Виктор Юго
Клетниците (45)

II
Жан Валжан е все още с превързана ръка

Да осъществиш мечтите си! Кому се полага такова щастие? Сигурно на небето се провеждат избори с тази цел. Ние всички, без сами да знаем, сме кандидати. Ангелите гласуват. Козет и Мариус бяха в числото на избраниците.

Козет беше блестяща и затрогваща в кметството и в църквата. Тусен, подпомогната от Николет, я бяха нагласили.

Над фуста от бяла тафта Козет носеше рокля от белгийска дантела, воал от английска дантела, огърлица от нежни перли, венец от портокалови цветчета. Всичко, снежнобяло и самата тя лъчезарна сред тази белота. Изтънчената й невинност преливаше в сияние. Девственица, която се кани да се превърне в богиня.

Хубавите коси на Мариус бяха гладко сресани и парфюмирани. Под гъстите къдри личаха тук-таме белезникави линии — белезите от зарасналите рани.

Дядото, величествен, с гордо вдигната глава, водеше Козет, въплътявайки повече от когато и да било с тоалета и държането си най-голямото изящество от епохата на Барас. Той заместваше Жан Валжан, който поради превързаната си ръка не можеше да води сам младоженката.

Жан Валжан ги следваше усмихнат, цял в черно.

— Какъв хубав ден, господин Фошльован — му казваше дядото. — Гласувам да няма вече мъки и скърби! Занапред никъде не бива да има горест и печал. Предписвам всеобщо веселие, пусто да остане! Злото няма права на съществуване. Позор за лазурното небе, щом още има злочести хора по земята. Злото не произхожда от човека, той в основата си е добър. Главната квартира и централното управление на всички хорски бедствия е адът или, с други думи, дворецът Тюйлери на сатаната. Ха, ето че се разбъбрих като демагог! Всъщност аз нямам вече политически убеждения. Нека всички бъдат богати, тоест доволни, това ми стига.

Когато всички формалности свършиха, след като казаха пред кмета и пред свещеника всички полагаеми се „да“, след като се разписаха в регистрите на общината и на сакристията, след като размениха пръстените си и коленичиха един до друг под покрова от бяло моаре сред дима на кадилницата, двамата млади се появиха, Мариус в черно, Козет цяла в бяло, под свода на широко разтворените църковни двери, хванати под ръка, зад клисаря с черни еполети на полковник, който чукаше по плочите със своята алебарда между двете редици захласнати зрители, извиквайки възхищение и завист, готови да се качат в каретата. Козет не можеше да повярва, че всичко е вече свършено. Тя гледаше Мариус, гледаше множеството, гледаше небето. Като че се боеше да не се събуди. Плахият й, неспокоен вид й придаваше още по-голямо очарование. На връщане младоженците се качиха заедно, в колата, един до друг. Господин Жилнорман и Жан Валжан седнаха срещу тях. Леля Жилнорман отиде на заден план и се настани във втората карета.

— Мили деца — каза господин Жилнорман, — сега сте барон и баронеса с тридесет хиляди ливри рента.

А Козет се наведе съвсем близо до Мариус и галейки ухото му с неземното си гласче, пошепна:

— Вярно ли е? Вече нося твоето име. Аз съм госпожа Мариус.

Двете млади същества бяха извън себе си от радост. Те изживяваха неповторимото и невъзвратимо мигновение, когато разцветът на младостта съвпада с възможно най-пълната радост. Въплъщаваха стиховете на Жан Прувер. И двамата заедно нямаха още четиридесет години. Най-чист съюз. Две деца, напомнящи лилии. Те не се виждаха, а се съзерцаваха. За Козет Мариус бе обкръжен от ореол. За Мариус Козет бе стъпила на пиедестал. А над пиедестала и над ореола, в дъното, като в двоен апотеоз, блестеше забулена в облак за Козет и в пламък за Мариус бленуваната и действителна среща на целувките и мечтите — брачното ложе.

Цялата изживяна мъка се беше превърнала в опиянение. Струваше им се, че страданията, безсънните нощи, сълзите, тревогите, страховете, отчаянието, последвани от ласки и сияйна радост, правеха още по-чаровен очаквания дивен час и че тъгите бяха служителите, които обливаха в гиздава премяна радостта. Колко е хубаво да си изпитал страдания! Миналата им горест окръжаваше като с ореол сегашното им щастие. Дългата агония на любовта им завършваше с възнесение в небесата.

Младежките им души бяха еднакво упоени, с отсянка на страст у Мариус и на свян у Козет. Те си шепнеха тихичко:

— Ще отидем да видим нашата градина на улица Плюме.

Диплите на Козетината рокля лежаха върху коленете на Мариус.

Подобен ден е ненаказано красива смесица от блян и действителност. Притежаваш и същевременно очакваш. Имаш още време пред себе си, за да гадаеш бъдещето. Този ден е наситен с дивно вълнение, защото по пладне мечтаеш за полунощ. Сърцата на двамата млади преливаха от блаженство, което се предаваше на окръжаващите ги и извикваше усмивки у минувачите.

Хората се спираха пред църквата „Сен-Пол“ на улица Сент-Антоан, за да видят през прозорчето на каретата портокаловите цветчета, които трептяха върху главицата на Козет.

После се прибраха у дома си на улица Фий-дю-Калвер. Ликуващ и сияещ, Мариус се изкачи рамо до рамо с Козет по същата стълба, по която го бяха пренесли умиращ. Бедняците, струпани пред вратата, ги благославяха, разделяйки помежду си дадените им от младоженците пари. Навсякъде цветя. Къщата беше също така уханна, както и църквата. След мирис на тамян дъх на рози. Като че някакъв хор пееше от висините. Бог изпълваше сърцата им. Бъдещата им съдба им се струваше звезден свод. Над главите им блестеше изгряващото слънце. Внезапно прозвъни часовник. Мариус плъзна поглед по изваяната гола ръка на Козет и по розовите рамене, които прозираха през дантелите на корсажа. Козет проследи погледа му и се изчерви до корена на косите си.

Поканили бяха мнозина стари приятели на семейство Жилнорман. Всички ухажваха Козет и се надпреварваха да я наричат „госпожа баронесо“.

Офицерът Теодюл Жилнорман, произведен вече в капитан, беше дошъл от Шартр, където беше на гарнизон, за да присъствува на сватбата на братовчед си Понмерси. Козет не го позна.

А и той от своя страна, разгален от обичайните си успехи сред жените, беше забравил Козет, както всяко друго свое увлечение.

„Колко бях прав, че не повярвах онази клюка на улана!“ — казваше на себе си дядо Жилнорман.

Козет никога не се бе държала така нежно с Жан Валжан. Тя допълваше дядо Жилнорман: докато той изливаше радостта си в афоризми и сентенции, от нея се излъчваха като ухание любов и ласки. Щастливият иска целият свят да бъде щастлив.

Когато се обръщаше към Жан Валжан, в гласа й звучаха гальовните нотки от детските години. Тя го милваше с усмивката си.

Сватбената трапеза беше сложена в столовата.

Яркото осветление е необходима притурка към големите празници. Мъглата и сумракът не са по сърце на щастливите. Те не обичат черния цвят. Приемат нощта, но отричат мрака. Ако няма слънце, то трябва да се създаде.

Трапезарията искреше с изящната си наредба. В центъра, над ослепително бялата маса, висеше венециански полилей със сребърни висулки и всевъзможни цветни птички — сини, виолетови, червени, зелени, накацали сред свещите. Върху масата — скъпи свещници. На стената — аплици с три или пет свещи. Огледала, кристали, стъкларии, порцеланови съдове, фаянс, керамика, злато, сребро, всичко блестеше и радваше окото. Разстоянието между свещниците беше запълнено с букети цветя, така че там, където не светеше пламък, ухаеше цвете.

Три цигулки и една флейта свиреха в преддверието под сурдинка квартети от Хайдн. Жан Валжан беше седнал на един стол в салона, зад вратата, чието крило почти изцяло го закриваше. Няколко минути преди да седнат на масата, Козет дойде и като че ли нарочно се поклони дълбоко пред него, повдигайки с две ръце булчинската си рокля. Поглеждайки го нежно и дяволито, тя го попита:

— Доволен ли сте, татко?

— Да, доволен съм — отвърна Жан Валжан.

— Усмихнете се тогава!

Жан Валжан се усмихна.

Няколко секунди след това Баск извести, че вечерята е готова.

Поканените, начело с господин Жилнорман, който бе уловил Козет под ръка, влязоха в трапезарията и заеха всеки отреденото му място около масата.

Вдясно и вляво от младоженката бяха поставени две големи кресла — едното за господин Жилнорман, другото за Жан Валжан. Господин Жилнорман зае своето. Другото остана празно.

Потърсиха с очи „господин Фошльован“.

Никъде не се виждаше.

— Знаеш ли къде е отишъл господин Фошльован? — попита дядото Баск.

— Тъкмо това исках да ви кажа, господине. Господин Фошльован поръча да предам на господина, че малко го боли ръката, затова няма да може да вечеря с госпожа баронесата и с господин барона. Той моли да го извините. Щял да дойде утре сутрин. Преди малко си отиде.

Празното кресло помрачи за миг сватбеното пиршество. Но ако господин Фошльован го нямаше, затова пък господин Жилнорман беше там и той сияеше за двамина. Той заяви, че господин Фошльован е сторил добре, като се е оттеглил рано, щом се е чувствувал зле, но всъщност раната никак не била сериозна. Това изявление беше достатъчно. Впрочем какво означава едно тъмно кътче в цял океан от веселие? Козет и Мариус изживяваха сега благословените егоистични мигове, когато човек може да възприема само собственото си щастие. Освен това господин Жилнорман има едно сполучливо хрумване.

— Бога ми, това кресло е празно. Я седни ти тук, Мариус. Макар че леля ти има право над тебе, тя няма да се сърди. Това кресло е за тебе. Няма нищо нередно и е много мило дори. Щастливец до Щастливка.

Цялата маса започна да ръкопляска. Мариус зае мястото на Жан Валжан до Козет. И въпросът бе уреден по такъв начин, че Козет, която отначало се опечали от отсъствието на Жан Валжан, в края на краищата се оказа по-доволна, че е станало тъй. Щом Мариус е заместникът, Козет не би жалила и за самия Бог.

Тя постави сладкото си краче в сатенена обувка върху крака на Мариус.

Щом креслото се зае, всички забравиха господин Фошльован и само след пет минути безгрижни смехове огласиха масата от единия до другия край.

По време на десерта господин Жилнорман стана с чаша шампанско в ръка, напълнена не съвсем догоре, за да не би треперещата му старческа ръка да я излее, и пи наздравица за младоженците.

— Няма да можете да се отървете без две проповеди — извика той. — Сутринта чухте проповедта на кюрето, сега ще чуете проповедта на дядото. Послушайте, ще ви дам един съвет: обичайте се! Няма да говоря със заобикалки, а направо в целта. Бъдете щастливи! Най-мъдрите създания в природата са влюбените гугутки. Философите препоръчват: „Бъдете умерени в наслажденията!“ Аз пък ви казвам: „Отпуснете юздите на радостта си!“ Обичайте се като дяволи. Отдайте се на любовта си. Философите са оглупели. Иска ми се да им натикам обратно в гърлото всичките им философии. Нима някой може да се оплаче от много ухание, от много разпукали розови пъпки, от много славеи, от много зелени листи, от много зора в живота? Нима някой може да се оплаче от много любов? Да се оплаче, че двама влюбени се харесват много един друг? Пази се, Естел, ти си много хубава! Пази се, Неморен, ти си много хубав! Ама че тъпотия! Може ли да се сложат граници на очарованието, на ласките, на опиянението? Може ли да съжаляваме, че сме прекалено жизнени? Или прекалено щастливи? „Бъдете умерени в наслажденията си!“ Да имат да вземат! Долу философите! Истинската мъдрост е ликуването. Ликувайте, да ликуваме всички! Дали сме щастливи, защото сме добри, или сме добри, защото сме щастливи? Дали брилянтът „Санси“ се нарича така, защото е принадлежал на Арле дьо Санси или защото тежи сто и шест карата?^[1] Не зная. Животът изобилствува с такива проблеми. Важното е да притежаваш брилянта или щастието. Да бъдем щастливи, без много-много да умуваме. Да се подчиним сляпо на слънцето. Какво представлява слънцето? То е любов. А който казва любов, казва жена. Виж, това е нещо всесилно, жената. Попитайте този демагог Мариус не е ли роб на мъничката тиранка Козет. И при това напълно доброволно, глупакът му с глупак! Жената! Никой Робеспиер не може да задържи властта, но жената единствена царува от край време. Аз съм привърженик само на тази монархия. Какво представлява Адам — царството на Ева. Ева не е изпитала на гърба си осемдесет и девета година. Имаше кралски скиптър, увенчан с лилия, имаше императорски жезъл, увенчан с глобус, имаше железен скиптър на Карл Велики, имаше златен скиптър на Людовик Велики, революцията ги изви между палеца и показалеца си като сламки. Те са повалени в праха, счупени, с тях е свършено, няма вече скиптри. Но опитайте се да вдигнете революция срещу тази малка везана кърпичка, напоена с одеколон. С удоволствие ще ви се полюбувам. Хайде! Защо е така здрава? Защото е обикновено парцалче. А, вие сте били деветнадесети век? Ние пък бяхме осемнадесети! И бяхме не по-умни от вас. Не си въобразявайте, че кой знае колко сте променили вселената, като сте нарекли жълтата треска холера и танца буре — качуча. Всъщност каквото и да правим, винаги ще бъдем принудени да обичаме жените. Готов съм да се обзаложа, че никога няма да можете да минете без тях. Тия дяволици са наши ангели. Да, любовта, жената, целувката са омагьосан кръг, от който съм сигурен, че не можете да излезете. Колкото до мене, на драго сърце бих влязъл отново вътре. Кой от вас е виждал как изгрява в безпределната шир умиротворяващата Венера, оглеждайки се като жена във вълните, най-голямата кокетка на небесния свод, Селимен на океана? Океанът — това действително е един суров Алцест. Колкото и да се чумери обаче той, щом Венера се появи, трябва да се усмихне. И този груб звяр се покорява. Всички мъже сме такива. Гняв, буря, гръмотевици, кипнала пяна, но една жена излиза на сцената, една звезда изгрява и всичко пада в краката й. Мариус се сражаваше преди шест месеца, а днес се жени. И това е хубаво. Да, Мариус, да, Козет, вие имате право. Живейте смело един за друг, радвайте се един другиму, нека всички ние се пукаме от завист, че не можем да сторим същото, боготворете се! Кълвете с човките си всяка сламка щастие на земята и си свийте гнездо за цял живот. Да обичаш, да те обичат, дивно чудо на младостта! Не си въобразявайте, че вие сте измислили това! Колко много съм мечтал, бленувал и въздишал и самият аз! И моята душа някога бе изпълнена с лунна светлина. Любовта е дете на шест хиляди години. Тя с право би трябвало да има дълга бяла брада. Матусалем е невръстно момченце в сравнение с Купидон. От шестдесет века мъжът и жената понасят живота само като се обичат. Лукавият сатана възненавидил мъжа. Още по-лукавият мъж обикнал жената. Доброто, което му донесла тази любов, било по-голямо от злото, което му нанесъл дяволът. Тази хитрина датира още от времето на земния рай. Драги приятели, както виждате, изобретението е старо, но то е вечно ново. Възползувайте се от него. Бъдете Дафнис и Хлоя, докато дойде време да станете Филемон и Бавкида. Живейте така, че когато сте двамата заедно, нищо да не ви липсва и Козет да бъде слънце за Мариус, а Мариус да бъде вселена за Козет. Козет, нека усмивката на вашия съпруг бъде слънчев ден за вас, Мариус, нека сълзите на вашата съпруга бъдат дъжд за вас. И нека във вашето семейство никога да не вали. Вие сте изтеглили печеливш номер на лотария — любов, увенчана с брак. Паднала ви се е голямата печалба, пазете я грижливо, сложете я под ключ, не я разпилявайте, обожавайте се и пет пари не давайте за всичко останало! Вярвайте на думите ми. В тях говори здравият смисъл, а здравият смисъл не лъже. Бъдете божества един за друг. Всеки посвоему тачи Бога. Езикът ми да изсъхне, ако най-добрият начин да тачиш Бога не е, като обичаш жена си. Обичам те! Ето моя катехизис. Който обича, е благочестив. Псувнята на Анри IV слага светостта наравно с разгулното пиршество. Свето пиян търбух. Не споделям подобна религия! В нея е забравена жената. Това ме учудва в псувня на Анри IV. Приятели, да живее жената! Според хората аз съм стар, но колкото и да е удивително, чувствувам, че се подмладявам. С удоволствие бих отишъл да послушам овчарските свирки в гората. Опиянява ме гледката на тия две деца, които съумяват да бъдат и хубави, и щастливи. На драго сърце бих се оженил, стига само някой да ме иска. Може ли човек да си представи, че Бог ни е сътворил за нещо друго, освен да обожаваме, да гугукаме, да се докарваме, да бъдем гълъби, да бъдем петли, да кълвем любовта от сутрин до вечер, да се оглеждаме в нашите хубави женички като в огледало, да сме горди, да тържествуваме, да се перчим. Това е целта на живота. Нека не ви се зловиди, но така мислехме ние по времето, когато бяхме млади. Тю да му се не види! Какви прелестни женички имаме тогава, гальовни, истински куклички! А аз опустошавах сърцата им. И така, обичайте се. Ако хората не се любеха, не виждам за какво би служила пролетта. Що се отнася до мене, аз съм готов да помоля всеблагия да си вземе обратно всички красоти, които ни показва, и да заключи отново в ковчежето си и цветята, и птичките, и девойките! Деца, приемете старческата ми благословия!

Вечерта премина оживено, весело и приятно. Непресекващото хубаво настроение на дядото даваше тон на празненството и всеки неволно се нагаждаше към неговата почти столетна жизнерадост. Потанцуваха малко, смяха се много. Една действително вълнуваща сватба. Спокойно можеше да бъде поканено и доброто старо време. То впрочем присъствуваше в лицето на дядо Жилнорман.

След оживената глъчка настъпи тишина.

Младоженците изчезнаха.

Малко след полунощ домът на Жилнорман се превърна в храм.

Тук ние спираме разказа си. На прага на брачната нощ се възправя ангел, който се усмихва с пръст на устата.

Душата изпада в съзерцание пред това светилище, в което се извършва тайнството на любовта.

Над тези домове би трябвало да се излъчва сияние. Радостта, която те подслоняват, би трябвало да се изплъзва като светлинни лъчи през камъните на стените и да озарява едва-едва нощния мрак. Не е възможно това свещено и съдбоносно тържество да не отпраща неземното си сияние в безкрая. Любовта е възвишеният съсъд, в който се стопяват мъжът и жената. От него се ражда единното, тройното, съвършеното същество — човешката троица. Това раждане на две души не може да не предизвика вълнение в неведомото. Влюбеният мъж е жрец, очарованата девица е обзета от трепет. Част от тяхната радост възлиза към Бога. Там, където има истински брак, тоест брак по любов, там има непременно нещо възвишено. Брачното ложе пръска утринни зари в мрака. Ако окото на смъртния можеше да съзерцава страшните и пленителни видения на по-висшия живот, сигурно щяхме да видим многочислените блуждаещи сенки на нощта, крилати непознати, лазурносини пришълци от невидимото да скланят доволно глави над светналия дом, благославяйки го, да си показват един другиму плахо смутената девствена съпруга, отразили на божествените си лица човешкото щастие. Ако в този върховен час зашеметените от страст новобрачни, които си въобразяват, че са сами, се ослушат, те биха чули в спалнята си неясно шумолене на криле. Съвършеното щастие се радва на покровителството на ангелите. Целият небесен свод служи за балдахин на малкото ложе. Когато две уста, осветени от любовта, се доближат, за да създадат живот, тяхната божествена целувка не може да не извика трепет в невнятните звездни простори.

Това е истинското блаженство. Няма други радости извън тия. Любовта е единственият възторжен унес. Всичко останало е скръб и сълзи.

Да обичаш или да си обичал някога, това е напълно достатъчно. Не искайте нищо повече. В тъмните дипли на живота не може да се открие друг бисер. Любовта е постижение на съвършеното.

III
„Неразделното“

Къде изчезна Жан Валжан?

Почти веднага след като се бе усмихнал, подчинявайки се на гальовната заповед на Козет, Жан Валжан стана и излезе в антрето, без да го забележат, тъй като никой не му обръщаше внимание. Това беше същото помещение, в което осем месеца преди това той бе влязъл прашен, окървавен и окалян, носейки на дядото неговия внук. Старата дървена ламперия беше обкичена с цветя и клонки. Върху канапето, на което тогава бяха положили Мариус, сега седяха музикантите. Баск, в черен сюртук и тесни панталони, стигащи до коленете, с бели чорапи и бели ръкавици, нареждаше венци от рози около всяко блюдо, което поднасяха на гостите. Жан Валжан му показа превързаната си ръка, поръча му да обясни защо си отива и напусна дома.

Прозорците на трапезарията гледаха към улицата. Жан Валжан постоя малко, изправен неподвижно под ярко осветените прозорци. Той се ослуша. Неясната глъч на пиршеството достигаше до него. Чуваше се гръмкият самоуверен глас на дядото, скрибуцането на цигулките, тракането на чашите и чиниите, изблиците смях и сред веселия шум долиташе нежният, радостен гласец на Козет.

Той напусна улица Фий-дю-Калвер и се върна на улица Ом-Арме.

Мина на връщане по улиците Сен-Луи, Кюлтюр-Сент-Катрин и Блан-Манто. По този начин удължи пътя си, но от три месеца насам беше свикнал да минава оттам, идвайки с Козет от Ом-Арме до Фий-дю-Калвер, за да избягнат калта и многото превозни средства по улица Вией-дю-Тампл.

Понеже Козет беше минавала оттук, той вече не признаваше друг път.

Жан Валжан се прибра у дома си. Той запали свещ и се качи горе. Апартаментът беше празен. Дори и Тусен я нямаше. Стъпките му отекваха необичайно в стаите. Всички шкафове бяха разтворени. Той влезе в стаята на Козет. Чаршафите бяха махнати. Възглавничката от ангина, без калъф и дантели, беше сложена върху сдиплените завивки в долната част на леглото върху дюшека, който занапред нямаше да бъде използуван. Козет бе отнесла със себе си всички така скъпи за нея женски дреболии. Останаха само тежките мебели и четирите голи стени. И върху кревата на Тусен беше останал само дюшекът. Едно-единствено легло бе оправено за спане и като че ли очакваше някого — леглото на Жан Валжан.

Жан Валжан плъзна поглед по стените, затвори шкафовете и обходи стаите.

Най-сетне се прибра в спалнята си и сложи свещта върху масата.

Махнал бе превръзката от ръката си и си служеше с нея, като че тя не го болеше.

Той се приближи до леглото и очите му се спряха — дали случайно? — на „неразделното“, от което Козет го ревнуваше: малкото куфарче, с което никога не се разделяше. Когато на 4 юни се настани на улица Ом-Арме, той го сложи върху малката масичка до леглото си. Жан Валжан се приближи нетърпеливо до масичката, извади ключа от джоба си и отвори куфарчето.

Той извади бавно от него дрехите, с които Козет беше напуснала Монфермей преди десет години. Малката черна рокличка, черната забрадка, здравите детски обувки, които Козет, кажи-речи, и сега можеше да обуе, толкова малко бе крачето й, топлото плюшено елече, плетената фустичка, престилката с джобчета, вълнените чорапи. Тези чорапи, които още носеха сладкия отпечатък на детското краче, бяха по-малки от педята на Жан Валжан. Всичко беше черно. Жан Валжан бе занесъл тези дрешки за нея в Монфермей. Сега ги изваждаше една след друга от куфарчето и ги нареждаше на леглото. Дълбоко замислен, той се връщаше към миналото. Беше през зимата, през един много мразовит декемврийски ден, тя зъзнеше полугола под дрипите, си със зачервени от студа крачета в дървените обувки. Жан Валжан я бе накарал да свали дрипите и да облече тази траурна премяна. Майка й навярно е била доволна в гроба, че дъщеря й жали за нея и главно, че е облечена топло. Той си спомняше монфермейската гора. Те я бяха прекосили заедно — Козет и той. Спомняше си ясно зимния ден, голите дървета, храстите без птичи песни, небето без слънце. Но въпреки това колко хубаво беше всичко! Той нареди малките дрешки на леглото, забрадката до фустичката, чорапите до обувките, елечето до рокличката и ги загледа едно след друго. Тогава тя беше ей такава мъничка, държеше голямата си кукла в ръце, беше пъхнала луидора си в това джобче и се смееше, докато вървяха двамата, уловени за ръка. Нямаше никого другиго на света освен него.

Жан Валжан отпусна благородната си побеляла глава на леглото, старото му твърдо сърце трепна, той зарови лице в дрешките на Козет и ако някой минеше в този миг по стълбището, щеше да чуе бурните му ридания.

IV
Immortale jecur^[2]

И пак се поднови някогашната жестока борба, на която бяхме свидетели неведнъж.

Яков се бори с ангела само една нощ. Колко пъти — Уви! — видяхме Жан Валжан сред мрак в отчаяна схватка със собствената си съвест, борещ се до изнемога!

Нечуван двубой! В някои мигове кракът се подхлъзва, в други — земята под него се проваля. Колко пъти неговата жадуваща за правда съвест го бе задушавала и поваляла на земята. Колко пъти неумолимата истина бе притискала с коляното си гърдите му! Колко пъти, сломен от нейната светлина, той бе молил за пощада! Колко пъти тази неумолима светлина, запалена в него и около него от епископа, му бе посочвала насила правия път, макар че той би предпочел да остане сляп за него! Колко пъти по време на тази борба се беше изправял на нозе, държейки се за скалата, опрян на софизма, или се бе влачил в праха. Ту повалящ съвестта си под себе си, ту сам съборен от нея! Колко пъти след някой съмнителен довод, след някое вероломно разсъждение, подсказано му от себелюбието, той бе чувал в ухото си гневния глас на своята съвест. „Не ми поставяй крак, нещастнико!“ Колко пъти непокорната му мисъл се бе гърчила, стенейки, пред очевидността на дълга! Съпротивление на Бога. Предсмъртни усилия. Колко тайни кървящи рани, които само той усещаше! Колко драскотини в жалкото му съществуване! Колко пъти се бе изправял окървавен, изранен, смазан, просветлен, с отчаяно сърце, но спокойна съвест. И макар победен, се бе чувствувал победител. А след като го разнебитеше, след като го изтерзаеше и сломеше, наведена над него, страшна, лъчезарна и невъзмутима, съвестта му казваше: „А сега, иди си с мир!“

Но уви, какво зловещо умиротворение го обземаше след подобна жестока борба!

Тази нощ обаче Жан Валжан чувствуваше, че му предстои последният двубой.

Той трябваше да разреши един мъчителен въпрос.

Предначертаният път не води винаги право напред. Не се разгръща като права широка алея пред обречения. Има слепи улички, забутани ъгълчета, тъмни завои, тревожни кръстопътища, предлагащи няколко направления. Жан Валжан се беше спрял в този миг на най-опасния кръстопът.

Беше стигнал до съдбоносното последно пресичане на доброто и злото. Гибелният кръстопът стоеше пред очите му. И сега, както и при други трагични обстоятелства, пред него се разкриваха два пътя: единият го мамеше, другият го плашеше. Кой път да поеме?

Тайнственият показалец на провидението, който се явява винаги пред взора ни, когато се втренчим в неведомото, го съветваше да тръгне по страшния път.

Жан Валжан още веднъж трябваше да избира между страшното пристанище и примамливата клопка.

Нима е вярно? Душата може да се промени, но не и съдбата! Ужас! Непредотвратима орис!

Ето какъв проблем бе възникнал пред него:

Какво трябваше да бъде отношението му към щастието на Мариус и Козет? Той сам бе желал това щастие, сам го бе извоювал. Сам бе пронизал сърцето си с него и в този миг, съзерцавайки делото си, изпитваше странното задоволство на майстор на оръжия, който познава своята фабрична марка върху кинжала, докато го изтегля още димящ от гърдите си.

Козет си имаше Мариус. Мариус притежаваше Козет. Те бяха получили всичко, дори и богатство. И всичко това бе негово дело.

Но сега, когато това щастие беше вече действителност, когато то бе постигнато, как трябваше да се държи Жан Валжан? Ще му се натрапи ли? Ще се разпорежда ли с него като със своя собственост? Козет естествено принадлежеше другиму, но имаше ли право Жан Валжан да запази за себе си колкото може по-голяма част от любовта й? Трябваше ли да остане, както досега, един вид баща, виждан нарядко, но почитан дълбоко? Да се вмъкне спокойно в дома на Козет? Да наложи тихомълком миналото си на нейното бъдеще? Ще влезе ли той там, възползувайки се от правата си, ще седне ли, обвит в тайна, до светлото им огнище? Ще улавя ли усмихнат в осъдените си ръце ръцете на тия две невинни същества? Ще подпира ли върху решетката в тихата гостна на Жилнорман нозете си, които още влачат зад себе си позорната сянка на закона? Ще сподели ли щастливата съдба на Мариус и Козет? Ще сгъсти ли мрака върху собственото си чело и няма ли да помрачи и тяхното? Ще направи ли своята тежка орис спътница на техните две щастливи съдби? Ще продължава ли да мълчи? С една дума, щеше ли той, ням обреченик на съдбата, да остане край тия две честити създания?

Трябва да си свикнал с нещастието и с неговите превратности, за да смееш да вдигнеш очи, когато пред тебе се изправят някои страшни въпроси в цялата им голота. Зад суровия въпросителен знак се таят доброто и злото. „Какво ще правиш?!“ — пита сфинксът.

Жан Валжан беше кален в изпитните. Той гледаше сфинкса право в очите.

Разгледа от всички страни неумолимата загадка.

Козет, това прелестно създание, беше спасителният сал за него, корабокрушенеца. Какво да стори? Да се вкопчи ли в него, или да го остави да отплува?

Ако се вкопчи в него, ще избегне гибелта, ще изплува на слънце, ще изцеди от дрехите и косите си горчивата морска вода. Ще бъде спасен, ще живее.

А ако го изпусне из ръцете си?

Чака го бездна.

Жан Валжан се допитваше скръбно до съвестта си. Или за да се изразим по-правилно, той се бореше. Той се бъхтеше ожесточено, разкъсван, между съкровеното си желание и съзнанието си за дълг.

Щастие бе за Жан Валжан, че можа да заплаче. Сълзите като че ли го просветлиха. Началото на борбата обаче беше бурно. Връхлетя го вихър, по-яростен от стихията, която го бе тласнала някога към Арас. Миналото възкръсваше редом с настоящето. Той ги сравняваше и ридаеше горко. Отприщил сълзите си, окаяникът се затърчи отчаяно.

Чувствуваше се пленник.

Уви, в тази борба на живот и смърт между нашето себелюбие и чувството за дълг, отстъпим ли крачка след крачка пред нашия неизменен, идеал, оспорвайки объркани и настървени терена, ожесточени от поражението, надявайки се да се изплъзнем по някакъв начин, търсейки изход, каква внезапна и зловеща съпротива ни оказва стената зад нас!

Да почувствуваме, че свещена сянка ни прегражда пътя!

Неумолима, невидима пречка, какво терзание!

Съвестта никога не ни дава мира. Реши се, Брут! Реши се, Катон! Съвестта е бездънна, защото тя е бог. Ние хвърляме в този кладенец усилията на целия си живот, постижения, богатство, успех, свобода или родина, хвърляме благополучието си, спокойствието си, радостта! Още! Още! Още! Излейте съсъда! Наклонете урната! В края на краищата трябва да хвърлите и сърцето си.

В мъглата на някогашната преизподня съществува такава бездънна бъчва.

Не е ли простително да откажеш най-сетне? Нима неизчерпаемото може да предявява права? Не са ли свръх силите на човека вечните вериги? Кой би посмял да осъди Сизиф или Жан Валжан, ако кажат: „Стига толкова!“

Подчинението на материята е ограничено от триенето. Нима няма предел и за подчинението на душата? Ако вечното движение е невъзможно, как може да се изисква вечна саможертва?

Първата стъпка е лека в сравнение с последната. Какво представляваше делото срещу Шанматийо в сравнение с женитбата на Козет и нейните последици? Какво представлява повторното връщане в каторгата в сравнение с влизането в небитието?

Колко е мрачно първото стъпало към преизподнята! Колко е черно второто стъпало!

Как да не свърнеш от този път?

Мъченичеството е възнасяне, но терзаещо възнасяне — коронясване, което минава през изтезанието. Можеш да го приемеш в първия миг. Сядаш на трона от нажежено желязо, слагаш на челото си нажежена корона, приемаш нажежената топка, емблема на държавната власт, приемаш нажежения скиптър, остава да ти наметнат и огнената мантия. Няма ли измъчената плът да се възбунтува поне за миг и да се откаже от изтезанието?

Изнемощял, Жан Валжан се успокои най-сетне.

Той прецени, обмисли и разгледа двете възможности, които му предлагаха тайнствените везни на светлината и мрака.

Да наложи своята каторга на тези две сияйни деца или да се обрече сам на безвъзвратно изчезване. В единия случай — да принесе в жертва Козет, в другия — себе си.

На какво решение се спря? Кой път избра? Какъв бе последният му отговор на безпристрастния разпит на съдбата? Към кой изход се насочи? Коя половина от душевния си живот реши да пожертвува и да затвори завинаги? На коя бездънна урва спря избора си? Коя крайност предпочете? Пред коя бездна наведе покорно глава?

Шеметният му размисъл продължи цялата нощ.

Той остана така до сутринта, превит на две над леглото, проснат под непосилната тежест на своята орис, а може би смазан, уви! Със сгърчени юмруци, с разперени ръце, като свален от кръста разпнат мъченик, захвърлен с лице към земята. Дванадесет часа, цели дванадесет часа през дългата зимна нощ лежа той така вледенен, без да повдигне глава, нито да промълви поне една дума. Стоеше неподвижен, като труп, докато мисълта му се влачеше по земята или се възнасяше във висините, едно след друго хидра или орел. Ако някой го видеше застинал така без движение, щеше да го помисли за мъртъв. Но от време на време той потреперваше конвулсивно и залепил устни до дрешките на Козет, ги обсипваше с целувки. Тогава проличаваше, че е жив.

Кой забелязваше това? Кой? Нали Жан Валжан беше сам, нали нямаше никого при него?

Онзи, който се таи в мрака.