Виктор Юго
Клетниците (48)

II
Последни мъждукания на останалата без масло лампа

Един ден Жан Валжан слезе по стълбата, направи, няколко крачки по улицата и седна на крайпътния камък — същия, на който през нощта срещу 6 юни го бе заварил замислен Гаврош. Той постоя няколко минути и отново се качи горе. Това беше последното полюшване на махалото. На другия ден Жан Валжан въобще не излезе от дома си, а на по-другия — не стана от леглото си.

Портиерката, която приготвяше оскъдната му храна, малко зеле или картофи със сланина, погледна пръстената паничка и възкликна:

— Но вие не сте хапнали нищо вчера, добри ми господине!

— Не е вярно — възрази Жан Валжан.

— Паницата ви е пълна.

— Погледнете обаче канчето с вода. То е празно.

— Това показва, че сте пили, но не и че сте яли.

— Какво да правя, като ми се искаше само вода.

— Това значи, че сте били жаден, а когато човек пие, без да яде, това значи, че има треска.

— Ще ям утре.

— Или на куковден! Защо не днес? Може ли да се говори тъй: „Ще ям утре!“ Да си оставите всичкото ядене! А юфката ми беше толкова хубава!

Жан Валжан хвана старицата за ръка.

— Обещавам ви, че ще я изям — каза той ласкаво.

— Не съм доволна от вас — отвърна портиерката.

Жан Валжан почти не виждаше друго човешко създание освен тази добра старица. В Париж има улици, по които никой не минава, и къщи, в които никой не влиза. Той живееше на една от тия улици и в една от тия къщи.

Докато още можеше да излиза, той си беше купил за няколко су от един бакърджия малко медно разпятие, което бе закачил на гвоздей срещу леглото си. Кръстът винаги стопля сърцето, като го погледнеш.

Мина цяла седмица, без Жан Валжан да направи нито крачка из стаята. Той все лежеше. Портиерката каза на мъжа си:

— Старецът горе вече не става от леглото си, не се храни, няма да изкара дълго. Нещо го мъчи. Сигурно щерка му не е щастлива в брака.

Портиерът отвърна със съзнание за съпружеското си превъзходство:

— Ако е богат, да извика лекар, ако не е богат, да не вика. Не извика ли лекар, ще пукне.

— Ами ако извика?

— Пак същото — заяви мъжът.

Портиерката се зае да почиства със стар нож тревата, която беше поникнала между каменните плочи на нейния „тротоар“, мърморейки под носа си:

— Колко жалко! Такъв спретнат старец! Бял като пиленце.

Тя забеляза на другия край на улицата кварталния лекар и реши да го помоли да се качи горе.

— На втория етаж — му каза тя. — Влезте направо. Понеже старецът не става от леглото си, ключът си седи на вратата.

Лекарят прегледа Жан Валжан и поговори с него.

Когато слезе долу, портиерката го запита:

— Какво ще кажете, докторе?

— Вашият болник е сериозно болен.

— Какво му е?

— Всичко и нищо. Този човек, както по всичко изглежда, е загубил някое скъпо същество. Понякога се умира от тъга.

— Какво ви каза той?

— Каза ми, че бил добре.

— Ще дойдете ли пак, докторе?

— Да — отвърна лекарят, — само че по-добре е да дойде някой друг, а не аз.

III
Перото е тежко за човека, който някога повдигна каруцата на Фошльован

Една вечер Жан Валжан с мъка успя да се повдигне на лакът. Той улови китката си и не можа да напипа пулса си. Дишането му беше пресекливо, сегиз-тогиз спираше. Почувствува се по-слаб от когато и да било. Тогава, вероятно под напора на много тревожна мисъл, той направи върховно усилие, седна в леглото и се облече. Сложи старите си работнически дрехи. Понеже не излизаше, предпочиташе ги пред другите. Докато се обличаше, трябваше на няколко пъти да си почива. Толкова мъчно си напъха ръкавите, че челото му се покри с пот.

Откакто беше останал сам, беше преместил леглото си в антрето, за да влиза колкото се може по-малко в опустелия апартамент.

Отвори куфарчето и извади дрешките на Козет. Просна ги върху леглото си.

Свещниците на епископа стояха на мястото си върху камината. Той взе от едно чекмедже две свещи и ги закрепи в свещниците. После, макар че беше още съвсем светло, защото бе лято, той ги запали. В стаите на мъртъвците блещукат понякога свещници, запалени посред бял ден.

Всяка стъпка, която правеше, придвижвайки се от една вещ до друга, го изтощаваше и го принуждаваше да сяда. Това не беше обикновена умора при загуба на сили, които впоследствие се възстановяват, а последните му движения, угасващият живот, който изтичаше капка по капка при всяко изтощително усилие, като че последно.

Той се отпусна на един стол пред огледалото, това така съдбоносно за него и така спасително за Мариус огледало, в което бе прочел върху попивателната обърнатия отпечатък от писмото на Козет. Погледна се и не се позна. Беше на осемдесет години. Преди женитбата на Мариус едва биха му дали петдесет. Тази последна година го бе състарила с тридесет. Челото му бе набраздено не от бръчките на старостта, а от печата на смъртта. Тя бе оставила по него следите на неумолимите си нокти. Бузите му бяха увиснали. Кожата на лицето му имаше такъв цвят, като че ли вече беше посипана с пръст. Ъглите на устата му се бяха свлекли, както на маската, която древните извайваха върху гробниците. Той гледаше като че ли укоризнено в празното пространство — трагична личност, която се оплаква от някого.

Беше стигнал до това състояние — последна фаза на унинието, — когато скръбта не тече, а сякаш се съсирва. И душата като че ли се съсирва от отчаяние.

Нощта се спусна. Жан Валжан дотътри с мъка масата и старото кресло до камината, сложи върху масата перо, мастило и хартия.

След като направи това, загуби съзнание. Когато дойде на себе си, почувствува жажда. Не можа да повдигне каната с вода, затова я наклони с големи усилия и отпи глътка вода.

После се извърна към леглото и без да става от креслото, защото не можеше да се държи на краката си, се загледа в малката черна рокличка и в другите скъпи вещи.

Подобно съзерцание се проточва понякога с часове, които ви се струват минути. Изведнъж го побиха тръпки, той почувствува гробовен хлад. Облегна се на масата, осветена от свещниците на епископа, и взе перото.

Понеже отдавна не беше писал, връхчето на перото беше подвито, а мастилото — пресъхнало. Трябваше да стане, да сипе няколко капки вода в мастилото, като час по час сядаше, за да си поеме дъх, и започна да пише с опакото на перото. От време на време изтриваше челото си.

Ръката му трепереше. Той написа бавно следните няколко реда:

„Благославям те, Козет. Ще ти обясня. Мъжът ти беше прав, като ми даде да разбера, че трябва да си отида. Макар че той се лъжеше в догадките си, все пак беше прав. Той е прекрасен човек. Обичай го винаги след смъртта ми. Господин Понмерси, обичайте винаги любимото ми дете! Козет, тук ще намерят това писмо, ето какво искам да ти кажа. Ще узнаеш тези цифри, ако имам сили да си ги припомня, чуй ме добре, тези пари са твои. Ето цялата истина — белият ахат се внася от Норвегия, черният ахат се внася от Англия, а черното стъкло — от Германия. Ахатът е по-лек, по-ценен, по-скъп. И във Франция могат да се правят същите имитации, както в Германия. Трябва само малка наковалня, широка два квадратни дюйма, и спиртна лампа, за да се размекне восъкът. Восъкът някога се правеше от смола и сажди и струваше четири франка една ливра. Аз измислих да го правя от дървесна смола и терпентин. Така той струва само тридесет су и е по-доброкачествен. Обиците се правят от виолетово стъкло, което се залепва с този восък на малка черна желязна рамка. Стъклото трябва да бъде виолетово, когато бижуто е желязно, а черно, когато бижуто е златно. Испания ги търси много. Там ахатът е много на мода.“

Той прекъсна писането, перото се изплъзна от пръстите му, от измъчената му гръд се надигна отчаяно ридание, което го задави. Нещастникът скри глава в ръцете си и се замисли.

„О — възкликна той дълбоко в себе си (печални стонове, които Бог единствен чува), — свършено е. Никога вече няма да я видя. Една усмивка мина през живота ми. Ще вляза в нощта, без да я зърна поне за миг. О, за минутка само, едно-единствено мигновение, да чуя гласа й, да докосна роклята й, да погледна моя ангел и после да умра! Смъртта е нищо, страшното е, че ще умра, без да я видя! Тя би ми се усмихнала, би ми продумала нещо. Кому би увредило това? Но не, край, никога вече. Ето ме съвсем сам. Господи! Господи! Никога вече няма да я видя!“

В този миг на вратата му се почука.

IV
Бутилка чернило, която служи само за избелване

Същия ден или по-право казано същата вечер, тъкмо когато Мариус стана от масата и се оттегли в кабинета си, за да проучи едно дело, Баск му връчи едно писмо и му каза:

— Лицето, което написа писмото, чака в антрето.

Козет се разхождаше в градината, хванала дядото под ръка.

Писмото, подобно на човек, може да има отблъскващ вид. Груба хартия, просташки плик, някои послания са противни още от пръв поглед. Писмото, донесено от Баск, имаше точно такъв вид.

Мариус го взе. То миришеше на тютюн. Нищо не съживява така лесно спомените, както някоя миризма. Мариус разпозна този тютюн. Той погледна адреса: „До господин барон Понмерси. В дома му.“ Познатата миризма му помогна да познае и почерка. Изненадата понякога предизвиква проблясъци. Подобен проблясък озари паметта на Мариус.

Обонянието, този странен помощник на паметта, събуди цял забравен свят в него. Та това беше същата хартия, същият начин на сгъване, белезникавото мастило, същият почерк. И главно, същият тютюн. Бърлогата Жондрет оживя пред очите му.

Каква странна прищявка на съдбата. Тази от двете така дълго търсени следи, за която съвсем доскоро беше полагал толкова усилия и смяташе загубена завинаги, сама идваше при него.

Той жадно разпечата писмото и прочете следното:

„Господин барон,

Ако всевишният ме бе дарил с таланти, можех да бъда барон Тенар, член на Института (Академията на науките), но не съм. Нося само същото име и бих бил щастлив, ако това сходство в имената ви предразположи към мене. Благодеянието, което вие бихте ми сторили, ще бъде взаимно. Зная тайна, която засяга известен индивид. Този индивид е във връзка с вас. Държа тази тайна на ваше разположение, защото желая да имам честта да ви бъда полезен. Ще ви дам много просто средство, за да изгоните от почтеното си семейство това лице, което се е вмъкнало незаконно в него, понеже госпожа баронесата е от високо потекло. Светилището на добродетелта не може повече да съжителствува с престъплението, без да се изложи на падение.

Чакам в антрето разпорежданията ви, господин барон.

С почитание“

Писмото беше подписано „Тенар“.

Подписът не беше измислен. Само леко съкратен.

Впрочем раздутият стил и правописът окончателно издадоха автора. Източникът беше безспорно установен. Нямаше място за никакво съмнение.

Мариус се развълнува дълбоко. След първоначалната изненада го обзе буйна радост. Ако можеше сега да намери и другия човек, когото търсеше, спасителя си, от него нямаше да има по-щастлив човек.

Той отвори едно чекмедже на писалищната си маса, извади няколко банкноти, пъхна ги в джоба си, затвори чекмеджето и позвъни. Баск открехна вратата.

— Въведете лицето — нареди Мариус.

Баск доложи за него:

— Господин Тенар.

Влезе един мъж.

Нова изненада за Мариус. Влезлият мъж му бе съвършено непознат.

Този човек, между другото доста стар, имаше огромен нос, брадата му бе скрита във връзката, правите му коси бяха пригладени на челото до веждите като перука на английски кочияш от висшето общество. Той носеше зелени очила с двойна рамка от зелена тафта. Косите му бяха посивели. Облечен беше в черно от глава до пети; износени, но спретнати дрехи. Верижка с дрънкулки висеше от джобчето на жилетката му, вътре в която вероятно имаше часовник. Той държеше в ръка стара шапка. Вървеше приведен и се кланяше толкова ниско, че превитият му гръбнак изглеждаше съвсем изгърбен.

На пръв поглед биеше на очи, че сюртукът на тази особа, премного широк за него, макар и грижливо закопчан, като че не беше шит за него.

Тук се налага едно кратко отклонение.

По това време в стар мрачен дом на улица Ботрейѝ, близо до Арсенала, живееше изобретателен евреин, чиято професия бе да превръща негодниците в почтени люде. Не за прекалено дълъг срок, защото това би било неудобно за негодяите. Преобразяването се извършваше пред очите ви, за ден-два, срещу тридесет су на ден, посредством костюм, съответствуващ, доколкото е възможно, на общоприетата представа за благоприличие. Този наемодател на одежди се казваше Менителя. Парижките мошеници го бяха кръстили така и той беше известен само под това име. Гардеробната му беше доста пълна. Дрипите, с които труфеше клиентите си, можеха да се окачествят като задоволителни. Беше ги разпределил по професии и обществени категории. На всеки гвоздей в дюкянчето му висеше изтъркано и измачкано някое обществено съсловие. Тук дрехи на съдия, там расо на кюре, до него — банкерски сюртук, в ъгъла мундир на военен в оставка, по-нататък костюм на писател или държавник. Това същество беше гардеробиер на безконечната драма, чиито герои са парижките апаши. Бърлогата му представляваше кулисите, иззад които излизаше кражбата и се прибираше измамата. В неговата гардеробна довтасваше някой дрипав негодник, оставяше тридесет су и си избираше според ролята, която искаше да играе този ден, дрехата, която му подхождаше. Излизайки оттам, той вече изглеждаше като порядъчен човек. На следния ден връщаше добросъвестно дрипелите. Менителя оказваше пълно доверие на мошениците и досега никога не го бяха обирали. Тези дрехи имаха само едно неудобство — „не винаги ставаха“. Понеже не бяха скроени по мярката на клиентите, те бяха ту много прилепнали за едни, ту много широки за други и не бяха никому съвсем по мярка. Всеки крадец, който се отклоняваше от средния човешки ръст, било по-нисък, било по-висок, не се чувствуваше много добре в костюмите на Менителя. Не трябваше също да бъде нито много пълен, нито много слаб. Менителят беше предвидил дрехи само за среден ръст. Той беше взел мярка на първия явил се дрипльо, нито много дебел, нито много слаб, нито много висок, нито много нисък. Затова понякога дрехите мъчно се нагаждаха и клиентите на Менителя се справиха, както могат. Толкова по-зле за изключенията! Костюмът на държавник например, черен от главата до петите и следователно напълно порядъчен, би бил премного широк за Пит и съвсем тесен за Костелцикала. Този костюм на държавник беше обозначен по следния начин в каталога на Менителя. Преписваме дословно: „Сюртук от черно, сукно, черен вълнен панталон, копринена жилетка, ботуши и бельо“. В полето бе написано: „Бивш посланик“, следвано от забележка, която също преписваме дословно: „В отделна кутия съответно фризирана перука, зелени очила, дрънкулки за часовник и две малки тръбички от пера, дълги един дюйм и завити в памук.“ Всичко това спадаше към държавника, бивш посланик. Целият костюм беше крайно излинял, за да не кажем на края на дните си. Шевовете се белееха, нещо като бутониера зееше на единия лакът, освен това точно на гърдите липсваше едно копче от сюртука. Но това е дреболия. Понеже ръката на държавника е винаги пъхната в сюртука му, до сърцето, нейната задача бе да скрива липсващото копче.

Ако Мариус познаваше тайната търговска мрежа на Париж, той тутакси щеше да различи на гърба на посетителя, въведен от Баск, дрехата на държавник, заета от вехтошарското дюкянче на Менителя.

Разочарован, че вижда съвсем друг човек вместо очаквания, Мариус едва не изпита неприязън към новодошлия. Той го разгледа от глава до пети, докато особата му се покланяше прекомерно дълбоко, и го попита рязко:

— Какво обичате?

Човекът отвърна с любезна гримаса, за която би могла да даде представа само ласкавата усмивка на крокодил.

— Струва ми се просто невероятно да не съм имал досега честта да срещна господин барона в обществото. Може би сме се виждали преди няколко години у принцеса Баграсион и в салоните на негово благородие виконт Дамбре, френски пер.

В мошеническите среди се счита винаги за успешен ход да си дадеш вид, че познаваш някого, когото не познаваш.

Мариус се вслушваше внимателно в говора на човека, дебнеше произношението и мимиката му, но разочарованието му непрекъснато нарастваше: произношението на госта беше носово, съвсем различно от острия и студен глас, който очакваше да чуе. Младежът съвсем се обърка. Той каза:

— Не познавам нито госпожа Баграсион, нито господин Дамбре. Никога през живота си не съм стъпвал нито у единия, нито у другия.

Отговорът му прозвуча начумерено, но особата въпреки това продължи със същия любезен тон:

— Тогава сигурно съм ви срещал у Шатобриан! Познавам много добре Шатобриан. Той е страшно мил. Понякога ми казваше: „Драги Тенар… няма ли да пийнем по една чашка?“

Мариус смръщваше все по-строго чело.

— Никога не съм имал честта да бъда поканен у господин Шатобриан. Да говорим по-делово. Какво обичате?

Щом гласът на Мариус стана по-суров, особата се закланя още по-ниско.

— Господин барон, благоволете да ме изслушате. В Америка, недалеч от Панама, има селце, наречено Жойа. То се състои от една-единствена къща. Голяма квадратна триетажна къща, изградена от кирпичи. Всяка нейна страна е дълга петстотин стъпки, всеки етаж е построен по-навътре от другия дванадесет стъпки, така че три широки тераси обграждат къщата. В средата има вътрешен двор, където се съхраняват хранителните и бойни припаси. Вместо прозорци — бойници, вместо врата — стълби, подвижни стълби, водещи към първата тераса, оттам към втората, от втората към третата. Подвижни стълби, за да се слиза във вътрешния двор. Вместо врати на стаите — отвори на таваните. Вместо стълбище — подвижни стълби. Вечер капаците на отворите се затварят, стълбите се свалят, на бойниците щръкват дулата на шишанетата и карабините. Никаква възможност да се проникне вътре. Денем — къща, нощем — крепост. Осемстотин жители. Ето какво представлява това селище. Защо са всички тия предпазни мерки? Защото мястото е опасно. Пълно е с човекоядци. Защо тогава хората се заселват там? Защото това е дивен край. Пълен е със злато.

— Какво целите с цялата тази реч? — прекъсна го Мариус, чието разочарование се превърна в нетърпение.

— Следното, господин барон. Аз съм уморен бивш дипломат. Старата цивилизация ми е дошла до гуша. Искам да се позанимавам с диваци.

— И после?

— Господин барон, себелюбието управлява света, безимотните селяни, които работят на надница, се обръщат и гледат след отминаващия дилижанс, а стопаните, които работят на собствената си нива, не го и поглеждат дори. Кучето на бедняка лае подир богаташа, а богаташкото куче лае подир бедняка. Всеки за себе си. Интересът, това е целта на хората. Златото, това е магнитът.

— После? Изкажете се.

— Бих желал да се установя в Жойа. Ние сме трима души с жена ми и дъщеря ми. Дъщеря ми е доста хубава. Пътуването е дълго и скъпо. Ще ми трябват малко пари.

— Какво ми влиза в работата всичко това? — попита Мариус.

Непознатият изопна шия извън връзката си като лешояд и отвърна с двойно по-мила усмивка:

— Нима господин баронът не прочете писмото ми?

Предположението му беше, кажи-речи, вярно. Истината е, че съдържанието на посланието беше убягнало на Мариус. Той беше обърнал повече внимание на почерка, а не на писаното. Едва си го опомняше. Преди малко го осени нов проблясък. Той бе забелязал една подробност: непознатият беше споменал „жена ми и дъщеря ми“. Той впи в него изпитателния си поглед. Съдебен следовател дори едва ли би погледнал по-внимателно. Той почти дебнеше госта си. Отговори му съвсем лаконично:

— Говорете по-ясно.

Непознатият пъхна пръста в двете джобчета на жилетката си, вдигна глава, без обаче да изправи гръб, впил на свой ред в Мариус зеления поглед на очилата си.

— Така да бъде, господин барон, ще бъда ясен. Разполагам с тайна, която мога да ви продам.

— Тайна ли?

— Тайна.

— Която се отнася до мене?

— До известна степен.

— И каква е тази тайна?

Мариус продължаваше да се взира все по-внимателно в човека, докато го слушаше.

— Началото ще бъде безплатно. Сам ще видите дали ще ви заинтересува.

— Говорете.

— Господин барон, вие имате в дома си крадец и убиец!

Мариус изтръпна.

— В дома ми ли? Нищо подобно — отвърна той.

Непознатият изтри невъзмутимо шапка с лакътя си и продължи:

— Крадец и убиец. Отбележете, господин барон, че аз нямам пред вид стари, отдавнашни, забравени престъпления, заличени пред закона поради давност и пред Бога поради разкаяние. Говоря за неотдавнашни престъпления, съвсем пресни, които още не са известни на полицията в настоящия час. Този човек се е добрал до вашето доверие, кажи-речи, до вашето семейство, под фалшиво име. Аз ще ви кажа истинското му име. И при това ще ви то кажа даром.

— Слушам ви.

— Той се казва Жан Валжан.

— Известно ми е.

— Ще ви кажа, пак даром, кой е той.

— Кажете.

— Бивш каторжник.

— И това ми е известно.

— След като имах честта да ви го, съобщя.

— Не. Знаех го от по-рано.

Леденият тон на Мариус, два пъти повтореното: „Известно ми е“, неприязнените му лаконични отговори предизвикаха глух гняв у непознатия. Той метна скришом яростен поглед на Мариус, но тутакси смекчи изражението си. Колкото и мълниеносен да беше обаче този поглед, той не се изплъзна от Мариус. Ако някой ви стрелне с очи така страшно, мъчно бихте забравили. Злобните пламъчета изхождат само от мерзки души. Те пламват в зениците, тези отдушници на мисълта. Очилата не са в състояние да ги скрият. Опитайте се да поставите стъкло на преизподнята.

Непознатият поде усмихнат:

— Не мога да си позволя да ви опровергая, господин барон. Във всеки случай сам виждате, че съм добре осведомен. Другото обаче, което съм в състояние да ви съобщя, е известно само на мене. То се отнася до богатството на госпожа баронесата. Това е особено важна тайна. Тя вече е за продан. Предлагам я най-напред на вас. И при това евтино. Двадесет хиляди франка.

— Известна ми е и тази тайна, както ми бяха известни и другите — отвърна Мариус.

Особата почувствува нужда да намали малко цената.

— Господин барон, дайте десет хиляди франка и ще проговоря.

— Повтарям ви, че не сте в състояние да ми кажете нищо ново. Зная това, което желаете да ми доверите.

В очите на непознатия наново припламна огънче. Той възкликна:

— Все пак аз трябва да вечерям днес. Повтарям ви, тайната е изключително важна. Господин барон, ще ви я кажа, ето, почвам дори, дайте ми двадесет франка.

Мариус го погледна втренчено.

— Известна ми е изключително важната ви тайна. Освен това, както ми беше известно името на Жан Валжан, така ми е добре известно и вашето име.

— Моето име ли?

— Да.

— Това, разбира се, не е загадка, господин барон. Нали имах чест да ви го напиша и да ви го кажа устно Тенар.

— … дие.

— Какво?

— Тенардие.

— Какво, какво?

При опасност бодливото свинче се наежва, бръмбарът се преструва на мъртъв, старата гвардия се строява в каре, а този човек избухна в смях.

После той почисти с пръст една прашинка от ръкава на сюртука си.

Мариус поде:

— Вие сте също така работникът Жондрет, артистът Фабанту, поетът Жанфло, испанецът дон Алварес и леля Бализер.

— Леля коя?

— И сте имали хан в Монфермей.

— Хан ли? Никога!

— Аз пък ви повтарям, че сте Тенардие.

— Отричам.

— И че сте жалък просяк. На, дръжте!

И като извади една банкнота от джоба си, Мариус я запрати в лицето му.

— Благодаря! Извинете! Петстотин франка! Господин барон!

Извън себе си от изненада, мъжът се закланя повторно и заразглежда банкнотата.

— Петстотин франка — поде той смаян и заекна полугласно: — Кръгличка сума!

После внезапно заяви:

— Така да е. Да не се притеснявам поне тогава повече.

И с дяволска сръчност, отмятайки косите си назад, сваляйки очилата си, махайки носа си и двете перца, за които преди малко споменахме, и то не за пръв път в тази книга, той смъкна лицето си, както се снема шапка.

Очите му пламнаха, неравното му, на места хлътнало, на места изпъкнало чело, покрито с отвратителни бръчки в горната част, се разкри, носът му пак стана заострен като човка, пак се появи свирепият, хитър профил на хищник.

— Господин баронът знае всичко — заяви той с ясен глас, от който изчезна всяка следа от носова отсенка, — аз действително съм Тенардие.

И той изправи прегърбеното си тяло.

Тенардие, защото, разбира се, това беше той, бе невероятно изненадан. Щеше дори да се смути, ако изобщо беше способен да се смущава. Той беше дошъл с намерение да предизвика удивление, а сам трябваше да се удивлява. Това унизително положение обаче му бе донесло петстотин франка, така че той в края на краищата нямаше нищо против. Но независимо от това беше загубил почва под краката си.

Той виждаше за първи път този барон Понмерси, а въпреки дегизировката му барон Понмерси го позна и при това се оказа, че го познава твърде добре. Този барон Понмерси беше в течение не само на работите на Тенардие, но като че ли знаеше всичко и за Жан Валжан. Що за човек беше този младеж, голобрадо хлапе едва ли не, така ледено суров и същевременно така щедър, който знаеше имената на хората, и то не едно, а всичките им имена, който отваряше великодушно кесията си за тях, който изобличаваше мошениците като съдия и им плащаше като жертва?

Читателят си спомня, че макар и негов съсед, Тенардие никога не беше виждал Мариус, което често се случва в Париж. Той беше чул на времето дъщерите си да говорят за някакъв много беден младеж на име Мариус, който живеел в същата къща. Беше му писал, без да го познава, писмото, за което знаем вече. Но не можеше в никакъв случай да свърже онзи Мариус с барон Понмерси.

Колкото до името Понмерси, читателят не е забравил, че на бойното поле при Ватерло той беше чул само последните срички „мерси“, към които винаги бе изпитвал законното презрение, дължимо на голата благодарност.

Между другото чрез дъщеря си Азелма, която беше насочил по следите на младоженците на 16 февруари, и посредством личните си разследвания той беше успял да научи много неща и да се добере от скривалището си по много тайнствени нишки. Благодарение на ловкостта си беше открил или по-скоро благодарение на логичните си изводи се бе догадил кой можеше да бъде човекът, когото бе срещнал веднъж в Големия канал. Разпознал човека, той без особен труд се беше добрал до името му. Знаеше, че баронеса Понмерси е Козет. Но по отношение на нея възнамеряваше да бъде въздържан. Коя беше Козет? Той всъщност сам не знаеше съвсем точно. Подозираше, че е незаконородена. Историята на Фантин винаги му се бе струвала съмнителна, но какъв смисъл имаше да говори по този въпрос? За да накара да заплатят мълчанието му? Той можеше или си въобразяваше, че може да продаде по-ценна тайна. А освен това напълно вероятно беше, съдейки по всички признаци, че ако се изправеше без каквито и да било доказателства и кажеше на барон Понмерси: „Вашата жена е незаконородена“, най-много можеше да си навлече някой ритник в слабините.

Дълбоко в себе си Тенардие беше убеден, че разговорът му с Мариус още не е започнал. Той бе принуден да отстъпи, да видоизмени стратегията си, да изостави първите си позиции, да промени фронта. Но нищо съществено не беше още проиграно, а освен това имаше в джоба си петстотин франка. При това той можеше да съобщи нещо действително важно, затова се чувствуваше силен дори срещу този барон Понмерси, който беше толкова добре осведомен и въоръжен. За хора от породата на Тенардие всеки разговор е двубой. Какво щеше да бъде положението му в схватката, която го очакваше? Той не знаеше с кого говореше, но знаеше за какво говори. Бързо направи преглед на вътрешните си сили и след като заяви: „Аз съм Тенардие“, зачака.

Мариус стоеше замислен. Той най-сетне се беше добрал до Тенардие. Този човек, когото толкова бе желал да намери, стоеше пред него. Той щеше най-сетне да изпълни с чест заръката на полковника! Чувствуваше се унижен, че героичният му баща е бил задължен на този разбойник, че той все още не бе изплатил полицата, изтеглена от гроба на негово име. Струваше му се, че при сложното чувство, което изпитваше към Тенардие, би трябвало по-скоро да му отмъсти, че полковникът е бил спасен от мошеник като него. Но независимо от всичко, той беше доволен. Щеше най-сетне да освободи сянката на полковника от този недостоен кредитор. Струваше му се, че ще освободи от затвора за длъжници бащината си памет.

Покрай това задължение възникваше и второ — да изясни, ако е възможно, източника на богатството на Козет. Удобният случай като че беше налице. Тенардие знаеше може би нещо. Полезно щеше да бъде може би да се разрови душата му. Мариус започна с това.

Тенардие скри „кръгличката сума“ в джоба на жилетката си и загледа Мариус приветливо и едва ли не нежно.

Мариус прекъсна мълчанието:

— Аз казах името ви. Тенардие. А сега да ви съобщя ли и знаменитата тайна, която искате да ми откриете? И аз съм събрал някои сведения. Ще видите, че знам малко повечко от вас. Жан Валжан, както отбелязахте, наистина е убиец и крадец. Крадец, защото е обрал богатия индустриалец, когото разорил, господин Мадлен. Убиец, защото уби полицейския инспектор Жавер.

— Нищо не разбирам, господин барон — измънка Тенардие.

— Ще ви накарам да разберете. Слушайте. Към 1822 година в един околийски център на областта Па-дьо-Кале имало някакъв човек, който след известни разправии с полицията взел името Мадлен, поправил се и се реабилитирал. Този човек станал в истинския смисъл на думата праведник. С някаква индустрия, фабрика за черни стъкларии, мисля, той обогатил целия град. Колкото до личното си състояние, той го натрупал случайно, без това да бъде основната му цел. Бил баща-хранител за бедните. Основал болници, отворил училища, посещавал болните, давал зестра на девойките, поддържал вдовиците, осиновявал сираците. Бил един вид настойник на целия край. Отказал почетния кръст, назначили го за кмет. Един освободен каторжник знаел за някогашната присъда срещу този човек, издал го и съдействувал за арестуването му, възползувал се от това, за да дойде в Париж и да накара банкера Лафит да му брои — научих това от самия касиер на банката — чрез лъжлив подпис над половин милион франка, които принадлежали на господин Мадлен. Този каторжник, който е обрал господин Мадлен, е Жан Валжан. Колкото до другото му престъпление, вие също така не можете да ми кажете нищо ново. Жан Валжан уби полицая Жавер. Уби го с пистолет. И лично аз присъствувах, когато той извърши това.

Тенардие хвърли на Мариус тържествуващия поглед на победения, който пак държи в ръцете си победата и който само за един миг е извоювал отново целия загубен терен. Но на лицето му тутакси се появи предишната раболепна усмивка. Нискостоящият е принуден да угодничи дори когато тържествува. Тенардие се задоволи да каже:

— Господин барон, на погрешен път сте.

Той подчерта думите си с многозначително разклащане на дрънкулките си.

— Как? Нима можете да оспорите това? — извика Мариус. — Та това са факти.

— Това са измислици. Доверието, което господин баронът ми оказа, ме задължава да му кажа истината. Преди всичко истина и справедливост. Не обичам да обвиняват несправедливо хората. Господин барон, Жан Валжан съвсем не е обрал господин Мадлен и съвсем не е убил Жавер.

— Това е вече прекалено! Как така?

— Поради две причини.

— Кои? Говорете!

— Ето първата. Той не е обрал господин Мадлен, понеже самият той, Жан Валжан, е господин Мадлен.

— Какви ти дрънкате?

— Ето ви и втората: той не е убил Жавер, понеже самият Жавер е убил Жавер.

— Какво искате да кажете?

— Че Жавер се е самоубил.

— Докажете! Докажете! — викна Мариус извън себе си.

Тенардие заговори, произнасяйки отчетливо и натъртено думите си, като че декламираше древен александрийски стих:

— Полицаят Жавер е бил намерен удавен под един кораб при Понт-о-Шанж.

— Как ще ми докажете?

Тенардие извади от страничния си джоб широк сив плик, който като че ли съдържаше различно големи сгънати листове.

— Аз си нося винаги доказателствата — каза невъзмутимо той. После добави: — Във ваш интерес, господин барон, аз се опитах да проуча основно нашия Жан Валжан. Казвам ви, че Жан Валжан и Мадлен са един и същ човек и че Жавер не е имал друг убиец освен Жавер, а щом ви го казвам, то значи, че имам доказателства. Не ръкописни доказателства, те не са сигурни, лесно може да се подправи почеркът, а печатни документи.

Докато говореше, Тенардие измъкна от плика два вестника, пожълтели и извехтели, напоени с миризма на тютюн. Единият от тия вестници беше изпокъсан по ръбовете и се беше разпаднал на квадратни парчета. Той изглеждаше по-стар от другия.

— Два факта, две доказателства — заяви Тенардие. И подаде на Мариус разгънатите вестници.

Читателят си спомня тези два вестника. Единият, по-старият, беше „Драно блан“ от 25 юли 1823 година, чийто текст се намира на страниците на първия том на настоящата книга. Той установяваше, че господин Мадлен и Жан Валжан са едно и също лице. Вторият, „Монитьор“ от 15 юни 1832 година, съобщаваше за самоубийството на Жавер. В съобщението се добавяше, че от докладната бележка на Жавер до префекта се виждало, че той бил пленен от защитниците на барикадата на улица Шанврьори и че дължал живота си на някакъв въстаник, който, с насочен в него пистолет, вместо да пръсне черепа му, стрелял във въздуха.

Мариус прочете съобщенията. Всичко беше очевидно. Точни дати, неоспорими доказателства; вестниците явно не бяха отпечатани само за да потвърдят думите на Тенардие. „Монитьор“ поместваше официално съобщение на полицейската префектура. Мариус не можеше да се съмнява. Сведенията на касиера бяха неверни и той се беше заблудил. Жан Валжан израсна внезапно и изплува из облака. Мариус неволно възкликна радостно:

— Но в такъв случай този клетник е възхитителен! Цялото това състояние било действително негово! Та той е бил господин Мадлен, провидението на цяла местност! Той е Жан Валжан, спасителят на Жавер! Той е герой! Светец!

— Нито е светец, нито е герой! — заяви Тенардие. — Той е крадец и убиец.

И той добави с тон на човек, който започва да чувствува превъзходството си:

— По-спокойно.

Думите „крадец“, „убиец“, които Мариус смяташе вече за безвъзвратно отхвърлени, пак се върнаха и го заляха като че с леден душ.

— Пак ли! — възкликна той.

— Пак — отвърна Тенардие. — Жан Валжан не е обрал господин Мадлен, но все пак е крадец. Той не е убил Жавер, но все пак е убиец.

— Да не би да говорите за тази жалка кражба от преди четиридесет години, изкупена от цял живот разкаяние, себеотрицание и добродетел, за които свидетелствуват дори вашите вестници! — попита Мариус.

— Казах убийство и кражба, господин барон, и пак ви повтарям, че говоря за нови престъпления. Това, което ще ви разкрия, не е известно абсолютно никому. То е съвсем прясна работа. Може би в него ще намерите източника на така ловко предложената зестра от Жан Валжан на госпожа баронесата. Казвам ловко, защото не е много зле намислено да се промъкнеш чрез подобно дарение в един почтен дом, да споделяш охолството му, като същевременно потулиш престъплението си, да се ползуваш от благата на кражбата си, да скриеш името си и да си създадеш семейство.

— Бих могъл да ви прекъсна, но доизкажете се — забеляза Мариус.

— Господин барон, ще ви кажа всичко, като оставям въпроса за възнаграждението на вашата щедрост. Тази тайна струва чисто злато. Ще ми кажете: „Защо не си се обърнал към самия Жан Валжан?“ Много просто. Зная, че той се е отказал от състоянието си във ваша полза и намирам, че комбинацията е много умела. И понеже той няма нито грош, ще ми покаже празните си ръце. А аз имам нужда от малко пари, за да отида в Жойа. Затова предпочитам да се обърна към вас, който имате всичко, отколкото към него, който няма нищо. Уморен съм малко, разрешете ми да седна.

Мариус седна и му направи знак да седне и той.

Тенардие се настани на един тапициран стол, прибра двата вестника, пъхна ги отново в плика и промърмори, почуквайки с нокът „Драпо блан“:

— С голям зор го докопах!

След това, преметнал крак връз крак, той се облегна назад — поза, свойствена на човек, убеден в правотата си, и важно навлезе в същината на разказа си, наблягайки на всяка дума:

— Господин барон, на 6 юни 1832 година, приблизително преди една година, в деня на метежа, някакъв човек се намираше в Главния канал на парижката клоака, на мястото, където водостокът се излива в Сена, между Моста на инвалидите и Йенския мост.

Мариус внезапно доближи стола си до стола на Тенардие. Мошеникът забеляза това движение и продължи още по-бавно, като оратор, който е завладял слушателя и чувствува трепетното му внимание при всяка своя дума.

— Принуден да се крие по съображения, които нямат нищо общо с политиката, този човек беше превърнал клоаката в свой дом и се беше снабдил с ключ от нея. Повтарям, че това се случи на 6 юни. Трябва да беше към осем часа вечерта. Мъжът долови шум в клоаката. Силно изненадан, той се спотаи и зачака. Чу шум от стъпки. Някой вървеше в мрака и се приближаваше към него. Невероятно събитие! В клоаката имаше и друг човек освен него! Изходната решетка не беше далеч. Бледата светлина, която се сцеждаше през нея, му даде възможност да различи пришелеца и да види, че той носеше нещо на гърба си. Крачеше приведен под тежестта. Мъжът, който се приближаваше така приведен, беше бивш каторжник, а товарът, който влачеше на плещите си, беше труп. Мъчно би могло да бъдеш уловен по-неопровержимо на местопрестъплението при убийство! Колкото до кражбата, тя от само себе си се разбира. Кой ще убие някого току-така! Каторжникът се канеше да хвърли трупа в реката. Трябва да се отбележи едно обстоятелство: преди да стигне до изходната решетка, каторжникът, който явно идваше отдалеч, непременно трябва да се бе натъкнал на едно ужасно пропадане, където прекрасно е могъл да захвърли трупа. Но още на следния ден каналджиите, поправяйки издъненото място, щяха да намерят убития, а това не влизаше в сметките на убиеца. Той бе предпочел да прегази ямата заедно с товара си и сигурно е положил неимоверни усилия, като при това се е изложил съвсем очевидно на смъртна опасност. Не проумявам как е успял да се измъкне жив оттам.

Мариус доближи още малко стола си. Тенардие се възползува от това, за да си поеме дъх. Той поде:

— Господин барон, клоаката не е Марсово поле. Ако в нея попаднат двама души, те неизбежно се срещат. Там човек е лишен от всичко, даже и от място. Това точно се случи. Отдавнашният обитател и случайният минувач бяха принудени да се здрависат, и двамата със съжаление. Минувачът каза на обитателя: „Виждаш какво нося на гърба си, трябва да изляза, ти имаш ключ, отвори ми.“

Каторжникът беше мъж с чудовищна сила. Не можеше да му се откаже. Все пак притежателят на ключа му противопостави известни уговорки, колкото да спечели време. Той разгледа мъртвеца, но не можа да види нищо друго, освен че беше млад, добре облечен, явно богат, цял обезобразен от кръвта. Докато разговаряше, той успя да раздере и откъсне, без убиецът да забележи, парче от сюртука на убития. Веществено доказателство, нали разбирате. Средство да се добере до следите на престъплението и да го докаже. Той пъхна вещественото доказателство в джоба си. После отвори решетката, пусна мъжа с неудобното му бреме на гърба, затвори решетката и се отдалечи, понеже не искаше да бъде замесен в това произшествие и, главно, понеже не желаеше да бъде свидетел как убиецът ще хвърли убития в Сена. Нали разбирате сега? Този, който носеше трупа, беше Жан Валжан, а притежателят на ключа ви говори в този миг и парчето от сюртука…

Тенардие довърши изречението си, като измъкна от джоба и повдигна до очите си къс раздрано черно сукно, цялото в тъмни петна, което той държеше с два пръста.

Мариус се изправи блед, задъхан, вперил очи в черното сукно; без да каже ни дума, без да откъсва поглед от парчето плат, той отстъпи няколко крачки, протегнал назад дясната си ръка, и заопипва стената зад себе си, за да намери ключа, който стърчеше извън бравата на стенния долап до камината. Той улови ключа, отвори долапа, бръкна в него, без да се обръща и без да сваля разширените си зеници от парцала, който бе разперил Тенардие.

Междувременно Тенардие продължаваше да бъбри:

— Господин барон, имам твърде уважителни основания да смятам, че убитият младеж е притежател на огромна сума и Жан Валжан му беше устроил клопка.

— Младежът бях аз, а ето ви и сюртука! — викна Мариус и хвърли върху паркета една дреха, покрита с петна от засъхнала кръв.

После той изтръгна парчето плат от ръцете на Тенардие, приклекна над сюртука и сложи откъснатото парче на мястото му. То прилегна съвършено и допълни дрехата.

Тенардие се вкамени. Той си помисли: „Провалих се!“

Мариус се изправи цял тръпнещ, сияещ въпреки отчаянието си.

Той бръкна в джоба си, приближи се вбесен до Тенардие, навирайки едва ли не в лицето му шепата си, пълна с банкноти по петстотин и по хиляда франка.

— Вие сте подлец! Вие сте лъжец, клеветник и престъпник. Дойдохте, за да очерните този човек, а всъщност го оправдахте! Искахте да го погубите, а го възвеличихте! Вие сте крадец! Вие сте убиец! Аз лично ви видях, Тенардие-Жондрет, във вашата бърлога на булевард Опитал. Зная предостатъчно неща за вас, за да ви пратя в каторгата и дори още по-далеч, стига само да пожелая. Дръжте, ето ви хиляда франка, мръсен мошенико!

И той запрати към Тенардие хиляда франка.

— Ах, Жондрет-Тенардие, жалки нехранимайко! Нека това ви послужи за урок, мизерни продавачо на тайни, вехтошар на мистерии, претърсвач на мрака, злощастен клетнико! Вземете тия петстотин франка и се махайте оттук! Ватерло ви покровителствува!

— Ватерло! — измърмори недоумяващ Тенардие, като побърза да прибере в джоба си петстотинте франка ведно с банкнотата от хиляда франка.

— Да, убиецо! Там вие сте спасили живота на един полковник…

— Не, на генерал! — каза Тенардие, вдигайки отново глава.

— Никакъв генерал, а полковник! — поправи го ожесточен Мариус. — Аз не бих ви дал и пукнат грош за който и да било генерал! А сте дошли тук да вършите мерзости! Повтарям ви, че сте автор на какви ли не престъпления! Махайте се! Изпарявайте се! Бъдете щастлив, това е едничкото ми пожелание! Ах, чудовище! Ето ви още три хиляди франка. Вземете ги. Заминете още утре за Америка с дъщеря си. Жена ви е мъртва, отвратителен лъжецо! Аз ще следя дали ще заминете, мошенико, и ще ви броя тогава двадесет хиляди франка. Идете се бесете другаде!

— Господин барон — отвърна Тенардие, кланяйки се до земята, — вечна признателност!

И Тенардие се измъкна, непроумяващ нищо, смаян и очарован от сладкото бреме на торбите със злато, което го смазваше, и от гръмотевицата, която се разразяваше над главата му в едри банкноти.

Той беше действително поразен от гръм, но и безкрайно доволен. И съвсем нямаше да му бъде приятно, ако разполагаше с гръмоотвод срещу подобна гръмотевица.

Нека приключим още сега с тази особа. Два дни след случката, която предаваме тук, той замина благодарение на Мариус за Америка под фалшиво име ведно с дъщеря си Азелма, снабден с чек за двадесет хиляди франка, който можеше да изтегли в Ню Йорк. Моралната нищета на Тенардие, този неуспял буржоа, беше неизлечима. Той и в Америка си остана същият, какъвто бе и в Европа. До каквото и да се опре злодеят, той го опорочава и лесно превръща доброто в зло. С парите на Мариус Тенардие стана търговец на роби.

Щом Тенардие излезе от стаята, Мариус изтича в градината, където Козет още се разхождаше.

— Козет! Козет! — извика той. — Ела, ела бързо! Тръгваме! Баск, извикайте файтон! Ела, Козет! Ах, боже мой! Той ми спасил живота! Да не губим нито минута! Вземи шала си!

Козет помисли, че Мариус е обезумял, но се подчини.

Той не можеше да си поеме дъх, притискаше с ръка сърцето си, за да удържи ударите му. Разхождаше се надлъж и нашир с големи крачки и час по час прегръщаше Козет.

— Ах, Козет, аз съм окаяник! — повтаряше той.

Мариус не беше на себе си. Той почваше да отгатва неизразимото мрачно величие на Жан Валжан. Пред него се възправяше невиждана добродетел, възвишена и блага, неимоверно скромна. Каторжникът се преобразяваше в Христос. Мариус бе заслепен от това чудо. Той не знаеше какво точно вижда, но гледката беше величава.

Само след миг файтонът спря пред вратата им.

Мариус помогна на Козет да се качи и сам се метна в него.

— Кочияш — извика той, — улица Ом-Арме номер седем!

— Ах, какво щастие! — извика Козет. — Улица Ом-Арме! Не смеех вече да ти заговоря. Ще отидем при господин Жан?

— При баща ти, Козет. Той сега е повече от когато и да било твой баща. Най-сетне отгатвам всичко, Козет. Ти бе ми казала, че изобщо не си получила писмото, което ти пратих по Гаврош. То е попаднало навярно в неговите ръце. Козет, та той е дошъл на барикадата, за да ме спаси! И понеже за него е насъщна потреба да се проявява като ангел, мимоходом е спасил и други! Спасил е Жавер. Той ме е измъкнал от гибел, за да ме даде на тебе! Изнесъл ме е на гръб през ужасната клоака! О, какъв чудовищен неблагодарник съм аз! Козет, след като години наред е бил провидение за тебе, той е станал провидение и за мене! Представи си, там имало някакво страшно пропадане, където всеки е могъл да се удави стократно, да затъне в тинята, Козет. И той ме е пренесъл през него! Аз съм бил в несвяст. Не съм виждал нищо, не съм чувал нищо, нямах представа за това, което ми се бе случило. Сега ние ще го приберем, ще го вземем с нас и независимо от това дали иска, или не, той вече няма да се разделя с нас. Дано само е у дома си! Дано само го намерим! През целия си останал живот ще го тача! Да, така е било, разбираш ли, Козет? Гаврош е предал писмото нему. Всичко ми става ясно. Нали разбираш?

Козет не разбираше абсолютно нищо.

— Имаш право — му каза тя.

А междувременно файтонът се носеше напред.

V
Нощ, зад която просветва ден

При потропването на вратата Жан Валжан се извърна.

— Влезте — каза едва чуто той.

Вратата се отвори. На прага застанаха Мариус и Козет.

Козет се втурна в стаята.

Мариус остана на прага, облегнат на рамката на вратата.

— Козет! — извика Жан Валжан и се изправи в креслото, разперил треперещи ръце, обезумял, мъртвешки блед, злокобен, с озарени от луда радост очи.

Задавена от вълнение, Козет падна в прегръдките му.

— Татко! — извика тя.

Дълбоко покъртен, Жан Валжан се запъна:

— Козет! Тя! Вие! Госпожо! Ти ли си? Божичко!

И стискайки я в прегръдките си, той възкликна:

— Ти ли си? Ти си тук! Нима ми прощаваш?

Свел ресници, за да задържи сълзите си, Мариус пристъпи напред и промълви със стиснати устни, за да не избухне в ридания:

— Татко!

— И вие ли ми прощавате? — попита Жан Валжан. Мариус не можа да му каже нищо, а Жан Валжан добави:

— Благодаря ви.

Козет махна шала и хвърли шапката си на леглото.

— Пречат ми — каза тя.

И като седна на коленете на стареца, тя отметна с пленително движение белите му коси и го целуна по челото.

Жан Валжан не се противеше, загубил ума и дума от радостно вълнение.

Козет, която смътно се досещаше за истината, го галеше двойно по-нежно, като че ли искаше да изкупи вината на Мариус.

Жан Валжан шепнеше:

— Колко сме глупави ние, хората! Аз си въобразявах, че никога вече няма да я видя. Представете си, господин Понмерси, тъкмо когато влизахте, си казвах: „Край. Ето рокличката й, аз съм злочестник, никога вече няма да видя Козет!“ Казвах си го точно когато вие сте се качвали по стълбата. Какъв безумец съм бил! Виждате ли колко сме жалки? Правим си сметките без Добрия Господ. А всеблагият казва: „Мислиш си, че ще те изоставят ли, глупчо? Нищо подобно. Съвсем няма да стане така. Хайде да видим, там има един клет старец, който има нужда от ангел.“ И ангелът идва. Тогава старецът вижда отново своята Козет, своята мъничка Козет! Ах, колко бях нещастен!

За миг той загуби способност да говори от вълнение, после поде:

— Наистина имах нужда да виждам мъничко Козет от време на време. Сърцето все пак трябва да гложди по някой кокал. Но чувствувах, че съм излишен. Убеждавах се сам: „Нямат нужда от тебе. Стой си настрана, нямаш право вечно да им досаждаш.“ Благословени боже, тя е пак при мене! Знаеш ли, Козет, че мъжът ти е много хубав? Ах, каква красива везана якичка имаш! Шарките ми харесват много! Мъжът ти ли я избра? Но ще трябва да си купиш и кашмирени шалове. Господин Понмерси, позволете ми да й говоря на „ти“. Няма да бъде за дълго.

А Козет го мъмреше на свой ред:

— Колко беше лошо от ваша страна да ни изоставите така! Къде бяхте изчезнал? Защо отсъствувахте така дълго? По-рано пътувахте най-много по три-четири дни? Пращах Николет, отговаряха винаги: „Няма го.“ Кога се върнахте? Защо не ни се обадихте? Знаете ли, че много сте се изменил? Ах, какъв лош татко! Той е бил болен, а ние не сме знаели! Мариус, пипни ръката му. Виж как леденее!

— Значи, сте при мене! Прощавате ли ми, господин Понмерси? — повтори Жан Валжан.

При тези думи, които Жан Валжан произнесе повторно, всичко, което се беше набрало в сърцето на Мариус, се изля наведнъж.

— Чуваш ли, Козет! — избухна той. — Той стига дотам, че ми иска прошка! А знаеш ли какво е сторил за мене? Спасил е живота ми! И нещо повече дори! Дари ми тебе. А след като ме спаси и след като ми дари тебе, знаеш ли какво стори със себе си, Козет? Пожертвува се. Ето какъв човек е той. И на мене, неблагодарника, на мене, безотговорния, на мене, безсърдечния, на мене, виновния, той казва: „Благодаря!“ Козет, дори цял живот да лежа в краката на този човек, няма да му се изплатя! Барикадата, клоаката, пещта, вонящия водосток, той е минал през всичко това заради мене, заради тебе, Козет! Той ме е изнесъл на ръце, готов да приеме каква ли не смърт, за да отблъсне смъртта от мене. Той притежава всички добродетели, най-голямата самоотверженост, смелост, святост! Козет, този човек е ангел!

— Тихо! Тихо! — прошепна Жан Валжан. — Каква нужда има да се казват тия неща?

— Но и вие сте един! — извика Мариус с проникнат от почит гневен глас. — Защо не ни казахте всичко това? И вие сте малко виновен. Спасявате живота на хората и не им казвате нито дума! Правите нещо по-лошо дори. Под предлог, че разкривате истинския си лик, се клеветите! Това е ужасно!

— Казах истината — отвърна Жан Валжан.

— Не — възрази Мариус. — Да кажеш истината, значи да я кажеш от край до край. А вие не то направихте. Вие сте били господин Мадлен. Защо да не обясните? Вие сте спасили Жавер, защо не го казахте? Аз ви дължах живота си, защо го премълчахте?

— Защото мислех като вас. Мислех, че имате право. Че трябва да си отида от живота ви. Ако знаехте историята с клоаката, щяхте да ме накарате да остана да живея с вас. Затова трябваше да премълча. Ако бях говорил, щях всичко да разваля.

— Какво щяхте да развалите? Кому щяхте да пречите? — възкликна Мариус. — Да не би да си въобразявате, че ще останете тук? Дошли сме да ви вземем с нас. Ах, Господи, като си помисля, че само по една случайност узнах всичко! Вземаме ви с нас. Вие сте част от нас. Вие сте неин и мой баща. Няма да останете нито ден повече в тази ужасна къща. Не си въобразявайте, че утре ще бъдете тук.

— Утре наистина няма да бъда тук — възрази Жан Валжан, — но няма да бъда и у вас.

— Какво искате да кажете? — възкликна Мариус. — Само това не, не позволяваме вече пътувания. Няма вече да се делите от нас. Вие сте наш. Няма да ви пуснем.

— Този път вече сме ви хванали сериозно — добави Козет. — Колата чака долу. Отмъквам ви. Ако се наложи, ще употребя и сила.

И като се засмя, тя понечи да вдигне стареца в обятията си.

— Вашата стая си стои в къщи! — продължи тя. — Ако знаете колко хубава е градината сега! Азалиите много я разкрасяват. Алеите са покрити с речен пясък, изпъстрен с дребни виолетови черупки. Ще опитате ягодите ми. Сама ги поливам. И вече никакво „госпожо“, никакъв „господин Жан“, живеем в република, всички си говорят на „ти“, нали, Мариус? Коренно изменение на програмата. Да знаете, татко, каква скръб изживях!

Една червеношийка си беше свила гнездо в стената, а отвратителната котка я изяде. Бедничката ми червеношийка, как си подаваше главичката из гнездото и ме поглеждаше! Очите си изплаках! Готова бях да убия котката! Но сега край на сълзите! Всички са весели и засмени. Ще дойдете с нас. Колко ще се радва дядо! Ще ви отделя една леха в градината, вие ще я обработвате и ще видим дали ягодите ви ще станат такива хубави като моите! И аз ще правя каквото кажете, но и вие ще ми се покорявате напълно!

Жан Валжан я слушаше, без да чува думите й. Долавяше по-скоро тяхната музика, а не смисъла им. Една едра сълза, тъмен бисер на душата, назряваше бавно в окото му. Той прошепна:

— Щом тя е при мене, това е доказателство, че има Бог.

— Татко! — прошепна Козет.

— Вярно е, че няма нищо по-хубаво от това да живеем заедно — добави той. — Дърветата ви са пълни с птички. Ще се разхождам с Козет. Има ли нещо по-сладко от това: да живееш, да й казваш добър ден, да й се обаждаш от градината. Да я виждаш още от зори. Да обработваме всеки своята леха. Тя да ми дава да опитвам ягодите й, аз да я карам да бере розите ми. Колко хубаво би било, само че… — Той спря и добави кротко: — Жалко!

Сълзата не се отрони, тя се върна назад и Жан Валжан я смени с усмивка.

Козет взе ръцете на стареца в своите.

— Господи! — възкликна тя. — Ръцете ви още повече са изстинали! Да не сте болен? Боли ли ви нещо?

— Мене ли? — каза Жан Валжан. — Не, нищо ми няма. Само че…

Той не се доизказа.

— Само че какво?

— След малко ще умра.

Козет и Мариус изтръпнаха.

— Ще умрете! — извика Мариус.

— Да, но това няма значение — каза Жан Валжан.

Той си пое дъх, усмихна се и поде:

— Ти ми разправяше нещо, Козет, продължавай, говори ми още. Червеношийката ти умряла, така ли, разкажи, искам да чувам гласа ти!

Мариус гледаше вкаменен от ужас стареца.

Козет изпищя пронизително:

— Татко! Скъпи татко! Вие ще живеете! Искам да живеете, чувате ли!

Жан Валжан вдигна към нея погледа си, изпълнен с обожание.

— Да, да. Не ми позволявай да умра. Кой знае? Може би ще ти се подчиня. Бях в предсмъртния си час, преди вие да дойдете. Вашето идване ме спря посред пътя, стори ми се, че се възраждам.

— Вие сте пълен със сили и живот! — Възкликна Мариус. — Нима си мислите, че току-така се умира? Било ви е много мъчно, но занапред няма да тъгувате за нищо. Аз трябва да ви искам прошка, и при това на колене! Вие ще живеете, ще живеете дълго, с нас. Ще ви вземем със себе си. И двамата ние имаме една-едничка мисъл занапред — вашето щастие!

— Виждате ли — каза му Козет, цяла в сълзи, — и Мариус казва, че няма да умрете!

Жан Валжан продължаваше да се усмихва:

— Дори и да ме вземете със себе си, господин Понмерси, нима това ще ме промени? Не, и Бог е на същото мнение, както ние двамата с вас. И той не се отмята. Полезно е да си отида. Смъртта урежда най-хубаво нещата. Бог знае по-добре от нас какво трябва да стане. Вие двамата да бъдете щастливи, господин Понмерси да се радва на Козет, младостта да се любува на утрото, дано около вас, скъпи деца, вечно цъфтят люляци и пеят славеи, нека животът ви бъде слънчева морава, а душата ви — съкровищница на благодат. Колкото до мене, който не съм вече годен за нищо, по-добре да умра. Безспорно така е най-хубаво. Виждате ли, трябва да бъдем разумни, вече нищо не може да се направи, чувствувам, че това е краят. Преди един час загубих съзнание. А през нощта изпих всичката вода от стомната. Колко добър е мъжът ти, Козет! Ти си по-щастлива с него, отколкото с мене!

На вратата се почука. Лекарят идваше повторно.

— Добър ден и сбогом, докторе — му каза Жан Валжан. — Ето милите ми деца.

Мариус се приближи до лекаря. Той му каза само една дума:

— Докторе?…

Но в тона му се съдържаше цял въпрос.

Лекарят му отговори с многозначителен поглед.

— Дори ако нещо не ни е много угодно — каза Жан Валжан, — това още не е основание да роптаем срещу Бога.

Настъпи мълчание. Всички се чувствуваха потиснати.

Жан Валжан се обърна към Козет. Той я загледа, като че искаше да отнесе спомена за нея във вечността. Колкото и дълбоко да беше затънал вече в смъртния мрак, той все още можеше да се прехласва, гледайки Козет. Отблясъкът на нейното нежно лице озаряваше бледото му чело. И гробът може да сияе от радост.

Лекарят провери пулса му.

— Ах, вие сте му били нужни! — прошепна той, гледайки Мариус и Козет.

После се наведе към ухото на Мариус и прошепна:

— Твърде късно.

Почти без да откъсва поглед от Козет, Жан Валжан погледна спокойно Мариус и лекаря. От устата му се отрониха следните едва доловими думи:

— Не е страшно да умреш. Страшно е да не живееш.

Изведнъж той стана. Понякога подобно възвръщане на силите е предвестник на предсмъртния час. Той пристъпи с твърди крачки към стената, отстрани Мариус и лекаря, които искаха да го подкрепят, откачи медното разпятие, което беше закачено там, седна отново съвсем свободно, като че беше напълно здрав, и каза високо, поставяйки разпятието на масата:

— Ето великия мъченик.

После гърдите му хлътнаха, главата му се олюля, сякаш го обзе предсмъртен шемет, ръцете му, поставени върху коленете, се вкопчиха конвулсивно в плата на панталона му.

Козет бе обгърнала раменете му. Тя хълцаше и се мъчеше напразно да му каже нещо. Задавените й от сдържани ридания думи едва се отгатваха:

— Татко, не ни напущайте! Възможно ли е да ви намерим, за да ви загубим повторно?

Агонията често лъкатуши. Тя идва, отдалечава се, пристъпва към гроба, връща се към живота. Човек умира пипнешком.

След като бе почти примрял, Жан Валжан отново се съвзе, разтърси глава, като че за да отхвърли мрака, погледът му почти се проясни. Той улови крайчеца на ръкава на Козет и го целуна.

— Той идва на себе си, докторе! Той идва на себе си!

— Вие сте толкова добри и двамата — каза Жан Валжан. — Ще ви кажа какво ме огорчи. Най-много ме огорчи, господин Понмерси, че не искахте да се докоснете до парите. Парите са действително на жена ви. Ще ви обясня, деца. Най-много за това се радвам, че ви виждам. Черният ахат се внася от Англия, а белият — от Норвегия. Всичко това е написано на онова листче, което ще прочетете. А за гривните бях измислил, вместо да се заварява ламарината в краищата, само да се доближава. Така е по-хубаво, по-здраво и по-евтино. Нали разбирате колко много може да се спечели! Та богатството на Козет си е чисто нейно. Давам ви всички тия пояснения, за да бъдете напълно спокойни.

Портиерката се беше качила и наблюдаваше сцената през открехнатата врата. Лекарят я отпрати, но той не можа да попречи на старицата, отивайки си, да извика на умиращия:

— Искате ли да повикам свещеник?

— Имам си — отвърна Жан Валжан.

И посочи с пръст над главата си, където сякаш виждаше някого.

Може би епископът действително присъствуваше на агонията му.

Козет нежно пъхна една възглавница под кръста му.

— Господин Понмерси — поде Жан Валжан, — не се бойте. Заклевам ви се, че шестстотинте хиляди франка са на Козет. Всичките ми усилия ще са отишли напразно, ако вие не използувате тия пари. Бяхме започнали да произвеждаме много хубави стъкларии. Съперничехме с така наречените берлински бижута. А немското черно стъкло няма равно на себе си! Цяла една наша гроса е десет дузини прекрасно оформени зърна струваше само три франка.

Когато умира някое скъпо нам същество, погледът ни се вкопчва в него и като че ли иска да го задържи. Мариус и Козет, занемели от тревога, безсилни да кажат каквото и да било на смъртта, отчаяни и треперещи, се бяха изправили пред него, уловени за ръце.

Жан Валжан западаше с всеки изминат миг. Той чезнеше. Все повече и повече се приближаваше до черния хоризонт. Дишаше на пресекулки, като сегиз-тогиз хъркаше. С мъка повдигаше лакътя си, краката му се бяха вцепенили напълно и докато крайниците му изнемогваха, а тялото му отпадаше, душевното му величие се изписваше все по-ясно на челото му. Зениците му отразяваха светлината на неведом мир.

Лицето му бледнееше, като не преставаше да се усмихва. Животът замираше, но нещо друго живееше в него. Диханието му чезнеше, но погледът му сияеше. Той беше труп, на който сякаш израстваха криле.

Жан Валжан направи знак на Козет да се приближи. После кимна и на Мариус. Настанала беше очевидно последната минута на последния му час и той им заговори с толкова слаб глас, като че ли им говореше отдалеч, а между него и тях още отсега се издигаше стена.

— Доближи се, доближете се и двамата. Обичам ви много! О, колко е хубаво да умреш така! Ти също ме обичаш, мила Козет. Знаех си, че винаги ще милееш за твоя стар татко. Колко си миличка, че ми сложи възглавницата под кръста. Ще си поплачеш малко за мене, нали? Но не много. Не искам да тъжиш дълбоко. Трябва да си живеете много весело, деца. Забравих да ви кажа, че и от обиците без езичета се печелеше повече, отколкото от всичко останало. Една гроса, дванадесет дузини, излизаше десет франка, а се продаваше шестдесет. Прекрасна търговия. Затова нека не ви учудват тия шестстотин хиляди франка, господин Понмерси. Това са честно спечелени пари. Спокойно можете да се чувствувате богати с тях. Ще трябва да си вземете кола, да си наемете ложа, за да ходите от време на време на театър, моята Козет да има хубави тоалети, да давате прилични вечери на приятелите си, да бъдете много щастливи. Бях започнал да пиша на Козет за всичко това. Тя ще намери писмото ми. На нея завещавам и двата свещника върху камината. Те са сребърни, но за мене са златни, диамантени. Всяка обикновена свещ, сложена в тях, се превръща във вощеница. Не зная дали този, който ми ги подари, е доволен на небето от мене. Направих каквото можах. Мили деца, не забравяйте, че аз съм беден човек, ще ме погребете в някое скромно ъгълче под обикновен камък, колкото да отбележите мястото. Такава е волята ми. Без име върху камъка. Ако Козет пожелае понякога да ме навести, ще ми бъде драго. А и вие също, господин Понмерси. Трябва да ви призная, че имаше моменти, когато никак не ви обичах. Искам ви прошка. Сега тя и вие сте едно за мен. Много съм ви признателен. Чувствувам, че Козет е щастлива с вас. Ако знаехте само, господин Понмерси, нейните румени бузки бяха единствената ми радост. Когато я видех пребледняла, се натъжавах. В скрина има петстотинфранкова банкнота. Не съм я пипвал. Тя е за бедните. Козет, виждаш ли рокличката върху леглото? Познаваш ли я? Само десет години са минали оттогава. Колко бърже минава времето! Ние бяхме толкова щастливи! Но всичко е свършено. Не плачете, мили деца, аз няма да бъда много далеч от вас. Ще ви виждам оттам. Стига само да погледнете нощем, ще ме видите да ви се усмихвам. Спомняш ли си Монфермей, Козет? Ти беше в гората и толкова се страхуваше! Спомняш ли си как улових дръжката на ведрото? Тогава за пръв път докоснах горката ти ръчичка. Тя беше ледена! Ах, госпожичке, ръцете ви тогава бяха съвсем червени, а сега са снежнобели. Ами голямата кукла? Помниш ли я? Ти я наричаше Катрин. Съжаляваше, че не я взе със себе си в манастира. Колко пъти си ме разсмивала, сладко мое ангелче! След дъжд ти пущаше сламки по вадите вместо корабчета и ги гледаше как отплувват. Веднъж ти дадох ракета от тръстика и хвърчило с жълти, сини и зелени пера. Ти си го забравила. Колко палава беше като малка! Обичаше да играеш. Поставяше си черешки на ушенцата. Всичко това са вече минали възпоминания. Горите, които си прекосил с детето си, дърветата, под които си се разхождал, манастирите, в които си се крил, игрите, безгрижният детски смях, всичко това е вече дим. Аз си бях въобразил, че ми принадлежи навеки. В това се изразяваше глупостта ми. Тенардие бяха зли. Но трябва да им простиш. Козет, дойде мигът, когато трябва да ти кажа името на майка ти. Тя се казваше Фантин. Запомни името й: Фантин. Произнасяй го винаги на колене. Тя много изстрада. Лудо те обичаше. Беше толкова нещастна, колкото ти си щастлива. Бог така разпределя благата. Той е горе, вижда всички ни и единствен знае какво прави сред своите звезди. Аз си отивам, деца. Обичайте се винаги. Едва ли има друго хубаво нещо на света освен това: да се обичате. А понякога сещайте се за клетника, който умира сега. О, мила Козет, не по моя вина не те виждах напоследък. Напротив, сърцето ми се късаше. Стигах до ъгъла на вашата улица, кой знае какво са си мислили за мене хората, които ме виждаха, бях като луд, веднъж излязох дори без шапка. Погледът ми се замъгля вече, деца, исках да ви кажа толкова много неща, но няма значение. Сещайте се сегиз-тогиз за мене. Вие сте благословени създания. Не зная какво става с мене, виждам сияйна светлина. Приближете се още малко. Умирам щастлив. Подайте милите си главици, за да сложа ръце над тях.

Козет и Мариус паднаха слисани на колене, задавени от ридания, всеки опрял глава на една от ръцете му. Те бяха вече сковани от царствения покой на смъртта.

Той беше паднал по гръб, осветен от двата свещника. Бялото му лице гледаше небето. Козет и Мариус обсипваха ръцете му с целувки. Жан Валжан беше мъртъв.

Нощта бе беззвездна и изключително непрогледна. Навярно в мрака стоеше изправен огромен ангел, с прибрани криле, който чакаше душата му.

VI
Тревата скрива, дъждът изтрива

В гробището Пер-Лашез, близо до общата могила, далеч от изящния квартал на този град от гробници, далеч от причудливите надгробни паметници, които разстилат пред лицето на вечността отвратителните погребални моди, в едно уединено ъгълче край стар зид, под висок тис, обвит в пълзящи растения, сред мъхове и бурени се вижда камък. И той подобно на другите камъни е засегнат от проказата на времето: плесен, лишеи и птичи тор. Зеленясва от влагата, почернява от въздуха. Никоя пътека не минава край него и никой не обича да се залутва натам, защото тревата е висока и краката веднага се измокрят. Грейне ли слънчице, по него почват да се катерят гущери. Околовръст се клатушкат изкласили стъбла на див овес. Пролет циганските славейчета пеят в дървото над него.

Камъкът е съвсем гол. Дялайки го, бяха мислили единствено за размерите на гроба и се бяха погрижили само да бъде достатъчно дълъг и достатъчно широк, за да покрие един човек.

На него не се четеше никакъв надпис.

Но преди много години нечия ръка беше написала с молив следните четири стиха, станали почти нечетливи под въздействието на праха и дъждовете, а днес може би напълно заличени:

Заспал е той. Макар съдбата му да ви учуди,

живя. Умря, когато своя ангел той загуби;

умря си простичко, по начин най-обикновен —

така настава нощ подир отминалия ден.