Виктор Юго
Клетниците (36)

II
Играчка-плачка

Както знаем, Легл от Мо живееше най-вече у Жоли. Той си намираше тъй лесно жилище, както птичката — клон. Двамата приятели живееха заедно, ядяха заедно, спяха заедно. Деляха всичко помежду си, дори донякъде и Музикета. Бяха един вид близнаци. Сутринта на 5 юни те отидоха да закусят в „Коринт“. Жоли беше настинал и имаше силна хрема, която беше прихванал и Легл. Сюртукът на Легл беше доста протрит, но Жоли беше облечен изискано.

Беше около девет часът сутринта, когато бутнаха вратата на „Коринт“.

Качиха се на първия етаж.

Посрещнаха ги Матлот и Жиблот.

— Стриди, сирене и шунка — поръча Легл.

Те се настаниха на една маса.

Кръчмата бе празна. Приятелите бяха единствените посетители.

Щом позна Жоли и Легл, Жиблот сложи на масата им бутилка вино.

Едва бяха посегнали към стридите и при люка на стълбата се показа нечия глава, а нечий глас изрече:

— Минавах оттук. Подуших от улицата дивен аромат на сирене от Бри. Затова влязох.

Беше Грантер.

Той взе едно столче и седна при тях.

Когато видя Грантер, Жиблот сложи още две бутилки на масата.

Станаха три.

— Нима ще изпиеш и двете бутилки? — попита го Легл.

Грантер отговори:

— Всички имат ум в главата си, само ти патки пасеш. Че какво са две бутилки за един мъжага.

Докато другите двама започнаха най-напред с яденето, Грантер започна направо с пиенето. Той гаврътна набързо половин бутилка.

— Да не би коремът ти да се е продънил? — пошегува се Легл.

— Продънил се е лакътят ти — отвърна Грантер.

И като изпразни чашата си, добави: — Да, да, Ореле на надгробните речи, сюртукът ти доста се е изтъркал.

— Надявам се, че е така — съгласи се Легл. — Това доказва, че си живеем хубаво, сюртукът и аз. Той е взел моите гънки, никъде не ме притеснява, прилепнал е към безформеното ми тяло, угажда на всичките ми движения, усещам присъствието му само защото ми държи топло. Старите дрехи са също като старите приятели.

— Това е вярно — възкликна Жоли, намесвайки се в разговора им. — Стара дреха, вярна дружка.

— Особено когато го казва хрема в човек — забеляза Грантер.

— По булеварда ли мина, Грантер? — попита го Легл.

— Не.

— Жоли и аз преди малко видяхме челната колона на шествието.

— Чудесно зрелище! — каза Жоли.

— Колко е тиха тази улица! — възкликна Легл. — Кой би подозрял, че в Париж всичко се е обърнало наопаки? Как си личи, че на времето тук е било пълно с манастири! Дю Брьол и Савал ги изброяват, а също и абат Льобьоф. Тук наоколо било само манастири, гъмжало от обути, необути, стригани, брадати, сивокапци, чернокапци, белокапци, францисканци, миними, капуцини, кармелити, малки и големи августинци, стари августинци… Просто се множали.

— Да не говорим за монаси — прекъсна го Грантер. — Почва да ме сърби навсякъде.

След малко той извика:

— Пфу! Глътнах една развалена стрида. Пак ме обзема моята хипохондрия! Стридите са развалени, слугините са грозни. Ненавиждам човешкия род. Преди малко, минах по улица Ришельо пред голямата градска библиотека. Тази купчина раковини, която носи името библиотека, може да те накара да ти се отще да мислиш. Колко много хартия! Колко мастило! Колко драскулки! И всичко това е изписано от хора! Кой дръвник беше казал, че човек бил двуного без пера? Освен това срещнах една хубава мома, моя познайница, красива като пролетта, достойна да се нарича Флореал, извън себе си, представете си, жалката твар, очарована, на седмото небе от щастие, защото вчера някакъв си отвратителен банкер, цял изподупчен от едрата шарка, благоволил да я пожелае! Уви! Жената дебне еднакво жадно и закупчика, и киприя младок. Котките ловят не само мишките, но и птичките. Само преди два месеца тази кокона си стоеше добродетелно в таванската стаичка, пришиваше медни халкички към илиците на корсетите, не знам дали се казва точно така, шиеше си, спеше на походно легло, поливаше цветето си и беше съвсем щастлива. А сега, банкерка! Превращението се е извършило тази нощ. Срещнах жертвата сутринта, сияеща от радост. Най-гнусното е, че тази никаквица и днес беше също тъй хубава, както и вчера. Историята с финансиста не беше изписана на сурата й. Розите притежават това качество или недостатък, сравнени с жените, че следите, които оставят по тях гъсениците, си личат. Ах, няма морал на тоя свят! Призовавам за свидетели миртата — символ на любовта, лавровия венец — символ на войната, маслиненото клонче — каква глупост! — символ на мира, ябълката, която едва не задави Адам със семката си, и смокинята — прародителка на нежния пол. Няма и право, да ви кажа ли какво представлява правото? Галите ламтят за Клузиум, Рим покровителствува Клузиум и ги пита какво зло им е сторил Клузиум. Брен отговаря: „Същото зло, което ви бе сторила Алба, злото, което ви бе сторила Фидена, което ви бяха сторили еквите, волските и сабиняните. Те бяха ваши съседи. А клузяните са наши съседи. Ние разбираме съседството точно като вас. Вие заграбихте Алба, ние ще вземем Клузиум. Рим каза: «Няма да вземете Клузиум.»“ Тогава Брен взе Рим, а после викна: „Vae victis.“^[8] Ето какво представлява правото. Ах, колко много хищни зверове на тоя свят! Колко много орли! Колко орли! Настръхвам от ужас!

Той подаде чашата си на Жоли да му я напълни, пи и продължи, като чашата вино не само не прекъсна излиянията му, но изобщо никой, дори самият той, не й обърна внимание.

— Брен, който завзе Рим, е орел. Банкерът, който взема гризетката, също е орел. И в единия, и в другия случай все същото безсрамие. В какво да вярваш тогава? Има само една истина — виното. Каквито и да са убежденията ви, независимо дали сте за мършавия петел заедно с кантона Юри, или за тлъстия петел заедно с кантона Гларис^[9], пийте! Седнали сте да ме разпитвате за булеварда, за шествието и какво ли още не. Как! Пак ли ще има революция? Тази липса на изобретателност от страна на Господа-Бога просто ме удивява! Час по час току смазва с мазнина жлебовете на събитията. Запъват ли се, не щат ли? Бързо, революция! Ръцете на всеблагия са вечно черни от тази долнокачествена смазка. На негово място аз бих постъпил по-просто. Вместо час по час да си пренавивам машинката, бих повел направо човешкия род, бих изплел събитията брънка след брънка, без да скъсвам нишката, няма да имам нужда от запасни средства, нито от извънредни постановки. Това, което вие наричате прогрес, се привежда в движение от два мотора: хората и събитията. Но колкото и да е тъжно, от време на време се налага нещо изключително. Както при хората, така и при събитията, не е достатъчно обикновеното натрупване: между хората са необходими гении, а сред събитията — революции. Необикновените явления са закон. Всемирният порядък не може без тях. Като виждаме появяването на кометите, изкушени сме, кажи-речи, да вярваме, че и небето се нуждае от актьори за представленията си! Когато най-малко очакваме, Господ току лепне някой метеор на стената на небето. Или внезапно изникне странна звезда, сподирена от огромна опашка. И това поражда смъртта на Цезар. Брут му нанася удар с кинжала си, а Бог го поразява с кометата си. Тряс! И ето ви северно сияние, ето ви революция, ето ви велик човек! Деветдесет и трета година с едри букви, на преден план Наполеон, а в горната част на афиша — кометата от 1811 година. Ах, какъв прекрасен син афиш, цял осеян с неочаквани звезди! Бум! Бум! Невиждано зрелище! Любувайте се, зяпльовци! Всичко е преплетено — и светилата, и драмата. Боже мой, това е премного и все пак недостатъчно. Тези способи, които се прилагат в изключителни обстоятелства, изглеждат великолепни, а всъщност са оскъдни. Приятели, провидението е стигнало до крайните си запаси. Революция ли? Какво доказва това? Че Бог си е изчерпал възможностите. Необходим е преврат, защото връзката между настоящето и бъдещето е прекъсната и защото Бог не е могъл да свърже двата края. Всъщност това потвърждава моите предположения относно материалното положение на Йехова. И като виждам толкова неблагополучия и горе, и долу, такава цигания, такава стиснатост, такава сакънтия и недоимък и на небето, и на земята, като се почне от птичето, което няма зрънце просо, и се стигне до мене, който нямам сто хиляди ливри рента, като съдя по съвсем протритата човешка орисия, па, ако щете, и кралската орисия, която се е изтънила до скъсване — за което свидетелствува самообесилият се принц Конде, — като имам пред вид зимата, която не е нищо друго, ами разпорване на зенита, откъдето почва да духа вятър, като виждам толкова дрипи по върховете на хълмовете в съвсем новата пурпурна одежда на зората, като гледам капките роса; тези фалшиви бисери, като гледам скрежа, този изкуствен скъпоценен камък, или разкапаното човечество и скърпените събития, петната по слънцето и кратерите по луната, като виждам толкова нищета навред около себе си, подозирам, че Бог страда от безпаричие. Вярно, той изглежда привидно заможен, но аз чувствувам, че е притеснен. Дава революция, както търговецът с празна каса дава бал. Не бива да се съди за боговете по външния вид. Под позлатата на небето аз съзирам обеднялата вселена. Мирозданието е пред фалит. Ето защо съм недоволен. Виждате ли, сега сме пети юни, а е почти тъмно. От заранта чакам да съмне. Не се съмна и бас държа, че няма да се развидели през целия ден. Неточност на зле платен служащ. Да, всичко е устроено зле, нищо не се схожда с нищо, този стар свят съвсем се е изметнал и аз минавам в опозиция. Нищо не е наред. Вселената ме дразни. Също както с децата: който иска да има, няма, който не ги иска, ги има. В крайна сметка ще се спукам от яд. Освен това Легл от Мо, този плешивец, ме дразни, като го гледам. Унизително ми е, като си помисля, че съм на същата възраст с тази гола кратуна. Впрочем аз само критикувам, не оскърбявам. Светът е такъв, какъвто си е. Говоря без зъл умисъл, за да ми бъде чиста съвестта. Приемете, отче предвечни, моите уверения в дълбока почит. Ах, кълна се във всички олимпийци и във всички райски богове, аз не съм бил създаден да бъда парижанин, тоест Да отскачам постоянно като топка между две ракети от групата на безделниците към групата на гюрултаджиите. Аз бях роден да бъда турчин, да гледам цял ден източни хубавици как се кълчат в изящни египетски танци, сладострастни като сънищата на непорочен мъж, или да бъда селянин от Бос, или венециански велможа, обкръжен от пленителни синьорини, или дребен немски княз, задължен да достави половин пехотинец на германската конфедерация, и запълващ свободното си време със сушене на чорапите си по плета, тоест по границата си! Ето за какви съдбини бях роден! Да, казах турчин и не си вземам думите назад. Не ми е ясно защо обикновено гледат на турците с лошо око. Мохамед си има и добри страни. Хвала на сарая, пълен с хурии^[10], и на рая, пълен с одалиски! Нека не оскърбяваме мохамеданството, единствената религия, която ви предлага кокошарник! А сега, нека пием. Земята е нелепа глупост. Изглежда, че всички тия глупци ще се бият, ще си трошат мутрите, ще се изтребват посред лято, посред юни, когато биха могли да отидат, хванали под ръка някое мило създание, да подишат в полята топлия запарен мирис, който се носи от окосените ливади. Наистина хората вършат премного дивотии. Старият счупен фенер, който зърнах преди малко у един вехтошар, ме наведе на следния размисъл: „Време е да се просвети човешкият род.“ Ето ме отново тъжен. Така е, като се задавиш със стрида или с революция! Пак ставам мрачен. О! Този гнусен стар свят! Напрягаш се, раздаваш се, унижаваш се, убиваш се и накрая свикваш!

След този изблик на красноречие Грантер напълно заслужено бе обзет от пристъп на кашлица.

— По повод революцията — забеляза Жоли, — по всичко личи, че Мариус е влюбен.

— Знае ли се в кого? — попита Легл.

— Ами!

— Не?

— Ами, казвам!

— Любовните приключения на Мариус! — възкликна Грантер. — Предварително ми е ясно всичко. Мариус е мъгла и той ще да е срещнал някое изпарение. Мариус спада към породата на поетите. А поет означава безумец. Timbraeus Apollo^[11]. Мариус и неговата Мари, Мария, Мариет или Марион са навярно ужасно комични влюбени. Мога да си представя отношенията им. Възвишен унес, при който забравят да се целунат. Непорочни на земята, за да се слеят в безкрая. Души, снабдени със сетива. Тяхното брачно ложе е сред звездите.

Грантер беше почнал втората бутилка и може би се канеше да започне втората си реч, когато в квадратната дупка на стълбата се подаде още едно същество. Показа се момченце, което навярно нямаше още десет години, съвсем дребничко, опърпано, жълто, с източено като муцунка личице, жив поглед, огромна рошава коса, цялото измокрено, но явно доволно.

Детето се обърна, без да се колебае, към Легл от Мо, макар че очевидно не познаваше нито един от тримата другари.

— Вие ли сте господин Босюе? — попита то.

— Това е малкото ми име — отвърна Легл. — Какво искаш от мен?

— Ето какво. Един висок рус младеж на булеварда ме попита: „Знаеш ли леля Юшлу?“ Аз казах: „Да, на улица Шанврьори, вдовицата на дядото.“ Той ме помоли: „Иди там. Ще намериш господин Босюе и ще му кажеш от мое име: «ABC».“ Някакъв номер ви погаждат, нали? Той ми даде десет су.

— Жоли, дай ми назаем десет су — каза Легл и се обърна към Грантер: — Грантер, дай ми и ти десет су.

Станаха му двадесет су и Легл ги даде на детето.

— Благодаря, господине — каза момченцето.

— Как се казваш? — попита Легл.

— Наве, приятелят на Гаврош.

— Остани с нас — каза Легл.

— Седни да ядеш с нас — добави Грантер.

— Не мога — отвърна детето. — Аз участвувам в шествието и викам: „Долу Полиняк!“

И като подви крак под себе си във възможно най-учтив поклон, то си отиде.

Щом детето си отиде, Грантер отново взе думата:

— Ето ви чистокръвен гамен. Породата гамен има много разновидности. Гаменът-нотариус се нарича прескочи-вада, гаменът-готвач — котле, гаменът-фурнаджия — геврек, гаменът-лакей — грум, гаменът-моряк — юнга, гаменът-художник — мазач, гаменът-търговец — припкач, гаменът-придворен — паж, гаменът-царче — дофин, гаменът-бог — младенец.

Междувременно Легл се беше замислил. Той каза полугласно:

— „ABC“ ще рече погребението на Ламарк.

— А високият рус младеж — забеляза Грантер — е навярно Анжолрас, който ти праща съобщение.

— Ще отидем ли? — попита Босюе.

— Вали — забеляза Жоли. — Заклех се да се хвърля в огъня, а не във водата. Не би се ще да хващаб хреба.

— Аз оставам — заяви Грантер. — Предпочитам закуска пред катафалка.

— Заключение: оставаме — поде Легл. — Да пием тогава. Впрочем можем да изпуснем погребението, без да изпуснем метежа.

— А! В бетежа и аз съб таб! — извика Жоли.

Легл потърка ръце.

— Ето че ще отпущаме шевовете на революцията от 1830. Всъщност тя стяга народа под мишниците.

— А на мене тази ваша революция ми е, кажи-речи, безразлична — заяви Грантер. — Аз не мразя правителството. То е един вид корона, пристегната с нощна шапчица. Скиптър, който завършва с чадър. Всъщност мисля, че днес, при такова време, Луи-Филип ще може да използува по два начина символа на кралската си власт: като насочи скиптъра срещу народа и като отвори чадъра срещу небето.

Залата беше тъмна. А и оловни облаци сгъстяваха мрака. В кръчмата, както и по улицата, нямаше никого. Всичко живо беше отишло „да гледа събитията.“

— Пладне ли е, или полунощ? — възкликна Босюе. — Нищо не се вижда. Запали кинкета, Жиблот!

Грантер пиеше мрачно.

— Анжолрас ме презира — измърмори нечуто той. — Анжолрас е казал: Жоли е болен, а Грантер пиян, затова е изпратил Наве при Босюе. Ако беше дошъл да ме извика, щях да го последвам. Толкова по-зле за Анжолрас! Няма да отида на омразното му погребение.

След като взеха това решение, Босюе, Жоли и Грантер не мръднаха вече от кръчмата. Към два часа следобед масата, на която се бяха облакътили, бе отрупана с празни бутилки. Бяха запалили две свещи: едната в зеленясал меден свещник, другата закрепена на отверстието на пукнато шише. Грантер беше увлякъл Жоли и Босюе в пиене, а Жоли и Босюе му бяха възвърнали доброто настроение.

Що се отнася до Грантер, той беше изоставил виното, посредствен източник на мечти. Виното за истинските пиячи може да се радва само донейде на почит. В областта на настиването са известни две магии: бялата и черната. Виното е само бяла магия. Грантер беше смел търсач на блянове. Безпросветността на пълното опиянение, в която надникваше, не го отблъскваше, напротив, привличаше го. Той беше зарязал бутилките и се беше заловил за канчето. Канчето е въртопът. Понеже нямаше под ръка нито опиум, нито хашиш, а искаше да замъгли съзнанието си, той прибягваше до страшната смесица от ракия, бира и абсент, която води до толкова опасни летаргични състояния. Трите вида изпарения: бира, ракия, абсент, затискат душата с оловната си тежест. Три пласта мрак, в който затъва тази небесна пеперуда — душата. И в слоевете дим, които се сгъстяват бавно и приемат очертанията на криле на прилеп, се появяват три безмълвни фурии — кошмарът, нощта и смъртта, които витаят над заспалата Психея.

Грантер не беше стигнал още до тази печална фаза. Напротив, той беше невероятно весел, а Босюе и Жоли споделяха доброто му настроение. Те се чукаха непрекъснато. Грантер подсилваше ексцентричните си думи и мисли, ръкомахайки. Той беше опрял достолепно свитата си в юмрук лява ръка на коляното си, под прав ъгъл, и с развързана връзка, яхнал столчето си, с пълна чаша в дясната ръка, посвещаваше на дебелата прислужница Матлот следната тържествена тирада:

— Нека отворят вратите на двореца! Нека всички станат членове на Френската академия и получат правото да целуват госпожа Юшлу! Да пием!

После се обърна към леля Юшлу и добави:

— О, антична и осветена от обичая жено, приближи се да ти се полюбувам!

А Жоли викаше:

— Баблот и Жиблот, не давайте вече на Грантер да пие. Той пръска луди пари. Само от тази сутрин насам изплюска с безумно разточителство два франка и осебдесет сантима.

А Грантер не млъкваше:

— Кой откачи без мое позволение звездите, за да ги сложи на масата вместо свещи?

Макар и много пиян, Босюе оставаше невъзмутим.

Той беше седнал на перваза на отворения прозорец, изложил гръб на дъжда, и гледаше другарите си.

Изведнъж чу зад себе си врява, бързи стъпки, викове: „На оръжие!“ Обърна се и съгледа по улица Сен-Дьони в дъното на улица Шанврьори Анжолрас с пушка в ръка, Гаврош с неговия пистолет, Фьоий със сабя, Курфейрак с шпага, Жан Прувер с мускетон, Комбфер с пушка, Баорел с карабина, а зад тях цялото бурно въоръжено множество.

Улица Шанврьори беше дълга колкото пушечен изстрел. Босюе сви длани на тръба около устните си и извика:

— Курфейрак! Курфейрак! Ехей!

Курфейрак чу вика му, забеляза Босюе и направи няколко крачки по улица Шанврьори. Той извика: „Какво искаш?“ и въпросът му се размина с въпроса на Босюе: „Къде отиваш?“

— Ще строим барикада! — извика Курфейрак.

— Защо не тук? Мястото е удобно! Направи я тук!

— Вярно, Орльо — отвърна Курфейрак.

И само по един негов знак множеството се втурна по улица Шанврьори.

III
Над Грантер постепенно се спуска нощ

Мястото беше действително извънредно сполучливо избрано — широка в началото улица, стесняваща се в дъното почти без изход; заведението „Коринт“ я приклещваше, уличката Мондетур можеше лесно да се прегради отдясно и отляво, възможно беше нападение само откъм улица Сен-Дьони, тоест само челно и открито.

Полупияният. Босюе беше проявил проницателността на трезвия Ханибал.

Ужас обзе цялата улица, когато дружината нахлу в нея. Не остана нито един минувач, който да не побърза да се скрие. В дъното, вдясно, вляво, дюкянчета, сергии, входни врати, прозорци, щори, тавански прозорчета, всевъзможни капаци от партера до покривите, всичко се затръшна светкавично. Уплашена бабичка закрепи пред прозореца си един дюшек върху прътите за простиране на пране, за да притъпи силата на куршумите. Само кръчмата остана отворена, и то по простата причина, че цялото множество се юрна вътре.

— Божичко! Божичко! — въздишаше леля Юшлу.

Босюе слезе да пресрещне Курфейрак.

Жоли, застанал на прозореца, извика:

— Курфейрак, трябваше да вземеш чадър. Ще хванеш хрема.

Междувременно за няколко минути само изкъртиха двадесетина железни пречки от решетъчната фасада на кръчмата и извадиха паветата на улицата върху площ от десет тоаза. Гаврош и Баорел спряха и обърнаха колата на един фабрикант на вар, някой си Ансо. В нея имаше три бурета с вар, които те бутнаха в подножието на грамадата павета. Анжолрас повдигна капака на избата и всички празни бъчви на вдовицата Юшлу бяха натъркаляни до буретата с вар. С пръстите си, свикнали да боядисват тънките пластинки на ветрилата, Фьоий запъна буретата и колата с две тежки купчини камъни. Камъни, изнамерели бог знае откъде, както и всичко останало. От фасадата на съседна къща откъртиха греди и ги закрепиха върху бъчвите. Когато Босюе и Курфейрак се върнаха, половината улица беше вече преградена с укрепление, по-високо от човешки ръст. Едва ли има нещо по-чевръсто от ръката на народа, когато трябва да се стори нещо, което се гради чрез разрушение.

Матлот и Жиблот се смесиха с работещите. Жиблот сновеше напред-назад, натоварена с чакъл. И нейната умора помагаше на барикадата. Тя поднасяше павета, както би поднасяла вино — все със същото сънливо лице.

По улицата се зададе омнибус, запрегнат в два бели коня.

Босюе прескочи паветата, изтича напред, спря кочияша, свали пътниците, предложи галантно ръка на „дамите“, отпрати кондуктора и се върна с колата, водейки конете за поводите.

— Омнибуси не минават пред „Коринт“ — заяви той. — Non licet omnibus adire Corinthum.

Миг по-късно разпрегнатите коне поеха по улица Мондетур, накъдето им видят очите, а прекатуреният омнибус довърши преграждането на улицата.

Леля Юшлу, смъртно разтревожена, се скри на първия етаж. Тя гледаше с блуждаещи очи, без да вижда, и тихичко се вайкаше. Ужасените й викове като че ли не смееха да излязат от свитото й гърло.

— Свършекът на света — вайкаше се тя.

Жоли допря устни до дебелата, зачервена и набръчкана шия на леля Юшлу и каза на Грантер:

— Аз, драги, винаги съм смятал женската шия за най-нежното нещо на земята.

Грантер обаче беше достигнал върховете на хвалебственото красноречие. Матлот се беше качила на първия етаж. Грантер я улови през кръста и я затика към прозореца с гръмък смях.

— Матлот е грозотия! — викаше той. — Матлот олицетворява грозотата. Матлот е химера. Ето тайната на нейното зачатие: един готически пигмалион, който изливал скулптурите по капчуците на катедралите, се влюбил една прекрасна сутрин в една от тях, най-чудовищната. Той се помолил горещо на Амур да я съживи и това било нашата Матлот. Погледнете я, граждани! Косите й са аленочервени както на любовницата на Тициан. Славно момиче е тя! Аз отговарям, че ще се бие геройски. Във всяко славно момиче се крие герой. Що се отнася до баба Юшлу, тя е безстрашна баба. Вижте й само мустаците! Наследила ги е от мъжа си. Хусарка и половина! И тя ще се сражава. Само те двете стигат, за да сплашат предградието. Другари, ние ще съборим правителството, това е безспорно, както е безспорно, че между маргариновата и мравчената киселина има още петнадесет вида киселини. Впрочем мен лично ми е все едно. Господа, моят баща винаги ме е ненавиждал, защото не разбирах математика. Аз разбирам само от любов и свобода. Аз съм Грантер, славен момък! Понеже никога не съм имал пари, не съм свикнал с тях, затова те никога не са ми липсвали. Но ако бях богат, нямаше вече да има бедни! Щяхте да видите тогава! О! Ако хората с широки сърца имаха дълбоки кесии! Колко по-хубаво щеше да бъде всичко. Представям си Исус Христос с богатството на Ротшилд! Колко благодеяния щеше да върши! Прегърнете ме, Матлот! Вие сте сластна и плаха! Вашите страни жадуват за сестринска милувка, а вашите устни копнеят за любовна целувка!

— Млъкни бе, бъчво! — скастри го Курфейрак.

— Аз съм капитул и магистър на Академията на Тулуза^[12] — отвърна му Грантер.

Анжолрас, който беше застанал прав на барикадата, с пушка в ръка, вдигна хубавото си, строго лице. Както знаем, у него имаше нещо спартанско и пуританско. Той би могъл да умре на Термопилите заедно с Леонид или да изгори Дройхеда заедно с Кромуел.

— Грантер! — извика той. — Върви другаде да преживяш виното си! Тук е място за опиянение, а не за пиянство. Не позори барикадата!

Тези гневни думи оказаха странно въздействие върху Грантер. Като че ли плиснаха чаша студена вода право в лицето му. Той сякаш мигновено изтрезня. Седна, облегна се на една маса близо до прозореца, погледна Анжолрас с неизразима кротост и му каза:

— Ти знаеш, че аз вярвам в тебе.

— Махай се!

— Остави ме да поспя тук.

— Иди да спиш другаде! — извика Анжолрас.

Без да сваля от него мътните си, изпълнени с топло чувство очи, Грантер повтори:

— Остави ме да поспя тук, докато умра.

Анжолрас го изгледа презрително.

— Ти си неспособен да вярваш, да мислиш, да желаеш, да живееш и дори да умреш, Грантер.

— Ще видиш — отвърна му сериозно Грантер.

Той изломоти още няколко неразбрани думи, после обори тежко глава на масата и миг по-късно пияницата заспа — съвсем обичаен завършек на втората фаза от пиянството, към която грубо и рязко го тласна Анжолрас.

IV
Опит да се утеши вдовицата Юшлу

Баорел, във възторг от барикадата, крещеше:

— Ето ти я улицата деколтирана! Колко хубаво й стои!

Докато рушеше малко по малко кръчмата, Курфейрак се опитваше да утеши вдовицата-кръчмарка:

— Нали онзи ден се оплаквахте, лельо Юшлу, че ви съставили протокол и ви наложили глоба, задето Жиблот изтърсила от прозореца една завивка?

— Да, добри ми господин Курфейрак. Ах, божичко, и тази ли маса ще вземете за вашата ужасия? А за завивката и за една саксия, дето беше паднала от таванското прозорче на улицата, правителството ми взе сто франка глоба. Ако и това не е мръсотия!

— Ето, виждате ли, лельо Юшлу, но ние ще отмъстим за вас.

Леля Юшлу не виждаше много ясно каква изгода би имало за нея подобно възмездие в сравнение с новите щети. Това я удовлетворяваше не повече от онази арабкиня, която получила веднъж плесница от мъжа си и отишла да се оплаче на баща си, молейки го да отмъсти за нея:

— Татко, ти трябва да върнеш на мъжа ми оскърбление за оскърбление.

Бащата попитал:

— По коя буза те зашлеви мъжът ти?

— По лявата.

Бащата я зашлевил по дясната и казал:

— Сега трябва да си доволна. Иди кажи на мъжа си, че той е ударил плесница на дъщеря ми, но аз съм ударил плесница на жена му.

Дъждът престана. Новобранци се бяха присъединили към бунтовниците. Работници донесоха, загърнати в якетата им буренце с барут, кошница с бутилки, пълни със сярна киселина, две-три факли от карнавално шествие и кошче с лампиони, „останали от кралския празник“. Този празник се беше състоял неотдавна, на 1 май. Казаха, че всички тия припаси били изпратени от някакъв си бакалин на име Пепен от предградието Сент-Антоан. Единственият фенер на улица Шанврьори, насрещният фенер на улица Сен-Дьони, както и всички фенери в околните съседни улици Мондетур, Син, Прешьор, Гранд и Птит-Трюандри бяха изпочупени.

Анжолрас, Комбфер и Курфейрак ръководеха всичко. В момента се строяха едновременно две барикади, и двете опрени под прав ъгъл, до сградата на „Коринт“. По-голямата преграждаше улица Мондетур откъм улица Син. Тази барикада беше много тясна, изградена изключително от бъчви и павета. На нея работеха петдесетина работници. Около тридесет от тях бяха въоръжени с пушки. Идвайки насам, те бяха сключили колективно „заем“ от един търговец на оръжия.

Мъчно бихте могли да си представите нещо по-пъстро и по-чудновато от тази дружина. Един облечен в къс фрак, с кавалерийска сабя и пистолети в кобури, друг по риза, с кръгла шапка и кесия за барут на кръста, трети със закачен на гърдите нагръдник от девет листа сива хартия и седларско шило вместо оръжие. Някой викаше:

— Да ги изтрепем до един и да умрем върху остриетата на щиковете си!

Самият той изобщо нямаше шик. Друг беше препасал над сюртука си ремък и патронташ на боец от националната гвардия, върху който беше извезан с червена вълна надписът: „Обществен ред“. Доста пушки с номера на съответния легион, малко шапки, нито една връзка, колкото щеш голи ръце и няколко копия. Прибавете към разнообразието на оръжията разнообразието на възрастите и лицата; тук бледи, дребнички младежи, там загорели пристанищни работници. Всички работеха припряно и докато си помагаха взаимно, разменяха мисли за възможностите за успех, надяваха се, че към три часа сутринта ще получат подкрепление — можело да се разчита на един полк, — че цял Париж щял да въстане. Страшни думи, в които се прокрадваше сърдечна веселост. Бихте ги взели за братя. А не си знаеха дори имената. Надвисналата смъртна опасност има прекрасното свойство да побратимява непознати хора.

В кухнята бяха запалили огън и топяха в калъп за патрони оловни канчета, лъжици, вилици, всички калаени прибори на заведението. Същевременно си посръбваха. По масите, между чашите с вино, се търкаляха капсули и едри сачми. В билярдната зала леля Юшлу, Матлот и Жиблот, различно преобразени от уплахата — първата втрещена, втората задъхана, а третата разсънена, — разкъсваха стари парцали и приготвяха превръзки. Трима бунтовници им помагаха, трима космати, брадати и мустакати веселяци, които раздираха с ловки пръсти на шивачки платното и вдъхваха ужас на жените.

Високият мъж, когото Курфейрак, Комбфер и Анжолрас бяха забелязали тъкмо когато се присъединяваше към въстаниците на ъгъла на улица Бийет, работеше на малката барикада и се стараеше да бъде полезен. Гаврош работеше на голямата. Колкото до младежа, който чакаше Курфейрак у дома му и търсеше господин Мариус, той беше изчезнал приблизително по това време, когато обърнаха омнибуса.

Гаврош, на върха на щастието, с грейнало лице, се беше нагърбил със задачата да въодушевява строителите. Той сновеше безспир насам-натам, качваше се, слизаше, пак се качваше, шумеше, сияеше. Като че ли неговото предназначение бе да насърчава всички. Имаше ли остен, който да го подтиква? Да, несретата му. Какво му даваше крила? Жизнерадостта му. Гаврош се беше превърнал във вихър. Виждаха го непрекъснато, чуваха го постоянно. Той сякаш изпълваше въздуха, беше навсякъде в едно и също време. Едва ли не дразнеща вездесъщност. Не даваше никому да си поеме дъх. Той сякаш бе яхнал огромната барикада и я пришпорваше. Досаждаше на безделниците, подканяше ленивците, ободряваше уморените, дразнеше замислените, развеселяваше едни, въодушевяваше други, ядосваше трети, но раздвижваше всички, ужилваше някой студент, ухапваше някой работник, кацваше за миг, спираше се, после пак поемаше, литваше над врявата и усилната работа, подскачаше от един на друг, шумолеше, бръмчеше и тормозеше целия впряг. Конска муха, налетяла върху огромната колесница на революцията.

Тънките му ръчички бяха в постоянно движение, а слабите му дробове в непрекъснато напрежение:

— По-живо! Още павета! Още бъчви! Още туй-онуй! Откъде да се вземе? Дайте насам една кошница вар, за да затъкнем тази дупка. Барикадата ви е много ниска. Трябва да се издигне още. Слагайте всичко, блъскайте всичко, затъквайте всичко. Разрушете къщата. Барикадата е първокласен миш-маш. Дръжте, ето ви една стъклена врата.

Работещите се развикаха:

— Стъклена врата ли? За какво ни е притрябвала твоята стъклена врата, мъниче?

— Като че вие сте херкулесовци! — отвърна Гаврош. — Стъклената врата е извънредно подходяща за барикада. Не пречи на атаката, но спъва превземането. Никога ли не сте крали ябълки през зид, върху който са набити дъна на бутилки? Стъклената врата ще ореже мазолите по краката на националните гвардейци, ако рекат да се покатерят върху барикадата. Дявол взел го! Стъклото си го бива! Не може да се каже, че имате богато въображение, другарчета!

Между другото пистолетът му без спусък го вбесяваше. Той отиваше ту при един, ту при друг и се молеше:

— Дайте една пушка! Искам пушка! Защо не ми дадете пушка?

— Пушка ли? На тебе? — учуди се Комбфер.

— Гледай ти! — възрази Гаврош. — Защо пък не? Че аз имах пушка през 1830, когато се разправяхме с Шарл X!

Анжолрас вдигна рамене.

— Когато намерим достатъчно за мъжете, ще дадем и на децата.

Гаврош се извърна гордо и му каза:

— Ако те убият преди мене, ще взема твоята.

— Хлапак! — каза Анжолрас.

— Младок! — отвърна му Гаврош.

Някакво конте, объркало пътя си, се мярна в дъното на улицата и отвлече вниманието им.

Гаврош му подвикна:

— Елате при нас, млади човече! Как, няма ли да се притечете на помощ на нашето старо отечество?

Контето мигновено се изпари.

V
Подготовка

Вестниците от онази епоха, които писаха, че барикадата на улица Шанврьори била „почти непревземаемо укрепление“, както го окачествяваха те, „издигащо се наравно с първия етаж“, се лъжеха. Истината е, че средната й височина не надхвърляше шест или седем стъпки. Тя беше построена така, че бойците можеха, според желанието си, или да се затулват зад нея, или да стърчат над преградата и дори да се изкачват на върха й благодарение на четири редици павета, наредени като стъпала от вътрешната й страна. Гледана отвън, лицевата стена на барикадата, изградена от купчини павета и бъчви, съединени с греди и дъски, затъкнати в колелата на каруцата на Ансо и на прекатурения омнибус, беше като че ли настръхнала и изглеждаше непревземаема. Между стената на къщите и най-отдалечения от кръчмата край на барикадата бяха оставили тясна пролука, колкото да може да се провре един човек, която им осигуряваше изход. Процепът на омнибуса стърчеше нагоре, закрепен с въжета, и на върха му се развяваше червено знаме.

Малката барикада на улица Мондетур, скрита зад сградата на кръчмата, не се виждаше. Тези две съединени барикади представляваха истински редут. Анжолрас и Курфейрак не счетоха за нужно да преградят другия край на улица Мондетур, който води през улица Прешьор към халите, желаейки навярно да запазят възможността да се свързват с останалата част на града и опасявайки се да не бъдат нападнати през опасната и по-мъчно достъпна улица Прешьор.

Като се изключи този свободен изход, който съставяше според стратегическия език на Фолар „лъкатушен окоп“, както и тясната пролука, оставена откъм улица Шанврьори, вътрешността на барикадата представляваше неправилен четириъгълник, затворен от всички страни, в който се издаваше като нос кръчмата. Между голямата стена и високите къщи в дъното на улицата имаше свободно разстояние около двадесетина крачки; барикадата се опираше, така да се каже, на тия къщи, всички обитавани, но плътно залостени от мазето до тавана.

Построяването на барикадата се извърши безпрепятствено за по-малко от час, без пред взора на шепата смелчаци да се мерне нито един кожен гвардейски калпак или щик. Малцината буржоа, които все още се осмеляваха да излязат на улица Сен-Дьони в тази фаза на метежа, надникваха в улица Шанврьори, съзираха барикадата и ускоряваха крачка.

След като привършиха двете барикади и побиха знамето, въстаниците измъкнаха една маса вън от кръчмата. Курфейрак се качи върху нея. Анжолрас донесе квадратното сандъче и Курфейрак го отвори. Сандъчето беше пълно с патрони. При вида на куршумите и най-смелите потръпнаха и за миг се възцари тишина.

Курфейрак раздаде усмихнат патроните.

Всеки получи по тридесет патрона. Мнозина имаха барут и започнаха сами да правят патрони с оловото, което се изливаше. Буренцето с барут беше сложено върху друга маса, до вратата, и беше оставено за запас.

Сигналът за тревога, който огласяше цял Париж, все още кънтеше. Той се беше слял в еднообразен шум, на който никой не обръщаше вече внимание и чието зловещо виене ту се отдалечаваше, ту се приближаваше.

Напълниха пушките и карабините едновременно, без да бързат, строги и тържествени. Анжолрас постави три патрула извън барикадата, единия на улица Шанврьори, другия на улица Прешьор и третия на Птит-Трюандри.

После, след като довършиха окончателно барикадите и определиха местата на всеки, след като напълниха пушките и поставиха патрулите, сами в страшните улици, където не се мяркаше вече никой, обкръжени от занемелите и като че ли мъртви къщи, откъдето не долиташе ни най-малък шум, издаващ човешко присъствие, обгърнати от нарастващите сенки на припадащия здрач, в мрака и тишината, където се чувствуваше как се приближава нещо страшно й трагично, уединени и изпълнени с решителност, спокойни, те зачакаха с оръжие в ръка.

VI
В очакване

Какво правеха те по време на тези часове на очакване?

Длъжни сме да разкажем за това, защото този епизод принадлежи на историята.

Докато мъжете пълнеха патроните, а жените приготвяха превръзки, докато широката тава, пълна с разтопен калай и олово за отливане на куршуми, димеше върху разгорещен котлон, докато патрулите бдяха с оръжие в ръка над барикадата, докато Анжолрас, неспособен да мисли за каквото и да било друго, бдеше над патрулите, Комбфер, Курфейрак, Жан Прувер, Фьоий, Босюе, Жоли, Баорел и неколцина други се събраха както в най-мирните дни, на школски приказки, в един ъгъл на превърнатата в бункер кръчма, на две крачки от редута, който бяха построили, и опрели на облегалата на столовете си заредените пълни пушки, тези прекрасни младежи, тъй близки до върховния час, започнаха да рецитират любовни стихове.

Какви стихове? Ето ги:

Нали си спомняте онуй чудесно време,

когато бяхме толкоз млади вий и аз

и имахме в сърцата си едничко бреме —

стремежът да сме заедно през всеки час!

 

Ако сберяхме възрастта си ние двама,

не бихме сбрали четиридесет лета

и винаги във стаята ни неголяма —

дори и зиме — все цареше пролетта!

 

Прекрасни дни! Със гордост Манюел блестеше,

Париж пристъпваше към пиршества без страх,

Фоа гърмеше, а в корсажа ви стоеше

една игличка, на която се бодях.

 

Възхита всичко искаше да ви изкаже,

а аз — тогава адвокат, но без дела, —

като отивахме във Прадо, мислех даже,

че розите пред вас навеждаха чела.

 

И чувах те да казват: „Колко е красива!

Дъхът й свеж! Косите — на безброй вълни!

Наметката върху гърба крила покрива,

а шапчицата й е дръпната встрани.“

 

И мислеха си всички минувачи в парка,

видели как в очите ни любов сияй,

че ние съчетаваме във двойка ярка

грижливия април със прелестния май.

 

В щастлива самота живеехме, догдето

в света ни всеки миг от обич бе зает;

не можех аз да кажа нещо, на което

сърцето ти да не откликне във ответ.

 

Във парка на Сорбоната стояхме ние

от залез чак до изгрева поруменял,

че влюбеният може своя плам да скрие

сред красотите на Латинския квартал.

 

Площад Мобер! Площад Дофин! В зори — топва,

когато се обличаше със гръб към мен,

една звезда съзирах да изгрява

сред мрака на тавана влажен и студен.

 

Почитах Платон, други автори любими,

но много по-добре от философа стар,

какво е доброта небесна ти разкри ми

със цветето, което ми поднесе в дар.

 

Един на друг покорни бяхме ний всецяло.

Блажен таван! Да бъда с теб! Да гледам как

отиваш ти към старото си огледало

със младо чело, засияло в онзи мрак!

 

И кой ли би могъл да не запази спомен

за тези времена, изпълнени с цветя,

със панделки, с дантели, със светлик огромен,

изгрял над нас от блясъка на любовта!

 

Една саксия беше нашата градина;

пердето — плат, от твоята пола разпран;

когато ти поднасях канчето от глина,

превръщаше се то в изящен порцелан.

 

Със смях посрещахме и всяка неудача —

изгуби ключа ти, маншона изгори…

Веднъж продадохме портрет и купувача

ни даде тъкмо за вечерята пари!

 

От тебе просех, милостива ти остана —

целувах ти ръцете крадешком, със плам.

Пакетче кестени бе нашата прехрана,

а наша маса беше Дантев том голям.

 

В таванската ми стаичка усамотена

за първи път целунах твоята уста,

като си тръгна — рошава и зачервена,

останах блед, повярвал в Бога и в света!

 

Нали си спомняш часовете, насъбрали

безбройни радости и ни една беда,

и всички шалчета, превърнати в парцали,

въздишките ни, отлетели без следа!

Часът, мястото, оживелите младежки възпоминания, няколко заблещукали на небето звезди, гробовното спокойствие на безлюдните улици, надвисналата неумолимо развръзка, която се подготвяше, придаваха особено патетичен чар на тези стихове, които шепнеше полугласно в здрача Жан Прувер, лиричен поет, както вече обяснихме.

Междувременно на малката барикада бяха запалили един лампион, а на голямата — восъчна факла. Тя беше от ония факли, каквито се виждат по време на карнавала пред каретите, отрупани с маски, които отиват в Куртий. Както казахме, тези факли бяха изпратени от предградието Сент-Антоан.

Факлата беше закрепена в един вид клетка от павета, заградена от трите страни, за да бъде защитена от вятъра и поставена така, че цялата й светлина да пада върху знамето. Улицата и барикадата тънеха в мрак, тъй че се виждаше само червеното знаме, ярко осветено сякаш от огромен тайнствен фенер.

Тази светлина придаваше зловещи кървави отблясъци на аленото знаме.

VII
Човекът, завербуван на улица Бийет

Нощта се беше вече спуснала, а още нищо не се случваше. Чуваше се само смътен ропот, от време на време престрелка, но рядка, откъслечна, далечна. Този отдих, който траеше вече прекалено дълго, предвещаваше, че правителството се бави нарочно, за да организира силите си. Петдесетина защитници на барикадата очакваха шестдесет хиляди души.

Анжолрас почувствува, че го обзема нетърпението, терзаещо силните духом пред прага на страшни събития. Той отиде при Гаврош, който пълнеше патрони в долната зала под оскъдната светлина на две свещи, закрепени от предпазливост върху тезгяха, защото по масите беше пръснат барут. Двете свещи изобщо не личаха от улицата. Въстаниците се пазеха да запалят лампите в горните етажи.

В този миг Гаврош беше много, зает, но не точно с приготовлението на патроните. Мъжът от улица Бийет беше влязъл преди малко в ниската зала и беше седнал на най-тъмната маса. При разпределението му се беше паднала войнишка пушка голям калибър, която той държеше между коленете си. До този момент, улисан в хиляди „забавни“ неща, Гаврош изобщо не беше забелязал този човек.

Когато той влезе в кръчмата, Гаврош го проследи несъзнателно с очи, привлечен от пушката му. После внезапно, щом мъжът седна, момченцето стана. Ако някой беше наблюдавал досега този мъж, щеше да види с какво изключително внимание той разглеждаше всичко, което ставаше на барикадата, сред въстаниците. Откакто влезе в кръчмата обаче, той като че потъна дълбоко в мислите си, без да вижда каквото и да било около себе си. Гаврош се приближи до тази замислена личност и започна да обикаля на пръсти наоколо, като че се боеше да не би да го разбуди. Същевременно по детското му лице, едновременно безочливо и сериозно, завеяно и задълбочено, весело и умърлушено, се сменяха изразителни гримаси на възрастен мъж, които означават: „Ами! Не може да бъде! Така ми се е сторило! Бълнувам! Дали пък наистина това е… Не, не е той! Но, разбира се, той е! Не, не е!“ и прочие. Гаврош пристъпваше ту на един, ту на друг крак, свиваше конвулсивно юмруци в джобовете си, поклащаше шия като птичка и се напрягаше да прозре истината, издал прекомерно долната си устна. Той се чувствуваше едно след друго изненадан, несигурен, невярващ, убеден и смаян. Лицето му придоби изражението на главен евнух, който открива на пазара за роби някоя Венера сред множество дебели жени, или любител на изкуството, който съзира сред купчина долнокачествени драсканици платно от Рафаел. Всичко у него работеше усилено: инстинктът му душеше, умът му съпоставяше. Очевидно беше, че с момчето става нещо необикновено.

Анжолрас го заговори в разгара на колебанията му.

— Ти си дребничък — каза младежът, — няма да те забележат. Излез от барикадата, плъзни се край къщите, пообиколи малко улиците и се върни да ми кажеш какво става.

Гаврош се изпъчи.

— И дребните ги бива за нещо! Много се радвам! Веднага отивам. А между другото доверявайте се по-скоро, на дребните, отколкото на едрите! — И като вдигна глава и сниши глас, Гаврош добави, посочвайки мъжа от улица Бийет: — Виждате ли го оня дългун?

— Е, какво?

— Той е ченге.

— Сигурен ли си?

— Преди две седмици ме смъкна за ухото от парапета на Кралския мост, където се бях покатерил да подишам чист въздух.

Анжолрас бързо се отдалечи от детето и прошепна няколко думи на един работник от виненото пристанище, който стоеше наблизо. Работникът излезе от залата и се върна почти веднага с още трима други. Четиримата мъже, четирима широкоплещести хамали, застанаха, без с нещо да привлекат вниманието му, зад масата, на която се беше облакътил непознатият от улица Бийет. Те явно бяха готови да скочат върху него.

Тогава Анжолрас се приближи до мъжа и го попита:

— Кой сте вие?

При този неочакван въпрос мъжът трепна. Той втренчи поглед в откритите очи на Анжолрас и като че ли отгатна мисълта му. Усмихна се възможно най-пренебрежително, твърдо и решително и отвърна с високомерен и важен тон:

— Ясно ми е, че… Точно така.

— Полицай ли сте?

— Аз съм представител на властта.

— Името ви?

— Жавер.

Анжолрас направи знак на четиримата мъже. Само за миг, преди Жавер да успее да се обърне, те го сграбчиха, повалиха го на земята, вързаха го и го претърсиха.

Намериха у него малка червена картичка, вмъкната между две стъклени пластинки, с герба на Франция и надписа: „Надзор и бдителност“ от едната страна, а от другата името на приносителя: „Жавер, полицейски инспектор, 52-годишен“, и подписа на тогавашния полицейски префект господин Жиске.

Намериха освен това часовника и кесията му с няколко златни монети. Върнаха му кесията и часовника. В джобчето зад часовника напипаха някакъв плик, който Анжолрас разтвори и прочете следните няколко реда, написани собственоръчно от полицейския префект:

„След като изпълни политическото си поръчение, инспекторът Жавер трябва да удостовери чрез специално разузнаване дали действително са се появили злосторници на левия бряг на Сена, близо до Йенския мост.“

Мъжете обискираха Жавер, изправиха го на крака и го завързаха посред ниската зала за знаменития стълб, който някога беше дал името си на кръчмата.

Гаврош, който изчака развоя на драмата, клатейки одобрително глава, се приближи до Жавер и му каза:

— Ето как мишката улови котката.

Всичко протече така бързо, че хората около кръчмата забелязаха шпионина едва когато всичко беше приключено. Жавер не беше гъкнал. Когато го видяха завързан на стълба, Курфейрак, Босюе, Жоли, Комбфер и пръснатите по двете барикади мъже се стекоха долу.

Облегнат на стълба и така, здраво омотан с въжа, че не можеше да помръдне, Жавер бе вдигнал глава с неустрашимото и спокойно изражение на човек, който никога не е лъгал.

— Шпионин — каза Анжолрас. После се обърна към Жавер: — Ще ви разстреляме, две минути преди да падне барикадата.

Жавер запита високомерно:

— А защо не веднага?

— Защото пестим барута.

— Тогава довършете ме с нож.

— Шпионино — отвърна красивият Анжолрас, — ние сме съдници, а не убийци.

После той повика Гаврош:

— Ей, ти! Върви си по работата! Изпълнявай задачата!

— Отивам! — извика Гаврош.

Той се спря за миг на вратата и добави:

— Добре, че се сетих. Трябва да ми дадете пушката му! — После допълни: — Музикантът за вас, а кларинетът за мене.

Момченцето отдаде чест и весело се провря през процепа на голямата барикада.

VIII
Няколко въпросителни по повод именувания Кабюк, който може би не се наричаше Кабюк

Трагичното описание, с което сме се заели, не би било пълно, читателят не би видял точния и действителен облик на върховните минути на родилни мъки и съпроводени с напъни гърчове, предшествуващи раждането на революцията, ако пропуснем в нахвърляната тук скица, една случка, наситена с епически и суров трагизъм, която последва непосредствено след отдалечаването на Гаврош.

Човешката тълпа прилича, както е известно, на снежна топка, при търкалянето на която се полепва каква ли не сбирщина. Никой не пита другия откъде е дошъл. Между минувачите, които се бяха присъединили към множеството, водено от Анжолрас, Курфейрак и Комбфер, имаше и едно същество, което беше навлякло протрита на раменете хамалска рубашка. То ръкомахаше, крещеше и приличаше на пиян дивак. Тоя човек, който се именуваше или се беше преименувал Кабюк, съвсем непознат впрочем на тези, които уж го познаваха, мъртво пиян или преструващ се на пиян, беше седнал с неколцина други на една маса, измъкната извън кръчмата. Докато наливаше на тия, които още не се даваха, Кабюк като че ли разглеждаше замислено къщата в дъното на барикадата, чиито пет етажа се издигаха над улицата точно срещу улица Сен-Дьони. Внезапно той извика:

— Знаете ли какво, другари? От тази къща трябва да стреляме! Застанем ли на прозорците и дяволът няма да може да влезе в улицата!

— Да, само че къщата е затворена! — забеляза някой от пиячите.

— Ще потропаме.

— Няма да отворят.

— Тогава ще издъним вратата.

И Кабюк се спусна към вратата, на която висеше доста тежък чук. Той потропа. Вратата не се отвори. Той потропа втори път. Никой не отговори. Трети път. Същото мълчание.

— Има ли някой вътре? — извика Кабюк.

Никакъв признак на живот.

Тогава той сграбчи една пушка и почна да блъска вратата с приклада. Вратата беше сводеста, ниска и тясна, солидна, от дъбово дърво, обкована от вътрешната страна с ламарина и с железни пръчки — истинска крепостна врата. Къщата затрепери от силните удари, но вратата не се поддаде.

По всяка вероятност обаче обитателите се разтревожиха, защото малкото четвъртито прозорче на третия етаж светна, отвори се и от него се показа безобидното, изплашено лице на беловлас старец, портиер на къщата, който държеше свещ в ръка.

Кабюк спря да чука.

— Какво обичате, господа? — попита портиерът.

— Отваряй! — викна Кабюк.

— Не може, господа.

— Отваряй веднага.

— Невъзможно е, господа!

Кабюк вдигна пушката и се прицели в портиера, но понеже беше долу, в тъмното, портиерът не го видя.

— Отваряш ли, да, или не?

— Не, господа.

— Казваш не, а?

— Казвам не, добри ми…

Портиерът не довърши. Пушката гръмна. Куршумът влезе под брадата на стареца и излезе през тила му, като прониза вратната вена. Старецът се строполи, без да успее да въздъхне. Свещта падна и угасна, виждаха се само клюмналата над перваза на прозорчето неподвижна глава и разсейващият се към покрива белезникав дим от изстрела.

— Готово — заяви Кабюк, като тупна приклада на пушката си о паважа.

Едва произнесъл тая дума, нечия ръка здраво като орлови нокти го улови за рамото и един глас заповяда:

— На колене!

Убиецът се обърна и видя пред себе си побледнялото, ледено лице на Анжолрас. Той държеше в ръка пистолет.

Беше дотичал, щом чу изстрела.

Той бе сграбчил с лявата си ръка яката, якето, ризата и тирантите на Кабюк.

— На колене! — заповяда повторно Анжолрас.

И с властно движение крехкият двадесетгодишен младеж огъна като тръстика набития, як хамалин и го свлече на колене в калта. Кабюк се опита да се съпротиви, но изпитваше чувството, че го е вкопчила свръхчовешка ръка.

Блед, разгърден, с развени коси, Анжолрас в този миг напомняше с нежното си лице античната Темида. Издутите му ноздри и наведените му очи придаваха на неумолимия му гръцки профил изражението на гняв и неподкупност, присъщи според древните на правосъдието.

Цялата барикада се беше насъбрала; застанали в кръг, на известно разстояние, хората занемяха пред зрелището, което ги очакваше.

Повален на земята, Кабюк не се опитваше вече да се съпротивлява и трепереше като лист. Анжолрас го пусна и извади часовника си.

— Съсредоточи се — му каза той. — Моли се или мисли. Имаш една минута.

— Милост! — прошепна убиецът. После наведе глава и промърмори няколко неясни ругатни.

Анжолрас не сваляше очи от часовника си. Той изчака да мине една минута, после прибра часовника в джоба на жилетката си. След това улови за косите Кабюк, който се свиваше на топка в краката му и виеше, и доближи пистолета до ухото му. Мнозина от тия неустрашими мъже, които бяха направили така спокойно най-страшната стъпка, извърнаха глави.

Проехтя изстрел, убиецът рухна ничком на паважа, а Анжолрас се изправи и изгледа твърдо и строго насъбралите се. После ритна с крак трупа и каза:

— Изхвърлете го навън.

Трима мъже вдигнаха тялото на клетника, разтърсвано още от несъзнателните гърчове на напускащия го живот, и го метнаха отвъд малката барикада в улица Мондетур.

Анжолрас стоеше замислен. Величествена сянка се спусна бавно над суровото му спокойно лице. После той изведнъж заговори. Хората се смълчаха.

— Граждани — започна Анжолрас, — този човек извърши нещо мерзко, а аз извърших нещо ужасно. Той уби, затова и аз го убих. Принуден бях да сторя това, защото въстанието изисква дисциплина. Тук убийството е още по-голямо престъпление, отколкото където и да било другаде. Революцията ни гледа, ние сме жреци на републиката, ние сме свещени жертви на дълга и не трябва да даваме възможност да клеветят борбата ни. Затова аз изправих на съд и осъдих на смърт този човек. Принуден да извърша това деяние, от което се отвращавам, аз изправям на съд и себе си и скоро ще видите моята присъда.

Хората, които го слушаха, изтръпнаха.

— Ние ще споделим участта ти! — извика Комбфер.

— Нека бъде така — поде Анжолрас. — Още една дума. Изпълнявайки присъдата над този човек, аз се подчиних на необходимостта. Обаче необходимостта е чудовище от стария свят. Необходимостта се нарича Съдба. Законът на прогреса обаче се изразява в това, че всички чудовища се разсейват пред ангелите, че Съдбата изчезва пред братството. Не е подходящ моментът да произнасяме думата любов. Няма значение. Аз произнасям тази дума, аз й въздавам слава. Любов, бъдещето е твое! Смърт, аз прибягвам към тебе, но те ненавиждам. Граждани, в бъдеще няма да има нито мрак, нито мълнии, нито жестоко невежество, нито кървавия закон „око за око“. Понеже няма да има вече Сатана, няма да има и архангел Михаил. В бъдеще никой никого няма да убива, земята ще сияе, човешкият род ще прелива от любов. Ще дойде, граждани, денят, когато навред по земята ще се възцари съгласие, хармония, светлина, радост и живот, ще дойде. И именно за да може да дойде той, ние отиваме сега на смърт.

Анжолрас млъкна. Моминската му уста се затвори. Той постоя още известно време прав, застинал като мрамор на мястото, където беше пролял кръв. Втренченият му поглед караше хората около него да говорят полугласно.

Жан Прувер и Комбфер си стиснаха мълчаливо ръце и облегнати един на друг при ъгъла на барикадата, загледани с възхищение, примесено със съчувствие, в строгия младеж, жрец и палач, чист като кристал и твърд като скала.

Нека поясним още сега, че по-късно след боя, когато всички мъртъвци бяха откарани в моргата и обискирани, у Кабюк беше намерена карта на полицейски агент. Авторът на тази книга видя с очите си през 1848 година специалния доклад от 1832 година до полицейския префект по този повод.

Нека прибавим, че ако трябва да вярваме на едно доста странно, но по всяка вероятност основателно полицейско предание, Кабюк бил Грошаря. Истината е, че след смъртта на Кабюк не се чу вече да се говори за Грошаря. Грошаря не остави никаква следа след изчезването си. Като че ли се сля с невидимото. Животът му беше мрак, смъртта му — нощ.

Групата въстаници бяха още под впечатлението на този трагичен съдебен процес, така бързо разгледан и така бързо приключен, когато Курфейрак съгледа на барикадата дребничкия младеж, който беше търсил заранта Мариус в квартирата му.

Момчето с дръзко и безгрижно изражение беше дошло при въстаниците, когато се беше стъмнило.