Виктор Юго
Клетниците (35)

II
Гаврош на поход

Да размахваш посред улицата пистолет без спусък е такава обществена проява, че Гаврош с всяка измината крачка все повече се разпалваше. Той пееше откъси от „Марсилезата“ и сегиз-тогиз се провикваше бодро:

— Всичко е наред. Боли ме лявата лапа. Изкълчил съм си ревматизма, но съм доволен, граждани. Буржоата да мируват, че сега ще им изпея страшно бунтовни куплетчета. Какво представляват ченгетата? Кучешка пасмина! Да не оскърбяваме кучетата. Ех, че ми се ще да си имам едничко на пистолета^[1]. Идвам от булеварда, приятелчета. Там почва да припарва, там ври и кипи. Време е да се обере пяната. Напред, другари! Нека нечистата кръв да напои браздите!^[2] Готов съм да дам живота си за отечеството, никога вече не ще видя гаджето си. О, да, Нини, край, Нини! Но както и да е, да живее радостта! Да се бием, пусто да остане! До гуша ми дойде деспотизмът!

В този миг конят на един национален гвардеец се просна на паважа. Гаврош остави пистолета си на земята, повдигна мъжа и му помогна да повдигне и коня. После взе отново пистолета си и продължи нататък.

Улица Торини тънеше в спокойствие и тишина. Тази бездушност, присъща на квартала Маре, противоречеше на околната невероятна суматоха. Четири сплетници разговаряха на прага на една врата. Шотландия е прочута със своето трио от вещици, но и Париж си има своя квартет от клюкарки. Съдбоносното: „Ще станеш крал“ би могло да бъде също така зловещо подхвърлено на Бонапарт на кръстопътя Бодуайе, както на Макбет в храсталаците на Армюр. Все същото злокобно грачене.

Клюкарките от улица Торини се занимаваха само с личните си работи. Те бяха три портиерки и една вехтошарка с кош и кука в ръка.

Четирите като че стояха на стража на четирите крайни точки на старостта: грохналост, немощ, нищета и печал.

Вехтошарката се държеше смирено. В това общество, изложено на различни ветрове, вехтошарката се кланя, портиерката покровителствува. Този факт се дължи на купчината смет край пътния камък, която зависи от прищявката на портиерката и бива тлъста или постна според това, кой я изхвърля. Случват се добросърдечни метли.

Тази вехтошарка се усмихваше признателно — о, каква усмивка! — с пълна кошница на трите портиерки. Водеше се следният разговор:

— Все такава проклета ли е котката ви?

— Боже мой, нали знаете какви са котките, естествено, те са врагове на кучетата. Виж, на кучетата не им е леко!

— И на хората.

— Само че котешките бълхи не отиват у хората.

— Котките са нищо, но кучетата са опасни. Спомням си, една година имаше толкова много кучета, че писаха чак във вестника. Беше по времето, когато в Тюйлери в малката каляска на римския крал бяха впрегнали големи овни. Спомняте ли си?

— Аз обичах херцог Бордо.

— А пък аз познавах Людовик XVII. Предпочитам него.

— Месото много поскъпна, стрино Патагон!

— А, да не говорим, в месарницата е ужас! Месарите са обирници! Само остатъци ти дават.

В този момент се намеси и вехтошарката:

— Не върви търговията, госпожи. Боклука хич го не бива. Хората вече не хвърлят нищо. Всичко си изяждат.

— Има по-бедни и от вас, стрино Варгулем.

— Колкото за това, имате право — отвърна почтително вехтошарката, — все пак аз поне имам занаят.

Настана мълчание, а след това вехтошарката, водена от присъщата на всеки човек потребност да се похвали, добави:

— Като се прибера сутрин, опразвам коша и почвам обирането (вероятно вместо подбирането). Натрупвам всичко на купчини в стаята. В един панер парцалите, остатъците от плодове и зеленчуци в едно каче, бельото в шкафа, вълнените парцали в скрина, хартиите в ъгъла до прозореца, годното за ядене в паницата, стъклата в камината, скъсаните обувки зад вратата, а кокалите под леглото.

Гаврош стоеше зад жените и слушаше.

— Бабки — намеси се той, — какво сте се разбъбрили за политика?

Посрещна го залп от ругатни на четири гласа.

— Още един злодей!

— Какво стиска в лапата си? Пистолет?

— Вижте само какъв противен хлапак!

— Няма да миряса, докато не катурне властта.

Преизпълнен с презрение, Гаврош се отказа от отмъщение, а само им се изплези, като разпери ръка пред носа си.

— Проклето босоного! — кресна вехтошарката.

Жената, на която казваха стрина Патагон, плесна възмутено с ръце.

— Сигурно ще ни сполети нещо лошо. Съседският хлапак, оня с брадичката, минаваше всяка сутрин под ръка с млада хубостница с розово шапче, а днес го видях с пушка в ръка. Стрина Башьо ми каза, миналата седмица имало революция в… в — е, там, където е онова теле, — в Понтоаз. А сега пък виждате ли това отвратително момчище с пистолета? Изглежда, че Селестините са натъпкани с оръдия. Как да се разправя правителството с такива изчадия, които се чудят само какво да измислят, за да не дават мира на хората. Тъкмо се бяхме малко поуспокоили след всичките нещастия. Христе боже, нали видях бедната кралица, като я караха с колата! И от всички тия разправии тютюнът пак ще поскъпне. Безобразие! А тебе, обеснико, сигурно ще те видя на гилотината!

— Сополът ти виси, мила антико! — каза Гаврош. — Обърши си чушката.

И той отмина нататък.

Когато стигна до улица Паве, пак се сети за вехтошарката и произнесе следния монолог:

— Грешиш, че оскърбяваш революционерите, бабо, обирачка на боклук! Пистолетът, който виждаш, е за твое добро. За да сбираш в коша си повече годни за ядене неща.

Изведнъж той чу зад себе си шум. Портиерката Патагон вървеше по петите му и викаше, заплашвайки го с юмрук:

— Мръсно копеле!

— Абсолютно никак не ми пука! — отвърна Гаврош.

Малко след това той мина край дома на Ламоаньон и нададе боен призив:

— Напред, на бой!

Внезапно го налегна горчива печал. Той погледна укорително пистолета си, като че ли се опитваше да го умилостиви.

— Аз съм тръгнал да стрелям, но ти не стреляш — въздъхна той.

Среща с куче може да отвлече вниманието ви от липсващия спусък. Неочаквано мина много мършаво псе. Гаврош се трогна.

— Клето паленце, бъчва ли си глътнало, та ти личат всичките обръчи?

После той се отправи към Орм-Сен-Жерве.

III
Справедливото възмущение на един бръснар

Достопочтеният бръснаро-фризьор, който беше изгонил двете момченца, приютени от Гаврош в бащинската утроба на слона, се намираше в този момент в дюкянчето си и бръснеше стар войник — легионер от запаса, служил на времето при императора. Те разговаряха. Бръснарят естествено говореше за метежа, за генерал Ламарк и от Ламарк разговорът се прехвърли на императора. Ако Прюдом присъствуваше на този разговор между бръснар и войник, навярно щеше доста да го украси и щеше да го озаглави: „Диалог между бръснача и сабята.“

— Господине — казваше бръснарят, — как яздеше императорът?

— Лошо. Не умееше да пада. Затова никога не падаше.

— Хубави ли му бяха конете? Сигурно е имал отлични коне.

— В деня, когато ми връчи кръст за храброст, забелязах коня му. Чисто бяла кобила, вихрогон. Ушите й бяха много раздалечени, седлото дълбоко, малка главица с черна звезда на челото, дълга шия, яки, жилести крака, изпъкнали ребра, полегати рамене, моден гръб. Висока малко повече от петнадесет педи.

— Хубав кон! — забеляза бръснарят.

— Любимият кон на негово величество.

Бръснарят почувствува, че след тези думи се полага малко мълчание. Той помълча и след това поде:

— Императорът е бил раняван само веднъж, нали?

Старият войник отговори спокойно, с нетърпящ възражение тон на очевидец:

— В петата. При Ратисбон. Никога не съм го виждал по-издокаран оттогава. Беше чист като нова монета.

— Ами вас, господин ветеран, вас навярно често са ви ранявали?

— Мене ли — каза войникът. — Нищо особено. При Маренго ме цапнаха два пъти със сабя по тила, при Аустерлиц един куршум ми се заби в дясната ръка, а при Йена — в лявото бедро. При Фридланд ме удариха с щик, а пък при Москва река ме намушкаха седем-осем пъти с копие. При Люцен парче от снаряд ми отнесе пръста… А освен това при Ватерло един едрокалибрен куршум остана в бедрото ми. Това е всичко.

— Колко е прекрасно да умреш на бойното поле! — възкликна бръснарят с въодушевление, достойно за Пиндар. — Лично аз, честна дума, по бих предпочел да ми пръснат корема със снаряд, отколкото да пукна на одъра от някоя болест, бавно, всеки ден по малко, с разни там лекарства, лапи, инжекции и доктори!

— Не сте придирчив! — каза войникът.

Още недовършил думите си, страшен трясък разтърси бръснарницата. Стъклото на витрината се пропука звездообразно.

Бръснарят стана смъртно блед.

— Божичко — извика той, — това сигурно е…

— Какво?

— Оръдейният снаряд!

— Ето го — каза войникът.

Той вдигна от земята нещо. Беше камъче.

Бръснарят изтича към счупеното стъкло и видя Гаврош, който бягаше колкото му държаха краката към пазара Сен-Жан. Минавайки пред бръснарницата, Гаврош, който беше взел присърце съдбата на двете малчуганчета, не можа да устои на изкушението да каже добър ден на бръснаря и запрати камък във витрината му.

— Виждате ли! — изкрещя бръснарят, чието побледняло от страх лице беше станало сега моравочервено от гняв. — То прави зло заради самото зло. Да не би някой нещо да му е сторил на това сополанче!

IV
Детето се учудва на стареца

Междувременно на пазара Сен-Жан, където полицейският пост беше вече обезоръжен, Гаврош се присъедини към дружината, водена от Анжолрас, Курфейрак, Комбфер и Фьоий. Почти всички бяха въоръжени. Баорел и Жан Прувер бяха успели да ги намерят и увеличиха състава на отряда. Анжолрас носеше ловджийско чифте, Комбфер — пушка на национален гвардеец с номера на легиона, а в колана си беше затъкнал два пистолета, които се виждаха през разкопчания му сюртук. Жан Прувер се беше снабдил със стар кавалерийски мускетон, Баорел — с карабина, Курфейрак размахваше гола сабя, измъкната от тръстиков бастун, а Фьоий вървеше напред със сабя в ръка и викаше:

— Да живее Полша!

Без връзки, без шапки, задъхани, измокрени от дъжда, с искрящи очи, те стигнаха до кея Морлан. Гаврош се обърна невъзмутимо към тях:

— Накъде сме?

— Ела — каза Курфейрак.

Зад Фьойй вървеше или по-скоро подскачаше Баорел, който се чувствуваше като риба във вода по време на метеж. Беше сложил алена жилетка и устата му сипеше гръм и мълния. Жилетката му уплаши един минувач, който завика, загубил ума и дума:

— Червените идат!

— Червеното! Червените! — отвърна Баорел. — Ама че глупав страх, гражданино! Аз пък хич не треперя пред аления мак, нито малката Червена шапчица ми вдъхва ужас. Слушайте, гражданино, оставете рогатия добитък да се плаши от червеното.

Той съгледа на един ъгъл съвсем миролюбива обява, залепена на стената — разрешение да се ядат яйца, — послание по случай постите на парижкия архиепископ до „паството“ му.

Баорел възкликна:

— Паство! Вежливо название на стадо гъски.

И той смъкна посланието от стената. Тази постъпка спечели тутакси Гаврош. От този миг гаменчето почна да наблюдава внимателно Баорел.

— Баорел — забеляза Анжолрас. — Грешиш. Трябваше да оставиш посланието на мира, то не ни влиза в работата и ти напразно си изстрелваш патроните. Пази си запасите. Не бива да се гърми нахалост, нито с пушка, нито със сърцето.

— Кой както я разбира, Анжолрас — възрази Баорел. — Тези епископски писания ме дразнят. Искам да си ям яйца без светейшото му разрешение. Ти си тиха вода, а аз се забавлявам. Впрочем аз съвсем не си хабя силите, напротив, само се засилвам по този начин. Разкъсах посланието, кълна се в Херкулес, само за да възбудя охотата си.

Думата „Херкулес“ направи силно впечатление на Гаврош. Той не пропущаше случай да се образова, а този смъквач на афиши беше спечелил уважението му.

— Какво значи Херкулес? — попита детето.

— Това ще рече „дявол да ме вземе“ на латински — обясни Баорел.

В този миг той позна някакъв блед младеж с черна брада, който ги наблюдаваше от един прозорец, вероятно един от Приятелите на ABC. Извика му:

— Бързо патроните! Para bellum!^[3]

— Хубавец^[4], вярно! — забеляза Гаврош, който вече разбираше латински.

Следваше ги шумно шествие — студенти, артисти, младежи, симпатизиращи на Кугурдата в Екс, работници, пристанищни носачи, въоръжени с тояги и щикове, а някои като Комбфер със затъкнати пистолети. И един старец, който изглеждаше премного стар, вървеше сред тълпата. Той нямаше оръжие и бързаше, за да не изостане назад, макар че имаше занесен вид. Гаврош го забеляза.

— Квойтуй? — попита той Курфейрак.

— Един дядо.

Този старец беше господин Мабьоф.

V
Старецът

Нека разкажем какво се беше случило.

Анжолрас и приятелите му минаваха по булевард Бурдон покрай държавните житни складове, когато драгуните нападнаха множеството. Анжолрас, Курфейрак и Комбфер вървяха с тия, които свиха по улица Басомпиер, викайки:

— На барикадите!

На улица Ледигиер те срещнаха някакъв старец.

Вниманието им беше привлечено от обстоятелството, че старецът вървеше на зигзаг, сякаш беше пиян. Освен това той държеше шапката си в ръка, макар че беше валяло цялата сутрин, а и в момента дъждът се лееше като из ведро. Курфейрак позна дядо Мабьоф. Той го знаеше, защото неведнъж беше придружавал Мариус до неговия дом. Познавайки миролюбивите и извънредно плахи привички на стария църковен настоятел и библиофил, той се изненада, че го среща сред суматохата, на две крачки от обстрелващите кавалеристи, почти в разгара на боя, без шапка под дъжда и под куршумите, и го спря. Двадесет и пет годишният метежник и осемдесетгодишният старец размениха следния диалог:

— Приберете се в дома си, господин Мабьоф.

— Защо?

— Почват размирици.

— Много добре.

— Ще има сеч и пушечна стрелба, господин Мабьоф.

— Отлично.

— И оръдеен огън.

— Още по-добре. А къде отивате вие?

— Отиваме да съборим правителството.

— Великолепно.

И той тръгна с тях. От този миг старецът не промълви вече нито дума. Стъпките му внезапно станаха твърди. Работници му предложиха ръка, той отказа с кимване на глава. Вървеше почти в първата редица на колоната и погледнат отстрани, изглеждаше, че крачи бодро, а погледнат в лице, изглеждаше, че спи.

— Какво запалено старче! — шепнеха студентите.

Сред тълпата се понесе слух, че бил бивш конвентист, стар цареубиец.

Групата пое по улица Верьори. Малкият Гаврош вървеше най-отпред и пееше с все гърло, изпълнявайки по този начин ролята на тръбач. Той пееше:

А ето че луната пак изгря,

кога ще идем в близката гора?

Шарло шептеше на Шарлота с ласкав глас.

                Ту, ту, ту

                за Шату.

Единствен Бог, единствен цар, единствен грош, един ботуш си имам аз.

Понеже бяха пили сутринта

роса и дъх от свежите цветя,

люлееха се две врабчета в ранен час.

                Си, си, си.

                за Паси.

Единствен Бог, единствен цар, единствен грош, един ботуш си имам аз.

И всяко беше със провесен нос —

пияно, както се напива кос,

в гората тигър им се смееше в захлас.

                Дон, дон, дон

                за Мьодон.

Единствен Бог, единствен цар, единствен грош, един ботуш си имам аз.

И ни едното да кълне не спря.

Кога ще идем в близката гора?

Шарло шептеше на Шарлота с ласкав глас.

                Тен, тен, тен

                за Пантен.

Единствен Бог, единствен цар, единствен грош, един ботуш си имам аз.

Метежниците отиваха към „Сен-Мери“.

VI
Новобранци

Тълпата растеше с всяка измината минута. Когато наближиха улица Бийет, снажен, непознат мъж с леко прошарена коса, чието сурово и дръзко изражение направи впечатление на Курфейрак, Анжолрас и Комбфер, се присъедини към тях. Вървейки най-отпред, увлечен в песни, свиркане, вдигане врява и блъскане по затворените капаци на магазините с приклада на пистолета си без спусък, Гаврош не обърна никакво внимание на непознатия.

Така се случи, че на улица Верьори тълпата мина пред вратата на Курфейрак.

— Добре се нареди — забеляза Курфейрак, — защото съм си забравил кесията, а си загубих и шапката.

Той излезе от колоната и се изкачи тичешком по стълбите. Грабна някаква стара шапка и кесията си. Взе и един доста голям четвъртит сандък, голям колкото куфар, в който държеше мръсното си бельо. Като слизаше, прескачайки стъпалата, портиерката го спря:

— Господин дьо Курфейрак!

— Как се казвате, портиерке? — попита Курфейрак.

Портиерката го изгледа смаяна.

— И таз добра! Нима не знаете, че нали съм вашата портиерка, стрина Вьовен!

— Чуйте тогава, ако вие ме наричате господин дьо Курфейрак, аз пък ще ви казвам стрина дьо Вьовен. А сега кажете, какво има? Какво е станало?

— Някой иска да говори с вас.

— Кой?

— Не зная.

— Къде е?

— В моята стаичка.

— По дяволите! — възкликна Курфейрак.

— Повече от час вече ви чакат да се върнете! — поде портиерката.

В същото време дребничък млад работник, който приличаше по-скоро на преоблечено като момче момиче, отколкото на мъж, блед, мършав и обсипан с лунички, със скъсана блуза и кадифен панталон, закърпен отстрани, излезе от портиерската стаичка и каза с глас, който в никакъв случай не беше женски:

— Извинете, мога ли да видя господин Мариус?

— Няма го.

— Ще се прибере ли тази вечер?

— Нямам представа — отвърна Курфейрак и добави: — Аз например няма да се прибера.

Младежът го погледна втренчено и попита:

— Защо?

— Защото така.

— Но къде отивате?

— На тебе какво ти влиза в работата?

— Искате ли да нося сандъка ви?

— Аз отивам на барикадите.

— Позволявате ли да дойда с вас?

— Стига само да искаш. Улицата е свободна, паветата са на всички.

И той се изплъзна тичешком, за да догони приятелите си. Когато ги настигна, даде сандъка си на един от тях. Едва четвърт час по-късно забеляза, че младежът наистина беше тръгнал с тях.

Тълпата рядко отива точно там, където желае. Обяснихме вече, че вятърът я носи. Множеството отмина „Сен-Мери“ и се озова, без само да знае как, на улица Сен-Дьони.