Виктор Юго
Клетниците (4)

I
Среща на две майки

През първата четвърт на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува. Държаха го мъж и жена, наречени Тенардие. Ханчето се намираше на улица Хлебопекарска. Над вратата, направо върху стената, беше закована дъска. На нея бе нарисувано нещо, наподобяващо мъж, носещ на гърба си друг мъж с големи златни генералски еполети и сребърни звезди по тях. Червени петна изобразяваха кръвта. Останалата част от картината беше забулена в дим и по всяка вероятност представляваше битка. Под картината се четеше следния надпис: „На сержанта от Ватерло“.

Нищо по-обичайно от гальота или каруца пред врата на странноприемницата. Но превозното средство или, по-право казано, отломката от превозно средство, която задръстваше улицата пред ханчето на сержанта от Ватерло през една пролетна вечер в 1818 година, несъмнено би привлякла с грамадните си размери вниманието на всеки художник, който би минал край нея.

Беше предната част на кола за греди и трупи, каквито се използуват в гористите местности. Тази предна част се състоеше от масивна желязна ос, със затъкнат в нея тежък ок, опряна върху две огромни колела. Недодялана, безформена и тромава грамада. Напомняше лафет на огромен топ. Колелата, главините, оста и окът бяха насъбрали по коловозите дебел слой грозна жълтеникава тиня; често боядисват катедралите в този цвят. Дървото не личеше под калта, нито желязото под ръждата. Тежка верига, достойна за Голиат, ако беше каторжник, описваше полукръг под оста. Тази верига извикваше представа не за пренасяне на греди, каквото бе нейното предназначение, а за запрягане на мастодонти и мамонти. Тя напомняше за каторга, но каторга за циклопи и свръхчовеци. Като че ли я бяха свалили от някакво чудовище. Омир би оковал в нея Полифем^[1], а Шекспир — Калибан^[2].

Какво диреше тази кола на улицата? Сигурно беше оставена там, за да пречи на движението и да доръждяса. В остарелия вече обществен ред има сума учреждения, които се изпречват точно така посред пътя ни, без каквото и да било оправдание.

Средната част на веригата висеше под оста доста близо до земята и както върху въже на люлка, тази вечер на нея бяха седнали, нежно прегърнати, две мънички момиченца: едното на около две години и половина, а другото на осемнадесет месеца. Голямото придържаше малкото. Умело вързана забрадка ги предпазваше от падане. Някоя майка бе зърнала страшната верига и си бе казала: „Ето забавление за моите дечица!“

Двете момиченца, между другото доста нагиздени, при това с известна изисканост, сияеха. Две розички сред железариите. В очите им пламтеше възторг, по опнатите им бузки трептеше смях; едното беше кестеняво, другото тъмнокосо. Наивните им личица изразяваха пленително удивление. Един цъфнал наблизо храст облъхваше минувачите с ухание, което сякаш се излъчваше от момиченцата. Осемнадесетмесечното излагане на показ сладкото си голо коремче с невинна липса на свян, присъща на малките деца. Около и над двете нежни главички, грейнали от щастие и окъпани в светлина, се възвисяваше като пещерен свод огромната предна част на колата, потъмняла от ръжда, застрашителна със сплетените си криви и начупени линии. На няколко крачки, приклекнала на прага на ханчето, майката, жена с не дотам приветливо лице, но затрогваща в този момент, люлееше децата с дълга връв, без да сваля очи от тях, за да не би да паднат, с онова животинско и същевременно възвишено изражение, присъщо на всяка майка. Отвратителните брънки на веригата скърцаха пронизително при всяко люшкане, сякаш надаваха гневни викове. Момиченцата изпадаха във възторг, залязващото слънце споделяше радостта им и нямаше нищо по-запленяващо от тази прищявка на случая, която беше направила от веригата за титани люлка на херувимчета.

Докато люлееше децата, майката тананикаше с фалшив глас прочутия на времето романс:

Това е нужно, казваше един боец…

Тя беше така погълната от песента и съзерцанието на дъщерите си, че не виждаше и не чуваше какво става на улицата.

А някой се беше приближил до нея точно когато започваше първия куплет на романса, и един глас каза внезапно съвсем близо до ухото й:

— Какви хубави дечица имате, госпожо.

— „… на хубавата нежна Иможина…“ — каза майката в отговор, довършвайки песента си, и се обърна.

На няколко крачки от нея се беше спряла една жена. И тя имаше детенце, което бе взела на ръце. Носеше освен това доста голяма бохча, която изглеждаше тежка.

Мъчно бихте могли да си представите по-божествено красиво детенце. То беше две-три годишно момиченце. Би могло да се състезава с другите две по кокетното си облекло. Тънка памучна шапчица с дантели, обшита с панделки камизолка. Под повдигнатата му рокличка се виждаше бяло, пълничко и сочно краче. Момиченцето беше възхитително румено и здравичко. Бузките му бяха като ябълки, просто да ги отхапеш. За очите му можеше да се каже само, че сигурно бяха много големи и имаха великолепни мигли. Момиченцето спеше.

То спеше с доверчивия сън на своята възраст. Ръцете на майката излъчват нежност. Децата спят сладко в тях.

Колкото до майката, тя изглеждаше бедна и печална, облечена беше като работничка, която се кани отново да стане селянка. Беше млада. А красива? Може би, но в тия дрехи хубостта й не личеше. Косите й трябва да бяха много гъсти, ако се съди по изплъзналия се рус кичур, но те бяха строго прибрани под грозна монахинска забрадка, вързана под брадичката. Смехът разкрива хубавите зъби, когато ги имате, но жената не се смееше. Очите й като че ли отдавна не бяха оставали сухи. Беше бледа. Изглеждаше уморена и болнава. Беше свела поглед над заспалото в прегръдките й дете с особено изражение на жена, откърмила сама бебето си. Голяма синя кърпа като тия, в които се секнат инвалидите, сгъната на диагонал, скриваше стройната и талия. Ръцете й бяха обгорели от слънцето, целите обсипани с лунички, с почернял и издупчен от иглата показалец. Кафява наметка от остра вълна, памучна рокля и груби обувки съставляваха облеклото й. Тази жена беше Фантин.

Фантин. Кажи-речи, неузнаваема. И все пак, ако човек се вгледаше по-внимателно в нея, би забелязал, че тя все още беше красива. Тъжна бръчка — начало на горчива ирония — пресичаше дясната й буза. Колкото до тоалета й, въздушният й тоалет от панделки и муселин, който беше сякаш изтъкан от жизнерадост, безразсъдство и музика, дъхащ на люляк, пръскащ звънливи нотки, той бе изчезнал подобно на блестящите кристалчета скреж, които могат да се вземат за диаманти на слънце и които се стопяват и разголват черните клони.

Минали бяха десет месеца от „знаменитата шега“.

Какво се беше случило през тия десет месеца? Не е мъчно да се отгатне.

След изоставянето дойде несретата. Фантин много скоро загуби от очи Фавурит, Зефин и Далиа. Връзката, прекъсната от мъжете, се скъса и между жените. Ако някой би им казал само две седмици по-късно, че някога са били приятелки, те доста щяха да се учудят. Приятелството им нямаше вече оправдание. Фантин остана сама. След като замина бащата на детето й — тези разриви за съжаление са безвъзвратни, — тя се озова съвсем сама, загубила навик за труд и придобила влечение към лек живот. Благодарение на връзката си с Толомиес тя беше почнала да презира невзрачния си занаят и беше изоставила клиентите си. Те й затвориха вратите си. Никакви средства за препитание. Фантин едва знаеше да чете и не знаеше никак да пише. Научили я бяха само още като дете да се подписва. Тя накара един платен писар да пише писмо на Толомиес, после второ, трето. Толомиес не отговори нито на едно. Един ден тя чу две клюкарки, които разговаряха, поглеждайки дъщеря й: „Че кой взема на сериозно подобни деца? Мъжете нехаят за тях!“ Тогава Фантин си спомни Толомиес, който нехаеше за нейното дете, помисли си, че той не го взема на сериозно. И сърцето й изстина към този човек. Но какво решение да вземе? Просто не знаеше към кого да се обърне. Беше извършила грешка, но както си спомняте, дълбоко в себе си тя беше целомъдрена и добродетелна. Смътно почувствува, че е в навечерието на отчаянието, на падението. Необходимо й бе мъжество. Тя намери в себе си и мъжество, и твърдост. Намисли да се върне в родния си град Монтрьой-сюр-мер. Там може би някой щеше да си спомни за нея и да й даде работа. Да, само че трябваше да скрие греха си. И тя предусети смътно необходимостта от нова раздяла, много по-мъчителна от първата. Сърцето й се сви, но тя не отстъпи от решението си. Както ще видим по-късно, Фантин проявяваше сурово мъжество в несгодите.

Тя най-напред се отказа храбро от накитите си, облече се в прости памучни дрехи и сложи всичките си коприни, панделки, дантели и парцалчета върху дъщеричката си, единствената й проява на суетност занапред, този път свещена. Продаде всичко, което притежаваше, и събра двеста франка. Като разплати дребните си задължения, останаха й само около осемдесет франка. На двадесет и две години, през една хубава пролетна утрин тя напусна Париж, задянала детето си на гръб. Ако някой ги видеше двете по пътя, би ги съжалил. Жената имаше само това дете на света и детето имаше само тази жена на света. Фантин бе откърмила сама дъщеря си. Това бе я изтощило и тя понакашлюваше.

Няма да имаме вече случай да говорим за господин Феликс Толомиес. Ще се ограничим да отбележим само, че двадесет години по-късно, по времето на крал Луи-Филип, той се беше превърнал в дебел провинциален адвокат, влиятелен и богат, благоразумен избирател и твърде строг съдебен заседател. И все още любител на наслаждения.

Към пладне, след като се качваше сегиз-тогиз за отмора в колите, обикалящи предградията на Париж срещу три-четири су на левга, Фантин се озова в Монфермей на улица Хлебопекарска.

Когато минаваше пред ханчето на Тенардие, видът на двете ликуващи момиченца върху чудовищната им люлка просто я заслепи и тя се спря пред това радостно видение.

Магии съществуват. Двете момиченца омагьосаха самотната майка.

Тя им се любуваше, дълбоко развълнувана. Срещнеш ли ангел, и раят ти се струва наблизо. Стори й се, че вижда над кръчмата тайнственото слово тук, написано от провидението. Двете момиченца бяха така очевидно щастливи! Фантин ги гледаше с възхищение, толкова разнежена, че когато майка им си поемаше дъх между двата стиха на песента, тя не можа да се въздържи и й каза думите, които вече предадохме:

— Какви хубави дечица имате, госпожо!

Ласкавите думи за децата им обезоръжават и най-коравосърдечните хора. Майката вдигна очи и благодари, после покани минувачката да седне на пейката пред входа, като самата тя си остана на прага. Двете жени заговориха.

— Казвам се Тенардие — каза майката на двете момиченца. — Ние държим тази кръчма.

След това се сети пак за романса си и затананика през зъби: това е нужно, аз съм рицар и храбрец и заминавам днес за Палестина.

Госпожа Тенардие беше червенокоса, пълна, грубовата жена. Войник във фуста, с цялата му непривлекателност. И много странно — със сладникаво изражение отгоре на това, придобито може би от многото прочетени романи. Истинска превзета мъжкарана. Някогашните романи, изядени с кориците от нелишени от въображение кръчмарки, могат да доведат до такива резултати. Беше още млада, едва тридесетгодишна. Ако тази приклекнала жена беше застанала права, може би високият й ръст и снажното й телосложение на колос, когото показват по панаирите, щяха да изплашат още в самото начало пътничката, да разколебаят доверието й и да осуетят това, което ни предстои да разкажем. Понякога цялата съдба на един човек зависи от това дали е видял някого седнал или прав.

Пътничката разказа своята история, леко видоизменена.

Била работничка. Мъжът й починал. Не можела да си намери работа в Париж и затова отивала да потърси другаде. В родния си край. Напуснала Париж същата сутрин, но понеже носела детенцето си, се почувствувала уморена и се качила в колата за Вилмомбл. От Вилмомбл до Монфермей дошла пеш. Дъщеричката й походила малко, но съвсем малко — та тя е още толкова мъничка! — после пак трябвало да я вземе на ръце и сладкото съкровище заспало.

При тези думи тя целуна буйно дъщеря си и я събуди. Детето отвори очи, големи сини очи като на майката, и погледна. Какво? Нищо или по-скоро всичко със сериозния и понякога строг поглед на малките деца, загадъчно и лъчезарно невинни пред нашите помръкнали добродетели. Като че ли те се чувствуват ангели и си дават сметка, че ние сме хора. После детето се засмя и макар че майка му не го пускаше, то се изплъзна неудържимо на земята като всяко дете, което иска да потича. После съзря внезапно другите две на люлката, спря се и изплези език — в знак на дълбоко възхищение.

Стрина Тенардие развърза момиченцата, свали ги от люлката и каза:

— Поиграйте си тричките.

На тази възраст децата лесно се сближават. Само след минутка малките Тенардие играеха с новодошлата, дълбаейки дупки в земята. Рядко удоволствие.

Гостенката беше много весела. Добросърдечието на майката проличава в жизнерадостта на детето й. То беше взело една пръчка вместо лопата и дълбаеше енергично яма, в която можеше да се побере муха. Работата на гробокопач изглежда забавна в детските ръце.

Двете жени продължиха разговора си.

— Как се казва вашето детенце?

— Козет.

Козет, сиреч Евфразия. Момиченцето се наричаше Евфразия, но майката беше превърнала това име в Козет, водена от умилителния и верен усет на майките и простите хорица, които променят Жозефа в Пепита и Франсоаз в Силет. Подобни производни объркват и поставят натясно цялата наука на етимолозите. Познавахме една баба, която беше успяла да превърне Теодор в Ньон.

— На колко години е?

— Скоро ще навърши три.

— Като голямата ми дъщеря.

Междувременно трите момиченца бяха събрали главици в дълбока тревога и блаженство: станало беше важно събитие. Един огромен червей току-що беше изпълзял от пръстта. Децата не можеха да дойдат на себе си от възторг.

Лъчезарните им челца се докосваха. Все едно обгърнати и трите от общ ореол.

— Колко бързо се опознават децата! — възкликна стрина Тенардие. — Човек би се заклел, че са три сестри!

Тази дума беше може би очакваната от другата майка искра. Тя хвана Тенардиерица за ръката, погледна я в очите и промълви:

— Бихте ли желали да гледате детето ми?

Тенардиерица трепна изненадано, но в жеста й не пролича нито съгласие, нито отказ.

Майката на Козет продължи:

— Нали разбирате, не мога да отведа дъщеря си в моя роден град. Работата не позволява. Няма да намеря място с дете на ръце. Хората в оня край са такива едни! Сам Господ ме накара да мина край ханчето ви. Когато видях вашите момиченца, така хубавички, спретнати и доволни, просто сърцето ми се обърна. Казах си: „Ето една добра майка.“ Така си е. Нека бъдат като сестрички. Освен това аз няма да отсъствувам дълго. Искате ли да гледате детето ми?

— Ще трябва да си помисля — отвърна Тенардиерица.

— Ще ви давам по шест франка на месец.

От вътрешността на ханчето се обади мъжки глас:

— Не по-малко от седем франка и първите шест месеца в предплата.

— Шест по седем прави четиридесет и два — каза Тенардиерица.

— Ще ги дам — съгласи се майката.

— И петнадесет франка допълнително, за да се посрещнат първите разноски — добави мъжкият глас.

— Общо петдесет и седем франка — каза госпожа Тенардие, продължавайки да си тананика сред всички, тия сметки:

Това е нужно, казваше един боец.

— Ще ви ги дам — каза майката. — Имам осемдесет франка. Все ще ми останат малко пари, за да стигна до родния край. Ще вървя пеш. А там ще спечеля пари и щом събера малко повечко, ще дойда да си прибера скъпото пиленце.

Мъжкият глас се обади наново:

— Има ли си дрешки малката?

— Това е моят мъж — обясни Тенардиерица.

— Разбира се, че си има дрешки, милото ми детенце. Досетих се, че е вашият мъж. И при това какви дрешки. Не можете дори да си представите. Всичко по дванадесет. И копринени роклички като на същинска дама. Тук са, във вързопа.

— Ще трябва да ги оставите — заяви мъжът.

— Разбира се, че ще ви ги дам — възкликна майката. — И таз добра, нима ще оставя момиченцето си голо!

Собственикът подаде глава навън.

— В такъв случай, дадено — каза той.

Пазарлъкът беше приключен. Майката пренощува в ханчето, даде парите, остави детенцето си, върза опразнената от детските дрешки и олекнала торба и тръгна на следната сутрин, възнамерявайки да се върне скоро. Човек уговаря хладнокръвно подобни раздели, но те разкъсват душата.

Една съседка на Тенардие срещна майката, когато тя си отиваше, и каза след това на Тенардиерица:

— Току-що видях една жена, която така плачеше по улицата, че да ти скъса сърцето.

Когато майката на Козет си отиде, мъжът сподели с жена си:

— С тия пари ще си платя полицата за сто и десет франка, чийто падеж изтича утре. Не ми достигаха петдесет франка. Знаеш ли, че нямаше да ми се размине без пристав и протестиране на полицата. Ти устрои чудесен капан с дъщерите си.

— Без и през ум да ми мине — отвърна жена му.