Виктор Юго
Клетниците (37)

II
Париж от бухалски полет

Ако над Париж в този миг се бе понесло същество, снабдено с крила на прилеп или кукумявка, то щеше да види под себе си мрачен пейзаж.

Целият старинен квартал на халите, пресечен от улиците Сен-Дьони и Сен-Мартен, образува нещо като град в града, където се кръстосват стотици улички, превърнати от въстаниците в редут и плацдарм. Той щеше да му се стори огромна черна яма, издълбана в сърцето на Париж. Тук погледът пропадаше като в бездна. Благодарение на счупените фенери, на плътно затворените прозорци там бе замряла всякаква светлина, всякакъв живот, всякаква врява, всякакво движение. Невидимата охрана на въстанието бдеше навсякъде и поддържаше реда, тоест нощта. Належаща тактика на всяко въстание е да се удавят в пълен мрак малочислените въстанически отреди и да се умножи всеки боец чрез възможностите, които предлага тъмнината. Когато се смрачи, въстаниците почнаха да стрелят по всеки прозорец, на който пламваше свещ. Светлината тутакси угасваше, а тук-таме падаше убит и обитателят. Затова навред цареше пълно мъртвило. Във всички домове ужас, тревога и вцепенение. По улиците пробягваше свещен трепет. Не се различаваха дори дългите редици, на прозорците и етажите, назъбената линия на покривите и комините, нито неясните им отражения върху мокрия, кален паваж. Окото, надзърнало отгоре в тази гъста тъма, би открило може би тук-таме бледи, блуждаещи светлинки, каквито се виждат из развалините, и би доловило странни начупени линии, силуети на необикновени строежи: барикадите. Всичко останало представляваше езеро, обгърнато в мъгла, тягостно, гробовно, над което стърчаха неподвижни и зловещи сенки: кулата Сен-Жак, църквата „Сен-Мери“ и две-три други високи постройки, които човек е замислил като исполини, а нощта превръща в призраци.

Навред около този пуст и вдъхващ тревога лабиринт, в кварталите, където парижкото суетене не беше замряло и където нарядко светеха няколко фенера, наблюдателят би могъл да различи металически блясък на саби и щикове, глух тътен на придвижваща се артилерия и гъмжене на безмълвни батальони, шумове, нарастващи с всяка измината минута. Страхотен пояс, който се сключваше и бавно се затягаше около метежниците.

Обграденият квартал сега изглеждаше като чутовна пещера, в която всичко сякаш спеше или беше застинало неподвижно; всяка негова улица, до която човек би могъл да се добере, тъмнееше, както видяхме, като гроб.

Див мрак, изпълнен със засади, с непознати и опасни стълкновения, където беше страшно да проникнеш и ужасно да останеш; тези, които се вмъкваха, в него, трепереха пред тези, които ги очакваха, и тия, които очакваха, трепереха пред тия, които щяха да дойдат. Зад всеки ъгъл затаени, невидими бойци. Смъртоносни засади, потулени в гъстата нощна тъма. Свършено беше. Не можеха вече да се надяват на никаква друга светлина освен на огъня от пушките, на никаква друга среща освен на внезапното и мимолетно появяване на смъртта. Къде? Как? Кога? Никой не знаеше, но този край беше сигурен и неизбежен. В това белязано за борба място пипнешком щяха да кръстосат оръжията си правителството и въстанието, националната гвардия и народът, буржоазията и метежниците. И за едните, и за другите една и съща неизбежност. Единственият възможен изход отсега нататък беше да излязат оттам победители или да оставят костите си. Толкова критично положение и толкова непроницаем мрак, че и най-неустрашимите бяха обзети от ужас, а най-страхливите — от решителност.

Впрочем една и съща ярост, ожесточение и решителност владееха и двете страни. Да се хвърлят в атака, означаваше за едните да умрат, но никой не мислеше за бягство.

На другия ден всичко трябваше да се свърши, победата трябваше да бъде на едната или на другата страна, въстанието трябваше да прерасне в революция или да се окаже много шум за нищо. Правителството, както и партиите еднакво добре разбираха това. И най-дребният буржоа го чувствуваше. Затова непроницаемата тъма в този квартал, в който щеше да се реши всичко, беше примесена с мъчителна тревога. Затова около това мъртвило, арена на надвисналата катастрофа, тревогата нарастваше. Един само звук, сърцераздирателен като предсмъртно хъркане, надвиснал като проклятие, нарушаваше тишината: тревожният звън на „Сен-Мери“. Едва ли би могло да има нещо по-вледеняващо душата от тази нестихваща и отчаяна камбана, която неуморно стенеше в мрака.

Както често се случва, и природата беше в съзвучие с това, което хората възнамеряваха да правят. Нищо не нарушаваше злокобната хармония на небето и земята. Звездите се бяха скрили, тежки облаци се диплеха печално по целия хоризонт. Над мъртвите улици като огромен погребален саван, проснат над безмерен гроб, бе надвиснало черно небе.

Докато на това място, което е ставало свидетел на толкова революционни събития, се подготвяше още едно, чисто политическо сражение, докато младежта, тайните дружества, учащите настъпваха в името на принципите си, а средната класа — в името на интересите си, за да се сблъскат, вкопчат и повалят, докато всеки бързаше и жадуваше за крайния, решителен час на борбата, далеч и извън този съдбоносен квартал, в дълбоките бездънни низини на низвергнатия стар Париж, който се губеше в блясъка на задоволения и охолен Париж, глухо кънтеше мрачният глас на народа.

Свещен, заплашителен глас, смесица от рева на звяра и от Словото Божие, който стряска малодушните и предупреждава мъдрите, който се надига от низините подобно ръмжене на лъв и ехти от висините подобно глас на гръмотевица.

III
Последният предел

Мариус стигна до халите.

Там всичко беше още по-тихо, по-мрачно и по-неподвижно, отколкото в съседните улици. Като че ли леденият покой на гроба беше излязъл из земята и се беше разпрострял под небето.

Но високите покриви на къщите, които заграждат улица Шанврьори откъм църквата „Сент-Йосташ“, се очертаваха на черния фон, обагрени в червено, отражението на факлата, която гореше на барикадата пред „Коринт“. Мариус се запъти към този червен отблясък. Той стигна до пазара за цвекло, откъдето съзря тъмната улица Прешьор. Тръгна по нея. Часовоят на въстаниците, който бдеше на другия край, не го забеляза. Мариус чувствуваше, че е съвсем близо до целта си и вървеше на пръсти. Така се добра до завоя на малкия сектор от улица Мондетур, единствената връзка с външния свят, оставена от Анжолрас, както си спомня читателят. Когато дойде до последната къща вляво, той подаде глава и надникна в уличката.

Малко по-нататък от черния ъгъл между Мондетур и Шанврьори, който хвърляше широка сянка и прикриваше самия Мариус, младежът забеляза бледо осветените павета, част от кръчмата, а на заден план премигващ лампион, закрепен на някаква безформена стена, и приклекнали мъже, облегнали пушки на земята. Всичко това се намираше на десет тоаза от него. Той виждаше вътрешността на барикадата.

Къщите, които ограждаха отдясно уличката, скриваха от погледа му останалата част на кръчмата, голямата барикада и знамето.

Оставаше му да направи още само една крачка.

Тогава нещастният младеж седна на един камък, скръсти ръце и се размисли за баща си.

Той си представи смелия полковник Понмерси, гордия воин, който бе охранявал по време на републиката границата на Франция, а по времето на императора бе стигнал до пределите на Азия, който беше видял Генуа, Александрия, Милано, Торино, Мадрид, Виена, Дрезден, Берлин, Москва, който беше оставил по всички победоносни бойни полета капки от кръвта, която течеше във вените на Мариус, който беше побелял преждевременно в подчинение и командуване, който, без да разкопчава колана си, с гъсти, надвиснали над гърдите еполети, с почерняла от барутен дим кокарда, с набръчкано от каската чело бе живял в бараки, лагери, биваци, лазарети и се беше върнал след двадесет години велики войни с белег на усмихнатото лице, скромен, спокоен, достоен за възхищение, чист като дете, направил всичко за Франция и нищо против нея.

И си каза, че сега е настанал неговият ден, че и неговият час е избил най-сетне, че след баща си и той трябваше да прояви смелост, сърцатост и неустрашимост, да отиде срещу куршумите, да изложи гърдите си на щиковете, да пролее кръвта си, да търси врага, да търси смъртта, че и той на свой ред щеше да воюва и да излезе на бойното поле, само че неговото бойно поле беше улицата, а войната, която му предстоеше да води, беше гражданска война.

Гражданската война беше раззинала пред него своята паст и той щеше да пропадне в нея.

Тогава го побиха тръпки.

Мариус си спомни за сабята на баща си, която дядо му продаде на вехтошаря за голямо негово съжаление. Каза си, че тази доблестна и неопетнена шпага с право се е изплъзнала от ръцете му и е потънала гневно в мрака. Тя бе побягнала от него, защото е била прозорлива и е предвидила бъдещето. Предчувствувала метежа, войната в канавките, войната по улиците, престрелката през зимничните прозорчета, ударите, нанасяни и получавани в гръб. Защото, идвайки от бойните поля при Маренго и Фридланд, тя не искаше да отиде на улица Шанврьори и след подвизите, които беше вършила чрез ръката на бащата, не желаеше да върши нищо друго чрез ръката на сина. Той си каза, че ако притежаваше тази сабя, ако я беше прибрал от смъртното ложе на баща си и се беше осмелил да я вземе за тази нощна схватка между французи на уличния кръстопът, тя сигурно щеше да опари ръцете му и щеше да запламти като архангелски меч. Цяло щастие наистина, че я нямаше, че бе изчезнала, това беше правилно, справедливо, всъщност дядо му се беше оказал истинският пазител на честта на баща му; всъщност за предпочитане беше сабята на полковника да бъде наддавана на публична продан, да бъде продадена на вехтошаря, да бъде хвърлена при непотребните железарии, отколкото да прониже днес слабините на отечеството.

И Мариус заплака горчиво.

Това беше ужасно. Но какво да стори? Невъзможно му беше да живее без Козет. Щом тя беше заминала, не му оставаше нищо друго, освен да умре. Не й ли беше дал честната си дума, че ще умре? Тя замина, макар че знаеше това. Значи, искаше смъртта му. При това ясно беше, че не го обича вече, щом си беше отишла, без да го предупреди, без нито една дума, без да му остави писмо, макар че знаеше адреса му! За какво и защо да живее занапред? И после как? Възможно ли е да дойде дотук и да се върне? Да се приближи до опасността и да побегне! Да надзърне в барикадата и просто да офейка! Да се измъкне треперещ, казвайки си: „Всъщност стига ми толкова, видях, добре, това е гражданска война, отивам си!“ Да изостави приятелите си, които го чакаха? Които може би имаха нужда от него? Които бяха една шепа срещу цяла армия! Да измени едновременно на всичко: на любовта, на приятелството, на честната си дума! Да оправдае страхливостта си с лъжепатриотизъм! Това беше невъзможно и ако сянката на баща му витаеше някъде в Околния мрак и го видеше да отстъпва, щеше навярно да го шибне с шпагата си и да му кресне: „Върви, подлецо!“

В плен на тия противоречиви мисли, Мариус стоеше навел глава.

Внезапно той вдигна чело. В ума му се беше извършило нещо като тържествено просветление. Близостта с гроба разширява мисловните кръгозори. С лице пред смъртта, очите виждат истината. Видението на боя, в който той се чувствуваше готов да се хвърли, му се стори вече не жалко, а величествено. Благодарение на някакъв сложен вътрешен процес уличната война внезапно прие съвсем друг облик пред умствения му взор. Всички тревожни въпроси, които си беше задавал, го нападнаха отново безредно, но не го смутиха. Той намери отговор на всеки един от тях.

Да помислим, защо всъщност би се възмутил баща му? Нима няма случаи, когато въстанието се издига до степен на дълг? Какво унизително може да има за сина на полковник Понмерси да участвува в битката, която предстои? Тук не става дума вече за Монмирай или Шанпобер. Случаят е съвсем друг. Не е въпрос за свещена земя, а за свещена идея. Отечеството скърби, може и да е тъй, но човечеството ликува. А дали наистина отечеството скърби? Франция пролива кръв, но свободата тържествува. А пред тържеството на свободата Франция забравя своята рана. Освен това, ако се погледне днес на нещата по-отвисоко, какво би могло да се каже за гражданската война?

Гражданска война? Какво означава това? Има ли всъщност война с чужденци? Та нима всяка война между хора не е война между братя? Целта единствено окачествява дадена война. Няма значение дали се води война с друга страна, или се води гражданска война. Има само справедливи и несправедливи войни. До деня, когато бъде сключено великото човешко съглашение, войната въобще или най-малкото войната, която представлява щурм на бързащото бъдеще срещу изоставащото минало, може би ще бъде необходима. В какво може да се упрекне днешното стълкновение? Войната става позор и шпагата става кама само когато са насочени срещу правото, прогреса, разума, цивилизацията, истината! Тогава независимо от това дали става дума за гражданска война, или за война с чужда страна, тя е нечестива. И се нарича престъпление. Като се изключи свещеното изискване — справедливостта, — с какво право една война ще презира друга? С какво право шпагата на Вашингтон би отрекла копието на Камий Демулен? Леонид се опълчва срещу чужденеца, Тимолеон — срещу тиранина; кой от двамата е по-велик? Единият е защитник, другият — освободител. Ще заклеймим ли, без да ни е грижа за целта, всяко въоръжено въстание вътре в страната? Тогава трябва да дамгосаме с безчестие Брут, Марсел, Арнолд де Бланкенхайм, Колини. Партизанска война? Улична война? Защо не? Такава беше войната на Амбиорикс, Артевелд, Марникс, Пелагий. Но Амбиорикс се сражаваше срещу Рим, Артевелд — срещу Франция, Марникс — срещу Испания, Пелагий срещу маврите, всички против външни врагове. В разглеждания случай монархията се явява външният враг. Потисничеството е външният враг. Свещеното право е външният враг. Деспотизмът нарушава моралните граници, също както нашественикът нарушава географските граници. Да се изгони тиранинът или англичанинът, означава и в двата случая едно — да си възвърнеш обратно собствената територия. Настава час, когато не е достатъчно само да се протестира. След умуването идва ред на действието. Живата сила довършва онова, което е започнала идеята. Окованият Прометей полага началото, Аристогитон бележи края. „Енциклопедията“ просвещава духовете, десети август ги наелектризирва. След Есхил — Тразибул, след Дидро — Дантон. Множеството е склонно да приеме властника. Народните маси са податливи на апатия. Тълпата лесно се обединява в покорство. Хората трябва да се раздвижат, да се тласнат, да се разбутат, като им се покаже какво благо е освобождението им, трябва да им се пъхне пред очите истината, да се хвърлят в лицата им пълни шепи светлина. Те трябва сами да бъдат поразени от собственото си избавление. Ослепителната светлина ги пробужда. Затова сигналите за тревога и войните са необходими. Необходимо е да се възправят велики воини и да озарят с дръзновение народите, да разтърсят жалкото човечество, което тъне в сянката на свещеното право, цезаровата слава, силата, фанатизма, безотговорната власт и самодържавието. Тълпата глупаво съзерцава залязващото величие на тези мрачни победи на нощта. Долу тиранинът! Но как? За кого говорите? Нима Луи-Филип наричате тиранин? Не. Не повече от Людовик XVI. Те и двамата са това, което историята е свикнала да нарича добри крале. Но принципите не се интересуват от отделните случаи, логиката на истината е праволинейна, а основното свойство на истината е да не допуска снизхождение. Следователно никаква отстъпка. Всяко посегателство върху правата на човека трябва да бъде пресечено. Людовик XVI въплъщава свещеното право, също както Луи-Филип, защото и той е Бурбон. И двамата до известна степен олицетворяват посегателството на народните права и за да се отстрани всемирното узурпиране, трябва да се борим с тях. Това се налага, защото новото идва винаги от Франция. Падне ли властелинът във Франция, той пада навсякъде. Изобщо има ли по-справедлива кауза, а оттам и по-велика война от тази, която има за цел да утвърди социалната правда, да върне на свободата нейния трон, да върне народа на народа, да върне на човека върховната власт, да възвърне достойнството на Франция, да възстанови разума и справедливостта в цялата им пълнота, да премахне зародиша на враждебност, като всеки стане пълноценен, да унищожи препятствията, които кралската институция изпречва пред всеобщото разбирателство на народите, да постави отново човечеството на едно равнище с правото? Подобни войни изграждат мира. Над света все още стърчи с ненавистните си кули огромната крепост на предразсъдъците, на привилегиите, на суеверията, лъжите, обирничеството; произволите, насилията, неправдите и мрака. Трябва да я сринем из основи. Трябва да съборим тази чудовищна грамада. Да победиш при Аустерлиц, е голям успех, но да превземеш Бастилията, е величествен подвиг.

Едва ли има някой, който да не е проверил със собствения си опит, че душата — в това се заключава чудото на нейното единство, съчетано с вездесъщност — притежава странната способност да разсъждава почти хладнокръвно дори при най-отчаяни положения. Случва се често в най-трагичните монолози на любовно отчаяние или дълбока покруса да се обсъждат и защищават различни становища. Логиката се намесва в бурята на чувствата и нишката на силогизма се вее, без да се скъса, в скръбния вихър на мислите. Точно такова беше душевното състояние на Мариус.

Докато мислеше така, обзет от униние, но и от решителност, изпълнен с колебания и изтръпнал пред това, което възнамеряваше да извърши, погледът му се рееше в заграденото от барикадата пространство. Въстаниците разговаряха полугласно, без да се движат, долавяше се напрегнатото мълчание, което бележи последната фаза на очакването. Над тях, на прозорчето на третия етаж, Мариус различаваше някакъв зрител или свидетел, който като че ли наблюдаваше внимателно какво става. Портиерът, убит от Кабюк. Неговата глава се открояваше смътно отдолу, осветена от заровената в паветата факла. Не можеше да се види нищо по-странно от това мъртвешки бледо, неподвижно и учудено лице с щръкнали коси, широко отворени втренчени очи и зинала уста, наведено сякаш любопитно над улицата; треперливите отблясъци на зловещата светлина се плъзгаха по него. Умрелият наблюдаваше като че ли тия, които бяха обречени на смърт. Дълго повлекло̀ от изтеклата от главата кръв се стичаше на червеникави струйки от прозорчето чак до първия етаж, където се загубваше.