Виктор Юго
Клетниците (40)

I
Харибда от предградието Сент-Антоан и Сцила от предградието Тампл

Двете най-паметни барикади, които би могъл да упомене наблюдателят на обществените недъзи, не спадат към периода, през който се развива действието на тази книга. Тези две барикади, всяка посвоему символ на страшна епоха, изникнаха из земята по време на съдбоносното въстание през юни 1848 година — най-величествената улична война, която познава историята.

Случва се понякога многочислената отчаяна паплач да се разбунтува срещу самите принципи, срещу свободата, равенството и братството, срещу всеобщото гласоподаване, срещу общонародното правителство, подтикната от неизбродимите си страдания, обезсърчение, нищета, болести, несрети, невежество, отровни изпарения, тъмнина и в такива случаи простолюдието започва сражение с народа.

Дрипльовците се опълчват против общото право. Охлокрацията въстава против демоса.

Зловещи дни, защото дори в това изстъпление се корени известна частица право, този дуел е до известна степен самоубийство. И тези думи, съзнателно оскърбителни — дрипльовци, паплач, охлокрация, сган, — доказват, уви, по-скоро вината на тия, които властвуват, отколкото вината на тия, които страдат, по-скоро вината на привилегированите, отколкото на отвергнатите.

Що се отнася до нас, ние никога не произнасяме тия думи без болка и почит, защото, когато философията се задълбава в явленията, на които те съответствуват, тя винаги намира покрай низостите много величие. Атина беше охлокрация. Дрипльовците създадоха Холандия. Паплачта неведнъж спаси Рим, а последователите на Христос спадаха към сганта.

Няма мислител, който да не се е възторгвал от великолепните прояви на обществените низини.

За тази именно паплач, за всички тия бедняци, скитници и окаяници, из чиито среди са излезли апостолите и мъчениците, е мислил навярно свети Йероним, когато е произнасял загадъчните думи: „Fex urbis, lex orbis.“^[1]

Изстъпленията на тази тълпа, която страда и чието тяло кърви, бунтовете й срещу животворните за самата нея принципи, посегателствата й срещу правото представляват народни преврати, които трябва да бъдат обуздани. Честният човек е длъжен да отдава силите си на тази борба и той се сражава със сганта в името на любовта си към нея. Но колко оправдан му се струва нейният гняв, макар че се противопоставя! С каква почит се бори с нея! Необикновено положение, при което човек е странно озадачен, изпълнявайки дълга си, и се въздържа да направи нещо повече. Съпротивява се срещу сганта, това е необходимо, но макар че съвестта му е чиста, той е печален и сърцето му се свива, докато изпълнява дълга си.

Юни 1848 година бе, нека побързаме да поясним, съвсем своеобразно явление, което философията на историята не би могла да причисли към нито една категория. Всичко, което казахме дотук, не е в сила, когато става дума за този необикновен метеж, в който се долавя свещената тревога на труда, изявяващ своите права. Той трябваше да се потуши, така повеляваше дългът, защото беше насочен против републиката. Но какво представляваше всъщност юни 1848 година? Бунт на народа срещу самия него.

Всяко отклонение е позволено, стига само да не се забравя предметът на разказа. Нека читателят ни разреши впрочем да спрем вниманието му върху тези две единствени по рода си барикади, за които споменахме, защото те характеризират това въстание.

Едната препречваше входа към предградието Сент-Антоан, другата бранеше достъпа към предградието Тампл. Хората, пред които се възправиха под ослепителното юнско небе тези два страхотни шедьовъра на гражданската война, едва ли някога ще ги забравят.

Барикадата при Сент-Антоан беше с чудовищни размери — висока като триетажен дом и широка седемстотин стъпки. Тя преграждаше от единия до другия ъгъл широкия излаз на предградието, тоест цели три улици. Вкопана в земята, неравномерно широка, назъбена, начупена, увенчана с огромен процеп, подпряна с възвишения, които напомняха бастиони, образуваща на места остри полуострови, мощно облегната на първите къщи на предградието, издадени напред като носове в океана, тя стърчеше подобна на насип, построен от циклопи, в дъното на страшния площад, който бе свидетел на 14 юли. Деветнадесет барикади се редуваха една след друга в улиците зад тази барикада-майка. Само при вида й се чувствуваше безкрайно голямото отчаяние, обхванало квартала; отчаяние, стигнало до крайния предел, когато страданието жадува да прерасне в бедствие. От какво беше изградена барикадата? От порутините на три шестетажни къщи, съборени за тази цел, твърдяха едни. От чудотворния народен гняв, слят в едно — уверяваха други. Тя имаше жалкия изглед, присъщ на всеки градеж на ненавистта: развалина. Бихте могли да попитате: „Кой е построил това?“ Но бихте могли да попитате също: „Кой е разрушил това?“ Тя беше израз на находчивостта на народния кипеж. Гледай ти! Тук врата, там решетка, капак, рамка, счупен котлон, пробита тенджера! Давайте всичко, струпвайте всичко! Тикайте, търкаляйте, копайте, разбивайте, обръщайте с главата надолу, рушете! Тук си бяха подали братски ръка павето, камъкът, гредата, железният прът, парцалът, счупеното стъкло, издъненият сламен стол, кочанът зелка, дрипата, пачаврата, проклятието. Величествен и жалък строеж. Хаос, подражаващ на преизподня. Огромното рамо до рамо с безкрайно малкото. Част от изкъртена стена и парче от счупена паничка. Застрашително побратимяване на всички видове отломки. Сизиф бе запратил върху барикадата своята скала, а Йов — строшената си стомна. С една дума, зловеща гледка. Акропол на босяците. Обърнати каруци стърчаха над насипа. Напреко бе просната огромна кола с ритли, с щръкнала към небето ос, като белег от зараснала рана върху тази разнолика фасада. Един омнибус, набучен весело най-отгоре, като че ли архитектите на това дивашко съоръжение бяха пожелали да прибавят към цялата тази ужасия нотка на хлапашка закачливост, очакваше да впрегнат в стърчащия му ок бог знае какви въздушни коне. Тази огромна грамада, нанос на метежа, извикваше представата за планината Осса, набучена върху Пелион^[2] по време на различните революции: 93 върху 89, 9 термидор върху 10 август, 18 брюмер върху 21 януари, вандемиер върху прериал, 1848 върху 1830. Мястото си струваше труда и тази барикада беше достойна да стърчи там, където вече не се виждаше Бастилията. Ако океанът можеше да изгражда диги, сигурно би ги строил такива. Безформената грамада носеше отпечатъка на яростните вълни. Какви вълни? Тълпата. Като че пред очите се издигаше вкамененият бунтовен ропот. Като че над барикадата бръмчаха като над кошер огромните тъмни пчели на насилствения прогрес. Джунгла? Вакханалия? Крепост? Шеметът я бе сякаш съградил с няколко размаха на крилете си. Този редут вонеше като клоака и беше величав като Олимп. В отчаяно и безразборно нахвърляните предмети личаха греди от покриви, стени на мансарди с книжните им тапети, рамки на прозорци заедно със стъклата, забучени сред порутините в очакване на оръдейния залп, изкъртени комини, шкафове, маси, пейки, невъобразим хаос, сред който се търкаляха и хиляди жалки вещи, защото и просякът бе дал своя принос. Грамада, носеща печата на ярост и безсилие. Като че ли народът беше струпал тук всички свои отпадъци — дървени, железни, бронзови, каменни, и предградието Сент-Антоан ги беше изринало дотук с огромната си метла, изграждайки от нищетата си барикада. Каменни блокове, напомнящи дръвници, разкъсани вериги, скели с подставки, подобни на бесилки, положени напреко колела, подаващи се из развалините — тази крепост на анархията възкресяваше мрачния спомен за някогашните изтезания, изтърпени от народа. Барикадата на Сент-Антоан превръщаше всичко в оръжие. Оттук се хвърляше всичко, което гражданската война може да запрати по главата на обществото. Това не бе сражение, а изстъпление. Карабините, отбраняващи този редут, сред които се виждаха и шишанета, изстрелваха късчета фаянс, ашици, копчета, дори колелца на нощни масички, опасни снаряди, понеже бяха от мед. Барикадата беше обезумяла. Тя огласяше небосвода с нечувани крясъци. От време на време, желаейки да предизвика войската, тя показваше за миг бурните си защитници и се увенчаваше с гора от разгорещени глави. Барикадата кипеше, ежеше бодливия си гребен от пушки, саби, тояги, секири, пики и щикове. Над нея плющеше огромно червено знаме, звучаха заповеди, бойни песни, биене на барабани, женски хълцания и злокобният смях на умиращите от глад. Беше необятна, жизнена и от плещите й, като от гърба на наелектризирано животно, изскачаха мълниеносни искри. Революционният дух обвиваше като облак този връх, където гърмеше гласът на народа, подобен на Глас Божи. Исполинската грамада от порутини излъчваше необикновено величие. Тя бе едновременно куп отпадъци и Синая.

Както вече казахме, тя воюваше в името на революцията. Срещу какво? Срещу революцията. Тази барикада, рожба на случайността, на безпорядъка, на объркването, на недоразумението, на неведението се изправяше срещу учредителното събрание, срещу върховната власт на народа, срещу всеобщото гласоподаване, срещу нацията и републиката. „Карманьолата“ предизвикваше на двубой „Марсилезата“.

Безразсъдно, но героично предизвикателство, защото старото предградие е действително герой.

Предградието и неговият редут се подкрепяха взаимно. Предградието се опираше на редута, а редутът, от своя страна — на предградието. Обширната барикада се беше проснала като стръмен скалист бряг, в който се разбиваше стратегията на прославилите се в Африка генерали. Нейните пещери, израстъци, брадавици, гърбици се хилеха и кривяха под дима. Картечните залпове се забиваха в безформената й гръд, снарядите потъваха, изчезваха, стопяваха се. Снарядите само я надупчваха. Имаше ли смисъл да се обстрелва хаосът? И полковете, свикнали с най-суровите зрелища на войната, гледаха тревожно този редут-звяр, настръхнал като глиган, огромен като планина.

На четвърт левга оттук, ако някой се осмелеше да надникне иззад издадената напред витрина на магазин „Далман“, на ъгъла на улица Тампл, която пресича булеварда близо до Шато-д’О, можеше да види в далечината, отвъд канала, в дъното на уличката, която се изкачва по склоновете на Белвил, една странна стена, достигаща до втория етаж на съседните фасади, нещо като съединителна чертичка между сградите отдясно и отляво на уличката, като че ли самата тя беше огънала най-високата си стена, за да се затвори внезапно. Тази стена беше изградена от павета. Тя беше права, гладка, студена, отвесна, изравнена с екер, изтеглена по канап, зидана с отвес. Липсваше цимент, естествено, но това съвсем не нарушаваше архитектурната й устойчивост, също както при някои римски стени. Широчината й можеше да се отгатне по височината. Горният й корниз беше математически успореден на цокъла й. По сивата й фасада тук-таме личаха почти незабележими бойници, напомнящи черни нишки. Тези бойници бяха разположени на равни разстояния една от друга. Улицата беше безлюдна, докъдето поглед стигаше. Всички врати и прозорци бяха затворени. В дъното стърчеше този яз, който превръщаше улицата в сляпа. Неподвижно застинала, спокойна стена. Не се виждаше никой, не се чуваше нищо. Нито вик, нито шумолене, нито дихание. Гробница.

Ослепителното юнско слънце заливаше със светлина това ужасно укрепление.

То беше барикадата на предградието Тампл.

Дори и най-неустрашимите неволно се замисляха, щом стигнеха до това място и забележеха тайнствения призрак. Съоръжението беше изградено съвсем точно, по мярка, плътно прилепнало, изравнено, правилно, симетрично и зловещо. В него личеше пъклено умение. Изглеждаше, че творецът му беше математик или дух. Гледайки го, човек, без да иска, снишаваше глас.

Ако някой войник, офицер или представител на властта се осмелеше сегиз-тогиз да прекоси безлюдното платно на улицата, чуваше се остро и тънко изсвистяване и минувачът падаше ранен или убит, а ако оцелееше, в затворения капак, между камъните на зидовете или в мазилката се забиваше куршум. А понякога и снаряд. Защото защитниците на барикадата си бяха измайсторили две малки топчета с чугунени кюнци, запушени в единия край с кълчища и огнеупорна пръст. Барутът не отиваше на вятъра. Почти всеки изстрел попадаше в целта. Няколко трупа лежаха на паважа сред локви кръв. Спомням си, че една пеперудка летеше насам-натам по уличката. Лятото не се предава така лесно.

Под сводовете на вратите, в съседство с барикадата, лежаха купища ранени.

Човек се чувствуваше прицел на невидим стрелец, цялата улица беше взета на мерник.

Струпани зад свода, образуван при входа на предградието Тампл от високия мост над канала, войниците от челната колона се взираха мрачни и сериозни в зловещия редут, който сееше смърт, неподвижен и бездушен. Неколцина измежду тях пропълзяваха по корем до средата на извития в дъга мост, криейки грижливо каските си.

Доблестният полковник Монтенар се възхищаваше изтръпнал от барикадата.

— Колко равно е изградена! — казваше той на един депутат. — Нито едно паве не се издава по-напред от другите. Като че ли е излята от порцелан.

В същия миг един куршум проби кръста върху гърдите му и той се строполи на земята.

— Мерзавци! — казваха някои. — Защо не се покажат? Нека ги видим! Не смеят! Крият се в миша дупка!

Барикадата при предградието Тампл, отбранявана от осемдесет души и нападана от десет хиляди, удържа три дни. На четвъртия редовната войска постъпи както при Заача и Константин: влязоха в къщите, минаха по покривите и превзеха барикадата. Нито един от осемдесетте дори не помисли да бяга. Избиха всички вътре с изключение на водача им, Бартелми, за когото след малко ще стане дума.

Барикадата на Сент-Антоан беше буря с гръмотевици, барикадата на Тампл беше гробно безмълвие. Разликата между тези два редута бе също така чувствителна, както разликата между страшното и злокобното: единият — зинала паст, другият — маска.

Ако допуснем, че исполинското и непонятно юнско въстание беше съставено от гняв и загадка, зад първата барикада се таеше дракон, а зад втората — сфинкс.

Тези две укрепления бяха построени от двама мъже: Курне и Бартелми. Курне беше издигнал барикадата на Сент-Антоан. Бартелми — барикадата на Тампл. Всяка от тях въплътяваше своя творец.

Курне беше снажен човек с широки рамене, с червендалесто лице, тежък юмрук, безстрашно сърце, честна душа, със страшен, но открит поглед. Смел, енергичен, избухлив, буен, извънредно сърдечен като човек, извънредно опасен като боец. Във войната, сражението, схватката той се чувствуваше като риба във вода; те го изпълваха с жизнерадост. На времето бе морски офицер и стойката и гласът му издаваха, че идва от океана, че е рожба на бурята. Той донасяше със себе си в боя урагана, Курне беше сроден с Дантон, само че не беше гениален като него, както Дантон беше сроден с Херкулес, само че нямаше божествен произход.

Слаб, хилав, блед, мълчалив, Бартелми беше гамен с трагична участ — някакъв полицай го зашлеви, той го причака, издебна го, уби го и на седемнадесет години се озова в каторгата. Излезе от нея и построи барикада.

По-късно — съдбоносна случайност, — като изгнаници и двамата в Лондон, Бартелми уби Курне. Злокобен двубой. Малко след това, заплетен в някакво тайнствено престъпление, свързано с любовна история, в едно от тия злополучни произшествия, в които френското правосъдие намира смекчаващи вината обстоятелства, а британското вижда само смъртно наказание, Бартелми бе обесен. Нашият обществен строй е толкова безпросветен, че благодарение на материалната оскъдица, благодарение на нравствената непросветеност този нещастник, който несъмнено притежаваше зрял, а може би и изключителен ум, започна с каторга във Франция и свърши с бесилка в Англия. Във всички случаи той развяваше само едно знаме: черното.

II
Какво можеш да правиш в бездната, освен да разговаряш?

Шестнадесет години са не малък срок за подмолната подготовка на едно въстание и юни 1848 имаше много повече опит в това отношение, отколкото юни 1832 година. Затова барикадата на улица Шанврьори беше само нищожна наченка, малък зародиш в сравнение с двете барикади-исполинки, чиито силуети нахвърлихме набързо. Но за своето време и тя беше страшна.

Въстаниците, под зоркия поглед на Анжолрас — защото Мариус вече не обръщаше внимание на нищо, — употребиха полезно нощта. Те не само възстановиха, но и разшириха барикадата. Повдигнаха я с две стъпки. Побитите в паветата железни пръти напомняха насочени копия. Донесените откъде ли не и хвърлени отгоре отломки й придаваха още по-наежен изглед отвън. Редутът умело беше преобразен в непроходим храст отвън и стена отвътре.

Възстановиха стълбата от павета, която позволяваше да се качват по барикадата както по крепостна стена.

Подредиха всичко: опразниха долната зала, превърнаха кухнята в амбулатория, превързаха всички ранени, събраха пръснатия по земята и по масите барут, изляха куршуми, приготвиха патрони, накъсаха карпия, раздадоха търкалящите се по земята оръжия, почистиха вътрешността на редута, прибраха отпадъците, изнесоха труповете.

Струпаха ги в улица Мондетур, която все още беше в ръцете им. Паважът на това място дълго време след това червенееше. Между мъртъвците лежаха и четирима национални гвардейци от предградията. Анжолрас заповяда да съблекат униформите им и да ги оставят настрана.

След това той посъветва бойците да поспят два часа. Всяка препоръка на Анжолрас беше заповед. Само трима-четирима обаче я последваха. Фьоий употреби тези два часа, за да издълбае върху стената срещу кръчмата следния надпис: „ДА ЖИВЕЯТ НАРОДИТЕ!“.

Тези три думи, издълбани с пирон в камъка, все още можеха да се прочетат върху стената през 1848 година.

Трите жени се възползуваха от нощния отдих, за да изчезнат окончателно. Въстаниците дишаха по-свободно.

Жените успяха да се приютят в една съседна къща.

Повечето ранени искаха и бяха в състояние да се сражават още. Върху постелята от слама и дюшеци в превърнатата в амбулатория кухня лежаха петима тежко ранени мъже, между които и двама градски гвардейци. Тях ги превързаха първи.

В долното помещение останаха само дядо Мабьоф под черния си саван и привързания към стълба Жавер.

— Това е залата на мъртъвците — каза Анжолрас.

В дъното на слабо осветената зала, понеже смъртният одър беше зад стълба, правият Жавер и легналият Мабьоф очертаваха неясно своего рода огромен кръст.

Окът на омнибуса, макар и пречупен от пушечния залп, все още се подаваше достатъчно над барикадата, за да може да се закачи на върха му знаме.

Анжолрас, който като истински водач винаги превръщаше в дело думите си, привърза към дървото надупчената от куршуми и пропита с кръв дреха на убития старец.

Нямаше вече нищо за ядене. Нито хляб, нито месо. През тия шестнадесет часа, откакто бяха тук, петдесетте защитници на барикадата бързо бяха изчерпали скромните запаси на кръчмата. Рано или късно всяка барикада, която още не е паднала, се превръща неизбежно в сала на „Медуза“. Трябваше да се примирят с глада. Бяха ранните часове на суровия спартански 6 юни, когато на барикадата „Сен-Мери“, обграден от въстаници, искащи хляб, Жан отвърна на бойците, викащи „Дайте ни да ядем!“:

— Има ли смисъл? Сега е три часът. В четири ще бъдем мъртви.

Понеже вече нямаше нищо за ядене, Анжолрас забрани пиенето и разпредели ракията поравно.

В избата бяха намерили петнадесетина пълни бутилки, запечатани херметически. Анжолрас и Комбфер ги прегледаха. Когато се качваха нагоре, Комбфер каза:

— Това са старите запаси на дядо Юшлу, който най-напред е бил бакалин.

— Виното навярно си го бива — забеляза Босюе. — Цяло щастие е, че Грантер хърка. Ако беше буден, мъчно щяхме да опазим бутилките.

Въпреки протестите Анжолрас наложи ветото си на петнадесетте бутилки и за да бъде сигурен, че никой няма да ги пипне, обяви ги за неприкосновени и заповяда да ги наредят под масата, върху която беше положен дядо Мабьоф.

Към два часа след полунощ направиха проверка. Бяха все още тридесет и седем души.

Започна да се развиделява. Загасиха факлата, която беше закрепена в гнездото от павета. Вътрешността на барикадата, своеобразно дворче, откъснато от улицата, тънеше в мрак и напомняше в предутринната злокобна дрезгавина палуба на изоставен на вълните кораб. Черните сенки на защитниците сновяха насам-натам из нея. Над това ужасно свърталище на мрак се възвисяваха безмълвни домове със смътно белеещи се комини. Небето беше придобило пленителния, неопределен синкаво-белезникав цвят. По него прелитаха птици с щастливи крясъци. Покривът на високата къща в дъното на барикадата, която гледаше на изток, розовееше. На прозорчето на третия етаж утринният ветрец развяваше сивите коси на убития портиер.

— Много ми е драго, че угасиха факлата — каза Курфейрак на Фьоий. — Дразнеше ме нейната треперлива светлина, примигваща на вятъра като че ли от страх. Светлината на факлите ми прилича на мъдростта на страхливците: тя свети слабо, защото трепери.

Зората разбужда умовете, също както разбужда птиците. Всички почнаха да разговарят.

Жоли видя една котка, катереща се по водосточната тръба, и тази гледка го наведе на философски размишления:

— Какво представлява котката? Поправена грешка. Дядо Господ създал мишката и си казал: „Тю да се не види! Голяма глупост сторих!“ И тогава създал котката. Котката е поправената печатна грешка — мишката. Мишка, след това котка — прегледана и поправена коректура на мирозданието.

Обкръжен от студенти и работници, Комбфер говореше за убитите, за Жан Прувер, за Баорел, за дядо Мабьоф и дори за Кабюк, както и за суровата скръб на Анжолрас. Той казваше:

— Хармодий и Аристогитон, Брут, Хереас, Стефанус, Кромуел, Шарлота Корде, Занд, всички^[3] са изпитали известно вълнение, след като са нанесли удара. Нашето сърце е толкова чувствително, човешкият живот е такава велика тайна, че дори при политическото убийство, дори при убийството в името на свободата, ако такова изобщо съществува, угризението, че си посегнал на човек, е по-силно от радостта, че служиш на човешкия род.

Криволиците на разговора са така неведоми, че само минута по-късно, споменавайки за стиховете на Жан Прувер, Комбфер започна да сравнява преводачите на „Георгиките“ — Ро и Курнан, от една страна, Курнан и Делил — от друга, като посочи кои пасажи са преведени от Малфилатр, по-специално чудните стихове за смъртта на Цезар. От Цезар разговорът пак се върна на Брут.

— Убийството на Цезар — заяви Комбфер — е справедливо. Цицерон беше строг към Цезар, и то напълно основателно. Неговата строгост не е злъчна критика. Когато Зоил хули Омир, когато Мевий оскърбява Вергилий, Визе — Молиер, Поп — Шекспир, Фрерон — Волтер, това е проявление на вечния закон на завистта и ненавистта. Гениите са винаги жертва на хули, по тях винаги лаят. Но Зоил е едно, а Цицерон съвсем друго. Цицерон произнася присъда с мисълта си, както Брут произнася присъда с меча си. Колкото до мене, аз порицавам последния вид присъда — присъдата с меча. Но в древността тя беше приета. Престъпвайки Рубикон, раздавайки като свое лично право високите длъжности, които бяха право единствено на народа, оставайки седнал при влизането на сената, Цезар постъпваше, според думите на Евтропий, като цар и дори като тиранин, regia ac poene tyrannica^[4]. Той беше велик човек. Толкова по-зле или по-право, толкова по-добре. Поуката е по-убедителна. Неговите двадесет и три рани ме трогват много по-малко, отколкото храчката върху челото на Исус Христос. Цезар е пронизан от сенатори, Христос го замерят слуги. По степента на оскърблението проличава Бог.

Застанал върху купчина павета, по-високо от останалите, Босюе възкликна, вдигайки карабината си:

— О, Кидатеней, о, Мирин, о, Пробалинт, о, прекрасна Еантида! Защо не мога да издекламирам стиховете на Омир като грък от Лаврион или Едаптеон!

III
Развиделява се, но барикадата помръква

Анжолрас беше отишъл на разузнаване. Той излезе по улица Мондетур, плъзгайки се край сградите.

Трябва да кажем, че въстаниците бяха много обнадеждени. Начинът, по който бяха отблъснали нощната атака, ги караше едва ли не да се отнасят предварително с пренебрежение към предстоящата призори атака. Те я очакваха с усмивка. Не се съмняваха нито в правотата на каузата си, нито в успеха си. Разбира се, щяха да им изпратят подкрепления. Те разчитаха на това. С оная лековерна сигурност в победата, която представлява едно от най-ценните качества на френския воин, те разделяха настъпващия ден на три определени фази: в шест часа сутринта „съответно обработеният“ полк щеше да се присъедини към тях, по пладне щеше да въстане цял Париж, а на залез-слънце щеше да избухне революция.

Чуваше се тревожният звън на „Сен-Мери“, който не бе замлъквал нито за минута още от предната вечер. Доказателство, че другата барикада, голямата, барикадата на Жан, още се държеше.

Отделните групички си разменяха шепнешком тези обнадеждаващи слухове — весел и заплашителен шепот, напомнящ войнствено бръмчене на пчелен кошер.

Анжолрас се появи. Той се връщаше от мрачната си самотна разходка из тъмните съседни улички. Послуша за миг радостната глъчка, скръстил ръце. После, свеж и заруменял в изгряващото утро, той каза:

— Цялата армия на Париж е вдигната на крак. Една трета от нея е съсредоточена върху барикадата, която защищавате вие. Без да се смята националната гвардия. Успях да различа каските на пети пехотен полк и значките на шести легион. След един час ще ви нападнат. Колкото до народа, вчера той кипеше, но днес се спотайва. Не можем да очакваме нищо, нито да се надяваме на каквото и да било. Нито на някое предградие, нито на някой полк. Изоставили са ни.

Думите му паднаха сред веселото бръмчене и предизвикаха същото въздействие, което оказват върху рояк пчели първите капки пред надвиснала буря. Всички занемяха. Неизразима тревога обзе за миг барикадата, сякаш смъртта размаха криле.

Това бе кратко мигновение.

Един глас от най-отдалечената група извика на Анжолрас:

— Нека да е така! Да вдигнем барикадата до двадесет стъпки височина и никой да не мърда оттук. Граждани, да се закълнем с клетвата на мъртъвците! Да докажем, че ако народът изоставя републиканците, републиканците не изоставят народа!

Тези думи разпръснаха мъчителния облак на личното безпокойство от съзнанието на всички въстаници. Те бяха посрещнати с възторжено одобрение.

Никога не узнаха името на човека, който ги бе произнесъл. Безименен носител на работническа дреха, непознат и забравен, проходящ герой, великият незнаен воин, който неизбежно се появява при всяка историческа криза, както и при всяко зараждане на ново обществено явление и който казва по неповторим начин решителното слово, а после потъва в мрака, след като за миг, залян от мълниеносен блясък, е изразил волята на народа и Бога.

Това непреклонно решение до такава степен беше овладяло духовете на 6 юни 1832 година, че почти в същия час защитниците на барикадата „Сен-Мери“ нададоха паметния възглас, увековечен в протоколите на съдебното следствие:

— И да дойдат на помощ, и да не дойдат, не е ли все едно? Да умрем тук до последния човек!

Както виждате, макар и отделени физически, двете барикади бяха свързани духовно.

IV
Петима по-малко за сметка на един

След думите на непознатия боец, който произнесе „клетвата на мъртъвците“ и изрази с тази формула общото душевно състояние, всички уста нададоха удовлетворен и страшен възглас, мрачен по смисъл и все пак победоносен:

— Да живее смъртта! Всички тук оставаме!

— Защо всички? — попита Анжолрас.

— Всички! Всички!

— Позицията не е лоша — поде Анжолрас, — барикадата е хубава. Тридесет души са достатъчни. Защо да жертвуваме четиридесет?

Отвърнаха му:

— Защото нито един от нас няма да пожелае да си отиде!

— Граждани! — извика Анжолрас и в гласа му се прокрадваха гневни нотки. — Републиката не разполага с толкова много хора, че да може да ги разходва излишно. Тщеславието е равносилно на разхищение. Ако дългът повелява на някои от вас да си отидат, този дълг трябва да бъде изпълнен, както всеки друг дълг.

Дълбоко принципният Анжолрас се ползуваше сред съмишлениците си с безграничния авторитет, присъщ на непогрешимия. Въпреки това, колкото и голяма сила да притежаваше той, чуха се недоволни възклицания.

Вожд до мозъка на костите си, чувайки недоволния ропот, Анжолрас настоя на думите си. Той поде властно:

— Ако някои се страхуват, че ще останем само тридесет, нека се обадят.

Недоволният ропот се засили.

— Впрочем лесно е да кажеш: „Отивайте си!“ — обади се нечий глас. — Барикадата е обкръжена.

— Но не и откъм халите — заяви Анжолрас. — Улица Мондетур е свободна и по улица Прешьор може да се стигне до пазара Иносан.

— И там — обади се друг глас от тълпата — ще ни уловят. Ще налетим на някой караул от пехотата или от националната гвардия. Ще видят минувач с работническа дреха и каскет. „Откъде идваш? Да не си от барикадата?“ Ще ти погледнат ръцете. Миришеш на барут. Разстрел.

Без да отговори на тези думи, Анжолрас побутна по рамото Комбфер и двамата влязоха в долната зала.

Миг след това те излязоха. Анжолрас издигаше високо четирите униформи, които беше заповядал да оставят настрана. Зад него Комбфер носеше амунициите и каските.

— С тези униформи ще се смесите с войската и ще се изплъзнете. Във всеки случай има дрехи поне за четирима от вас.

И той хвърли върху изкъртената улична настилка четирите униформи.

Слушателите му, обзети от непоколебима решителност, не помръднаха. Тогава заговори Комбфер.

— Хайде — каза той, — трябва да проявите състрадание. Знаете ли за кого става дума? За жените. Кажете, имате ли жени, или не? Имате ли деца, или не? Има ли майки, които люлеят с крак люлката, а около тях се въртят още цял рояк дечица? Нека този от вас, който никога не е виждал кърмеща майчина гръд, вдигне ръка! Искате да ви избият, защо не, съгласен съм с вас, но не искам да чувствувам около себе си призрачните сенки на жени, кършещи ръце. Желаете да умрете, нямам нищо против, но не погубвайте и други. Самоубийството, което след малко ще се извърши тук, е възвишено, но то е проява, която не трябва да взема широки размери. Щом то засегне близките ви, нарича се вече убийство. Помислете си за русите главички, помислете за белите коси. Послушайте, преди малко Анжолрас ми каза, че видял на ъгъла на улица Син на бедняшкия прозорец на петия етаж запалена свещ, а зад стъклото сянката на трепереща глава на старица, която като че ли била чакала цялата нощ. Тя е може би майката на някой от вас. Ако той е тук, нека си отиде, нека побърза да каже на майка си: „Майко, ето ме!“ Той може да бъде спокоен, и без него ще свършим работата тук. Когато човек издържа близките си с труда си, той няма право да жертвува живота си. Това значи да дезертираш от семейството. Ами тези от вас, които имат сестри, дъщери! Мислите ли за тях? Вие ще се изложите на смърт, ще ви убият, отлично, а утре? Девойки без хляб, нима има нещо по-страшно от това? Мъжът проси, жената се продава. О, тези пленителни създания, изпълнени с очарование и нежност, с цветя в косите, които пеят, чуруликат, които внасят в дома ви невинност и свежо ухание, които чрез своята девствена чистота на земята доказват съществуването на ангели на небето, всичките Жан, Лиз, Мими, тези честни, прелестни девойчета, ваша гордост и благословение, те ще гладуват, о боже! Какво друго бих могъл да ви кажа? Съществува пазар на женската плът и веднъж на оня свят, вие няма да можете да ги предпазите от него с треперещите си призрачни ръце. Помислете си за улицата, за булевардите, изпълнени с минувачи, за магазините, пред чиито витрини в калта се разхождат напред-назад разголени жени. И тези жени някога са били чисти. Помислете за сестрите си, ако имате сестри. Нищета, проституция, градските сержанти, болницата „Сен-Лазар“, ето бъдещето на нежните красиви девойки, тези крехки, чудно невинни, мили и хубави създания, по-свежи от люляците през май. А, вие сте отишли на явна смърт! Престанали сте да съществувате! Отлично. Искали сте да освободите народа от монархията, а сте предали собствените си дъщери на полицията. Внимавайте, приятели, смилете се! Ние нямаме навик да мислим много за жените, за злочестите жени! Разчитаме на обстоятелството, че жените не са така образовани като мъжете, че ги възпират да четат, да мислят, да се занимават с политика. Но кой ще им попречи да отидат тази вечер в моргата и да разпознаят вашите трупове? Хайде, нека тези измежду вас, които имат семейства, се покажат послушни, нека ни стиснат ръка, нека си отидат и да ни оставят да си вършим сами работата. Зная, че е нужно много смелост, за да си отидеш, зная, че е трудно. Но колкото по-трудно, толкова по-достойно за уважение. Човек си казва: „Имам пушка, дошъл съм на барикадата, толкова по-зле, оставам тук.“ Лесно е да се каже „толкова по-зле“. Приятели, ще дойде и утрешният ден, вие няма да го дочакате, но вашите семейства ще го дочакат. И то с колко много страдания! Помислете си, едно здраво детенце с бузки като ябълки, което бърбори, щапука, чурулика, смее се, свежо под целувките ви, знаете ли в какво ще се превърне то, ако го изоставите? Аз видях едно такова сиротно детенце, съвсем невръстно. Баща му бе умрял. Бедни хорица го бяха прибрали по милост, но хлябът не стигаше и за тях. Детето беше вечно гладно. Беше зима. То не плачеше. Приближаваше се до печката, в която никога не гореше огън и чийто отвор за кюнеца беше замазан с жълта пръст, нали сте виждали? Детето къртеше с пръстчета по мъничко от пръстта и я дъвчеше. Дишането му беше хрипливо, лицето — мъртвешки бледо, крачетата — хилави, коремчето — подуто. То не казваше нищичко. Когато му говореха, не отговаряше. Детето умря. Донесоха го да умре в болницата „Некер“ и аз го видях там. Бях лекар в тази болница. А сега, ако измежду вас има бащи, бащи, които познават щастието да се разхождат в неделя, уловили с яката си, честна ръка ръчичката на детенцето си, нека всеки от тия бащи си представи, че това се е случило с неговото детенце. Бедното пиленце, спомням си го така ясно, сякаш още го виждам, проснато голичко върху дисекционната маса, ребрата се брояха под кожата му, както гробовете се подават из тревата на гробищата. В стомахчето му намерихме кал, а в зъбите — пепел. Хайде, другари, надзърнете в съвестите си, допитайте се до сърцата си. Статистиките установяват, че смъртността сред изоставените деца е петдесет на сто. Пак ви повтарям: става дума за съпругите, за майките, за момичетата, за дечицата. Кой ви говори за самите вас? Всеки знае какво представлявате вие. Знаем, че сте смелчаги, дявол взел го! Знаем, че дълбоко в душата си всеки от вас с радост и гордост ще даде живота си за великата кауза. Знаем, че се чувствувате призвани да умрете полезно и славно, че всеки от вас държи да участвува в крайната победа. На добър час! Но вие не сте сами в света. Има други същества, за които сте длъжни да мислите. Не трябва да бъдете егоисти.

Всички наведоха мрачно глави.

Странни противоречия на човешкото сърце в най-върховните мигове! Самият Комбфер, който произнасяше тия думи, не беше сирак. Той си спомняше за майките на другите, но забравяше своята собствена майка. Той щеше да отиде на смърт. Той бе „егоист“.

Гладен, трескав, изгубил една след друга всичките си надежди, изпаднал в най-мрачно крушение и безпросветна скръб, преситен от бурни изживявания и чувствуващ близкия край, Мариус потъваше все повече и повече в болезненото вцепенение, което винаги предшествува съдбоносния миг на доброволно избраната смърт.

Някой физиолог би могъл да изучи по него растящите симптоми на трескавото углъбение, изучено и определено от науката. То представлява най-високата степен на страдание, както бурната страст е най-високата степен на наслаждението. И на отчаянието са присъщи мигове на екстаз. Мариус беше стигнал до този предел. Струваше му се, че присъствува на всичко, което ставаше като безучастен зрител. Както вече казахме, драмата, разиграваща се пред очите му, му се струваше съвсем далечна. Долавяше я като цяло, но не схващаше подробностите. Виждаше сновящите край него хора като през огнена завеса. Чуваше гласовете им, идещи сякаш от дъното на пропаст.

Тази сцена обаче го развълнува. В нея имаше нещо остро и болезнено, което си проби път до него и го разбуди. Една-единствена мисъл го владееше — да умре, и той не си позволяваше да разсъждава за нищо друго. Но в злокобния си унес схвана, че не е забранено да спаси някого другиго, погубвайки себе си.

Тогава заговори:

— Анжолрас и Комбфер имат право. Няма нужда от ненужни жертви. Аз се присъединявам към тяхното мнение. Трябва да побързаме. Комбфер ви каза най-важното. Между вас има мъже със семейства, с майки, сестри, съпруги, деца. Нека тези хора веднага напуснат редовете ни.

Никой не мръдна.

— Женените мъже, както и тези, които са глави на семейство, да излязат от редовете! — повтори Мариус.

Неговият авторитет беше голям. Анжолрас беше командир на барикадата, но Мариус бе неин спасител.

— Заповядвам ви! — извика Анжолрас.

— Моля ви! — допълни Мариус.

Тогава, развълнувани от думите на Комбфер, стреснати от заповедта на Анжолрас и трогнати от молбата на Мариус, смелите мъже започнаха да се обаждат един след друг.

— Имат право — казваше младеж на зрял мъж. — Ти си семеен човек. Иди си.

— По-скоро ти трябва да си отидеш — отвърна му мъжът. — Ти издържаш две сестри.

И започна невиждан спор. Всеки се дърпаше да не го отстранят от гроба.

— Да побързаме — каза Курфейрак. — След четвърт час ще бъде късно.

— Граждани — поде Анжолрас. — Ние сме република и всичко се решава с гласуване. Посочете сами хората, които трябва да си отидат.

Въстаниците се подчиниха. След няколко минути избраха единодушно петима, които излязоха от строя.

— Те са петима! — извика Мариус.

Имаше само четири униформи.

— Е какво — извикаха и петимата. — Единият от нас ще остане.

И пак започнаха да спорят кой да остане, като всеки изтъкваше доводи в полза на другите. Съревнованието по великодушие се поднови.

— Ти имаш жена, която е влюбена в тебе.

— А ти имаш стара майка.

— Ти нямаш вече ни баща, ни майка. Какво ще правят братчетата ти?

— Ти си баща на пет деца.

— Ти трябва да живееш. Едва седемнадесетгодишен си.

На тези горди революционни барикади се надпреварваха в героизъм. И най-невероятното тук изглеждаше просто. Никой от тия мъже не се удивяваше от доблестта на другите.

— Побързайте — повтори Курфейрак.

Хората извикаха на Мариус:

— Посочете вие кой трябва да остане.

— Да — съгласиха се петимата. — Изберете. Ние ще се подчиним.

Мариус смяташе, че вече не е годен да изпита каквото и да било вълнение. Но при мисълта, че трябва да обрече някого на смърт, цялата му кръв се отдръпна към сърцето. Той цял побледня, ако въобще можеше да побледнее повече.

Той пристъпи към петимата, които му се усмихваха. В очите на всеки от тях пламтеше свещеният пламък, горял някога в очите на защитниците на Термопилите, и всеки викаше:

— Мене! Мене! Мене!

Мариус ги преброи отново объркан. Те оставаха все петима! После погледът му се спря на четирите униформи.

В същия миг още една униформа падна като че ли от небето до другите четири.

И петият мъж беше спасен.

Мариус вдигна очи и разпозна господин Фошльован.

Жан Валжан се беше вмъкнал малко преди това в барикадата.

След като се осведоми от момченцето, било по вътрешен усет, било случайно, той дойде откъм улица Мондетур. Благодарение на униформата си на национален гвардеец успя да се промъкне без затруднения.

Часовоят, оставен от въстаниците при входа на улица Мондетур, не сметна, че трябва да даде сигнал за тревога само заради един национален гвардеец. Пропуснаха го да мине, казвайки си: „Може би подкрепа, а в най-лошия случай — пленник.“ Моментът беше много напрегнат, за да изостави дори за миг дълга си и да напусне наблюдателния си пост.

Никой не забеляза Жан Валжан, когато той проникна в редута. Всички очи бяха приковани в петимата избраници и четирите униформи. Жан Валжан видя и чу всичко. Той съблече безмълвно дрехата си и я хвърли върху другите.

Настана неописуемо вълнение.

— Кой е този човек? — попита Босюе.

— Човек, който спасява другите — отвърна Комбфер.

— Аз го познавам — добави сериозно Мариус.

Неговото поръчителство беше достатъчно.

Анжолрас се обърна към Жан Валжан:

— Бъдете добре дошъл, гражданино. Знаете, нали, че ще трябва да се мре — добави той.

Без да отговори, Жан Валжан помогна на въстаника, когото спасяваше да облече униформата му.

V
Какъв хоризонт се разкрива от барикадата

Общото състояние на духовете в това обречено място в този съдбовен час намери върховен израз в дълбоката печал на Анжолрас.

Анжолрас въплътяваше революцията. У него обаче се чувствуваше известна незавършеност, доколкото това е възможно за напълно праволинейната личност. У него имаше премного общи черти със Сен-Жюст и не достатъчно сходство с Анахарсис Клоц^[5]. Все пак в дружеството на Приятелите на ABC идеите на Комбфер бяха оказали своето влияние върху него. От известно време той беше почнал да се освобождава от тесните рамки на догмата и да става податлив на по-широки схващания за прогреса и беше стигнал до убеждението, че прерастването на великата френска република в огромна всемирна република е най-хубавият завършек на еволюцията. Колкото до непосредствените методи за действие, щом имаше налице насилие, той се обявяваше за насилствени средства. В това отношение не се беше променил. Още беше верен на страшната епична школа, която може да се определи с датата: деветдесет и трета година.

Анжолрас беше застанал прав върху стълбата от павета, облакътен на пушката си. Той мислеше. Потрепери, като че пронизан от вятър. Местата, където витае смъртта, са изложени на течение. Той беше толкова углъбен в себе си, че блясъкът на очите му бе замъглен. Внезапно Анжолрас вдигна глава, отметна назад русите си коси подобно ангел, литнал на звездна колесница в нощта, и лъвската му грива очерта блестящ ореол зад него.

— Граждани — извика той. — Представяте ли си бъдещето? Заляните със светлина улици, зелените клонки по праговете, побратимените народи, справедливото човечество, старците, благославящи децата, миналото в пълно съгласие с настоящето, пълна свобода на мислителите, пълно равенство на вярващите. Вместо религия — небето, вместо жрец — самият Бог, вместо олтар — човешката съвест; край на всяка ненавист, побратимяване на работилницата и училището; даването гласност на деянията вместо каквото и да било друго наказание или награда, работа за всички, права за всички, мир за всички. Край на кръвопролитията, край на войните; щастливи майки. Първата стъпка е покоряването на материята. Втората — осъществяването на идеала. Помислете си само колко много е постигнал вече прогресът. Някога първобитните човешки племена се взираха с ужас в хидрата, която бурно вълнуваше океанските води, в бълващия огън дракон, в страшното чудовище на въздуха, грифона, който имаше криле на орел и нокти на тигър. Страшни зверове, превъзхождащи човека. Човекът обаче им постави примки, свещените примки на мисълта, и успя да улови тези чудовища.

Ние обуздахме хидрата и тя днес носи името параход, обуздахме дракона и той се нарича локомотив, скоро ще обуздаем и грифона, уловили сме го вече, и той се казва балон. В деня, когато това прометеевско дело бъде завършено, когато човешката воля впрегне окончателно древната тройна химера: хидрата, дракона и грифона, той ще стане повелител на водата, огъня и въздуха и ще се превърне за останалата одухотворена природа в това, което бяха някога за него езическите богове. Смело напред! Къде отиваме, граждани? Към науката, прераснала в управление, към силата на действителността, станала единствена обществена сила, към естествения закон, който включва в себе си и санкцията, и наказанието и се утвърждава чрез своята очевидност, към изгрева на истината, който съответствува на изгрева на деня. Ние отиваме към единението на народите, към единството на човечеството. Няма да има вече измами; няма да има паразити. Действителността, управлявана от истината — ето нашата цел. Цивилизацията ще заседава на най-високия връх на Европа, а по-късно — в центъра на континентите, в необятния парламент на разума. Древните са били свидетели на нещо подобно. Амфиктионите са били свиквани два пъти годишно: в Делхи, седалище на боговете, и на Термопилите — гробница на героите. Европа също ще има своите амфиктиони. И земното кълбо ще ги има. Франция носи в утробата си това възвишено бъдеще. Това е плодът на деветнадесети век. Наченатото от Гърция заслужава да бъде довършено от Франция. Послушай, Фьоий, доблестни работнико, син на народа, син на народите. Аз те уважавам. Да, ти виждаш ясно бъдещето, ти имаш право. Ти нямаш нито баща, нито майка, Фьоий. И прие за майка човечеството, а за баща — правото. Ти ще умреш тук, тоест ще възтържествуваш. Граждани, каквото и да се случи днес, ние правим революция независимо от това дали ни чака поражение или победа. Както пожарите осветяват целия град, така и революциите осветяват целия човешки род. А каква революция ще извършим ние? Казах вече, революцията на истината. От политическо гледище съществува само едно основно начало: върховната власт на човека над самия него. Тази върховна власт, упражнявана от мене върху моето „аз“, се нарича свобода. Там, където се обединяват две или повече такива върховни власти, възниква държавата. Но в това сдружаване няма място за никакво самоотречение. Всяка отделна върховна власт отстъпва една част от себе си, за да се образува общественото право. Тази част е еднаква за всички. Тази еднаква по големина отстъпка, която всеки прави в името на всички, се нарича равенство. Общото право е всъщност защитата на всички, която стои над правото на отделния член. Тази защита на всички над всеки отделен член на обществото се нарича братство. Точката, в която се пресичат тия различни видове върховна власт, събрани в едно, се нарича общество. И понеже това пресичане означава също съединение, точката се явява възел. Оттук й понятието социална връзка. Някои употребяват наименованието обществен договор. И двете се свеждат до едно и също, защото думата „договор“ произлиза всъщност от представата за връзка. Нека се разберем относно равенството. Ако свободата е върхът, равенството е основата. Равенство, граждани, не означава изравняване по ниво на всичко, което расте и се развива, не означава гъсталак, съставен от високи треви и ниски дъбове. Не означава съседство на завист и недоброжелателство, които се обезплодяват взаимно. В гражданско отношение то представлява еднакви възможности за развитие на всички способности, в политическо — равноправие на всички гласове при гласоподаване, в религиозно — еднаква свобода на всички съвести. Равенството разполага с могъщо средство: задължителното безплатно обучение. Правото на грамотност, с него именно трябва да се почне. Задължително за всички първоначално образование, достъпно за всички средно образование — това трябва да бъде основният закон. Еднаквото образование води до равенство в обществото. Да! Просвета! Светлина! Светлина! Всичко изхожда от светлината и се връща към нея! Граждани, деветнадесети век е велик, но двадесети век ще бъде благоденствуващ. Тогава няма да остане и помен от досегашната история. Тогава няма вече да се опасяваме, както днес, от завоевания, нашествия, заграбване на правата, въоръжено съперничество между нации, застой на цивилизацията само поради една кралска женитба или раждането на наследник в тиранична династия, подялба на народи на някой конгрес, разпокъсване поради падане на династия, борба на две религии, които сблъскват чела, подобни на два пъклени козела, боричкащи се върху мостчето на вечността. Няма да се боим вече от глад, експлоатация, проституция поради нищета, бедност поради безработица, няма да се боим от ешафода, от меча, от сраженията, нито от случайни грабежи в непроходимия лес на събитията. Ще можем просто да кажем: „Няма да има вече събития.“ Хората ще заживеят щастливо. Човешкият род ще изпълни своето предназначение, както земното кълбо изпълнява своето. Хармония ще зацари между душата и небесното светило. Душата ще обикаля около истината, както небесното светило обикаля около светлината. Приятели, ние живеем в мрачно време и часът, в който ви говоря, е мрачен. Но ние заплащаме бъдещето на тази страшна цена. Революцията е нашият пътен данък. О, човечеството ще бъде освободено, възвеличено, утешено! Ние го уверяваме в това от нашата барикада. Откъде, ако не от висотата на саможертвата, може да прозвучи гласът на любовта? О, мои братя, тук се обединяват тия, които мислят, и тия, които страдат. Тази барикада не е изградена нито с павета, нито с греди, нито с железа. Тя се състои от две грамади: грамадата на идеите и грамадата на страданията. Тук нищетата се среща с идеала. Денят прегръща нощта и й казва: „Ще умра с тебе, а ги ще се родиш с мене!“ От сливането на толкова отчаяние избликва вяра. Страданията донасят тук предсмъртните си мъки, а идеите — безсмъртието си. Агонията и безсмъртието ще се слеят и ще бележат налага смърт. Братя, който падне тук, ще умре в сиянието на бъдещето, ние ще влезем в гроб, залян от утринни зари.

Анжолрас прекъсна словото си, но устните му продължаваха да се движат безгласно, сякаш още говореше сам на себе си, а другите го гледаха внимателно, стараейки се да доловят шепота му. Никой не изръкопляска, но дълго коментираха шепнешком. Думата е повей на вятър и разклатените съзнания приличат на шушнещи на вятъра листа.

VI
Мариус унесен, Жавер лаконичен

Ще се опитаме да предадем мислите на Мариус.

Нека си припомним неговото душевно състояние. Както вече казахме, всичко му се струваше едва ли не халюцинация. Съзнанието му беше замъглено. Пак повтаряме, мрачните тъмни крила, разперени над умиращите, трептяха и над Мариус. Той се чувствуваше вече с един крак в гроба, струваше му се, че е отвъд стената и виждаше лицата на живите с очи на мъртвец.

Как беше попаднал тук господин Фошльован? Защо беше дошъл? Какво търсеше? Мариус изобщо не си постави тези въпроси. Впрочем отчаянието има свойството да ни внушава, че и другите са обзети от него също като нас, затова му се струваше напълно логично, че всички са дошли тук, за да умрат.

Но при мисълта за Козет сърцето му се сви.

Между другото господин Фошльован не го заговори, не го погледна дори и като че ли не чу, когато Мариус заяви: „Аз го познавам.“

Колкото до Мариус, той се чувствуваше облекчен от това държане на господин Фошльован и ако бихме могли да окачествим настроението, което то предизвикваше у него, бихме казали, че това му се харесваше. Винаги му се бе струвало, че му е абсолютно невъзможно да каже каквото и да било на този загадъчен човек, който му вдъхваше едновременно недоверие и почит. Освен това той много отдавна не го беше виждал. Това обстоятелство, като се има пред вид стеснителността и сдържаността на Мариус, още повече усложняваше отношенията им.

Определените петима мъже излязоха от барикадата и се озоваха на улица Мондетур. Те приличаха напълно на национални гвардейци. Един от тях си отиде със сълзи на очи. Преди да тръгнат, те прегърнаха оставащите.

Когато петимата възвърнати към живот мъже си отидоха, Анжолрас се сети за осъдения на смърт пленник. Той влезе в долната зала. Жавер, привързан за стълба, стоеше замислен.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Анжолрас.

— Кога ще ме убиете? — попита Жавер.

— Почакай. Засега имаме нужда от всичките си куршуми.

— Дайте ми в такъв случай малко вода.

Анжолрас му подаде сам чаша вода и му помогна да я изпие, понеже, както беше омотан, Жавер не можеше да я поеме.

— Нещо друго? — попита Анжолрас.

— Много ми е неудобно на този стълб — отвърна Жавер. Жестоко е от ваша страна да ме оставяте цяла нощ така. Вържете ме, както обичате, но поставете ме легнал на някоя маса, като онзи там. — И той посочи с глава трупа на дядо Мабьоф.

Читателят си спомня, че в дъното на помещението имаше голяма дълга маса, върху която топяха куршумите и приготовляваха патроните. Понеже всички куршуми бяха вече излети и барутът — употребен, масата беше свободна.

По заповед на Анжолрас четирима въстаници отвързаха Жавер от стълба. Докато го отвързваха, друг въстаник държеше до гърдите му насочен щик. Вързаха ръцете му зад гърба, свързаха краката му с тънък, здрав каиш, който му позволяваше да прави съвсем малки крачки подобно на осъдените, качващи се на ешафода, и го накараха да отиде до масата в дъното, върху която го проснаха, завързан здраво за нея през кръста.

За повече сигурност с въже, омотано около шията, направиха около тялото му още един клуп, така наречения в каторгата „мартенгал“ — въжето минава от тила към кръста, раздвоява се, промушва се между краката и се завързва отзад при ръцете.

Докато омотаваха Жавер, един мъж, застанал на прага на вратата, го наблюдаваше с необикновено внимание. Сянката, която хвърляше този мъж, накара Жавер да обърне глава. Той вдигна очи и позна Жан Валжан. Жавер дори не трепна. Само сведе гордо клепачи и промълви:

— То се знае.

VII
Положението се усложнява

Развиделяваше се бързо. Но нито един прозорец не се отваряше, нито една врата не се открехваше. Зората дойде, но не и събуждането. Противоположният край на улица Шанврьори изглеждаше свободен за минувачите и застрашително спокоен, защото войниците, както казахме, се бяха изтеглили. Улица Сен-Дьони пустееше подобно алеята със сфинксовете в Тива. Нито едно живо същество не се мяркаше по кръстопътищата, блеснали под утринните лъчи. Едва ли има нещо по-зловещо от светли, безлюдни улици.

Не се виждаше нищо, но затова пък до слуха долиташе някакъв шум. На известно разстояние се извършваше тайнствено движение. Явно беше, че критичният час наближава. Както предната вечер, въстаниците изтеглиха назад часовоите, но този път абсолютно всичките.

Сега барикадата беше по-укрепена, отколкото по време на първото нападение. След като петимата избраници си отидоха, защитниците я повдигнаха още малко.

Вслушвайки се в мнението на часовоя, който бе обследвал района на халите, Анжолрас взе важно решение, опасявайки се да не го изненадат отзад. Той накара да преградят тесния проход през улица Мондетур, който дотогава беше оставен свободен. За тази цел изкъртиха паветата покрай няколко къщи. По този начин, преградена откъм три улици — отпред към улица Шанврьори, вляво към улица Син и Птит-Трюандри и вдясно към улица Мондетур, барикадата беше действително, кажи-речи, непревзимаема. Обаче защитниците й бяха зазидани в нея навеки. Тя разполагаше с три фронта, но нямаше вече нито един изход.

— И крепост, и капан — заяви Курфейрак смеешком.

Анжолрас накара да струпат до вратата тридесетината павета, „изкъртени в повече“ според думите на Босюе.

От страната, откъдето се очакваше атаката, цареше такава тишина, че Анжолрас заповяда всеки да заеме бойния си пост.

Раздадоха всекиму по малко ракия.

Няма нищо по-странно от барикада, която се готви да встъпи в бой. Всеки избира мястото си като на театър. Кой прислонен до стена, кой облакътен, кой облегнат назад. Някои дори си измайсторяват седалки от павета. Стената им пречи, отдалечават се от нея. Тук има чупка, могат да се прислонят зад нея. Леваците са особено ценени. Те заемат местата, които са неудобни за другите. Мнозина се устройват така, че да се сражават седнали. Хората искат да се чувствуват удобно, когато ще убиват и ще умират. По време на съдбоносната гражданска война през юни 1848 година един въстаник, отличен стрелец, който се сражаваше върху терасата над един покрив, бе накарал да му домъкнат кресло в стил „Волтер“. Оръдеен залп го срази, както си седеше в него.

Щом командирът на барикадата заповяда бойна готовност, всякакво безразборно суетене бе преустановено. Край на закачките, на шушукането по ъглите, на събирането на групички; всички мисли се съсредоточиха в едно само нещо — очакване на нападението. В барикадата преди опасността цари пълен хаос, по време на опасността — строга дисциплина. Рискът поражда ред.

Щом Анжолрас взе двуцевната си карабина и застана пред приспособената в барикадата бойница, всички млъкнаха. Сухи щракания огласиха стената от павета. Бойците пълнеха пушките си.

Впрочем защитниците се държаха по-гордо и по-самоуверено от когато и да било. Върховната жертва прави хората твърди. Загубили бяха всяка надежда, но затова пък им оставаше отчаянието. Отчаянието е последното оръжие, което понякога води до победа, както казва Вергилий. Крайната решителност идва от крайните средства. Качвайки се в ладията на смъртта, човек понякога избягва от корабокрушението. И капакът на ковчега се превръща в спасителна дъска.

Както предната вечер, общото внимание беше насочено и едва ли не приковано в противоположния край на улицата, добре осветен сега от утринните лъчи.

Не чакаха дълго. Раздвижването започна ясно откъм Сен-Льо, но не приличаше на шума от вчерашната атака. Звън на вериги, обезпокоително трополене на огромно множество, дрънкане на оръжия по паважа, тържествен грохот — всичко това възвестяваше приближаването на зловеща военна машина. Старите мирни улички се разтърсиха из основи. Прокарани и застлани за плодотворното общение на човешките интереси и идеи, те съвсем не бяха създадени за чудовищните колела на войната. Неподвижно втренчените напред очи на бойците станаха още по-напрегнати.

Появи се оръдие.

Артилеристи тикаха топа. Той бе приготвен за стрелба, лафетът беше откачен, двама души го поддържаха, а четирима бяха уловили колелата. Отзад идваха други и возеха сандъка с муниции. Запаленият фитил димеше.

— Огън! — изкомандува Анжолрас.

Барикадата даде залп, чу се страшен гръм. Облак дим обви и скри от очите оръдието и хората край него. След няколко секунди димът се пръсна и оръдието и хората пак се появиха. Артилеристите го изтикаха бавно точно срещу барикадата, без да бързат. Нито един от тях не беше улучен. После командирът на оръдието наблегна надолу задната част, за да повдигне дулото, и започна да нагласява оръдието, съсредоточен като астроном, който насочва към небето телескопа си.

— Браво бе, топчии! — извика Босюе.

И цялата барикада почна да ръкопляска.

След малко, закрепено точно по средата на улицата, от двете страни на канавката, оръдието беше готово за стрелба. Страшната му паст се раззина срещу барикадата.

— Хайде! Живо! — извика Курфейрак. — Ето го и звяра. Първо, одраскване с нокти, следва юмрук. Армията протяга към нас огромната си лапа. Барикадата ще бъде здравата раздрусана. Пушките опипват, но топовете не прощават.

— Осемкалибрено, бронзово оръдие, нов тип — добави Комбфер. — Ако само малко не бъде спазена пропорцията, десет части калай на сто части мед, подобни оръдия могат лесно да се пръснат. Излишният калай ги прави крехки и по дулото се образуват шупли и кухини. За да се избегне тази опасност и за да може да се увеличи зарядът, би трябвало да се прибегне до прилагания в четиринадесети век способ и да се поставят обръчи от външната страна на дулото, от долната част до отверстието, излети изцяло от стомана. Или пък гледат да поправят доколкото е възможно дефектите. Разбират къде са шуплите или кухините по дулото, като го почукат, но има и по-добър начин — чрез подвижната искра на Грибовал.

— През шестнадесети век оръдията бяха набраздени на улеи отвътре — забеляза Босюе.

— Да — отвърна Комбфер. — Това увеличава силата на удара, но намалява точността на стрелбата. Освен това при обстрелване на късо разстояние траекторията няма необходимия ъгъл, параболата става по-стръмна, снарядът лети недостатъчно праволинейно и не може да порази междинните обекти. А това е необходимо по време на бой, особено когато неприятелят се приближава и когато се налага зачестена стрелба. Тази по-стръмна траектория на снаряда при набраздените оръдия през шестнадесети век се дължеше на слабия заряд, а слабият заряд при подобни оръдия е бил обусловен от балистични изисквания, например запазването на лафета. Изобщо оръдието е деспот, който не може да си позволи всичко, което му се ще, неговата сила е всъщност голяма слабост. Снарядът изминава само шестстотин левги на час, а светлината — седемдесет хиляди левги в секунда! В това се състои превъзходството на Исус Христос над Наполеон.

— Пригответе се за стрелба! — заповяда Анжолрас.

Как щеше да издържи укреплението снаряда? Дали ударът щеше да го пробие? Това беше въпросът. Докато защитниците на барикадата пълнеха пушките си, топчиите пълнеха топа.

На редута цареше дълбока тревога.

Снарядът профуча, чу се гръм.

— Тук съм! — извика весел глас.

И ведно със снаряда, който се разби в барикадата, вътре в нея скочи Гаврош.

Той идваше откъм улица Син и чевръсто се бе покатерил по страничната барикада, която преграждаше лабиринта на Птит-Трюандри.

Гаврош предизвика по-голяма сензация, отколкото снарядът.

Снарядът потъна сред разнородните отломки. Единствената му заслуга бе, че успя да разтроши едното колело на омнибуса и довърши вехтата каручка на Ансо. Като видя това, цялата барикада избухна в смях.

— Продължавайте в същия дух! — извика Босюе на артилеристите.

VIII
Артилеристите показват, че с тях шега не бива

Въстаниците наобиколиха Гаврош.

Той нема̀ време да им разкаже каквото и да било. Мариус го дръпна настрана, цял изтръпнал.

— Какво търсиш тук?

— Виж ти! Ами вие? — възрази детето.

И погледна Мариус дръзко, с обичайната си безочливост. Очите му изглеждаха още по-големи поради гордия блясък, който ги изпълваше.

Мариус продължи строго:

— Кой ти каза да се връщаш? Предаде ли поне писмото на посочения адрес?

Гаврош имаше известни угризения по повод това писмо. Бързайки да се върне на барикадата, той по-скоро се бе отървал от него, вместо да го предаде лично. Принуден беше да признае дълбоко в себе си, че малко лекомислено го бе предал на непознатия човек, чието лице не бе дори успял да различи. Вярно, че мъжът беше без шапка, но това не беше достатъчно. Изобщо по този въпрос той си отправяше вътрешно известни упреци и се страхуваше да не би Мариус да му се разсърди. За да се измъкне от неприятното положение, той избра най-лекия способ: излъга най-безсрамно.

— Гражданино, предадох писмото на портиера, дамата спеше. Тя ще получи писмото, когато се събуди.

Когато изпрати това писмо, Мариус гонеше две цели: да се сбогува с Козет и да спаси Гаврош. Трябваше да се задоволи само с половината от плана си.

Той неволно свърза мислено изпращането на писмото с присъствието на господин Фошльован на барикадата. Посочи го на Гаврош и запита:

— Познаваш ли този човек?

— Не — отвърна детето.

Гаврош действително беше видял съвсем бегло Жан Валжан в нощта, както вече подчертахме.

Смътните, болезнени подозрения, които се мярнаха в мисълта на Мариус, се пръснаха. Нима той познаваше убежденията на господин Фошльован? Може би той беше републиканец. В такъв случай участието му в това сражение беше напълно естествено.

Междувременно Гаврош се бе озовал чак на другия край на барикадата, викайки:

— Пушката ми!

Курфейрак заповяда да му я дадат.

Гаврош предупреди „другарите“, както ги наричаше той, че барикадата е обградена от всички страни. Той се промъкнал с голяма мъка. Пехотен батальон, чиито пушки били струпани на пирамиди по улица Птит-Трюандри, охранявал откъм улица Син. От противоположната страна градската гвардия била завзела улица Прешьор. Отсреща било съсредоточено ядрото на армията.

След като съобщи тия сведения, Гаврош добави:

— Разрешавам ви да ги набъхтите, както се полага.

През това време, наострил ухо зад бойницата си, Анжолрас дебнеше.

Навярно недоволни от изпратения снаряд, нападателите не го повториха.

Една пехотна дружина се беше строила в дъното на улицата, зад оръдието. Войниците къртеха паветата на улицата точно срещу барикадата и строяха ниска стена, висока не повече от осемнадесет стъпки, на която да могат да се опрат. В левия ъгъл на този защитен вал се виждаше челната колона на един батальон от предградията, струпан на улица Сен-Дьони.

Стоящият на пост Анжолрас като че ли долови особения шум, който съпровожда изваждането от сандъците на кутиите с картеч; той видя също, че командирът на оръдието смени мерника и наклони леко отверстието на оръдието наляво. После топчиите започнаха наново да пълнят оръдието. Командирът на оръдието взе собственоръчно фитила и го приближи до запалката.

— Наведете глави! Залегнете зад стената! Всички на колене зад барикадата! — извика Анжолрас.

Пръснатите край кръчмата въстаници, които бяха напуснали бойните си постове при идването на Гаврош, се втурнаха безредно към барикадата. Но страшният, хриплив оръдеен гръм проехтя, преди да бъде изпълнена заповедта на Анжолрас. Чу се ужасен трясък.

Снарядът беше насочен към пролуката на барикадата, той рикошира, като уби двама и нарани трима въстаници.

Ако нападението продължаваше така, барикадата щеше да падне. Парчета картеч проникваха в нея.

Чуха се отчаяни възгласи.

— Да попречим поне на втория удар — каза Анжолрас.

Той наведе карабината си и се прицели в командира на оръдието, който в този момент, наведен над задната част на топа, изправяше и закрепваше окончателно мерника.

Командирът на оръдието беше красив артилерийски сержант, съвсем млад, рус, с нежно лице и умно изражение. Обикновено този страшен род оръжие, чието предназначение е, усъвършенствувайки изтреблението, да сложи някой ден край на войните, се обслужва от такива бойци.

Прав до Анжолрас, Комбфер се любуваше на младежа.

— Колко жалко! — възкликна той. — Каква отвратителна касапница е войната! Какво да се прави, когато няма да има вече крале, няма да има и войни. Ти се целиш в сержанта, нали, Анжолрас, без да го погледнеш. Представи си, че това е някой прекрасен младеж, смел и разсъдлив, както по всичко изглежда; младите артилеристи са начетени. Има баща, майка, семейство, влюбен е навярно. Едва ли има повече от двадесет и пет години. Той би могъл да ти бъде брат.

— Той ми е брат — каза Анжолрас.

— И мой брат също — каза Комбфер. — Да го пощадим?

— Остави ме. Налага се.

И една сълза се плъзна бавно по мраморното лице на Анжолрас.

В същия миг той натисна спусъка на карабината си. Блесна светкавица. Артилеристът се завъртя два пъти около себе си, простря ръце напред, вдигна високо глава, като че ли да си поеме въздух, после падна ничком върху оръдието и не помръдна повече. Виждаше се гърбът му. Между плешките му бликна право нагоре струя кръв. Куршумът беше пронизал гърдите му и бе излязъл откъм гърба. Той беше мъртъв.

Трябваше да го отнесат и да го заместят. Барикадата действително спечели няколко минути.

IX
Старият бракониерски талант и безпогрешната стрелба, която повлия върху присъдата през 1796 година, все още служат за нещо

Защитниците на барикадата започнаха да обсъждат положението. Оръдейният огън щеше да се поднови. Нямаше да могат да издържат и четвърт час неговата сила. Трябваше на всяка цена да притъпят ударите.

— Трябва да запушим пролуката с един дюшек — заповяда Анжолрас.

— Нямаме — възрази Комбфер, — ранените лежат върху тях.

До този миг Жан Валжан, седнал встрани върху един крайпътен камък на ъгъла на кръчмата, с пушка между коленете, беше останал безучастен към всичко, което ставаше. Той като че ли не чуваше другите бойци, които казваха край него:

— Ето една пушка, която отива на вятъра!

При заповедта на Анжолрас той се изправи. Читателят навярно си спомня, че при пристигането на въстаниците на улица Шанврьори една бабичка, предвиждайки изстрелите, беше закачила дюшека си пред прозореца. Това таванско прозорче се намираше на покрива на шестетажна сграда, почти извън барикадата. Положен напреко и подпрян отдолу от два пръта за сушене на пране, дюшекът висеше на две въжета, които изглеждаха отдалеч като канапи и бяха вързани за гвоздеи, забити в рамката на прозорчето. Двете въжета се открояваха ясно на небето като две нишки.

— Може ли някой да ми даде двуцевна карабина? — попита Жан Валжан.

Анжолрас, който току-що беше напълнил своята, му я подаде.

Жан Валжан се прицели в таванското прозорче и стреля.

Едното въже, което държеше дюшека, бе прерязано.

Дюшекът се държеше сега само на едната нишка.

Жан Валжан изстреля и втория куршум. Второто въже шибна стъклото на прозорчето. Дюшекът се плъзна между двата пръта и падна на улицата.

Барикадата започна да ръкопляска.

Всички завикаха:

— Ето ви дюшек!

— Да — забеляза Комбфер, — но кой ще иде да го вземе?

Дюшекът действително беше паднал извън барикадата, между обсадените и обсаждащите. А смъртта на артилерийския сержант бе ожесточила войската, от известно време войниците бяха залегнали зад своя вал от павета и за да наваксат принудителното мълчание на оръдието, което мируваше, докато попълнят отделението, те бяха открили огън срещу барикадата. Въстаниците не отговориха на стрелбата, за да пестят бойните си припаси. Барикадата отбиваше пушечните изстрели, но беше много опасно да се излезе на улицата, по която валяха куршуми.

Жан Валжан се провря през пролуката, излезе на улицата под дъжда от куршуми, стигна до дюшека, вдигна го, метна го на гръб и се прибра в барикадата.

Той сам напъха дюшека в пролуката. Закрепи го така до стената, че артилеристите да не могат да го видят.

След като направи това, барикадата зачака картечния залп.

И той не закъсня.

Топът избълва с рев заряда си. Но ударът не рикошира. Куршумите се забиха в дюшека. Предвиденият ефект беше постигнат. Барикадата беше защитена.

— Гражданино — каза Анжолрас на Жан Валжан, — републиката ви благодари.

Босюе се смееше възхитен.

— Неприлично е — възкликна той — един нищо и никакъв дюшек да притежава такава сила! Меката постеля тържествува над поразяващия гръм. Но все едно! Слава на дюшека, който унищожава действието на цял топ!

X
Зора

В същия момент Козет се събуждаше от сън.

Стаята й беше тясна, чиста, спретната, с дълъг прозорец, гледащ на изток, към задния двор на къщата.

Козет нямаше представа какво става в Париж. Предната вечер тя се беше прибрала в стаята си и не беше в хола, когато Тусен бе казала: „Изглежда, че се бият в Париж.“

Козет спа малко, но спокойно. Сънува приятни сънища, може би благодарение на снежнобялото си легло. Мариус й се яви, обграден от сияние. Когато се събуди, слънцето светеше в очите й и затова в първия миг й се стори, че сънят й продължава.

Първите й мисли след този сън бяха приятни. Тя се почувствува напълно спокойна. Подобно на Жан Валжан няколко часа по-рано, и тя изживяваше реакцията на душата, която в никакъв случай не приема нещастието. Поддаде се съзнателно на съвсем неоправдани надежди. После внезапно сърцето й се сви. Три дни вече не беше виждала Мариус. Но тя си каза, че той навярно е получил писмото й, знае вече къде е тя и е достатъчно умен, за да измисли начин да се добере до нея. Това сигурно щеше да стане още днес, може би дори същата сутрин. Беше съвсем светло, но слънчевите лъчи падаха хоризонтално и Козет сметна, че сигурно е още много рано. Все пак трябваше да стане, за да успее да посрещне Мариус.

Тя чувствуваше, че не може да живее без него. Това и се струваше напълно достатъчно, за да дойде той. Недопустимо бе каквото и да било възражение. Всичко беше безспорно. Чудовищно бе, че трябваше да страда цели три дни. Три дни без Мариус, какъв ужас, как Бог можа да допусне подобно нещо! Сега това жестоко изпитание на съдбата беше вече минало, Мариус щеше да дойде и да донесе добри вести. Младостта е такава. Тя бързо изсушава очите си. Намира болката ненужна и не я приема. Младостта е усмивката на бъдещето пред един непознат, който е самото то. Щастието е нейното естествено състояние. Всяко нейно дихание е надежда.

Между другото Козет не можеше да си спомни какво й беше казал Мариус по повод отсъствието си, което трябваше да трае само един ден, нито какво обяснение й беше дал за него. Кой не е забелязвал колко бързо изчезва от погледите ни изпуснатата монета и как умело става тя невидима. Съществуват мисли, които ни играят същите номера. Те се спотайват в някой ъгъл на съзнанието ни. Край. Загубили сме ги. Паметта ни не може да ги открие. Козет се дразнеше малко от безплодното усилие да си спомни. Тя си казваше, че е много лошо и непростимо от нейна страна да забрави думи, казани й от Мариус.

Стана от леглото си и извърши ежедневното двойно прочистване на душата и на тялото си: помоли се и се изми.

Човек може в краен случай да си позволи да въведе читателя в брачна стая, но не и в стая на девица. Стиховете може би ще се осмелят да го сторят, но прозата няма право на достъп там.

Това е чашка на неразпукнато още цвете, белота в мрака, съкровена пъпка на неразтворена лилия, която не бива да бъде зърната от човешко око, преди да бъде погледната от слънцето. Неразцъфналата жена е нещо свято. Това невинно разбулено легло, тази пленителна полуголота, която се плаши от самата себе си, бялото краче, което се пъхва в пантофката, гръдта, която се закрива пред огледалото, като че то е мъжки поглед, ризата, която бърза да се повдигне и да скрие рамото, щом някой мебел скръцне или мине кола, завързаните ширитчета, закопчаните телени копчета, затегнатите връзки, трепетът, лекото потръпване от студ и свян, пленителната плахост в движенията, беглата тревога, без да има нищо страшно, последователната смяна на дрехите, пленителни като облаците призори, не е прилично да се разказват всички тия съкровени неща и дори самото им споменаване е вече голяма волност.

Човешкото око трябва да се любува с повече благоговение на пробуждането на девойката, отколкото на изгрева на звезда. Нейната уязвимост трябва да предизвика още по-голяма почит. Мъхът на прасковата, пепелявата мъзга на сливата, игловидните кристалчета на снега, кадифеното крило на пеперудата са груби в сравнение с невинността, която сама не знае, че е невинна. Девойката е бленувано видение, а не статуя. Нейното ложе е скрито в тъмните недра на идеала. Нескромният допир на погледа накърнява грубо този смътен полумрак. Съзерцанието тук е равносилно на осквернение.

Затова ние няма да опишем сладостното сутрешно неглиже на Козет.

Една източна приказка разказва, че розата била създадена бяла от твореца, но понеже Адам я погледнал точно когато се разтваряла, тя се засрамила и порозовяла. Ние спадаме към хората, които изпитват смущение пред девойките и цветята, защото ги намират достойни за почит.

Козет се облече набързо, среса се, нагласи косите си, проста, процедура, защото по онова време жените не подпълваха буклите и плитките си с възглавнички и плънки и не носеха изкуствени къдрици. После отвори прозореца и се огледа наоколо с надежда да зърне макар и част от улицата, ъгъла на къщата, късче улична настилка, за да може да причака Мариус. Но от улицата не се виждаше нищо. Задният двор беше заграден с доста високи зидове и гледаше само в съседните градини. Козет ги намери отвратителни. За първи път в живота й цветята й се сториха грозни. Едно крайче от уличната вада щеше да й свърши много по-добра работа. Тя реши да гледа небето, сякаш си въобразяваше, че Мариус може да дойде оттам.

Внезапно се заля в сълзи. Не защото настроението й се бе променило. Но изпадна в малодушие, понеже надеждите й се оказаха неоснователни. Тя почувствува смътно в душата си нещо страшно. Новините понякога се носят във въздуха. Козет си каза, че всъщност не е сигурна в нищо, че щом Мариус и тя са се загубили от поглед, то и двамата са загубени и мисълта, че той би могъл да се появи от небето й се стори вече не пленителна, а зловеща.

После, понеже подобни облаци са нетрайни, тя отново се успокои, обнадежди се пак й се усмихна неволно уповавайки се на Бога.

В къщи всичко още спеше. Цареше дълбока провинциална тишина. Нито един капак не хлопваше. Портиерската стаичка беше затворена. Тусен още не беше станала и Козет предположи най-естествено, че и баща й спи. Изглежда, много се беше измъчила и се измъчваше още, защото си помисли, че баща й е страшно жесток. Но тя разчиташе на Мариус. Наистина невъзможно бе да изчезне тази сияйна светлина. Козет започна да се моли. От време на време дочуваше глухи далечни разтърсвания и си казваше: „Колко странно, че толкова рано отварят и затварят пътните врати.“ Това бяха оръдейните залпове, които рушаха барикадата.

Няколко стъпки под прозореца на Козет, под старата почерняла издатина на стената, имаше лястовиче гнездо. Отворът на гнездото се подаваше малко извън издатината, затова девойката можеше отгоре да надзърне в този малък рай. Майката беше разперила криле над пиленцата си, а бащата подхвърчаше наблизо, отдалечаваше се, връщаше се, носещ с човката си храна и целувки. Утринните зари позлатяваха щастливото семейство. Великият природен закон „Размножавайте се!“ се усмихваше величествено и разгръщаше в слънчевото утро тази нежна тайна. Козет, с огрени от слънцето коси, с изпълнена от блянове душа, озарена вътрешно от любовта, а външно от зората, се наведе почти несъзнателно и без да посмее да си признае, че мислеше в това време за Мариус, се загледа в птичките, в семейството им, в мъжката и женска птичка, в майката и пиленцата с дълбоко смущение, каквото извиква у всяка девойка видът на гнездо.

XI
Изстрел, който попада винаги в целта, но не убива никого

Стрелбата на нападателите продължаваше. Пушечните изстрели се редуваха с оръдейните залпове, без всъщност да нанасят големи щети. Само горната част на фасадата на „Коринт“ беше пострадала. Прозорецът на първия етаж и таванските прозорчета на покрива, надупчени от куршуми, се рушаха постепенно. Застаналите край тях бойци трябваше да напуснат поста си. Впрочем една от тактиките при атакуване на барикади е следната: продължително обстрелване, за да се изчерпят мунициите на обсадените, ако те имат неблагоразумието да отвръщат на стрелбата. А когато по разредената им стрелба се разбере, че нямат вече нито куршуми, нито барут, да се мине в настъпление. Анжолрас не се беше поддал на капана. Барикадата не отговаряше.

При всеки залп на войската Гаврош издуваше буза с езика си, в знак на дълбоко презрение.

— Много добре! — казваше той. — Раздирайте платното.^[6] И без това ни са нужни превръзки.

Курфейрак подиграваше картечния огън, че бие нахалост, и викаше на оръдието:

— Разчекна си устата бе, старче!

В сражението двете страни се предизвикват взаимно, както по баловете. Вероятно мълчанието на редута бе започнало да тревожи нападателите и те се опасяваха от непредвиден инцидент. Почувствуваха нужда да надзърнат зад грамадата павета и да разберат какво става оттатък непроницаемата стена, която посрещаше залповете, без да им отговаря. Въстаниците внезапно съгледаха върху един съседен покрив блеснала на слънцето каска. Един пожарникар се беше облегнал на високия комин и като че ли стоеше там на пост. Погледът му беше устремен право долу, в барикадата.

— Ето един досаден надзорник — каза Анжолрас.

Жан Валжан беше върнал карабината на Анжолрас, но пушката му беше у него.

Без да каже нищо, той се прицели в пожарникаря и миг след това шлемът му тупна на улицата, пронизан от куршум. Уплашеният войник побърза да се скрие.

Втори наблюдател зае мястото му. Той беше офицер. Жан Валжан напълни отново пушката си, прицели се в новодошлия и прати каската му при другата. Офицерът не прояви упорство, а мигновено се оттегли. Този път предупреждението беше разбрано. Никой не се мярна вече по покрива и се отказаха да шпионират барикадата.

— Защо не убихте човека? — попита Босюе.

Жан Валжан не отговори.

XII
Безпорядъкът, сподвижник на порядъка

Босюе пошепна на ухото на Комбфер:

— Не отговори на въпроса ми.

— Раздава благотворителни изстрели — отвърна Комбфер.

Онези, които си спомнят макар и бегло тази далечна епоха, знаят, че националната гвардия от предградията проявяваше много доблест при потушаване на въстанията. Тя се показа особено неустрашима и ожесточена през юнските дни на 1832 година. Кой да е безобиден кръчмар от „Пантен“, „Вертю“ или „Кюнет“, чието „заведение“ не работеше поради метежа, се превръщаше в лъв, виждайки танцувалната си зала пуста, и отиваше на смърт, за да спаси обществения порядък, въплътен в неговата кръчмичка. В тази едновременно буржоазна и героична епоха рицарите на идеите се изправяха срещу паладините на интереса. Намаляването на купчината екюта караше банкерите да пеят „Марсилезата“. Еснафите проливаха възвишено кръвта си заради тезгяха си. И защищаваха със спартанско въодушевление дюкянчето, този умален символ на отечеството.

Всъщност трябва да признаем, че всичко това бе много сериозно. Отделните социални сили се сражаваха в очакване на деня, когато между тях ще настъпи равновесие.

Друг отличителен белег на това време е, че анархията беше съчетана с „правителствеността“ (варварско наименование на партията на благонадеждните). Поддържаха реда без следа от дисциплина. Ненадейно се чуваха барабанни удари по команда на еди-кой си полковник от националната гвардия, свикал сбор, защото така му хрумнало. Еди-кой си капитан влизаше в огъня по вдъхновение, еди-кой си национален гвардеец се биеше заради идеята на собствен риск и отговорност. В критичните моменти, в решителните дни хората действуваха не толкова съобразно наставленията на командирите, колкото подчинявайки се на инстинктите си. В армията, която бранеше порядъка, се срещаха истински смелчаги, едни борещи се с меча подобно на Фанико, други с перото — подобно на Анри Фонфред.

Цивилизацията, която за нещастие злополучно представляваше в тази епоха по-скоро съюзени интереси, отколкото обединени принципи, беше или си въобразяваше, че е в опасност. Тя надаваше тревога. И всеки я отбраняваше, подпомагаше и закриляше на своя глава, считайки се център на борбата. Всеки първи срещнат се нагърбваше със спасението на обществото.

Това усърдие стигаше понякога до изтребление. Някакъв си взвод от национални гвардейци се обявяваше самовластно за военен съвет и за пет минути осъждаше и екзекутираше пленен въстаник. Подобен импровизиран съд погуби и Жан Прувер. Жесток закон на Линч, за който никоя партия не може да упрекне противниците си, защото той се прилага еднакво и от републиката в Америка, и от монархията в Европа. Този закон на Линч е неизбежно свързан с грешки. По време на един метеж някакъв млад поет, на име Пол-Еме Гарние, бил подгонен на площад Роял от щиковете на национални гвардейци; той успял да се изплъзне чак когато се вмъкнал под вратата на номер 6.

— Още един сенсимоновец! — викали преследвачите му и искали да го убият.

Всъщност той носел под мишница един том от мемоарите на херцог Сен-Симон^[7]. Национален гвардеец прочел върху корицата на книгата „Сен-Симон“ и викнал: „Смърт!“

На 6 юни 1832 година една дружина от националната гвардия на предградията, командувана от капитан Фанико, за когото споменахме по-горе, се изложи на смърт на улица Шанврьори просто така, от недомислица. Колкото и невероятно да изглежда, този факт беше установен по време на съдебното следствие, заведено след въстанието през 1832 година. Капитан Фанико, смел и нетърпелив буржоа, един вид кондотиер на порядъка — преди малко охарактеризирахме тази категория хора, — фанатичен и непокорен привърженик на установения ред, не можа да устои на изкушението да открие огън преждевременно, както и на амбицията да превземе сам, тоест с дружината си, барикадата. Вбесен от последователното издигане върху барикадата най-напред на червеното знаме, а после на стария черен сюртук, който той помисли за черно знаме, капитанът порицаваше високо генералите и командирите на корпуси, които още се съвещаваха, намирайки, че моментът за решителната атака не е настъпил, и оставяха — както се беше изразил един от тях — „въстанието да се пече на собствения си огън“. Що се отнася до Фанико, той намираше, че барикадата е узряла за нападение и понеже всеки зрял плод пада, реши да атакува.

Той командуваше мъже, не по-малко решителни от самия него, „запалянковци“ по думите на един очевидец. Дружината му, същата, която бе разстреляла Жан Прувер, беше в челната колона на батальона, разположен в края на улицата. Тъкмо когато най-малко можеше да се очаква, капитанът хвърли хората си срещу барикадата. Това нападение, извършено с много жар и с малко стратегия, костува много скъпо на неговата дружина. Преди да изминат и двете трети от улицата, защитниците на барикадата посрещнаха нападателите с общ залп. Четирима, най-смелите, които тичаха начело, паднаха застреляни почти в упор в подножието на укреплението и смелото множество от национални гвардейци — доблестни воини, но лишени от военна издръжливост — беше принудено да се оттегли след известно колебание, оставяйки петнадесет трупа върху паважа. Краткотрайното им колебание даде възможност на въстаниците да напълнят отново оръжията си и втори, още по-смъртоносен залп настигна дружината, преди тя да е успяла да се оттегли до ъгъла на улицата и да се прислони там. За миг тя попадна между два огъня и се озова под картеча на собственото си оръдие, което продължаваше да стреля, понеже не беше получило заповед да спре. Безстрашният, но безразсъден Фанико беше една от жертвите на този залп. Той падна убит от оръдието, тоест от самия порядък.

Това нападение, по-скоро настървено, отколкото опасно, разгневи Анжолрас.

— Глупаци! — възмути се той. — Избиват собствените си хора и ни карат да хабим боеприпасите си.

Анжолрас говореше като истински генерал на въстание и той действително беше такъв. Въстаниците и наказателните войски не се сражават на равни начала. Въстанието, разполагащо с бързо изчерпвани запаси, може да даде само определен брой изстрели и да пожертвува определен брой бойци. Празният патрондаш и убитият защитник не могат да бъдат заместени. Потушителите на въстанието разполагат с армията и затова не държат на хората. Те разполагат с арсенала „Венсен“, затова не пестят залповете. Потушителите разполагат с толкова полкове, с колкото хора разполага барикадата, и с толкова арсенали, колкото паласки има в барикадата. Затова в случая става дума за сражение на един срещу сто и в края на краищата барикадите винаги биват сразени. Освен ако внезапно не избухне революцията и не хвърли във везните своя огнен архангелски меч. И това се случва. Тогава всичко се надига, улиците закипяват, народните барикади се умножават, Париж потреперва гордо, излъчва се quid divinum^[8], във въздуха са 10 август или 29 юли, изгрява дивна светлина, зиналата паст на грубата сила отстъпва и армията, този лъв, вижда да се възправя спокойно пред него пророческа Франция.

XIII
Бегли проблясъци

В хаоса на чувствата и страстите, които отбраняват една барикада, има от всичко по малко: и смелост, и младост, и чест, и въодушевление, и идеали, и убеждение, и пристрастеност на играч, и главно резки преходи от отчаяние към надежда.

Един такъв проблясък, бегло трепнало упование, озари внезапно в най-неочаквания миг барикадата на Шанврьори.

— Чуйте! — извика внезапно Анжолрас, който беше вечно нащрек. — Струва ми се, че Париж се пробужда.

И действително може да се каже, че сутринта на 6 юни в продължение на час или два въстанието като че ли се разрасна. Упоритият камбанен звън на „Сен-Мери“ съживи тук-таме съпротивата. На улиците Поарие и Гравилие изникнаха барикади. Пред Порт Сен-Мартен младеж, въоръжен с карабина, нападна сам цял кавалерийски ескадрон. На открито, посред булеварда, той коленичи, вдигна оръжието си, прицели се, уби командира на ескадрона и се обърна към другарите си с думите:

— Този поне няма вече да ни пакости.

Съсякоха го.

На улица Сен-Дьони една жена стреляше иззад спуснатите щори по националната гвардия. При всеки неин изстрел щорите се разклащаха. Четиринадесетгодишно дете беше задържано на улица Косонри с джобове, пълни с куршуми. Много постове бяха нападнати. При входа на улица Бертен-Поаре зачестена неочаквана стрелба пресрещна кирасирите, начело с генерал Кавеняк дьо Гаран. На улица Планш-Мибре хвърлиха от покривите парчета глинени съдове и домакински съдини върху националната гвардия. Лош знак. Когато докладваха за това на маршал Султ, старият Наполеонов съратник се замисли, припомняйки си думите на Сюше при Сарагоса:

— Загубени сме, щом и бабите почнаха да изливат гърнетата си върху главите ни.

Тези общи признаци, които се появиха точно в часовете, когато вече смятаха, че метежът е локализиран, гневната треска, която пак избиваше навън, искрите, които изскачаха тук-таме от дебелите пластове гориво, носещи името парижки покрайнини, всички тези явления, взети заедно, обезпокоиха военачалниците. Побързаха да потушат изолираните наченки на пожар. Докато се справят окончателно с тези малки огнища, те забавиха нападението срещу барикадите Мобюе, Шанврьори и „Сен-Мери“, за да хвърлят после всичките си сили срещу тях и да ги разгромят наведнъж. По разбунтуваните улици плъзнаха военни колони, които прочистваха широките булеварди, претърсваха малките улици, вдясно и вляво, ту бавно и предпазливо, ту бегом. Войската издънваше вратите на къщите, от прозорците на които бяха стреляли. Същевременно кавалерийски патрули разпръсваха насъбралите се по булевардите групи. Тази акция не мина без крясъци и хаотичен шум, неизбежни при всяко сблъскване на войска и народ. Това именно беше доловил Анжолрас в промеждутъците, между пушечната и артилерийска стрелба. Освен това той зърна в края на улицата носилки с ранени и каза на Курфейрак:

— Тия ранени са от другаде.

Надеждата бе краткотрайна. Светлината бързо помръкна. Не беше минал и половин час и всичко утихна, разся се като непоследвана от гръм светкавица и въстаниците отново се почувствуваха притиснати под оловния свод на равнодушието на народа, изоставил упорствуващите мъже на произвола на съдбата.

Всеобщото раздвижване, за което имаше известни неясни признаци, заглъхна напълно. Вниманието на военния министър и стратегията на генералите можеха занапред да се съсредоточат върху три или четири барикади, които се държаха още.

Слънцето се изкачваше на хоризонта.

Един въстаник се обърна към Анжолрас:

— Гладни сме. Нима ще умрем тъй, без да хапнем нещо?

Продължавайки да стои при бойницата си, без да откъсва поглед от противоположния край на улицата, Анжолрас кимна утвърдително с глава.

XIV
В тази глава читателят ще узнае името на възлюблената на Анжолрас

Седнал върху едно паве до Анжолрас, Курфейрак продължаваше да се присмива на оръдието и при всяко профучаване на тъмната хала, наречена картеч, той отвръщаше с взрив от закачки:

— Ще си раздереш дробовете, клето старче! Просто ми е жал за тебе. Напразно се напъваш. Ами че това не е никаква гръмотевица, а просто кихавица!

Въстаниците около него се смееха.

Курфейрак и Босюе, чието безстрашие и добро настроение нарастваха успоредно с опасността, заместваха подобно на госпожа Скарон храната с шеги и понеже нямаше вече вино, угощаваха всички с веселие.

— Възхищавам се от Анжолрас — каза Босюе. — Учудвам се на невъзмутимата му дързост. Той живее сам и може би затова е малко тъжен. Оплаква се от своето величие, което го обрича на самота. Всеки от нас, простосмъртните, си има по някоя възлюблена, която ни довежда до лудост, тоест до безстрашие. Нима е мъчно да се сражаваш като лъв, когато си влюбен като тигър? Това е нашето отмъщение за номерата, които ни погаждат госпожи гризетките. Ролан оставя да го убият, та Анжелик да се пукне от яд. Ние дължим героизма си на жените. Мъж без жена е все едно пистолет без спусък. Жената привежда мъжа в действие. А Анжолрас няма при себе си жена. Не е влюбен и все пак успява да бъде смел. Това е чудо невиждано: да си студен като лед и пламенен като огън.

Анжолрас като че ли не слушаше, но ако някой се приближеше до него, би чул полугласния му шепот:

— Patria!^[9]

Босюе продължаваше да се шегува, когато Курфейрак внезапно възкликна:

— Ха, ето ви сега нещо ново! — И като вратар, който известява за новодошлите гости, той добави: — Негово сиятелство Осемкалибреното.

И действително едно ново действуващо лице се бе появило в същия миг на сцената. Второ огнестрелно оръдие.

Артилеристите бързо откачиха лафета и до първото се нареди второ оръдие.

Това щеше да ускори развръзката.

Само след няколко минути двете оръдия, зареждани чевръсто, забълваха едновременно огън срещу укреплението. Взводовете пехотинци и гвардейци поддържаха стрелбата.

На известно разстояние се чуваше друга канонада. Докато двете оръдия обстрелваха ожесточено барикадата на Шанврьори, други две оръдия, поставени едното на улица Сен-Дьони, другото на улица Обри-льо-Буше, обсипваха с картеч барикадата Сен-Мери. Четирите оръдия си откликваха като зловещо ехо.

Злите военни псета лаеха съгласувано.

Едното от двете оръдия, които обстрелваха сега барикадата на улица Шанврьори, бълваше картеч, докато другото изстрелваше снаряди.

Оръдието, заредено със снаряди, беше закрепено малко по-високо и стрелбата му беше изчислена така, че снарядът падаше върху горния ръб на барикадата, нащърбваше го и ронеше паветата върху въстаниците вместо картеч.

Тази маневра целеше да отстрани бойците от укреплението и да ги принуди да се отдръпнат във вътрешността. Или, с други думи, тя предвещаваше атака.

Щом изгонеха въстаниците от барикадата със снарядите и ги отстраняха от прозорците на кръчмата с картеча, атакуващите колони можеха да навлязат в улицата, без да ги обстрелват, без може би дори да ги забележат, да се изкачат внезапно по редута както предната вечер и — кой знае? — да го превземат може би, като изненадат защитниците му.

— Трябва на всяка цена да обезвредим тия оръдия — каза Анжолрас. — Огън по артилеристите!

Всички бяха готови. Барикадата, която толкова отдавна не се обаждаше, започна бясна стрелба, седем-осем залпа изригнаха един след друг с ликуващо настървение, улицата се изпълни със заслепяващ дим и след няколко минути сред пронизаната с пламъци мъгла можаха да различат смътно, че две трети от артилеристите лежаха под колелата на оръдията си. Останалите живи продължаваха да зареждат със сурова невъзмутимост топовете, но стрелбата все пак понамаля.

— Отлично — каза Босюе на Анжолрас. — Успех. Анжолрас поклати глава и отвърна:

— Още четвърт час такъв успех и в барикадата няма да останат и десет патрона.

Изглежда, че Гаврош чу думите му.

XV
Гаврош на улицата

Курфейрак внезапно забеляза някого в подножието на барикадата, вън, на улицата, под куршумите.

Гаврош беше взел една кошница за бутилки от кръчмата, проврял се беше през пролуката и спокойно бе почнал да изпразва пълните с патрони паласки на националните гвардейци, убити върху откоса на редута.

— Какво правиш там? — попита го Курфейрак.

Гаврош повдигна глава.

— Пълня си кошницата, гражданино.

— Не виждаш ли картеча?

— Добре де, вали. Какво от това? — отвърна Гаврош.

— Прибирай се! — викна Курфейрак.

— Ей сега.

И с един скок той се озова посред улицата.

Читателят си спомня, че дружината на Фанико, оттегляйки се, бе осеяла улицата с трупове.

Двадесетина мъртъвци лежаха пръснати по платното. Двадесетина паласки за Гаврош. Значителен запас патрони за барикадата.

Пушечният дим се стелеше над улицата като мъгла. Който е виждал в планината забулена от облак теснина между два стръмни склона, може да си представи плътния дим в улицата, сгъстен като че ли от двете тъмни редици високи къщи. Той се изкачваше бавно нагоре, постоянно подновяван. Затова постепенно всички предмети започнаха да се виждат мътно, дори дневната светлина сякаш помръкна. Макар че улицата съвсем не беше дълга, бойците в двата й края едва се различаваха помежду си.

Тази мъгла, по всяка вероятност желана и предвидена от командирите, които щяха да ръководят щурма срещу барикадата, се оказа изгодна и за Гаврош.

Под диплите на димната завеса и благодарение на дребния си ръст той можа да се придвижи доста навътре по улицата, без да го забележат. Изпразни първите седем-осем паласки, без да се излага особено на опасност.

Малчуганът пълзеше по корем, пробягваше на четири крака, уловил кошницата със зъби, сгушваше се лъкатушеше, извиваше се, плъзгаше се от мъртвец на мъртвец и изпразваше паласката или патрондаша му, както маймуна разчупва орех.

От барикадата, макар че беше още доста близо до нея, не смееха да му извикат да се върне, за да не привлекат вниманието върху него.

У един труп, в мундир на капрал, той намери кратунка с барут.

— Някой може да ожаднее — каза той и я пъхна в джоба си.

Понеже отиде много напред, Гаврош стигна до мястото, където пушечният дим беше по-рядък, така че стрелците от пехотата, залегнали в засада зад заслона от павета, както и струпаните на ъгъла на улицата гвардейци, внезапно си показаха един на друг съществото, което пъплеше сред дима.

Точно когато момченцето освобождаваше от патроните сержанта, който лежеше до един стълб, в трупа се заби куршум.

— Тю да се не види! — възкликна Гаврош. — Убиват ми мъртъвците!

Втори куршум плесна до него и от камъка изскочи искра. Трети прекатури кошницата му.

Гаврош се огледа и разбра, че стрелят гвардейците от предградията.

Той се изправи в цял ръст, с развени от вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко националните гвардейци, които стреляха по него, и запя:

Хората са грозни във Нантер,

за това виновен е Волтер,

и са глупави във Палесо,

за това виновен е Русо.

После вдигна кошницата си, събра падналите патрони, без да загуби нито един, и като пристъпи право срещу куршумите, наведе се да обере следващата паласка. Там четвърти куршум отново изсвистя досам него, без да го улучи. Гаврош изпя по този повод:

Аз не съм нотариус, банкер,

за това виновен е Волтер,

аз съм малка птичка без гнездо,

за това виновен е Русо.

Пети куршум го вдъхнови да изпее трети куплет:

Шегобиец съм в голям размер,

за това виновен е Волтер,

и не ям аспержи и месо,

за това виновен е Русо.

Това продължи известно време.

Страшно, вълнуващо зрелище. Гаврош, под обстрел, се шегуваше със стрелбата. Изглежда, че му беше много забавно. Врабчето кълвеше ловджиите. Отговаряше с куплет на всеки изстрел. Целеха се непрекъснато в него и все не го улучваха. Националните гвардейци и войниците се смееха, докато го вземаха на мушка. Той залягаше, изправяше се, притичваше зад някоя врата, отскачаше, изчезваше, пак се появяваше, побягваше, връщаше се, кривеше се на оръдията и им се плезеше, без да престава да обира куршумите, да опразва паласките и да пълни кошницата си. Въстаниците, примрели от тревога, го следяха с поглед. Барикадата трепереше, а той пееше. Не дете, не човек, а някакво необикновено вълшебно момченце. Неуязвимото мъниче на тази схватка. Куршумите го гонеха, но Гаврош беше по-бърз от тях. Детето сякаш играеше на зловеща криеница със смъртта. Всеки път, когато нейният чипонос призрак се приближеше до него, той го чукваше подигравателно по носа.

Един куршум обаче, по-добре насочен или по-вероломен от другите, улучи най-сетне детето-блуждаещо огънче. Гаврош се олюля и се строполи на земята. Барикадата ахна. Но в пигмея се таеше Антей. Съприкосновението на гамена с уличната настилка е равносилно на съприкосновението на великана със земята. Гаврош падна, за да се надигне отново. Но остана седнал; дълга струйка кръв се стичаше по лицето му. Той вдигна нагоре ръце, погледна в посока на изстрела и пак запя:

Повален съм от куршума чер,

за това виновен е Волтер,

паднах сякаш в нива от просо,

за това виновен е…

Гаврош не довърши. Втори куршум от същия стрелец прекъсна завинаги песента му. Този път той се свлече по лице върху паважа и не помръдна вече. Тази мъничка възвишена душа отлетя.

XVI
Как братчето става баща

В същото време в Люксембургската градина — не бива да пропускаме нищо от този драматичен разказ — две дечица вървяха уловени за ръка. Едното трябва да беше седемгодишно, другото — пет. Измокрени от дъжда, те избираха слънчевата страна на алеите. По-голямото водеше за ръчичка по-малкото. Бяха дрипави и бледи. Същински птичета. По-малкото повтаряше:

— Много ми се яде!

По-голямото, чувствувайки се до известна степен покровител, водеше братчето си с лявата си ръка, а в дясната държеше една пръчица.

Децата бяха сами в градината. Паркът беше безлюден, полицията бе затворила вратите поради въстанието. Разположените тук на бивак войски бяха извикани в боя.

Как децата се бяха озовали тук? Може би се бяха измъкнали от някой не добре затворен участък или бяха избягали от някоя барака на фокусници, построена някъде наблизо било при градската врата Анфер, на еспланадата на Обсерваторията или при съседния кръстопът, където се издига фронтон с надпис: „Invenerunt parvulum pannis involutum“^[10], а може би предната вечер бяха измамили по време на затварянето бдителното око на пазачите в градината и бяха прекарали нощта в някой павилион, където обикновено четат вестници? Едно е безспорно: децата се шляеха тук и изглеждаха свободни. Когато скитащ и изглеждаш свободен, по всяка вероятност си се загубил. Клетите дечица действително се бяха загубили.

Те бяха същите малчуганчета, за които Гаврош се чудеше къде ли изчезнаха и за които читателят навярно си спомня. Настанените у Маньон и приписвани на господин Жилнорман деца на Тенардие, а сега окапали листи от клони без корен, които се търкаляха по земята, гонени от вятъра.

Дрешките им, спретнати по времето на Маньон, защото по този начин тя се докарваше пред господин Жилнорман, се бяха превърнали сега в дрипи.

Те спадаха вече към графата „Изоставени деца“, които статистиката отчита, а полицията прибира, загубва и пак намира по парижките улици.

Благодарение на суматохата в този размирен ден клетите хлапета можаха да се озоват в градината. Иначе, ако пазачите ги бяха забелязали, начаса щяха да ги изгонят. Децата на бедняците не бива да влизат в обществените градини. А би трябвало да се помисли, че като деца и те имат право да се порадват на цветята.

Тези две дечица се бяха вмъкнали в градината благодарение на затворените решетки. Тяхното присъствие беше нарушение на правилника. Те се бяха промъкнали в парка и бяха останали вътре. Това не ще рече, че когато решетките са затворени, пазачите са в отпуска; надзорът би трябвало да се упражнява и тогава, но той се разхлабва и пазачите си дават почивка. Заразени от общата тревога и повече загрижени за това, което става вън, на улицата, а не вътре в градината, те не се занимаваха с нея и не бяха забелязали двете дечица.

Вечерта бе валяло, а и сутринта закапа малко. Но през юни проливните дъждове не са опасни. Само един час след бурята почти не личи, че хубавият ясен ден е плакал. Дете земята съхне така бързо, както бузите на дете.

По време на лятното слънцестоене лъчите по пладне са, кажи-речи, пронизващи. Те се впиват във всичко. Залепват се за земята и като че ли изсмукват влагата й. Слънцето е сякаш жадно. Проливният дъжд е като чаша вода: мигом попива в земята. Сутринта текат навсякъде вади, следобед всичко тъне в прах.

Има ли нещо по-пленително от прясно измитата от дъжда зеленина, изсушена от слънцето? Тя излъчва топла свежест. Градините и ливадите, чиито корени са влажни, а цветовете, огрени от слънце, се превръщат в благовонни олтари, от които се изпаряват всички ухания на земята. Всичко се смее, пее и предлага даровете си. Навред сладостно опиянение. Пролетта е временен рай. Тя помага на човека да търпи и да чака.

Има хора, на които това е напълно достатъчно; смъртни, които, любувайки се на небесната синева, възкликват: „Какво повече да искаме!“ Мечтатели, погълнати всецяло от чудото на природата, черпещи в нейното обожание безразличие към доброто и злото, напълно безучастни към човека, блажени съзерцатели на космоса, които не разбират защо трябва да се занимават с глада на едни, с жаждата на други, с голотата на бедняка зиме, с изкривеното от костна туберкулоза детско гръбначе, с мизерния одър, с таванската стаичка, със затворническата килия и с дрипите на зъзнещите девойки, когато биха могли да си мечтаят под дърветата. Жестоки в безсърдечното си доволство невъзмутими духове! Странно нещо, те се задоволяват с вечното. Благородният стремеж на човека към преходното, което може да се обхване, им остава непознат. Те дори и не мислят за преходното, което предполага прогрес, възвишени усилия. Сложното съчетание на човешкото и божественото, на преходното и вечното също се изплъзва от вниманието им. Достатъчно им е да се изправят с лице пред безкрая и те се усмихват. Не познават радостта, но изпитват вечно блаженство. Техният живот е постоянно углъбение. Човешката история е само частичен план, на който не е нанесено всичко. Истинското всичко остава извън него. Има ли смисъл да се занимават с тази жалка подробност — човека? Човек страда, възможно е. Но вижте колко величествено изгрява Алдебаран! Млякото на майката е пресекнало, новороденото умира, не ми влиза в работата, но затова пък вижте тая чудна розетка, която можете да наблюдавате с микроскоп в сърцевината на бора. Коя красавица може да се сравни по изящество с нея? Тези мечтатели забравят любовта. Зодиакът упражнява такова обаяние върху тях, че не им позволява да видят плачещото дете. Бог затъмнява душата им. Това е цяло семейство от дребни и същевременно велики умове. Такъв беше Хораций, такъв беше Гьоте, а може би и Лафонтен. Великолепни егоисти, влюбени във вечността, безучастни зрители на страданието, които не виждат Нерон, стига само времето да е хубаво; грейналото слънце скрива от очите им кладата, те биха могли да се любуват на светлинните ефекти, присъствувайки на нечие гилотиниране, те не чуват нито воплите, нито риданията, нито предсмъртните хъркания, нито тревожния сигнал, за тях всичко е прекрасно, щом навън е май, те се считат доволни, стига само над главите им да се реят пурпурни и златисти облаци; твърдо са решили да бъдат щастливи, докато не загасне блясъкът на звездите и не замлъкне птичата песен.

Нещастни щастливци. Те дори не подозират, че са достойни за съжаление. А безспорно са достойни за съжаление. Който не плаче, е сляп. Те будят възхищение и жал, както бихме съжалявали и бихме се възхищавали от някое същество, което съчетава в себе си деня и нощта, което няма очи под веждите си, но на челото му грее звезда.

Безразличието на тези мислители било според някои висша философия. Нека е тъй, но в тяхното превъзходство се крие тежък недъг. Може да си безсмъртен, но хром, както например богът Вулкан. Можеш да се въздигаш над човека, но можеш да паднеш и по-ниско от него. Природата се отличава с безпределно несъвършенство. Сигурни ли сме, че слънцето не е сляпо?

Но какво да се прави в такъв случай? Кому да вярваме? Solem quis dicere falsum audeat?^[11] Нима самите гении, самите свръхчовеци, мъжете-светила също са жертва на измама! Нима дори това, което стои там горе, над всичко, на най-високата точка, в зенита, и което праща на земята толкова светлина, вижда малко, лошо, а може би и никак? Не е ли отчайващо това? Не. Но какво тогава стои по-високо от слънцето? Бог.

На 6 юни към единадесет часа сутринта Люксембургската градина, самотна и безлюдна, беше пленителна. Правилно засадените дървета и цветните лехи си препращаха взаимно ухания и ослепителен блясък. Клоните, опиянени от обедното слънце, като че жадуваха за прегръдка. Цигански славейчета пееха оглушително в листната корона на яворите, врабчета ликуваха, кълвачи се катереха по стъблата на кестените, почуквайки с човка в пукнатините на кората. Цветните лехи приемаха покорно законното превъзходство на лилиите. Най-величествен е ароматът на белотата. Носеше се остър дъх на карамфил. Старите гарвани от времето на Мария Медичи грачеха влюбено в клонаците на високите дървета. Слънцето позлатяваше, багреше и запалваше всевъзможните видове лалета — пламъци, превърнати в цветя. Край лехите с лалета кръжаха пчели — същински изхвръкнали от тия цветни пламъци искри. Всичко лъхаше красота и жизнерадост, дори дъждоносният облак. Повторно надвиснал, той съвсем не беше обезпокоителен и момините сълзи, и орловите нокти жадуваха за него. Лястовиците летяха ниско, мили предвестници на заплаха. Ако някой се намираше в градината, той можеше да почувствува осезателно щастието. Животът благоухаеше. Цялата природа излъчваше чистота, отзивчивост, готовност за помощ, бащинска загриженост, ласкавост и младост. Мислите, които се лееха от небето, бяха сладки като целувка върху детска ръчица.

Голите бели статуи под дърветата бяха обвити в сенчести наметала, разкъсани тук-таме от светлината. Слънцето раздираше диплите им и лъчите му провисваха от всички страни. Земята около големия басейн беше вече изсъхнала и изглеждаше като обжарена. Лекият ветрец повдигаше тук-таме кълбенца прах. Няколко жълти листа, оцелели от миналата есен, се гонеха весело, сякаш си играеха.

Изобилната светлина действуваше успокоително. Всичко преливаше от живот, сокове, топлина, изпарения. Пулсът на неизчерпаемия източник туптеше под мирозданието. В напоените с любов ухания, в кръстосващите се отблясъци и отражения, в щедрите потоци лъчи, в непрестанно изливащите се струи разтопено злато се чувствуваше неизтощима разточителност. Зад целия този блясък като зад огнена завеса се съзираше Бог, притежателят на милиони звезди.

Благодарение на пясъка нямаше нито капчица кал. Благодарение на дъжда нямаше нито една прашинка. Цветята бяха прясно измити. Всички отсенки кадифе, сатен, лак, злато, които излизат из земята под форма на цветя, бяха безупречни. Цялото това великолепие сияеше от чистота. Величествената тишина на задоволената природа изпълваше градината. Небесна тишина, която не изключваше хиляди мелодии, гугукането на птиците, бръмченето на рояците пчели, повеите на вятъра. Пролетната хармония се сливаше в пленителен хор. Гласовете на, пролетта прозвучаваха и замлъкваха в строен ред: люляците прецъфтяваха и вече почваше царството на жасмините. Няколко цветя бяха закъснели, няколко насекоми бяха подранили. Авангардът на червените юнски пеперуди се побратимяваше с ариергарда на белите майски пеперуди. Платаните сменяха кората си. Зефирът диплеше разкошните корони на кестените. Пищна гледка! Един ветеран от съседната градина се любуваше през решетката и казваше:

— Ето и пролетта под оръжие, в пълна парадна униформа.

Цялата природа закусваше. Мирозданието се беше настанило около трапезата. Време беше. На небето бе постлана голяма синя покривка, а на земята — широка зелена покривка. Слънцето светеше a giorno^[12]. Бог поднасяше ядене на цялата вселена. Всяка земна твар получаваше своята храна, своята дневна дажба. Дивият гълъб намираше конопено семе, сипката — просо, кадънката — мокрици, червеношийката — червейчета, пчелата — цветя, мухата — инфузории, зеленушката — мухи. Самоизяждаха се по малко едни други, защото доброто винаги е примесено необяснимо със зло. Но стомахчето на всяка твар беше пълно.

Двете изоставени дечица стигнаха до големия басейн, леко зашеметени от пищната светлина. Те се опитваха да се потулят някъде, водени от инстинкта на слабия и бедния пред всяко великолепие, дори и пред неодушевената природа. Затова стояха зад барачката на лебедите.

От време на време, носени от вятъра, долитаха смътно крясъци и врява, пукотевица от пушечни престрелки и глухи удари на топовни изстрели. Над покривите край халите се виеше дим. Някаква камбана биеше в далечината, като че ли призоваваше на помощ.

Децата, изглежда, не забелязваха тези шумове. Малкото повтаряше сегиз-тогиз шепнешком: „Гладен съм.“

Почти едновременно с двете деца до големия басейн се приближиха и други две лица. Петдесетгодишен дебелан водеше за ръка шестгодишен дебелан. По всяка вероятност баща и син. Шестгодишният дебеланко държеше в ръка огромна кифла.

По онова време някои собственици от съседните улици Принцеса и Анфер имаха ключ от Люксембургската градина и можеха да влизат, когато вратите бяха затворени. Тази привилегия по-късно бе отменена. Бащата и синът идваха навярно от някоя от тия къщи.

Двете беднячета видяха, че „господинът“ се приближава и се скриха по-добре.

Може би това беше същият буржоа, когото Мариус бе чул сред любовната си треска да съветва сина си да „избягва крайностите“. Той изглеждаше благовъзпитан и надменен, устата му постоянно се разтваряше в усмивка. Тази несъзнателна усмивка, която се дължи на силно развита челюст и недостиг на кожа, показва само зъбите, но не и душата. Детето с недоядената кифла изглеждаше сито до гуша. То беше облечено като национален гвардеец по случай метежа, а бащата беше останал в цивилни дрехи от благоразумие.

Бащата и синът се спряха край басейна, в който пръхтяха два лебеда. Буржоата изпадаше като че ли в особено възхищение пред лебедите. Той им приличаше, ако не по друго, поне по пъченето.

Засега лебедите плаваха, в което се изразява главният им талант, и бяха великолепни.

Ако двете дечица слушаха и ако възрастта им позволяваше да разберат подобни истини, те щяха да чуят дълбокомислени думи. Бащата казваше на сина си:

— Мъдрецът се задоволява с малко. Гледай мене, синко. Аз не обичам разкоша. Никога няма да ме видиш в отрупани със злато и скъпоценни камъни дрехи. Оставям този лъжлив блясък на плиткоумните.

В този момент задавените викове, които идваха откъм халите, се усилиха ведно със зачестените удари на камбаната.

— Какво става? — попита момченцето.

— Сатурналии — отвърна бащата.

Изведнъж той съгледа двете дрипави малчуганчета, прислонени зад зелената къщичка на лебедите.

— Почва се вече — процеди той и след като помълча малко, добави: — Анархията прониква дори в тази градина.

Междувременно момченцето отхапа от кифлата, изплю залъка и внезапно се разплака.

— Защо плачеш? — попита го баща му.

— Не ми се яде — каза детето.

Бащата се усмихна още по-широко.

— Не е необходимо да си гладен, за да изядеш една кифла.

— Тази кифла ми се втръсна. Тя не е прясна.

— Не я ли искаш?

— Не.

Бащата посочи лебедите.

— Хвърли я тогава на тия ципестокраки.

Детето се поколеба. Може да не искаш вече да ядеш кифлата си, но това не е основание да я подариш.

Бащата настоя:

— Бъди човечен. Трябва да жалиш животните.

И като взе от сина си кифлата, той я хвърли в басейна.

Кифлата падна близо до брега.

Лебедите бяха далеч, посред басейна, и бяха заети с някаква плячка. Те не забелязаха нито кифлата, нито буржоата.

Чувствувайки, че кифлата може да пропадне, и развълнуван от тази ненужна загуба, буржоата започна да ръкомаха отчаяно и най-сетне привлече вниманието на лебедите.

Те забелязаха, че нещо плува по водата, промениха посоката си като кораби и се отправиха плавно към кифлата със спокойното величие, подобаващо на снежнобели птици.

— Лебедите разбират от морски сигнали — заяви буржоата, доволен от остроумната си забележка.

В този миг далечната врява в града внезапно се засили. Този път тя прозвуча заплашително. Понякога поривите на вятъра са особено красноречиви. Сега той донесе ясното биене на барабани, крясъци, пушечна стрелба и зловещия екот на тревожната камбана и оръдията. Това съвпадна с тъмния облак, който внезапно скри слънцето.

Лебедите не бяха стигнали още до кифлата.

— Да се прибираме — каза бащата. — Изглежда, че нападат Тюйлери! — И той пак улови сина си за ръка. — От Тюйлери до Люксембург не е далеч — точно колкото от крал до пер. След малко ще завалят куршуми. А може би и дъжд — добави той, поглеждайки облака. — И небето се намесва в борбата. Младият клон на Бурбоните е обречен на гибел. Да се прибираме по-бързо.

— Искам да видя как лебедите ще изядат кифлата — каза детето.

— Това би било неблагоразумно — заяви бащата.

И той отведе малкия буржоа.

Съжалявайки за лебедите, синът извръщаше глава към басейна, докато зави зад дърветата и го загуби от очи.

Обаче заедно с лебедите и двете скитничета се бяха приближили до кифлата. Тя плуваше над водата. Малкото гледаше кифлата, голямото — отдалечаващия се буржоа.

Бащата и синът се загубиха в лабиринта от алеи, който води към голямото стълбище при горичката откъм улица Принцеса.

Щом изчезнаха от погледите им, по-голямото братче легна пъргаво по корем до закръгления ръб на басейна, държейки се за него с лявата ръка, наведе се толкова ниско над водата, че насмалко не падна в нея, и посегна с пръчката в дясната си ръка към кифлата. Когато видяха врага, лебедите се разбързаха, врязаха бързо гръд във водата, но това се оказа изгодно за малкия рибар. Водата пред лебедите се развълнува и едно от къдравите концентрични кръгчета тласна лекичко кифлата към пръчката на детето. Лебедите вече бяха наближили, когато пръчката докосна кифлата. Детето замахна чевръсто, привлече кифлата, подплаши лебедите, сграбчи плячката си и се изправи. Кифлата беше измокрена, но децата бяха и гладни, и жадни. Голямото братче я разчупи на две неравни парчета, взе по-малкото за себе си, подаде по-голямото на братчето си и му каза:

— Напъхай това в човката си.

XVII
Mortuus pater filium moriturum expectat^[13]

Мариус се спусна извън барикадата. Комбфер се затече след него. Но беше вече много късно. Гаврош беше мъртъв. Комбфер донесе кошницата с куршуми, а Мариус — детето.

„Уви!“ — мислеше си той, връщайки сега на сина това, което бащата беше сторил за неговия баща. Само че Тенардие беше изнесъл баща му жив от боя, а той изнасяше детето мъртво.

Когато Мариус се прибра в барикадата, носейки на ръце Гаврош, и неговото лице беше потънало в кръв.

В момента, когато се наведе да вдигне Гаврош, един куршум одраска черепа му, но той не го усети.

Курфейрак развърза връзката си и превърза челото му.

Положиха Гаврош върху същата маса, на която лежеше дядо Мабьоф, и покриха двете тела с черния шал. Той стигна и за стареца, и за детето.

Комбфер разпредели куршумите от кошницата, която беше взел със себе си.

Всекиму се паднаха по петнадесет патрона.

Жан Валжан не беше мръднал от камъка си.

Когато Комбфер му подаде петнадесетте полагащи му се куршума, той поклати отрицателно глава.

— Какъв чудак! — пошепна тихо Комбфер на Анжолрас. — Стои на барикадата, а не се бие!

— Но това не му пречи да я защищава — отвърна Анжолрас.

— И героизмът си има какви ли не щеш особняци — поде Комбфер.

— Съвсем различен от дядо Мабьоф — забеляза Курфейрак, който чу разговора им.

Трябва да отбележим, че обстрелването на барикадата почти не предизвикваше вълнение сред защитниците й. Ако някой не е попадал във вихъра на подобни боеве, не може да има никаква представа за спокойствието, което съпровожда бурята. Хората се движат насам-натам, шегуват се, разговарят, суетят се безцелно. Един наш познат чул с ушите си как един боец му казал в разгара на стрелбата:

— Събрали сме се тук като на ергенски гуляй.

Барикадата на улица Шанврьори изглеждаше, повтаряме, доста спокойна вътре. Скоро всички перипетии и фази на борбата щяха да бъдат приключени. Позицията на защитниците, доскоро критична, стана застрашителна и навярно не след дълго щеше да стане безнадеждна. Колкото по-отчайващо бе положението им, толкова по-ярък героизъм обагряше барикадата. Анжолрас се възправяше сурово над нея като млад спартанец, посветил голия си меч на мрачния гений на Епидот^[14].

Препасал престилка, Комбфер превързваше ранените. Босюе и Фьоий приготвяха патрони с барута, който Гаврош беше взел от убития капрал.

— Скоро ще вземем дилижанса за друга планета — казваше шеговито Босюе на Фьоий.

Близо до Анжолрас Курфейрак нареждаше върху паветата от своя периметър цял арсенал: сабята си, пушката, два кавалерийски пистолета и малък джобен револвер; той правеше това грижливо, като девойка, която подрежда тоалетните си дреболии. Жан Валжан, безмълвен, гледаше стената пред себе си. Някакъв работник закрепваше на главата си с връвчица широката сламена шапка на леля Юшлу, „за да не слънчасал“, както казваше той. Младежите от Кугурдата в Екс разговаряха весело помежду си, бързайки да се наговорят за последен път на родното си наречие. Жоли беше изнамерил едно огледало на вдовицата Юшлу и си разглеждаше езика. Неколцина бойци, докопали в някакво чекмедже корички хляб, почти мухлясали, дъвчеха лакомо. Мариус мислеше с тревога какво ще му каже баща му, когато се видят на оня свят.

XVIII
Хищникът, превърнат в жертва

Нека се спрем на едно психологическо явление, присъщо на всяка барикада. Не бива да изпускаме нито една подробност, която характеризира тази необикновена улична война.

Независимо от необяснимото спокойствие, което цари вътре в барикадата, тя все пак изглежда като халюцинация на тези, които са в нея.

Гражданската война крие нещо апокалиптично, мъглата на неведомото прибулва яростните пламъци, революциите са загадъчни като сфинксове и който се е бил на барикадата, има чувството, че е преживял кошмарен сън.

Ние обрисувахме, говорейки за Мариус, душевното състояние на хората в подобно място и ще видим последиците от това състояние: там всичко изглежда по-ярко и същевременно по-бледо от действителността. Веднъж напуснал барикадата, човек не помни какво е видял в нея. Бил е страшен, но сам не го съзнава. Обкръжен е бил от сражаващи се идеи с човешки лица, главата му е била озарена от сиянието на бъдещето. Имало е легнали трупове и изправени призраци. Часовете са се влачели нескончаеми като часове на вечността. Живял е в смъртта. Край него са минавали привидения. Кои са били те? Видял е обагрени от кръв ръце. Оглушителен грохот и злокобна тишина. Зинали уста, надаващи крясъци, и други зинали уста, замлъкнали навеки. Пушечен дим или може би нощен мрак. Той има чувството, че е докоснал зловещата влага на неведоми дълбини. Под ноктите му се червенее. Не си спомня защо.

Но да се върнем на улица Шанврьори.

Изведнъж между два залпа в далечината прозвъни часовник.

— Пладне е — каза Комбфер.

Дванадесетте удара не бяха заглъхнали още. Анжолрас се изправи с цял ръст и даде от върха на барикадата следната гръмогласна заповед:

— Качете павета в къщата. Наредете ги по перваза на прозорците. Половината мъже да останат готови за стрелба, другата половина да пренасят павета. Нямаме нито минута за губене.

В противоположния край на улицата се беше показал взвод от сапьори-пожарникари, с топори на рамо, в пълен боен ред.

Това очевидно беше само челото на колоната. Каква колона? Навярно колоната, която щеше да атакува. Сапьорите-пожарникари, които имат за задача да разрушат барикадата, вървят винаги пред войниците, чиято задача е да се изкачат по нея.

Очевидно наближаваше минутата, когато щяха да „затегнат примката около шията им“, както се беше изразил през 1822 година господин Клермон-Тонер.

Заповедта на Анжолрас беше изпълнена бързо и точно, както подобава на бойци от кораб или барикада, единствените две места, където няма възможност за бягство. Не беше минало и минута, и две трети от паветата, които Анжолрас беше накарал да струпат до вратата на „Коринт“, бяха изкачени на първия етаж и на тавана, а преди да изтече втората минута, умело подредени едно върху друго, те зазиждаха до половина прозорците на първия етаж и мансардните прозорчета на тавана. Главният строител, Фьоий, се бе погрижил да остави малки процепи, за да могат да проврат дулата на пушките. Укреплението на прозорците се удаде не особено трудно, защото през това време бяха спрели картеча. И двете оръдия обстрелваха сега със снаряди центъра на укреплението, за да направят пробив в него с оглед на атаката.

Когато паветата, предназначени за последната отбрана, бяха подредени, Анжолрас заповяда да качат на първия етаж оставените под масата на дядо Мабьоф бутилки.

— Кой ще ги пие? — учуди се Босюе.

— Ония — отвърна Анжолрас.

После запушиха долния прозорец и приготвиха лостовете, с които нощем затварят отвътре вратата на кръчмата.

Крепостта беше готова. Барикадата беше крепостният вал, кръчмата — крепостната кула.

С останалите павета запушиха пролуката.

Понеже защитниците на барикадите винаги са принудени да пестят мунициите и нападателите отлично знаят това, обсаждащите комбинират ходовете си дразнещо бавно, излагат се на огъня на защитниците, дълго преди да е настанал часът за боя — естествено по-скоро привидно, а не в действителност, — и се настаняват по-удобно. Подготовката на атаката винаги се извършва без суетене и грижливо. След това внезапно се разразява гръмотевицата.

Това забавяне даде възможност на Анжолрас да огледа още веднъж и да подреди всичко. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че щом подобни храбреци трябва да умрат, нека поне смъртта им да бъде изключителна.

Той каза на Мариус:

— Ние двамата сме командири тук. Аз отивам да дам последните разпореждания вътре. Ти остани вън и наблюдавай.

Мариус застана на пост върху гребена на барикадата.

Анжолрас заповяда да заковат вратата на кухнята, която, както си спомняте, беше превърната в амбулатория.

— Да не опръскат ранените ни! — обясни той.

После даде последните си нареждания в долната зала е рязък, но спокоен глас. Фьоий го слушаше и отговаряше от името на другите.

— Дръжте готови брадвите на първия етаж, за да пресечете стълбата. У вас ли са?

— Да — каза Фьоий.

— Колко?

— Две брадви и един топор.

— Добре. Ние имаме двадесет и шестима бойци. Колко са пушките?

— Тридесет и четири.

— Осем излишни. Напълнете и тия пушки и нека ви бъдат под ръка. Запашете на кръста си сабите и пистолетите. Двадесет мъже ще останат на барикадата. Шестима ще застанат в засада при таванските прозорчета и при прозореца на първия етаж, за да стрелят по нападателите през бойниците, през цепнатините на паветата. Нито един да не остане без работа! След миг, когато барабанът даде сигнал за атака, двадесетте защитници, останали долу, да се втурнат мигом към барикадата. Който стигне пръв, ще заеме най-изгодно място.

След като даде тия нареждания, той се обърна към Жавер и му каза:

— И тебе не съм те забравил.

И като сложи върху масата един пистолет, той каза:

— Последният, който напусне залата, да пръсне главата на този шпионин.

— Тук ли? — попита някой.

— Не, трупът му не бива да се смесва с труповете на нашите хора. Може да минете зад малката барикада към улица Мондетур. Тя е висока само четири стъпки. Шпионинът е вързан здраво. Ще го заведете там и ще го екзекутирате.

Един човек в този миг беше по-спокоен дори от Анжолрас: самият Жавер.

Тогава се появи Жан Валжан.

Той се беше смесил с групата въстаници. Излезе напред и каза на Анжолрас:

— Вие сте командирът, нали?

— Да.

— Нали преди малко ми благодарихте.

— От името на републиката. Барикадата има двама спасители: Мариус Понмерси и вас.

— Смятате ли, че заслужавам награда?

— Естествено.

— Добре, аз ви моля да ми я дадете.

— Каква е тя?

— Да пръсна лично аз черепа на този човек.

Жавер вдигна глава, позна Жан Валжан, трепна неуловимо и каза:

— Това е справедливо.

Колкото до Анжолрас, той започна да пълни карабината си. Огледа се наоколо и запита:

— Има ли възражения?

После се обърна към Жан Валжан:

— Отведете шпионина.

Жан Валжан подчерта правата си над пленника, като приседна на края на масата, о която беше привързан Жавер; той взе пистолета и по слабото му щракване се разбра, че го зарежда.

Почти в същия миг прозвучаха тръби.

— Тревога! — извика Мариус от върха на барикадата.

Жавер се изсмя със свойствения си беззвучен смях и като впери поглед във въстаниците, каза:

— И вас не ви чака по-хубаво!

— Всички вън! — заповяда Анжолрас.

Въстаниците се спуснаха шумно към барикадата, а Жавер ги изпрати — нека читателят ни прости този израз — със следното пожелание:

— До скоро виждане!

XIX
Отмъщението на Жан Валжан

Когато Жан Валжан остана сам с Жавер, той развърза под масата възела на въжето, омотано около кръста на пленника. След това му кимна да стане.

Жавер се подчини с неописуема усмивка, която изразяваше превъзходството на властта дори когато е в окови.

Жан Валжан го улови за ремъка на амуницията, както човек би хванал товарен добитък за поводите, повлече го зад себе си и излезе от кръчмата с бавни крачки, защото запънатите крака на Жавер не му позволяваха да върви бързо.

Жан Валжан вървеше с пистолет в ръка.

Те прекосиха така вътрешния трапец на барикадата. Въстаниците, погълнати всецяло от предстоящата атака, им бяха обърнали гръб.

Само Мариус, застанал на левия край на барикадата, ги видя, като минаха. Мъртвешката светлина, която изпълваше душата му, хвърли отблясъците си върху тези две фигури — палач и осъден.

Жан Валжан застави омотания Жавер да се покатери не без мъка по ниското укрепление на улица Мондетур, без да го пусне нито за миг.

Когато преминаха препятствието, те се озоваха сами в уличката. Никой не можеше вече да ги види. Ъглите на къщите ги скриваха от погледите на въстаниците. Изтеглените от барикадата трупове образуваха зловеща купчина на няколко крачки от тях.

Сред мъртъвците се белееше бледо лице, разпусната коса, пронизана ръка и полуразголена женска гръд. Това беше Епонин.

Жавер погледна изкосо мъртвата и каза тихо, с невъзмутимо спокойствие:

— Струва ми се, че познавам това момиче.

После се обърна към Жан Валжан.

Жан Валжан пъхна пистолета под мишницата си и погледна Жавер. Погледът му казваше без думи: „Жавер, това съм аз.“

„Отмъсти си!“ — отвърна му погледът на Жавер.

Жан Валжан извади от джоба на жилетката си ножче и го отвори.

— Кама ли! — извика Жавер. — Имаш право. Това ти подхожда повече!

Жан Валжан сряза мартенгала, омотан около шията на Жавер, преряза и въжетата, които стягаха китките му, после се наведе и сряза и въжето около краката му. Той се изправи и му каза:

— Свободен сте.

Жавер мъчно се учудваше. Обаче колкото и да беше господар на себе си, сега той не можа да скрие вълнението си. Застина, зинал от удивление.

Жан Валжан добави:

— Не вярвам да изляза жив оттук. Но ако случайно оцелея, аз живея под името Фошльован на улица Ом-Арме №7.

Жавер се смръщи като тигър, полуотвори устни и процеди през зъби:

— Пази се!

— Идете си — каза Жан Валжан.

— Фошльован ли каза, на улица Ом-Арме? — попита Жавер.

— Номер седем.

Жавер повтори полугласно:

— Номер седем.

Той закопча грижливо сюртука си, изпъчи се по военному, обърна се кръгом, скръсти ръце, подпрял брада на едната си длан, и закрачи към халите. Жан Валжан го следеше с очи. Като измина няколко крачки, Жавер се обърна и извика на Жан Валжан:

— До гуша ми дойдохте! По-добре ме убийте!

Жавер сам не съзнаваше, че вече не говори на „ти“ на Жан Валжан.

— Идете си! — повтори Жан Валжан.

Жавер закрачи бавно. След малко той зави зад ъгъла на улица Прешьор.

Когато се скри от погледа му, Жан Валжан изпразни пистолета във въздуха.

После се върна на барикадата и заяви:

— Задачата е изпълнена.

А ето какво беше станало междувременно.

Зает повече е това, което ставаше на улицата, а не в кръчмата, Мариус досега не беше погледнал внимателно шпионина, завързан в тъмния ъгъл на долната зала.

Когато го видя на дневна светлина, прекрачващ ниската барикада, за да отиде на смърт, той го позна. Внезапен спомен прекоси съзнанието му. Той си припомни инспектора от улица Понтоаз и двата пистолета, които той му беше дал. Пистолетите, които Мариус използуваше в същия този момент на барикадата. Той си спомни не само лицето му, но и името му.

Този спомен обаче беше мъглив и неясен, както и останалите му мисли. Това не беше увереност, а по-скоро въпрос, който той си зададе сам: „Дали не беше полицейският инспектор, който ми каза, че се нарича Жавер?“

Може би още не беше късно да се застъпи за него? Трябваше обаче да се увери, че е действително Жавер.

Мариус извика Анжолрас, който преди малко беше заел поста си в другия край на барикадата.

— Анжолрас!

— Какво има?

— Как се казва този човек?

— Кой?

— Полицейският агент. Знаеш ли името му?

— Разбира се. Нали той сам ни го каза.

— И как се казва?

— Жавер.

Мариус трепна.

В същия миг пистолетът гръмна.

Жан Валжан се върна в барикадата и каза:

— Задачата е изпълнена.

Смъртен хлад прониза сърцето на Мариус.

XX
Мъртвите имат право, макар че и живите не са виновни

След малко щеше да започне агонията на барикадата.

Всичко съдействуваше за трагичното величие на тази върховна минута. Въздухът беше изпълнен с множество тайнствени шумове — диханието на невидимите въоръжени колони, придвижващи се по улиците, пресекливия галоп на кавалерията, тежкото трополене на артилерията, пушечната и оръдейна стрелба из лабиринта на парижките улици, дима от боя, извиващ се на позлатени кълба над покривите, далечни крясъци, навяващи смътна тревога, навред заплашителни светкавици, тревожния звън на „Сен-Мери“, която сега ридаеше, меката пролет, слънчевото небе, по което се гонеха облаци, прекрасното време и застрашителното мълчание на къщите.

Защото още от предната вечер двете редици къщи по улица Шанврьори се бяха превърнали в стени. Жестоки стени. Затворени врати, затворени прозорци, затворени капаци.

В други епохи, съвсем различни от описваната от нас, когато избие часът и народът пожелае да сложи край на обществения ред, който е траял премного дълго, на подарената по милост харта или на действуващите закони, когато въздухът е наситен с всеобщо негодувание; когато градът е готов да изкърти паветата си, когато въстанието, шепнейки паролата си, извиква благосклонни усмивки у буржоазията, тогава мирният жител, проникнат от метежен дух, става, така да се каже, съюзник на боеца, а домът се побратимява с внезапно възникналото укрепление, опряно на него. Когато обаче положението не е назряло, когато въстанието не е получило съгласието на народа, когато масата е против него, бойците са загубени. Градът около бунта опустява, душите леденеят, убежищата зазиждат вратите си, улицата се превръща в проход, който съдействува на войската да превземе барикадата.

Не може току-така, без подготовка, да се накара народът да крачи по-бързо, отколкото иска. Горко томува, който се опитва да го насили. Народът не търпи принуда. В такъв случай той изоставя въстанието на собствените му сили. Въстаниците се чувствуват като чумави. Всяка къща е непристъпен чукар, всяка врата е отказ, всяка фасада е хладен зид. Този зид вижда, чува, но не желае да окаже помощ. Той би могъл да се открехне и да ви спаси. Но не. Този зид е съдник. Той ви гледа и произнася присъда над вас. Колко са мрачни тия затворени домове! Те изглеждат мъртви, макар че са живи. Животът в тях продължава да тече, макар че външно е преустановен. От двадесет и четири часа насам никой не е излизал от тях, но всички техни обитатели са вътре. Хората зад този чукар се движат нагоре-надолу, лягат си, стават; седят заедно, ядат и пият, треперят от страх, какъв ужас! Страхът извинява жестокото им негостоприемство. Страхът ги сковава, смекчаващо вината обстоятелство. Понякога, срещат се и такива случаи, страхът стига до умопомрачение. Ужасът се превръща в ярост, както благоразумието може да изпадне в бяс. Оттук пълните с дълбок смисъл думи: „Бесните умерени.“ От паническия ужас избликва понякога див гняв, като облак тъмен дим. Но какво искат най-сетне метежниците? Защо никога не са доволни? Излагат само на опасност мирните граждани! Не им ли стигат толкова революции! Защо са се домъкнали тук? Да се оправят, както могат! Толкова по-зле за тях! Те са си виновни. Ще си намерят каквото са търсили. Това не ни влиза в работата. Ето че надупчиха горката ни улица с куршуми. Шайка негодници. Главно, не отваряйте вратата! И домът заприличва на гробница. Въстаникът агонизира пред вратата му, картечът и извадените саби го застигат. Ако извика, той знае, че ще го чуят, но няма да му помогнат. Край него има стени, които биха могли да го защитят, има хора, които биха могли да го спасят, стените имат човешки уши, но хората имат каменни сърца.

Кой е виновен?

Никой и всички.

Виновна е несъвършената епоха, в която живеем.

Утопията се превръща във въстание, а философският протест — във въоръжен протест винаги на собствен риск и отговорност; Минерва става Палада. Когато утопията загуби търпение и се превъплъти в метеж, тя знае какво я очаква. И все пак почти винаги избързва. Тогава тя се примирява и приема стоически катастрофата вместо тържеството. Без да роптае, тя служи на тия, които я отричат, и дори ги оправдава. Нейното благородство се състои в това, че приема да бъде изоставена. Необуздана срещу препятствието, тя посреща със снизхождение неблагодарността.

Неблагодарност ли е впрочем това?

Да, от гледището на човешкия род.

Не, от гледището на отделния човек.

Прогресът е форма на човешкото съществуване. Животът на човешкия род се нарича общо прогрес. Колективната стъпка напред на човешкия род се нарича прогрес. Прогресът крачи напред. Той представлява великия земен човешки поход към небесното и божественото. Той спира по пътя си и изчаква закъснялото стадо. Почива си от време на време и размишлява, съзерцавайки някоя обетована Ханаанска земя, внезапно ширнала се пред взора му. Понякога настъпват нощи и прогресът спи. Мъчителна тревога обхваща мислителя, когато види човешката душа, обгърната в мрак, и напипа в тъмнината заспалия прогрес, без да може да го събуди.

— Бог е може би мъртъв — каза веднъж на пишещия тези редове поетът Жерар дьо Нервал, смесвайки прогреса с Бог и вземайки временното прекъсване на движението за смърт на висшето същество.

Греши този, който се отчайва. Прогресът неизбежно се събужда и с право бихме могли да кажем, че той, дори заспал, е вървял, защото през това време е израснал. Когато го видим изправен в пълен ръст, си даваме сметка, че е станал по-висок. Не е в негова власт да протича спокойно, както и реката не е в състояние да регулира течението си. Не издигайте баражи, не препречвайте скали по пътя му. Препятствието кара водата да се пени, а човечеството да кипи. Така възникват вълненията. Но след тия вълнения всеки признава, че е изминат известен път. Докато не бъде установен редът, който не е нищо друго, а всеобщият мир, докато на земята не се възцарят хармония и единство, революциите ще служат за етапи на прогреса.

Какво впрочем представлява прогресът? Казахме вече — непрекъснатото развитие на народите.

Случва се понякога обаче преходният живот на отделните личности да се противопостави на вечния живот на човешкия род.

Нека признаем без огорчение: индивидът има свои лични интереси и не е престъпно да ги защищава и брани. Настоящето включва известна оправдана доза себелюбие. Преходният живот има своите права и не е длъжен постоянно да се жертвува за бъдещето. Поколението, което извършва сега своя земен път, не трябва непременно да го съкрати заради поколенията, всъщност напълно подобни нему, които ще дойдат по-късно. „Аз съществувам — шепне някой, чието име е Всички. — Аз съм млад, влюбен. Аз съм стар и се нуждая от почивка. Аз съм семеен човек, работя, преуспявам, работата ми се развива благополучно, щастлив съм, имам жена и деца, обичам ги, искам да живея, оставете ме на мира.“ Затова в някои периоди благородните челни отреди на човечеството срещат дълбоко равнодушие.

От друга страна, не може да се отрече, че почвайки война, утопията слиза от лъчезарните си висоти. Тя, утрешната истина, заимствува методите на вчерашната лъжа — войната. Тя, бъдещето, действува като миналото. Тя, чистата идея, се превръща в насилие. Тя съчетава героизма си с насилие и справедливо е да отговаря за него. Насилие, наложено от обстоятелствата и употребено като крайно средство, но което е противно на принципите й и за което тя е съдбоносно наказана. Утопията-въстание се сражава с остарелия военен кодекс в ръка. Тя разстрелва шпионите, екзекутира предателите, отнема живота на живи същества и ги хвърля в неведомата тъма. Тя прибягва до смъртта — това е сериозно провинение. Сякаш утопията няма вече вяра в сияйната истина, в нейната несъкрушима и нетленна сила. Тя поразява с меч. Но всеки меч е опасен. Той има две остриета. Този, който наранява с едното, сам се ранява с другото.

След като направихме тази уговорка — и то с дължимата строгост, — ние не можем да не се възхищаваме от славните борци за бъдещето, последователите на утопията, независимо от изхода на тяхната борба. Дори когато не достигнат целта си, те са достойни за уважение и може би именно в разгромяването им проличава истинското им величие. Победата, когато тя съдействува на прогреса, заслужава възторженото одобрение на народите. Но героичното поражение заслужава тяхното умиление. Победата е блестяща, поражението е възвишено. За нас, понеже предпочитаме мъченичеството пред успеха, Джон Браун е по-велик от Вашингтон и Пизакане е по-велик от Гарибалди.

Все някой трябва да стои и на страната на победените.

Хората са несправедливи към великите изпитатели на бъдещето, когато опитите им се провалят.

Те обвиняват обикновено революционерите, че всяват ужас. Всяка барикада им изглежда покушение на обществения ред. Виждат в теориите им престъпление, съмняват се в целите им, опасяват се от задните им мисли, клеймят съвестта им. Обвиняват ги, че издигат, натрупват и изграждат срещу съществуващия обществен ред грамадата на нищетата, страданията, неправдата, озлоблението, отчаянието, че изтръгват от обществените низини блокове мрак, за да се укрепят зад тях и да се сражават. Викат им: „Вие изкъртихте паветата на ада!“

Революционерите биха могли да отговорят: „Затова пък барикадата ни е иззидана с добри намерения.“

Естествено, за предпочитане е мирното разрешение. Изобщо трябва да признаем: когато видим паветата, неволно се сещаме за мечката от баснята и подобни добри намерения винаги са обезпокоителни за обществото. Но от самото общество зависи да се спаси или не. Ние апелираме към неговата добра воля. Не са необходими груби средства. Да се изучи спокойно злото, да се установят границите му, за да бъде премахнато. Към това именно подканваме обществото.

Както и да е, хората от всички краища на света, които, устремили взор към Франция, се борят за великото дело, позовавайки се на непреклонната логика на идеала, са величави дори когато са сразени, или по-скоро точно когато са сразени. Те безкористно жертвуват живота си за прогреса. Изпълняват волята на провидението. Тяхното дело е свещено. В уречения час те влизат в гроба, подчинявайки се на божественото сценарио, безстрастни като актьори, подаващи съответната реплика. И приемат безнадеждната битка и стоическата смърт, за да могат да обезпечат блестящото всемирно разпространение на великото човешко движение, което започна неудържимо на 14 юли 1789 година. Тези воини са жреци. Френската революция е Божа повеля.

Впрочем съществува още едно различие, което следва да прибавим към изтъкнатите в една от предишните глави различия: има приети от народа въстания, които се наричат революции. Има и отречени от народа въстания, които се наричат метежи.

Избухне ли въстание, една идея се явява на изпит пред народа. Ако народът пусне черна топка, идеята е безплодна, въстанието пропада.

Народите не встъпват в борба при всеки пръв повик, всеки път, когато утопията пожелае. Нациите не са постоянно герои и мъченици.

Народите са разумни. Въстанието по начало не им е много по сърце. Първо, защото то често води до катастрофа, второ, защото винаги изхожда от отвлечена теория.

Защото — и това именно е най-красиво — хората, които са способни на саможертва, се жертвуват винаги в името на идеала, единствено заради идеала. Всяко въстание е въодушевление. Въодушевлението може да избие в гняв и тогава грабва оръжието. Но всяко въстание, което взема на прицел правителството или строя, се цели по-високо. Така например водачите на въстанието през 1832 година и по-специално младите ентусиасти от улица Шанврьори не се сражаваха против самия Луи-Филип, ние държим да подчертаем това. Повечето от тях, в откровен разговор, признаваха качествата на този умерен крал, представляващ едновременно и монархията, и революцията. Никой не го мразеше. Но те се опълчваха в лицето на Луи-Филип срещу по-младия клон на Божиите избраници, както по-рано се бяха опълчили в лицето на Шарл X срещу по-големия клон. Събаряйки монархията във Франция, те искаха, както обяснихме, да съборят самовластието на човека над човека и да премахнат привилегиите, узурпиращи правото в цял свят. Днес Париж без крал, утре свят без деспоти. Така разсъждаваха те. Целта им безспорно беше твърде далечна, може би неясна и едва ли не непостижима, но велика.

Всичко това е така. И хората се жертвуват за тези блянове, които почти винаги се оказват илюзии за онези, които им са посветили живота си, но илюзии, подхранвани с цялата увереност, на която е способен човек. Въстаникът идеализира и разкрасява въстанието.

Хората се хвърлят в героичната борба, опиянени от подвига си. Кой знае? Може би ще успеят. Малцина са, вярно. Срещу тях е хвърлена цяла армия, но те защищават правото, естествения закон, върховната власт на всеки над самия него, от която не може да се отрече доброволно, справедливостта, истината и ако се наложи, ще умрат подобно на тристате спартанци. Не мислят за Дон Кихот, а за Леонид. И вървят напред; и веднъж поели по този път, не отстъпват, а продължават стремително напред, навели глави, въодушевени от надеждата за невиждана победа: завършената революция, освободения прогрес, възвисяването на човешкия род, всеобщото освобождение, а в най-лошия случай — Термопилите.

Тези схватки в името на прогреса често завършват неуспешно и ние вече казахме защо. Тълпата не се поддава на увлечението на паладините. Тежките маси, множествата, неустойчиви именно поради тромавостта си, се боят от несигурните ходове. А идеалът винаги е свързан с риск.

Впрочем не бива да забравяме, че тук са замесени и лични интереси, а те не се съгласуват особено с идеалите и чувствата. Понякога стомахът парализира сърцето.

Величието и красотата на Франция се състоят в това, че тя не е така затлъстяла като другите народи. По-лесно затяга каиша на корема си. Тя първа се събужда и последна заспива. Стреми се напред. Търси нови пътища.

Това се дължи на артистичната й природа.

Идеалът е кулминационната точка на логиката, както прекрасното е върхът на истината. Артистичните народи са същевременно последователни народи. Да обичаш хубавото, значи да се стремиш към светлината. Затова факелът на Европа, тоест на цивилизацията, бе издигнат най-напред от Гърция, тя го предаде на Италия, а Италия на свой ред го предаде на Франция: Дивни народи-просветители! Vitae lampada tradunt.^[15]

Достойно за удивление явление! Поезията на даден народ се явява предпоставка за неговия прогрес. Степента на цивилизацията се измерва по степента на въображението. Само че народът-просветител трябва да остане мъжествен. Коринт, но не и Сибарис. Изнежването изражда. Няма нужда да бъдеш нито дилетант, нито виртуоз. Но необходимо е да бъдеш артист. В областта на цивилизацията не е нужно да се постига изисканост, а съвършенство. При това условие се създава образец за идеала на човешкия род.

Модерният идеал има свой тип в изкуството и свой метод в науката. Чрез науката именно ще се осъществи величавият блян на поетите: социалната красота. Чрез А + В ще се възстанови някогашният Еден. На сегашната степен от развитието на цивилизацията точността е необходим елемент на прекрасното и научната мисъл не само подпомага, но и допълва артистичния усет. Мечтата трябва да умее да изчислява. Изкуството, в качеството си на завоевател, трябва да възседне науката, своя боен кон. Издръжливостта на опората е от голямо значение. Съвременният ум е все едно геният на Гърция, яхнал гения на Индия, Александър, яхнал слон.

Расите, застинали в догмата или изродени от покварата, са негодни да застанат начело на цивилизацията. Колениченето пред идола или пред парите атрофира двигателните мускули и волевите импулси. Религиозното или търгашеско пристрастяване затъмнява славата на народа, ограничава кръгозора му, понижавайки духовното му равнище, отнема му човешкото и едновременно божественото прозрение за общата цел, а това прозрение превръща някои нации в мисионери. Вавилон няма идеали. Картаген също. Атина и Рим имат и затова са запазили въпреки гъстия мрак на изминалите векове ореола на цивилизацията.

Френският народ притежава същите качества, както народите на Гърция и Италия. Франция е красива като атинянка и величава като римлянка. Освен това е добросърдечна. Тя се раздава. Много по-склонна е от другите народи към преданост и саможертва. Само че тази нейна склонност е непостоянна. В това се крие голямата опасност за ония, които се втурват устремно, когато тя иска да върви спокойно, или за тия, които крачат напред, когато тя иска да спре. Франция изпада в пристъпи на материализъм и в отделни моменти идеите, които сковават нейния възвишен ум, нямат нищо общо с френското величие и подхождат по-скоро за духовния ръст на щата Мисури или Южна Каролина. Какво да се прави? Исполинката се прави на джудже. На велика Франция й се прищява понякога да бъде мъничка. Това е всичко.

Нищо не може да се възрази срещу това. Народите, подобно на небесните светила, имат право на затъмнение. И това не е трагично, стига само светлината им да се възвърне и затъмнението да не се изроди във вечна нощ. Зората и възраждането са синоними. Повторното изгряване на светлината съответствува на вечно обновяващото се „аз“.

Трябва спокойно да установим наличието на тези факти. Смърт върху барикадата или гроб в изгнание е допустим завършек на саможертвата. Истинското име на пожертвувателността е безкористието. Нека изоставените се примирят с изоставянето, нека изгнаниците се примирят със заточението, да се ограничим само с една гореща молба към великите народи: когато отстъпват, да не отстъпват прекалено много назад. Не трябва, под предлог, че се връщат към здравия разум, да слязат много надолу.

Материята безспорно съществува, съществува и настоящият миг, съществуват интересите, търбухът. Но търбухът не бива да бъде единственият източник на мъдрост. Преходният живот има своите права, ние не ги отричаме, но и вечният живот има права. Уви! Човек може да се издигне нависоко, но това не му пречи да падне. В историята това се вижда по-често, отколкото бихме желали. Някоя нация се е прославила, тя почти вкусва идеала, но после изведнъж почва да лочи тинята и това й е приятно. И ако я попитате защо изоставя Сократ заради Фалстаф, ще ви отговори:

— Защото обичам държавниците.

Още няколко думи, преди да се върнем към схватката.

Битка, каквато описваме тук, не е нищо друго, а спазмотичен порив към идеала. Когато прогресът е спънат, той изпада в болестни състояния и му са присъщи подобни трагични епилептични припадъци. Нямаше как да не срещнем по пътя си тази болест на прогреса — гражданската война. Това е един от съдбоносните етапи — едновременно действие и антракт на нашата драма, чието главно действуващо лице е един прокълнат от обществото човек и чието истинско заглавие е „Прогрес“.

Прогрес!

Този възглас, който надаваме често, въплътява всичките ни въжделения. И понеже идеята, която той включва, ще бъде подложена на не малко изпитания в предстоящото развитие на тази драма, нека ни бъде позволено, ако не я разбулим напълно, то поне да покажем макар и през воала й, цялото й сияние.

Книгата, която се намира пред очите на читателя в този миг, взета изцяло или в подробностите, независимо от временните прекъсвания, изключенията и отделните неуспехи, представлява от началото до края поход от злото към доброто, от несправедливото към справедливото, от лъжата към истината, от нощта към деня, от алчността към съвестта, от тленното към живота, от животинските подтици към чувството за дълг, от ада към небето, от небитието към Бога. Изходна точка — материята, крайна цел — душата. Хидра в началото, ангел в края.

XXI
Героите

Внезапно барабанът заби за настъпление.

Щурмът беше вихрен. Предната вечер обсаждащите се бяха приближили коварно като змии до барикадата в мрака. Сега, посред бял ден, посред ширналата се улица, беше съвсем невъзможно да нападнат изневиделица. Живата сила на нападателите излезе наяве, топът зарева, армията се втурна към барикадата. Яростта измести всяка друга тактика. Мощна колона пехотинци, примесени равномерно с национални и градски гвардейци, и последвани от многочислени шумни, макар и невидими пълчища, се изсипа бегом по улицата с биене на барабани, с екнали тръби и насочени напред щикове. Сапьорите вървяха начело. Множеството се насочи право срещу барикадата, невъзмутимо под града от куршуми, плътно сплотено като бронзова стенобойна греда.

Стената удържа напора.

Въстаниците откриха бясна стрелба. Гребенът на покритата с бойци барикада заприлича на огнена грива. Щурмът бе така настървен, че нападателите в миг заляха барикадата. Но тя се отърси от тях, както лъвът се отърсва от кучетата, и само за миг, подобно бряг, залян от пяна, се покри с войници и изплува повторно стръмна, черна и страшна.

Принудена да се отдръпне, колоната остана струпана посред улицата, застрашителна, макар и без прикритие, и отвърна с ужасен залп на стрелбата от редута. Който е виждал фойерверк, си спомня снопа, образуван от кръстосани ракети, носещ името букет. Представете си този букет, но не високо в небето, а легнал хоризонтално, носещ картеч или куршум на края на всяка своя огнена стрела и сеещ смърт с гроздовидните си мълнии. Барикадата попадна под него.

Еднаква решителност от двете страни. Едва ли не дивашка смелост, съчетана с жестоко геройство, което се проявява най-напред с готовност за саможертва. Настанаха минути, когато всеки национален гвардеец се сражаваше като зуав. Войската искаше да сложи край на боя. Готовността да умреш в разцвета на младостта и на здравето си превръща безстрашието в изстъпление. Всеки в тази схватка се чувствуваше дорасъл за върховния час. Улицата се застла с трупове.

Анжолрас беше застанал в единия край на барикадата, а Мариус — в другия. Анжолрас, който организираше защитата на барикадата, се пазеше и се засланяше от куршумите. Трима войници паднаха един след друг под бойницата му, без дори да забележат, че е там. Мариус се биеше открито. Той беше като жива мишена. Подаваше се почти до пояс извън барикадата. Никой не е по-разточителен от скъперника, когато се самозабрави, никой не е по-страшен от мечтателя, когато намисли да действува. Мариус беше застрашителен в унеса си. Битката за него бе сякаш сън. Той напомняше призрак, който стреля.

Куршумите на обсадените се свършваха. Но не и хапливите им шеги. Сред смъртния вихър, който бушуваше около тях, те пак се смееха.

Курфейрак беше гологлав.

— Къде изчезна шапката ти? — подвикна му Босюе.

Курфейрак отговори:

— Един снаряд ми я грабна!

Или даваха израз на надменното си презрение.

— Можете ли разбра тези хора — възкликваше горчиво Фьоий, цитирайки известни, прославени имена, дори имена на командири, някои от които бяха от старата армия, — които обещаха да се присъединят към нас, заклеха се да ни подпомогнат, дадоха честната си дума, не други, а наши собствени генерали, и които сега ни изоставят!

А Комбфер му отвръщаше лаконично, със сурова насмешка:

— Някои хора гледат на правилата за чест, както се гледа на звездите — от много далеч.

Вътрешността на барикадата беше цяла засипана с разкъсани гилзи, сякаш бе валял сняг.

Нападателите имаха числено превъзходство. Обсадените имаха по-изгодната позиция. Те бяха застанали на върха на стената и застрелваха в упор войниците, които залитаха, спъвайки се между убитите и ранените. Построена правилно и здраво подпряна от вътрешната страна, барикадата действително представляваше изгодна позиция, от която шепа хора могат да държат в шах цял легион. Но постоянно подновяваната и растяща под града от куршуми щурмова колона настъпваше неумолимо и сега вече малко по малко, стъпка по стъпка, но все по-сигурна в себе си, армията притискаше барикадата като преса.

Пристъп след пристъп. Опасността застрашително нарастваше.

Тогава върху купчината павета на улица Шанврьори се завърза бой, достоен за стените на Троя. Тези изпити, окъсани, изтощени мъже, които не бяха хапвали нищо от двадесет и четири часа насам, които не бяха спали, които опипваха печално празните си джобове, защото бяха останали само с по няколко куршума още, ранени почти всички, с почернели от съсирена кръв превръзки на главите или ръцете, с кървящи през разкъсаните дрехи рани, въоръжени зле с негодни пушки и стари нащърбени саби, се преобразиха в титани. Войниците десет пъти щурмуваха, нападаха, изкачваха барикадата, без да успеят да я завземат.

За да добиете представа за тази борба, би трябвало да си въобразите, че наблюдавате разгарянето на клада от нечуван героизъм. Не бой, а пламтяща пещ. Устата дишаха пламък, лицата бяха изкривени, загубили всичко човешко, бойците горяха и тръпки ви побиваха при вида на тези саламандри на битката, които сновяха в кървавия дим. Няма да описваме последователните сцени на тази нечувана сеч, нито цялостния й облик. Само епопеята има право да посвети дванадесет хиляди стиха на една битка.

Като че ли пред вас се е раззинал адът на брахманизма, най-страшната седемнадесета бездна, която се нарича във Ведите „Лесът на мечовете“.

Биеха се гръд до гръд, бедро до бедро, с пистолети, със саби, е юмруци. Стреляха отдалеч и в упор, отгоре, отдолу, отвсякъде, от покривите на къщите, от прозорците на кръчмата, от отдушниците на мазетата, където бяха успели да се проврат неколцина. Един срещу шестдесет! Полуразрушената фасада на „Коринт“ беше в плачевно състояние. Прозорецът, изподупчен от картеча, нямаше нито стъкла, нито рамка и представляваше само безформена дупка, запушена безразборно с павета. Босюе беше убит, Фьоий, Курфейрак, Жоли също паднаха. Пронизан от три удара с щик в гърдите точно когато вдигаше един ранен войник, Комбфер не успя дори да погледне небето и издъхна.

Мариус продължаваше да се бие, но беше получил толкова рани, главно в главата, че лицето му бе потънало в кръв, като че ли беше го покрил с червена кърпа.

Единствен Анжолрас беше все още невредим. Когато останеше без оръжие, той посягаше наляво или надясно и някой въстаник му подаваше първото попаднало острие. Счупил бе вече четири саби. Една повече, отколкото Франциск I при Маринян.

Омир казва: „Диомед уби Аксил, син на Тевтранис, който обитаваше щастливата Аризба. Евриал, синът на Месистей, довърши Дрезос, Офелтиос, Езеп и Педаз, когото зачена наядата Абарбарея от непорочния Буколион. Одисей повали Пидит от Перкоза. Антилох — Аблер, Полипет — Астиал, Полидамас — Ото Киленски, а Гевкр — Аретаон. Мегантиос загина от копието на Еврипил. Агамемнон, цар на героите, срази Елатос, роден в стръмния град, който се мие от звънкоструйната река Сатноис.“

В нашите старинни епически песни Експландиан напада с огнена секира великана маркиз Свантибор, който се отбранява, като запраща по рицаря изтръгнатите собственоръчно кули. Старите ни фрески по стените показват двама херцога, Бретонски и Бурбонски, на коне, в бойни доспехи, с гербове на щитовете си, които се устремяват един срещу друг с брадви в ръце, със спуснат железен шлем и железни ботуши, с железни ръкавици, единият яхнал кон с хермелинова наметка, другият — кон със светлосиньо покривало. Бретонският херцог със своята емблема — лъв между двата зъбци на короната, а Бурбонският — с огромна лилия върху предната мрежеста част на шлема му. Но за да бъдеш величав, съвсем не е необходимо да носиш шлем на херцог като Ивон или жив пламък като Експландиан, или като Филес, баща на Полидамас, да си донесъл от Епир ризница, дар от цар Евпет, повелител на мъжете. Достатъчно е да дадеш живота си било за убежденията си, било за да останеш верен на положената клетва. Вземете например този обикновен войник, довчерашен селянин от Бос или Лимузен, който се върти със затъкнат в пояса си нож край слугините, пазещи децата в Люксембургската градина, или този наведен над кост или книга млад блед студент, който си подстригва още брадата с ножици; вземете ги двамата, вдъхнете им съзнание за дълг, изправете ги един срещу друг на кръстопътя Бушра или в задънената уличка Планш-Мибре, накарайте единия да се бие за знамето си, а другия — за идеала си, като и двамата си въобразяват, че се бият за родината, и ще почне титаническа борба. А сянката, която ще хвърлят върху великото епично бойно поле на човечеството дребният пехотинец и студентът по медицина, ще бъде равна на сянката на Мегарион, цар на Ликия, родината на тигрите, вкопчил в железните си обятия могъщия, богоравен Аякс.

XXII
Стъпка по стъпка

Когато от водачите на въстанието останаха живи само Анжолрас и Мариус в двата края на барикадата, центърът, поддържан толкова дълго от Курфейрак, Жоли, Босюе, Фьоий и Комбфер, се огъна. Макар че не успя да пробие отвор, през който да минат нападателите, оръдието нащърби дълбоко средната част на укреплението. На това място гребенът на стената, разнебитен от оръдейните залпове, се срути. Попадалите от вътрешната и външната страна отломки постепенно образуваха два откоса отвътре и отвън. Наклонът на външния откос улесняваше нападението.

Войската предприе отчаян щурм и този път успя. В гъсти редици, настръхнала от щикове, пехотата се спусна неудържимо бегом и на върха на укреплението сред пушечния дим изплува плътният авангард на щурмовата колона. Този път настъпи краят. Въстаниците, защищаващи центъра, отстъпиха в безпорядък.

Тогава у някои от тях заговори безпросветният инстинкт за живот. Превърнати в прицел на цяла гора пушки, неколцина не искаха вече да умрат. Върховен миг, когато инстинктът за самосъхранение надава глух рев и когато в човека се пробужда звярът. Те бяха притиснати до високата шестетажна къща в дъното на барикадата. В тази къща можеха да намерят спасение. Но тя беше залостена и като че ли зазидана от долу до горе. Преди войската да нахлуе в барикадата, все още имаше време някоя врата да се отвори; това можеше да стане светкавично бързо, а открехнатата за миг и отново залостена врата щеше да означава за тия клетници живот. Зад къщата имаше улици, възможност за бягство, простор. Те заблъскаха вратата с прикладите на пушките си, заритаха я с крака, викайки и умолявайки със сключени ръце. Никой не им отвори. Само мъртвата глава ги гледаше от малкото прозорче на третия етаж.

Но Анжолрас, Мариус и още седем-осем души се втурнаха да защитят другарите и Анжолрас извика на войниците:

— Ни крачка напред!

Един офицер не се подчини и Анжолрас го уби. Той беше сега в малкото вътрешно дворче на укреплението, облегнат на стената на „Коринт“, стиснал в едната си ръка сабята, а в другата карабината, препречвайки с тялото си входа към отворената врата на заведението. Той извика на загубилите присъствие на духа:

— Само тази врата е отворена!

И прикривайки ги с тялото си, сам срещу цял батальон, той ги накара да минат зад него. Всички се втурнаха вътре. Въртейки карабината си като рапира в хватката, наречена от фехтовчиците „покрита роза“, той отбиваше щиковете от всички страни й се вмъкна последен в кръчмата. Настъпи ужасен миг, когато войниците се опитваха да влязат, а въстаниците се опитваха да затворят вратата. Те я залостиха така енергично, че когато влезе в рамката си, тя приклещи и откъсна петте пръста на един войник, който се беше вкопчил в нея.

Мариус беше останал отвън. Един куршум бе пронизал ключицата му; той почувствува, че губи съзнание, че залита. В същия миг, затворил вече очи, усети нечия здрава ръка, която го сграбчи, и докато мрак забулваше съзнанието му, една мисъл му се мярна, преплетена със спомена за Козет: „Пленен съм. Ще ме разстрелят.“

Като не видя Мариус сред укрилите се в кръчмата, и Анжолрас си помисли същото. Но те бяха в такова отчаяно положение, че всеки имаше време да мисли само за собствената си смърт. Той повдигна лоста, нагласи го и заключи два пъти катанеца и ключалката, докато отвън яростно блъскаха и удряха — войниците с прикладите си, а сапьорите с брадвите си. Защитниците на барикадата бяха струпани зад вратата. Сега започваше обсадата на кръчмата.

Трябва да отбележим, че войниците бяха озверели.

Смъртта на артилерийския сержант ги бе раздразнила, освен това имаше още едно съдбоносно обстоятелство: през тия няколко часа, преди атаката, между тях се бяха пуснали слухове, че въстаниците обезобразявали пленниците и че в кръчмата имало труп на обезглавен войник. Такива трагични измислици винаги съпътствуват междуособиците и подобна невярна клевета причини по-късно катастрофата на улица Транснонен.

Когато залостиха вратата, Анжолрас се обърна към другарите си:

— Да продадем скъпо живота си!

После той се приближи до масата, на която бяха проснати Мабьоф и Гаврош. Под черния шал се очертаваха изопнатите им вкочанясали тела, едното голямо, другото малко, а под студените гънки на мъртвешкия им саван изпъкваха неясно лицата им. Изпод шала се подаваше ръка, провиснала към земята. Ръката на стареца.

Анжолрас се наведе и целуна тази благородна ръка, също както предната вечер беше целунал челото на стареца.

Това бяха двете единствени целувки в живота му.

Нека не се разпростираме в подробности. Барикадата се беше съпротивявала като вратата на древната Тива. Кръчмата се бори като къща в Сарагоса. Подобни съпротиви са упорити. Няма място за пощада, няма място за преговори. Хората са готови да умрат, стига само да убиват. Когато Сюше казва: „Предайте се!“, Палафокс отвръща: „Не! След като се бихме с оръдия, ще се бием с ножове.“

При щурмуването на кръчмата Юшлу можеше да се види всичко: и павета, които валяха от прозореца и покрива върху нападателите, като вбесяваха войниците, нанасяйки им страшни поражения, и изстрели от мазетата и таваните, и яростна атака, и настървена отбрана, и най-сетне, когато вратата бе издънена, диво изтребление. Когато нападателите се втурнаха в кръчмата, спъвайки се в крилата на повалената врата, те не намериха вътре нито един боец. Витата стълба, прерязана с брадвите, лежеше посред долното помещение, неколцина ранени се гърчеха в предсмъртни мъки, всички, които бяха още оцелели, се бяха качили на първия етаж и през дупката на тавана откриха страшен огън. Това бяха последните им куршуми. Когато ги изстреляха, когато доблестните обречени въстаници останаха без барут, без куршуми, всеки взе в ръце по две от запазените от Анжолрас бутилки и се изправи срещу изкачващите се войници с тия съвсем крехки боздугани. Бутилките бяха пълни с ракия. Ние предаваме, без да разкрасяваме, мрачните сцени на това клане. Обсаденият, уви, превръща всичко в оръжие. Гръцкият огън не е покрил с безчестие Архимед. Врящата смола не е опозорила Баяр^[16]. Всяка война е кошмар и в нея няма възможности за избор. Стрелбата на нападателите, макар че им беше неудобно да се целят отдолу, сееше смърт. Скоро ръбът на зеещата в тавана дупка беше обкръжен с мъртви глави, от които се стичаха алени димящи струи. Невъобразим трясък. Гъст, парлив дим обвиваше в тъмнина битката. Невъзможно е да се опише ужасът на този върховен миг. Участниците в тази пъклена схватка загубиха човешкия си образ. Това не беше вече дори битка между великани и колоси. Картината напомняше по-скоро Милтън и Данте, нежели Омир. Нападаха демони, отбраняваха се призраци.

Чудовищен героизъм.

XXIII
Гладният Орест и пияният Пилад

Най-сетне, катерейки се един другиму по раменете си, използувайки счупената стълба, улавяйки се за стените, увисвайки на тавана, съсичайки на ръба на дупката последните съпротивяващи се, двадесетината нападатели — войници, размесени с национални и градски гвардейци — повечето с обезобразени и изранени при страшното изкачване лица, заслепени от кръвта, озверени, същински варвари, се втурнаха в салона на първия етаж. Там беше останал само един жив и здрав въстаник — Анжолрас. Без куршуми, без сабя, той държеше в ръка само дулото на пушката си, защото беше счупил приклада върху главата на един нападател. Беше издърпал билярда между себе си и нападателите. Отстъпил в ъгъла на салона, с горд поглед и вдигната глава, с отломката от карабина в ръка, той все още, изглежда, вдъхваше страх на нападателите, защото никой не смееше да го приближи.

— Този е командирът им — извика някой. — Той уби артилериста. Нека си стои на мястото. Още по-добре. Тъкмо е готов за разстрел.

— Застреляйте ме! — отвърна Анжолрас.

И той захвърли карабината си, скръсти ръце и изложи гърди на куршумите.

Смелостта на красивата смърт винаги е вълнуваща. Щом Анжолрас скръсти ръце, готов да посрещне смъртта, оглушителната врява на боя стихна, хаосът в залата се замени внезапно с гробовна, тържествена тишина. Като че ли заплашителното величие на обезоръжения и неподвижен Анжолрас овладя шума и като че ли само с властния си, спокоен поглед този младеж, единствен останал ненаранен, надменен, опръскан с кръв, прекрасен, невъзмутим, сякаш бе неуязвим, принуди освирепялата тълпа да го убие с подобаващото уважение. Гордата му осанка в този миг придаваше особен блясък на красивото му лице и въпреки изминалите чудовищни двадесет и четири часа той стоеше румен и свеж. Недостъпен като че ли не само за нараняване, но и за умора. Навярно него бе имал пред вид свидетелят, който заяви по-късно пред военния съд:

— Чух, че нарекоха един въстаник Аполон.

Един национален гвардеец, който се беше прицелил в Анжолрас, свали пушката си.

— Имам чувството, че ще застрелям цвете — каза той.

Дванадесет мъже се строиха в противоположния ъгъл на салона, срещу Анжолрас, и заредиха безмълвно оръжията си.

После сержантът изкомандува:

— Готови!

Един офицер внезапно се намеси:

— Почакайте!

После се обърна към Анжолрас и запита:

— Не искате ли да превържем очите ви?

— Не.

— Вие ли убихте артилерийския сержант?

— Да.

От няколко секунди Грантер се беше събудил.

Както си спомняте, той спеше още от предната вечер в горния салон на кръчмата, седнал на стола си и оборил глава на масата.

Той въплъщаваше в истинския смисъл на думата изтъркания израз: мъртво пиян. Отвратителната смесица от абсент, ракия и спирт го беше потопила в летаргичен сън. Понеже масичката, на която се беше облегнал, беше малка и не можеха да я използуват за барикадата, бяха му я оставили. Той бе останал в същата поза, свит над масата, положил глава върху ръцете си, обграден от чаши, халби и бутилки. Спеше непробудно като вцепенена мечка, като насмукала се пиявица. Нищо не бе успяло да го събуди: нито стрелбата, нито снарядите, нито неописуемата врява на атаката. Той отговаряше само понякога на оръдейните изстрели с хъркане. Като че ли чакаше някой куршум да му спести мъката от пробуждането. Няколко трупа лежаха край него. И на пръв поглед той по нищо не се отличаваше от заспалите завинаги.

Но ако шумът не успее да разбуди пияницата, тишината го събужда. Неведнъж е било наблюдавано това странно явление. Рушенето на всичко край него като че още повече притъпяваше съзнанието на Грантер. Трясъкът го люшкаше приспивно. Но неочакваното затишие сред грохота, настъпило около Анжолрас, сякаш разтърси тежкия му сън. Така, когато препускаща в галоп каруца спре внезапно, задрямалите в нея хора се стряскат Грантер се изправи сепнато, протегна ръце, разтърка очите си, отвори ги, прозина се и изведнъж проумя всичко.

Внезапното изтрезняване е като разкъсване на завеса. Човекът обхваща с един само поглед наведнъж всичко, което е било скрито зад нея. Всичко внезапно оживява в паметта. И пияницата, който няма представа за нищо от двадесет и четири часа насам, щом отвори клепачите, всичко си спомня. Съзнанието му неочаквано се изяснява, заличаването на спомените, предизвикано от пиянството, което като мъгла е заслепявало ума, се разсейва и отстъпва място на ясното възприемане на действителността.

Както седеше забутан в ъгъла и закрит от билярда, войниците изобщо не го бяха забелязали; впрочем те всички гледаха Анжолрас. Сержантът тъкмо се готвеше да повтори командата си: „Готови!“, когато внезапно нечий глас извика гръмко:

— Да живее републиката! И аз съм с тях!

Грантер се беше изправил.

Яркото сияние на битката, която беше пропуснал и в която не беше участвувал, светеше в блесналия поглед на преобразения пияница. Той повтори:

— Да живее републиката!

После прекоси салона с твърди крачки и застана пред дулата на пушките, до Анжолрас.

— Убийте и двама ни с един залп — каза той. И обръщайки се смирено към Анжолрас, попита: — Разрешаваш ли?

Анжолрас стисна ръката му усмихнат.

Усмивката не беше застинала на устните му, когато пушките изгърмяха.

Пронизан от осем куршума, Анжолрас остана облегнат на стената, като че прикован на нея. Само оброни глава.

Грантер, убит на място, се строполи в краката му.

Само след няколко секунди войниците разчистиха и последните въстаници, укрити на тавана. Обстрелваха ги през дървената решетка на таванската врата. Завърза се бой под самия покрив. Хвърляха телата през прозорците, някои още живи. От таванското прозорче проехтяха два изстрела с карабина и повалиха двама стрелци от пехотата, които се опитваха да повдигнат изпочупения омнибус. Пак от същото прозорче метнаха мъж в работническо облекло, с промушен от щик корем. Той хъркаше на земята. Войник и въстаник се търкулнаха, упорито вкопчени един в друг, по ската на покрива, паднаха на земята и застинаха в жестоката си прегръдка. Пак такъв бой се водеше и в мазето. Вопли, изстрели, дивашко трополене. А после настъпи тишина. Барикадата бе превзета.

Войниците започнаха да претърсват съседните къщи и да преследват бегълците.

XXIV
Пленник

Мариус действително беше пленен. Пленен от Жан Валжан. Десницата, която го беше грабнала през кръста, когато той залиташе, и чийто допир беше усетил, преди да загуби съзнание, беше ръката на Жан Валжан.

Участието на Жан Валжан в боя се свеждаше до безстрашното му излагане на куршумите. Ако не беше той, никой не би помислил за ранените в този върховен предсмъртен час. Благодарение на него, вездесъщ като провидение в това клане, падналите биваха вдигани, пренасяни в долното помещение и превързвани. През останалото време той излизаше на барикадата. Но не вдигаше ръка за удар, нападение или самоотбрана. Подпомагаше само безмълвно другите. Беше се отървал с няколко драскотини. Куршумите го отбягваха. Ако бе дошъл в тази гробница, воден от скрито желание за самоубийство, това не му се бе удало. Но съмняваме се да е мислил за самоубийство, понеже това е дълбоко противорелигиозна постъпка.

Сред гъстия дим на боя той като че ли не гледаше Мариус. Но всъщност не го изпускаше из очи. Когато един изстрел го повали, Жан Валжан се спусна, ловък като тигър, грабна го и като плячка го метна на плещите си.

В този миг вихрената атака беше съсредоточена яростно върху вратата на кръчмата и върху Анжолрас, затова никой не обърна внимание на Жан Валжан, който с примрелия Мариус на ръце прекоси разровената площ на барикадата и се скри зад ъгъла на „Коринт“.

Читателят си спомня, че този ъгъл се издаваше като нос посред улицата. Той предпазваше от куршумите и картеча, а също и от погледите, едно малко пространство. Така понякога се случва някоя стая да остане невредима сред пожара или сред най-бурното море — спокойно заливче отвъд остър нос или между скалисти рифове. В това именно защитено ъгълче на трапеца, който образуваше вътрешността на барикадата, беше прекарала предсмъртните си мигове Епонин.

Тук Жан Валжан се спря, остави Мариус на земята, облегна се на стената и се огледа.

Положението беше отчаяно.

За съвсем кратко време, минута-две може би, този ъгъл представляваше убежище. Но как да се измъкне от сечта? Той си спомни трагичната безизходица, в която беше изпаднал преди осем години на улица Полонсо, и спасителното средство, което бе изнамерил. И тогава положението му беше трудно, но сега то бе безнадеждно. Пред него се издигаше неумолимата и глуха шестетажна къща, която изглеждаше обитавана само от мъртвеца, провиснал на прозореца й. Вдясно от него тъмнееше невисоката барикада на улица Птит-Трюандри. Нищо по-лесно да прескочи това препятствие, но отвъд гребена му пробляскваха върхове на щикове: пехотата бдеше, разположена оттатък.

Явно беше, че ако изкачи малката барикада, ще се натъкне на огъня на ротата; всяка глава, която би се осмелила да се подаде над стената от павета, щеше да послужи за прицел на шестдесет пушки. Вляво от него беше бойното поле. Смъртта го дебнеше зад ъгъла на стената.

Какво да стори?

Само птичка би могла да се измъкне оттук.

А трябваше незабавно да вземе някакво решение, да намери изход, средство. На няколко крачки от него се водеше бой. За щастие всичко живо се беше настървило в една точка — вратата на кръчмата. Но ако само на един-единствен войник хрумнеше да заобиколи къщата или да я нападне отстрани, всичко беше загубено.

Жан Валжан погледна още веднъж къщата пред себе си, барикадата вдясно, после погледът му се плъзна по земята и се впи с безнадеждно и безумно отчаяние в нея, като че искаше да я пробие.

Както гледаше втренчено надолу, той долови смътни очертания и постепенно разграничи нещо в краката си със замъгления от смъртна тревога взор, като че ли желаният изход изникна под въздействие на погледа му. Забеляза на няколко крачки от себе си, в подножието на неумолимо охраняваната и зорко наблюдаваната отвън барикада, полузатрупана под нападалите павета желязна решетка наравно със земята. Квадратна решетка от железни напречни пречки, широка около две стъпки. Паветата около нея бяха изкъртени и тя едва се крепеше. През пречките се виждаше тъмно отверстие, напомнящо комин или цилиндричен отвор на водохранилище. Жан Валжан се спусна към нея. Някогашната му опитност в бягствата изплува светкавично в паметта му. С исполинска сила и орлов устрем той отстрани паветата като насън, повдигна решетката, натовари на раменете си безжизнения труп на Мариус, вмъкна се с това бреме на плещите, помагайки си с колене и лакти, в недълбоката за щастие шахта, захлупи над главата си тежкия железен капак, върху който отново се сринаха разклатените павета, и стъпи на някаква покрита с плочи плоскост, три метра под земята. Всичко това едва ли му отне няколко минути.

Жан Валжан се озова в дълъг подземен коридор с примрелия Мариус на гръб.

Дълбоко спокойствие, пълна тишина, нощен мрак.

Той си спомни усещането, което беше изпитал някога, когато се прехвърли от улицата в манастира. Само че сега носеше не Козет, а Мариус.

На главата му едва долиташе, като неясно шумолене, ужасната врява в превзетата с щурм кръчма.