Виктор Юго
Клетниците (43)

Книга четвърта
Жавер дерайлира

Жавер се отдалечи с бавни стъпки от улица Ом-Арме.

Той вървеше за първи път в живота си с наведена глава и пак за първи път в живота с ръце зад гърба.

До този ден Жавер беше заимствувал само едната от двете любими пози на Наполеон — тази, която изразява решителност: скръстените на гърдите ръце. Втората, с ръцете зад гърба, която изразява нерешителност, му бе непозната. Сега се беше извършил прелом. Цялата му мудна и мрачна личност носеше печата на душевна тревога.

Той потъна в смълчаните улички.

Но въпреки всичко Жавер не вървеше без посока.

Той тръгна по най-късия път за Сена, стигна кея на Брястовете, повървя малко по него, отмина Гревския площад и се спря близо до поста на площад Шатле, при ъгъла на моста Нотр-Дам. На това място — между моста Нотр-Дам и Понт-о-Шанж от една страна и кея Межистри и Ке-о-Фльор от друга — Сена образува един вид квадратно езерце, пресечено от бързо течение по средата.

Моряците се плашат от това място на реката. Нищо по-опасно от този бурно разпенен бързей, притиснат по онова време от пилотите на мелницата при моста, която днес е разрушена. Двата моста, тъй близки един до друг, увеличават опасността. Водата се устремява със страшна сила под сводовете им. Тя тече на широки, бурни талази, пени се и клокочи. Вълните се разбиват в стълбовете на мостовете и като че ли се мъчат да ги изкоренят, дърпайки ги с мощни течни въжа. Ако някой попадне там, не може вече да се покаже на повърхността. И най-добрите плувци се удавят.

Жавер се облакъти на парапета, опря брада на дланите си и докато впиваше несъзнателно нокти в гъстите си бакенбарди, се замисли дълбоко.

Нещо ново, прелом, катастрофа ставаше в душата му, затова имаше за какво да се замисли.

Той се терзаеше жестоко.

От няколко часа душевният му покой беше нарушен. Жавер беше объркан. Мозъкът му, така кристално ясен в своята слепота, бе загубил досегашната си прозрачност. Кристалът бе замъглен. Жавер чувствуваше, че понятието за дълг се е раздвоило в съвестта му и той не можеше да не се замисли над това състояние. Когато срещна така неочаквано Жан Валжан на брега на Сена, у него заговори инстинктът на вълк, който улавя отново плячката си, и инстинктът на куче, което намира отново господаря си.

Два еднакво прави пътя се очертаваха пред него, но два, а не един. И това го хвърляше в ужас, защото през целия си досегашен живот той бе следвал само една права линия. При това най-мъчително тревожното в случая бе, че тия два пътя бяха противоположни. Едната от двете прави линии изключваше другата. Коя беше правилната?

Душевното му състояние не се поддаваше на описание.

Да дължи живота си на престъпник, да приеме това морално задължение и да се отплати със същото, тоест да застане въпреки волята си на равна нога със закоравял злосторник и да му плати услуга за услуга. Да допусне да му кажат: „Върви си!“ и да каже на свой ред: „Свободен си!“ Да пожертвува общественото задължение заради лични съображения и да чувствува нещо общочовешко и може би още по-висше в тия лични съображения! Да измени на обществото, за да остане верен на съвестта си. Нима трябваше всички тия невероятни усложнения да се породят действително и да се струпат именно на него? Това го смазваше.

Случило се беше нещо удивително: Жан Валжан го беше пощадил. Но се беше случило нещо още по-поразително: Жавер беше пощадил Жан Валжан.

Докъде беше стигнал? Той търсеше себе си и не можеше да се намери.

Какво да прави сега? Грозно бе да издаде Жан Валжан. Грозно бе и да го остави на свобода. В първия случай представителят на властта щеше да падне по-ниско от каторжника. Във втория каторжникът надмогваше закона и го стъпкваше в краката си. И в двата случая позор за Жавер! Каквото и решение да вземеше, очакваше го падение. Съдбата поставя понякога човека в такива невъзможни положения, от които няма изход, отвъд които животът изглежда пропаст. Жавер беше стигнал до подобна безизходица.

Принудата да мисли бе вече сама по себе си основание за безпокойство. Тя се налагаше от бурната борба между всичките тия противоречиви чувства. Мисленето беше необичайно и крайно мъчително за него.

В мисълта винаги се таи известна доза вътрешен бунт и Жавер се дразнеше, че не може да го избегне.

Във всички случаи той би сметнал всяка мисъл извън тесния кръг на своите задължения за ненужна и уморителна. Но мисълта за изтеклия ден беше същинско изтезание. А все пак трябваше да надникне в съвестта си след подобно сътресение и да отчете постъпките си пред самия себе си.

Тръпки го побиваха, като си спомнеше какво бе сторил. Той, Жавер, беше счел за уместно да пусне един престъпник на свобода противно на всички полицейски правила, противно на целия обществен и съдебен строй, противно на целия кодекс. Така му бе угодно. Личният интерес бе изместил обществения интерес. Как да окачествиш подобна постъпка? Всеки път, когато се връщаше мислено към нечуваното нещо, което бе извършил, той се разтреперваше от краката до главата. Какво решение да вземе? Оставаше му само едно. Да се върне незабавно на улица Ом-Арме и да постави под стража Жан Валжан. Ясно беше, че трябваше да постъпи непременно така. Но той не можеше.

Нещо преграждаше пътя му и не му позволяваше да го стори.

Какво? Какво точно! Нима на тоя свят съществуваше нещо друго освен съдилища, изпълнителни листове, полиция и власт? Жавер беше дълбоко разстроен.

Неприкосновен каторжник? Неуловим за правосъдието рецидивист! И то по вина на Жавер!

Не беше ли ужасяващо, че Жавер и Жан Валжан, и двамата изцяло във власт на закона, предназначени единият да наказва, а другият да търпи, бяха стигнали дотам, че да потъпчат закона?

Как? Възможно ли е да се случват такива невероятни произшествия, без никой да бъде наказан? Нима Жан Валжан, по-силен от целия обществен ред, ще остане свободен, и той, Жавер, ще продължи да се храни на държавната трапеза?

Мислите му вземаха все по-мрачен обрат.

Той би могъл сред размишленията си да се упрекне и за държането си с въстаника от улица Фий-дю-Калвер, но не се и сещаше за това си провинение. По-малката простъпка се губеше в сравнение с по-голямата. Впрочем този въстаник очевидно беше мъртъв, а съгласно закона съдебното дирене се преустановява със смъртта.

Жан Валжан — само това бреме тежеше на съвестта му!

Жан Валжан го озадачаваше. Всички догми, които му бяха служили за опора през целия му живот, рухваха пред този човек. Великодушието на Жан Валжан спрямо него самия го смазваше. И други факти, които сега си спомняше и които по-рано бе смятал за недостоверни и налудничави, сега изплуваха в истинската им светлина. Зад Жан Валжан се възправяше образът на господин Мадлен, двете лица, положени едно върху друго, се сливаха в една-единствена личност, заслужаваща почит. Жавер чувствуваше, че в душата му се прокрадва нещо ужасно: възхищение пред каторжник. Уважение към затворник, нима подобно нещо бе възможно? Той изтръпваше, но не можеше да не се поддаде на това чувство. Колкото и да се противеше, беше принуден да признае дълбоко в душата си нравственото величие на този окаяник. А това беше нетърпимо.

Злосторник-благотворител, милосърден, благ и великодушен каторжник, готов да се притече на помощ, отвръщащ на злото с добро, на омразата с прошка, предпочитащ състраданието пред отмъщението, собствената си гибел пред гибелта на смъртния си враг, спасяващ този, който го е повалил в калта, коленичил на най-високото стъпало на добродетелта, по-сроден с ангел, отколкото с човек! Жавер трябваше да признае, че и такова невероятно съчетание съществува.

Повече не можеше да продължава така.

Естествено, трябва да подчертаем, той не без съпротива се предаде на това чудовище, на този нечестив ангел, на този презрян герой, който извикваше у него еднакво голямо възмущение и възхищение. Колко пъти, докато се возеше във файтона редом с Жан Валжан, тигърът на закона се бе пробудил в него! Колко пъти изпита изкушението да скочи върху Жан Валжан, да го сграбчи и да го разкъса, тоест да го арестува. Всъщност какво по-просто от това? Да викне на първия пост, пред който минават: „Ето един избягал каторжник!“, да извика полицаите и да им каже: „Дръжте тогава!“, а после да си отиде, да остави там прокълнатия престъпник и от нищо повече да не се интересува. Този човек е пожизнен пленник на закона. Законът може да прави с него, каквото пожелае. Какво по-справедливо? Жавер си бе казал всичко това. Той беше пожелал да стори дори нещо повече, да действува сам, да арестува мъжа, но и тогава, както и сега, не можа да намери сили в себе си, за да го стори. Всеки път, когато ръката му бе посягала машинално към яката на Жан Валжан, тя бе падала, натежала като олово, и нечий странен глас крещеше в душата му: „Отлично! Предай спасителя си! А после накарай да ти донесат като Пилат Понтийски леген с вода, за да измиеш ноктите си.“

След това мисълта му се връщаше към него самия и редом до израсналия Жан Валжан той виждаше себе си, Жавер — жалък и унижен.

Един каторжник бе негов благодетел!

Но защо той позволи на този човек да му подари живота? Той имаше правото да бъде убит в тази барикада. Трябваше да се възползува от това право. Да извика другите въстаници на помощ срещу Жан Валжан, да изиска да го застрелят насила, така щеше да бъде много по-достойно.

Най-голямото мъчение беше, че всяка самоувереност го бе напуснала. Той се чувствуваше като изкоренено дърво. Само един жалък отломък от жезъла на кодекса бе оцелял в ръката му. Измъчваха го непознати по-рано морални задръжки. Проправяха си път чувства, които нямаха нищо общо с прилагането на закона, което досега бе единствено мерило за постъпките му. Не беше вече достатъчно да си остане честен както преди. Възникнали бяха цяла върволица неочаквани събития и волята му беше подвластна на тях. Цял нов мир се разкри за душата му: прието и възнаградено благодеяние, самоотречение, милосърдие, снизходителност, принуда, упражнена от състраданието над суровостта, отзивчивост, въздържане от окончателна присъда, отмяна на проклятието, една сълза в очите на закона, някакво върховно Божие правосъдие, противоположно на човешкото. Той съзираше в мрака страшния изгрев на непознатото нему нравствено слънце. То го ужасяваше и заслепяваше. Бухал, принуден да гледа с орлови очи.

Жавер си казваше, че действително, значи, било вярно — има изключения, властта може да се заблуди, правилото може да изпадне в безизходица пред някои явления, всичко не се изчерпва с параграфите на кодекса; налага се да се подчиниш на непредвиденото; добродетелта на каторжника може да подведе добродетелта на представителя на властта, чудовищното може да се обърне в божествено; съдбата устройва такива засади и Жавер си мислеше отчаян, че и сам той е попаднал в капана.

Принуден беше да признае, че доброто съществува. Каторжникът се беше проявил като добър човек. А и той самият — нечувано явление! — преди малко бе постъпил като добър човек. Това беше падение за него!

Жавер се считаше подлец. Ужасяваше се от себе си. Идеалът на Жавер беше не да бъде човечен, благороден, възвишен, а да бъде безупречен.

А той бе сгрешил.

Как бе стигнал дотук? Как се бе случило това? Той сам не би могъл да си го обясни. Стискаше главата си с ръце, но каквото и да правеше, не можеше да проумее нищо.

Безспорно той през всичкото време възнамеряваше да предаде Жан Валжан на правосъдието, тъй като Жан Валжан бе негов пленник, а Жавер — негов служител. Нито за миг не бе признал пред себе си, докато го държеше в ръцете си, че смята да го остави да си отиде. Ръката му се беше отворила, като че против волята му, и беше пуснала каторжника на свобода.

Толкова мъчителни загадки се изправяха сега пред полицейския инспектор. Той си задаваше въпроси и им отговаряше, но отговорите му го ужасяваха. Питаше се: „Когато попаднах във властта на този каторжник, на този окаяник, когото преследвах безпощадно, и когато той можеше и трябваше да си отмъсти не само от злопаметност, но и за да осигури собствената си безопасност, какво направи той, като ми подари живота и ме помилва? Изпълни своя дълг? Не. Нещо повече. Ами аз, какво направих самият аз, помилвайки го? Дълга си ли изпълних? Не. Нещо повече. Следователно има нещо, което е по-висше от дълга?“ Стигнал дотук, той изпадаше в ужас. Равновесието му се нарушаваше. Едното блюдо на везните пропадаше в бездната, другото политаше към небето. А Жавер се ужасяваше еднакво и от този, който беше горе, както и от този, който беше долу. Без да бъде ни най-малко волтерианец, философ или безверник, тачещ, напротив, инстинктивно официално установената религия, той гледаше на нея като на величава съставка на обществения строй. Установеният порядък бе негова догма и го задоволяваше напълно. Откакто бе зрял мъж и държавен чиновник, цялата му религия се свеждаше до полицията, защото — употребяваме думите без следа от ирония и в най-сериозния им смисъл — той беше шпионин, както други биват свещеници. Имаше един началник — господин Жиске, и до този ден почти никога не беше мислил за другия началник — Бог.

Неочаквано Жавер бе почувствувал присъствието на този нов повелител и се бе объркал.

Това неочаквано присъствие го смущаваше. Той не знаеше как да се държи с подобен началник, макар да му бе добре известно, че подчиненият е длъжен да превива винаги гръб, да се подчинява сляпо, да не осъжда и да не оспорва, а ако началникът е голям особняк, подчиненият има само един изход — да подаде оставката си.

Но как да поиска от Бога да бъде освободен от длъжност?

Каквото и да правеше, той постоянно се връщаше към един-единствен факт, който стоеше над всичко: че е извършил невероятно нарушение на закона. Затворил бе очи пред закоравял престъпник, избягал каторжник. Пуснал бе на свобода осъден на принудителна работа човек. Откраднал бе от закона жертвата, която бе в негова власт. И точно той, Жавер, бе сторил това. Не можеше да проумее постъпката си. Сам не можеше да се разбере. Дори причините за тази постъпка му се изплъзваха, свят му се завиваше само като си помислеше за тях. До този миг бе живял със сляпа вяра, която поражда сурова честност. Вярата сега го напущаше, честността му изменяше. Всичко, в което бе вярвал, се разпръсваше. Натрапваха му се неумолимо нежелани истини. Налагаше се занапред да бъде друг човек. Той изпитваше странни болки, като че бяха махнали пердето от очите на съвестта му. Виждаше неща, които му бе неприятно да вижда. Чувствуваше се изпразнен от съдържанието си, ненужен, изкоренен от предишното си съществуване, уволнен, разкалян. Съзнанието за власт бе мъртво у него. Нямаше за какво вече да живее.

Ужасно състояние! Жавер развълнуван!

Да бъдеш гранит и да почнеш да се съмняваш! Да бъдеш статуята на наказанието, излята цяла-целеничка в калъпа на закона, и внезапно да забележиш, че в бронзовата ти гръд тупти нещо невероятно и непокорно, което прилича на сърце! Да стигнеш дотам, че да отвърнеш на доброто с добро, макар че до този ден си бил убеден, че подобно добро всъщност е зло. Да охраняваш като куче дома, а да лижеш ръката на чужденеца! Да си лед и да се стопиш! Да си клещи и да се превърнеш в мека длан. Да усетиш внезапно, че пръстите ти се отварят! Да изпуснеш жертвата, какъв позор!

Човекът-снаряд да се отклони от пътя и да полети назад!

Да бъде принуден да признае пред самия себе си, че непогрешимостта не е безгрешна, че и догмата допуща заблуждение, че законът не предвижда абсолютно всички случаи, че обществото не е съвършено, че на властта са чужди колебания, че неподвижното подлежи на раздвижване, че съдиите са все пак хора и законът може да се излъже, съдът може да сгреши. На безмерното синьо стъкло на неговия небосвод се бе появила пукнатина!

В душата на Жавер ставаше нещо подобно на катастрофата във Фампу: праволинейната му съвест, целият му душевен строй излизаше извън релсите, неудържимо устремената му право напред честност се беше сблъскала с Бог и се бе разбила. Невероятно беше наистина. Един само лъч светлина бе смъкнал от седлото огняря на порядъка, машиниста на властта, яхнал слепия железен кон, движещ се само в едно неизвестно направление! Неизменната, правилната, точната, геометрично изисканата, строго покорната, безупречната съвест се огъна! Нима и за локомотива съществува път за Дамаск?

Бог, съпътствуващ вечно човека като негова истинска съвест, въставаща срещу измамната съвест, Бог, който не позволява искрата да угасне, който повелява на лъча да си спомня за слънцето, който предписва на душата да разпознае истината от лъжата, Бог, източник на човечност, стимул на човешкото сърце, дали това изумително явление, най-прекрасното и най-съкровено чудо, бе достъпно за Жавер? Можеше ли той да го провре? Съзнаваше ли го? Очевидно не. Но той чувствуваше, че черепът му ще се пръсне под напора на неговото неопровержимо и непонятно присъствие.

Жавер бе по-скоро потиснат, отколкото преобразен от това чудо. Той го понасяше с ожесточение. Виждаше в него само невероятно утежнение на съществуването си. Като че занапред никога нямаше да може да диша свободно.

Той не беше свикнал да чувствува над главата си неведомото.

Досега всичко, което се намираше над него, бе чиста, гладка и прозрачна повърхност. Нищо непознато, нищо неясно. Нищо, което да не е строго определено, съгласувано, последователно, отчетливо, точно, ясно, ограничено, завършено. Всичко бе предвидено. Властта бе равна, без урви, без шемет. За Жавер непознатото бе само долу, на дъното. Нередното, непредвиденото, неочакваното проваляне в хаоса, възможното подхлъзване в някоя пропаст, подобни явления опадаха само към низините, към размирните, престъпни и окаяни слоеве. И внезапно той се смая, когато пред него се разгърна тази неочаквана картина: бездна във висините.

Възможно ли е? Всичко се обърна с главата надолу! Той бе напълно объркан. На какво да разчита? Всичко, в което вярваше твърдо, бе рухнало!

Какво бе станало? Някакъв благороден окаяник бе успял да намери уязвимото място в бронята на обществото. Как тъй? Честният служител на закона се оказа внезапно заклещен между две престъпления: да пусне на свобода или да арестува един човек! Значи, задачите, възлагани от държавата на чиновника, не бяха безупречни? Значи, при изпълнението на дълга можеше да се стигне до безизходица? Възможно ли беше това? Действително ли беше така? Вярно ли бе, че един бивш злодей, прегърбен под тежестта на присъдите си, може да се изправи гордо и да докаже най-сетне, че правдата е на негова страна? Вероятно ли беше подобно нещо? Значи, имаше случаи, когато законът, смотолевяйки извинения, трябва да отстъпи пред преобразеното престъпление?

Да, именно това се беше случило! И Жавер го виждаше с очите си! Той го докосваше! Не само не можеше да го отрече, но дори и лично участвуваше в него! Това бе самата действителност. Не беше ли отвратително, че действителността може да приеме толкова уродлив облик?

Ако фактите следваха предназначението си, те би трябвало да служат само за потвърждение на закона. Та нали сам Бог изпраща фактите? Нима и анархията вече идва от небето?

Така, благодарение на преувеличението, плод на душевното му разстройство, както и на зрителната измама, породена от отчаянието му, всичко, което можеше да омаловажи или да смекчи състоянието му след случилото се, избледняваше и от тази минута обществото и човешкият род, вселената изникваха пред него опростени и противни. Наказателната система, произнесената присъда, безпрекословната сила на закона, постановленията на върховния съд, магистратурата, правителството, предохранителните и наказателни мерки, официално приетият здрав смисъл, непогрешимостта на закона, принципът на властта, всички тия догми, върху които се изгражда политическата и гражданската безопасност, върховната власт, правосъдието, логиката, произтичаща от кодекса, същността на обществото, общопризнатата истина, всичко това бе само съсипии, грамада от отпадъци, хаос! А самият той, Жавер, пазителят на обществения порядък, неподкупният служител на полицията, провидението, охраняващо под образа на вярно куче обществото, бе повален, сразен. И над всички тия развалини се извисяваше човек със зелено каторжническо кепе на главата и с ореол около челото. Ето колко дълбоко бе разстроен Жавер и какво ужасно видение терзаеше душата му.

Нима можеше да се издържи това? Не.

Силна душевна буря вилнееше в душата му. Имаше само два начина да се измъкне от нея: да арестува решително Жан Валжан и да върне в каторгата избягалия затворник или…

Жавер се отдръпна от парапета, вдигна глава и с твърди крачки се отправи към полицейския участък, осветен от фенера на ъгъла на площад Шатле.

Когато се приближи, той съгледа през стъклото един полицейски сержант и влезе. Само по начина, по който бутват вратата на караулно помещение, полицаите тутакси се разпознават помежду си. Жавер каза името си, показа картата си и седна пред масата в караулната пред запалената свещ. На масата имаше перо, оловна мастилница и лист в случай, че се наложи да се състави акт или да се дадат писмени разпореждания за нощните патрули.

Тази маса с неизбежния сламен стол отговаря на предписанията. Тя се среща във всички полицейски постове, неизменно украсена с паничка от чимширено дърво, пълна с дървени стърготини и картонена кутийка с червен восък за запечатване на писма. Тази маса е най-долното стъпало на административната йерархия. Тук се полага началото на съдебната литература.

Жавер взе перото и лист хартия и почна да пише. Ето какво съчини:

„Няколко забележки с оглед подобрението на полицейската служба:

Първо. Моля господин префектът да прочете долните редове.

Второ. Задържаните, които се връщат от следствие, събуват обувките си и стоят боси на каменния под, докато ги обискирват. Мнозина от тях постъпват с кашлица в затвора, а това влече разходи по лечението им.

Трето. Мрежата от агенти, които редовно се сменят, е добра, но би трябвало при по-важни случаи да има двама агенти, които да не се изгубват от очи, та ако единият по някакви причини прояви слабост при изпълнение на задълженията си, другият да следи и да го замести.

Четвърто. Непонятно е защо специалният правилник на затвора Мадлонет забранява на затворника да се ползува от стол дори срещу заплащане.

Пето. Гишето на лавката в затвора Мадлонет е снабдено само с две железни пречки, което дава възможност на затворниците да докосват ръцете на бюфетчийката.

Шесто. Арестантите, наречени викачи, които извикват другите затворници в помещението за свиждане, карат да им се плаща по две су, за да извикат ясно съответното име. Това е обирничество.

Седмо. За всяка изпусната нишка в тъкачния цех се удържат десет су от заплатата на затворника. Това е злоупотреба от страна на посредника, защото платното си остава доброкачествено.

Осмо. Неприятно е, че посетителите на затвора Форс трябва да минават през двора на малолетните престъпници, за да отидат в приемната на приюта «Сент-Мари-д’Ежипт».

Девето. Установено е, че всеки ден полицаи раздрънкват на всеослушание в двора на префектурата разпитите на обвиняемите при следователя. Тежко нарушение е един полицай, който би трябвало да пази свято тайна, да разпространява това, което е чул в кабинета на следователя.

Десето. Госпожа Анри е честна жена и държи лавката чисто, но не е подходящо на гишето на единичните килии да стои жена. Това е недостойно за централния затвор на една цивилизована страна.“

Жавер написа тези редове с най-равен и спокоен почерк, без да изпусне нито една запетая, като скърцаше невъзмутимо с перото по хартията. Той сложи подписа си под последния ред:

„Жавер

Инспектор от I клас

Полицейски пост на площад Шатле

7 юни 1832 година, около един часа след полунощ“

Жавер изсуши мокрото мастило, сгъна хартията като писмо, запечата го и написа на гърба: „Донесение за администрацията“. После остави писмото на масата и излезе от поста. Стъклената врата с желязна решетка се захлопна подире му.

Той прекоси повторно в диагонал площад Шатле, излезе на крайбрежната улица и с точност на автомат се върна на същото място, което беше напуснал четвърт час преди това. Облегна се в същата поза на същата плоча на парапета. Като че изобщо не беше мърдал оттук.

Пълна тъмнина. Настъпил бе гробовният час след полунощ. Покров от облаци скриваше звездите. Небето се бе превърнало в зловещо плътно покривало. Нито една светлинка из къщите в Сите. Нито един минувач. Улиците и крайбрежните кейове бяха безлюдни, докъдето поглед стига. „Парижката света Богородица“ и кулите на Пале-Роял се очертаваха като декори в нощта. Фенерът заливаше с червеникава светлина облегалката на парапета. Силуетите на мостовете чезнеха един зад друг в мъглата. Реката беше придошла от дъждовете.

Мястото, където се беше облегнал Жавер, се намираше, както читателят си спомня, точно над бързея на Сена, над страшния спираловиден водовъртеж, който се увива и развива безспир, подобно на свредел.

Жавер наведе глава и се загледа във водата. Всичко беше черно. Не се различаваше нищо. Чуваше се само клокоченето на вълните, но реката не се виждаше. От време на време в шеметните дълбини просветваше и лъкатушеше неясно очертание, тъй като и в най-черната нощ водата има свойството да улавя, кой знае откъде, светлината и да я превръща в блестящи змийчета. После тези отблясъци изчезваха и всичко потъваше в мъгла. Като че самият безкрай се бе раззинал под Жавер. Не вода, а бездна. Отвесната тъмна стена на крайбрежната улица, забулена в мрак, се сливаше с мъглата и напомняше урва към безконечното.

Не се виждаше нищо, но от водата лъхаше враждебен хлад и блудкав мирис на влажни камъни. Долавяше се животинското дихание на преизподнята. Придошлата река, която по-скоро можеше да се отгатне, отколкото да се види, трагичният ромон на вълните, злокобните огромни сводове на моста, раззиналата се черна бездна, целият този мрак навяваха ужас.

Жавер постоя няколко минути неподвижен, загледан в дверите на вечната нощ. Той съзерцаваше втренчено невидимото, като че ли съзнателно се взираше в него. Водата бучеше. Внезапно той свали шапката си и я остави върху парапета. Миг след това върху парапета се появи висок, тъмен силует, който някой закъснял минувач би могъл да вземе за призрак, наведе се над Сена, после се изправи и скочи в мрака. Чу се глух плясък и мракът бе единствен свидетел на предсмъртните гърчове на тъмната сянка, изчезнала под водата.