Виктор Юго
Клетниците (38)

II
Знамето. Действие второ

Откакто бяха дошли в „Коринт“ и бяха започнали да строят барикадата, никой вече не обръщаше внимание на дядо Мабьоф. Той обаче не напусна групата. Влезе в кръчмата и седна зад тезгяха. Беше изпаднал в някакво безжизнено вцепенение. Като че ли нито гледаше, нито мислеше. Курфейрак и неколцина други се бяха приближили два-три пъти до него, предупреждавайки го за опасността и увещавайки го да си отиде, но той като че ли не ги чу. Когато не му говореха, той движеше устни, сякаш отговаряше някому, а щом се обърнеха към него, лицето му застиваше неподвижно и очите му ставаха безизразни. Няколко часа преди атакуването на барикадата той беше заел една поза, в която остана през цялото това време: опрял ръце на коленете, издал напред глава, сякаш се вглеждаше в бездна. Нищо не бе могло да го извади от вцепенението му. Той като че ли съвсем не беше духом на барикадата. Когато всеки зае отреденото му за бой място, в долната зала останаха само привързаният за стълба Жавер, един въстаник с гола сабя, който го пазеше, и той, Мабьоф. Но след като започна атаката и залпът проехтя, физическото сътресение се предаде и нему. Той се сепна, изправи се рязко, прекоси залата и в мига, когато Анжолрас повтори своя призив: „Никой ли не се решава?“, старецът се появи на прага на кръчмата.

Неговото присъствие развълнува дълбоко въстаниците. Чу се вик:

— Това е човекът, който е гласувал за смъртната присъда на краля! Конвентистът! Представителят на народа!

Не може да се твърди със сигурност, че господин Мабьоф чуваше.

Той се запъти право към Анжолрас. Въстаниците му правеха път с благоговейно страхопочитание. Старецът изтръгна от ръцете му знамето и докато младежът отстъпваше вкаменен, без никой да посмее да го спре или да му помогне, осемдесетгодишният старец с клатушкаща се глава, но с твърда стъпка заизкачва бавно стълбата от павета, изградена от вътрешната страна на барикадата. Този жест беше така трагичен и така величествен, че всички около него се развикаха:

— Свалете шапки!

След всяко стъпало ставаше все по-страшно. Белите коси, старческото лице, високото плешиво и набръчкано чело хлътналите очи, полуотворената от удивление уста, треперещата ръка, вдигнала червеното знаме, изплуваха от сянката и се възправяха в червената светлина на факлата. Всички сякаш видяха призрака на деветдесет и трета година, изникващ от земята със знамето на терора в ръка.

Когато това треперещо и страшно привидение изкачи и последното стъпало и се изправи върху грамадата порутини пред дулата на хиляда и двеста невидими пушки, пред лицето на смъртта, по-силно сякаш от нея, цялата барикада придоби в мрака свръхестествен, грандиозен изглед.

Настана тишина, каквато съпътствува само чудесата.

И сред това мълчание старецът размаха червеното знаме и извика:

— Да живее революцията! Да живее републиката! Братство! Равенство! И смърт!

До барикадата долетя припряно, тихо шушукане, напомнящо мърморене на свещеник, който бърза да приключи молитвата. По всяка вероятност полицейският комисар подканяше съгласно закона бунтовниците да се пръснат.

После същият гръмък глас, който беше извикал: „Кой е там?“, извика:

— Махнете се!

Блед, извън себе си, с пламнали от мрачно изстъпление зеници, господин Мабьоф вдигна знамето над главата си и повтори:

— Да живее републиката!

— Огън! — викна гласът.

Втори залп, подобен на оръдеен огън, се разби в барикадата.

Старецът огъна колене, после се изправи, изпусна знамето, падна възнак върху паважа и се просна безчувствен, с разперени ръце.

Под него протекоха ручейчета кръв. Старческото му бледо и тъжно лице като че ли бе обърнато към небето.

Едно от тия силни чувства, които завладяват мощно човека и го карат да забрави дори инстинкта за самосъхранение, обхвана въстаниците и те се приближиха до трупа с почтителен ужас.

— Какви хора били цареубийците! — каза Анжолрас.

Курфейрак се наведе до ухото на Анжолрас:

— Ще ти кажа нещо само на тебе, защото не искам да намалявам общото въодушевление. Той съвсем не е цареубиец. Аз го познавах. Казваше се дядо Мабьоф. Не знам какво го прихвана днес. Беше добродушно, изкуфяло старче. Погледни само главата му.

— Глава на изкуфяло старче, но сърце на Брут — отвърна Анжолрас. После повиши глас: — Граждани! Такъв пример дават старите на младите. Ние се колебаехме, той дойде. Ние отстъпвахме, той излезе напред. Такъв урок дават треперещите от старост на треперещите от страх! Този старец е изпълнен с величие пред лицето на родината. Той живя дълго и умря славно. А сега нека съхраним трупа му, нека всеки от нас защити този мъртъв старец, както би защитил живия си баща, и нека мисълта, че той е още между нас, направи барикадата непревзимаема!

Мрачен и енергичен одобрителен шепот последва думите му.

Анжолрас се наведе, повдигна главата на стареца, целуна го по челото, после улови ръцете му нежно, предпазливо, като че ли се боеше да не му причини болка, свали палтото му, показа на всички кървавите дупки по него и каза:

— Ето занапред нашето знаме!

III
Гаврош щеше да стори по-добре, ако беше приел карабината на Анжолрас

Покриха дядо Мабьоф с дългия черен шал на вдовицата Юшлу. Шестима мъже направиха от пушките си носилка и го отнесоха гологлави, пристъпвайки бавно и тържествено, до голямата маса в долната зала.

Изцяло погълнати от тази свещена, скръбна задача, тия мъже бяха забравили опасното положение, в което се намираха.

Когато трупът мина пред Жавер, който продължаваше да стои невъзмутимо, Анжолрас каза на шпионина:

— След малко ще дойде и твоят ред!

През това време малкият Гаврош, който единствен не бе напуснал поста си и бе останал да наблюдава, като че забеляза някакви хора, прокрадващи се с котешки стъпки към барикадата.

— Пазете се! — внезапно извика той.

Курфейрак, Анжолрас, Жан Прувер, Комбфер, Жоли, Баорел, Босюе, всички се втурнаха презглава вън от кръчмата. Беше крайно време. Зад барикадата се люшкаха плътно щик до щик. Високи войници от градската охрана се канеха да се вмъкнат сред барикадата, едни, покатервайки се по омнибуса, други, провирайки се през пролуката, блъскайки пред себе си момченцето, което отстъпваше, но не побягваше.

Критичен миг. Първата опасна минута на наводнението, когато водата се надига до нивото на насипа и почва да прониква през цепнатините на дигата. Още една секунда и барикадата щеше да бъде превзета.

Баорел се спусна към първия градски гвардеец и го уби от упор с един изстрел на карабината си. Вторият гвардеец обаче уби Баорел с щика си. Друг беше успял да повали Курфейрак, който извика:

— Помощ!

Най-едрият от всички, истински великан, пристъпваше към Гаврош с насочен към него щик. Детето взе в малките си ръчички огромната пушка на Жавер, прицели се решително в исполина и дръпна спусъка. Изстрел не последва. Жавер не беше напълнил пушката си. Градският гвардеец избухна в смях и вдигна щика си над детето.

Но преди още острието да докосне Гаврош, войникът изпусна пушкала си — един куршум прониза челото му и той се просна по гръб. Втори куршум плесна право в гърдите другия гвардеец, който беше нападнал Курфейрак, и го повали на паважа.

Миг преди това на барикадата се бе появил Мариус.

IV
Буренцето с барут

Все още потулен при завоя на улица Мондетур, Мариус присъствува, нерешителен и тръпнещ, на първата фаза от сражението. Той не можа обаче да устои дълго на властния и загадъчен шемет, който би могъл да се нарече „зов на бездната“. Пред надвисналата опасност, пред смъртта на господин Мабьоф, тази печална загадка, пред трупа на Баорел, при вика за помощ на Курфейрак, при вида на застрашеното дете и дълга да помогне на другарите си или поне да отмъсти за тях всякакво колебание се разпръсна и той се втурна в схватката с двата пистолета в ръка. С първия изстрел спаси Гаврош, с втория — Курфейрак.

Като чуха изстрелите и виковете на простреляните войници, нападателите изкачиха укреплението и горе вече се виждаха до кръста гъстите редици на градските и националните гвардейци, примесени с пехотинци с пушки в ръка. Те бяха заели повече от двете трети на барикадата, но не смееха да скочат долу, колебливи, сякаш предугаждайки засада. Надничаха в тъмнината като в лъвско леговище. Светлината на факлата осветяваше само щиковете, кожените калпаци и гневните, неспокойни лица.

Мариус беше останал без оръжие, защото хвърли изпразнените пистолети, но изведнъж съгледа буренцето с барут в ниската зала до вратата.

Както се беше извърнал, гледайки натам, един войник се прицели в него. Но точно когато се готвеше да го застреля, нечия ръка посегна към дулото на пушката и го запуши — младият работник с кадифени панталони, който се беше спуснал стремително. Раздаде се изстрел, куршумът прониза ръката, а може би и работника, защото той падна, но не улучи Мариус. Тази сцена остана забулена сред дима от изстрелите, като че ли бе недействителна. Мариус, който в този миг влизаше в ниската зала, почти не разбра какво става. Той зърна наистина смътно насоченото към него дуло и ръката, която го запуши, чу и изстрела. Но в подобни минути всичко, което човек вижда, се мярва бегло и изчезва, без да задържа вниманието. Мракът несъзнателно те увлича още повече и всичко край тебе тъне в мъгла.

Въстаниците, изненадани, но не и уплашени, затегнаха редиците си. Анжолрас извика:

— Чакайте! Не стреляйте наслуки!

В първата суматоха те можеха да се наранят помежду си. Повечето от тях се наредиха до прозореца на първия етаж, откъдето можеха да обстрелват по-лесно нападателите. Най-решителните, начело с Анжолрас, Курфейрак, Жан Прувер и Комбфер, се бяха облегнали гордо на къщите в дъното, лице с лице с войниците и гвардейците, които стърчаха върху барикадата.

Всичко това се извърши без суетене, с необяснимата застрашителна сериозност, която предшествува схватките. От двете страни неприятелите се прицелваха, едва ли не в упор, толкова близо едни до други, че можеха да разговарят помежду си. Преди да пламнат дулата, един офицер с металически нагръдник и големи еполети протегна напред сабята си и извика:

— Предайте се!

— Огън! — заповяда в отговор Анжолрас.

Двата залпа проехтяха едновременно и всичко потъна в дим.

Остър и задушлив дим, в който с глухи и слаби стенания се гърчеха умиращите и ранените.

Когато той се пръсна, бойците от двете страни, оредели, но все тъй по местата си, пълнеха безмълвно оръжията си.

Изведнъж прозвуча гръмък глас:

— Махайте се или ще вдигна барикадата във въздуха!

Мариус беше влязъл в долната зала, грабнал бе буренцето с барут, възползувал се беше от гъстия дим и тъмната мъгла, които изпълваха заграденото пространство, и се беше промъкнал покрай барикадата до клетката от павета, в която беше закрепена факлата. Да измъкне факлата, да сложи на нейно място, запълвайки с павета дупката, буренцето, което тутакси се издъни, покорно като по чудо, всичко това отне на Мариус точно толкова време, колкото му бе необходимо да се наведе и да се изправи. Сега всички, национални и градски гвардейци, офицери, войници, събрани накуп в другия край на барикадата, го гледаха занемели от ужас, а той, стъпил върху паветата, с факла в ръка, с отчаяно, решително изражение на гордото лице, наведе пламъка към страшната купчина, върху която ясно личеше издъненото буре с барут, и повтори страшно:

— Махайте се или ще вдигна във въздуха барикадата!

Покачил се на барикадата след осемдесетгодишния старец, Мариус бе сякаш духът на младата революция след призрака на старата.

— Ще вдигнеш във въздуха барикадата ли? — каза един сержант. — Ами ти къде ще идеш?

— И аз с нея — отвърна Мариус.

Й той доближи факлата до бурето с барут.

Но на барикадата не остана никой. Нападателите, изоставяйки убитите и ранените си, се отдръпнаха в суматоха към другия край на улицата и отново потънаха в нощта. Всеки гледаше да спаси кожата си.

Барикадата бе освободена.

V
Край на стиховете на Жан Прувер

Всички обкръжиха Мариус. Курфейрак се хвърли на врата му.

— Ти си бил тук!

— Какво щастие! — извика Комбфер.

— Дойде тъкмо навреме! — каза Босюе.

— Без теб бях си отишъл! — поде Курфейрак.

— И мен щяха да причукат! — добави Гаврош.

— Кой е водачът тук? — попита Мариус.

— Ти — заяви Анжолрас.

През целия този ден главата на Мариус напомняше запалена пещ, а сега в нея се завъртя буен вихър. Струваше му се, че този вихър, който бушуваше в него, идеше някъде отвън и го увличаше със себе си. Струваше му се, че е вече много-много далеч от живота. Двата светли месеца на радост и любов се бяха сгромолясали внезапно в тази страшна бездна, Козет бе загубена завинаги, барикадата, умрелият за републиката господин Мабьоф, сам той водач на въстаниците, всичко това му се струваше чудовищен кошмар. Той трябваше да напрегне силно ума си, за да си даде сметка, че това, което го обкръжаваше, беше действителност. Мариус беше живял още твърде малко, за да знае, че най-мъчно може да се избегне невъзможното, че най-често трябва да се предвиди непредвиденото. Той присъствуваше на собствената си драма като на непонятна пиеса.

Мисълта му беше така замъглена, че не позна Жавер, който, все още завързан на своя стълб, не обърна дори глава по време на нападението срещу барикадата и наблюдаваше бушуващото край него въстание с примирение на мъченик и величие на съдник. Мариус изобщо не го забеляза.

Междувременно нападателите не помръдваха от местата си. Чуваше се как се движат и гъмжат в другия край на улицата, но не се осмеляваха да се приближат било защото очакваха заповед, било защото очакваха подкрепления, преди да връхлетят отново срещу този непревзимаем редут. Въстаниците поставиха часовои, а попадналите сред тях студенти по медицина се заеха да превържат ранените.

С изключение на две маси, отрупани с превръзки и с куршуми, както и масата, върху която лежеше дядо Мабьоф, изнесоха навън всички маси. Струпаха ги върху барикадата, а на тяхно място постлаха дюшеците от леглата на вдовицата Юшлу и на слугините. Върху тия дюшеци проснаха ранените. Чудеха се къде ли са се дянали трите нещастни обитателки на „Коринт“. Най-сетне ги откриха, заврени в мазето.

Горчива болка помрачи обаче радостта на освободената барикада.

Направиха проверка. Един от въстаниците липсваше. И то кой? Един от най-любимите, от най-доблестните. Жан Прувер. Потърсиха го между ранените, нямаше го; потърсиха го между убитите — нямаше го и там. Явно беше пленен.

Комбфер каза на Анжолрас:

— Те са пленили приятеля ни, а ние уловихме агента им. Държиш ли за смъртта на шпионина?

— Да — отвърна Анжолрас, — но много по-малко, отколкото на живота на Жан Прувер.

Те разговаряха в долната зала, близо до стълба на Жавер.

— В такъв случай — поде Комбфер — Ще завържа бяла кърпичка на бастуна си и ще отида като парламентьор да им предложа техния човек срещу нашия.

— Чуй — каза Анжолрас, улавяйки Комбфер за ръката.

От другия край на улицата долетя многозначително дрънчене на оръжия.

Мъжествен глас извика:

— Да живее Франция! Да живее бъдещето!

Познаха гласа на Прувер.

Блесна светкавица и проехтя залп.

После пак настана тишина.

— Те го застреляха! — извика Комбфер.

Анжолрас погледна Жавер и му каза:

— Приятелите ти току-що те разстреляха.

VI
Агонията на смъртта след агонията на живота

Особеното в подобен род сражения е, че винаги атакуват барикадите в чело. Нападателите обикновено се въздържат да заобикалят позициите било защото се опасяват от засада, било защото се страхуват да се залутват из кривите улички. Затова цялото внимание на въстаниците беше съсредоточено върху голямата барикада, която явно беше постоянно застрашената точка и където неизбежно щеше да продължи борбата. Мариус обаче се сети за малката барикада и се приближи до нея. Тя беше пуста. Само лампионът, който мъждукаше между камъните, я охраняваше. Впрочем улица Мондетур и разклоненията на Птит-Трюандри и на Син бяха напълно спокойни.

Тъкмо се канеше да се отдалечи, след като извърши огледа си, нечий глас го повика тихо в тъмнината:

— Господин Мариус!

Той трепна, защото позна гласа, който два часа по-рано го беше извикал през решетката на улица Плюме.

Само че сега този глас сякаш се беше превърнал в дихание.

Той се огледа, но не видя никого.

Стори му се, че се е излъгал, че това е още една халюцинация, прибавена от възбуденото му въображение към необикновените събития, които се бяха развихрили край него. Той понечи да излезе от отдалечения ъгъл, където беше издигната малката барикада.

— Господин Мариус! — повторно се обади гласът.

Този път не можеше вече да се съмнява, беше чул съвсем ясно. Пак се взря, но не забеляза нищо.

— В краката ви съм — каза гласът.

Той се наведе и различи в мрака някакво същество, което пълзеше към него. То се влачеше по паважа. Това същество го бе извикало.

На светлината на лампиона можеше да се различи блуза, разкъсан кадифен панталон, боси крака и нещо, което приличаше на локва кръв. Мариус съзря бледо лице, което се надигна към него, и чу да му казват:

— Не ме ли познавате?

— Не.

— Епонин.

Мариус се наведе бързо. Това беше действително злочестото момиче. То беше облечено като мъж.

— Как попаднахте тук? Защо сте дошла?

— Умирам — отвърна Епонин.

Някои думи и случки събуждат отпадналите духом същества. Мариус като че се стресна от сън и извика:

— Ранена ли сте? Почакайте, ще ви пренеса в залата. Ще ви превържат. Сериозно ли е? Как да ви взема, за да не ви боли? Къде сте ранена? Помощ! Ах, боже мой! Но какво търсите тук?

Той се опита да пъхне ръката си под нея, за да я повдигне.

Повдигайки я, докосна ръката й.

Епонин простена тихо.

— Заболя ли ви? — попита Мариус.

— Малко.

— Но аз докоснах само ръката ви.

Тя вдигна ръката си към очите на Мариус и той видя на дланта черна дупка.

— Какво е станало на ръката ви? — попита той.

— Пронизана е.

— Пронизана!

— Да.

— От какво?

— От куршум.

— Но как?

— Не видяхте ли пушката, която бяха насочили към вас?

— Видях я и видях също една ръка, която запуши дулото.

— Това беше моята ръка.

Мариус потрепера.

— Каква лудост! Клето дете! Но толкова по-добре, ако е само това, то е дребна работа. Чакайте да ви отнеса да си легнете. Ще ви превържат. От пронизана ръка не се умира.

— Куршумът прониза ръката ми, но излезе през гърба ми — прошепна Епонин. — Излишно е да ме местите. Ще ви кажа как можете да ме превържете по-добре от всеки лекар. Седнете до мене, върху този камък.

Той се подчини. Тя сложи глава върху коленете му и без да го гледа, промълви:

— О, колко е хубаво! Колко ми е добре! Ето! Вече нищо не ме боли!

Девойката замълча за миг, после обърна с мъка лицето си и погледна Мариус.

— Да ви кажа ли, господин Мариус? Дразнех се, че влизате в оная градина. Глупаво е, защото аз ви показах къщата и освен това аз трябваше да зная, че младеж като вас…

Тя се спря и пропъждайки мрачните мисли, които навярно се тълпяха в главата й, каза с покъртителна усмивка:

— Аз ви изглеждах грозна, нали? — После продължи: — Виждате ли, вие сте загубен. Сега никой вече няма да излезе жив от барикадата. Аз ви доведох тук, знаете ли? Вие ще умрете. На това и разчитам. И все пак, когато видях, че се целят във вас, запуших с ръка дулото на пушката. Колко смешно! Но работата е, че аз исках да умра преди вас. Когато куршумът ме прониза, аз се довлякох дотук, никой не ме видя и не се погрижи за мене. Чаках ви, казвах си: „Нима няма да дойде?“ О, ако знаехте само! Аз хапех блузата си, толкова много ме болеше! Но сега ми е добре. Спомняте ли си деня, когато влязох в стаята ви и се огледах в огледалото ви? Ами когато ви срещнах на булеварда край перачките? Как хубаво пееха птичките! Не беше много отдавна. Вие ми дадохте сто су, а аз ви казах: „Не искам парите ви!“ Прибрахте ли си поне монетата? Вие не сте богат. Забравих да ви кажа да си я приберете. Грееше слънце, не беше студено. Спомняте ли си, господин Мариус? О, колко съм щастлива! Всички ще умрат.

Изражението й беше сериозно и покъртително, но тя като че ли не беше съвсем на себе си. Разкъсаната блуза разкриваше гърдите. Тя притискаше, докато говореше, с ранената ръка голата си гръд, където зееше друга дупка. Сегиз-тогиз от нея избликваше струйка кръв, като вино от отпушена бъчва.

Мариус гледаше злочестото създание с дълбоко съчувствие.

— О! — подхвана тя внезапно. — Пак ми става зле! Задушавам се!

Тя захапа блузата си и краката й се изопнаха от болка върху паважа.

В този миг звънкият глас на Гаврош екна на барикадата. Глас на младо петле. Детето се беше качило върху една маса, за да напълни пушката си, и пееше весело много известната по онова време песничка:

Ала щом съгледа Лафайет,

виква всеки полицай проклет:

— Да бягаме! Да бягаме! Да бягаме оттук!

Епонин се надигна, ослуша се и прошепна:

— Той е.

После се обърна към Мариус:

— Братчето ми е там. Не бива да ме види. Ще ми се кара.

— Братчето ви ли? — попита Мариус, който си мислеше с горест и болка в сърцето за дълга си към семейство Тенардие, завещан от баща му. — Кое е вашето братче?

— Момченцето.

— Което пее ли?

— Да.

Мариус понечи да стане.

— О, не си отивайте! — помоли го Епонин. — Няма да изкарам дълго.

Тя беше почти седнала, но гласът й беше задавен и пресечен от хълцания. Сегиз-тогиз се превръщаше в хриптене. Тя приближи колкото се може по-близо лицето си до Мариус и добави със странно изражение:

— Вижте, не искам да ви играя номера. В джоба ми има писмо за вас. Още от вчера. Казаха ми да го пусна в пощата. Аз го задържах у себе си. Не исках да го получите. Ще ми се сърдите може би, когато се срещнем отново след малко на оня свят. Там ще се видим пак, нали? Ето ви писмото.

Тя улови конвулсивно ръката на Мариус с пронизаната си ръка, като че ли без да усеща вече болката. Пъхна ръката му в джоба на блузата си. Мариус действително напипа вътре лист.

— Вземете го — каза тя.

Мариус извади писмото.

Епонин кимна удовлетворена и примирена.

— А сега срещу труда ми, обещайте…

Тя млъкна.

— Какво? — попита Мариус.

— Обещайте ми най-напред!

— Обещавам ви.

— Обещайте ми да ме целунете по челото, когато умра. Аз ще почувствувам целувката ви.

Тя отпусна глава върху коленете на Мариус и клепачите й се склопиха. Той помисли, че злочестата й душа е отлетяла. Епонин лежеше неподвижно. Изведнъж, точно когато Мариус я мислеше заспала завинаги, Епонин бавно отвори очи, в които изплуваха мрачните дълбини на смъртта, и му каза с нежен глас, който сякаш идваше от друг свят:

— Още нещо, знаете ли, господин Мариус, струва ми се, че бях малко влюбена във вас.

Тя се опита да се усмихне й издъхна.

VII
Гаврош дълбокомислено изчислява разстояния

Мариус удържа обещанието си. Той положи една целувка върху смъртно бледото лице, по което бяха избили капчици хладна пот. Това не беше изневяра към Козет, а замислено и нежно прощаване с една изстрадала душа.

Не без трепет взе той писмото, дадено му от Епонин. Тутакси почувствува, че то съдържа важно известие. Гореше от нетърпение да го прочете. Човешкото сърце е устроено така — злочестото момиче едва бе склопило очи, а мисълта на Мариус беше вече в писмото. Той положи нежно девойката върху паважа и се отдалечи. Вътрешен усет му повеляваше да не чете писмото пред трупа й.

Приближи се до една свещ в долната зала. Малкото писмо беше сгънато и запечатано с женска грижливост. Написаният с женски почерк адрес гласеше:

„До господин Мариус Понмерси, в квартирата на господин Курфейрак, улица Верьори №16.“

Той строши печата и прочете:

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом-Арме №7. След осем дни ще бъдем в Англия. Козет, 4 юни.“

Любовта им беше толкова невинна, че Мариус не познаваше дори почерка на Козет.

Станалото може да се предаде с няколко думи. Всичко беше дело на Епонин. След случилото се на 3 юни вечерта тя си беше поставила двояка цел: да осуети плановете на баща си и другите злодеи относно къщата на улица Плюме и да раздели Мариус и Козет. Тя смени дрипите си с първия срещнат млад шегаджия, който намери за забавно да се облече като жена, докато Епонин се облече като мъж. Тя именно подхвърли на Жан Валжан в Марсово поле изричното предупреждение: „Преместете се!“ Жан Валжан действително каза веднага, след като се прибра, на Козет: „Тази вечер тръгваме. Отиваме на улица Ом-Арме заедно с Тусен. А след една седмица ще бъдем в Англия.“ Смазана от този неочакван удар, Козет надраска набързо два реда на Мариус. Но как да пусне писмото в пощата? Тя не излизаше сама, а ако натовареше Тусен с подобна задача, старицата навярно щеше да се изненада и да покаже писмото на господин Фошльован. Докато се измъчваше от тревога, Козет забеляза през решетката Епонин, преоблечена като мъж, която сега постоянно обикаляше около тяхната къща. Козет извика „младия работник“, даде му пет франка и писмото и му каза: „Занесете веднага това писмо на посочения адрес.“ Епонин мушна писмото в джоба си. На следния ден, 5 юни, тя отиде у Курфейрак да потърси Мариус, но не за да му предаде писмото, ами просто така, да го види — постъпка, която всяко влюбено и ревниво сърце би разбрало. Там тя зачака Мариус или най-малкото Курфейрак пак със същата цел, а когато Курфейрак й каза: „Отиваме на барикадите“, внезапно й хрумна нещо. Да се хвърли към тази смърт, както би се хвърлила срещу всякакъв друг вид смърт и да тласне натам и Мариус. Тя последва Курфейрак, разбра със сигурност къде ще се строи барикадата и напълно уверена — понеже беше задържала писмото и Мариус не беше предупреден, — че той ще се яви привечер на ежедневната среща, тя отиде на улица Плюме, почака Мариус и го призова на барикадата от името на приятелите му, смятайки, че той ще отиде там. Тя разчиташе на отчаянието на Мариус, когато разбере, че Козет я няма. Епонин не се лъжеше. И тя от своя страна се завърна на улица Шанврьори. Видяхме как постъпи и там. Тя умря с трагичната радост на ревнивите сърца, които увличат в смъртта си и любимото същество и които си казват: „Той няма да бъде на никоя друга.“

Мариус обсипа с целувки писмото на Козет. Тя го обичаше! За миг му се мярна мисълта, че той не трябва да умре. После си каза: „Тя заминава. Баща й я отвежда в Англия, дядо ми не разрешава да се оженя. Нищо не се е променило в злокобната ми участ.“

Мечтателите като Мариус изпадат в такива състояния на крайно униние, които ги довеждат до най-отчаяни решения. Бремето на живота им става непоносимо и смъртта им се струва най-лесният изход.

Тогава размисли, че има две задължения, да уведоми Козет за смъртта си, като й изпрати последно сбогом, и да спаси от надвисналата катастрофа това клето дете — братчето на Епонин и сина на Тенардие.

Той носеше у себе си бележник. Същият, в който беше съхранявал тетрадката с толкова любовни мисли, предназначени за Козет. Откъсна един лист и написа с молив следните няколко реда:

„Нашата женитба беше невъзможна. Поисках позволение от дядо си, той отказа. Аз съм без състояние, ти също. Изтичах у вас, не те намерих, спомняш си какво ти бях обещал. Сега го изпълнявам. Умирам. Обичам те. Когато четеш тия редове, душата ми ще витае над тебе и ще ти се усмихва.“

Понеже нямаше с какво да го запечата, той просто сгъна листа на четири и написа адреса:

„Госпожица Козет Фошльован, дом господин Фошльован, улица Ом-Арме №7.“

След като сгъна писмото, той постоя известно време замислен, извади повторно бележника си, отвори го и написа със същия молив на първата страница следните няколко реда:

„Казвам се Мариус Понмерси. Трупът ми да се занесе у дядо ми, господин Жилнорман, улица Фийдю-Калвер №6, квартал Маре, Париж.“

Той пъхна обратно бележника в джоба на сюртука си и извика Гаврош. Като чу гласа на Мариус, момченцето се притече с обичайното си весело и предано изражение.

— Искаш ли да направиш нещо за мене?

— Всичко, каквото пожелаете — отвърна Гаврош. — Прави боже, ами че нали без вас работата ми беше спукана!

— Виждаш ли това писмо?

— Да.

— Вземи го. Излез веднага от барикадата (Гаврош неспокойно се зачеса зад ухото) и утре сутрин ще го предадеш на посочения адрес, на госпожица Козет, в дома на господин Фошльован, улица Ом-Арме №7.

Малкият герой отвърна:

— Добре, ама през това време ще превземат барикадата и мене няма да ме има.

— Барикадата по всяка вероятност ще бъде атакувана едва призори и няма да падне преди пладне.

Нападателите действително протакаха новия отдих, даден на барикадата. Това беше почивка, каквато често се наблюдава при нощните сражения, след която винаги следва ожесточена атака.

— Добре — каза Гаврош, — а не може ли да отнеса писмото ви утре сутрин?

— Ще бъде твърде късно. Барикадата вероятно ще бъде блокирана, всички улици ще бъдат завардени и ти няма да можеш да излезеш. Върви веднага.

Гаврош не можа да измисли никакво възражение. Той продължаваше да стои нерешително, чешейки се тъжно по ухото. Изведнъж пръхна като птиче и взе писмото.

— Добре — каза той.

И пое тичешком по улица Мондетур.

Хрумна му една мисъл, която го накара да се реши, но той не я изказа гласно, за да не би Мариус да се възпротиви.

Ето каква беше тази мисъл: „Сега е едва полунощ, улица Ом-Арме не е далеч. Ще отнеса тутакси писмото и ще се върна навреме.“