Виктор Юго
Клетниците (42)

II
Пояснение

През деня на 6 юни бе издадена заповед да се претърсят водостоците. Опасяваха се да не би победените да са намерили убежище в тях и докато генерал Бюжо прочистваше надземния Париж, префектът Жиске трябваше да прерови подземния Париж. Двойна съгласувана операция, която изискваше двойна стратегия от страна на властта, представена горе от войската, а долу от полицията. Три отряда от агенти и чистачи се заеха с огледа на подземната мрежа на Париж, първият — по десния бряг, вторият — по левия, а третият — в Сите.

Полицаите бяха въоръжени с карабини, пистолети, саби и ками.

Светлината, която в този миг беше насочена към Жан Валжан, идваше от фенера на патрула, обхождащ клоаката на десния бряг на Сена.

Този патрул беше прегледал кривата галерия и трите слепи водостока под улица Кадран. Докато полицаите шареха с фенера си из задънените канали, Жан Валжан беше стигнал до входа на галерията, забелязал бе, че е по-тясна от главния коридор и изобщо не бе завил по нея. Беше я отминал. Излизайки от галерията под улица Кадран, хората от полицията като че ли чуха шум от стъпки в посока на околовръстния канал. Това бяха наистина стъпките на Жан Валжан. Един сержант, началник на патрула, вдигна фенера и отрядът започна да се взира в тъмнината, откъдето се беше чул шумът.

Неизразимо страшен миг за Жан Валжан.

За щастие той виждаше ясно фенера, но фенерът осветяваше лошо него самия. Фенерът беше светлина, а Жан Валжан бе сянка. Той беше доста далеч и се сливаше с окръжаващата го тъмнина. Беглецът се притисна до стената и застина на мястото си.

Впрочем той не си даваше сметка чии са сенките, които се движеха зад него. Безсънието, гладът, вълненията го бяха довели, кажи-речи, до състояние на халюцинация. Виждаше пламък и около него призраци. Какво можеше да бъде това? Той не проумяваше.

Понеже се беше спрял, шумът от стъпките му пресекна.

Патрулът се ослушваше, но не чуваше нищо. Взираше се, но не виждаше нищо. Започна съвещание.

По онова време при това място на клоаката Монмартр имаше нещо като служебен кръстопът, който по-късно беше премахнат поради малкото вътрешно езерце, образуващо се от дъждовните води при силни проливни дъждове. Отрядът се събра именно на този кръстопът.

Жан Валжан видя, че призраците се събраха в кръг. Те доближиха главите си, наподобяващи кучешки муцуни, и зашушукаха.

След съвещанието полицейските псета решиха, че така им се е сторило, че не са чули никакъв шум, че няма никого, че е излишно да тръгват по околовръстния канал, защото само ще загубят време, че трябва по-скоро да отидат към „Сен-Мери“, тъй като именно там може да им се отвори работа и да спипат някой „смутител“.

От време на време партиите слагат нови подметки на износените си оскърбления. През 1832 година епитетът „смутител“ беше временно на мода след остарялото вече прозвище „якобинец“ и неизползуваната още дума „демагог“, която по-късно направи блестяща кариера.

Сержантът даде заповед да завият наляво към Сена. Ако им бе хрумнало да се разделят на две групи и да тръгнат по двете направления, щяха да уловят Жан Валжан. Съдбата му висеше на косъм. Възможно е, предвиждайки стълкновение и по-голям брой въстаници, префектурата да бе забранила изрично в инструкциите си да се разпокъсват. Патрулът продължи пътя си, обръщайки гръб на Жан Валжан. Жан Валжан не разбра нищо от цялата тази маневра, само забеляза, че фенерът, обърнат рязко на другата страна, помръкна.

За да му бъде чиста съвестта, преди да се отдалечи, сержантът изпразни карабината си в посоката, която изоставяха, тоест към Жан Валжан. Ехото повтори многократно гърмежа в подземието, като че червата на титаническата утроба закъркориха. Мазилката, която падна в поточето и разплиска водата на няколко крачки от Жан Валжан, му даде да разбере, че куршумът се беше ударил в свода над главата му.

Бавни, отмерени стъпки отекваха още известно време по плочника, все по-приглушени, колкото повече се отдалечаваха; черните сенки потънаха в мрака, светлината трепна колебливо, очерта червеникаво кръгче върху свода, което постепенно намаля и накрая съвсем изчезна; настана пак дълбока тишина и пълна тъмнина, отново зацари слепота и глухота. Несмеещ още да мръдне, Жан Валжан дълго стоя облегнат на стената, наострил ухо, с разширени зеници, взрян в изчезващия призрачен патрул.

III
Неотлъчно следен

Трябва да признаем, че полицията по онова време беше добросъвестна и дори при най-сложна политическа обстановка изпълняваше невъзмутимо своите задължения по уличното движение и надзора. Метежът съвсем не бе в нейните очи основание да се отпусне юздата на злосторниците и да се пренебрегнат интересите на обществото само защото правителството било в опасност. Ежедневните задължения се изпълняваха успоредно с извънредните, без да пострадат ни най-малко. В разгара на политически събития, чиито последици не биха могли да се предвидят, под натиска на надвиснала революция, без вниманието му да бъде отвлечено от въстанието и барикадата, полицейският агент продължаваше да следи някой крадец.

Точно такова нещо можеше да се наблюдава следобеда на 6 юни на брега на Сена, върху десния откос, малко по-нататък от Моста на инвалидите.

Днес там няма откос. Тази местност много се е изменила.

Именно върху този откос двама мъже, на известно разстояние един от друг, сякаш се наблюдаваха, макар че се избягваха. Този, който вървеше напред, явно се стараеше да се отдалечи, а идващият зад него се мъчеше да го догони.

Това напомняше безмълвна партия шах, играна от разстояние. Нито единият, нито другият си даваха вид, че бързат. Те вървяха бавно и двамата, като че ли всеки от тях се опасяваше да не би, ако забърза, да накара и другия да ускори стъпките си.

Все едно гладен хищник, който преследва плячката си, уж не нарочно. Плячката обаче беше хитра и стоеше нащрек.

Необходимото съотношение в обемите на преследваната бялка и преследващото куче също бяха спазени. Мъжът, който се опитваше да се изплъзне, беше със слабо телосложение, съвсем хилав наглед. Преследвачът, който гледаше да го спипа, беше едър мъжага, здрав на вид и навярно никак не си поплюваше.

Първият, чувствувайки се по-слаб, избягваше втория, но го избягваше явно вбесен и ако някой го наблюдаваше, би забелязал в очите му диво озлобление на подгонен и закана на страхливец.

Брегът беше безлюден. Не се мяркаше нито един минувач, нямаше лодкари, нито разтоварачи по хвърлилите котва тук-таме шлепове.

Само от кея можеха да се разгледат удобно тези двама мъже и ако някой ги погледнеше от това разстояние, първият би му се сторил настръхнал подозрителен дрипльо, тревожен и зъзнещ под скъсаната си дреха, а вторият — класическият служител на властта със закопчан догоре униформен сюртук.

Читателят може би щеше да познае и двамата, ако ги видеше по-отблизо.

Какво целеше вторият?

Навярно да облече по-топло първия.

Когато лице в държавна униформа преследва лице в дрипи, то има за цел да облече и него в държавна униформа. Разликата е само в цвета. Ако си облечен в синьо, е почтено, но ако си облечен в червено, става доста неприятно.

Пурпурът понякога е символ на позор.

Първият вероятно се стремеше да се изплъзне от такава именно неприятност и от подобна пурпурна дреха.

Ако вторият го оставяше да върви напред и не го улавяше още, то беше, както изглеждаше по всичко, с надеждата, че ще се натъкне на важна среща или на отдавна търсени злосторници. Тази тънка работа се нарича „проследяване“.

Нашето предположение се потвърждава от факта, че мъжът със закопчаната догоре дреха направи знак на кочияша на един празен файтон, който минаваше по крайбрежната улица. Кочияшът разбра, позна очевидно с кого има работа, обърна конете кръгом и тръгна бавно, успоредно с двамата мъже. Подозрителният дрипльо, който вървеше напред, не забеляза маневрата.

Файтонът се клатушкаше край дърветата на Шан-з-Елизе. Над парапета се подаваше главата на кочияша, размахващ камшика си.

Една от тайните инструкции на полицията до агентите съдържа следния параграф: „За всеки случай под ръка да се намира винаги наемен екипаж.“

Докато маневрираха всеки за себе си по всички правила на стратегията, двамата мъже се доближиха до надолнището на кея, слизащ чак до реката, благодарение на което кочияшите, идващи от Паси, спираха тук, за да поят конете си. Това надолнище беше изравнено впоследствие, за да се спази симетрията. Конете могат да пукнат от жажда, но окото е задоволено.

По всяка вероятност мъжът с работническата дреха възнамеряваше да се изкачи по наклона и да се опита да се измъкне през Шан-з-Елизе, доста залесен, но наводнен от полицаи булевард, където преследвачът му можеше да разчита на подкрепа.

Това място на крайбрежната улица не е много далеч от знаменитата къща, пренесена от полковник Брак в 1824 година от Море в Париж, известна под името „Домът на Франциск I“. Наблизо има караулен пост.

За голямо учудване на преследвача си подгоненият не тръгна по нагорнището. Той продължи да крачи по откоса на брега, успоредно на кея.

Положението му явно ставаше критично.

Какво можеше да стори, освен да се хвърли в Сена?

Нямаше вече никаква възможност да се качи на кея — никакво снишаване, никаква стълба. Освен това наближаваха мястото, където Сена завива към Йенския мост и където брегът, постепенно стесняващ се, свършваше с малка пътечка, губеща се под водата. Там той неизбежно щеше да се окаже заклещен между отвесната стена отдясно, реката отляво и право пред него и властта по петите му.

Вярно е, че на края имаше купчина пръст, висока шест-седем стъпки, изнесена там от някой разрушен строеж, зад която оставаше пътечката. Но нима мъжът се надяваше, че ще може да се укрие зад куп хоросан, където всеки можеше да го види? Подобен ход би бил детинщина. Той сигурно нямаше такива намерения. Наивността на крадците не стига чак дотам.

Купчината отпадъци образуваше малко възвишение край водата, което се вдаваше като нос до стената на кея.

Следеният мъж стигна до това възвишение и го отмина, така че другият го загуби от очи.

Като престана да го вижда, а и сам не се излагаше вече на погледите му, преследвачът изостави всяко притворство и ускори стъпка. Само след няколко мига той стигна до купчината и я отмина. Спря смаян зад нея. Мъжът, когото преследваше, бе изчезнал.

Работническата дреха беше пропаднала вдън земя.

Брегът продължаваше само на тридесетина стъпки отвъд купчината, после потъваше под водата, която се разбиваше в стената на кея.

Беглецът не можеше да се хвърли в Сена или да се покатери по стената на кея, без агентът да го забележи. Къде се бе дянал тогава?

Мъжът със закопчания догоре сюртук отиде до края на брега, спря се за малко потънал в мисли, свил нервно юмруци, а погледът му зашари наоколо. Изведнъж той се удари по челото. Точно там, където свършваше брегът и почваше водата, забеляза широка, ниска сводеста решетка с груба ключалка и три масивни панти. Тази решетка, своего рода врата, пробита в подножието на кея, се отваряше наполовина към брега, наполовина към реката. Мътен ручей течеше под нея. Той се вливаше в Сена.

Отвъд ръждясалите тежки пръти се виждаше тъмен сводест коридор.

Мъжът скръсти ръце и погледна укоризнено решетката.

Той не се задоволи само с този поглед, а се опита да я бутне. Разтърси я, но решетката не се поддаде. Може би я бяха отворили преди малко, макар че не се беше чул никакъв шум, колкото и странно да беше при такава ръждясала решетка. Сигурно беше обаче, че я бяха затворили повторно. Това означаваше, че човекът, пред когото се беше отворила вратата, разполагаше не с шперц, а с ключ.

Тази очевидна истина тутакси направи впечатление на мъжа, който се опитваше да разклати решетката, и предизвика следното възмутено възклицание:

— Това е вече прекалено! Да разполага с държавен ключ!

После той незабавно си възвърна хладнокръвието и възкликвайки няколко пъти насмешливо: „Гледай ти! Гледай ти!“, изрази нахлулите в главата му разнородни мисли.

След това, надявайки се кой знае на какво, било да дочака мъжа или да изненада някои други обитатели на канала при излизането им, той застана на пост зад купчината отпадъци, вбесен, но търпелив като ловджийско псе.

И файтонът от своя страна, който го следваше неотклонно, спря горе, до парапета. Предвиждайки дълъг престой, кочияшът окачи на конете торбата с овлажнен на дъното овес. Тази торба е добре позната на парижаните, тъй като, в скоби казано, правителството понякога я нахлузва и на техните глави. Редките минувачи по Йенския мост се извръщаха, след като отминеха, за да погледнат още веднъж тези две неподвижни подробности на пейзажа: мъжа на брега и файтона на кея.

IV
И той носи своя кръст

Жан Валжан отново тръгна и вече не се спря.

Той пристъпваше все по-трудно. Височината на сводовете беше променлива. Средно те са високи около пет стъпки и шест дюйма, обикновен човешки ръст. Жан Валжан трябваше да се снишава, за да не удря Мариус в свода. Час по час беше принуден да се навежда, после да се изправя пак, да опипва постоянно стената. Влажните камъни и плъзгавият плочник бяха лоша опора както за ръката, така и за краката му. Той залиташе в гнусното торище на града. През дълги промеждутъци мъждееха треперливи отблясъци от отдушниците, толкова бледи, сякаш навън не грееше слънце, а луна. През всичкото останало време — мъгла, смрад, непрогледност, черна нощ. Жан Валжан беше гладен и жаден. Особено го измъчваше жаждата. А клоаката, подобно на морето, е място с колкото щеш вода, която не може да се пие. Силата му, необикновена, както знаем, и почти непроменена с годините благодарение на неговия порядъчен и въздържан живот, почваше да му изневерява. Изпитваше умора и колкото повече отпадаше, толкова по-осезаемо чувствуваше товара си. Мариус, може би мъртъв, тежеше много като всеки безжизнен труп. Жан Валжан го придържаше така, че гърдите му да не са притиснати, за да може да диша свободно. Плъхове пробягваха между краката му. Един от тях толкова се бе подплашил, че го захапа. Сегиз-тогиз от входните отверстия лъхваше свеж въздух, който го ободряваше.

Трябва да беше към три часа следобед, когато стигна до околовръстния канал.

Отначало се изненада, че около него внезапно стана просторно. Неочаквано навлезе в галерия, чиито стени не можеше да докосне, протягайки ръце, и чийто свод не се опираше о главата му. Големият канал е широк осем стъпки, а висок седем.

Там, където клоаката на Монмартр се влива в Големия канал, се пресичат две други подземни галерии: каналите под улица Прованс и под кланицата. Всеки по-несъобразителен човек би се объркал между тия четири пътя. Жан Валжан избра най-широкия, тоест околовръстния канал. Тук обаче пак възникна въпросът: да се качва ли, или да слиза? Той си помисли, че се налага да побърза и независимо от опасността да се добере до Сена. Затова трябваше да тръгне по течението на водата. Зави наляво.

Жан Валжан постъпи много правилно. Погрешно би било да се смята, че околовръстният канал има два изхода — в посока към Берси и в посока към Паси, и че верен на името си, той действително опасва десния бряг на Париж. Големият канал, който, ако читателят си спомня, всъщност не е нищо друго, а потокът на Менилмонтан, извежда обратно на течението си в задънена улица, тоест в изходната си точка, извора в подножието на хълма Менилмонтан. Той няма пряка връзка с разклонението, което събира ненужните води на Париж от квартала Попенкур. Това разклонение се влива в Сена през клоаката Амло над някогашния остров Лувие. То допълва главния канал, но е отделено от него под самата улица Менилмонтан от скален терен, който се явява вододел. Ако Жан Валжан се беше изкачил по галерията, щеше да стигне след неимоверни усилия капнал от умора, полужив, до една стена, потънала в пълен мрак. И щеше да бъде загубен.

В най-добрия случай, ако се върнеше малко назад и тръгнеше по коридора под Фий-дю-Калвер, без да се обърка сред заплетените разклонения при кръстопътя Бушра, после по галерията Сен-Луи, по канала Сен-Жил вляво и отминеше галерията Сен-Себастиян вдясно, можеше да стигне до клоаката Амло и оттам, стига само да не се заплетеше в лабиринта под Бастилията, напомнящ буквата Р, щеше да излезе на Сена, близо до Арсенала.

Но за тази цел трябваше да познава основно всички разклонения и всички отверстия на парижката клоака, този огромен звездист корал. А ние пак повтаряме, той нямаше никаква представа за страшната подземна мрежа, из която си проправяше път. Ако бяха го попитали къде се намира, щеше да отговори: „В нощта.“

Вътрешният усет му направи голяма услуга. Той съобрази, че само като слезеше надолу по течението, можеше да разчита на спасение.

Беглецът остави вдясно от себе си двата кулоара, които се изкривяват като нокти под улиците Лафит и Сен-Жорж, както и дългия чаталест коридор под Антенското шосе.

Като отмина един приток, който по всяка вероятност беше каналът под „Мадлената“, той се спря. Беше страшно уморен. Широк отдушник, по всяка вероятност контролната шахта на улица Анжу, осветяваше ярко подземието. Внимателно и нежно, както брат би докоснал ранения си брат, Жан Валжан положи Мариус върху перваза край стената. Окървавеното лице на младежа, заляно от бялата светлина, струяща през отдушника, изглеждаше като лице на мъртвец. Затворени очи, залепнали на слепите му очи коси, напомнящи четки със засъхнала червена боя, безжизнено отпуснати ръце, вкочанясали крака, съсирена кръв в крайчеца на устните. Повлекло съсирена кръв се беше събрало във възела на връзката му. Ризата се беше впила в раните му, сукното на сюртука му дращеше пресните драскотини по тялото му. Жан Валжан разтвори леко дрехите му и сложи ръка върху гърдите му сърцето туптеше още. Той разкъса ризата на младежа, превърза раните, доколкото можа, и спря кръвта. После се наведе в полумрака над все още безжизнения Мариус, който едва дишаше, и го загледа с неизразима омраза.

Докато го опипваше, намери в джобовете му забравен от предната вечер хляб, както и портфейла му. Изяде хляба и разтвори портфейла. На първата страница на бележника откри няколкото реда, написани от Мариус. Читателят си ги спомня:

„Наричам се Мариус Понмерси. Нека занесат трупа ми у дядо ми, господин Жилнорман, улица Фий-дю-Калвер №6, квартал Маре.“

Жан Валжан прочете на светлината на отдушника тези редове и остана за миг погълнат от мислите си, повтаряйки си полугласно:

„Улица Фий-дю-Калвер № 6, господин Жилнорман.“

Той пъхна обратно портфейла в джоба на Мариус. Беше хапнал малко и силите му се възвърнаха. Метна отново Мариус на гръб, нагласи грижливо главата му върху дясното си рамо и пак се заспуща по канала.

Големият канал, следващ талвега на долината на Менилмонтан, е дълъг почти две левги. Значителна част от него е застлана с плочи.

Жан Валжан не разполагаше с факела, с който ние осветяваме за читателите неговия нощен поход: имената на парижките улици. Нищо не можеше да му подскаже коя част на града пресича, нито през къде беше минал. Само все по-бледите светли петна, които проблясваха сегиз-тогиз по пътя му, напомняха, че слънцето вече не огрява улицата и че сигурно денят скоро ще превали към залез. Постоянното трополене на колите над главата му беше почнало да намалява, после секна почти напълно и той заключи, че е отминал центъра на града и приближава до безлюден квартал, граничещ с крайните булеварди или кейове. Там има по-малко улици и по-малко къщи, отдушниците са по-редки. Мракът около Жан Валжан се сгъсти. Той обаче продължи да крачи пипнешком напред в тъмнината.

Тя внезапно стана злокобна.

V
Пясъкът е коварен също както жената: колкото по-фин, толкова по-опасен

Жан Валжан почувствува, че пропада във вода и усети под краката си не вече плочи, а тиня.

По крайбрежието на Англия или Шотландия се случва понякога пътник или рибар, който се движи по плажа по време на отлив, далеч от брега, да си даде внезапно сметка, че от няколко минути върви с мъка. Пясъкът под краката му е като смола. Подметките му залепват о него. Не пясък, а клей. Земята под него е суха, но при всяка стъпка, отмести ли крак, отпечатъкът на стъпалото му се изпълва с вода. А между това окото не е забелязало никаква промяна. Безбрежният плаж е гладък и спокоен, пясъкът си изглежда същият, нищо не отличава здравата почва от неустойчивата. Роякът водни бълхи продължава да подскача весело и безредно върху краката му. Той продължава пътя си, върви напред, свива към сушата и гледа да се приближи до брега. Никак не е разтревожен. За какво да се безпокои? Само че чувствува как краката му натежават с всяка измината стъпка. Внезапно затъва. Затъва два-три пръста. Безспорно отбил се е от пътя. Спира се, за да се ориентира. Изведнъж поглежда към краката си. Те не се виждат. Пясъкът ги е покрил. Измъква краката си от пясъка, понечва да се върне назад, връща се, но затъва още по-дълбоко. Пясъкът стига до глезените му, той се измъква, хвърля се наляво, затъва до прасците, хвърля се надясно, затъва до коленете. Тогава разбира с неизразим ужас, че е навлязъл в подвижен пясък и че под него се простира страшната зона, където човек не може да ходи, както и рибата не може да плава. Той хвърля всякакъв товар, освобождава се от всяко бреме, подобно на кораб, претърпял крушение. Много късно — потънал е вече до бедрата.

Вика, размахва шапка или кърпа, но пясъкът го засипва все по-дълбоко. Ако плажът е безлюден, ако твърдата земя е доста далеч, ако подвижният пясък се ползува с много лоша слава, ако наблизо не се случи някой герой, с него е свършено. Обречен е на загъване. Осъден е на ужасното бавно погребване, неизбежно и неумолимо, което той не може нито да забави, нито да ускори, което трае с часове, което няма край, улавя го здрав и прав, свободен и цветущ, почва да го дърпа за краката и при всеки негов опит да се измъкне, при всеки вопъл, който надава, го увлича малко по-надолу, сякаш го наказва за съпротивата му, като още по-яко го притиска в обятията си, и бавно го вмъква в земята, оставяйки му време да се любува на хоризонта, на дърветата, на зелените поля, на дима, виещ се над селата в равнината, на корабните платна в морето, на летящите и пеещи птици, на слънцето, на небето. Подвижният пясък е гроб, превърнат в прилив, който се надига от недрата на земята към жертвата си. Всяка минута е безпощаден гробар. Клетникът се опитва да седне, да легне, да пълзи. Всяко негово движение го погребва по-дълбоко. Рече ли да се изправи, потъва. Той вика, умолява, надава пронизителни крясъци, кърши ръце, обезумява от отчаяние. Ето го затънал до кръста в пясъка. После пясъкът стига до гърдите му. Малко след това се подават само раменете му. Той вдига ръце, надава яростни вопли, впива нокти в пясъка, иска да се задържи в него, опира се на лактите си, за да се измъкне от този еластичен корсет, ридае необуздано. Пясъкът се изкачва нагоре. Пясъкът достига раменете, пясъкът достига шията. Сега се вижда само лицето. Устата крещи, пясъкът я запълня. Тишина. Очите още гледат, пясъкът ги затваря. Нощ. После челото се смалява, кичур коса се вее над пясъка, една ръка пробива гладката повърхност, маха конвулсивно и изчезва. Зловещо изчезване на едно човешко същество.

Понякога потъва конник заедно с коня си. Или колар с каруцата си. Всичко изчезва под пясъка. Потъва в земя, а не във вода. Земята удавя човека. Земята, проникната от океана, се превръща в жестока клопка. Тя се разстила привидно като равнина, а пропада под краката ви като вълна. Коварна бездна.

Подобно злокобно произшествие, което винаги може да се случи на един или друг плаж, не беше изключено преди тридесет години и в парижката клоака.

Преди важните подобрения, предприети в 1833 година, подземната канална мрежа на Париж бе изложена на внезапни срутвания.

Водата се просмукваше в някои скални терени под каналите, особено в по-рохките. Основната плоча — каменна настилка в старите канали или бетон с варен разтвор в новите галерии — се огъваше, останала без опора. Когато подобен под се нагъне, той се напуква. А напукването значи срутване. Основната плоча пропадаше на известно разстояние. Пукнатината разкриваше бездна от тиня и се наричаше на технически език пропадане. Какво представлява пропадането? Все едно подвижен пясък от крайморските плажове, само че изникнал изневиделица под земята. Плажът на Мон Сен-Мишел в каналната мрежа. Прогизналата почва сякаш се е разтопила. Всичките й молекули плуват като в течна среда. Нито земя, нито вода. Понякога на много голяма дълбочина. Нищо по-страшно от такава среща. Ако преобладава водата, бърза смърт чрез удавяне, ако преобладава земята, бавна смърт от затъване.

Представяте ли си подобна смърт? Да затънеш на открито на морския бряг, е ужасно, а какво остава, ако си в клоака? Вместо чист въздух, дневна светлина, простор, светъл хоризонт, хиляди звуци, волни облаци, пълни с живот, далечни лодки, надежда, която избликва понякога съвсем неоснователно — че ще мине някой; че макар и в последната минута може да дойде отнякъде помощ, — само глуха тишина, непрогледен мрак, черен свод, готов, разтворен гроб, смърт в калта, и то под погребална плоча! Бавно задушаване в мръсотиите, каменен чувал, в който ноктите на смъртта се подават из тинята и се вкопчват в гърлото ви. Смрад и предсмъртни хрипове. Тиня вместо пясък. Сероводород вместо бурен вятър, нечистотии вместо океан. И да викаш, и да скърцаш със зъби, и да се гърчиш, и да се бъхтиш, и да агонизираш, огромният град над тебе живее и нищо не подозира.

Представяте ли си неизразимия ужас на подобна смърт? Понякога смъртта изкупва своята жестокост със страшно величие. На кладата, при корабокрушение човек може да прояви достойнство. Сред пламъците, както и сред морската пяна, можеш да запазиш известно благородство. Човек се преобразява, загивайки. Но не и тук. Смъртта тук е гадна. Унизително е да издъхнеш така. И предсмъртните ти видения ще бъдат отвратителни. Калта е синоним на позор. Тя е жалка, нищожна, презряна. Да умреш като Кларенс в бъчва ликьор, е все още приемливо, но в помийна яма като Ескубло, е ужасно. Отвратително е да се бъхтиш в нея. Да се валяш в тиня, докато се гърчиш в предсмъртни мъки. Тук е толкова тъмно, че можеш да сметнеш, че си в ада, но и толкова кално, че можеш да сметнеш, че си в блато, затова, умирайки, не знаеш дали ще се превърнеш в призрак или в жаба.

При всички други условия гробът е злокобен, но тук той е направо уродлив.

Дълбочината на тия пропадания беше различна, а също и дължината и плътността им в зависимост от лошия подпочвен пласт. Понякога пропадането биваше дълбоко три-четири стъпки, а понякога достигаше от осем до десет. Понякога изобщо не се напипваше дъно. На едно място тинята ставаше почти твърда, другаде — съвсем течна. В пропадането в клоаката Люниер човек би затъвал цял ден, докато ямата във Фелипо би го погълнала за пет минути. Тинята е устойчива според степента на плътността си. Там, където дете би оцеляло, мъж би загинал. Първото условие за спасение е да се освободиш от всякакъв товар. Да хвърли торбата с инструменти, коша или коритцето с вар беше първата грижа на всеки каналджия, щом усетеше несигурна почвата под краката си.

Пропаданията се предизвикваха от различни причини. Рохка почва, случайно срутване на недостъпна за изследване дълбочина, силни летни проливни дъждове, продължителни зимни снеговалежи, неспирни тихи дъждове; понякога тежестта на съседните къщи, застроени на мергелова или песъчлива почва, изкривяваше сводовете на подземните галерии или пропукваше и нацепваше основната плоча със смазващия си натиск. Слягането на Пантеона изкриви по този начин част от подземните галерии на хълма Сент-Жьонвиев. Когато някоя клоака се срутеше под натиска на къщите, тази нередност се проявяваше понякога на улицата чрез раздалечение на паветата, които цъфваха като зъбци на трион. Пукнатината криволичеше успоредно на пропукания свод и понеже повредата в този случай личеше, тя можеше да се отстрани бързо. Случваше се обаче вътрешното срутване да не личи с нищо отвън, в такъв случай тежко и горко на каналджиите. Прониквайки непредпазливо в издънения канал, те можеха да загинат. В старите регистри се споменават неколцина чистачи, погребани по този начин в пропаданията. Те дават и няколко имена. Между другите и името на каналджията, който потънал в срутената клоака под контролната шахта на улица Карем-Прьонан, някой си Блез Путрен. Същият Блез Путрен бил брат на Никола Путрен, последния гробар от гробището, наречено Костница Иносан през 1785 година, когато това гробище престана да съществува.

Същата участ сполетя и младия прелестен виконт Ескубло, за когото споменахме, един от героите на обсадата на Лерида, които я атакували обути в копринени чорапи, начело с цигулари. Този Ескубло, изненадан една нощ у братовчедка си херцогиня дьо Сурди, се удавил в ямата на клоаката Ботрейи, където се скрил, за да се изплъзне от херцога. Когато й разказали как загинал, госпожа дьо Сурди поискала шишенцето си с уханни соли и толкова продължително го вдъхвала, че забравила да се разплаче. В подобни случаи никоя любов не може да устои. Клоаката я убива. Херо отказва да измие трупа на Леандър. Тисба си запушва носа при вида на Пирам и казва: „Пфу!“

VI
Пропадането

Жан Валжан се беше натъкнал на пропадане.

Този вид срутвания доста често се срещаха по онова време в клоаката под Шан-з-Елизе, която мъчно се поддаваше на хидравлични строежи и беше крайно неустойчива поради изключително ронливия терен. Тази ронливост надминава дори неустойчивостта на подвижните пясъци в квартала Сен-Жорж, които можаха да бъдат победени само чрез заскаляване върху бетонни основи, и на глинестите пластове на квартала Мартир, толкова размекнати и пропити с газ, че подземната галерия под улица Мартир е могла да бъде осъществена само под формата на чугунена тръба. Когато в 1836 година разрушиха, с цел да го преустроят, стария каменен канал под предградието Сент-Оноре, в който сега се беше залутал Жан Валжан, подвижният пясък, основна подпочва на Шан-з-Елизе чак до реката, беше такова сериозно препятствие за строителните работи, че те продължиха почти половин година за голямо недоволство на крайбрежните обитатели, особено на притежателите на луксозни домове и карети. Изкопните работи се оказаха не само трудни, но и опасни. Освен това се случиха четири месеца и половина проливни дъждове и Сена придойде три пъти.

Пропадането, на което се натъкна Жан Валжан, беше причинено от проливния дъжд предната вечер. Върху хлътналата каменна настилка, недостатъчно устойчива вследствие лежащия под нея пясък, се бе насъбрала дълбока локва вода. Водата се беше просмукала под настилката и тя се бе срутила. Основният плочник се беше сринал в тинята. На каква дължина? Невъзможно е да се определи. На това място тъмнината беше още по-непрогледна. Кална яма в пещерата на нощта.

Жан Валжан усети, че паветата се изплъзват изпод краката му. Той навлезе в тинята. На повърхността вода, на дъното тиня. Невъзможно беше да се върне назад. Мариус издъхваше, а самият той бе на края на силите си. А и къде другаде да отиде? Той продължи да джапа в калта. Освен това при първите стъпки ямата не му се стори особено дълбока. Но колкото по-напред се придвижваше той, толкова по-дълбоко затъваха краката му.

Скоро тинята стигна до прасците му, а водата заля коленете му. Жан Валжан напредваше, придържайки Мариус извън водата, доколкото му бе възможно. Тинята стигаше сега почти до коленете му, а водата — до кръста му. Вече не можеше да се върне. Затъваше все повече и повече. Тинята, доста гъста, за да издържи един човек, изглежда, не можеше да понесе теглото на двамина. Мариус и Жан Валжан биха могли да се измъкнат поотделно. Жан Валжан продължи пътя си, придържайки умиращия, който може би беше вече труп.

Водата стигаше до мишниците му. Той чувствуваше, че затъва. Едва смогваше да се придвижва напред сред тинята. Гъстата кал, която го поддържаше, в същото време пречеше на движенията му. Той успяваше да задържи с неимоверни усилия Мариус над водата, като пристъпваше напред, но продължаваше да затъва все повече и повече. Над водата вече се подаваха само главата му и двете му ръце, придържащи Мариус. В древните рисунки за потопа така е изобразена една майка, вдигнала детенцето си.

Той затъна още малко и извърна лице, за да не нагълта тиня и за да може да си поеме дъх. Ако някой го зърнеше в мрака, би го взел за плаваща маска. Над него се очертаваше неясно отпусната глава и смъртно бледото лице на Мариус. Жан Валжан направи отчаяно усилие и отметна крака си напред. Той се удари о нещо твърдо. Опора. Крайно време беше.

Той се изопна, наведе се напред и се вкопчи безумно за тази опорна точка. Тя му се стори първото стъпало, извеждащо отново към живота.

Тази опорна точка в тинята, срещната във върховния миг, беше насрещният бряг на основната настилка, която беше хлътнала, без да се разруши, и се беше огънала под водата като дъска. Добре построените настилки имат свойството да се извиват дъговидно, без да се разрушават. Тази част от настилката, отчасти потънала в тинята, но не срутена, беше един вид стълба и веднъж стигнал до нея, човек бе спасен. Жан Валжан се изкачи по наклонената плоскост и се озова на другия край на провала.

Когато излезе от водата, той се спъна в един камък и падна на колене. Намери, че така и трябва, и остана известно време коленичил, устремил с все душа признателността си към Бога.

Той се изправи треперещ, вледенен, смраден, приведен под тежестта на умиращия; от дрехите му се стичаше кал, но в душата му преливаше необикновена светлина.

VII
Понякога загиваш тъкмо когато си въобразяваш, че си стигнал спасителния бряг

Жан Валжан пак тръгна напред.

Но ако пропадането не отне живота му, изглеждаше, че то отне в замяна силите му. Върховното напрежение го беше изтощило. Той се чувствуваше така отпаднал, че на всеки три-четири крачки трябваше да си поема дъх, облягайки се на стената. Веднъж дори седна на перваза, за да улови Мариус по-удобно, и му се стори, че вече няма да може да мръдне. Но ако физическите му сили бяха пресекнали, духът му все още не униваше. Той се изправи.

Закрачи с отчаяни, едва ли не бързи стъпки, измина около стотина крачки, без да вдигне глава, почти без да си поеме дъх, и внезапно се блъсна в стена. Беше стигнал до един завой на клоаката и понеже ходеше с наведена глава, се блъсна в зида. Повдигна очи и забеляза далеч, много далеч пред себе си някаква светлина. Но този път светлината не беше опасна. Благословена бяла светлина. Отвъд проблясваше денят.

Жан Валжан виждаше изхода.

Ако някоя обречена душа зърнеше внезапно сред пъкления огън изход от преизподнята, би изпитала същото, което изпита в този миг Жан Валжан. Тя би хвръкнала с опърлените си криле към лъчезарната врата. Жан Валжан не чувствуваше вече умора, не чувствуваше тежестта на Мариус, мускулите му пак станаха стоманени. Той вече не вървеше, а тичаше. Изходът постепенно се открояваше все по-ясно. Той представляваше полукръгла арка, по-ниска от свода, който постепенно се снишаваше, и по-тясна от галерията, която постепенно се стесняваше. Краят на тунела приличаше на фуния. Той се стесняваше неправилно, по подобие на гишетата на затворите. Това стесняване бе напълно целесъобразно за затвор, но не и за клоака и затова по-късно беше коригирано.

Жан Валжан стигна до изхода.

Той се спря.

Това беше действително изход, но той не можеше да излезе през него.

Сводът бе затворен със здрава решетка, а решетката, която, както по всичко изглеждаше, рядко се завърташе около ръждясалите си панти, беше закрепена за каменната си рамка с плътна ключалка, голяма като тухла, цяла почервеняла от ръжда. Виждаха се дупката за ключа и солидният език на бравата, запънат дълбоко в желязната скоба. Ключът явно бе превъртян два пъти. Затворническа ключалка, каквито старият Париж драговолно употребяваше.

Отвъд решетката простор, река, дневна светлина, тесен бряг, но все пак достатъчен, за да се мине по него, далечни кейове, Париж — океанът, в който човек така лесно може да се укрие, — безбрежен хоризонт, свобода. Вдясно, надолу по течението, се виждаше Йенският мост, а вляво — Мостът на инвалидите. Мястото беше крайно удобно, за да изчака нощта и да се изплъзне. Това беше едно от най-безлюдните кътчета на Париж: брегът срещу Гро-Кайу. През пречките на решетката влизаха и излизаха мухи.

Трябва да беше осем и половина часът вечерта. Денят си отиваше.

Жан Валжан положи Мариус върху сухите плочи край стената, приближи се до решетката и се вкопчи в пречките й. Той я разтърси лудо, но тя изобщо не се поддаде. Дори не помръдна. Той опипа пречките една след друга, надявайки се, че ще му се удаде да извади някоя по-разядена и да я използува като лост, за да повдигне вратата и да изкърти ключалката. Нито една пречка не се клатеше. Дори зъбите на тигър не са така здраво вкоренени в челюстите му. Жан Валжан нямаше нито лост, нито каквато и да било тежест под ръка. Препятствието беше непреодолимо. Нямаше никаква възможност да отвори вратата.

Нима щеше да свърши тук? Какво да стори? Къде да се дене? Да се върне назад? Да мине по същия страшен път, който беше извървял? Нямаше сили. Пък и кой знае дали би успял да изгази повторно ямата, от която се беше измъкнал само по чудо? Нямаше ли да се натъкне отвъд ямата на полицейския патрул, от чийто поглед едва ли щеше да убегне втория път? А и в каква посока да тръгне? Къде да отиде? Ако следваше наклона, пак нямаше да стигне целта. Дойдеше ли до друг изход, навярно пак щеше да го намери било зазидан, било преграден с решетка. Безспорно всички изходи са затворени по някакъв начин. Само по една случайност решетката, през която се беше вмъкнал, беше изкъртена, но очевидно всички други отверстия на клоаката бяха затворени. Той бе успял да избяга, но за да попадне в затвор.

Свършено бе. Всичко, което беше сторил досега, беше излишно. Бог отказваше да му помогне.

Жан Валжан беше попаднал с Мариус в необятната тъмна паяжина на смъртта и по нейните тръпнещи в мрака нишки се приближаваше тичешком към него зловещият паяк.

Той се обърна гърбом към решетката, отпусна се на плочите до все още безжизнения Мариус и обори глава между коленете си. Нямаше изход. Това беше капката, която преля отчаянието му.

За какво мислеше в този миг на безкрайна покруса? Нито за себе си, нито за Мариус. Той мислеше за Козет.

VIII
Парче от скъсаната дреха

Една ръка докосна рамото му през унеса и нечий глас му каза шепнешком:

— Да делим наполовина.

Човек в този мрак? Нищо не прилича толкова на халюцинация, както отчаянието. Жан Валжан помисли, че бълнува. Не беше чул шум от стъпки. Възможно ли беше? Той вдигна очи.

Пред него действително се беше изправил някакъв човек.

Беше облечен в работническа дреха и се беше събул бос, като държеше обувките в лявата си ръка. Навярно ги беше махнал, за да може да стигне неусетно до Жан Валжан.

Жан Валжан тутакси го позна. Колкото и да не очакваше да го срещне тук, той нито за миг не се усъмни. Мъжът беше Тенардие.

Макар че, така да се каже, изтръпна от изненада, Жан Валжан, свикнал с опасностите и кален в неочакваните неприятности, веднага възвърна цялото си хладнокръвие. Впрочем какво по-лошо можеше да му се случи? Когато нещастието стигне известен предел, то престава да расте и дори Тенардие не можеше да сгъсти повече мрака на отчаяното му положение.

Цяла една минута те двамата се изчакваха.

Тенардие заслони очи с дясната си ръка, смръщи вежди, присви очи и лекичко стисна устни — признак на зорко внимание у човек, който се опитва да разпознае друг човек. Това обаче не му се удаде.

Преди малко казахме, че Жан Валжан стоеше обърнат гърбом към светлината. Освен това той беше така обезобразен, така изкалян, така окървавен, че дори и на дневна светлина мъчно някой би могъл да го познае. И, напротив. Достатъчно силната зимнично синкава светлина падаше право върху лицето на Тенардие и, както гласи изтърканата метафора, той тутакси „се наби в очите“ на Жан Валжан. Тези неравностойни условия бяха достатъчни, за да осигурят известно предимство на Жан Валжан в тайнствения двубой, който неминуемо щеше да се завърже между двамата мъже, изпаднали този път в съвсем различно положение. На тази среща Жан Валжан беше забуленият, а Тенардие — без маска.

Жан Валжан тутакси разбра, че Тенардие не го е познал.

Те се гледаха известно време в полумрака, като че си премерваха силите. Тенардие прекъсна пръв мълчанието:

— Как смяташ да се измъкнеш оттука?

Жан Валжан не отговори.

— Не можеш да отвориш с шперц. А тъй или иначе, трябва да се измъкнеш.

— Вярно е — промълви Жан Валжан.

— Да делим тогава на две.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си убил човек. Много добре. Аз пък имам ключ. — Тенардие посочи с пръст Мариус и добави: — Не те познавам, но искам да ти помогна. Трябва да си наш човек.

Жан Валжан започна да проумява. Тенардие го смяташе за убиец.

— Слушай, приятелче — поде Тенардие. — Не вярвам да си пречукал тоя, без да пребъркаш джобовете му. Да делим на две и ще ти отворя вратата.

И като измъкна наполовина огромния ключ изпод изпокъсаната си дреха, той добави:

— Искаш ли да видиш как изглежда ключът към свободата? Ето го.

Жан Валжан беше до такава степен „сащисан“, за да си послужи с речника на стария Корней, че не повярва на очите си. Този път провидението беше взело отвратителна форма и добрият ангел-хранител изникна из земята под образа на Тенардие.

Тенардие бръкна в широкия джоб под дрехата си, който не се виждаше, измъкна някакво въже и го подаде на Жан Валжан.

— Дръж — каза той, — давам ти и въжето в прибавка.

— За какъв дявол ми е това въже?

— Ще ти трябва и камък, но ще намериш отвън. Има цяла купчина.

— Но за какво ми е притрябвал камък?

— Ей, че си глупав, ами нали ще хвърлиш тази мърша в реката. Ще ти трябва и камък, и въже, иначе няма да потъне.

Жан Валжан пое въжето. Всекиму се случва понякога несъзнателно да вземе нещо.

Тенардие щракна с пръсти, като че внезапно се сети за нещо:

— Слушай бе, братче, как успя да се измъкнеш от пропадането? Аз не посмях да се забутам вътре. Пфу! Колко отвратително миришеш!

Той помълча малко, а след това добави:

— Аз все разпитвам, но ти правиш много добре, че не отговаряш. Добра подготовка за неприятния четвърт час при следователя. Освен това, като мълчиш като пукал, не рискуваш да те чуят. Все едно, ти грешиш, ако си въобразяваш, че като не виждам мутрата ти и като не зная името ти, не разбирам кой си и какви ти са намеренията. Добре ми са познати такива като тебе. Повредил си малко тоя господинчо, а сега искаш да го потулиш някъде. Трябва ти река, защото там всички следи се губят. Ще те измъкна от бедата. Стане ли нужда да се помогне на някой наш човек в неволя, мене търси.

Докато хвалеше Жан Валжан за въздържаността му, той все пак явно се мъчеше да го накара да проговори. Побутнато с рамо, за да го види поне в профил, и възкликна, без обаче да повишава много-много глас:

— Добре, че се сетих, голямо животно си, брей! Нали мина през пропадането? Защо не хвърли тоя вътре?

Жан Валжан не отговори нищо.

Тенардие пристегна чак до адамовата си ябълка дрипата, която му служеше за връзка, за да си придаде вид на сериозен и положителен човек:

— Всъщност може би си постъпил разумно. Утре, като дойдат работниците да запълнят ямата, сигурно щяха да намерят това недоносче там и като поразчепкат нишка по нишка, щяха да открият следите и да те спипат. Някой минал, значи, по клоаката? Кой? Откъде е излязъл? Видели ли са го, когато излизал? Полицията е досетлива. Клоаката е вероломна и непременно ще те издаде. Подобна находка е рядкост, привлича вниманието, малко хора се пъхат в клоаката, за да си потулят следите, докато реката е на разположение на всички. Реката, виж, това се казва гроб. След месец ще уловят удавника в мрежите на Сен-Клу. Какво от това? Мърша и толкоз. Кой го е убил? Париж. Даже и следствие не се води. Много хубаво си направил.

Колкото повече се разбъбряше Тенардие, толкова по-безмълвен оставаше Жан Валжан. Тенардие отново го бутна по рамото.

— А сега дай да свършим работата. Да делим поравно. Показах ти ключа, покажи ми сега парите.

Едно нещо беше изненадващо. Държането на Тенардие.

Той беше неспокоен, див, недоверчив, леко заплашителен, но, общо взето, дружелюбен.

Държането му беше неестествено, като че ли нещо го притесняваше. Уж нямаше основание да се крие, а говореше тихо. От време на време слагаше пръст на устните си и пошепваше: „Шт!“ Мъчно беше да се отгатне причината. Двамата бяха съвсем сами. Жан Валжан си помисли, че може би наблизо се бяха скрили други злодеи и Тенардие не искаше да дели с тях.

— По-бързо — каза Тенардие, — колко пари имаше тази мърша?

Жан Валжан изпразни съдържанието на джобовете си.

Както знаем, той имаше навик да носи пари у себе си. При несигурния живот, който бе обречен да води, това му беше станало закон. Този път обаче беше останал съвсем без пари. Погълнат от мрачните си мисли, като навличаше предната вечер униформата, бе забравил да вземе портфейла си. Имаше само няколко дребни монети в джоба на жилетката си. Това едва правеше тридесетина франка. Той обърна подгизналия в тиня джоб и изсипа върху перваза на плочника един луидор, две петфранкови монети и пет-шест медни петака.

Тенардие презрително издаде долната си устна, изкривил многозначително шия.

— Убил си го за тоя, дето духа — забеляза той.

После опипа най-безцеремонно джобовете на Жан Валжан, както и тези на Мариус. Жан Валжан не се възпротиви. Единствената му грижа бе да стои гърбом към светлината. Докато бърникаше из джобовете на Мариус със сръчността на джебчия, Тенардие успя да откъсне едно парче от сюртука му и да го пъхне под дрехата си. Може би си мислеше, че това парче би могло някой ден да му послужи да разпознае убития и убиеца. Не намери обаче нищо друго освен тридесетте франка.

— Вярно — забеляза той, — това ви са всичките пари и на единия, и на другия.

И като забрави условието: „Да делим поравно“, той прибра всичките пари.

Преди да вземе петачетата, се поколеба малко, но след като поразмисли, прибра и тях, процеждайки през зъби:

— Защо не в края на краищата! Утрепал човека за нищо и никакво!

След това извади повторно ключа изпод дрехата си.

— А сега, приятелче, на добър ти час. Тук е като на панаир, плащаш на излизане. Понеже си плати, можеш да излезеш.

И той се захили.

Дали, подпомагайки непознатия и пущайки през вратата другиго вместо себе си, Тенардие имаше чистото и безкористно намерение да спаси един убиец! Позволено ни е да се съмняваме.

Тенардие помогна на Жан Валжан да нагласи Мариус на раменете си, приближи се на пръсти до решетката, като направи знак на Жан Валжан да го последва, погледна навън, сложи пръст на устните си и застина за миг, като истукан, сякаш очакваше нещо. След като провери обстановката, той пъхна ключа в ключалката. Езикът се плъзна и вратата се открехна. Нито скърцане, нито тракане. Всичко стана съвсем безшумно. Явно бе, че грижливо смазаните панти и решетка се отваряха много по-често, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Безшумно отворената врата правеше зловещо впечатление. Тя говореше за тайни идвания и излизания, за безмълвни скитания на нощни птици, за безшумни вълчи стъпки на престъпници. Клоаката очевидно бе съучастник на тайнствена шайка. Мълчаливата решетка й помагаше.

Тенардие открехна вратата, колкото да се провре Жан Валжан, затвори решетката след него, превъртя два пъти ключа в ключалката и потъна пак в мрака, безшумен като сянка. Като че стъпваше с кадифени тигрови лапи. Миг след това провидението, изникнало от клоаката, потъна в непрогледната тъмнина.

Жан Валжан се озова вън.

IX
Един познавач в тази област смята Мариус за мъртъв

Жан Валжан отпусна Мариус на брега.

Най-сетне на открито!

Смрадните изпарения, мракът, ужасът бяха вече зад тях. Чистият, свеж и животворен въздух, вдъхван свободно и с радост, изпълни гърдите му. Около него бе тихо, но това беше пленителната тишина на залязващото в безоблачното небе слънце. Здрачаваше се. Нощта наближаваше, велика освободителка, приятелка на всички, които се нуждаят от тъмен плащ, за да се избавят от тревожното положение. Небето изливаше с пълни шепи умиротворение. Реката се плискаше гальовно под краката му. От брястовете на Шан-з-Елизе долиташе ефирният диалог на птичите гнезда, които си казваха лека нощ. Няколко едва забележими звездички бяха осеяли бледия зенит, толкова мънички, че можеха да се различат само ако човек се вгледа в тях. Те блещукаха смътно в безкрайната шир. Вечерта разгръщаше над главата на Жан Валжан омаята на безкрая.

Беше неопределеният пленителен час, който не може да се нарече нито ден, нито нощ. Достатъчно тъмно, за да ви загубят от очи на известно разстояние, и достатъчно светло, за да ви познаят отблизо.

За няколко секунди Жан Валжан остана в плен на това задушевно и величествено умиротворение. Настъпват мигове на пълна забрава. Страданието престава да тормози клетника, мисълта се забулва в мъгла, благодатен мир се спуща над замечтания човек и го наметва като че ли с нощен плащ. И в този дивен полумрак душата, подобно на небето, заискря от звезди. Жан Валжан неволно се загледа в безбрежната светла дрезгавина над главата му. Замислен, той се потопи в тържествената тишина на вечното небе като в купел на забрава и молитва. После споменът за задължението му като че ли го стресна, той се наведе над Мариус, бръкна в реката, взе в шепата си вода и напръска леко лицето му. Клепките на Мариус останаха склопени. Но през полуотворената му уста все още се долавяше дишането му.

Жан Валжан се канеше пак да загребе вода от реката, когато внезапно изпита неясно безпокойство, почувствувал, че някой се е спрял незабелязано зад гърба му.

И другаде споменахме за това усещане, което всеки от нас е изпитвал.

Той се обърна.

Както преди малко зад него действително имаше някой.

Снажен мъж, загърнат в дълъг редингот, със скръстени ръце, уловил под дясната си ръка бастун с оловна дръжка, беше застанал на няколко крачки зад приклекналия над Мариус Жан Валжан.

Благодарение на полумрака той изглеждаше като привидение. Простодушният човек би се изплашил от него поради здрача, а разсъдливият — поради бастуна.

Жан Валжан позна Жавер.

Читателят е отгатнал навярно, че преследвачът на Тенардие не беше никой друг, а Жавер. След като излезе, без да се е надявал, невредим от барикадата, Жавер отиде в полицейската префектура, докладва лично на префекта, който го прие за кратко време, и после незабавно пое службата си, която включваше — читателят си спомня съдържанието на намереното у него листче — специално наблюдение на десния бряг под Шан-з-Елизе, който от известно време беше привлякъл вниманието на полицията. Там той бе съгледал Тенардие и го бе проследил. Знаете останалото.

Лесноразбираемо е, че така любезно отворената пред Жан Валжан решетка беше всъщност ловкост от страна на Тенардие. Тенардие предполагаше, че Жавер е още отвън. Преследваният има верен усет, който никога не го лъже. Трябваше да залъже тази хрътка с някой кокал. Убиец, каква неочаквана находка! Можеше ли да се колебае да го принесе в жертва! Пускайки вън Жан Валжан вместо себе си, Тенардие доставяше на полицията плячка, принуждаваше я да изостави неговите собствени следи, да го забрави заради по-сериозно произшествие, възнаграждаваше Жавер за чакането му, което е винаги примамливо за всеки шпионин, печелеше тридесет франка и разчиташе основателно, че благодарение на тази маневра ще успее да се измъкне и сам той.

Жан Валжан се натъкна от един капан на друг.

Две срещи една след друга — след Тенардие Жавер, наистина ставаше вече прекалено.

Жавер не позна Жан Валжан, който, както казахме, беше неузнаваем. Той си остана със скръстени ръце, само стисна незабележимо бастуна си и попита рязко и невъзмутимо:

— Кой сте вие?

— Аз.

— Кой?

— Жан Валжан.

Жавер захапа бастуна си, присви колене, наведе се леко и сложи двете си ръце върху раменете на Жан Валжан, впи се като клещи в него, разгледа го внимателно и го позна. Лицата им почти се докосваха. Погледът на Жавер беше страшен.

Жан Валжан остана безчувствен към грубостта на Жавер, както лъвът би оставил рис да впие нокти в козината му.

— Инспектор Жавер — каза той, — аз съм във ваша власт. Впрочем още от тази сутрин аз се считам ваш пленник. Не ви дадох адреса си, за да се опитам да избягам. Можете да ме задържите, но изпълнете най-напред една моя молба.

Жавер като че не го чу. Той не откъсваше втренчения си поглед от Жан Валжан. Издал напред устни, той бърчеше брадата си — признак на свиреп размисъл. Най-сетне пусна Жан Валжан, изправи се рязко, улови хубаво бастуна и като в унес промълви тихо:

— Какво търсите тук и кой е този човек?

Той продължаваше да се обръща към него на „вие“.

Жан Валжан му отговори и при звука на гласа му Жавер като че се разбуди.

— Именно заради него искам да ви помоля. Правете с мене, каквото щете, но помогнете ми най-напред да го занесем в дома му. Моля ви само за това.

Лицето на Жавер се сгърчи, както ставаше винаги, когато някой го сметнеше годен да направи каквато и да било отстъпка. Той обаче не каза „не“.

Наведе се повторно, извади от джоба си носна кърпа, потопи я във водата и избърса окървавеното чело на Мариус.

— Този човек беше на барикадата — каза той полугласно, говорейки като че ли сам на себе си. — Него именно наричаха Мариус.

Първоразреден шпионин, който в очакване на смъртта беше наблюдавал всичко, беше слушал всичко, беше чул и запомнил всичко. Който бе дебнал до предсмъртния си час и си беше вземал бележки, с един крак в гроба.

Той улови ръката на Мариус, опитвайки се да долови пулса му.

— Ранен е — каза Жан Валжан.

— Мъртъв е — заяви Жавер.

— Не, не още — възрази Жан Валжан.

— И тъй, вие сте го донесли от барикадата дотук? — забеляза Жавер.

Той навярно беше много озадачен и угрижен, щом не настоя за повече подробности във връзка с това подозрително бягство през клоаката и щом дори не забеляза, че Жан Валжан не отвърна на въпроса му.

Жан Валжан пък от своя страна като че ли беше обзет от една-единствена мисъл.

— Той живее в квартал Маре — обясни той, — на улица Фий-дю-Калвер у дядо си, не си спомням вече името му.

И той бръкна в джоба на Мариус, извади бележника му, разтвори го на написаната от Мариус страница, и го подаде на инспектора.

Дневната светлина все още не бе съвсем изчезнала, тъй че можеше да се чете. Освен това очите на Жавер фосфоресцираха предателски като зениците на хищните нощни птици. Той разчете няколкото реда, написани от Мариус, и измърмори:

— Жилнорман, улица Фий-дю-Калвер номер шест.

После викна:

— Кочияш!

Спомняте си, че файтонът чакаше за всеки случай.

Жавер задържа портфейла на Мариус.

Малко след това колата се спусна по нанадолнището към водопоя и спря на брега. Положиха Мариус на седалката в дъното, а Жавер седна до Жан Валжан на предната седалка.

Затвориха вратичката и файтонът потегли бързо, изкачвайки се по кея в посока към Бастилията.

Те напуснаха крайбрежните улици и навлязоха в града. Кочияшът, тъмен призрак върху капрата, шибаше мършавите кончета. Във файтона ледена тишина. Мариус, неподвижен, облегнат в ъгъла, с отпусната върху гърдите глава и увиснали ръце, с вкочанясали крака, като че ли чакаше само ковчега. Жан Валжан сякаш бе сянка, а Жавер — камък. И в тъмната карета, чиято вътрешност се осветяваше като от далечна светкавица със синкава мъртвешка светлина всеки път, когато минеха край някой уличен фенер, случайността беше събрала злокобно трите трагични символа на неподвижност: труп, призрак и статуя.

X
Завръщането на блудния син

При всяко разтърсване на файтона от неравната улична настилка от косите на Мариус се сцеждаше капка кръв.

Беше вече дълбока нощ, когато файтонът спря пред номер 6 на улица Фий-дю-Калвер.

Жавер слезе пръв, увери се с бърз поглед, че номерът е същият, повдигна тежкото чукче от ковано желязо, украсено според някогашната мода с борещи се козел и сатир, и почука силно. Крилото на входната врата се открехна и Жавер го бутна. Показа се портиерът, полусънен, прозяващ се, със свещ в ръка.

Всички в къщата спяха. В Маре си лягат рано. Особено в дни на метеж. Този славен стар квартал, наплашен от революциите, търси убежище в съня, както малките деца крият главички под юргана, когато се плашат от баба Меца.

В това време Жан Валжан и кочияшът свалиха Мариус от файтона, като Жан Валжан го придържаше под мишниците, а кочияшът — под коленете.

Докато смъкваха Мариус, Жан Валжан пъхна ръка под разкъсаните му дрехи, напипа гърдите му и се увери, че сърцето му бие още. Пулсът дори се беше усилил, като че ли друсането на колата беше възвърнало ранения към живот.

С тон, който подобава на служител на властта, когато говори със служител на бунтовник, Жавер попита вратаря:

— Да живее тук някой си Жилнорман?

— Тук живее. Какво искате от него?

— Носим сина му.

— Сина ли? — смая се портиерът.

— Той е мъртъв.

Жан Валжан, който се приближаваше зад Жавер, дрипав и цял изпокалян, кимна отрицателно с глава към портиера, който го гледаше ужасен.

Портиерът като че ли не схвана нито думите на Жавер, нито знака на Жан Валжан.

Жавер продължи:

— Бил се е на барикадата и ето как се е наредил.

— На барикадата ли? — възкликна портиерът.

— Убили са го там. Събудете бащата.

Портиерът не помръдна.

— Вървете де! — повтори Жавер и добави: — Утре тук ще има погребение.

Жавер делеше строго обичайните произшествия на улицата на категории — първото изискване на предвидливостта и надзора. Всяко възможно събитие си имаше свое чекмедже. Възможните произшествия стояха, така да се каже, в отделенията си и излизаха, според случая, но няколко наведнъж или поотделно. На улицата можеше да има шум, метеж, карнавал, погребение.

Портиерът се ограничи да събуди Баск. Баск събуди Николет, а Николет от своя страна събуди леля Жилнорман. Колкото до дядото, оставиха го да спи, мислейки, че все ще има време да научи лошата вест.

Качиха Мариус на първия етаж, без нито един наемател от другите етажи да усети, и го проснаха върху старото канапе в приемната на господин Жилнорман. Докато Баск изтича за лекар, а Николет се ровеше в шкафовете за бельо, Жан Валжан почувствува ръката на Жавер върху рамото си. Той разбра и слезе, вслушвайки се в стъпките на Жавер, който вървеше по петите му.

Портиерът ги изгледа на отиване, както ги бе изгледал и на идване — уплашен и сънен.

Те се качиха пак във файтона, а кочияшът седна на капрата.

— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — имам още една молба към вас.

— Каква? — запита сурово Жавер.

— Разрешете ми да се отбия за миг у дома. После можете да правите с мене каквото искате.

Жавер замълча за миг, сгушил врат в яката на редингота си. После смъкна предното стъкло.

— Кочияш — извика той, — карай на улица Ом-Армс номер седем.

XI
Непоколебимият разколебан

Те не си проговориха вече по целия път.

Какво искаше Жан Валжан? Да довърши започнатото. Да предупреди Козет, да й каже къде се намира Мариус, да й даде може би някои полезни съвети и ако имаше възможност, да даде последни разпореждания. Колкото до него самия, колкото до личната му участ, всичко бе свършено, Жавер го бе заловил и той не се противеше. Друг на негово място при подобни обстоятелства би се сетил може би за въжето, което му бе дал Тенардие, и за пречките на прозореца на първата килия, в която щяха да го въведат. Но откакто бе срещнал епископа, Жан Валжан изпитваше дълбоки религиозни задръжки пред мисълта за всяко покушение, дори и на собствения му живот.

Той изключваше самоубийството, това тайнствено изнасилване на неведомото, което предполагаше до известна степен и умъртвяване на душата.

Когато зави по улица Ом-Арме, файтонът спря. Улицата беше много тясна, за да минават коли. Жавер и Жан Валжан слязоха.

Кочияшът помоли смирено „господин инспектора“ да обърне внимание, че утрехското кадифе на седалките беше цялото изцапано от кръвта на убития и от калта по дрехите на убиеца. За него бе важно само това от всичко случило се. Той добави, че му дължат обезщетение. Същевременно извади от джоба си контролната си книжка и помоли господин инспектора да има добрината и да му напише „някаква атестация, каква да е там“.

Жавер отблъсна книжката, която му подаваше кочияшът, и го попита:

— Колко ти дължа за пътя, включително престоите?

— Седем часа и четвърт — отвърна кочияшът, — освен това кадифето ми беше съвсем ново. Осемдесет франка, господин инспектор.

Жавер извади от джоба си четири наполеона и отпрати файтона.

Жан Валжан помисли, че той възнамерява да го отведе пеш до поста на Блан-Манто или до поста при Държавния архив, които бяха съвсем наблизо.

Те тръгнаха по уличката. Тя, както обикновено, беше безлюдна. Жавер вървеше зад Жан Валжан. Стигнаха до номер седем. Жан Валжан потропа. Вратата се отвори.

— Добре — каза Жавер. — Качете се. — И добави със странно изражение, като че ли правеше голямо усилие, за да произнесе тези думи: — Ще ви чакам тук.

Жан Валжан погледна Жавер. Подобно поведение съвсем не отговаряше на привичките на полицая. Но понеже Жан Валжан беше решил да се предаде и да сложи край на всичко, обстоятелството, че Жавер изпитва сега към него някакво надменно доверие — доверие на котка, която пуща мишката да се отдалечи на такова разстояние, че да може веднага да я вкопчи в ноктите си — не го изненада особено много. Той бутна вратата, влезе в къщата и извика на портиера, който си беше легнал:

— Аз съм!

Портиерът дръпна кордона, без да става от леглото си, и Жан Валжан се качи по стълбата.

Когато стигна до първия етаж, той се спря. По всички мъчителни пътища има спирки. Прозорецът на стълбището, който можеше да се вдига и спуща, беше отворен. Както в много старинни къщи стълбището гледаше към улицата. Уличният фенер, закачен точно отсреща, осветяваше малко стъпалата и това спестяваше осветлението.

Било за да поеме чист въздух, било съвсем несъзнателно, Жан Валжан подаде глава от прозореца. Той се наведе над улицата. Тя беше малка и фенерът я осветяваше от край до край. Жан Валжан се стъписа от изненада. Долу нямаше никого.

Жавер си беше отишъл.

XII
Дядото

Баск и портиерът пренесоха все още безжизнено лежащия Мариус от канапето, където го бяха оставили при пристигането му, в салона. Лекарят, когото бяха повикали, беше дошъл бързо. Леля Жилнорман беше станала.

Тя сновеше ужасена насам-натам, кършеше ръце, неспособна за нищо друго, освен да възклицава:

— Възможно ли е, божичко!

Сегиз-тогиз тя добавяше:

— Всичко ще стане само кръв!

Когато мина първият ужас, някакъв философски извод за създаденото положение си проправи път в мисълта й и намери израз в следното възклицание:

— Не можеше да свърши другояче!

Не можа да стигне до класическото: „Аз казвах, че ще стане така!“, което се употребява в подобни случаи.

По заповед на лекаря до канапето беше поставено походно легло. Лекарят прегледа Мариус и след като установи, че пулсът все още не е спрял и че раненият няма дълбока рана на гърдите, а кръвта по устните му идва от носната кухина, той накара да го положат по гръб на леглото, без възглавница, като главата бъде на същото равнище, както и тялото и даже малко по-ниско, и да махнат ризата, за да се улесни дишането. Като видя, че събличат Мариус, госпожица Жилнорман се оттегли в стаята си. Тя започна да се моли, прехвърляйки броеницата си.

Гръдният кош не беше претърпял никакво вътрешно натъртване. Един само куршум, притъпен от портфейла, се беше плъзнал край ребрата и беше оставил грозна диря, но за щастие плитка и затова безопасна. Дългото подземно пътешествие обаче окончателно бе изместило счупената ключица и тази повреда се оказа сериозна. Ръцете бяха целите издраскани, но лицето не бе обезобразено. Главата под косата изглеждаше просто нашарена. Какво щеше да стане с тия рани по главата? Дали бяха само повърхностни, или засягаха черепа? Нищо не можеше да се каже още. Опасен симптом беше, че те бяха предизвикали загубване на съзнанието, тъй като понякога то изобщо не се връща. Освен това загубата на кръв беше изтощила много ранения. Барикадата беше запазила тялото му невредимо от кръста надолу.

Баск и Николет разкъсваха чаршафи и приготвяха бинтове. Николет ги съединяваше, а Баск ги навиваше. Понеже нямаха карпия, лекарят беше спрял временно кръвта от раните с тампони памук. До леглото, на масата, където бяха наредени хирургическите инструменти, горяха три свещи. Лекарят изми лицето и косите на Мариус със студена вода. Цялата кофа за миг почервеня. Портиерът светеше, държейки свещта в ръка.

Лекарят изглеждаше потънал в тъжни мисли. От време на време той поклащаше отрицателно глава, като че отговаряше на въпрос, който си беше задал мислено. Тези тайнствени диалози на лекаря със самия него не са добър знак за болния.

Точно когато лекарят бършеше лицето и докосваше леко с пръсти все още затворените клепачи, в дъното на салона се отвори врата и на нея се появи висока белезникава фигура.

Дядото.

От два дни метежът силно бе развълнувал, възмутил и разтревожил господин Жилнорман. Той не можа да спи предишната нощ и през целия ден бе трескав. Вечерта си беше легнал много рано, като заръча да залостят всички врати в къщата, и бе задрямал от умора.

Сънят на старците е лек. Стаята на господин Жилнорман беше в съседство със салона и колкото и предпазливо да се движеха, шумът го разбуди. Изненадан от ивицата светлина под вратата си, той стана от леглото и се приближи пипнешком.

Старецът стоеше на прага, с ръка върху дръжката на открехнатата врата, издал леко напред клатушкащата си глава, загърнат в бяла роба: тясна и права като саван. Изглеждаше учуден. Приличаше на призрак, който надзърта в гроб.

Той забеляза леглото и проснатия върху дюшека окървавен младеж, восъчнобял, със затворени очи и отворена уста, с бледи устни, гол до кръста, нашарен цял с червени рани, неподвижен под ярката светлина.

Дядото се разтрепера от главата до краката, очите му, с пожълтяла от напредналата възраст роговица, се замъглиха и придобиха стъклен блясък, цялото му лице се изостри и се покри с мъртвешка бледност, ръцете му увиснаха, сякаш в него се счупи някаква пружина. Той разпери смаян треперещите си старчески пръсти, коленете му се огънаха под прав ъгъл и през разтворената роба се показаха мършавите му голи бедра, обрасли с бели косми. Той прошепна:

— Мариус!

— Господине — каза Баск, — току-що донесоха младия господар. Той е бил на барикадата и…

— Той е мъртъв! — извика със страшен глас старецът. — Ах, кръвопиецът!

И тогава, сякаш след задгробно прераждане, стогодишният старец се изправи като младеж.

— Господине — каза той, — вие сте лекарят, нали? Кажете ми най-напред нещо. Мъртъв ли е?

Лекарят, силно разтревожен, не отговори.

Кършейки ръце, господин Жилнорман избухна в див смях.

— Той е мъртъв! Мъртъв! Отишъл е да го убият на барикадите! От омраза към мене! Направил го е напук на мене! Ах, кръвопиецо! Така ли ми се връщаш! Ах, горко ми! Той е мъртъв!

Старецът се приближи до един прозорец, отвори го широко, като че ли се задушаваше, и обърнат към нощта, завика в улицата:

— Пронизан от куршуми, изпосечен, заклан, унищожен, разпокъсан, нарязан на парчета! Вижте го само негодника! Той знаеше отлично, че го чакам, че бях заповядал да приготвят стаята му, че бях сложил над леглото си неговия портрет като дете! Знаеше, че само трябва да се върне, че от две години го призовавам, че стоях вечер край камината с ръце на коленете и се чудех какво да правя, че бях кръгъл глупак. Ти знаеше това! От теб се искаше само да се прибереш и да кажеш: „Ето ме!“ И щеше да бъдеш господар в къщата, и аз щях да ти се подчинявам, и ти щеше да правиш всичко, каквото искаш, със своя изкуфял дядо! Ти го знаеше, но си си казал: „Не, той е роялист, няма да ида при него!“ И отиде на барикадите, остави се да те убият от проклетия! За да си отмъстиш за думите ми по адрес на херцог дьо Бери! Не е ли подло, кажете ми! Легни сега и спи спокойно, ако можеш! Той е мъртъв! Ето какво ме чака при събуждането ми!

Лекарят, който почваше да се тревожи и за двамата, остави за миг Мариус и се приближи до господин Жилнорман. Той го хвана за ръка. Дядото се обърна, изгледа го с разширените си и като че ли кървясали очи и му каза отчетливо:

— Благодаря ви, господине. Аз съм спокоен. Аз съм мъж. Преживял съм смъртта на Людовик XVI и умея да понасям нещастията. Едно обаче е страшно — мисълта, че вашите вестници са причина за всичките тия злини. Искате да имате драскачи, сладкодумци, адвокати, оратори, трибуни, дискусии, прогрес, просвещение, права на човека, свобода на печата, но ето как ще донасят в къщи децата ви! Ах, Мариус! Това е ужасно! Убит! Умрял преди мене! На барикада! Ах, престъпникът! Докторе, вие живеете в нашия квартал, нали? О, аз ви познавам. Виждам кабриолета ви от прозореца си. Ще ви обясня. Ще сгрешите, ако мислите, че съм възбуден. Човек не се гневи срещу мъртвец. Глупаво би било. Та нали аз съм отгледал това дете. Бях вече стар, когато то беше съвсем невръстно. Играеше си в Тюйлери с малката си лопатка и малкото си столче, а за да не се карат надзирателите, аз запушвах с бастуна си дупките, които то дълбаеше в пясъка. Но ето че един ден извика: „Долу Людовик XVIII“ и си отиде. Аз не съм виновен. Той беше русичък и розовичък. Майка му умря. Забелязали ли сте, че всички малки деца са руси? На какво се дължи това? Той е син на един лоарски разбойник. Но децата не са отговорни за престъпленията на бащите си. Спомням си го, когато беше висок ей толкова. Не можеше да произнася звука „д“. Говореше така сладко и така завалено, като че ли чуруликаше. Спомням си как го бяха наобиколили веднъж пред статуята на Херкулес от Фарнезе, за да му се порадват, такова хубаво детенце беше! Главицата му като изрисувана. Аз му говорех сърдито, плашех го с бастуна, но той знаеше много добре, че се шегувам. Когато влезеше сутрин в стаята ми, аз мърморех недоволно, но все едно, че слънцето влизаше при мене. Никой не може да устои на такива гълъбчета! Те те грабват, завладяват те и вече не те пускат. Истината е, че нямаше нищо по-прелестно от това дете. А сега какво ще ми кажете за вашия Лафайет, за вашия Бенжамен Констан, за вашите Тюркюи дьо Корсел^[1], които ми го убиват? Това няма да им се размине току-така!

Лекарят се бе навел повторно над Мариус. Старецът също се приближи до ранения, който продължаваше да лежи, все така мъртвешки блед и безжизнен, и закърши отново ръце. Побелелите му старчески устни се движеха като че ли машинално и пропущаха като хриптения несвързани думи, които едва се чуваха.

— Ах, безсърдечнико! Ах, якобинецо. Ах, престъпнико! Ах, злодейо!

Тихи укори на умиращ, към труп.

Малко по малко, тъй като вътрешните изригвания непременно си проправят в края на краищата път навън, думите му отново станаха свързани, но старецът като че ли нямаше сили да ги изговаря. Гласът му беше така задавен и угаснал, сякаш идваше от другия бряг на бездната.

— На мен ми е все едно. И без това ще умра. И като си помислите само, че в цял Париж едва ли би се намерила поне една хубостница, която да се откаже от удоволствието да достави малко щастие на тоя окаяник! Негодник! Вместо да се забавлява и да се наслаждава на живота, да отиде да се бие и да се остави да го застрелят като добиче! И за кого, за какво? За републиката! Вместо да иде да танцува в Шомиер, както подобава на млад човек! За какъв дявол е на двадесет години? Републиката, свещена глупост! Бедни майки, раждайте хубави момчета! Край, той е мъртъв. Значи, от нашата врата ще излязат две погребения. Как, да се докараш дотам заради черните очи на генерал Ламарк? Какво беше направил за тебе тоя генерал Ламарк? Пладнешки убиец! Празен бърборко! Да отиде на смърт заради някакъв си покойник! Как да не полудееш? Можете ли да проумеете подобно нещо? На двадесет години! И без да погледне назад дали не оставя някого зад себе си! Ето ги сега горките старци, нека си умират сами! Пукни в ъгъла си, бухал такъв! Всъщност какво, толкова по-добре! Точно това исках, това ще ме убие веднага. Аз съм премного стар, вече съм стогодишен, сто хиляди годишен, отдавна имам правото да умра. Този удар вече ще ме довърши. Какво щастие, най-сетне край. За какво ще му давате да вдъхва амоняк и всички тия лекарства? Само си губите времето, празноглав докторе! Та той е мъртъв, мъртъв и толкова! Аз познавам смъртта, нали самият аз съм мъртвец. Той не е свършил работата наполовина. Ах, мръсно, мръсно, пошло време! Това мисля аз за вас, за идеите ви, за системите ви, за водачите ви, за оракулите ви, за докторите ви, за негодните ви писатели, за вашите дрипльовци-философи и за всички революции, които от шестдесет години насам плашат само орляците гарвани в Тюйлери! И щом си бил така безжалостен да се погубваш по този начин, и аз няма да жаля за тебе, чуваш ли, кръвопиецо!

В същия миг Мариус бавно повдигна клепачи и замъгленият му още от летаргията поглед се спря с удивление на господин Жилнорман.

— Мариус! — извика старецът. — Мариус! Мой мъничък Мариус! Моето дете! Любими синко! Ти отваряш очи, ти ме гледаш, ти си жив! Благодаря ти!

И той падна в несвяст.