Виктор Юго
Клетниците (41)

II
Древна история на водостоците

Нека си представим, че повдигнем Париж като похлупак, тогава подземната мрежа на каналите ще очертае от птичи полет върху двата бряга нещо като огромен клон, скачен за реката. Околовръстният канал върху десния бряг ще бъде стъблото на този клон, вторичните канали ще бъдат разклоненията, а краищата — вейките.

Това сравнение е много общо и не съвсем точно, понеже правият ъгъл, който е много често явление в тези подземни разклонения, много рядко се среща в растителния свят.

Вие ще добиете по-правилна представа за този странен геометричен план, ако предположите, че върху тъмен фон е разхвърляна безразборно чудновата източна азбука, чиито уродливи, букви са споени една с друга в пълен безпорядък, съвсем наслуки, ту за чупките, ту за краищата.

Водосточните ями и подземните канали играеха важна роля в средновековието, във Византия и в древния Изток. Там се зараждаше чумата, там намираха смъртта си деспотите. Народните тълпи гледаха едва ли не със свещена боязън тези леговища на гниене, чудовищни люлки на смъртта. Ямата с червеите в Бенарес е не по-малко страшна от лъвовия ров във Вавилон. Според книгите на равините, Теглат-Фаласар се е клел в името на Ниневийската помийна яма. Йохан Лайденски накара своята лъжелуна да изгрее от клоаката на Мюнстер, а неговият източен двойник, Моканна, загадъчният пророк на Хорасан, накара своето лъжеслънце да изгрее от кекшебската шахта-клоака.

Историята на клоаките отразява човешката история. Гемониите разказаха тайните на Рим. Парижките канали имат страшна история. Те са били гробище, но и убежище. Престъплението, умът, социалният протест, свободата на съвестта, мисълта, кражбата, всичко, което човешките закони преследват или са преследвали, се е крило в тези подземия. Майотинците^[1] през четиринадесети век, апашите през петнадесети век, хугенотите през шестнадесети, илюминатите^[2] през осемнадесети, подпалвачите през осемнадесети. Оттам преди сто години се подаваше нощем коварната кама, там се плъзваше подгоненият крадец. Гората предлагаше пещерите си, Париж — клоаките си. Просяшката сбирщина, тази галска picareria^[3] смяташе клоаката като клон от Двора на чудесата и вечер се спускаше, кръвожадна и присмехулна, в отверстието на улица Мобюе като в удобно ложе.

Съвсем естествено бе за хората, чието ежедневно работно място бе задънената уличка Празни джоб или Главореза, да намерят подслон през нощта под мостчето на Шмен-Вер или в глухата Юрпоа. Затова тези места гъмжат от спомени. Всевъзможни призраци бродят из безлюдните коридори. Навсякъде гнилоч и смрад. Тук-таме отдушник, през който Вийон говори отвътре с Рабле, който е отвън.

Клоаката на стария Париж беше сборно място на всички неуспехи и на всички домогвания. Политическата икономия вижда в нея само отпадъци, социалната философия вижда в нея утайка.

Клоаката е съвестта на града. Всичко се стича тук и си дава очна ставка. В това призрачно подземе се таи много мрак, но няма вече никакви тайни. Всичко придобива истинския си облик или в краен случай, окончателния си облик. Купчината нечистотии има едно качество — тя не лъже. Тук е намерило убежище пълното непритворство. Може да се срещне маската на Базилио, но картонът и канапите се виждат, вижда се и лицевата и опаката й страна, изваяни честно от кал. Фалшивият нос на Скапен й съседствува. Всички излезли от употреба мръсотии на цивилизацията падат в тази бездна на истината, където се свличат огромни социални пластове; те пропадат в нея, но в същото време излизат на показ. Това безразборно свличане е същевременно изповед. Тук вече няма място за измамна външност, няма място за прикритие, гнусотата сваля ризата си, тук цари пълна голота, разобличение на илюзиите и миражите, тук е само истинското, което се проявява при зловещото си разпадане. Действителност и небитие. Тук дъното на бутилка е свидетелство за пиянство, дръжката на кошница говори за слугуване. Тук зелевият кочан, който е имал литературни претенции, става отново зелев кочан; кралският лик на медната монета свободно зеленясва, храчката на Каиф се слива с повръщането на Фалстаф, златната монета от игралния дом се натъква на гвоздея, на който виси къс от въжето на самоубиеца, посиняло недоносче се търкаля по земята, повито в полата с пайети, която е танцувала на последния карнавал в Операта, съдийската шапка, която е съдила хората, се въргаля редом с изгнилата пола на Марготон. Нещо повече от братство — свойско държане. Всичко, което се е гримирало, се измива тук с тиня. Тук се смъква и последното було. Клоаката е циник. Тя казва всичко право в лицето.

Тази откровеност на мерзкото ни се нрави, то разведрява душата. След като през цялото време сме гледали търпеливо на земята как се перчат държавнически съображения, положена клетва, политическа мъдрост, човешко правосъдие, професионална честност, мнима строгост на високопоставените, неподкупност на магистратите, успокоително действува спускането в клоаката и видът на тинята, която напълно подхожда на мястото.

Това същевременно е поучително. Както казахме преди малко, историята минава през клоаката. Вартоломеевите нощи се сцеждат капка по капка по уличните павета. Масовите народни кланета, политическите и религиозни изтребления минават през това подземие на цивилизацията и захвърлят тук труповете. Въображението на мечтателя вижда там всички исторически убийци, коленичили в омразния полумрак, изтриващи мрачно със савана си, препасан като престилка, следите на деянията си. Там е и Людовик XI ведно с Тристан, Франциск I и Дюпра, Шарл IX и майка му, Ришельо и Людовик XIII, Лувоа, Льотелие, Ебер и Майар. Те стържат камъните и се опитват да заличат уликите на престъпленията си. Под сводовете кънтят метлите на тези призраци. Оттам дъха нескончаемото зловоние на социалните катастрофи. В тъмните ъгли просветват червени отблясъци. Стича се страшната вода, в която са се мили кървави ръце.

Наблюдателят на обществените явления е длъжен да влезе в тия тъмни подземия. Те са част от неговата лаборатория. Философията е микроскопът на мисълта. Всичко се стреми да се изплъзне от зоркото й око, но нищо не убягва. Излишно е да се увърта. Коя страна ще покажеш, ако извърташ? Позорната. Философията преследва с честния си поглед злото и не му дава възможност да изчезне безследно. Тя отгатва нещата в тяхната цялост, съдейки по полузаличените следи на разпадащото се, по смалените размери на изчезващото. Тя възстановява пурпурната мантия по парчето плат, жената — по нейната дрипа. По клоаката възпроизвежда града, по калта съди за нравите. От отломката възстановява стомната или амфората. По отпечатъка на нокътя върху пергамента открива разликата между евреите от Юденгасе и евреите от гетото. Определя по това, което е останало, това, което е било: добро, зло, лъжа, истина, петното кръв в двореца, засъхналото мастило в пещерата, накапалата лой във вертепа, понесените изпитни, желаните изкушения, гнусните оргии, привичките, придобити в порока, печата на проституцията в душите, поддали й се от простащина, и следите от лакътя на Месалина върху дрехата на римския хамалин.

III
Брюнзо

През Средновековието за парижките канали се носеха легенди. Анри II се опита да ги изследва, но не успя. Преди един век само, според твърдението на Мерсие, клоаката е била предоставена на произвола на съдбата и водите й течали на воля.

Такъв беше старият Париж, разкъсван от ежби, нерешителност и лутания. Дълго време той остана доста див. По-късно осемдесет и девета година показа как градовете поумняват. Но в хубавото старо време столицата не беше особено разумна. Тя не умееше да си подрежда работите нито в материално, нито в морално отношение и не смогваше да премахне не само сметта, но и злоупотребите. Всичко се издигаше като препятствие, всичко ставаше тежък проблем. Клоаката например не се подчиняваше на никакъв план. И сред боклуците човек можеше да се оправи толкова, колкото и в града. Горе неразбория, долу непроходимост. Върху земята — смешение на езиците, под земята — преплетени канали. Вавилонско стълпотворение, съчетано с лабиринта на Дедал.

Понякога на парижките водосточни тръби им хрумваше да придойдат, като че ли този презрян Нил изпадаше внезапно в ярост. Случваха се — отвратително бедствие — наводнения от нечистотии. Сегиз-тогиз стомахът на цивилизацията не смилаше добре храната, клоаката връщаше съдържанието си към гърлото на града и Париж усещаше в устата си вкуса на тинята си. Този вкус на клоака напомняше угризение и беше полезен. Един вид предупреждение, което впрочем се посрещаше с неудоволствие. Градът се възмущаваше, че неговата тиня е толкова дръзка и не допущаше възвръщането на нечистотиите. Да се изтикват докрай!

Наводнението през 1802 година още живее в паметта на осемдесетгодишните парижани. Тинята се разля на четири посоки по площад Виктоар, където се издига статуята на Людовик XIV. Тя нахлу по улица Сент-Оноре през двете отверстия на канала на Шан-з-Елизе, по улица Сен-Флорантен от клоаката Сен-Флорантен, по улица Пиер-а-Поасон от клоаката при Сонри, по улица Попенкур от клоаката Шмен-Вер, по улица Рокет от клоаката на улица Лап. Заля канавката на булевард Шан-з-Елизе на тридесет и пет сантиметра височина. По пладне, чрез водоотвода на Сена, действуващ в обратна посока, проникна чак до улиците Мазарини, Ешоде и Маре, където се разля по протежение на сто и девет метра и спря на няколко крачки от къщата, където бе живял Расин, оказвайки по тоя начин по-голяма почит в седемнадесети век на поета, отколкото на краля. Достигна най-голяма дълбочина на улица Сен-Пиер, където се издигна на три стъпки над отточното отверстие, а най-много се разля по улица Сен-Сабен, където покри платното по протежение на двеста тридесет и осем метра.

В началото на този век парижката клоака беше все още тайнствено място. Калта никога не се ползува с добро име, но тук лошата й слава граничеше с ужас. Париж знаеше смътно, че под него се разстила страхотно подземие. Сравняваха го с чудовищното блато на Тива, където гъмжали стоножки, дълги петнадесет стъпки, и където би могъл да се окъпе хипопотам. Високите ботуши на каналджиите никога не прекрачваха известни предели. Не беше още далеч времето, когато гальотите на уличните чистачи, върху които Сен-Фоа се побратимяваше с маркиз Креки, се изпразваха направо в клоаката. Колкото до прочистването, оставяха тази грижа на дъждовете, които още повече задръстваха каналите, вместо да ги отпушат. Рим окръжаваше все пак клоаката си с известна поетичност, давайки й името Гемонии. Париж оскърбяваше своята, наричайки я Вонеща яма. Науката и суеверието еднакво се ужасяваха от нея. Вонещата яма вдъхваше еднакво отвращение както на хигиената, така и на народните предания. Призракът на Сърдития монах се роди под смрадните сводове на клоаката Муфтар. В клоаката на улица Барийри хвърляха труповете на Мармузетите^[4]. Фагон отдаваше смъртоносната черна треска през 1685 година на непокритата клоака в квартала Маре, която зеела чак до 1833 година на улица Сен-Луи почти срещу фирмата на „Месаже Галан“. Клоаката, отваряща се на улица Мортийри, беше известна с епидемиите, които пораждаше. С желязната си решетка с издадени краища, напомнящи челюсти, тя се беше раззинала като ламя в тази прокълната улица и изригваше пъклена смрад върху хората. Народното въображение подправяше тези мрачни парижки умивалници с грозната си представа за вечността. Клоаката беше бездънна. Тя беше самата преизподня. На полицията и на ум не й идеше да изследва тези прокажени тунели. Кой би посмял да се пребори с неведомото, да забие сондата в мрака, да изследва бездната! Страшно нещо. И все пак един човек пожела да стори това. И клоаката си намери своя Христофор Колумб.

Един ден през 1805 година, по време на едно от редките пребивавания на императора в Париж, министърът на вътрешните работи, някой си Дьокре или Крете, присъствувал на сутрешния тоалет на повелителя. От площад Карусел долитало дрънченето на сабите на легендарните войници на републиката и великата империя. Пред вратата на Наполеон се тълпели героите от Рейн, Еско, Адидже и Нил, бойни другари на Жубер, Десе, Марсо, Ош, Клебер, въздухоплаватели от Флерюс, гренадири от Майнц, понтонери от Генуа, хусари, на които се бяха любували пирамидите, артилеристи, издраскани от снарядите на Жюно, кирасири, които бяха превзели с щурм закотвената в Зюидерзее флота. Едни бяха придружавали Наполеон на моста при Лоди, други се бяха били с Мюра в окопите при Мантуа, трети бяха изпреварили Лан във вдлъбнатия път за Монтебелло. Цялата Наполеонова армия беше там по онова време, в двора на Тюйлери, представена с по една рота или взвод, охраняваща съня на императора. Това беше блестящата епоха, когато великата армия беше оставила зад себе си Маренго в очакване на Аустерлиц.

— Ваше величество — каза министърът на вътрешните работи на Наполеон, — вчера видях най-смелия мъж в империята ви.

— Кой е той? — обърна се рязко към него Наполеон. — И какво е направил?

— Той възнамерява да направи нещо, ваше величество.

— А какво именно?

— Да проучи парижките канали.

Такъв човек действително съществуваше и той се казваше Брюнзо.

IV
Неизвестни досега подробности

И действително каналите бяха прегледани. Опасен поход. Нощно сражение с чумата и задушливите изпарения. И същевременно пътешествие, богато с находки. Един от участниците в тази експедиция, умен работник, тогава съвсем млад, разказваше преди няколко години различни любопитни подробности, които Брюнзо е сметнал за уместно да пропусне в доклада си до полицейския префект като недостойни за административния стил. Обеззаразителните способи по онова време са били доста примитивни. Брюнзо едва успял да премине първите разклонения на подземната мрежа и осем от двадесетте му помощници отказали да продължат по-нататък. Начинанието било сложно. Преглеждането на каналите налагало почистване. Трябвало да се чисти и същевременно да се размерва. Да се отбележат входовете на каналите, да се преброят решетките и отверстията, да се установят разклоненията, да се посочат местата, където се вливат нови канали, да се очертаят границите на различните водоемни басейни, да се измери дълбочината на малките канали, скачени за главния, да се определи височината под ключовия камък на всеки тунел, както и широчината не само в основата, но и при петите на сводовете, да се определи най-сетне нивото на водата във всяка главна водосточна тръба, независимо от това, дали идва от друг канал, или от земната повърхност. Мъчно напредвали. Често спуснатите надолу стълби потъвали в три педи тиня. Фенерите едва мъждукали сред отровните изпарения. От време на време изнасяли навън някой припаднал чистач. Имало места, където внезапно зинвала бездна. Почвата се била срутила, плочите потънали и клоаката се била превърнала в бездънен кладенец. Не напипвали здрава почва. Един човек внезапно изчезнал. С голяма мъка го измъкнали. Следвайки наставленията на Фуркроа, палели на известни разстояния, на сравнително прочистени вече райони, големи сандъци с кълчища, напоени със смола. На места стената била покрита с уродливи гъбести израстъци, напомнящи тумори. Дори и камъкът като че боледувал в тази отровна атмосфера.

Брюнзо започнал проучването си от горе на долу. При раздела на двете водосточни тръби под Грант-Юрльор той разчел върху един издаден камък датата 1550 година. Тази дата показвала докъде бил стигнал Филибер Дьолорм, когато бил натоварен от Анри II да проучи подземните канали на Париж. Шестнадесети век беше сложил печата си върху клоаката. Брюнзо намерил следи от експедиция, предприета през седемнадесети век, в канала Понсо и канала на улица Вией-дю-Тампл, чиито сводове били построени между 1600 и 1650 година, както и следи от проучвания през осемнадесети век в западния сектор на главния канал, застлан с плочи и покрит със свод в 1740 година. Тези два свода, особено по-новият, построен през 1740 година, бяха по-напукани и порутени от зидарията на околовръстния канал, датиращ от 1412 година, когато потокът течаща вода в Менилмонтан бил произведен в главен канал на Париж, повишение, което напомня назначението на някой селянин за кралски прислужник. Все едно Жан Глупака, преобразен в Жан Хубавеца.

Тук-таме се натъкнали, изглежда, на някогашни карцери, издълбани в самите водосточни канали, по-специално под двореца на правосъдието. Отвратителен in pace. В едната от тия килии висял нашийник. Зазидали ги всичките. Имало и необикновени находки: между другото и скелетът на изчезналия през 1800 година от зоологическата градина орангутан, чието пропадане вероятно има известна връзка с безспорно сензационното появяване на дявола в улицата на Бернардинците през последната година на осемнадесето столетие. Бедният дявол в края на краищата се удавил в клоаката.

По дългия сводест кулоар, който извежда при Арш-Марион, разузнавачите били изненадани от един напълно запазен вехтошарски кош. В тинята, с която чистачите били почнали да се справят смело, изобилствували навсякъде скъпоценни предмети: златни и сребърни бижута, скъпоценни камъни, монети. Ако някой, гигант би прецедил тази клоака, в цедката му би се събрало богатството на вековете. При раздела на двете разклонения на улица Тампл и улица Сент-Авоа намерили странна хугенотска отливка, на едната страна на която била изобразена свиня е кардиналска шапка на глава, а на другата — вълк с папска тиара.

Най-изненадваща находка ги очаквала при входа на Големия канал. Някога той бил затворен с решетъчна врата, от която били оцелели само пантите. На една от тях висял мръсен и безформен парцал, който вероятно се бил закачил на времето мимоходом и продължавал да се развява в мрака и да се докъсва. Брюнзо доближил фенера си и го разгледал. Парцалът бил от тънка батиста и на един от по-здравите ъгли личала извезана хералдическа корона над шест букви: „ЛОБЕСП“. Корона на маркиз, а шестте букви означавали „Лобеспин“. Оказало се, че пред тях виси останка от смъртния саван на Марат. На младини Марат имал любовни увлечения. Това било по времето, когато служил в двора на граф д’Артоа като лекар при конюшните. От любовната му връзка — потвърдена от историята — с една знатна дама му бе останало това платно, било случайно попаднало у него, било скъп спомен. След смъртта му го обвили в него, понеже не намерили в дома му нищо по-подходящо. Стари жени натъкмили за гроба кървавия Приятел на народа в същото платно, в което бил изпитал любовни наслаждения.

Брюнзо го отминал. Оставили дрипата, където си била. Дали от презрение, или от почит? Марат заслужаваше и двете. Освен това пръстът на съдбата тук личеше много явно, за да се осмели някой да я докосне. Впрочем редно е да се оставят гробните останки на мястото, което сами са си избрали. Но реликвата беше необикновена: в нея се бе загръщала маркиза и бе изгнил Марат. Тя бе минала през Пантеона, за да стигне до плъховете на клоаката. Тази тъкан от брачно ложе, чиито гънки Вато би нарисувал с голяма охота някога, бе заслужила в края на краищата втренчения поглед на Данте.

Цялостното обхождане на подземните канали за нечистотии продължило седем години — от 1805 до 1812. Успоредно с прегледа Брюнзо набелязвал, ръководел и извършвал значителни подобрения. През 1808 година той снижил основната плоча на Понсо и откривайки нови тунели, разпрострял през 1809 година канализационната мрежа под улица Сен-Дьони чак до фонтана Иносан. През 1810 година под улица Фроаманто и под Салпетриер, в 1811 — под улица Ньов-де-Пти-Пер, под улица Май, под улица Ешарп, под Кралския площад, през 1812 — под Рю дьо ла Пе и под шосето за Антен. Същевременно той обеззаразил и хигиенизирал цялата мрежа. Още втората година Брюнзо взел за свой помощник зет си Нарго.

Така в началото на този век старото общество изгреба двойното си дъно и приведе в ред клоаката си. Ако не друго, поне каналите бяха прочистени.

Лъкатушна, пропукана, с изкъртена настилка, олющена, изпъстрена със странни завои, с ями по дъното, с необосновани нагорнища и надолнища, зловонна, дива, свирепа, потънала в мрак, с белези от рани по плочите и стените, зловеща, такава бе, ако се върнем назад в миналото, парижката клоака. Разклонения във всички посоки, пресичащи се тунели, малки израстъци във форма на пачи крака или звезди като при миниране, слепи проходи, задънени канали, пропити от селитра сводове, смрадни помийни ями, влажни лишеи по стените, сцеждащи се капки от таваните, тъмнина. Едва ли имаше нещо по-ужасно от тази стара гробница-клоака, храносмилателен апарат на Вавилон, пещера, трап, бездна, прорязана от улици, бърлога на титани, където духът мислено вижда как броди в мрака сред нечистотиите, които някога са били великолепие, огромната сляпа къртица — миналото.

Такава беше, повтаряме, клоаката някога.

V
Напредъкът, осъществен днес

Днес клоаката е чиста, ледена, с прави канали, благопристойна. Тя почти напълно се покрива с идеала за „заслужаваща уважение“, както се казва в Англия. Тя е прилична, сивкава, прокарана строго, с една дума, издокарана докрай. Прилича на доставчик, издигнал се внезапно до държавен съветник. Вътре е почти съвсем светло. Тинята се държи направо чинно. На пръв поглед бихте могли да вземете каналите за разпространените някога тайни проходи, така удобни за изплъзване на монарсите и князете в хубавото старо време, „когато народът обичаше своите крале“. Сегашната клоака е едва ли не красива. В нея има единен стил. Класическият праволинеен александрийски стил, който, изгонен от поезията, изглежда, се е приютил в архитектурата и проличава във всеки камък на този дълъг, сенчест, белезникав свод. Всеки водосточен канал е аркада. Влиянието на улица Риволи се разпростира дори в клоаката. Впрочем безспорно геометричните линии са най на място именно в подземната канална мрежа на големите градове. Там всичко трябва да бъде подчинено на принципа за най-късото разстояние. Клоаката днес е придобила едва ли не официален вид. Дори полицейските доклади, когато се занимават понякога с нея, не си позволяват непочтителност. Административният език си служи с благородни и достойни наименования. Някогашното черво днес се нарича галерия, дупката — контролна шахта. Вийон мъчно би разпознал някогашния си нощен пристан. Тази подземна мрежа все още е населена, както от незапомнени времена, с гризачи, по-многочислени от когато и да било. От време на време някой стар мустакат плъх се осмелява да покаже глава от прозореца на клоаката и да погледа минувачите. Но и това животинче се опитомява, доволно от подземния си чертог. Клоаката вече е загубила първобитния си див изглед. Дъждът, който замърсяваше някогашната клоака, измива днешната. И все пак не бъдете много доверчиви! Миазмите не са я напуснали. Тя е по-скоро притворна, отколкото безупречна. Каквото и да правят полицейската префектура и комисията по хигиенизирането, въпреки всички обеззаразителни мерки, тя вони съмнително, също както Тартюф след изповед.

Трябва да признаем, че понеже в крайна сметка, измитайки сметта, клоаката все пак отдава почит на цивилизацията, а съвестта на Тартюф представлява известен прогрес в сравнение с Авгиевата конюшня, парижката клоака се е усъвършенствувала.

Нещо повече от прогрес: преврат. Истински преврат дели някогашната и днешната клоака. Кой е извършил този преврат?

Човекът, когото всички са забравили и когото преди малко назовахме — Брюнзо.

VI
Бъдещ напредък

Прокопаването на парижката канализация не е дребно начинание. Последните десет века не успяха да го завършат, както не успяха да дадат завършен облик и на Париж. Клоаката всъщност отразява всички фази на развитието на Париж. Тя представлява като че ли мрачен подземен полип с хиляди пипала, който нараства отдолу успоредно с нарастването на града отгоре. Всеки път, когато градът прокара нова улица, клоаката протяга ново пипало. Старата монархия беше построила само двадесет и три хиляди и триста метра водосточни тръби. В това положение се намираше Париж на 1 януари 1806 година. От тази епоха насам — след малко ще се върнем пак на нея — работата беше възобновена успешно и продължена енергично. Наполеон построи — тези цифри не са лишени от интерес — четири хиляди осемстотин и четири метра. Людовик XVIII — пет хиляди седемстотин и девет, Шарл X — десет хиляди осемстотин тридесет и шест, Луи-Филип — осемдесет и девет хиляди и двадесет, републиката от 1848 година — двадесет и три хиляди триста осемдесет и един, сегашният строй — седемдесет хиляди и петстотин, общо в настоящия миг двеста двадесет и шест хиляди шестстотин и десет метра, шестдесет мили водосточни тръби. Необятна парижка утроба. Невидима, вечно разрастваща се разклонена растителност. Огромен, неизвестен на хората строеж.

Както се вижда, парижкият подземен лабиринт днес е почти десет пъти по-дълъг, отколкото в началото на века. Човек мъчно може да си представи колко настойчивост и усилия са били нужни, за да се доведе клоаката до днешното относително съвършено състояние. Старата монархическа администрация и революционните власти през последното десетилетие на осемнадесети век с голяма мъка успяха да пробият петте левги водосточни тръби, които съществуваха преди 1806 година. Всевъзможни пречки спъваха това начинание, едни, породени от естеството на почвата, други, свързани с предразсъдъците на парижкото трудещо се население. Париж е построен върху скалист пласт, който трудно се поддава на кирката, на мотиката, на сондата, на човешката ръка изобщо. Нищо по-мъчно за пробиване и копаене от тази геоложка формация, върху която е изградена чудната историческа формация, носеща името Париж. Щом започне работа в тази насока, щом се навлезе в този наносен пласт, възникват безчислени подпочвени препятствия. Течни глини, подземни извори, твърди скали, меки, дълбоки тини, носещи в езика на професионалистите името „суглинки“. Кирката се забива мъчно във варовитите скали, които се редуват с тънки глинести жилки и шисти, в чиито пластинки са сраснали вкаменени раковини, съвременници на доисторическите океани. Понякога подземен поток внезапно пробива започнатия свод и залива с вода работниците. Или свличащ се мергел си проправя път и се сгромолясва като водопад, разтрошавайки като стъкло и най-дебелите подпорни греди. Съвсем неотдавна, във Вийет, когато се наложи, без да се прекъсва корабоплаването и без да се изпразва каналът, да се прокара главният водосточен канал под канала Сен-Мартен, леглото на канала се пропука, водата внезапно нахлу в подземната строителна галерия, помпите се оказаха недостатъчни. Трябваше един водолаз да намери пукнатината, в устието на канала, и с голяма мъка успяха да я запушат. Другаде, край Сена, и при това доста далеч от реката, кактс например в Белвил, Гранд-Рю и пасажа Люниер, се срещат подвижни пясъци, в които се затъва и в които човек може да се стопи пред очите ви. Прибавете задушаването от отровните изпарения, затрупването от свличания на терена, внезапните срутвания. Прибавете тифуса, от който рано или късно заболяват всички работници. В наши дни, след като беше прокопана галерията Клиши с улей, по който да мине главният водопровод за Урк — работа, извършена в траншеи, на десет метра дълбочина, — след като беше засводен Биевр от булевард Опитал до Сена — през срутени терени, чрез, изкопи в гнили основи и чрез поставяне на подпори, — след като, за да освободят Париж от буйните води на Монмартр и за да отводнят блатото от девет хектара, което се разстилаше край градската врата Мартир, построиха каналите от градската врата Бланш до пътя за Обервилие в продължение, на четиримесечна денонощна работа, на единадесет метра дълбочина, след като построиха под земята, без открити траншеи, на шест метра дълбочина — невиждан дотогава способ, — водосточната тръба под улица Бар-дю-Бек, умря ръководителят Моно. След като засводи три хиляди метра водосточни тръби на най-различни места в града, от улица Траверсиер-Сент-Антоан до улица Лурсин, след като освободи от дъждовните води кръстопътя Сансие-Муфтар чрез разклонението под Арбалет, след като построи водосточния канал Сен-Жорж върху заскалени и бетонирани в подвижния пясък основи, след като ръководи опасното понижаване на дъното на разклонението Нотр-Дам-дьо-Назарет, умря инженер Дюло. Не е издаден бюлетин за тези смели подвизи, макар че те са по-полезни от безсмислената сеч по бойните полета.

През 1832 година парижките водосточни тръби далеч не бяха в днешното си състояние. Брюнзо положи началото, но трябваше да избухне холера, за да се решат градските власти да предприемат по-късното им широко преустройство. Колкото и чудно да изглежда това, например през 1821 година част от околовръстния канал, носещ името Голям канал, както във Венеция, се точеше по улица Гурд под открито небе. Едва в 1823 година Париж намери в кесията си необходимите двеста шестдесет и шест хиляди и осемдесет франка и шест сантима, за да прикрие този срам. Трите шахти на улица Комба, Кюнет и Сен-Манде, снабдени с улеи, различни приспособления, утайници и пречистителни разклонения, датират едва от 1836 година. Утробата на Париж, както казахме, бе подновена и десеторно разширена едва от четвърт век насам.

Преди тридесет години, по време на въстанието на 5 и 6 юни, на много места клоаката си беше останала в предишното състояние. Голям брой от днешните изпъкнали улици бяха тогава вдлъбнати по средата. Често в най-ниската точка, където се срещаха надолнищата на улицата или на кръстопътя, имаше широки четвъртити решетки с дебели пречки, излъскани от краката на минувачите; те представляваха опасност за колите, понеже конете се плъзгаха по тях и падаха. Органите по поддържане мостовете и пътищата бяха кръстили тия ниски точки и решетките с изразителното име „cassis“^[5]). В 1832 година на много улици, например Етоал, Сен-Луи, Тампл, Вией-дю-Тампл, Нотр-Дам-дю-Назарет, Фоли-Меликур, Ке-о-Фльор, Пти-Мюск, Норманди, Понт-о-Биш, Маре, предградието Сен-Мартен, улица Нотр-Дам-де-Виктоар, предградието Монмартр, улица Гранж-Батлиер, Шан-з-Елизе, улиците Жакоб и Турнон, старата готическа клоака разтваряше цинично своята паст — грамадни зинали дупки, обградени понякога с недялани камъни, невероятно безочие!

През 1806 година Париж, кажи-речи, не беше мръднал от цифрата, установена през май 1663 година: пет хиляди триста двадесет и осем тоаза. След Брюнзо, на 1 януари 1832 година, каналната мрежа беше достигнала четиридесет хиляди и триста метра. От 1806 до 1831 бяха построявали средно по седемстотин и петдесет метра годишно. А след това всяка година по осем и дори десет хиляди метра галерии, иззидани от каменно трошени материали, с варен разтвор, върху бетонни основи. Като се сметне по двеста франка метъра, шестдесетте левги водосточни тръби на днешния Париж струват четиридесет и осем милиона.

Освен икономическия напредък, който изтъкнахме в началото, с въпроса за парижката клоака са свързани сериозни проблеми на обществената хигиена.

Париж се намира между два пласта: воден и въздушен. Водоносният пласт, на два пъти вече достиган със сонди, лежи на доста голяма дълбочина върху пласт от зелен пясъчник между креда и юрски варовик. Този пласт представлява кръг с радиус двадесет и пет левги. От него извират множество реки и потоци. С чашата вода, налята от кладенец в Грьонел, вие пиете водата на Сена, Марна, Иона, Оаза, Ена, Шер, Виена и Лоара. Подпочвената вода е здравословна, тя идва най-напред от небето, а после от земята. Въздушният пласт е нездравословен, той идва от клоаката. Всички отровни изпарения на клоаката се смесват с диханието на града и затова той има лош дъх. Научно е било установено, че въздухът над едно торище е по-чист от въздуха над Париж. След известен срок, благодарение на прогреса, благодарение на усъвършенствуването на машините и широкото разпространение на науката, водата ще бъде използувана за прочистване на въздуха. Тоест — за да измие клоаката. Ясно е за всички, че под измиване на клоаката ние разбираме връщане на тинята в земята, наторяване на почвата, оплодотворяване на нивята. Това просто мероприятие ще намали нищетата и ще подобри здравословното състояние на цялото общество. Засега, ако вземем Лувър за главина на това заразно колело, болестите на Париж се ширят на петдесет левги около него.

Бихме могли да кажем, че от десет века насам клоаката е язвата на Париж. Водите от каналите са отрова в неговата кръв. Народният инстинкт никога не се е лъгал. Занаятът на уличните чистачи някога се е считал от народа почти толкова опасен и толкова противен, както и одирането на кожи, което дълго е внушавало отвращение и е било предоставяно на палачите. Необходимо било да предложат високо възнаграждение, за да накарат някой зидар да слезе в смрадното подземие. Чистачът не се решавал да спусне стълбата си долу. Има и поговорка дори: „Слезеш ли в клоаката, с един крак си в гроба“. Всевъзможни грозни предания, както вече казахме, обвиваха в ужас този бездънен умивалник. Страшна подземна мрежа, която носи отпечатък както от природните, така и от човешките революции и където са съхранени следите на всички катаклизми — от раковините по време на потопа до парцала от савана на Марат.