Виктор Юго
Клетниците (44)

II
Едва излязъл от гражданската война, Мариус се готви за домашна война

Мариус се бори дълго между живота и смъртта. Няколко седмици страдаше, има треска с бълнувания и сериозни мозъчни смущения, причинени по-скоро от сътресението при получените рани, отколкото от самите рани.

По цели нощи повтаряше името на Козет с мрачната словоохотливост на бълнуващ и със зловещото упорство на агонизиращ. Големината на някои рани също представляваше сериозна опасност, понеже гнойта можеше да зарази кръвта и да убие болния особено при известни атмосферни условия. При всяка промяна на времето, при най-малката буря, лекарят беше неспокоен. „Да се избягва главно всяко вълнение“ — повтаряше той.

Превръзките бяха сложни и трудни, понеже в онази епоха не беше още изнамерено закрепването с марли и бинтове. Николет изхаби за карпия „чаршафи, големи колкото тавана“. С голяма мъка хлорните разтвори и сребърният нитрат се справиха с гангрената. Докато имаше опасност за живота на Мариус, господин Жилнорман, загубил ума и дума, седеше край леглото на своя внук и също като него бе ни жив, ни умрял.

Всеки ден, а понякога и два пъти дневно, един много добре облечен мъж с бели коси — такова беше описанието на портиера — идваше да пита как е раненият и предаваше голям пакет карпия за превръзките.

Най-сетне, на седми септември, точно четири месеца след печалната нощ, когато бяха донесли Мариус умиращ у дядо му, лекарят заяви, че отговаря за живота му. Започна съвземането. Въпреки това Мариус трябваше да остане повече от два месеца проснат на шезлонг поради незарастващата счупена ключица. Винаги остава една последна рана, която за голямо огорчение на болния все не се затваря и изисква безконечни превръзки.

Впрочем продължителното боледуване и възстановяването го спасиха от преследване. Във Франция всеки гняв, даже народният, затихва след шест месеца. В сегашното състояние на обществото метежите са до такава степен общо дело, че след потушаването им властта по неволя затваря очи.

Трябва да прибавим, че неокачествимата заповед на Жиске до лекарите да предават ранените, беше предизвикала възмущение, и то не само сред народните маси, но на първо място у самия крал. Това възмущение послужи като закрила и охрана на ранените. Освен тия, които бяха пленени в разгара на боя, военните съдилища не посмяха да безпокоят никого другиго. И така, Мариус бе оставен на мира.

Господин Жилнорман мина през всичките стадий на отчаянието, за да мине след това през всичките стадии на радостта. С голяма мъка го въздържаха да не стои по цели нощи край ранения. Нареди да сложат голямото му кресло до леглото на Мариус. Накара дъщеря си да извади най-новите чаршафи, за да направят компреси и превръзки на Мариус. Като мъдра и възрастна личност, госпожица Жилнорман съумя да запази хубавото бельо, давайки си вид пред господин Жилнорман, че му се подчинява. Господин Жилнорман не искаше да разбере, че грубото платно е по-подходящо за карпия от батистата, както излинялото хасе е по-добро от новото. Той присъствуваше на всички превръзки, докато госпожица Жилнорман се оттегляше целомъдрено в стаята си. Когато режеха с ножиците умъртвената тъкан, той охкаше: „Ай! Ай!“ Затрогващо бе, когато подаваше на ранения чаша чай с треперещата си старческа ръка. Той изморяваше лекаря с въпроси. Не забелязваше, че повтаря все едни и същи.

В деня, когато лекарят му заяви, че Мариус е вън от опасност, старецът бе извън себе си от щастие. Той подари на портиера три луидора. Вечерта, прибирайки се в стаята си, изтанцува един гавот, като щракаше с палеца и показалеца си, и изпя следната песничка:

Жана във Фужер се е родила,

там е станала овчарка мила;

обожавам тая нейна пуста

        фуста.

 

Купидоне, ти живееш в нея,

често със очите й на фея

твоят лък стрелата си пламтяща

        праща.

 

Повече дори и от Диана

струва моята мома засмяна,

с тази гръд, която все остава

        права.

После коленичи на едно столче и Баск, който го наблюдаваше през открехнатата врата, ясно видя, че се моли.

До този ден господин Жилнорман изобщо не вярваше в Бога.

При всеки нов признак на все по-несъмнено подобрение дядото полудяваше от щастие. Той вършеше множество несъзнателни движения, в които намираше отдушник бурната му радост. Например без всякаква причина се качваше и слизаше по стълбите. Една тяхна съседка — безспорно хубавичка — получи смаяна една сутрин прекрасен букет. Изпратил й го бе господин Жилнорман. Мъжът й направи сцена на ревност. Господин Жилнорман се опитваше дори да вземе Николет на коленете си, Наричаше Мариус „господин барон“ и викаше дори: „Да живее републиката!“

Час по час питаше лекаря:

— Наистина ли няма вече никаква опасност?

Гледаше Мариус гальовно като баба. Не сваляше очи от него, докато той ядеше. Беше неузнаваем, доброволно се бе самозаличил, Мариус бе станал господар в къщи, господин Жилнорман се бе отказал от всякаква власт в радостта си и се бе превърнал във внук на своя внук.

Въпреки бурната си радост той се държеше като най-благовъзпитаното дете на света. За да не би да умори или да досади на възстановяващия се Мариус, той заставаше зад него и му се усмихваше оттам безмълвно. Беше доволен, весел, добре разположен, очарователен, подмладен. Белите коси придаваха кротко величие на жизнерадостното му лице. Когато приветливостта е съчетана с бръчки, тя е още по-пленителна.

Мариус се оставяше покорно да го превързват и да се грижат за него, но неотстъпно мислеше само за едно — Козет.

Откакто треската и бълнуването бяха престанали, той не произнасяше името й и близките му биха могли да си кажат, че той изобщо не мисли за нея. Но той мълчеше именно защото цялата му душа беше при нея.

Не знаеше какво е станало с Козет. Всичко случило се на улица Шанврьори беше като че прибулено с облак в спомените му. Неясни сенки, злокобно обвити в дима на барикадата, се мяркаха в съзнанието му — Епонин, Гаврош, Мабьоф, семейство Тенардие, всичките му приятели. Странното появяване на господин Фошльован в кървавата схватка му се струваше загадка в буря. Не проумяваше как беше останал жив, по какъв начин и кой го бе спасил, а и никой край него не знаеше. Единственото, което можаха да му кажат, бе, че е бил донесен през нощта с файтон на улица Фий-дю-Калвер. Минало, настояще, бъдеще — всичко се сливаше в неясен мъглив спомен, но сред мъглата изпъкваше една неподвижна точка, едно ясно и точно намерение, твърдо като гранит, едно решение, едно желание да намери отново Козет. Мисълта за живота и мисълта за Козет бяха за него неделими. Той бе решил в сърцето си, че няма да приеме едното без другото, беше се заклел твърдо да иска докрай от всеки, който би се опитал да го принуди да живее — дядо му, съдбата, адът, — да му възвърне преди това загубения рай.

Колкото до неизбежните пречки, той съвсем не си правеше илюзии.

Трябва да привлечем вниманието на читателя върху една подробност. Всичките грижи и ласки на дядото съвсем не бяха спечелили, нито разнежили Мариус. Преди всичко голяма част от тях му убягваха. Освен това неговото болезнено и може би още трескаво съзнание не се доверяваше на старческите нежности, смятайки ги странни и неестествени, по всяка вероятност средство да бъде обуздан. Затова той се държеше хладно. Дядото напразно пилееше жалките си старчески усмивки. Мариус си казваше, че всичко е добре само защото той мълчеше и търпеше грижите покорно, но станеше ли дума за Козет, дядото щеше да покаже другото си лице и да разкрие истинската си природа. Тогава щеше да бъде тежко. Повторно излизане на сцената на всички семейни въпроси, сблъскване на становища, град от сарказми и възражения, Фошльован, Купльован, богатство, бедност, нищета, камък на шията, бъдеще. Бурна съпротива. В заключение — отказ. Мариус се ожесточаваше предварително.

Освен това ведно с възстановяването му се възвръщаха старите му огорчения, старите рани се разтваряха в паметта му, той мислеше за миналото, полковник Понмерси се възправяше между господин Жилнорман и него, той си казваше, че не може да се надява на истинска доброта от човека, който е бил така неумолимо суров към баща му. И колкото повече заякваше, той се настройваше все по-неприязнено към дядо си. Старецът безмълвно страдаше от това.

Без да се издаде с нищо, господин Жилнорман забелязваше, че откакто бе пренесен в дома му и бе дошъл на себе си, Мариус нито веднъж не му бе казал „татко“. Не му казваше и „господине“, вярно, но намираше начин да не каже нито едното, нито другото, като построяваше съобразно с това изреченията си.

Очевидно наближаваше буря.

Както става обикновено в подобни случаи, преди да започне генералното сражение, Мариус опита силите си в дребни спречквания. На военен език това се нарича разузнаване на терена. Една сутрин, по повод попаднал в ръцете му вестник, господин Жилнорман заговори с пренебрежение за Конвента и изпусна някаква роялистка дълбокоумица по адрес на Дантон, Сен-Жюст и Робеспиер.

— Героите от деветдесет и трета година бяха исполини — заяви Мариус строго.

Дядото замълча и не продума повече нищо през целия ден.

Мариус, у когото все още беше жива представата за непреклонния дядо от детските му години, видя в това мълчание израз на дълбоко сдържан гняв, предположи, че го очаква жестока борба и се приготви мислено за отбрана.

Той реши, че в случай на отказ ще махне шината, ще изкълчи отново ключицата си, ще развърже и ще развреди незарасналите още рани и няма да приема никаква храна. Раните бяха бойните му припаси. Ще получи Козет или ще умре.

Зачака благоприятния момент с подмолното търпение на болните.

И този момент дойде.

III
Мариус щурмува

Веднъж, докато дъщеря му подреждаше шишенцата и чашите върху мраморната плоча на скрина, господин Жилнорман се наведе над Мариус и му каза с най-нежен глас:

— Виж какво, мили Мариус, на твое място бих ял сега повече месо, а не риба. Пърженият калкан е отлична храна веднага след болестта, но за да се изправиш на крака, е нужен сочен котлет.

Мариус, който се чувствуваше почти напълно възстановен, седна в леглото, опря се на постелята със стиснати юмруци, погледна дядо си право в лицето и заяви със страшно изражение:

— Трябва да ви кажа нещо по този повод.

— Какво именно?

— Че искам да се оженя.

— Това е вече предвидено! — отвърна дядото и избухна в смях.

— Как така предвидено?

— Така, предвидено. Момичето ще бъде твое.

Изненадан и омаломощен от радостно вълнение, Мариус цял се разтрепера.

— Ами да — продължи господин Жилнорман, — хубавото момиче ще бъде твое. То идва всеки ден в лицето на един стар господин да пита как си. Откакто си ранен, по цял ден плаче и приготвя карпии. Аз се осведомих. Живее на улица Ом-Арме номер седем. А, отвори ли най-сетне дума за това! Искаш я, така ли? Отлично, ще я имаш. Хвана ли се на въдицата! Ти беше намислил цял заговор, казваше си: „Ще му заявя направо на дядката, на тази мумия от времето на Регентството и Директорията, на този бивш женкар, на този Дорант, превърнал се в Жеронт.“ Той си е поживял веселичко на времето, имал колкото щеш любовни приключения, гризетки и козетки. И той е лудувал на времето си, хвърчал е в облаците, вкусвал е плодовете на пролетта. Ще не ще, трябва да си спомни. Ще видим. Ще се преборим. Аха! Решил си да уловиш бика за рогата? Отлично. Аз ти предлагам котлет, а ти ми отговаряш: „Тъкмо се сетих да ти кажа — искам да се женя.“ Що за асоциация! Какво, разчиташе да се скараме, а? Не знаеше, че аз съм стар бъзливец. Е, какво ще кажеш? Пръскаш ли се от яд? Не очакваше дядо ти да е оглупял повече от тебе, пропадна речта, която възнамеряваше да ми държиш, господин адвокат, много неприятна работа! Толкова по-добре, ядосвай се на воля. Аз правя, каквото искаш, запуших ли ти устата, глупчо? Послушай сега. Аз се осведомих, не съм вчерашен. Тя е наистина очарователна, напълно порядъчна. Онова за улана се оказа измислица. Тя приготвя цели купища карпия, истинско съкровище е и те обожава. Ако беше умрял, щяха да погребат и трима ни, нейният ковчег щеше да следва моя. Бях си наумил, щом се посъвземеш, да ти я изтърся току-така до възглавницата, но само в романите въвеждат безцеремонно млади момичета до леглото на ранени красавци, чиято съдба ги вълнува. В живота това не се прави. Какво щеше да каже леля ти? Ами че ти лежеше гол три четвърти от времето, драги приятелю. Попитай Николет, която не се е откъсвала нито за миг от тебе, дали беше възможно да въведем жена. А и какво щеше да каже лекарят? Хубавите жени не лекуват треската. Но както и да е, всичко е наред, да не говорим повече, речено, свършено, приключено, можеш да я вземеш. Такава е моята жестокост. Виждаш ли, аз си давах сметка, че не ме обичаш и си мислех: „Какво бих могъл да сторя, та това животно да ме обикне?“ И тогава си казах: „Чакай, нали си имам под ръка мъничката Козет! Ще му я дам и тогава той или ще ме обикне, или ще ми каже какво има против мене.“ Аха, ти си въобразяваше, че старикът ще се разбеснее, ще закрещи, ще вика не, ще се заканва с бастуна си на тази сияйна зора? Нищо подобно. Козет ли, дадено. Любов ли? Дадено. Че и аз само това искам. Господине, бъдете така любезен да се ожените. Бъди щастлив, любимо мое дете!

Като изрече тия думи, старецът се разрида. Той обхвана главата на Мариус, притисна я до старческите си гърди и двамата захлипаха. Това е един от изразите на върховно щастие.

— Татко! — извика Мариус.

— А, значи, ме обичаш? — промълви старецът.

Неизказано красив миг. Те се задушаваха от вълнение и не можеха да говорят.

Най-сетне старецът каза със запъване:

— Аха, отпуши се все пак! Каза ми „татко“!

Мариус освободи главата си от прегръдката на дядо си и му каза нежно:

— Но, татко, сега, щом съм вече добре, струва ми се, че бих могъл да я видя.

— И това е предвидено, ще я видиш утре.

— Татко!

— Какво?

— Защо не още днес?

— Че какво, може и днес. Нека бъде днес. Каза ми три пъти „татко“, заслужи си го. Аз ще се заема с това. Ще ти я доведем. Предвидено, казвам ти. Дори е възпято в стихове. Развръзката на елегията „Младият болен“ от Андре Шение, онзи Андре Шение, който бе заклан от кръво… тоест от исполините на деветдесет и трета.

На господин Жилнорман се стори, че Мариус леко смръщи вежди. Всъщност, защо да не признаем, младежът не го слушаше вече, литнал на седмото небе от радост и мислещ много повече за Козет, отколкото за деветдесет и трета година. Уплашен, че така неуместно е заговорил за Андре Шение, старецът побърза да прибави:

— Заклан не е казано на място. Работата е там, че великите гении на революцията, които не бяха лоши хора, това е безспорно, дявол взел го, които бяха герои, намираха, че Андре Шение им пречи малко и накараха да го гило… тоест, че тия велики мъже, седми термидор, в интерес на общественото благо, помолиха Андре Шение да бъде така добър да отиде…

Господин Жилнорман се задави със собствените си думи и не можа да продължи. Понеже не можеше нито да довърши, нито да вземе обратно казаното, разстроен от толкова вълнения, докато дъщеря му оправяше възглавницата зад Мариус, старецът се спусна бързо, доколкото му позволяваше напредналата възраст, извън стаята, хлопна вратата зад себе си и цял почервенял, неможещ да си поеме дъх, вбесен, с изскокнали очи, налетя на добрия Баск, който лъскаше ботуши в антрето. Той сграбчи Баск за яката и му извика яростно право в лицето:

— Триста дяволи! Ония кръвопийци го заклаха!

— Кого, господине?

— Андре Шение!

— Да, господине — потвърди Баск изплашен.

IV
В края на краищата госпожица Жилнорман не вижда нищо лошо в това, че господин Фошльован е влязъл с пакет под мишница

Козет и Мариус най-сетне се видяха.

Отказваме се от описанието на срещата им. Не бива да се опитваме да обрисуваме някои неща, включително и слънцето.

Цялото семейство, заедно с Баск и Николет, се бе събрало в стаята на Мариус, когато Козет влезе.

Тя се появи на прага, обкръжена сякаш от сияние.

Точно в този миг дядото се канеше да се изсекне. Той се спря с кърпа на носа, гледайки Козет изпод вежди.

— Възхитителна! — възкликна той.

После шумно се изсекна.

Козет беше опиянена, очарована, трепетна, неземно блажена. Тя беше смутена от щастие. Запъваше се, ту смъртно бледа, ту аленочервена, жадуваше, да се хвърли в обятията на Мариус, но стоеше нерешително. Свенеше се да даде израз на любовта си пред толкова много хора. Другите са безмилостни към влюбените. Стоят при тях тъкмо когато младите имат най-силно желание да останат сами. Та те нямат нужда от никого!

Заедно с Козет беше влязъл и застанал зад нея беловлас мъж, усмихвайки се сериозно с бегла, тъжна усмивка. Това беше „господин Фошльован“, Жан Валжан.

Той беше „много добре облечен“, както бе казал портиерът, с нов черен костюм и с бяла връзка.

На портиера и през ум не му минаваше да свърже този изряден буржоа, този бивш нотариус по всяка вероятност с ужасния носач на трупове, дрипав, окалян, с блуждаещ поглед, със зацапано от кръв и тиня лице, който бе изникнал пред вратата му на седми юни с припадналия Мариус на ръце. Все пак портиерският му нюх бе буден. Когато господин Фошльован пристигна с Козет, портиерът не можа да се въздържи и сподели тихичко с жена си:

— Не знам защо, но ми се струва, че съм виждал някъде това лице.

В стаята на Мариус господин Фошльован остана настрана, до вратата. Той държеше под мишницата си загърнат в хартия пакет, напомнящ обемиста книга. Обвивната хартия беше зеленикава и като че ли мухлясала.

— Дали този господин носи винаги книги под мишница? — попита тихо госпожица Жилнорман, която не обичаше твърде книгите.

— Че какво толкова — отвърна също така тихо господин Жилнорман, който я чу, — навярно е учен. Какво от това? Не виждам нищо лошо. Господин Булар, когото аз познавах, също никога не излизаше без книга и винаги притискаше до сърцето си едно такова томче.

Той се поклони и каза високо:

— Господин Траншльован…

Дядо Жилнорман не го направи нарочно, но му беше присъщ аристократичният недостатък да не обръща внимание на собствените имена.

— Господин Траншльован, имам чест да ви поискам ръката на вашата дъщеря за моя внук господин барон Мариус Понмерси.

„Господин Траншльован“ се поклони.

— Решено — заяви дядото. После се обърна към Мариус и Козет с протегнати ръце и им извика, благославяйки ги: — Разрешава ви се да се обожавате взаимно.

Те не чакаха да им го повторят. Сърдете се на себе си! Веднага започнаха да чуруликат. Говореха си полугласно, Мариус, излегнат на шезлонга, Козет, изправена до него.

— Господи! — шепнеше Козет. — Най-сетне ви виждам пак. Ти! Вие! Да отидеш да се сражаваш там! Но защо? Това е ужасно! Четири месеца бях като мъртва от страх! Жестоко е от ваша страна, че отидохте да се биете! Какво ви бях сторила! Прощавам ви, но не правете вече така! Преди малко, когато дойдоха да ни поканят тук, пак едва не умрях, но този път от радост! Ах, колко тъгувах само! Не успях да се облека, сигурно съм като плашило! Какво ли ще си помислят роднините ви за смачканата ми якичка! Но защо мълчите! Оставяте ме да бъбря само аз! Ние все още живеем на улица Ом-Арме. А какво става с рамото ви? Изглежда, че е било ужасно! Казаха ми, че раната била толкова дълбока, че цял юмрук можел да се пъхне в нея! И ви рязали с ножици! Това е действително страшно! А аз плаках, плаках, изплаках си очите. Просто е невероятно, че човек може да страда толкова. Дядо ви изглежда много добър. Не мърдайте! Не се облягайте много на лакътя си, да не ви стане нещо. Божичко, колко съм щастлива! Наистина ли се свършиха вече неприятностите! Колко съм глупава! Исках да ви кажа толкова работи, а сега нищо не ми иде на ум! Обичате ли ме още? Ние живеем на улица Ом-Арме. Там няма градина. През цялото време правих карпия. Погледнете, господине, това е по ваша вина. Стана ми мазол на пръста.

— Ангел мой! — шепнеше Мариус.

„Ангел“ е единствената дума в човешкия език, която не остарява. Никоя друга дума не би устояла на безмилостното повторение, на което я подлагат влюбените.

После, понеже не бяха сами, те млъкнаха и не си продумаха вече, задоволявайки се само да докосват леко ръцете си.

Господин Жилнорман се обърна към всички останали в стаята и извика:

— Но защо не говорите високо, всички вие! Вдигайте шум, гърмете! Хайде, малко повече врява, дявол взел го, та децата да си побъбрят на воля!

После се приближи до Мариус й Козет и им каза нисичко:

— Говорете си на „ти“, не се стеснявайте!

Леля Жилнорман се взираше с изумление в светлината, която струеше в съсухрената й душа. Това изумление съвсем не беше враждебно. Очите й не мятаха възмутения и завистлив поглед, с който кукумявката преследва влюбените диви гълъби. Те гледаха с тъпото изражение на нещастна петдесет и седем годишна девственица. Нейният пропилян живот се учудваше на тържеството на любовта.

— Госпожица Жилнорман старша — каза баща й, — нали ти казвах, че и това ще стане! — Той помълча за миг и добави: — Гледай сега щастието на другите! — После се обърна към Козет: — Ех, че е гиздава! Ех, че е хубава! Истинска картина от Крьоз! И това съкровище ще бъде само твое, обеснико! Върви ти, проклетнико, лесно се отърваваш от мене, ако бях само петнадесет години по-млад, щяхме да се бием с шпаги чия да бъде! Слушайте, ами че аз се влюбих във вас, госпожице! В това няма нищо чудно. Ваше право е да пленявате мъжете. Ах, каква чудесна, весела сватба ще вдигнем! Ние се падаме в енорията на „Сен-Дьони дю Сен-Сакрьоман“, но аз ще ви издействувам разрешение да се венчаете в „Сен-Пол“. Тя е по-хубава църква. Построена е от езуитите. Много по-изящна е. Точно срещу фонтана на кардинал дьо Бираг. Но истинският шедьовър на езуитската архитектура се намира в Намюр. Църквата се казва „Сен-Лу“. Трябва да отидете да я видите, когато се ожените. Заслужава си пътуването. Госпожице, аз споделям напълно вашето мнение, искам момичетата да се омъжват, те са създадени за това. Има една Света Катерина, много ми се ще да я видя и нея омъжена. Може да е хубаво да останеш девица, но животът ти протича студено. Библията казва: „Размножавайте се!“ За да се спаси народът, е нужна Жана д’Арк! Но за да се плоди народът, е нужна мама Жигон. Женете се, хубавици! Наистина не виждам защо трябва да оставате моми! Знам, че има отделни параклиси в църквите и момите се утешават, че спадат към общината на Светата Дева. Но пусто да остане, все пак едно хубаво мъжле, истински смелчага, а след година дебело русо бебче, което сучи лакомо, с гънки по крачетата, и ви мачка гръдта с розовите си лапички, засмяно като зората, това е хиляди пъти по-добре, отколкото да държиш свещ по време на вечерната литургия и да пееш „Turris eburnea“!

Дядото се завъртя на деветдесетгодишните си нозе и пак заговори като разхлабена пружина:

И тъй, ограничил кръга на своите, мечти,

Алкип, наистина наскоро ще се жениш ти.

— Добре, че се сетих!

— Какво има, татко?

— Нали имаше един близък приятел?

— Да, Курфейрак.

— Какво стана той?

— Убиха го.

— Добре.

Старецът се настани до тях, накара Козет да седне и улови ръцете на двамата в старите си сбръчкани длани.

— Тя е пленителна, прелестна! Истинско съкровище е тази твоя Козет! Малко момиченце и същевременно изискана дама. Жалко, че ще бъде само баронеса, това е недостойно за нея. Родена е за маркиза. Какви клепки само! Деца, набийте си го добре в главите, вие сте на правилен път. Обичайте се! Правете глупости от любов! Любовта е човешка глупост и Божа мъдрост. Обожавайте се! Само че — той внезапно помръкна — какво нещастие! Сега ми мина през ума! Повече от половината ми състояние е вложено в пожизнена рента. Докато съм жив, все някак ще карате, но след смъртта ми, след двадесетина години, ах, клети мои деца, вие няма да имате пукнат петак! И вашите хубави бели ръчички, госпожо баронесо, ще се чудят откъде да намерят коричка хляб!

В този миг прозвуча дълбок, спокоен глас, който каза:

— Госпожица Евфразия Фошльован притежава шестстотин хиляди франка.

Говореше Жан Валжан.

Досега той не беше казал нито дума и като че ли никой не обръщаше внимание, че е още там, защото той стоеше изправен неподвижно зад всички тия щастливи хора.

— За каква Евфразия става дума? — попита смаян дядо Жилнорман.

За мен — каза Козет.

— Шестстотин хиляди франка! — удиви се дядото.

— Без четиринадесет или петнадесет хиляди франка може би — уточни Жан Валжан.

И той остави върху масата пакета, който леля Жилнорман бе взела за книга.

Жан Валжан разви сам пакета. Вътре имаше снопчета банкноти. Преброиха ги. Петстотин банкноти по хиляда франка и сто шестдесет и осем по петстотин. Всичко петстотин осемдесет и четири хиляди франка.

— Това се казва книга! — забеляза господин Жилнорман.

— Петстотин осемдесет и четири хиляди франка! — промълви лелята.

— Това вече оправя работите, нали, госпожице Жилнорман старша? — поде дядото. — Този дявол Мариус уловил под дървото на мечтите птичка-милионерка! Я ги гледай ти тия младежки любови! Студентчета ти изнамират студентки с по шестстотин хиляди франка! Херувимчетата печелят повече от Ротшилд!

— Петстотин осемдесет и четири хиляди франка! — повтаряше полугласно госпожица Жилнорман. — Петстотин осемдесет и четири хиляди! Все едно шестстотин хиляди, точно тъй!

Колкото до Мариус и Козет, те продължаваха да се гледат един друг през това време и едва ли обърнаха внимание на тази подробност.

V
По-добре си вложете парите в гората, отколкото у някой нотариус

Читателят навярно е разбрал, без да става нужда да му обясняваме надълго, че след делото на Шанматийо Жан Валжан бе успял през първото си няколкодневно бягство да дойде в Париж и да изтегли навреме от Лафит спечелената от него сума под името на господин Мадлен в Монтрьой-сюр-Мер. Опасявайки се да не би да го уловят повторно, което впрочем и стана след няколко дни, той скри и зарови тази сума в гората край Монфермей на мястото, известно под името „имението Бларю“. Цялата сума, шестстотин и тридесет хиляди франка в банкноти, не беше особено обемиста и можеше да се смести в една кутия. Но за да я предпази от влагата, той я бе поставил в дъбово сандъче, пълно с кестенови стърготини. В същото сандъче бе заровил и другото си съкровище — свещниците на епископа. Спомняте си, че той беше взел със себе си тези свещници, когато избяга от Монтрьой-сюр-Мер. Мъжът, когото забеляза първата вечер Булатрюел, бе Жан Валжан. По-късно всеки път, когато му дотрябваха пари, Жан Валжан отиваше да си взема от поляната Бларю. На това се дължаха отсъствията му, за които споменахме. Той беше потулил в храстите на място, известно само нему, една мотика. Когато видя, че Мариус се съвзема и почувствува, че наближава часът, когато тези пари могат да бъдат полезни, той отиде да ги вземе. И Булатрюел видя пак него в гората, но този път рано сутринта, а не вечерта. Булатрюел наследи мотиката.

Действителната сума възлизаше на петстотин осемдесет и четири хиляди и петстотин франка.

Жан Валжан задържа петстотинте франка за себе си.

„По-късно ще видим“ — каза си той.

Разликата между тази сума и изтеглените от Лафит шестстотин и тридесет хиляди франка представляваше разходите за десетте години от 1823 до 1833. Петте години в манастира му бяха стрували само пет хиляди франка.

Жан Валжан постави двата сребърни свещника върху камината, където те заблестяха за голямо удивление на Тусен.

Впрочем Жан Валжан знаеше, че завинаги се е отървал от Жавер. Той чу да говорят — а впоследствие и сам прочете съобщението, поместено в „Монитьор“, — че полицейският инспектор Жавер бил намерен удавен под кораба на перачките между Понт-о-Шанж и Пон-Ньоф и че една бележка, оставена от този полицай, безупречен и високо ценен от началниците си, между другото давала основание да се предполага, че е посегнал на живота си в момент на умопомрачение.

„Всъщност — помисли си Жан Валжан, — щом ме пусна на свобода, след като ме бе уловил, сигурно не е бил вече на себе си.“

VI
Двамата старци, всеки посвоему, правят всичко възможно, за да ощастливят Козет

Приготвиха всичко за сватбата. Лекарят, до когото се допитаха, заяви, че тя може да стане през февруари. Беше декември. Изминаха няколко прелестни седмици на съвършено щастие.

Дядото беше едва ли не най-щастлив от всички. Той ненаситно се любуваше на Козет.

— Каква прекрасна девойка! — възкликваше той. — И изглежда толкова кротка и добричка! Няма що, честна дума, това е най-очарователното момиче, което съм виждал през целия си живот. По-късно ще се разцъфнат уханните й добродетели. Самата грация, истина ви казвам! С такова създание трябва да се живее само благородно. Мариус, мое мило момче, ти си барон, ти си богат, недей да адвокатствуваш, моля ти се!

Козет и Мариус се озоваха от гроба направо в рая. Преходът беше много груб и те щяха да изпитат силно сътресение, ако не бяха замаяни от щастие.

— Разбираш ли как стана всичко това? — питаше Мариус.

— Не — отвръщаше Козет, — но ми се струва, че сам Бог ни гледа от небето.

Жан Валжан уреди всичко, изглади всички пречки, договори се за всичко, отстрани всички трудности. Той бързаше привидно да обезпечи щастието на Козет с такова нетърпение и радост, както и самата тя.

Понеже беше бивш кмет, съумя да разреши един извънредно деликатен въпрос, в който беше посветен единствено той — гражданското състояние на Козет. Ако беше разкрил направо тайната на произхода й, кой знае, може би това щеше да стане пречка за женитбата й. Той спаси Козет от всички евентуални затруднения. Изнамери й цяло семейство от покойници — единственият сигурен начин да не бъде изобличена. Козет беше последната потомка на изчезнал род. Не негова дъщеря, а дъщеря на друг Фошльован. Двамата братя Фошльован били градинари в манастира Малкия Пикпюс. Направиха справка в манастира. Оттам дадоха най-благоприятни и ласкави отзиви за тях. Добрите монахини, неспособни и не особено склонни да разнищват роднинските връзки, а и не подозирайки нищо нередно, никога не узнаха точно на кой от двамата Фошльован е дъщеря Козет. Те казаха, каквото им искаха, и дори се престараха. Съставен бе нотариален акт. Козет стана и пред закона госпожица Евфразия Фошльован. Бе обявена за пълно сираче. Жан Валжан уреди да бъде посочен самият той, под името Фошльован, за настойник на Козет заедно с господин Жилнорман в качеството на втори опекун.

Колкото до петстотин осемдесет и четирите хиляди франка, те бяха завещани на Козет от едно починало лице, което желаеше да остане неизвестно. Първоначалната завещана сума била петстотин деветдесет и четири хиляди франка, десет хиляди от които били похарчени за възпитанието на госпожица Евфразия, като пет били платени на манастира. Това завещание, поверено на трето лице, трябвало да бъде предадено на Козет при пълнолетието й или когато се зажени. Измислицата, както виждате, беше напълно приемлива, особено както бе скрепена с над половин милион зестра. Имаше някои отделни необясними моменти, но никой не ги забеляза. Очите на един от заинтересованите бяха превързани от любовта, а на другите — от шестстотинте хиляди франка.

Козет научи, че не е дъщеря на стареца, когото така дълго бе наричала „татко“. Той бе само неин роднина. Друг Фошльован бе истинският й баща. При други обстоятелства това разкритие би я потопило в дълбока скръб, но в тия неизказано щастливи минути то хвърли само мимолетна сянка, развали настроението й за съвсем кратко време. Тя беше толкова радостна, че облакът се разпръсна бързо. Нали имаше Мариус. Младежът идва, старецът се заличава, такъв е животът.

Освен това от дълги години тя бе свикнала да живее сред загадки. Всеки, който е имал забулено в тайна детство, е склонен да приема най-различни изненади.

Тя обаче продължи да казва на Жан Валжан „татко“.

На седмото небе от щастие, девойката беше във възторг, от дядо Жилнорман. Вярно е, че той я отрупваше с ласкателства и подаръци. Докато Жан Валжан уреждаше на Козет нормално положение в обществото и й осигуряваше завидно материално състояние, господин Жилнорман се грижеше за сватбената й кошничка. Нищо не го забавляваше повече от щедрите подаръци, които й правеше. Беше подарил на Козет рокля от белгийска дантела, останала още от времето на баба му.

— Модата се възражда — казваше той. — Всички са се побъркали на тема вехтории и младите жени сега, когато аз остарях, се обличат точно така, както се обличаха стариците, когато бях дете.

Той изпразваше издутите достопочтени скринове от лакирано короманделско дърво, които не бяха отваряни с години.

— Я да изповядаме тия богати вдовички — казваше той. — Да видим какво има в утробата им.

И издърпваше шумно заоблените чекмеджета, пълни с премените на всичките му жени, любовници и баби. Китайски коприни, дамаска, щоф, цветно моаре, рокли от тежка турска коприна, кърпи от Индия, везани със злато, което не се поврежда при пране, парчета коприна с две лица, генуезка и алансонска дантела, старинни златни накити, бонбониери от слонова кост с миниатюрни гравюри на батални сцени, какви ли не дрехи, панделки. И той раздаваше всичко щедро на Козет. Козет, замаяна от блаженство, лудо влюбена в Мариус и зашеметена от признателност към господин Жилнорман, виждаше живота си безгранично щастлив, загърнат в сатен и кадифе. Струваше й се, че серафими поддържат сватбената й кошничка. Душата й се възнасяше в синевата на криле от скъпа дантела.

Както казахме, опиянението на влюбените можеше да се сравни само с ликуването на дядото. На улица Фий-дю-Калвер звучаха победни фанфари.

Всяка сутрин нов дар от старинни премени от дядото за Козет. Около нея се сипеха пищно всевъзможни накити.

Веднъж Мариус, който независимо от блаженството си говореше охотно на сериозни теми, каза по повод на някакво произшествие:

— Създателите на революцията са толкова велики, че сякаш вече са обкръжени от ореола на вековете подобно на Катон и Фосион и всеки от тях прилича на древен мемоар.

— Древно моаре! — възкликна дядото. — Благодаря ти, Мариус, че ме подсети. Тъкмо това ми трябва.

И на следния ден една великолепна рокля от антично моаре с цвят на чайна роза се прибави към сватбените подаръци на Козет.

Дядото извличаше цели философски разсъждения от тия дрипели:

— Любовта е прекрасна, но гола любов не стига. За щастието са необходими и безполезни неща. Щастието само по себе си е най-необходимото, но то трябва щедро да се подправи с излишни прибавки. Нейното сърце, правилно, но защо не и дворец? Нейното сърце, но и Лувър, нейното сърце, но и версайските фонтани. Дайте ми моята овчарка, но се погрижете да е херцогиня! Доведете ми Филис с венче от синчец на глава, но прибавете и сто хиляди ливри рента. Предложете ми колиба с мраморна колонада. Приемам колибата, но не се отказвам и от вълшебния дворец от мрамор и позлата. Голото щастие напомня сух хляб. Отхапваш, но не се нахранваш. Аз искам излишни, непотребни, екстравагантни неща, искам изобилие, па макар и то да не служи за нищо. Спомням си, че в Страсбургската катедрала видях часовник, висок колкото триетажна къща, който показваше часа, благоволяваше да показва часа, но съвсем не изглеждаше построен за тази цел. Когато прозвънеше пладне или полунощ, пладне, часа на слънцето, и полунощ, часа на любовта, както и какъвто щете друг час, той ви показваше луната и звездите, земята и морето, птичките и рибите, Феб и Фебея и сума ти всевъзможни измишльотини, които излизаха из една ниша: и дванадесетте апостола, и император Карл V, и Епонин и Сабинус, и цял рояк златни човечета, които свиреха с тръби. Без да говорим за пленителните камбанки, чийто звън се лееше из въздуха с повод и без повод. Може ли да се сравни с него един грозен гол циферблат, който само отчита часовете? Аз съм за исполинския часовник в Страсбург и го предпочитам пред шварцвалдските часовници, които могат само да кукат.

Господин Жилнорман особено надълго и широко се разпростираше по повод на сватбата и в словоизлиянията му преливаха шеметно всички отблясъци от осемнадесети век.

— Вие нямате понятие от изкуството да се уреждат празненства. Не умеете да се веселите в празнични дни както едно време! — възкликваше той. — Вашият деветнадесети век е схванат. Липсва му размах. Той не познава разкоша, не познава благородството. Във всяко отношение е тесногръд. Третото ви съсловие е безвкусно, безцветно, безмирисно и безформено. Какви са мечтите на вашите буржоазки, когато се „нареждат“, както се изразяват те? Новообзаведен будоар с палисандрова мебел и завеси от хасе. Отстъпете встрани! Дайте път! Чичо Вариклечко се жени за девицата Скръндза. Блясък и разкош! Залепили един луидор на свещта. Това е вашата епоха. С какво удоволствие бих се поселил отвъд сарматите^[1]! Ах! Още в 1787 предсказах, че всичко е загубено още в деня, когато видях херцог дьо Роан, принц дьо Леон, херцог дьо Шабо, херцог дьо Монбазон, маркиз дьо Субиз, виконт дьо Туар, френски пер, да отива в Лоншан с двуколка! И това даде своите плодове. В сегашния век хората правят сделки, играят на борсата, печелят пари, но са скръндзи. Излъскват грижливо само външността си. Облечени най-изискано, измити, изтрити, изстъргани, бръснати, сресани, излъскани, пригладени, зализани, изчеткани, почистени отвън, безукорни, гладки като речни камъчета, сдържани, чистички, а същевременно, бога ми, съвестта ми е такова бунище, такава клоака, че и краварката би се отвратила, макар че се секне с пръсти.

— Според мене девизът на това време е: „Мръсна чистота“. Мариус, не се сърди. Остави ме да се изкажа, не казвам нищо лошо за народа, нали виждаш, макар че ми е дошъл до гуша този твой народ, но ми се ще да понатупам буржоазията. Та нали и самият аз спадам към нея. Които обича много, наказва по-сурово. А сега да ви го кажа направо: днес се женят, но не знаят как да се женят. Ах, наистина, жал ми е за някогашните изискани нрави! Съжалявам за всичко. И за изяществото, и за рицарството, и за галантните и мили обноски. За достъпния на всички приятен разкош, за музиката, която беше неразделна част на всяка сватба: у знатните — оркестър, у простолюдието — тъпан, танци, весели лица около трапезата, изтънчени мадригали, песни, фойерверки, чистосърдечен смях, шумна тълпа, големи фльонги от панделки. Съжалявам за жартиерата на младоженката. Жартиерата на младоженката е един вид поясът на Венера. Около какво се върти троянската война? Бога ми, около жартиерата на Елена. Защо се бият? Защо божественият Диомед счупва медния шлем с десет острия върху главата на Мерионей? Защо Ахил и Хектор се изпобождат с копията си? Защото Елена е позволила на Парис да вземе жартиерата й. От жартиерата на Козет Омир би създал цяла Илиада. Той би вмъкнал в поемата си някой стар дърдорко като мене и би го нарекъл Нестор. Приятелчета, някога, в хубавото старо време, хората се женеха, както подобава. Сключваха договора, а после почваше славен пир. Излезеше ли Кюжас^[2], влизаше Гамаш^[3]. Че какво, дявол взел го, стомахът е славно добиче и то си иска своето, иска да сватбува. Хубавичко се похапваше, а красивата ви съседка на масата не носеше нагръдник, който да скрива благоприлично шията й. Ах, колко от сърце се смееха хората тогава и колко бяха весели! Младежта приличаше на китка цветя. Всеки младеж носеше клонче люляк или букет рози. Дори и воинът изглеждаше като пастир и ако случайно се окажеше драгунски капитан, изхитряваше се да носи името Флориан. Всички държаха да изглеждат красиви. Хората се обличаха в пурпурни, везани дрехи. Буржоата изглеждаше като цвете, а маркизът — като скъпоценен камък. Не се носеха гетри, нито ботуши. Младежите бяха нагиздени, излъскани, облечени в коприна и сърма, игриви, грациозни, кокетни, без това да им пречи да носят саби на кръста. И колибри има човка и нокти. Това беше епохата на „Галантната Индия“. Миналият век притежаваше две основни черти: изящество и великолепие. И да пукна, ако не се живееше забавно! А днес всички са се умъдрили. Буржоата е стиснат, буржоазията е лицемерно благонравна. Нещастен век е вашият. Бихте изгонили и самите Грации, под предлог че са много разголени.

Уви! Криете красотата като уродливост. От революцията насам всичко живо е обуло панталони, дори и танцьорките. Дори и уличните фокуснички са задължени да се държат сериозно. И танците ви дори са педантични. Всичко трябва да бъде тържествено. Няма да се чувствувате добре, ако не провесите нос. Идеал на двадесетгодишен хлапак, който се жени, е да прилича на господин Роайе-Колар. А знаете ли към какво води толкова тържественост? Към издребняване. Запомнете това: радостта е не само приятно, но и възвишено чувство. Обичайте се с радост, дявол взел ви! Женете се, щом ще се жените, но с възторга, опиянението, врявата и суматохата на истинското щастие! Да се държите сериозно в църквата, нямам нищо против, но щом свърши обредът, пращайте всичко по дяволите! Трябва да увлечеш младоженката в бесен вихър. Всяка сватба трябва да бъде пищна и феерична. Сватбеното шествие трябва да се проточи от Реймската катедрала до пагодата Шантлу. Не мога да понасям жалки сватби. Пусто да остане! Възнесете се на Олимп, па макар и само в този ден! Бъдете богове! Ах, бихте могли да бъдете силфи, духове на игрите и на смеховете, аргираспиди. А сте само презрени сополковци. Приятелчета, всеки младоженец трябва да бъде принц Алдобрандини. Възползувайте се от тази единствена в живота ви минута, за да литнете във висините ведно с лебедите и орлите, пък нека паднете на следния ден отново в буржоазното жабешко блато! Не се скъпете на сватбения ден, не подяждайте блясъка му, не се циганете в деня, когато сияете. Сватбата няма нищо общо с домакинството. О, ако останеше до мене, колко изящно бих устроил всичко! В дърветата биха свирили цигулки. Небесносиньо и сребърно — това е моята програма. Бих призовал на празненството полските божества, дриадите и нереидите. Сватбата на Амфитрита, розов облак, съвсем голи, изящно вчесани нимфи, академик, поднасящ четиристишия на богинята, колесница, теглена от морски чудовища.

Тритон извличаше от раковини леки

чаровни звуци — очарован беше всеки!

Това се казва празнична програма! Или тъй трябва да се празнува, или аз не струвам пукната пара!

Докато дядото слушаше сам лиричните си излияния, Мариус и Козет се опиваха от щастието да се гледат свободно.

Леля Жилнорман наблюдаваше новата обстановка с присъщото й невъзмутимо спокойствие. През последните пет-шест месеца й се бяха събрали много вълнения. Мариус се беше върнал, Мариус бе донесен окървавен, Мариус се бе сражавал на някаква барикада, Мариус едва не умря, Мариус оживя, Мариус се сдобри с дядо си, Мариус се сгоди, Мариус ще се жени за беднячка, Мариус ще се жени за милионерка. Последната изненада бяха шестстотинте хиляди франка. После отново я налегна безразличието от времето на първото й причастие. Тя започна пак да ходи редовно на църковната служба, прехвърляше зърната на броеницата си, четеше молитвеника си, шепнеше „Ave“ в някой ъгъл на къщата, докато в другия ъгъл шепнеха: „I love You“ и Мариус и Козет й се струваха две неясни сенки. Всъщност тя самата бе сянка.

Съществува състояние на бездеен аскетизъм, когато безжизнена и затъпяла, душата е чужда на всички прояви на живота освен земетресенията или другите природни бедствия, когато не е годна да възприеме никакво човешко впечатление, нито радостно, нито горестно.

— Такава набожност — казваше дядо Жилнорман на дъщеря си — прилича на запушен от хрема нос. Ти не чувствуваш мириса на живота. Нито зловонията, нито уханията.

Впрочем шестстотинте хиляди франка сложиха край на колебанията на старата мома. Баща й беше свикнал толкова малко да държи сметка за нея, че изобщо не я запита какво е нейното мнение относно женитбата на Мариус. Той и в този случай, съгласно нрава си, постъпи прибързано и импулсивно и превърнал се от деспот в роб, се беше ръководил само от една мисъл: да задоволи Мариус. Колкото до лелята, че тя е там, че може да има също някакво мнение, дори през ум не му мина подобно нещо. А тя, макар и овчедушна, се засегна. Възмутена дълбоко в себе си, без да го прояви външно, тя си бе казала: „Щом баща ми решава въпроса за женитбата без мене, аз пък тогава ще реша въпроса за наследството без него.“ Защото тя беше богата, а баща й — не. И лелята си запази правото да вземе сама решение по този въпрос. Ако младоженците бяха бедни, може би щеше да ги остави да мизеруват. Толкова по-зле за господин племенника ми! Щом се жени за просякиня, нека живее като просяк и той. Но Козетиният половин милион се понрави на лелята и промени становището й спрямо младите влюбени. Шестстотин хиляди франка заслужават уважение и тя явно се почувствува задължена да остави богатството си на младата двойка, особено щом то не им беше нужно.

Решено беше младото семейство да живее у дядото. Господин Жилнорман настоя изрично да им даде най-хубавата стая, своята спалня.

— Това ще ме подмлади — заяви той. — Това е мой стар проект. Открай време съм си мислил да дам спалнята си за брачно ложе.

И той мебелира стаята с най-изящни стари дреболии. Накара да тапицират стените и тавана с изключително хубава материя, от която беше запазил цял топ, и смяташе, че е произведена в Утрехт — кадифени цветчета върху златен сатиниран фон.

— С този плат е било драпирано леглото на херцогиня д’Анвил в Ла Рош-Гийон — казваше той.

Върху камината постави една статуетка от саксонски фарфор — женска фигура, прикриваща с маншон голотата си.

Библиотеката на господин Жилнорман се превърна в адвокатски кабинет на Мариус, понеже, както читателят си спомня, това бе едно от изискванията на устава на адвокатското съсловие.

VII
Преплитане на кошмарните съновидения и щастието

Влюбените се виждаха всеки ден. Козет идваше заедно с господин Фошльован.

— Всичко се е обърнало с главата надолу — казваше госпожица Жилнорман. — Де се е видяло годеница да идва в дома на жениха и да му се навира сама!

Всички бяха свикнали с това поради бавното възстановяване на Мариус, пък и креслата на улица Фий-дю-Калвер бяха по-удобни за разговор насаме от сламените столове на улица Ом-Арме.

Мариус и господин Фошльован се виждаха, но не си казваха нищо. Като че се бяха наговорили така. Всяко момиче има нужда от наставница. Без господин Фошльован Козет не би могла да идва. За Мариус господин Фошльован беше един вид необходимото условие да се вижда с Козет. Той го приемаше. Когато в разговора се засегнеха в общи линии, без да се задълбочават, политически въпроси, отнасящи се до подобрение живота на цялото човечество, случваше се да разменят повечко мисли, а не само обичайните „да“ и „не“. Веднъж по повод образованието, което според Мариус трябваше да бъде безплатно и задължително, разнообразно и широко разпространено, достъпно за целия народ, раздавано щедро, както въздухът и слънцето, техните възгледи съвпаднаха и те почти поведоха разговор. Мариус забеляза, че господин Фошльован говори добре и дори с известна изисканост. И все пак нещо му липсваше. Липсваха му някои качества на истински светски човек, но притежаваше в замяна други, които бяха много по-ценни.

Дълбоко в себе си Мариус ограждаше господин Фошльован с много безмълвен въпросителни и се държеше с него любезно, но студено. Понякога се усъмняваше в собствените си спомени. В паметта му имаше празнина, черно петно, бездна, раззинала се в резултат на четиримесечната му агония. Много неща се бяха заличили. Той беше стигнал дотам, че се питаше дали действително бе видял на барикадата господин Фошльован, този така уравновесен и сериозен човек.

Това не беше обаче единствената загадка, която бяха оставили в душата му възникващите и изчезващи видения на миналото. Не трябва да мислите, че се беше набавил от натрапчивите спомени, които ни принуждават, дори когато сме напълно задоволени, да се обръщаме тъжно назад. Който не се връща към заличените кръгозори на миналото, е негоден да мисли и да обича. От време на време Мариус скриваше лице в дланите си и смутното, едва различимо минало нахлуваше в замъгленото му съзнание. Той виждаше отново как полита дядо Мабьоф, чуваше песента на Гаврош под дъжда от куршуми, чувствуваше под устните си хладното чело на Епонин. Анжолрас, Курфейрак, Жан Прувер, Комбфер, Босюе, Грантер, всички негови приятели се възправяха пред него и после пак изчезваха. Сън ли бяха тия скъпи същества, измъчени, доблестни, вълнуващи или трагични? Бяха ли съществували действително? Метежът бе забулил всичко в своя дим. Тези страшни сътресения пораждат величави видения. Той се мъчеше да си припомни, той се напрягаше да възстанови действителността. Свят му се завиваше при мисълта за изчезналите, хора. Къде бяха те? Всички ли бяха умрели? Като че нещо се беше продънило и бе увлякло всички освен него в мрака. Като че всичко се беше скрило зад кулисите на някаква сцена. И в живота понякога се спущат завеси. Бог минава на следващото действие.

Дали самият той бе все още същият човек? Доскоро беден, беше станал богат. Отново беше намерил семейството си, след като дълго се бе чувствувал изоставен. След толкова месеци на отчаяние сега щеше да се жени за Козет. Струваше му се, че бе минал през смъртта, че бе влязъл осъден в гроба и бе излязъл оправдан. А другите бяха останали вътре. В известни мигове всички тия сенки на миналото се връщаха и го заобикаляха, помрачавайки духа му. Тогава той се замисляше за Козет и пак се разведряваше. Но само нечуваното му щастие можеше да заличи следите от изживяното бедствие.

Господин Фошльован спадаше едва ли не към тези изчезнали същества. Мариус не можеше да повярва, че господин Фошльован от барикадата е същият господин Фошльован от плът и кръв, който седи важно до Козет. Първият беше по всяка вероятност един от кошмарните образи, които възникваха и изчезваха по време на бълнуванията му. Впрочем, понеже и двамата бяха затворени по природа, Мариус дори не помисляше да зададе какъвто и да било въпрос на господин Фошльован. И през ум не му бе минало. Ние изтъкнахме вече другаде тази черта на характера му.

Двама души, свързани с обща тайна, които като че по взаимно съгласие не споделят нито дума за нея, не са толкова рядко явление, както би могло да се помисли.

Само веднъж Мариус опита почвата. Той вмъкна в разговора улица Шанврьори и се обърна към господин Фошльован:

— Знаете тази улица, нали?

— Коя?

— Улица Шанврьори.

— Никога не съм чувал улица с такова име — отвърна с най-естествен тон господин Фошльован.

Отговорът, който всъщност се отнасяше до името на улицата, а не до самата улица, се стори по-убедителен на Мариус, отколкото беше всъщност.

„Положително съм бълнувал — реши той. — Имал съм халюцинация. Навярно е бил човек, който му е приличал. Господин Фошльован не е бил там.“

VIII
Двама души, пропаднали вдън земя

Колкото и силно да бе любовното му опиянение, то все пак не можа да заличи всичките грижи на Мариус.

Докато траеха приготовленията за сватбата, в очакване на определената дата, Мариус предприе трудни и добросъвестни проучвания, свързани с миналото.

Той бе задължен по две линии: и за баща си, и за самия себе си.

От една страна, Тенардие, от друга — непознатият, който го беше донесъл в дома на господин Жилнорман.

Мариус държеше да издири тези двама души; той съвсем не смяташе, че ще ги забрави, като се ожени и бъде щастлив. Напротив, опасяваше се дори, че ако не изплати тези две задължения от миналото, те ще хвърлят сянка върху живота му, който занапред се очертаваше така лъчезарен. Невъзможно му бе да остави този неизплатен дълг зад себе си и той жадуваше да се разплати с миналото, преди да встъпи радостно в бъдещето.

Обстоятелството, че Тенардие беше злодей, съвсем не намаляваше заслугата му спрямо полковник Понмерси. Тенардие беше престъпник за всички, но не и за Мариус.

Понеже не му беше известно какво точно се беше случило при Ватерло, Мариус не знаеше една особеност, а именно, че поради едно странно стечение на обстоятелствата баща му дължеше наистина живота си на Тенардие, но не му дължеше благодарност.

Нито един от многото агенти, наети от Мариус, не можа да открие следите на Тенардие. Той беше като че ли безвъзвратно пропаднал. Тенардиерица бе умряла в затвора по време на следствието. Тенардие и дъщеря му Азелма, единствените оцелели от това жалко семейство, бяха потънали в неизвестността. Бездната на социалното неведомо се беше затворила безмълвно над тия две същества. Не се забелязваше дори лекият трепет върху повърхността, неясните концентрични кръгове, които показват, че нещо е паднало на това място, за да може там да се пусне поне сонда.

След смъртта на Тенардиерица, освобождаването на Булатрюел и изчезването на Грошаря, понеже главните обвиняеми бяха избягали от затвора, делото по устроената клопка в плевника Горбо се оказа почти безпредметно. Цялата случка остана неизяснена. Углавният съд трябваше да се задоволи с двама второстепенни обвиняеми, Паншо, наречен Пролетняка или Нехранимайкото, и Петачето или Два милиарда, които бяха осъдени на десет години каторга. Изплъзналите се техни съучастници бяха осъдени задочно на доживотна каторжна работа. А Тенардие, инициатор и организатор на клопката, бе осъден, също задочно, на смърт. Тази присъда беше едничкото нещо, останало от Тенардие, и хвърляше зловещата си светлина върху погребаното му име подобно запалена вощеница край ковчег.

Впрочем тази присъда допринасяше за сгъстяване на мрака, който покриваше тоя човек, като го принуждаваше да се отдръпне на самото дъно на обществото от страх да не го уловят.

Колкото до другия, до непознатия, който бе спасил Мариус, издирванията дадоха в началото известен резултат, но после удариха на камък. Успяха да намерят файтона, който бе докарал Мариус до улица Фий-дю-Калвер вечерта на шести юни. Кочияшът заяви, че на шести юни по заповед на един полицейски агент той бе чакал от три часа следобед до мръкване на кея Шан-з-Елизе, точно над отверстието на Големия канал. Към девет часа вечерта решетката на клоаката, която извежда към брега на реката, се отворила и от нея излязъл човек, носещ на плещите си друг човек, който изглеждал мъртъв. Агентът, охраняващ изхода, арестувал живия и взел под свое разпореждане мъртвия. По заповед на полицая той, кочияшът, качил „всички тия хора“ във файтона си. Отишли най-напред на улица Фий-дю-Калвер и оставили мъртвеца там. Мъртвецът очевидно бил господин Мариус и кочияшът го разпознал, макар че „сега“ бил жив. След това другите двама пак се качили във файтона му, той подкарал конете, а на няколко крачки от Архива му извикали да спре, платили му посред улицата и го отпратили, а полицаят отвел другия човек. Той не знаел нищо повече и не успял да види нищо, защото нощта била много тъмна.

Както вече казахме, самият Мариус бе забравил абсолютно всичко. Той си спомняше само, че нечия силна ръка го бе сграбчила през кръста, когато той политаше възнак на барикадата. После съзнанието му бе угаснало. Той бе дошъл на себе си едва у господин Жилнорман.

Мариус се губеше в догадки.

Не можеше да се съмнява в собствената си самоличност. Но по какъв начин, след като бе паднал на улица Шанврьори, е бил прибран от полицая върху брега на Сена близо до Моста на Инвалидите? Очевидно някой го е пренесъл от квартала при халите чак до Шан-з-Елизе. И то как? През клоаката. Невероятна самопожертвувателност!

Но кой беше този човек? Кой?

Именно него търсеше Мариус.

Самият спасител не беше оставил никаква следа. Нищо. Ни най-малкото указание.

Макар че бе принуден да действува особено предпазливо в това направление, Мариус стигна в издирванията си чак до префектурата. Но и там сведенията, до които се добра, не хвърлиха никаква светлина върху този човек. В префектурата знаеха по-малко и от кочияша. Нямаха сведения за никакво задържане на шести юни при изхода на Големия канал. Никой полицай не беше докладвал за подобно произшествие и в префектурата го сметнаха за измислица. Приписаха я на кочияша. Кочияшите в желанието си да получат почерпка са способни на какво ли не, дори и да пуснат в ход въображението си. Спасението му обаче беше безспорен факт и Мариус не можеше да се съмнява в него, освен ако речеше да се усъмни в собствената си самоличност, както вече изтъкнахме.

Всичко в тази загадка изглеждаше необяснимо.

Къде бе изчезнал непознатият, тайнствен човек, когото кочияшът бе видял, като излизал от решетката на Големия канал с припадналия Мариус на гръб и когото дебнещият там полицай беше уловил на местопрестъплението, като спасявал един въстаник? Къде бе изчезнал самият полицай? Защо не беше обадил за случилото се? Дали непознатият бе успял да избяга? Дали не бе подкупил агента? Защо не се обаждаше на Мариус, който му беше така много задължен? Безкористието, което проявяваше, беше равно на самопожертвувателността му. Но защо не се явяваше? Може би нямаше нужда от възнаграждение, но кой се отказва от признателност? Да не би да бе умрял? Що за човек беше? Как изглеждаше? Никой не можеше да му каже. Кочияшът отвръщаше:

— Нощта беше много тъмна.

Баск и Николет, изгубили ума и дума, гледаха тогава само младия господар, потънал в кърви. Портиерът, чиято свещ бе осветила трагичното пристигане на Мариус, беше забелязал единствен въпросната личност и ето какви бяха според него отличителните му белези:

— Този човек бе ужасен.

Надявайки се, че ще му помогнат при издирванията, Мариус накара да запазят кървавите дрехи, които бяха на него, когато го доведоха при дядо му. Разглеждайки ги, забелязаха, че едната пола на сюртука беше странно накъсана и едно парче липсваше.

Една вечер Мариус говореше пред Жан Валжан и Козет за това странно приключение, за многочислените справки, които бе направил, и за безплодните си усилия. Студеното лице на господин Фошльован го дразнеше. Той извика възбудено, с глас, в който трептяха едва ли не гневни нотки:

— Да, какъвто и да е бил този човек, той прояви високо благородство. Знаете ли какво стори той, господине? Притече ми се на помощ като ангел-хранител. Той е трябвало да се хвърли в разгара на боя, да ме грабне, да отвори клоаката, да ме смъкне долу, да ме влачи на гърба си! Трябвало е да измине над левга и половина в ужасните подземни галерии, прегърбен, превит на две в мрака, над левга и половина в смрадната клоака, чувате ли, господине, с труп на гърба! И с каква цел? С едничката цел да спаси един труп! А трупът съм бил аз. Той си е казал: „В него мъждука все още искрица живот. Ще рискувам собственото си съществуване заради тази искрица!“ И той неведнъж, а двадесет пъти поне е изложил на смъртна опасност собствения си живот. Всяка крачка е била премеждие. Доказателството е, че още при излизането си от клоаката е бил арестуван. Ясно ли ви е, господине, какво е извършил този човек? И при това, без да очаква никакво възнаграждение. Какво съм бил де? Въстаник. Какво съм бил аз? Победен. Ах, ако тия шестстотин хиляди франка на Козет бяха мои…

— Те са ваши — прекъсна го Жан Валжан.

— В такъв случай бих ги дал всичките, за да открия този човек!

Жан Валжан не отрони нито дума.