Виктор Юго
Клетниците (46)

I
Седмият кръг и осмото небе

Денят след сватбата се прекарва насаме. Хората тачат уединението на щастливците. Както и по-продължителния им сън. Шумните поздравления и посещения идват по-късно. Преваляше пладне, когато на седми февруари Баск, „разтребващ преддверието“ с кърпа и метличка за прах под ръка, чу леко почукване на вратата. Не бяха позвънили — сдържаност, подходяща за този ден. Баск отвори и видя господин Фошльован. Той го въведе в още неразтребения салон, където след вчерашните забавления цареше хаос, напомнящ бойно поле.

— Прощавайте, господине — забеляза Баск, — станахме късно тази сутрин.

— Стана ли господарят ви? — запита Жан Валжан.

— По-добре ли е ръката ви? — запита в отговор Баск.

— По-добре. Стана ли господарят ви?

— Кой? Старият или младият?

— Господин Понмерси.

— Господин баронът ли? — попита Баск, излъчвайки се.

Титлата „барон“ прави впечатление най-вече на прислужниците. Като че придава блясък и на тях самите. „Прелива върху тях“, според думите на един философ, и ги ласкае. Нека отбележим мимоходом, че Мариус, борещ се републиканец, както впрочем го бе доказал и на дело, беше станал сега барон против волята си. По повод тази титла в семейството беше станала малка революция. Сега господин Жилнорман държеше на титлата, а Мариус не я искаше. Но полковник Понмерси бе писал: „Моят син ще носи титлата ми“ и Мариус се покоряваше. А и Козет от своя страна, у която се пробуждаше жената, беше във възторг, че е баронеса.

— Господин баронът ли! — повтори Баск. — Ще проверя. Ще му кажа, че господин Фошльован го чака.

— Не. Не му казвайте, че съм аз. Кажете му само, че желаят да говорят насаме с него, без да му споменавате име.

— Аха! — промълви Баск.

— Искам да го изненадам.

— Аха! — повтори Баск, като второто възклицание беше един вид обяснение на първото.

Той излезе.

Жан Валжан остана сам.

Както вече казахме, салонът беше в пълен безпорядък. Ако човек наостреше слух, сякаш още можеше да долови неясната сватбена глъч. По паркета се валяха цветя, паднали от гирляндите или от женските прически. Изгорелите до основата свещи образуваха восъчни сталактити по кристалните полилеи. Всички мебели бяха разместени. Приближените в кръг две-три кресла по ъглите като че продължаваха започнат разговор. Целият салон излъчваше веселие. Отшумялото празненство оставя зад себе си известно очарование. Личи си, че е царяло щастие, че край разхвърляните столове, сред вехнещите цветя, под угасналите свещници са бликали радостни мисли. Сега слънцето заместваше полилеите и струеше весело в приемната.

Минаха няколко минути. Жан Валжан стоеше неподвижен на мястото, където го бе оставил Баск. Той беше много блед. Очите му, хлътнали и помръкнали от безсъница, бяха почти изчезнали в орбитите. Измачканият му черен сюртук издаваше, че не е бил свалян през нощта. Лактите му бяха побелели от влакънцата, които се полепват по черното сукно при съприкосновение с бяло платно. Жан Валжан гледаше в очертания от слънцето прозорец върху паркета.

Вратата скръцна, той вдигна очи.

Влезе Мариус с гордо вдигната глава и усмивка на уста, с озарено от странна светлина лице, открито чело и тържествуващ поглед. Той също не бе мигнал тази нощ.

— Вие ли сте, татко! — извика той. — А този глупав Баск имаше такова тайнствено изражение! Но вие идвате много рано. Едва дванадесет и половина е. Козет още спи.

Обръщението „татко“, с което Мариус дари Жан Валжан, беше израз на върховно блаженство. Както знаем, между тях винаги се долавяше известна принуденост, студенина и сдържаност. Ледена стена, която трябваше да се разбие или стопи. Мариус беше така опиянен, че стената рухваше, ледът се стопяваше и Жан Валжан ставаше и за него, както за Козет, истински баща.

Той пак заговори. Думите му се лееха непринудено, както се случва, когато човек е обзет от божествен изблик на радост.

— О, колко се радвам да ви видя! Да знаете само колко ни липсвахте вчера! Добро утро, татко. Как е ръката ви? По-добре, нали?

И доволен от благоприятния отговор, който сам си даваше, той продължи:

— Ние говорихме много за вас. Козет толкова ви обича! Не забравяйте, че вашата стая е тук. Не искаме и да чуем вече за улица Ом-Арме. Дума да не става. Как можахте да отидете да живеете на такава улица, нездравословна, начумерена, грозна, студена, задръстена на единия край и непроходима? Още днес ще се настаните тук. Иначе ще се оправяте с Козет. Тя си е наумила да ни води всички за носа, предупреждавам ви. Нали видяхте стаята си? Тя е точно до нашата. Гледа към градините. Оправиха повредената брава, сложиха легло и е съвсем готова. Само трябва да се пренесете. Козет постави до леглото ви голямо старо кресло от утрехтско кадифе и му каза: „Приеми го в обятията си!“ Всяка пролет в акациите пред прозореца ви идва един славей. След два месеца ще долети. Вляво от стаята ви ще бъде неговото гнездо, а вдясно — нашето. Той ще ви пее нощем, а Козет ще ви чурулика денем. Стаята ви е чист юг. Козет ще подреди книгите ви, пътешествието на капитан Кук, както и другата, за пътешествието на Ванкувър, и всичките ви вещи. Доколкото разбрах, вие сте имали и едно малко куфарче, на което много сте държали, отредил съм му почетно кътче. Вие спечелихте дядо ми, много му допаднахте. Ще живеем заедно. Можете ли да играете вист? Ако знаете вист, дядо ще разцъфне от удоволствие. Вие ще водите Козет на разходка, когато аз имам дела в съда; ще я улавяте под ръка, както в Люксембургската градина някога, нали си спомняте? Взели сме твърдо решение да бъдем щастливи. Вие ще участвувате също в нашето щастие, чувате ли, татко? Да, а нали ще обядвате с нас днес?

— Господине — каза Жан Валжан, — трябва да ви съобщя нещо. Аз съм бивш каторжник.

Съществува граница за възприемане на острите звуци не само за ухото, но и за ума. Думите: „Аз съм бивш каторжник“, излезли от устата на господин Фошльован и докоснали слуха на Мариус, надхвърлиха пределите на възможното. Мариус не ги разбра. Стори му се, че са му казали нещо, но той не знаеше точно какво. Зави му се свят.

Едва тогава забеляза, че говорещият с него човек беше страшен. Погълнат от собственото си заслепление, той не беше си дал сметка досега за изключителната му бледност.

Жан Валжан сне черната превръзка, която придържаше дясната му ръка, разви бинта, откри палеца си и го показа на Мариус.

— На ръката ми няма нищо — каза той.

Мариус погледна палеца му.

— И никога нищо не ми е имало — поде Жан Валжан.

Наистина на пръста нямаше и следа от нараняване. Жан Валжан продължи:

— Не биваше да присъствувам на вашата сватба. Затова отсъствувах, доколкото ми бе възможно. Измислих това нараняване, за да не извърша фалшификация, за да не дам повод да бъде анулиран бракът ви, за да не бъда принуден да се подпиша.

— Какво означава това? — заекна Мариус.

— Това означава, че съм бил на каторга — отвърна Жан Валжан.

— Ще ме накарате да полудея! — извика ужасен Мариус.

— Господин Понмерси — заяви Жан Валжан, — аз съм бил деветнадесет години в каторга. За кражба. По-късно ме осъдиха на доживотна каторга. Пак за кражба. Повторна. В настоящия час аз съм избягал каторжник.

Колкото и да искаше да избяга от действителността, да не повярва на този факт, да се бори с очевидното, Мариус трябваше да се предаде. Той започна да разбира и както обикновено става в подобни случаи, разбра дори повече, отколкото трябваше. Изтръпна от страшно подозрение. Светкавична догадка прониза мозъка му и го накара да настръхне. Той надзърна в бъдещето и видя за самия себе си жалка участ.

— Кажете! Кажете ми всичко! — извика той. — Вие ли сте баща на Козет?

И отстъпи две крачки назад в неизразим ужас.

Жан Валжан вдигна толкова величествено глава, че сякаш израсна до тавана.

— Трябва да ми вярвате по този въпрос, господине. И макар че клетвата на злочестник като мене, като нас, не се признава от съда…

Той замълча и след малко добави с нетърпящ възражение, властен и трагичен глас, произнасяйки отчетливо и натъртено всяка сричка:

— … Ще ми повярвате. Аз, баща на Козет! Бог ми е свидетел, че не съм. Господин барон Понмерси, аз съм селянин от Фаврол. Изкарвах си прехраната, като кастрех дървета. Не се наричам Фошльован, а Жан Валжан. Не съм никакъв на Козет. Успокойте се.

Мариус смотолеви объркан:

— Кой може да ми го докаже?…

— Аз, щом ви давам дума.

Мариус изгледа мъжа. Той беше мрачен, но спокоен. Всяка лъжа бе несъвместима с това спокойствие. Леденото сърце е искрено. В мъртвешката студенина говореше истината.

— Вярвам ви — каза Мариус.

Жан Валжан кимна с глава, за да покаже може би, че е чул думите му, и продължи:

— Какво съм аз за Козет? Случаен минувач. Преди десет години не знаех, че тя съществува. Обичам я, не отричам. Когато познаваш едно дете от малко, а сам си вече стар, може ли да не го обичаш? Допущате, вярвам, че и аз имам нещо, което прилича на сърце. Тя беше сираче. Без баща и без майка. Имаше нужда от мене. Ето защо я обикнах. Децата са така беззащитни, че първият срещнат, дори човек като мене, им става закрилник. Аз поех това задължение спрямо Козет. Не зная дали подобна дреболия действително може да се нарече добро дело. Но ако е добро дело, можете да приемете, че е извършено от мене. Отбележете това смекчаващо вината обстоятелство. Днес Козет излиза от моя живот, нашите пътища се разделят. Занапред аз не мога да сторя нищо повече за нея. Тя е госпожа Понмерси. Друг поема закрилата й. И Козет печели от тази промяна. Всичко е наред. Колкото до шестстотинте хиляди франка, не ми говорете за тях, отгатвам мислите ви. Те ми бяха оставени на съхранение. Как попаднаха в ръцете ми? Има ли значение? Аз връщам повереното. Няма защо да ме разпитвате повече. За да бъда почтен докрай, разкривам ви и името си. Какво ме кара да сторя това, е също моя лична работа. Държа вие да знаете кой съм.

И Жан Валжан погледна Мариус право в лицето.

Мариус се разкъсваше от бурни и хаотични чувства. Вихрушките на съдбата бушуват понякога в душата ни.

Всички сме изпитали подобни мигове на душевен смут, когато не можем да съберем мислите си. Изричаме първите хрумнали ни думи и те никога не са точно тези, които би трябвало да кажем. Внезапните откровения са непоносими и замъгляват съзнанието като отровно вино. Мариус бе толкова смаян от новосъздаденото положение, че когато заговори на Жан Валжан, в гласа му прозвуча едва ли не упрек към него поради признанието му.

— Но защо в края на краищата ми казвате всичко това? Кой ви принуждава? Можехте да запазите тайната за себе си! — извика той. — Нито сте изобличен, нито ви преследват, нито ви гонят. Сигурно имате някакво основание, за да направите с толкова леко сърце подобна изповед. Изкажете се докрай. Има още нещо. По какъв повод ми правите това признание? Поради каква причина?

— Поради каква причина ли? — отвърна Жан Валжан с нисък и глух глас, като че говореше по-скоро на себе си, а не на Мариус. — Защо наистина каторжникът идва и казва: „Аз съм каторжник!“ Е, да, прав сте. Причината е необяснима. Просто от почтеност. Моето нещастие, виждате ли, е, че сърцето ми е омотано в здрави нишки. Те стават още по-яки, когато човек остарее. Целият живот се разпада около тях, а те единствени оцеляват. Ако можех да изтръгна тия нишки, да ги разкъсам, да развържа възела или да го прережа и да се махна далеч оттук, щях да бъда спасен, достатъчно щеше да бъде да замина, има толкова дилижанси на улица Вулоа. Вие сте щастливи, аз си отивам. Опитах се да разкъсам тия нишки, опъвах ги, но те удържаха, не се скъсаха, щях да изтръгна и сърцето си ведно с тях. Тогава си казах: „Не мога да живея другаде, трябва да остана тук.“ Вие имате право, разбирам ви, аз съм глупак, защо не останах без много умуване? Предлагате ми стая в дома си, госпожа Понмерси ме обича, тя казва на креслото: „Приеми го в обятията си!“, дядо ви само това и чака, аз му допадам, ще живеем всички заедно, ще се храним на една трапеза, ще водя Козет под ръка… тоест госпожа Понмерси, извинете, свикнал съм да й казвам така, ще живеем под един покрив, ще сядаме на една маса, под една лампа, край същата камина зиме, ще се разхождаме на едни и същи места лете. Та това е радост, щастие, има ли нещо по-хубаво? Ще живеем семейно. Семейно!

При тези думи лицето на Жан Валжан доби сурово изражение. Той скръсти ръце, загледа се в пода при краката си, като че искаше да се продъни в него, и внезапно заговори гръмко:

— Семейно! Не! Аз не принадлежа на ничие семейство! Не съм от вашето семейство. Не съм от ничие семейство. Аз съм излишен там, където хората са между свои. Има семейства, но това нещо не е за мене. Аз съм клетник. Аз съм низвергнат. Имал ли съм някога баща и майка? Почнах вече да се съмнявам. В деня, в който омъжих това дете, с мене беше вече свършено. Видях я щастлива, тя е с любимия си, има и добър дядо, има дом, изпълнен с радост, убежище за два ангела. Всичко е наред и аз си казах: „А ти не влизай!“ Можех, вярно, да излъжа всички ви, да премълча, да си остана господин Фошльован. Докато това бе за нейно добро, имах право да лъжа. Но сега, ако лъжа, ще бъде заради мене самия и не бива да го правя. Вярно, достатъчно беше да си мълча и всичко щеше да продължи както преди. Питате ме какво ме принуждава да говоря. Нещо, което може да ви се види смешно — съвестта ми. А колко лесно бе да си мълча! Цяла нощ се опитвах да си внуша това! Това, което ви поверих, е толкова необичайно, че вие имате право, като искате от мен да ви се изповядам. Да, цяла нощ аз си привеждах доводи, изнамерих отлични доводи, направих всичко, което бе по силите ми. Но две неща не ми се удадоха: да скъсам нишките, които свързват сърцето ми и ме приковават тук, и да накарам да млъкне гласът, който ми говори, щом остана сам. Затова дойдох да ви призная всичко тази сутрин. Всичко или почти всичко. Има излишни подробности, които засягат само мене. Аз ги запазвам за себе си. Вие знаете същественото. Аз взех, както виждате, тайната си и ви я донесох. Извадих я на бял свят пред очите ви. Не ми беше лесно да се реша. Цяла нощ се бъхтих. О, вие си въобразявате, че не съм си казал, че този случай не е както делото на Шанматийо, че сега не вредя никому, че името Фошльован ми го даде самият Фошльован заради услугата, която му оказах, че мога спокойно да го задържа, че ще бъда щастлив в стаята, която ми предлагате, че няма да преча никому, че ще си стоя в ъгълчето и докато Козет живее с вас, ще се утешавам с мисълта, че живея в същата къща с нея. Всеки от нас би имал своя дял щастие. Ако си останех господин Фошльован, всичко щеше да бъде наред. С изключение на душата ми. Щях да бъда отрупан с радости отвън, но в дълбините на душата ми щеше да цари мрак. Не е достатъчно да бъдеш щастлив, трябва да бъдеш доволен от себе си. Ако бях останал господин Фошльован, трябваше да скрия истинското си „аз“, щях да бъда загадка сред вашето разцъфнало щастие, щях да бъда тъма сред вашия светъл ден, щях подмолно да въведа неусетно каторгата във вашето огнище, щях да сядам на масата ви с мисълта, че ако знаете кой съм, бихте ме изгонили, щях да оставям да ми прислужват слуги, които, ако знаеха миналото ми, биха викнали: „Какъв ужас!“ Щях да ви докосвам с лакътя си, който с основание би извикал отвращение у вас, щях да крада вашите ръкостискания! Почтените и заклеймените бели коси щяха да се ползуват с еднакво уважение във вашия дом. В часовете на топла сърдечна близост, когато всички сърца се разтварят едно за друго, когато щяхме да стоим заедно четиримата, дядо ви, вие двамата и аз, между нас щеше да има винаги един непознат! Щях да живея рамо до рамо с вас, загрижен единствено да не вдигна никога капака на моя страшен кладенец! Аз, мъртвецът, щях да наложа присъствието си на вас, живите. Да осъдя нея, Козет, да бъде вечно с мене! Вие, Козет и аз щяхме да носим заедно зеленото каторжническо кепе! Не ви ли побиват тръпки? Сега съм само най-злочестият човек, а тогава щях да бъда най-престъпният. И при това щях да повтарям ежедневно това престъпление! И всеки ден щях да бъда принуден да лъжа! И всеки ден щях да имам това призрачно лице! Всеки ден вие щяхте да бъдете съучастници в моя позор! Всеки ден! И то вие, моите най-любими същества, моите деца, моите невинни ангели. Е какво, лесно ли ви се вижда да мълча? Просто ли ви се вижда да крия? Не, не е просто. Има мълчание, което е измама. И аз капка по капка щях да пия своята лъжа, измама, низост, подлост, коварство и престъпност, щях да ги храча и пак да ги пия, щях да приключвам в полунощ и да почвам отново по пладне и щях да лъжа, пожелавайки добър ден, и щях да лъжа, пожелавайки лека нощ, и лъжата щеше да бъде моя постеля, тя щеше да служи за подправка на сухия ми хляб и щях да гледам Козет в лицето и да отвръщам на ангелската й усмивка с усмивка на прокълнат, и щях да бъда мерзък негодник! Защо всичко това? За да бъда щастлив. Щастлив, аз? Нима имам право да бъда щастлив? Аз съм изхвърлен от живота, господине.

Жан Валжан млъкна. Мариус не го прекъсна. Не може да се пресече толкова скръбен поток. Жан Валжан понижи отново глас и заговори този път не вече глухо, а злокобно:

— Питате ме защо заговорих? Казвате, че не съм нито изобличен, нито преследван, нито подгонен. Напротив! Изобличен съм! Преследван съм! Подгонен съм! От кого? От самия себе си. Аз сам издигам преграда пред себе си, влача, блъскам и арестувам самия себе си, налагам присъда на самия себе си, а попаднеш ли в собствените си ръце, няма отърваване.

Той сграбчи яката си и я задърпа, обърнат към Мариус.

— Виждате ли този юмрук? — продължи той. — Не намирате ли, че той така се е вкопчил в яката, че няма намерение да я пусне? Ето, съвестта е още по-здрав юмрук. Ако човек иска да бъде щастлив, господине, никога не трябва да има представа за дълга. Защото, разберете ли веднъж що е дълг, той ви вкопчва неумолимо. Като че ви наказва, задето сте го проумели. Не, той ви възнаграждава, защото в преизподнята, в която ви запраща, вие чувствувате до себе си Бог. Вие разкъсвате сърцето си, но душата ви намира покой.

И той добави с покъртителен тон:

— Господин Понмерси, колкото и абсурдно да изглежда, аз съм честен човек. Очерняйки се във вашите очи, аз се издигам в моите собствени. Това ми се случи вече веднъж, но този път е много по-мъчително. Тогава не беше нищо. Да, аз съм честен човек. А нямаше да бъда честен, ако вие продължавахте да ме уважавате по моя вина. Но сега си оставам честен, макар че вие ще ме презрете. Над мене тегне тежката орис да се ползувам винаги само от откраднато уважение. Подобно уважение ме унижава и ми тежи. За да мога да се уважавам, е необходимо другите да ме презират. Само тогава аз мога да вдигна гордо глава. Аз съм каторжник, който се подчинява на гласа на съвестта си. Зная, че държането ми изглежда невероятно. Но какво да сторя? Поел съм задължения спрямо самия себе си и ги изпълнявам. Някои срещи ни обвързват за цял живот, някои случайности ни задължават. Как да ви кажа, господин Понмерси, аз съм преживял много изпитания.

Жан Валжан се спря още веднъж, преглътна с мъка слюнката си, като че ли думите оставяха горчив вкус в устата му, и поде:

— Когато сте дамгосан така ужасно, нямате право да карате другите да споделят позора ви само защото не го познават. Нямате право да им предавате чумата си, нямате право да ги влечете със себе си в бездната, без те да се усетят, нямате право да им навличате червената си рубашка, нямате право да засенчвате подмолно чуждото щастие. Долно е да се приближите до здрави хора в мрака и да ги докоснете със своята невидима язва. Макар че Фошльован ми зае своето име, аз нямам право да го нося. Той можеше да ми го даде, но аз не мога да го приема. Името е тъждествено с личността. Виждате ли, господине, макар че съм селянин, аз не малко съм мислил и не малко съм чел. Давам си сметка за някои работи. Виждате, че се изразявам прилично. Образовах се сам. Безчестно е, не ще съмнение, да вземеш чуждо име, за да се прикриеш под него. И буквите от азбуката могат да бъдат присвоени, както кесията или часовника. Да бъдеш фалшифициран подпис в плът и кръв, да бъдеш жив шперц за чуждите врати, да влизаш у почтените люде, отключвайки с измама вратата им, да не можеш никога да погледнеш право в очите, а да гледаш винаги гузно встрани, да се чувствуваш дълбоко в себе си подлец, о не! Не! Не! По-добре да страдаш, по-добре сърцето ти да се облива в кърви, да стенеш, да късаш с нокти месата си, да се гърчиш по цели нощи от мъка, да се терзаеш тялом и духом. Ето защо дойдох да ви разкрия всичко това. С леко сърце, както казахте вие.

Той пое с мъка дъх и завърши:

— Някога, за да живея, откраднах един хляб. Не желая, за да живея днес, да открадна едно име.

— За да живеете ли? — възкликна Мариус. — Но това име не ви е необходимо, за да живеете.

— Зная какво говоря — отвърна Жан Валжан, поклащайки бавно глава няколко пъти.

Настана тишина. И двамата мълчаха, потънали всеки в мрачните си мисли. Седнал край една маса, Мариус се беше подпрял на ръката си, притискайки с пръст ъгълчето на устата си. Жан Валжан се разхождаше надлъж и нашир. Той се спря пред едно огледало и застина неподвижно. После, като че в отговор на възраженията, които си правеше сам, каза, загледан в огледалото, без да вижда отражението си в него:

— Сега вече изпитвам огромно облекчение!

И пак закрачи към противоположния край на стаята. Когато се обърна, забеляза, че Мариус го следеше с очи. Тогава му каза с неподдаващ се на описание тон:

— Влача леко крака си. Нали сега ви е ясно защо?

После се обърна с лице към него и добави:

— А сега, господине, представете си обратното. Аз не казвам нищо, оставам си господин Фошльован, настанявам се край вас, ставам член от семейството ви, имам своя стая, идвам сутрин да закусвам по пантофи, отиваме вечер тримата на театър, придружавам госпожа Понмерси в разходките й в Тюйлери и площад Роял, живеем заедно, вие ме смятате подобен на себе си. И един прекрасен ден, както си стоим заедно и си бъбрим и се смеем, чувате вик: „Жан Валжан!“ и зловещата ръка на полицията се подава от сянката и сваля внезапно моята маска.

Той млъкна повторно. Мариус стана, изтръпнал от ужас. Жан Валжан поде:

— Какво ще отговорите на това?

Мълчанието на Мариус бе многозначителен отговор. Жан Валжан продължи:

— Виждате, че имах право да наруша мълчанието си. Чуйте ме, бъдете си щастлив, чувствувайте се на седмото небе, бъдете ангел-хранител на друг ангел, къпете се в слънчева светлина и не искайте повече. Не се грижете за това как един прокълнат клетник разпаря гърдите си, за да изпълни дълга си. Пред вас стои истински клетник, господине.

Мариус прекоси бавно салона, приближи се до Жан Валжан и му подаде ръка.

Но той беше принуден сам да улови ръката му, която висеше безволно. Жан Валжан не се възпротиви. Мариус изпита чувството, че стиска мраморна десница.

— Дядо ми има приятели — каза Мариус. — Ще ви издействувам помилване.

— Излишно ще бъде — отвърна Жан Валжан. — Мен ме смятат за мъртъв и това е напълно достатъчно. Мъртвите не подлежат на надзор. Имат право да гният спокойно в гроба. Смъртта е своего рода помилване.

Той освободи ръката си от пръстите на Мариус и добави с непоколебимо достойнство:

— Впрочем и аз имам приятел, до когото прибягвам — изпълнения дълг. И имам нужда само от едно помилване, което изхожда от моята съвест.

В същия миг вратата в другия край на приемната се открехна леко и оттам надзърна Козет. Виждаше се само нежното й личице, косите й бяха пленително разрошени, клепачите й — още подпухнали от сън. Като птиче, което подава глава извън гнездото, тя изгледа най-напред мъжа си, после Жан Валжан и им извика през смях, подобна на усмихната роза:

— Басирам се, че разговаряте за политика! Колко е глупаво! Вместо да стоите с мене!

Жан Валжан потрепера.

— Козет — измърмори смутено Мариус и се запъна. И двамата стояха като виновни.

Козет, сияеща от щастие, продължаваше да гледа ту единия, ту другия. Очите й излъчваха райски блясък.

— Хванах ви на местопрестъплението — каза тя. — Чух през вратата татко Фошльован да казва: „съвестта, изпълненият дълг…“ Това е политика и нищо друго. Не искам да слушам за политика. Не трябва да се говори за политика още на другия ден след сватбата. Не е право.

— Лъжеш се, Козет — каза Мариус. — Ние разговаряме по работа. Говорим как най-добре да употребим шестстотинте хиляди франка.

— Не само за това — прекъсна го Козет. — Ще дойда и аз. Искате ли ме?

И като бутна решително вратата, тя влезе в приемната. Беше облечена в широк бял пеньоар с дълги ръкави, спускащ се от шията до краката й на множество дипли. В златните небеса на старите готически картини могат да се видят такива дивни плащове, в които са загърнати ангели.

Тя се огледа от глава до пети в голямото огледало и възкликна в изблик на възторг:

— Имало някога цар и царица! Божичко, колко съм щастлива!

Като каза това, тя се поклони дълбоко пред Жан Валжан и пред Мариус.

— Ето, сядам до вас, в това кресло, и след половин час ще закуся, вие можете да си говорите колкото искате, аз ще мирувам. Знам, че мъжете трябва да разговарят.

Мариус я улови за ръка и й каза влюбено:

— Говорим по работа.

— Знаете ли — заяви Козет, — отворих прозореца си, в градината ми нахлуха орляк палячовци. Не маски, а птички. Карнавалът свърши, но врабците останаха.

— Повтарям ти, че говорим по работа, мила Козет, остави ни за малко сами. Говорим за пари. Ще ти бъде скучно.

— Каква хубава връзка си си сложил тази сутрин, Мариус! Много сте кокетен, господине. Не, няма да ми бъде скучно.

— Уверявам те, че ще ти доскучае.

— Няма, щом ще говорите вие двамата. Няма да разбирам думите ви, но ще слушам гласовете ви. Когато слушаш любими гласове, не е необходимо да разбираш думите, които те изговарят. Не искам нищо друго, освен да бъдем заедно. Оставам с вас и толкова!

— Любима Козет, това е невъзможно.

— Невъзможно!

— Да.

— Добре тогава — поде Козет. — А аз щях да ви кажа толкова много неща! Щях да ви кажа, че дядо още спи, че леля ви отиде на черква, че коминът в стаята на татко Фошльован пуши, че Николет извика коминочистача, че Тусен и Николет успяха вече да се скарат, защото Николет се подиграва със заекването на Тусен, но сега няма да ви кажа нищо. Невъзможно било, така ли? И аз сега ще кажа на свой ред невъзможно, та тогава ще видите, господине. И кой ще пострада? Моля ти се, мили Мариус, нека остана с вас!

— Заклевам ти се, че трябва да останем сами.

— Че аз да не съм чужд човек?

Жан Валжан не казваше нито дума. Козет се обърна към него:

— Първо, татко, искам да ме целунете. Как може да стоите така и да мълчите, вместо да вземете моята страна? Как ми се случи да имам такъв баща! Нали виждате колко нещастна съм в брака. Мъжът ми ме бие. Хайде, целунете ме веднага!

Жан Валжан се приближи.

Козет се обърна към Мариус:

— А на вас ще ви се изплезя.

Тя поднесе челото си на Жан Валжан. Той пристъпи към нея.

Козет отстъпи назад.

— Колко сте блед, татко. Да не би ръката да ви боли?

— Тя оздравя вече — отвърна Жан Валжан.

— Да не сте спали зле?

— Не.

— Тогава може би сте тъжен.

— И това не.

— Целунете ме. Щом сте добре, щом сте спали добре, щом сте доволен, няма да ви се карам.

И тя му подаде повторно челото си.

Жан Валжан докосна с устни озареното й от неземен блясък чело.

— Усмихнете се!

Жан Валжан се покори: Това бе усмивка на призрак.

— А сега защитете ме срещу мъжа ми.

— Козет!… — каза Мариус.

— Разсърдете се, татко! Кажете му, че трябва да остана. Можете да говорите и пред мене. Толкова ли глупава ме мислите? Какво ли пък толкова неразбираемо си казвате! Разни сделки, къде да вложите парите, голяма работа! Мъжете вземат тайнствен вид за дреболии. Искам да остана. Тази сутрин съм много хубава. Погледни ме, Мариус.

И гальовно сърдита, тя повдигна прелестно рамене и погледна Мариус. Сякаш светкавица проблесна между двама им. Какво ги интересуваше, че между тях има и трети човек.

— Обичам те! — каза Мариус.

— Обожавам те! — отвърна Козет.

И тласкани от неудържима сила, те паднаха в прегръдките си.

— А сега — заяви Козет, оправяйки една гънка на пеньоара си с победоносно изражение — оставам тук.

— Това само не — поде Мариус с умоляващ тон. — Трябва да довършим разговора си.

— Пак ли не?

Гласът на Мариус стана сериозен.

— Повярвай ми, Козет, невъзможно е.

— Аха! Почвате да говорите като мъж, така ли, господине? Много добре, отивам си. А вие, татко, никак не ме подкрепихте. Господин съпруже, господин татко, вие сте тирани. Отивам да се оплача на дядо. Ако си въобразявате, че ще се върна и ще ви правя мили очи, много се лъжете. Аз имам гордост. Ще има да ме чакате. Скучайте сега без мене. Отивам си, така ви се пада.

И тя излезе.

Само две секунди след това вратата се отвори отново, свежото й румено личице се показа пак между двете крила и тя им извика:

— Много съм ви сърдита!

Вратата се затвори и мрачното настроение се възцари отново.

Като че заблуден слънчев лъч, без сам да подозира, бе прорязал внезапно нощта.

Мариус провери дали вратата е затворена добре.

— Бедната Козет! — възкликна той. — Когато узнае…

При тези думи Жан Валжан се разтрепера цял. Той втренчи ужасения си поглед в Мариус.

— Козет! Вярно, вие естествено ще кажете на Козет. Това е справедливо. Как не се сетих за това! Силите на човека стигат за едно, а не му стигат за друго. Заклевам ви, господине, умолявам ви от все сърце, дайте ми най-святата си дума, че няма да й кажете нищо. Не стига ли, че го знаете вие? Аз ви признах всичко по свой личен почин, без никой да ме принуждава. В състояние съм да го кажа на цял свят, на всичко живо, все ми е едно. Но тя, тя няма представа за тия работи, ще се ужаси. Каторжник! Ще трябва да й се обяснява, да й се каже: „Това е човек, който е бил осъден на каторжна работа.“ Тя видя веднъж, като минаваха оковани затворници. О, боже!

И Жан Валжан се строполи върху едно кресло и скри лице в дланите си. Раменете му се тресяха и макар че не се чуваха ридания, явно беше, че плаче. Беззвучни, страшни ридания.

Риданията понякога задушават. Жан Валжан се задави конвулсивно и се изпъна назад върху облегалото на креслото, като че ли за да си поеме дъх, отпущайки безпомощно ръце. После обърна към Мариус заляното си в сълзи лице и прошепна така тихо, сякаш гласът му идеше от бездънни дълбини:

— О, как бих желал да умра!

— Бъдете спокоен — каза Мариус, — ще запазя тайната ви само за себе си.

Той не беше толкова разстроен, колкото би трябвало да бъде. Принуден в продължение само на един час да свикне с неочакваната истина, той постепенно започна да вижда господин Фошльован като каторжник, а осъзнавайки тази жестока действителност, си даде сметка, без особено сътресение, колко дълбока пропаст го дели от този човек. Той добави:

— Не мога да не заговоря за повереното ви имущество, което вие така достойно и добросъвестно предадохте. Това е проява на честност. Справедливо е да получите известно възнаграждение. Определете сам сумата, ще ви бъде веднага броена. Не се колебайте да кажете каквато искате сума.

— Благодаря ви, господине — отвърна Жан Валжан кротко.

Той се замисли за миг, гладейки с показалец нокътя на палеца си, после каза:

— Струва ми се, че няма какво друго да си кажем. Остава ми само едно нещо…

— Какво?

Жан Валжан бе обзет като че ли от силно колебание. Той се запъна и прошепна задавено и беззвучно:

— Сега, след като знаете всичко, смятате ли, господине, като мъж на Козет, че аз не трябва повече да я виждам?

— Струва ми се, че така би било най-добре — отвърна хладно Мариус.

— Няма да я видя вече! — промълви Жан Валжан.

И се запъти към вратата.

Той сложи ръка на дръжката, натисна я, вратата се открехна. Жан Валжан я отвори малко по-широко, за да може да мине, постоя за миг неподвижно, после затвори вратата и се обърна към Мариус.

Беше вече не само блед, но пръстеносив. Очите му бяха сухи, но в тях гореше трагичен пламък. Гласът му прозвуча необикновено спокойно.

— Вижте, господине, ако нямате нищо против, ще идвам да я виждам. Уверявам ви, че горещо желая това. Ако не държах да виждам Козет, не бих ви признал кой съм, а щях да замина. Понеже желаех да остана там, където живее Козет, и да продължавам да я виждам, аз държах да ви кажа честно всичко. Следите мисълта ми, нали? Та това е съвсем обяснимо. Девет години вече я имам край себе си, нали разбирате? Най-напред живяхме в плевника на булеварда, после близо до Люксембургската градина. Там я видяхте за първи път. Спомняте ли си синята й плюшена шапка? После се преместихме в Квартала на инвалидите, където имахме градина, заградена с решетка. Улица Плюме. Аз живеех в задния двор, откъдето я слушах, като свиреше на пиано. Виждате живота ми. Ние никога не сме се разделяли. От девет години и няколко месеца. Бях като неин баща и тя бе мое дете. Не зная дали ме разбирате, господин Понмерси, но да си отида сега, да не я видя вече, да не й кажа нито дума, да нямам нищо общо с нея, е много трудно. Ако не ви се зловиди, ще идвам от време на време да виждам Козет. Няма да идвам често. Няма да оставам дълго. Ще кажете да ме приемат в малката долна стая. В партера. Ще влизам през задния вход, за слугите, но това може би ще породи недоумение. По-добре ще бъде, мисля, да влизам през главния вход. Повярвайте ми, господине. Много искам да продължавам да виждам от време на време Козет. Толкова рядко, колкото вие благоволите. Поставете се на мое място, та аз имам само това. И после трябва да внимаваме. Ако изобщо престана да идвам, това би могло да се изтълкува зле, ще се стори странно. Ето какво бих могъл да правя например: да идвам вечер, на смрачаване.

— Ще идвате всяка вечер — каза Мариус — и Козет ще ви чака.

— Вие сте добросърдечен, господине — каза Жан Валжан.

Мариус се поклони на Жан Валжан, щастието съпроводи отчаянието до вратата и двамата мъже се разделиха.