казваше: „Държавният чиновник не може да сбърка. Магистратът никога не греши“, или заявяваше: „Тези типове са безвъзвратно загубени. От тях не може да излезе нищо свястно.“ Споделяше напълно убежденията на някои ограничени умове, които приписват на човешките закони властта да създават или ако щете, да откриват обречените и да преграждат пътя на низшите класи с някакъв своего рода Стикс. Беше стоически твърд, сериозен и суров: печално замислен, скромен и надменен като всички фанатици. Студеният му поглед пронизваше като свредел. Целият му живот се свеждаше до две думи: бди и следи! Беше въвел прави линии там, където има само криволици. Вярваше твърдо в полезността на своята деятелност, тачеше благоговейно функциите си и шпионствуваше така, както друг свещенодействува. Горко на нещастника, който попаднеше в лапите му! Жавер би арестувал собствения си баща, ако той избягаше от каторгата, би издал собствената си майка, ако тя напуснеше самоволно мястото, където е била въдворена на местожителство. И би го сторил с дълбокото вътрешно удовлетворение, което доставя всяка добродетелна постъпка. При това водеше живот, изпълнен с лишения, самота, себеотрицание, целомъдрие, без ни най-малкото развлечение. За този безпощаден страж, въплъщение на неумолимия дълг, на непристъпната почтеност, полицията беше това, което беше Спарта за спартанците. Жавер бе изваян от мрамор детектив, Брут в кожата на Видок.

Всичко у него издаваше човека, който дебне из засада. Мистичната школа на Жозеф дьо Местр, която, по онова време разкрасяваше с висша космогония жалките вестници на ултрароялистите, не би пропуснала да изобрази Жавер като символ. Никой не можеше да види нито челото му, скрито под нахлупената шапка, нито очите му, засенчени от гъстите вежди, нито брадата му, закрита от връзката, нито ръцете му, пъхнати в ръкавите, нито тоягата му, мушната под редингота. Но щом се наложеше, из сянката внезапно изскачаха като из засада и ъгловатото ниско чело, и зловещият поглед, и злобната брада, и огромните лапи, и застрашителната тояга.

В малкото си свободни часове той се просвещаваше, макар че мразеше книгите. Притежаваше очевидно известна грамотност. Тя се проявяваше впрочем в превзетия му говор.

Казахме вече, че нямаше никакви пороци. Когато беше доволен от себе си, разрешаваше си щипка тютюн. И само благодарение на тази своя малка слабост той имаше нещо общо с останалото човечество.

Не е мъчно да се отгатне, че Жавер всяваше ужас сред всички представители на обществения слой, обозначен в графата: „Скитници“ от ежегодната статистика на министерството на правосъдието. Чуеха ли името на Жавер, те си плюеха на петите, зърнеха ли лицето му, вкаменяваха се от ужас.

Такъв беше този страшен човек.

Зорко око, неотлъчно вперено в господин Мадлен. Подозрително око, изпълнено с догадки. Накрая и господин Мадлен го забеляза, но като че ли не му отдаде нужното значение. Той не зададе нито един въпрос на Жавер, не се опитваше да го срещне, но не го и избягваше, търпеше като че ли с пълно безразличие неговия смущаващ и угнетителен поглед. Държеше се с Жавер както с всички други: благо и непринудено.

По няколко случайно изплъзнали му се думи можеше да се отгатне, че подтикван от свойственото за шпионина любопитство, смесица от инстинкт и упорита воля, Жавер беше издирил тайно следите, които чичо Мадлен беше оставил в миналото си. Той като че ли се беше добрал до някои факти и понякога намекваше с недомлъвки, че някой бил събрал сведения за едно изчезнало селско семейство. Веднъж дори му се случи да каже, говорейки сам на себе си: „Струва ми се, че вече е в ръцете ми!“ После три дни ходи умърлушен, без да продума нито дума. Изглежда, че нишката, която си въобразяваше, че е уловил, се беше скъсала.

Впрочем в едно човешко същество не може да има нищо съвсем непогрешимо — това се явява необходимата поправка на прекалено абсолютното значение на някои думи, — затова и инстинктът може да се разколебае, да загуби следата и да сбърка пътя. В противен случай той би превъзхождал ума и животното би било по-прозорливо от човека.

Напълно непринуденото и спокойно държане на господин Мадлен очевидно не малко озадачаваше Жавер.

Един ден обаче странното поведение на инспектора като че ли привлече вниманието на господин Мадлен.

Ето по какъв повод стана това.

VI
Дядо Фошльован

Една сутрин господин Мадлен минаваше по една непавирана улица на Монтрьой-сюр-мер. Той чу шум и видя струпани хора на известно разстояние от него. Приближи се. Един кон беше паднал и под каруцата лежеше затиснат старецът Фошльован.

Този старец беше един от малкото врагове на господин Мадлен по онова време. Когато Мадлен пристигна в този край, Фошльован, бивш писар на нотариус, що-годе грамотен селянин, се занимаваше с търговия, но работите му вървяха зле. Пред очите му Мадлен, обикновеният работник, забогатяваше, докато той; собственикът, се разоряваше. Това го изпълни със завист и той вредеше всячески на Мадлен при всеки удобен случай. После дойде фалитът: останал само с кон и каруца, без семейство и без деца, старецът стана колар, за да си изкарва прехраната.

Конят си беше счупил двете ребра и не можеше да се повдигне. Фошльован се беше заклещил между колелата. Той беше паднал така лошо, че цялата тежест на каруцата притискаше гърдите му. Каруцата беше доста натоварена. Чичо Фошльован издаваше жални стонове. Опитаха се да го измъкнат, но безуспешно. Всяко неумело усилие, всяко несръчно движение в негова помощ, всяко погрешно разклащане на каруцата можеха да го доубият. Имаше само една възможност да го измъкнат — като повдигнат колата отдолу. Жавер, който се беше появил точно по време на произшествието, изпрати да донесат лост.

Господин Мадлен се доближи. Хората се отстраниха почтително.

— Помощ! — викаше старият Фошльован. — Няма ли да се намери някой добър човек, който да спаси стареца?

Господин Мадлен се обърна към присъствуващите:

— Няма ли лост?

— Отидоха да донесат — отговори една селянка.

— След колко време ще се върнат?

— Отидоха при най-близкия налбантин, във Флашо, но все ще се забавят поне четвърт час.

— Четвърт час! — възкликна господин Мадлен.

През нощта беше валяло, почвата беше прогизнала, колата постепенно затъваше все повече и повече в тинята и притискаше гърдите на стария колар. Явно беше, че още пет минути и ребрата му щяха да изпращят.

— Невъзможно е да се чака четвърт час! — извика Мадлен на селяните, които гледаха.

— Няма как!

— След четвърт час ще бъде късно! Не виждате ли, че колата затъва?

— Как да не виждаме!

— Чуйте — поде Мадлен, — под колата има все още достатъчно място, за да се пъхне един човек и да я повдигне с гръб. Само за половин минута, докато измъкнем стареца. Няма ли измежду вас някой юначага със здрав кръст и добро сърце? Ще спечели пет златни луидора.

Никой от струпаните не помръдна.

— Давам десет луидора — поде Мадлен.

Присъствуващите не смееха да вдигнат очи. Някой промърмори:

— Иска се дяволска сила. При това има опасност и другият да остане отдолу.

— Хайде — продължи Мадлен, — давам двадесет луидора.

Същото мълчание.

— Едва ли им липсва желание — каза нечий глас. Господин Мадлен се обърна и позна Жавер. Не беше го забелязал при идването си.

— Но сила не им достига — продължи Жавер. — Трябва да си необикновено як, за да повдигнеш току-така цяла натоварена каруца на гърба си. — После той погледна втренчено господин Мадлен и продължи, натъртвайки на всяка своя дума. — Аз, господин Мадлен, съм срещал в живота си само един човек, който би бил способен да извърши това, което вие предлагате.

Мадлен изтръпна.

Жавер прибави привидно безразлично, но без да снема поглед от него:

— Той беше каторжник.

— Така ли! — промълви Мадлен.

— От каторгата в Тулон.

Господин Мадлен пребледня.

Междувременно каруцата продължаваше да затъва бавно. Чичо Фошльован хъркаше и стенеше.

— Задушавам се! Трошат ми се ребрата! Дайте лост или направете нещо! Ох!

Мадлен се огледа наоколо.

— Никой ли не иска да спечели двадесет луидора и да спаси живота на този нещастен старец?

Никой от присъствуващите не помръдна.

— Аз познавах един-единствен човек, който би могъл да замести лост. Той беше каторжник.

— Ах! Смазва ме вече! — изохка старецът.

Мадлен вдигна глава, срещна все още втренчения в него ястребов поглед на Жавер, изгледа неподвижните селяни и се усмихна тъжно. После, без да каже дума, коленичи и преди тълпата да успее да извика, се провря под колата.

Настъпи ужасен миг на безмълвно очакване.

Видяха как Мадлен, легнал почти по корем, се опита на два пъти да приближи лакти до коленете си. Завикаха му:

— Чичо Мадлен, излезте оттам!

Самият Фошльован го помоли:

— Излезте, господин Мадлен. Вижда се, че ми е писано да умра. Оставете ме! Иначе колата ще смаже и вас!

Мадлен не отговори.

Зрителите се задушаваха от вълнение.

Колелата бяха затънали още по-дълбоко и сега вече беше почти невъзможно Мадлен да изпълзи изпод колата.

Внезапно грамадата над него се разклати, каруцата се надигна бавно, колелата излязоха наполовина из браздите на коловозите. Нечий задавен глас извика:

— Побързайте! Помогнете!

Викаше Мадлен, напрегнал последни сили. Самоотвержеността на този сам човек вдъхна сила и смелост у всички други. Протегнаха се двадесет чифта ръце и повдигнаха колата. Старият Фошльован беше спасен.

Мадлен се изправи. Беше блед, макар и облян в пот. Дрехите му бяха разкъсани и окаляни. Всички плачеха. Старецът целуваше коленете му и го гледаше с благоговение. А по лицето на Мадлен се беше изписало странно мъченическо и неземно изражение. Той погледна спокойно Жавер, който също все още не сваляше очи от него.

VII
Фошльован става градинар в Париж

Фошльован си беше изкълчил коляното при падането. Чичо Мадлен нареди да го пренесат в болницата, която беше устроил за работниците си в самата сграда на фабриката и където болните бяха поверени на грижите на две монахини. На другата сутрин старецът намери на нощната си масичка една банкнота от хиляда франка и следната бележка, написана собственоръчно от чичо Мадлен: „Купувам каруцата ви заедно с коня.“ Каруцата беше съвсем разнебитена, а конят — мъртъв. Фошльован оздравя, но коляното му остана схванато. С препоръчителни писма от сестрите и свещеника господин Мадлен успя да настани стареца като градинар в един женски манастир в квартала Сент-Антоан в Париж.

Малко след това произшествие назначиха господин Мадлен за кмет. Когато Жавер го видя за първи път препасан с шарфа, който го обличаше във власт над града, той изпита трепета на куче, подушило вълк под дрехата на господаря си. От този миг той почна да го избягва, доколкото му беше възможно. Когато служебните задължения го принуждаваха непременно да се срещне с кмета и той не можеше да не се яви при него, Жавер му говореше много почтително.

Благоденствието, което чичо Мадлен беше създал в Монтрьой-сюр-мер, личеше още по един признак, който, макар и известен само на специалистите, е също показателен. При това този признак никога не лъже. Когато населението изнемогва, когато липсва работа, когато търговията е замряла, данъкоплатецът, притиснат от недоимъка, не устоява на задълженията си, изчаква и просрочва определените дати и държавата изхарчва много пари за принудителни мерки по събиране на недоборите. Когато работата изобилствува, когато страната е щастлива и богата, данъкът се събира лесно и коства много по-малко на държавата. Може да се каже, че обществената заможност и нищета се измерват с един безпогрешен термометър: разноските по събиране на данъците. За седем години разноските по събиране на данъка се бяха намалили с три четвърти в околията на Монтрьой-сюр-мер, затова тази околия биваше често цитирана, особено от тогавашния министър на финансите, господин дьо Вилел.

Такова беше положението на този край, когато Фантин се завърна в родния си град. Никой не си спомняше за нея. За щастие вратата на фабриката на господин Мадлен беше приветливо отворена, като приятелско лице. Тя се яви там и беше приета в женския цех. Занаятът беше съвсем нов за Фантин, тя не проявяваше голяма сръчност и печелеше малко, но това й стигаше; жизненият проблем беше разрешен: тя си изкарваше хляба.

VIII
Госпожа Виктюрниен изразходва тридесет и пет франка в защита на морала

Когато Фантин разбра, че ще може да се изхранва, тя изпита истинска радост. Да живее честно от собствения си труд, каква милост на небето! Охотата за работа й се възвърна напълно. Тя си купи огледало, любуваше се в него на младостта си, на хубавите си коси, на белите си зъби, забрави миналите несгоди, заживя само с мисълта за Козет и за бъдещето и се почувствува почти щастлива. Нае си малка стаичка и я мебелира на кредит срещу бъдещата си работа — остатък от привичките й на лекомислена жена.

Понеже не можеше да каже, че е омъжена, тя се пазеше грижливо, както вече споменахме, да заговори за дъщеря си.

Видяхме, че отначало плащаше редовно на Тенардие. Но понеже знаеше само да се подписва, принудена беше да им пише посредством един просбописец.

Пращаше им често писма и с това привлече хорското внимание. В женската работилница почнаха да шушукат, че „Фантин пише писма“ и „има съмнително поведение“.

Най-зорко дебнат постъпките ви ония хора, които всъщност имат най-малко основание да се интересуват от тях. Защо еди-кой си винаги се прибира чак когато се мръкне? Защо не знам кой си не окачва никога на гвоздея ключа си в четвъртък? Защо избира все глухите улички? Защо еди-коя си дама винаги слиза от файтона си още преди да стигне до дома си? Защо праща да й купуват пакет хартия за писма, когато чекмеджето й е „пълно-пълненичко“ с пликове и листове? И прочие, и прочие. Някои хора, за да намерят отговор на тези загадки, които между другото изобщо не ги интересуват, изхарчват повече пари, загубват повече време, изразходват повече сили, отколкото са необходими, за да се извършат десет добри дела. И всичко това ей така, заради самата клюка, без да получат друга награда за любопитството си освен неговото задоволяване. Те са готови да слухтят с дни след някой мъж или жена, да висят с часове по ъглите на улицата, при входните врати, нощем, под дъжд и мраз, да подкупят доставчика, да напият кочияша или лакея, да отрупат с подаръци камериерката, да спечелят благоволението, на портиера. И защо? Просто заради ненаситното желание да видят, да узнаят, да разучат. Заради ненаситната жажда за клюки. А често тези разбулени мистерии, тези разгласени тайни, тези извадени наяве загадки влекат след себе си катастрофи, дуели, фалити, разорени семейства, разбити съществувания, за голямо удовлетворение на тия, които са ги „разкрили“, подтиквани само от любов към сплетните, без каквато и да било лична изгода. Печална картина.

Някои хора са зли само защото изпитват непреодолима нужда да злословят. Техният разговор — празни приказки в приемните, шушукане из антретата — прилича на камините, които хабят много дърва. Необходимо е голямо количество гориво. Горивото в случая е техният ближен.

И така, Фантин стана прицел за наблюдения.

Не бива да се забравя, че не една жена й завиждаше заради русите коси и блестящите зъби.

Забелязаха, че доста често, както стоеше между другите работнички в цеха, тя се извръщаше, за да изтрие насълзените си очи. В тези мигове младата жена мислеше за детенцето си. А може би и за мъжа, когото беше обичала.

Тайнствените връзки с миналото се скъсват болезнено.

Установиха, че два пъти месечно пише препоръчани писма до един и същ получател. Успяха да се доберат и до адреса: „Уважаемия господин Тенардие, гостилничар в Монфермей“. Напиха в кръчмата просбописеца, простодушно старче, което не можеше да налее червено вино в стомаха си, без да излее чуждите тайни. Узнаха, с една дума, че Фантин има дете. „Навярно е била уличница.“ Намери се и една сплетница, която се замъкна чак в Монфермей, видя се с Тенардие и заяви след завръщането си:

— Похарчих тридесет и пет франка, но сега съм поне наясно. Видях детето.

Тази сплетница беше едно плашило, на име госпожа Виктюрниен^[1], блюстителка на морала и отговорничка за всеобщата добродетел. Госпожа Виктюрниен беше петдесет и шест годишна и старостта бе удвоила природната й грозота. Имаше треперлив глас и свадлив характер. Колкото и невероятно да изглежда, тази вещица беше на времето млада. И на младини, точно в разгара на деветдесет и трета година, се беше омъжила за един захвърлил расото си монах, червенокапец, преминал от бернардинския орден право в якобинския лагер. Беше суха, куха старуха, устата, ръбата, зъбата, и все още не можеше да забрави монаха, който я беше оставил вдовица, след като бе съумял хубавичко да я обуздае и превие. Бодлива крава, която се беше подплашила от захвърленото расо. По време на Реставрацията тя беше станала прекалено набожна и усърдието й беше толкова голямо, че свещениците и простиха прегрешението с червения монах. Тя имаше малко имотец, който завеща шумно на едно духовно дружество. Ползуваше се с много добро име в Араската епархия. Тази именно госпожа Виктюрниен отиде в Монфермей и заяви при връщането си:

— Видях детето.

Всичко това отне не малко време. Фантин беше вече повече от година във фабриката, когато един ден надзирателката на цеха й връчи от името на кмета петдесет франка, като й заяви, че тя вече не се числи към работничките, и я посъветва, все от името на господин кмета, да напусне този край.

Беше точно през месеца, когато съпрузите Тенардие, след като бяха поискали вече дванадесет франка вместо седем, бяха увеличили вноската от дванадесет на петнадесет франка.

Тази вест смаза Фантин. Тя не можеше да напусне градчето, защото дължеше за наема и за мебелите си. Петдесетте франка не можеха да покрият дълговете й. Опита се да прошепне няколко умолителни думи. Надзирателката й повтори, че трябва начаса да напусне работилницата. Между другото Фантин беше посредствена работничка. Покрусена не толкова от отчаяние, колкото от срам, Фантин си отиде и се прибра в стаичката си. Всички, значи, знаеха за нейното прегрешение!

Тя не намери у себе си сили да се оплаче. Посъветваха я да говори с господин кмета. Не посмя. Господин кметът й даваше петдесет франка, защото беше добросърдечен, но я изгонваше, защото беше справедлив. И тя се подчини на присъдата му.

IX
Победата на госпожа Виктюрниен

Така калугерската вдовица свърши полезна работа.

Между другото господин Мадлен изобщо не беше в течение на случилото се. Животът е изпълнен с подобни нещастни стечения на обстоятелствата. Господин Мадлен беше свикнал почти никога да не влиза в женския цех. Сложил беше начело на него една стара мома, посочена му от свещеника, и имаше пълно доверие в тази надзирателка, действително достойна за уважение личност, твърда, справедлива, неподкупна, изпълнена с милосърдие, което се изразява в подаяния, но не и с милосърдие, което се изразява в разбиране и прощаване. Господин Мадлен се осланяше за всичко на нея. И най-добрите хора често са принудени да прехвърлят властта си върху други. И ето че разполагайки с пълна власт и дълбоко убедена, че постъпва правилно, надзирателката беше разследвала случая, изправила бе Фантин на съд, произнесла бе присъдата и я бе привела в изпълнение.

Колкото до петдесетте франка, тя ги беше взела от една сума, поверена й от господин Мадлен за подаяния, и подпомагане на работничките, за която не беше длъжна да му дава отчет.

Фантин се опита да постъпи като прислужничка в някое семейство. Предлагаше услугите си от къща в къща. Никой не я искаше. Не можеше да напусне града. Вехтошарят, на когото дължеше за мебелите — и при това какви мебели! — й беше казал:

— Ако си отидете, ще накарам да ви арестуват като крадла.

Собственикът, на когото дължеше за наема, й беше казал:

— Вие сте млада и хубава. Може да платите и по друг начин.

Тя раздели петдесетте франка между хазяина си и вехтошаря, върна трите четвърти от мебелите си, запази само най-необходимото и се озова без работа, без обществено положение, само с едно легло и още сто франка задължения.

Почна да шие груби ризи за войниците от гарнизона, от което печелеше дванадесет су на ден. А дъщеря й струваше десет. Именно по това време тя почна да плаща нередовно на Тенардие.

По същото време една бабичка, от която палеше свещта си, когато се прибираше вечер, я научи на изкуството да живее в оскъдица. Когато си свикнал да живееш с малко, свикваш да живееш и с нищо. Сменяш все едно стаята: в първата е било тъмно, във втората е непрогледно.

Фантин научи как може да мине зиме без нито едно дръвце, как да се откаже дори от птичето си, защото то изяжда за два дни просо за цял лиар, как да превърне фустата си в завивка и завивката си във фуста, как да пести свещта, като се храни на светлината на отсрещния прозорец. Човек няма представа какво могат да извлекат от едно-едничко су някои безпомощни създания, остарели в почтеност и нищета. Умението им се превръща в края на краищата в същинска дарба.

Фантин придоби тази възвишена дарба и си възвърна малко смелостта.

По това време тя казваше на една своя съседка:

— Няма що! Казвам си: като спя само по пет часа, като шия през всичкото останало време, все някак ще припечеля къшей хляб. И после, когато ти е тъжно, ядеш по-малко. Какво да се прави! Мъки, тревоги, малко хляб, много огорчения — и ето ме сита.

В това окаяно положение за нея щеше да бъде небивало щастие да вижда край себе си малкото си момиченце. Мина й през ум да го вземе при себе си. Но как? Да застави детенцето да дели мизерията й! А освен това тя дължеше пари на Тенардие! Как да се разплати с тях? Ами пътуването? Отде да намери пари, за да го заплати?

Бабичката, която, ако можем така да се изразим, й даде уроците по сиромашия, беше истинска светица, на име Маргьорит, дълбоко набожна жена, бедна, но състрадателна към бедните, а дори и към богатите, която можеше да пише само името си Маргьорит, но вярваше в Бога и това й заместваше всяка наука.

Долу, на самото дъно на човешкото общество, има много такива добродетелни души. Един ден те ще бъдат горе, на небето. Защото и земният живот има утре.

В първите дни след уволнението си Фантин толкова се срамуваше, че не смееше да се покаже вън от дома си.

Когато вървеше по улицата, отгатваше, че хората я сподирят с поглед и я сочат с пръст. Всички я гледаха, без никой да я поздравява. Студеното язвително презрение на минувачите пронизваше като леден вятър тялото и душата й.

В малките градчета изпадналата жена се чувствува гола под хорските насмешки и любопитство. В Париж поне никой не познаваше Фантин, а неизвестността прикрива като дреха. О! Как й се искаше да се върне в Париж! Невъзможно!

Трябваше да свикне с презрението, както беше свикнала с бедността. Постепенно тя се примири. Отърси се след два-три месеца от срама и почна да се движи из града, като че ли нищо не е било.

— Пет пари не давам! — заяви тя и се заразхожда с вирната глава и горчива усмивка, чувствувайки, че става безочлива.

Госпожа Виктюрниен я виждаше понякога, когато тя минаваше под прозореца й, забелязваше окаяното състояние на „тази твар, поставена надлежно на мястото й“ благодарение на нейните усилия, и беше горда с победата си. Злите хора имат пошли удовлетворения.

Непосилната работа изтощаваше Фантин и леката суха кашлица, която тя влачеше отдавна, се засили. Тя казваше понякога на съседката си Маргьорит:

— Пипнете ръцете ми, просто парят.

И все пак сутрин, когато разчесваше със стария счупен гребен хубавите си коси, които се разсипваха като пухкава коприна, тя изпитваше за миг задоволено кокетство.

X
Последици от победата на госпожа Виктюрниен

Изгониха Фантин от фабриката в края на зимата. Лятото измина и пак настъпи зима. Къси дни, по-малко работа. Зима без топлина, без светлина, без пладне; едва съмнало и вече се мръква, мъгла, здрач, сив прозорец, недостатъчно осветление. Небето прилича на избено прозорче, а денят — на зимник. Слънцето има сиромашки вид. Жесток сезон! Зимата превръща в камък небесната влага и човешкото сърце. Кредиторите на Фантин не й даваха мира.

Тя печелеше съвсем малко. Задълженията й нарастваха. Тенардие, на които плащаше нередовно, й пишеха час по час писма, чието съдържание я хвърляше в отчаяние и чиито такси я разоряваха. Веднъж те й писаха, че мъничката Козет е съвсем гола в големия студ, че се нуждае от вълнена пола и че майка й трябва да изпрати поне десет франка за тази цел. Тя получи писмото и цял ден го държа в ръката си. Вечерта влезе при един бръснар, който живееше на ъгъла, и разпусна кока си. Прекрасните й руси коси се разсипаха чак до кръста.

— Какви чудесни коси! — възкликна бръснарят.

— Колко ще ми дадете за тях? — попита Фантин.

— Десет франка.

— Острижете ги.

Тя купи една вълнена пола и я изпрати на Тенардие.

Полата вбеси съпрузите Тенардие. Те искаха пари. Дадоха полата на Епонин. Клетата Чучулига продължи да зъзне.

Фантин си помисли: „Детето ми вече не трепери от студ. Облякох го с косите си.“ Тя носеше малки кръгли шапчета, които скриваха остриганата й глава и с които пак беше хубава.

Но в сърцето й покълнаха наченки на мрачен прелом. Понеже не можеше вече да вчесва любимите си коси, тя започна да ненавижда всичко, което я окръжаваше. Дълго бе споделяла всеобщата почит към чичо Мадлен. Но понеже постоянно си повтаряше, че именно той я беше изгонил, че той беше причина за неволята й, тя намрази и него заедно с всички други, и дори най-много него.

Минеше ли край фабриката в часовете, когато работниците стояха пред вратата, тя нарочно се смееше и пееше.

Една стара работничка, която чу един ден смеха и пеенето й, каза:

— Това момиче ще свърши зле.

И ето че един ден, напук на всички, само от озлобление, тя си взе любовник, първия, който й попадна под ръка, човек, към когото не изпитваше никакви чувства. Той беше пропаднал тип, музикант-просяк, дрипав безделник, който я биеше и я изостави отвратен, както и тя беше отишла отвратена при него.

Фантин боготвореше детето си.

Колкото по-ниско падаше, колкото по-мрачно ставаше всичко около нея, толкова по-ярко сияеше дълбоко в душата й кроткото ангелско личице.

— Когато, забогатея — казваше тя, — ще взема Козет при себе си. — И се смееше радостно. А кашлицата й не спираше и гърбът й се обливаше: в пот.

Един ден тя получи писмо от Тенардие със следното съдържание:

„Козет е болна от заразната болест, която върлува в този край, така наречената сипаница. Необходими са скъпи лекарства. Те ни разоряват и ние не сме повече в състояние да ги купуваме. Ако до една седмица не изпратите четиридесет франка, момиченцето ви ще умре.“

Фантин избухна в истеричен смях и каза на старата си съседка:

— Те с ума си ли са? Четиридесет франка! И таз добра! Ами че то прави два наполеона! Отде искат да им ги взема? Наистина тия селяци са страшно глупави!

И все пак тя отиде до прозорчето на стълбището и препрочете писмото.

После се спусна по стълбата и изтича, подскачайки, на улицата, като продължаваше да се смее.

— Защо сте толкова весела? — я попита един случайно срещнат минувач.

— Заради голямата глупост, която са ми писали едни селяци. Искат ми четиридесет франка. Какво да ги правиш? Селяндури!

Когато пресичаше площада, тя видя много народ, насъбран около една кола с чудновата форма, на чийто покрив беше застанал облечен в червени дрехи мъж, който говореше гръмко. Зъболекар-шарлатанин, който обикаляше от град на град и предлагаше на публиката изкуствени челюсти, всевъзможни церове, пудри и чародейни еликсири.

Фантин се смеси с навалицата и почна да се смее заедно с другите на неговата натруфена реч, изпъстрена с цветисти думи, предназначени за простолюдието, и с научни термини, предназначени за по-избраните слушатели. Зъбовадецът съгледа хубавото момиче, което се смееше, и тутакси се провикна:

— Ей, ти там, смехурке, зъбите ти са чудесни. Ако се съгласиш да ми продадеш двата си горни резци, ще ти броя за всеки по един златен наполеон.

— Какво значи това „резци“? — попита Фантин.

— Резците — отвърна начетеният зъболекар — са двата предни горни зъба.

— Какъв ужас! — възкликна Фантин.

— Два наполеона! — измърмори една беззъба старица зад нея. — Каква щастливка!

Фантин побягна, като си запуши ушите, за да не чува пресипналия глас на шарлатанина, който викаше подире й:

— Помислете си, хубавице! Два наполеона! Могат да ви свършат хубава работа! Ако се решите, елате довечера в кръчмата „Сребърната палуба“, там ще ме намерите!

Фантин се прибра разярена в къщи и разказа случката на добродушната си съседка Маргьорит.

— Можете ли да си представите! Какъв отвратителен човек! Как пущат такива хора да ходят из страната! Да ми извадел двата предни зъба! Ами че аз ще стана същинско плашило! Косите ми пак ще поникнат, но зъбите! Ах, какво чудовище! По-скоро ще се хвърля от петия етаж с главата надолу! И ми каза, че довечера щял да бъде в кръчмата „Сребърната палуба“.

— И колко ти предложи в замяна? — попита Маргьорит.

— Два наполеона.

— Точно четиридесет франка.

— Да, четиридесет франка — повтори Фантин.

Тя се замисли и се залови за работата си. След четвърт час прекъсна шиенето и пак отиде да препрочете писмото на Тенардие на стълбището.

Когато се върна в стаята, тя каза на Маргьорит, която работеше край нея:

— Какво значи сипаница? Чували ли сте тази дума?

— Да — отговори старата мома. — Това е една болест.

— Много ли лекарства трябват за нея?

— О, страхотни лекарства!

— Какво боли при нея?

— Какво ли, всичко.

— А хваща ли и децата?

— Главно децата.

— Умира ли се от нея?

— Като нищо — каза Маргьорит.

Фантин излезе и пак препрочете писмото на стълбището.

Вечерта тя напусна дома си и се запъти към улица Париж, където се намират странноприемниците.

На другата сутрин, когато Маргьорит влезе призори в стаята на Фантин — те работеха винаги заедно и по този начин горяха по една свещ за двете, — тя завари Фантин седнала на леглото, бледа и вцепенена. Не си беше лягала. Шапчицата й се беше свлякла на скута и. Свещта беше горяла цялата нощ и се беше стопила почти напълно.

Маргьорит се стъписа на прага, смаяна от това чудовищно разсипничество, и се провикна:

— Господи! Цялата свещ е изгоряла! Какво се е случило!

Тя погледна Фантин, която беше обърнала към нея остриганата си глава. Младата жена се беше състарила от вечерта с десет години.

— Исусе Христе! — възкликна Маргьорит. — Какво ви се случило, Фантин?

— Нищо ми няма — отвърна Фантин. — Всичко е наред. Детето ми няма да умре от тази ужасна болест по липса на грижи. Много съм доволна.

И при тези думи тя показа на старата мома двата наполеона, които лъщяха на масата.

— Господи Исусе! — възкликна отново Маргьорит. — Ами че това е цяло състояние! Откъде имате тия златни луидори?

— Ето така, имам ги — отговори Фантин и се усмихна.

Свещта осветяваше лицето й. Усмивката й беше кървава. Червеникава слюнка се беше насъбрала в крайчеца на устните й, а в устата й зееше черна дупка.

Двата предни зъба бяха извадени.

Тя изпрати четиридесетте франка в Монфермей.

Всъщност това беше една хитрина на съпрузите Тенардие, за да измъкнат малко пари. Козет не беше болна.

Фантин хвърли през прозореца огледалото си. Отдавна беше напуснала стаичката си на втория етаж и се беше преместила в едно таванско помещение под покрива, което се затваряше с мандало. Жалък коптор, чийто таван се спускаше остро до пода и главата час по час се удряше о него. Беднякът не може да стигне до дъното на несретата си, освен като навежда все по-ниско гърба си. Фантин нямаше вече легло. Имаше само една дрипа, която тя наричаше завивка, един дюшек на пода и разнищен сламен стол. В единия ъгъл — забравено розово храстче, което беше изсъхнало. В другия — гърне за масло, в което тя си наливаше вода. Зиме водата замръзваше. След всяко отпиване тя спадаше и оставяше заледени пръстени по стените на гърнето. Фантин бе загубила чувството на свян. Сега загуби и женската си кокетност. Последен признак за падението й: излизаше с мръсни шапчици. Било поради липса на време, било поради липса на желание, тя не кърпеше вече и бельото си. Когато петите на чорапите й се протриваха, просто ги намушкваше в обувките. Това личеше по отвесните гънки, които правеха. Наставяше старата си износена блузка с парчета хасе, които се разпаряха при най-малкото й движение. Хората, на които беше задлъжняла, й устройваха сцени и не й даваха мира. Срещаше ги на улицата, спираха я по стълбището. По цели нощи плачеше и се чудеше какво да прави. Очите й бяха трескави, усещаше постоянна болка в рамото, в горната част на лявата плешка. Кашляше продължително. Ненавиждаше дълбоко чичо Мадлен и никому не се оплакваше. Шиеше по седемнадесет часа на ден. Но един посредник, който даваше работа на затворничките и ги караше да шият на безценица, внезапно понижи цените и надницата на частните работнички спадна на девет су на ден. Седемнадесет часа работа за девет су! Кредиторите й станаха по-безмилостни от когато и да било. Вехтошарят, който беше взел почти всичките й мебели, постоянно я преследваше:

— Кога ще ми платиш, негоднице?

Какво искаха от нея, Господи! Тя се чувствуваше подгонена, някакво животинско начало заговори у нея. По същото време Тенардие й писа, че той действително се бил показал премного добър, като я изчаквал толкова дълго време, и че му трябвали незабавно сто франка. Иначе щял да изхвърли малката Козет, току-що оправила се от тежката болест, вън, на студа, на пътя и да става с нея каквото ще, нека пукне дори.

— Няма що — каза Фантин. — Ще продам и останалото.

И клетата жена стана проститутка.

XI
Christus nos Liberavit^[2]

Какво представлява историята на Фантин? Обществото си купува робиня.

От кого? От нищетата.

От глада, от студа, от самотата, от изоставеността, от оскъдицата. Скръбна сделка. Човешка душа за парче хляб. Нищетата предлага, обществото купува.

Свещеният закон на Исуса Христа ръководи нашата цивилизация, но тя все още не е проникната от него. Казват, че европейската цивилизация не познавала робството. Това е заблуждение. Робството съществува, но то тегне само над жената и носи името проституция.

То тегне над жената, тоест над прелестта, над безпомощността, над красотата, над майчинството. Това е една от най-позорните прояви на мъжа.

В този етап на нашето горестно повествование от предишната Фантин не беше останала и следа. Съприкосновението й с калта я превърна в мрамор. Докоснете ли я, усещате хлад. Тя минава край вас, изтърпява ви, без да иска да знае кой сте. Обезчестена и сурова. Животът и общественият строй й бяха казали своята последна дума. Тя изживя всичко, което й беше съдено да изживее. Вкуси всички чувства, всички унижения, всички изпитания, всички страдания, всички загуби, всички горести. Преглътна всичко и нейната примиреност би могла да се вземе за равнодушие, ако смъртта можеше да се вземе за сън. Тя вече не се гнусеше от нищо. И не се плашеше от нищо. Нека всичкият дъжд се извали над нея, нека целият океан я залее, какво от това? Тя е напоена гъба, която не може да поеме ни капка повече.

Така поне й се струваше на нея самата, но ние хората се лъжем, като си въобразяваме, че сме изчерпали всичко, което ни готви съдбата, че сме достигнали до дъното на каквото и да било.

Уви! Какво представляват нашите стихийно тласкани съдби? Къде отиват те? Защо са такива?

Единственият, който може да отговори на този въпрос, вижда цялата тъма.

Той е сам. И неговото име е Бог.

XII
Безделието на господин Баматабоа

Във всяко малко градче, и по-специално в Монтрьой-сюр-мер, има известна категория млади мъже, които изхрупкват в провинцията годишната си рента от хиляда и петстотин ливри по същия начин, както подобните им парижани излапват двеста хиляди франка годишно. Те спадат към безчислената бездарна паплач от циници, паразити, нищожества, които притежават малко земя, малко глупост и малко ум, които биха изглеждали простаци в коя да е приемна, а си въобразяват в кръчмата, че са благородници, които се перчат: „Моите ливади, моите гори, моите селяни“, които освиркват актрисите в театъра, за да докажат, че имат добър вкус, които се карат с офицерите от гарнизона, за да покажат, че са войнствени, които ходят на лов, пушат, прозяват се, пият, миришат на тютюн, играят билярд, наблюдават слизането на пътниците от дилижанса, прекарват дните си в кафенето, хранят се в гостилницата, имат куче, което яде кокалите под масата им, и любовница, която яде на масата им. Скъпят се за всяко петаче, придържат се прекалено към модата, възхищават се от трагедията, презират жените, износват старите си ботуши, подражават на Лондон, пречупвайки го през Париж, и на Париж, пречупвайки го през Понт-а-Мусон, затъпяват напълно на стари години, не работят нищо, не са годни за нищо, но и не нанасят бог знае каква вреда.

Ако беше останал в своя провинциален град и не беше никога, помирисвал Париж, господин Феликс Толомиес щеше да бъде точно такъв.

Ако те са по-богати, обществото би казало: „Елегантни мъже.“ Ако бяха по-бедни, то щеше да каже: „Нехранимайковци.“ А те бяха чисто и просто безделници. Някои от тия безделници досаждат, други скучаят, трети мечтаят, а четвърти се забавляват.

По онова време висока яка, широка връзка, часовник с висулка, три разноцветни жилетки, носени една върху друга, като най-отдолу се обличаше синята или червената, маслинен фрак с висока талия, с дълги заострени поли и два реда сребърни копчета, зашити гъсто едно до друго чак до рамото, и панталон в по-светломаслинен цвят, украсен по шевовете с произволен, но винаги нечетен брой кантове — от един до единадесет, като този предел никога не се надхвърляше, — бяха съставните части на всяко конте. Прибавете към гореизброеното полуботушки с малки железца на токовете, цилиндър с тясна периферия, събрана на опашка коса, огромен тръстиков бастун и език, обогатен с игрословиците на Потие. Свръх всичкото — шпори и мустаци. По онова време мустаците бяха отличителен белег на цивилните, а шпорите — на пешеходците.

Провинциалните контета носеха по-дълги шпори и по-внушителни мустаци.

Това беше епохата на борбата на южноамериканските републики срещу испанския крал, на Боливар срещу Мурильо. Шапките с тясна периферия се смятаха роялистки и се наричаха „мурильо“. Либералите носеха широкополи шапки, наречени „боливари“.

Осем или десет месеца след това, което разказахме в предишните страници, в началото на януари 1823 година, през една вечер, когато беше валяло сняг, едно от тия контета и безделници, „благонадежден“, понеже носеше мурильо, загърнат възможно най-топло в широкия си балтон, който допълваше модното облекло в студено време, се забавляваше, като дразнеше жената, разхождаща се с дълбоко деколтирана бална рокля и с цветя на главата пред витрината на офицерското кафене. Контето пушеше, защото и пушенето решително беше на мода.

Всеки път, когато жената минеше край него, той й подхвърляше ведно с дима на цигарата си по някоя забележка, която му се струваше остроумна и забавна, като например:

— У, че грозотия! Я по-добре се прибери! Охо, ти си била и щърба! — и така нататък в същия дух.

Господинът се казваше Баматабоа. Жената, печален натруфен призрак, който ходеше напред-назад по снега, не му отговаряше, не го поглеждаше дори, но продължаваше все пак с безмълвна и мрачна настойчивост своята разходка, която я връщаше след всеки пет минути към язвителната бележка, както осъден на побой войник се връща под пръчките. Пълното й безразличие засегна като че ли безделника; той я издебна, когато тя се обърна гърбом към него, пристъпи крадешком, сдържайки смеха си, наведе се, сграби шепа сняг от улицата и я пъхна внезапно в гърба на жената между двете й голи рамене. Жената изпищя диво, обърна се, спусна се като пантера и се нахвърли върху мъжа, забивайки нокти в лицето му, обсипвайки го с най-гнусни ругатни, достойни за паднал в канавката пиян войник. Тези псувни, изригвани с пресипнал от ракия глас, се изливаха от една обезобразена уста, на която действително липсваха два предни зъба. Жената беше Фантин.

Глъчката привлече офицерите; те наизлязоха вкупом от кафенето. Струпаха се и минувачи и около вихрената борба, водеща се между две същества, в които мъчно можеха да се различат мъж и жена, се образува голям кръг от смеещи се, дюдюкащи и ръкопляскащи хора. Шапката на мъжа беше паднала на земята. Той се опитваше да се отскубне, а жената го риташе и удряше с юмруци; със смъкнато шапче, без зъби и без коси, посиняла от злоба, страшна, тя крещеше диво.

Внезапно един висок мъж излезе с бързи крачки от навалицата, сграбчи жената за окаляната й копринена рокля и й каза:

— Тръгвай след мен!

Тя вдигна очи. Яростните й викове секнаха мигновено. Очите й се изцъклиха. Посинялото й лице се покри с мъртвешка бледност и тя се разтрепера ужасена. Беше познала Жавер.

Контето се възползува от суматохата, за да се измъкне.

XIII
Разрешаване на няколко въпроса от обсега на градската полиция

Жавер отстрани зрителите, проправи си път през струпаната в кръг навалица и се запъти с големи крачки към полицейския участък в дъното на площада, влачейки след себе си злочестата жена. Тя се покоряваше машинално. И двамата вървяха, без да кажат нито дума. Рояк любопитни, на върха на забавлението си, ги сподиряха с непристойни закачки. Последното стъпало на мизерията е повод за просташки шеги.

Когато стигна до охранявания от дежурния полицай участък — ниска стая, затоплена от запалената печка, със стъклена врата с желязна решетка откъм улицата, Жавер отвори вратата, влезе заедно с Фантин и тутакси затвори след себе си за голямо неудоволствие на любопитните, които се надигаха на пръсти и удължаваха врат пред мътното стъкло на участъка, опитвайки се да надзърнат вътре. Любопитството е своего рода чревоугодничество. За някои хора зрелището е равносилно на храна.

Щом влязоха, Фантин се отпусна неподвижна и безмълвна в един ъгъл, приклекнала като подплашено псе.

Дежурният сержант донесе на масата запалена свещ. Жавер седна, извади от джоба си някаква обгербвана хартия и почна да пише.

Нашите закони предоставят уличните жени изцяло във властта на полицията. Тя постъпва с тях, както намери за добре, наказва ги, както й хрумне, и им отнема по свое усмотрение двете жалки неща, които те наричат свобода и професия. Жавер изглеждаше безразличен, строгото му лице не издаваше никакво вълнение. Но всъщност той беше дълбоко и сериозно угрижен. Настъпил бе един от ония мигове, в които той упражняваше без ничий контрол своята страшна, неограничена власт, но в които повече от всеки друг път се вслушваше в гласа на собствената си взискателна съвест. Жавер съзнаваше, че в тази минута полицейското му столче се превръщаше в съдилище. Той съдеше. Преценяваше обстоятелствата и осъждаше. Стараеше се да събере всичките си мисли, за да се справи с това върховно задължение. Колкото повече вникваше в постъпката на тази уличница, толкова по-дълбоко възмущение го обземаше. За него нямаше никакво съмнение, че малко преди това бе свидетел на престъпно деяние. Пред самите му очи, посред улицата, обществото в лицето на един свой представител — собственик и избирател — беше обругано и нападнато от една нищожна твар. Една проститутка беше посегнала на пълноправен гражданин. И той, Жавер, беше присъствувал лично на цялата случка. Той пишеше, без да говори.

Когато свърши, сложи подписа си, сгъна листа и каза, връчвайки го на дежурния полицай:

— Вземете трима души и отведете тази уличница в затвора. — После се обърна към Фантин: — Сама си докара на главата шест месеца затвор.

Нещастницата се разтрепера.

— Шест месеца! Шест месеца затвор! — извика тя. — Шест месеца да изкарвам по седем су на ден! Ами какво ще стане с Козет? С дъщеря ми! Моята дъщеря! Аз дължа още над сто франка на Тенардие, господин инспекторе, знаете ли това?

И тя се свлече, сключила ръце, върху измокрения от калните ботуши на мъжете каменен под и се придвижи по колене към него.

— Господин Жавер — занарежда тя. — Смилете се, моля ви се! Уверявам ви, че не съм виновна. Ако бяхте видели всичко от самото начало, щяхте да разберете. Кълна ви се в Господа-Бога, че нямах никаква вина. Господин гражданинът, когото не познавам, ми пъхна сняг в гърба. Нима някой има право да ни пъха току-така сняг в гърба, когато си вървим спокойно, без да причиняваме никому зло? Просто ми причерня пред очите. Пък и аз не съм съвсем здрава, нали разбирате. И после през цялото време преди това той ми подхвърляше какви ли не неприятни приказки. Грозна си! Беззъба си! Знам си и без него, че останах без зъби! Аз не отвръщах нищо. Казвах си: „Господинът се забавлява.“ Държах се прилично с него, не го заговарях. И точно тогава той ми пъхна сняг в гърба. Господин Жавер, добрички ми инспекторе, та нима нямаше никой там, който да ви каже, че това е самата истина? Може би сгреших, че избухнах. Но нали разбирате, в първия момент е толкова мъчно да се овладееш. Кипваш, без да щеш. И после, без ни най-малко да очакваш, да ти пъхнат нещо толкова студено в гърба! Виновна съм, че повредих шапката на господина. Ама и той пък защо си отиде? Щях да му поискам прошка. Ох, божичко, разбира се, че ще му поискам прошка, нищо няма да ми коства. Помилвайте ме само този път, господин Жавер. Чуйте, вие навярно не знаете, в затворите се изкарва само по седем су, не че правителството е виновно за това, но там се изкарва само по седем су, а аз трябва да изплатя сто франка, представяте ли си! Иначе ще ми върнат моето момиченце. Ох, божичко! Мога ли да я взема при себе си? Толкова е грозно това, което правя! О, Козет, малко мое ангелче на света Богородица, какво ще стане с тебе, пиленце мое? Да ви кажа ли, ония Тенардие, кръчмарите, са просто селяци, нямат капка ум в главата си. Само знаят да искат пари. Не ме пращайте в затвора! Разбирате ли, тя е съвсем мъничка, а ще я изхвърлят на пътя да се оправя, както може, посред суровата зима. Съжалете се, господин Жавер. Да беше по-големичка, би си изкарвала прехраната, но нима това е възможно на нейните години! Всъщност аз не съм толкова лоша, ако искате да знаете. Не от разврат и лакомия съм стигнала дотук. Ако пия ракия, то е от неволя. Не че я обичам, но тя замайва главата. Когато не бях толкова изпаднала, достатъчно щеше да бъде да надзърнете в шкафа ми, за да се убедите, че не съм празноглава и разтурена жена. Имах бельо и при това много бельо! Смилете се над мене, господин Жавер!

Тя нареждаше така, превита на две, с тих, замиращ глас, разтърсвана от ридания, заслепена от сълзите, с разголена шия, кършейки ръце и покашляйки сухо и остро. Голямата горест, подобно на всесилен божествен лъч, преобразява клетниците. В този миг Фантин беше станала отново хубава. Сегиз-тогиз тя прекъсваше излиянието си и целуваше нежно полите на редингота на полицая. Би могла да смекчи дори гранитно сърце. Но дървеното сърце не се поддава на разнежване.

— Хайде! — отсече Жавер. — Изслушах те. Каза ли всичко, което имаш да казваш? Марш оттук тогава! Ще си излежиш шестте месеца и толкова. Дори Всевечният Отец не може да ти помогне.

Когато чу тържествените думи „дори Всевечният Отец не може да ти помогне“, Фантин разбра, че присъдата е произнесена. Тя се просна на земята и простена:

— Милост!

Жавер й обърна гръб.

Войниците я уловиха за ръцете.

От няколко минути в участъка беше влязъл един мъж, без никой да му обърне внимание. Той беше затворил вратата, облегнал се беше на нея и бе чул отчаяните молби на Фантин.

Когато войниците хванаха нещастницата, която се дърпаше и не искаше да стане, той излезе от сянката, пристъпи напред и каза:

— Почакайте малко, моля.

Жавер вдигна очи и позна господин Мадлен. Той свали шапката си и го поздрави принудено и леко раздразнено:

— Извинете, господин кмете…

Думите „господин кмете“ произведоха странно въздействие върху Фантин. Тя скочи тутакси на крака като изникнал из земята призрак, отблъсна войниците с две ръце, пристъпи към господин Мадлен, преди да успеят да я задържат, и като втренчи блуждаещ поглед в него, изкрещя неистово:

— Аха! Значи, ти си бил господин кметът!

И като избухна в смях, тя се изплю в лицето му.

Господин Мадлен изтри лицето си и каза:

— Инспектор Жавер, пуснете на свобода тази жена.

За миг Жавер помисли, че полудява. Той изпитваше едно след друго и едва ли не едновременно най-силните вълнения, които някога бе изживявал. Публична жена да заплюе в лицето кмета беше нещо толкова чудовищно, че и в най-дръзките си представи самата мисъл за подобно нещо би му се сторила светотатство. От друга страна, без да си дава напълно сметка, той съпоставяше с погнуса дълбоко в себе си настоящето на уличницата с възможното минало на кмета и тогава ужасен намираше за напълно естествено това невероятно посегателство.

Но когато кметът, изпълнителят на държавната власт, изтри спокойно лицето си и каза: „Пуснете на свобода тази жена!“, Жавер се стъписа зашеметен. Той загуби способността си да мисли и да говори. Това надхвърляше за него границата, на възможното удивление. Той онемя.

Тези думи оказаха не по-малко странно въздействие и на Фантин. Тя вдигна разголената си ръка и се улови за ръчката на печката, като че ли й се зави свят. Очите й зашариха наоколо и тя заговори тихо, като че само на себе си:

— На свобода! Пускат ме да си отида! Няма да лежа шест месеца в затвора! Кой каза това? Наистина ли някой каза подобно нещо? Навярно не съм чула добре. Не е възможно това чудовище кметът да го каза. Вие ли, добрички ми господин Жавер, заповядахте да ме пуснат на свобода? Ах, знаете ли, аз ще ви разкажа всичко и вие ще ме пуснете. Тоя изверг кметът, тоя стар мизерник кметът е причина за всичко. Представете си, господин Жавер, той ме изгони! Заради разни никаквици, които клюкарствуваха в работилницата. Не е ли отвратително! Да изпъдиш едно нещастно момиче, което си гледа честно работата! След това аз вече не можех да изкарвам достатъчно и цялото зло дойде оттам. Преди всичко господата от полицията би трябвало да въведат едно подобрение, да не позволяват на затворническите посредници да вредят на бедните работници. Ей сега ще ви обясня как стои работата. Изкарваш си дванадесет су, като шиеш ризи, и изведнъж надницата ти спада на девет су и вече няма живот. Оправяй се, както знаеш. А аз трябваше да изхранвам и моята мъничка Козет и, ща не ща, станах уличница. Ясно ли ви е сега, че този мизерник кметът ми навлече всичкото зло. А колкото до днешната случка, вярно, аз стъпках шапката на господин гражданина пред офицерското кафене, но преди това той ми съсипа роклята със снега. А ние, проститутките, имаме само по една копринена рокля за вечерно време. Виждате ли, аз никога не съм правила нарочно нещо лошо, господин Жавер, повярвайте ми, а пък навред около мене има толкова по-лоши жени, които си живеят в доволство. О, господин Жавер, нали вие казахте да ме пуснат? Съберете сведения за мене, разпитайте хазяина ми, сега вече плащам редовно наема си, той ще ви каже, че съм порядъчна. Ах, божичко, прощавайте, докоснах, без да искам, ръчката на печката и почна да пуши.

Господин Мадлен я слушаше с дълбоко внимание.

Докато тя говореше, той бръкна в жилетката си, извади кесията си и я отвори. Беше празна. Той я пъхна обратно в джоба си.

— Колко пари казахте, че дължите?

Фантин, която не откъсваше поглед от Жавер, се извърна към него:

— Аз не говоря с тебе! — После се обърна към войниците: — Видяхте ли, момчета? Видяхте ли как го заплюх в лицето? Ах, стар престъпен кмет, дошъл си да ме плашиш, но пет пари не давам за тебе. Мене ме е страх само от господин Жавер. Само от добричкия ми Жавер! — При тези думи тя се обърна отново към инспектора: — Все пак, господин инспекторе, не бива да си кривя душата. Ясно ми е, че вие имате право, господин инспекторе. Какво от това, че някакъв мъж се позабавлявал, пъхайки сняг в гърба на една жена? Това разсмиваше офицерите. Трябва малко развлечение, та нали ние сме затова, да се развличат с нас. И ето вие идвате, няма как, длъжен сте да въдворите ред, отвеждате жената, която е сбъркала, но като си поразмислихте, понеже сте добър, казахте да ме пуснат на свобода заради дъщеря ми, защото, ако отида шест месеца в затвора, няма да мога да изхранвам детенцето си. Само че внимавай, мизернице, да не ми се мяркаш друг път пред очите! Никога вече няма да ми се случи да сбъркам, господин Жавер! Да правят каквото щат с мене, няма да гъкна. Днес, как да ви кажа, изкрещях, защото ми дойде изневиделица, съвсем не очаквах оня господин да ми пъхне сняг в гърба. Нали ви казах, че не ме бива твърде, а под лъжичката имам една топка, просто ме гори, и докторът казва: „Лекувай се!“ На, тука, можете да напипате, дайте си ръката, не се страхувайте!

Фантин не плачеше вече, гласът й звучеше гальовно, тя притискаше грубата лапа на Жавер до нежните си бели гърди и го гледаше усмихнато.

Изведнъж младата жена оправи чевръсто раздърпаните си дрехи, спусна роклята си, която се беше запретнала чак до коляното й, докато се влачеше по земята, и се отправи към вратата, като каза полугласно на войниците, кимайки им дружелюбно с глава:

— Момчета, господин инспекторът каза да ме пуснете и аз си отивам.

И тя улови резето. Още една крачка и щеше да се намери на улицата.

През цялото това време Жавер стоеше неподвижно на мястото си, втренчил поглед в земята, като изпречена посред сцената статуя, на която още не са намерили място.

Щракването на резето го сепна. Той вдигна глава с израз на човек, разполагащ с неограничена власт, толкова по-страшна, колкото по-низко стои съществото, което я упражнява — свирепа у дивия звяр, безсърдечна у тесногръдия човек.

— Сержант, не виждате ли, че тази негодница си отива? — извика той. — Кой ви е казал да я пуснете?

— Аз — заяви Мадлен.

Чувайки гласа на Жавер, Фантин се разтрепера и пусна резето като крадец, който изпуща открадната вещ. Чувайки гласа на Мадлен, Тя се обърна и от този миг, без да промълви нито дума, без да посмее дори да си поеме свободно дъх, заснова с поглед от Мадлен до Жавер и от Жавер до Мадлен, според това кой от двамата говореше.

Жавер очевидно беше, както се казва, „загубил пусулата“, за да си позволи да упрекне сержанта след подканването от страна на кмета да пусне на свобода Фантин. Толкова ли се беше объркал, че беше забравил присъствието на кмета? Или дълбоко в себе си се беше убедил, че е невъзможно „началството“ да е дало подобна заповед и че господин кметът по всяка вероятност е сбъркал и е искал да каже точно обратното? А може би пред невероятните събития, които се разиграваха пред него от два часа насам, той си беше казал, че се налага по-низшият служител да се превърне в началство, детективът да стане магистрат, полицаят да стане съдник и че в това изключително положение той, Жавер, въплъщаваше обществения порядък, закона, морала, правителството, цялото общество.

Във всеки случай, когато господин Мадлен произнесе, както вече чухме, своето „аз“, полицейският инспектор Жавер се обърна към кмета, смъртно блед, леденостуден, с посинели устни и изпълнен с отчаяние поглед, разтърсван цял от незабележим трепет, и му каза — какво нечувано нещо! — с наведена глава, но с твърд глас:

— Това е невъзможно, господин кмете.

— Как така? — попита господин Мадлен.

— Тази окаяница оскърби един гражданин.

— Инспектор Жавер — поде господин Мадлен примирително и благо, — изслушайте ме. Вие сте честен човек, затова лесно ще се разберем. Ето как точно стои работата. Когато вие отвеждахте тази жена, аз минавах по площада. Имаше още навалица, разпитах хората и узнах всичко. Гражданинът именно е бил виновен и той би трябвало да бъде арестуван, ако полицията е на мястото си.

— Но тази нещастница току-що оскърби и господин кмета! — забеляза Жавер.

— Това вече е само моя работа — каза господин Мадлен. — Струва ми се, че тази обида засяга лично мене. И мога да я приема, както ми е угодно.

— Моля да ме извините, господин кмете, но това оскърбление засяга не само вас, но и правосъдието.

— Инспектор Жавер — възрази господин Мадлен. — Съвестта е върховният съдник. Аз изслушах жената и зная какво правя.

— А пък аз, господин кмете, не мога да проумея това, което става пред очите ми.

— В такъв случай не ви остава нищо друго, освен да се подчините.

— Аз се подчинявам на моя дълг. А дългът ми налага тази жена да изтърпи шест месеца затвор.

— Чуйте ме добре — отвърна кротко господин Мадлен, — тя няма да прекара в затвора нито ден.

При тези решителни думи Жавер се осмели да погледне кмета право в очите и му каза все така почтително:

— Много съжалявам, че трябва да се противопоставя на господин кмета. Това се случва за първи път в живота ми, но позволете ми да забележа, че аз действувам в рамките на моите права. Ще се спра, понеже така е угодно на господин кмета, само на случката с гражданина. Аз присъствувах на нея. Тази уличница се нахвърли върху господин Баматабоа, избирател и собственик на хубавата триетажна къща от дялани камъни и с балкон на ъгъла на площада. Какви ли не невероятни работи стават на този свят! Тъй или иначе, това произшествие е от компетентността на полицията, която поддържа уличния ред, а за нея отговарям аз, затова задържам именуваната Фантин.

Тогава господин Мадлен скръсти ръце и каза със суров глас, с какъвто никой не го беше чувал да се обръща към когото и да било в града:

— Случката, за която става дума, е от компетентността на градската полиция. Според параграф девети, единадесети, петнадесети и шестдесет и шести от углавния кодекс тя е подсъдна на мене. Заповядвам ви да пуснете на свобода тази жена.

— И все пак, господин кмете… — опита се да направи едно последно възражение Жавер.

— А лично на вас ви припомням осемдесет и първи член от закона, гласуван на 13 декември 1799 година, относно произволното задържане.

— Позволете, господин кмете…

— Нито дума повече.

— Обаче…

— Излезте! — каза господин Мадлен.

Жавер получи удара право в гърдите, като руски войник, без да трепне или да се опита да го отклони. Той се поклони дълбоко на господин кмета и излезе.

Фантин се отмести от вратата и го изгледа смаяна, когато той мина край нея.

И тя самата обаче беше в плен на невъобразим душевен смут. Току-що пред очите й се беше разразил двубой между две сили, които си я оспорваха. Тя беше присъствувала на борбата между двама мъже, които държаха в ръцете си свободата й, живота й, душата й, детето й. Единият от тях я дърпаше към мрака, другият я връщаше към светлината. Преувеличавайки всичко в смъртната си тревога, тя виждаше двамата борещи се мъже като исполини. В лицето на единия говореше нейният зъл дух, а в лицето на другия — нейният ангел-хранител. Ангелът беше победил демона, но тя се разтреперваше от главата до краката при мисълта, че този ангел и освободител се беше оказал именно човекът, когото тя така силно бе ненавиждала, кметът, когото тя толкова дълго време беше смятала за първопричина на всичките си злочестини. Мадлен! И при това той я спасяваше точно в момента, когато тя така грозно го беше оскърбила! Нима се беше лъгала! Трябваше ли да промени коренно цялото си досегашно отношение?

Тя не знаеше какво да мисли и трепереше. Слушаше замаяна, гледаше изумена и при всяка дума на господин Мадлен чувствуваше как в душата й се стопява и рухва непрогледният мрак на омразата и как в сърцето й покълват топли и неизказано хубави чувства — радост, доверие, любов.

Когато Жавер излезе, господин Мадлен се обърна към нея. Бавно, изговаряйки с мъка думите, като човек, свикнал да се владее, който се страхува да не избухне в плач, той й каза:

— Аз чух разказа ви. Никой нищо не ми е казвал за вашия случай. Предполагам, че казвате истината, чувствувам, че казвате истината. Не съм бил дори уведомен, че сте напуснали работилницата. Защо не се обърнахте към мене? Но да оставим сега този въпрос. Аз ще платя дълговете ви, ще изпратя да доведат детето ви или пък вие ще отидете да си го вземете. Можете да се установите тук, в Париж или където пожелаете. Аз поемам издръжката на детето и на вас. Няма да работите вече, освен ако сама пожелаете. Ще ви давам парите, които ще ви бъдат необходими. Ще станете отново добродетелна, щом престанете да бъдете нещастна. Нещо повече, повярвайте ми, мога да ви кажа още отсега, че ако всичко, което казвате, отговаря на истината, а аз не се съмнявам в това, вие изобщо никога не сте преставали да бъдете добродетелна и невинна пред Бога. О, злочеста жена!

Това беше повече, отколкото можеше да понесе клетата Фантин. Да прибере Козет при себе си! Да скъса с този гнусен живот! Да живее свободно, охолно, щастливо и честно заедно с Козет! Да изпита внезапно всички райски блаженства, и то когато се намира на дъното на мизерията! Тя погледна замаяна човека, който й говореше, и успя само да изхлипа няколко пъти: „О! О! О!“ Краката й се подкосиха, тя коленичи пред господин Мадлен и без той да може да я спре, улови ръката му и долепи устни до нея.

После загуби съзнание.