Виктор Юго
Клетниците (34)

II
Същината на въпроса

Има метежи, има и въстания — две различни прояви на гняв. Едната е несправедлива, другата — справедлива. В демократичните държави, единствените, които се основават на справедливостта, понякога се случва малцинството да заграби властта. Тогава народът се вдига и необходимостта да защити правата си може да го доведе и до оръжие. При всички спорове, възникнали във връзка със суверенитета на колектива, борбата на цялото против една малка негова част е въстание, а нападението на малката част върху цялото е метеж. Според това дали дворецът Тюйлери подслонява краля или Конвента, нападението срещу него е справедливо или несправедливо. Едно и също оръдие, насочено срещу тълпата, е виновно на 10 август и има право на 14 вандемиер. Външно сходство, но различна същност. Швейцарците защищават лъжата, Наполеон защищава истината. Това, което извърши всеобщото гласоподаване, упражнявайки свободно суверенитета си, не може да бъде унищожено от улицата. Същото се отнася и за чисто културните придобивки. Инстинктът на масите, днес прозорлив, утре може да се обърка. Една и съща ярост е законна, когато се излива върху Тере, и лишена от смисъл, когато се насочва към Тюрго. Метежни прояви са и трошенето на машини, и ограбването на складове, и прекъсванията на железопътни линии, и разрушаването на корабостроителници; заблуждението на масите, отричането на прогреса от страна на народа, убитият от ученици Рамюс, изгоненият с камъни от Швейцария Русо, въстаналият срещу Мойсей Израел, разбунтувалата се срещу Фокион Атина, надигналият се против Сципион Рим, всичко това е пак метеж. Но когато Париж тръгва срещу Бастилията, това е вече въстание. Вълнението на войниците на Александър, както и на моряците на Колумб е пак бунт, несправедлив бунт. Защо? Защото Александър направи за Азия с помощта на меча това, което Христофор направи за Америка с помощта на компаса. Александър, подобно на Колумб, откри нов свят. Да подариш цял свят на цивилизацията, означава такова разпространение на светлината, че всяка съпротива в този случай е престъпна. Понякога народът изневерява сам на себе си. Тълпата извършва предателство спрямо народа. Има ли например нещо по-странно от продължителното и кърваво съпротивление на контрабандистите на сол, законно и хронично бунтуване, което точно в решителния миг, в часа на избавлението, на народното тържество, се съюзява с трона и от въстание против него се изражда в метеж за него! Мрачно тържество на невежеството! Контрабандистът на сол се изплъзва от кралската бесилка и още с въже на шията се накичва с бялата кокарда! Девизът „Смърт на налога върху солта!“ се изражда във възклика: „Да живее кралят!“ Злодеите от Вартоломеевата нощ, септемврийците от 1792 година, авиньонските изтребители, убийците на Колини, на госпожа дьо Ламбал, на Брюн^[3], испанските бандити, терористичните роялистки банди, другарите на Исус^[4], кавалерите на наръкавниците^[5], всичко това е метеж. Вандея е голям католически метеж.

Гласът на разбунтувалото се право се разпознава. Възбудените народни маси не винаги говорят с този глас. Има понякога безсмислена ярост и камбани, които звучат фалшиво. Не във всяка тревога се долавя ясният звън на бронза. Раздвижването на страстите и невежеството не бива да се смесва с тласъка на прогреса. Въставайте, защо не, но за да израстете! За мене е важно в каква посока се движите. Въстанието е винаги движение напред. Всеки друг бунт е вреден. Всяка ожесточена стъпка назад е метеж. Отстъплението е насилнически акт срещу човешкия род. Въстанието представлява яростен изблик на истината. Когато въстаниците къртят уличните павета, изскача искрата на правото. Когато метежниците посегнат към тях, те ги опръскват с кал. Дантон срещу Людовик XVI е въстание; Ебер срещу Дантон — е метеж.

На това се дължи обстоятелството, че ако въстанието в известни случаи може да бъде, както е казал Лафайет, най-свято задължение, метежът може да бъде най-гибелно покушение.

Има известна разлика и в степента на нагорещяването. Въстанието често е вулкан, а метежът — огън от слама.

Бунтът, както вече отбелязахме, може да избухне понякога и сред самите управници. Полиняк е метежник, Камий Демулен е управник.

Понякога въстанието е равносилно на възраждане.

Тъй като разрешението на всички проблеми чрез всеобщо гласоподаване е съвсем ново явление, и историята, която го предшествува, предлага от четири хиляди години насам изобилни примери на накърнени права и народни страдания, всяка епоха се отличава със своеобразна, възможна за тогава форма на протест. При Цезарите нямаше въстания, но затова пък имаше Ювенал.

Вместо Гракхите прозвучава неговото: „Facit indi-gnatio.“^[6]

При Цезарите има Сиенски изгнаник и автор на „Аналите“.

Нямаме пред вид великия изгнаник от Патмос, който също подхвърля на остра критика реалния свят в името на идеалния, който превръща видението си в мощна сатира и хвърля върху Рим-Ниневия, Рим-Вавилон, Рим-Содом огнения отблясък на Апокалипсиса.

Йоан върху скалата е сфинкс върху своя пиедестал. Може да не го разберете, той е евреин и говори на староеврейски. Но човекът, който пише „Аналите“, е латинянин или по-право римлянин.

Понеже царуването на Нероновците е мрачно, те трябва да бъдат нарисувани в същите краски. Ако се работи само с резец за гравюри, ще излезе бледа творба. Трябва да налеем в нарезите наситена, хаплива проза.

Деспотите се проявяват до известна степен в мислителите. Окованото във вериги слово притежава страшна сила. Когато някой властелин е наложил мълчание на народа, писателят удвоява и утроява пламенността на своето перо. От това мълчание произтича някаква тайнствена пълнота, която се просмуква и застива като бронзова отливка в мисълта. Гнетът в историята се долавя и стегнатата фраза на историка. Гранитната мощ на някои прочути откъси в проза се дължи на упражнявания от тиранина натиск.

Тиранинът принуждава писателя да намали обсега, като по този начин произведението става по-силно. Реторичните периоди на Цицерон, към които Верес остава почти безчувствен, не биха дори засегнали Калигула. По-малко размах във фразата, повече сила в удара. Тацит мисли съвсем стегнато.

Когато честността на едно благородно и човеколюбиво сърце заговори справедливо и правдиво, тя добива мълниеносна сила.

Нека споменем мимоходом, че Тацит не се появява в историята непосредствено след Цезар. Той е предопределен за Тибериите. Цезар и Тацит са две последователни явления, чиято среща като че ли непонятно защо е била избягната от този, който ръководи в драмата на вековете появата на действуващите лица на сцената и излизането им от нея. Цезар е велик, Тацит също. Бог е пощадил тези две величия и не ги е сблъскал едно с друго. Ако съдникът беше нанесъл удар на Цезар, той може би щеше да го удари прекалено сурово и да се покаже несправедлив. А Бог не е пожелал това. Величавите войни в Африка и Испания, разбиването на сицилийските пирати, разпространението на цивилизацията в Галия, Британия, Германия, всички тия славни дела изкупват Рубикон. В този случай се натъкваме на добросъвестното Божие правосъдие, което се е поколебало да пусне срещу великия узурпатор страшния историк, като по този начин спасява Цезар от Тацит и допуща смекчаващи обстоятелства за провинението на гениалния пълководец.

Естествено деспотизмът си остава деспотизъм, дори ако деспотът е гениален. И при най-прославените тирани съществува поквара, но нравствената чума е още по-отвратителна при безчестните тирани. По време на тяхното властвуване позорните дела се вършат открито и тези, които търсят примери за назидание, Тацит или Ювенал, бичуват по-ползотворно пред очите на човешкия род това явно безчестие.

Рим вони по-отвратително при Вителий, отколкото при Сула. При Клавдий и Домициан се шири грозна престъпност, която съответствува на уродливостта на тирана. Низостта на робите е пряко дело на деспота. Тяхната застояла съвест — отражение на господаря им — излъчва миазми. Органите на обществена власт са мерзки, сърцата — дребнави, съвестите — ограничени, душите — зловонни. Така е при Каракала, така е при Комодий, така е при Хелиогабал, докато от римския сенат по времето на Цезар се носи само мирис на птичи тор, свойствен на орловите гнезда.

На това се дължи привидно късното появление на тацитовци и ювеналовци. Изобличителят се появява, когато явлението е съвсем очевидно.

Но Ювенал и Тацит, подобно на пророк Исая в библейските времена или на Данте в Средновековието, са отделният индивид. А метежът и въстанието са множеството, което понякога греши, понякога има право.

В най-честите случаи метежът се поражда от материални причини. Въстанието винаги има нравствени подбуди. Метежът е Мазаниело, въстанието — Спартак. Въстанието граничи с духа, а метежът — с търбуха. Търбухът е раздразнен. Естествено търбухът има понякога право. Когато се касае до глад, метежът в Бюзансе например има реален, справедлив и вълнуващ повод. И все пак си остава метеж. Защо? Защото, макар че в основата си е справедлив, приема несправедлива форма. Див, макар и в правото си, буен, макар и мощен, той поразява безразборно. Крачи подобно на сляп слон, който смазва всичко по пътя си. Той остави зад себе си трупове на старци, жени и деца. Проля, без сам да знае защо, кръвта на невинни и безобидни жертви. Да нахраниш народа, е благородна цел, но да го подложиш на клане, е престъпно средство.

Всички въоръжени народни протести, дори и най-законните, дори 10 август, дори 14 юли, започват с един и същ смут. Бурни пенливи вълни предхождат освобождението на правото. В началото въстанието протича като метеж, както реката отначало е поток. Обикновено то извежда до океана — революцията. Понякога обаче, избликнало от високите планини, които се възвисяват над духовния хоризонт, над справедливостта, мъдростта, разума и правото, образувано от най-чистия сняг на идеала, след като дълго скача от скала на скала, отразявайки небето в прозрачните си струи, след като се разрасне от стотина притоци във величествено и победоносно течение, въстанието пропада внезапно в някое буржоазно тресавище, както Рейн се загубва в блатото.

Всичко това принадлежи на миналото. Бъдещето е съвсем различно. Всеобщото гласоподаване има това прекрасно преимущество, че унищожава корените на метежа и обезоръжава въстанието, давайки му право на глас. Изчезването на войните, както на уличните боеве, така и на войната край границите, ще бъде неминуемата последица на прогреса. Какъвто и да е днешният ден, нашето утре е мир.

Впрочем буржоата, в истинския смисъл на думата, едва ли прави разграничение между въстание и метеж, едва ли долавя тънката разлика между двете. За него всичко е смут, бунтуване срещу господаря на настървено куче, което се опитва да ухапе и трябва да се накаже с верига и затваряне в колибката му, обикновен лай, джавкане. Докато най-сетне дойде денят, когато внезапно порасналата кучешка глава приема неясно в мрака очертания на лъвска.

Тогава буржоата издига лозунга: „Да живее народът!“

След като дадохме това обяснение, нека се запитаме какво представляват събитията през юни 1832 година. Метеж или въстание?

Въстание.

Може би ще ни се случи при възкресяването на това страшно събитие да употребим понякога думата метеж, но то ще бъде само за да окачествим външните проявления, като не забравяме, че ако то е по форма метеж, по съдържание е въстание.

Движението през 1832 година беше така величаво със стремителното си избухване и зловещото потушаване, че дори и хората, които виждат в него само метеж, говорят за тия събития с уважение. За тях те са отглас от 1830 година. Възбудените въображения, казват те, не се успокояват за един ден. Революцията не се прекъсва с един замах. Подобно на планинска верига, която се спуска към долината, тя неизбежно се нагъва неспокойно още няколко пъти, преди да дойде до състояние на покой. Няма Алпи без Юра, нито Пиренеи без Астурските възвишения.

Тази вълнуваща криза на съвременната история, която живее в спомените на парижаните като „епоха на метежи“, е безспорно характерен период сред нашия бурен век.

Още една дума, преди да подновим разказа си.

Събитията, за които ще разкажем, са тясно свързани с живата, драматична действителност, която историкът пренебрегва понякога по липса на място и време. В тях обаче, пак повтаряме, е истинският живот, там трепти и тупти човешкото сърце. Малките подробности — струва ни се, че го казахме вече — са, така да се каже, зелените листи на големите събития и те окапват с течение на времето. Епохата, носеща името „метежна“, изобилствува с подобни подробности. Съдебните следствия, поради съображения, различни от съображенията на историята, не разкриват, нито задълбочават всичко. Затова ние възнамеряваме да осветлим, редом с добре известните и обнародвани факти, случки, за които никой не знае подробности, забравени от едни или пропаднали безвъзвратно поради смъртта на други. Повечето действуващи лица на тези титанически сцени са изчезнали. Те замлъкнаха още на следващия ден. Но можем да уверим читателя, че ние сме били очевидци на това, което ще предадем. Ще изменим няколко имена, защото историята разказва, а не изобличава, но описаните случки ще бъдат истински. В интерес на книгата, която пишем, ще покажем само едната страна на събитията и само един епизод, сигурно най-малко известния от паметните 5 и 6 юни 1832 година. Но ще се постараем читателят да зърне под мрачния плащ, който възнамеряваме да повдигнем, действителния облик на тази страшна и дръзка обществена проява.

III
Погребение — повод за възраждане

През пролетта на 1832 година, макар че от три месеца холерата беше поизстудила духовете и беше заместила възбудата им с унило примирение, Париж беше отдавна назрял за бунт. Както вече споменахме, големият град прилича на оръдие. Когато е пълно, достатъчно е само една случайно отхвръкнала искра и то гръмва. През юни 1832 година такава искра се оказа погребението на генерал Ламарк.

Ламарк беше много известен и деен човек. Той беше проявил последователно, по време на империята и на Реставрацията, двата вида мъжественост, необходими за двете епохи: неустрашимост на бойното поле и доблест на трибуната. Той се показа толкова красноречив, колкото и храбър. Думите му бяха резки като меч. Подобно на предшественика си Фоа, след като беше държал високо знамето на командуването, той бе издигнал високо знамето на свободата. Застанал между левицата и крайната левица, той бе обичан от народа, защото не се плашеше от бъдещето, и обичан от тълпата, защото беше служил вярно на императора. Ведно с граф Жерар и граф Друе той продължаваше да се чувствува in petto^[7] един от маршалите на Наполеон. Посрещнал бе с негодувание, като лично оскърбление, договорите от 1815 година. Ненавиждаше Уелингтън и проявяваше открито неприязнеността си, което се нравеше на тълпата. Седемнадесет години вече, чужд за политическите събития през това време, той пазеше гордо в душата си съжаление за Ватерло. По време на агонията си, в последния си час, беше притиснал до гърдите си шпагата, която му бяха връчили офицерите по време на Стоте дни. Наполеон беше умрял с думата „армия“, а Ламарк — с думата „отечество“ на уста.

Очакваха смъртта му; тя тревожеше народа като скъпа загуба, а правителството — като повод за вълнение. Тази смърт беше истински народен траур. Подобно на всяко горчиво чувство траурът може да се превърне в бунт. Така именно стана и сега.

В навечерието и сутринта на 5 юни, ден, определен за погребението на Ламарк, предградието Сент-Антоан, покрай което щеше да мине погребалното шествие, придоби застрашителен изглед. Заплетената му мрежа от улици се изпълни с глух ропот. Всеки се въоръжаваше с каквото може. Дърводелците отмъкваха със себе си стегите на тезгяхите си, „за да издънват вратите“. Един от тях си беше приспособил кама от обущарска кука, като беше счупил завитата част и беше наточил заострения край. Друг, горящ от нетърпение „да атакува“, от три дни спеше неразсъблечен. Дърводелецът Ломбие срещна един свой другар, който го попита:

— Къде отиваш?

— Как къде, нямам оръжие!

— И какво?

— Отивам на строежа да си взема пергела.

— За какво ти е?

— Може да дотрябва — отвърна му Ломбие.

Някой си пък Жаклин, предприемчив човек, спираше работниците, които минаваха край него.

— Я ела насам!

Той ги черпеше по чаша вино за десет су и ги питаше:

— Имаш ли работа?

— Не.

— Иди тогава при Фиспиер между двете градски врати Монтрьой и Шарон и ще намериш работа.

При Фиспиер ги чакаха куршуми и оръжия.

Някои известни водачи „бяха същински куриери“, тоест сновяха непрекъснато, за да съберат хората си. У Бартелми, близо до Тронната градска врата, и в „Калпачето“ на Капел клиентите се поздравяваха сериозно. Разменяха следните диалози:

— Къде си държиш пистолета?

— Под блузата. А ти?

— Под ризата.

На улица Траверсиер пред работилницата на Ролан и в двора Мезон-Брюле, пред работилницата на железаря Берние се трупаха групички и шушукаха. Най-запален изглеждаше някой си Маво, който никога не се задържаше повече от една седмица в една и съща работилница: господарите му го изпъждаха, „защото били принудени всеки ден да се карат с него“, Маво падна убит на следния ден на барикадата на улица Менилмонтан. Прето, който също щеше да умре в сраженията, беше помощник на Маво и когато някой го попиташе:

— Каква е твоята цел?

Той отвръщаше:

— Въстание.

Събрани на улица Берси, работници очакваха някой си Льомарен, отговорник на революционния комитет за предградието Сен-Марсо. Паролата се предаваше един другиму едва ли не открито.

И така, на 5 юни, променлив ден, през който ту преваляваше, ту грееше, погребалното шествие на генерал Ламарк прекоси Париж с подобаващата военна тържественост, подсилена от предпазливост. Два батальона с обвити в черен креп барабани, със свалени пушки, десет хиляди национални гвардейци, със саби на кръста и артилерийските батареи на националната гвардия съпровождаха ковчега. Младежи теглеха катафалката. Непосредствено зад нея вървяха офицери от запаса с лаврови клонки в ръка. После идваше безчисленото множество, развълнувано и необичайно, членовете на дружеството Приятели на народа, юридическият факултет, медицинският факултет, бежанци от най-различни народности, испански, италиански, немски и полски знамена, дълги трицвети, всевъзможни флагове, деца, размахващи зелени вейки, стачкуващите в същото това време каменоделци и дърводелци, печатари, които се разпознаваха по книжните кепета; те вървяха двама по двама или трима по трима, крещяха и размахваха тояги, а някои дори саби, привидно в безпорядък, но всъщност единни, понякога в безразборна навалица, понякога в стройна колона. Всяка отделна група си беше избрала предводител; мъж, въоръжен с чифт пистолети, които не се опитваше да прикрие, правеше преглед на редиците; те го пропущаха да минава между тях. Страничните алеи на булевардите, клоните на дърветата, балконите, прозорците, покривите гъмжаха от глави на мъже, жени, деца. В очите им се четеше тревога. Едното множество дефилираше въоръжено, другото гледаше уплашено.

И правителството от своя страна наблюдаваше. Наблюдаваше с ръка върху дръжката на меча. На площад Людовик XV можеха да се видят, готови да потеглят на бой, с претъпкани патрондаши, с пълни пушки и мускетони, четири ескадрона карабинери, яхнали конете си, с тръбачите начело. В Латинския квартал и при Ботаническата градина градската гвардия беше построена на ешелони от улица до улица. На Винения пазар чакаха ескадрон драгуни, на Гревския площад беше строен половината от дванадесети полк от леката кавалерия, другата половина се намираше на площада при Бастилията, шестият драгунски полк беше при Селестините, а дворът на Лувъра беше пълен с оръдия. Останалата част от войската беше в бойна готовност в казармите, без да се смятат полковете в околностите на Париж. Двадесет и четири хиляди войници в града и тридесет хиляди в предградията дебнеха под заповедите на разтревожената власт заплашителното множество.

Сред шествието се носеха всевъзможни слухове. Говореше се за долни попълзновения на легитимистите. Говореха за херцог Райхщатски, комуто Бог беше отредил смърт в същия час, когато тълпата му готвеше престол. Някаква останала неизвестна личност съобщи, че в същия миг двама завербувани майстори ще отворят пред тълпата вратите на една военна фабрика. По лицата на повечето присъствуващи, които бяха свалили шапките си, се четеше възторг, примесен с отчаяние. Тук-таме сред това множество, разяждано от толкова бурни, но благородни страсти, можеха да се видят типични изражения на злосторници и нечестиви уста, които викаха: „Да грабим!“ При известни вълнения блатата се раздвижват издъно и в тях изплуват пластове тиня. „Добре организираната полиция“ има известно участие в това явление.

Шествието се придвижваше бавно, но трескаво от дома на покойника през булевардите към Бастилията. От време на време пръскаше дъжд. Той не прогонваше тълпата. Няколко произшествия белязаха пътя на процесията: обиколиха с ковчега колоната на площад Вандом, замериха с камъни херцог Фиц-Джеймс, стоящ с шапка на глава на един балкон, откъснаха галския петел от едно народно знаме и го стъпкаха в калта, нараниха със сабя един градски сержант при вратата Сен-Мартен, някакъв офицер от 12-и полк на леката кавалерия извика високо: „Аз съм републиканец!“ Политехническото училище, държано принудително под ключ, се освободи и се втурна в процесията с викове: „Да живее политехниката! Да живее републиката!“ При Бастилията застрашително дълги редици любопитни, които се спущаха от предградието Сент-Антоан, се присъединиха към шествието и в тълпата започна страшен кипеж.

Чуха един мъж, който каза на съседа си:

— Нали виждаш онзи там с червената брадичка? Той ще каже кога трябва да се стреля.

Изглежда, че същата червена брадичка се озовала по-късно със същата задача в друг метеж, както бе установено по време на процеса срещу Кенисе.

Катафалката отмина Бастилията, тръгна край канала, прекоси малкия мост и стигна до еспланадата на Аустерлицкия мост. Там спря. В този миг, гледана от птичи полет, тълпата би приличала на комета с глава на еспланадата и опашка, виеща се по кея Бурбон, застилаща Бастилията и булеварда чак до вратата Сен-Мартен. Около катафалката се очерта кръг. Огромната навалица се смълча. Лафайет взе думата и се прости с Ламарк. Трогателен и величав миг, всички глави се склониха, всички сърца се разтуптяха. Изведнъж сред тълпата се появи облечен в черно конник с червено знаме в ръка; други казват, че носел копие с набучен червен калпак. Лафайет извърна глава. Екселман напусна процесията.

Червеното знаме предизвика буря и изчезна. Един мощен вик се понесе като вълна от булевард Бурбон до Аустерлицкия мост и разтърси множеството. Проехтяха два гръмки възгласа:

— Ламарк в Пантеона! Лафайет в кметството!

Под одобрителните възгласи на множеството младежи повлякоха катафалката на Ламарк през Аустерлицкия мост, а файтона на Лафайет по кея Морлан.

Сред тълпата, която акламираше и обкръжаваше Лафайет, хората забелязваха и си показваха един на друг някакъв немец, Лудвиг Шнайдер, достигнал по-късно стогодишна възраст, който също беше участвувал във войната през 1776 година и се беше сражавал при Трентон под командата на Вашингтон, а при Брендивайн под командата на Лафайет.

През това време градската кавалерия на левия бряг се раздвижи и препречи изхода на моста. На десния бряг драгуните излязоха от Селестините и се разгърнаха по кея Морлан. Тълпата, която влачеше Лафайет, ги съгледа внезапно на завоя на кея и се развика:

— Драгуните! Драгуните!

Драгуните се приближаваха в тръс, безмълвни, в мрачно очакване, с пистолети в кобурите и саби в ножниците, със затъкнати в седлата мускетони.

На двеста крачки от малкия мост те се спряха. Файтонът с Лафайет стигна до тях, те му направиха път и после пак сгъстиха редиците си. В този миг драгуните и тълпата влязоха в допир. Жените се разбягаха ужасени.

Какво се случи в тази съдбоносна минута? Никой не би могъл да каже. Настана неясното мигновение, когато се сблъскват два облака. Едни разказват, че откъм Арсенала се дочула тръба за атака, други, че някакво дете замахнало със сабя по един драгун. Истината е, че внезапно се раздадоха три изстрела: първият уби командира на ескадрона Шоле, вторият — една стара глуха бабичка, която затваряла прозореца си на улица Контрскарп, третият опърли еполета на един офицер. Някаква жена се провикна:

— Много рано почвате!

И внезапно от другия край на кея Морлан се зададе в галоп драгунският ескадрон, който беше останал в казармата, той връхлетя с извадени саби по улица Басомпиер и булевард Бурдон и помете всичко по пътя си.

Свършено е! Бурята се развихря, започват да валят камъни, еква пушечна стрелба, мнозина се втурват към брега и прекосяват малкия ръкав на Сена, който днес е запълнен. Дървените складове на остров Лувие, тази готова крепост, загъмжават от бойци. Изтръгват коловете, стрелят с пистолети, започват да строят барикада. Отблъснати назад, младежите с катафалката минават тичешком по Аустерлицкия мост и обстрелват градската гвардия, довтасват карабинерите, драгуните секат със саби, тълпата се пръсва във всички посоки, боен ропот оглася от край до край Париж, чуват се възгласи:

— На оръжие!

Хората тичат, премятат се, бягат, съпротивяват се. Гневът разгаря метежа, както вятърът раздухва огъня.

IV
Някогашните смутове

Нищо по-изумително от първото кипване при някой метеж. Всичко избухва навсякъде наведнъж. Предвидено ли е било? Да. Подготвено? Не. Откъде започва? От уличните павета. Откъде пада? От облаците. Тук въстанието има характер на заговор. Там — непринуден изблик. Първият срещнат може да завладее някой ръкав от пълноводния поток на тълпата и да го поведе, където пожелае. Изпълнено с ужас начало, примесено със заплашителна веселост. Отначало само крясъци, магазините се затварят, сергиите опустяват. После единични изстрели, хората се разбягват. Удари с приклади по пътните врата. В дворовете на къщите слугинчетата се смеят и си подвикват:

— Ще има дандания!

А само след четвърт час ето какво ставаше почти едновременно на двадесет различни места в Париж.

На улица Сент-Кроа-дьо-ла-Брьотонри двадесетина брадати младежи с дълги коси влязоха в малка кръчмичка и излязоха миг по-късно с дълго трицветно знаме, обвито в креп, водени от трима мъже, въоръжени единият със сабя, другият с пушка, третият с копие.

На улица Нонен-д’Иер добре облечен гражданин с шкембенце, звучен глас и плешиво теме, с високо чело, черна брада и твърди, щръкнали мустаци предлагаше открито патрони на минувачите.

На улица Сен-Пиер-Монмартр мъже със запретнати ръкави разхождаха черно знаме, на което беше написано с бели букви: „Република или смърт“. На улица Жьоньор, на улица Кадран, Монторгьой, Мандар излизаха групи с развени знамена със златни надписи и с обозначение на номера на секцията. Едно от тия знамена беше червено и синьо с незабележима бяла ивица помежду.

На булевард Сен-Мартен разграбваха военната фабрика; разграбваха също три оръжейни магазина: първия на улица Бобур, втория на Мишел-льо-Конт, а третия на Тампл. За няколко минути хиляди ръце в тълпата грабнаха и отнесоха двеста и тридесет пушки, почти всички двуцевни, шестдесет и четири саби, осемдесет и три пистолета. За да се въоръжат повече хора, един вземаше пушката, друг — щика.

На кея срещу Гревския площад въоръжени с карабини младежи се настаняваха в домове на сами жени, за да стрелят оттам. Един от тях имаше кремъклийка. Те позвъняваха, влизаха и почваха да приготвят патрони. Една от жените разказа по-късно:

— Не знаех, че това било патрони, мъжът ми обясни. На улица Вией-Одриет навалицата издъни вратата на антикварно дюкянче, за да вземе ятагани и разни други турски оръжия.

На улица Перл се виждаше прострян труп на застрелян зидар.

Навред — на десния бряг, на левия бряг, по кейовете, по булевардите, в Латинския квартал, в квартала на халите, задъхани мъже — работници, студенти, членове на дружествени секции — четяха възвания и призоваваха:

— На оръжие!

Те чупеха уличните фенери, разпрягаха колите, къртеха паветата по улиците, издънваха вратите от къщите, изкореняваха дърветата, тършуваха из мазетата, търкаляха бъчви, трупаха павета, воденични камъни, мебели, дъски и издигаха барикади.

Принуждаваха буржоата да помагат. Влизаха при жените им и ги заставяха да дадат сабите и пушките на отсъствуващите съпрузи, като написваха с испанска бяла боя по вратите: „Оръжията са предадени“. Някои издаваха „от свое име“ разписки за взетите пушки и саби, като добавяха:

— Потърсете си ги утре в кметството.

Обезоръжаваха по улиците самотните часовои и националните гвардейци, които се бяха запътили към съответното окръжие. Сваляха еполетите на офицерите. На улица Симтиер-Сен-Никола, офицер от националната гвардия, преследван от цяла войска, въоръжена с тояги и рапири, едва успя да се вмъкне в един частен дом, откъдето успя да излезе чак през нощта, и то преоблечен.

В квартала Сен-Жак студентите излизаха на орляци от квартирите си и се изкачваха по улица Сент-Йасент до кафенето „Прогрес“ или слизаха до кафене „Седемте билярда“ на улица Матюрен. Там пред вратите, застанали прави върху крайпътните камъни, младежи раздаваха оръжие. Разграбваха дървения склад на улица Транснонен, за да строят барикади. На едно-единствено място жителите оказаха съпротива: на ъгъла на улиците Сент-Авоа и Симон-льо-Фран те сами разрушиха барикадата. На едно-единствено място бунтовниците се огънаха: те изоставиха започнатата барикада на улица Тампл, след като стреляха по отряда на националната гвардия, и побягнаха по улица Кордри. Отрядът взе от барикадата червеното знаме, пачка патрони и триста куршума за пистолет. Националните гвардейци разкъсаха знамето и набучиха парчетата на щиковете си.

Всички тия събития, които предаваме бавно и последователно тук, се развиваха едновременно и вихрено навред из града сред неописуема суматоха, подобно на сноп светкавици, блеснали при трясъка на един-единствен гръм.

За по-малко от час двадесет и седем барикади изникнаха като че ли изпод земята само в квартала при халите. Сборен център беше същата прословута къща №50, която на времето служи за крепост на Жан и неговите сто и шестима съратници: обградена от едната страна от барикадата „Сен-Мери“, а от другата с барикадата на улица Мобюе, тя властвуваше над три улици: Арси, Сен-Мартен и Обри-льо-Буше, към която гледаше. Две барикади се срещаха под прав ъгъл: едната от улица Монторгьой до Гранд-Трюандри, другата от улица Жофроа-Ланжвен до улица Сент-Авоа, без да смятаме многочислените барикади в двадесетина други парижки квартали: в Маре, на хълма Сент-Жьонвиев, на улица Менилмонтан, където бяха изкъртили пътна врата заедно с пантите, друга близо до малкия мост при Отел-Дийо, издигната от разпрегната и преобърната двуколка, на триста храчки от полицейското управление.

На барикадата на улица Менетрие добре облечен мъж раздаваше пари на работниците. При барикадата на улица Грьонета се появи конник и връчи на този, който изглеждаше водач на барикадата, доста монети, както личеше по всичко.

— Вземете — каза той, — за да посрещнете разходите, виното и тям подобни.

Млад, рус момък без връзка сновеше от една барикада до друга и разнасяше паролите. Друг, с извадена сабя и със синьо полицейско кепе на глава, разпределяше караулите. Кръчмите и портиерските помещения зад барикадите бяха превърнати в караулни постове. Метежът се водеше по най-изкусната военна тактика. Тесните, неравни и криволичещи улички с много завои и ъгли бяха избрани съвсем удачно, по-специално в околностите на халите; мрежа от улички, заплетени като джунгла. Дружеството Приятелите на народа беше поело, както се говореше, ръководството на въстанието в квартала Сент-Авоа. Когато претърсиха някакъв мъж, убит на улица Понсо, намериха у него плана на Париж.

Във въздуха се носеше невиждана необузданост, която придаваше на вълнението метежен характер. Издигайки мигновено барикади с една ръка, въстанието бе завзело с другата почти всички караулни постове на гарнизона. Не се бяха минали и три часа, а подобно съскащия пламък на запален фитил въстаниците нападнаха и завзеха върху десния бряг Арсенала, кметството и кралския площад, целия квартал Маре, оръжейната фабрика „Попенкур“, Галиот, Водната кула и всички улици в съседство с халите. На левия бряг — казармата на ветераните, Сент-Пелажи, площад Мобер, барутния погреб Дьо Мулен, всички градски врати. В пет часа вечерта те бяха господари на Бастилията, на Ленжри, на Блан-Манто. Разузнавачите им стигаха до площад Виктоар и заплашваха банката, казармата Пти-Пер и пощенската палата. Една трета от Париж беше в ръцете на метежниците.

Исполинска битка кипеше навсякъде и в резултат на обезоръжаванията, на домашните обиски, на завзетите бързо оръжейни магазинчета започналият с камъни бой продължаваше с пушечни изстрели.

Към шест часа вечерта пасажът Сомон се беше превърнал в бойно поле. Метежниците бяха на единия край, войската на другия. Обстрелваха се през решетките. Един замечтан наблюдател, авторът на тази книга, който беше отишъл да види отблизо вулкана, се оказа заклещен в пасажа между два огъня. Само издадените полуколони между отделните магазинчета го предпазваха от куршумите. Той остана почти половин час в това неприятно положение.

Междувременно тръбите свиреха за сбор, националните гвардейци се обличаха и въоръжаваха набързо, от кметствата излизаха техните отреди, а от казармите — полковете. Един барабанчик срещу пасажа Анкр беше промушен с кама. Друг на улица Син беше нападнат от тридесетина младежи, които спукаха барабана и отнеха сабята му. Трети беше убит на улица Грьоние-Сен-Лазар. На улица Мишел-льо-Конт паднаха мъртви един след друг трима офицери. Неколцина градски гвардейци, ранени на улица Ломбар, отстъпваха.

Пред Батавския двор отряд национални гвардейци намериха червено знаме със следния надпис: „Републиканска революция №127“. Революция ли беше действително това?

Въстанието беше превърнало центъра на града с криволичещите му улички в огромна, непристъпна крепост.

Там беше огнището, ядката. Останалото бяха дребни схватки. Обстоятелството, че там още не се биеха, доказваше, че всичко щеше да се реши именно на това място.

Войниците в някои полкове бяха разколебани и това увеличаваше страшната неизвестност на развръзката. Спомняха си с какво ликуване народът беше посрещнал през юли 1830 година неутралността на 53-и пехотински полк. Двама безстрашни и изпитани по време на големите войни мъже командуваха войските: маршал Лобо и генерал Бюжо; Бюжо под началството на Лобо. Многочислени патрули, съставени от отряди пехотинци, обградени с цели дружини от националната гвардия и предвождани от полицейски комисар, препасан с шарф, претърсваха разбунтуваните улици. Въстаниците от своя страна поставяха стражи на кръстопътищата и пращаха дръзко патрули извън барикадите. Наблюдаваха се зорко и от двете страни. Правителството, държащо цяла армия в ръцете си, се колебаеше. Скоро щеше да се стъмни и Сен-Мери звънеше тревога. Тогавашният министър на войната, маршал Султ, който беше участвувал в битката при Аустерлиц, наблюдаваше мрачно развоя на събитията.

Тези стари моряци, свикнали с правилни методи на действие, чието единствено средство и ръководно начало е умелата тактика — компас на сраженията, винаги се объркват, когато пред тях се надигне кипналата пяна на народния гняв. Кормилото не се поддава на революционния вятър.

Националните гвардейци от предградията се стичаха бързо и безредно. Един батальон от 12-и кавалерийски полк идваше тичешком от Сен-Дьони. 14-и пехотински полк пристигна от Курбоа. Батареите на Военното училище бяха заели позиция при арката на Карузел. От Винсен се спущаха оръдия.

Тюйлери опустя, но Луи-Филип никак не се вълнуваше.

V
Особеност на Париж

Казахме вече, че от две години насам Париж беше свидетел на не едно въстание. Едва ли има нещо по-удивително спокойно от Париж по време на метеж, като се изключат разбунтуваните квартали. Париж свиква бързо с всичко — метеж ли, голямо чудо! — Париж си има толкова грижи, че не си струва труда да се безпокои за такава дреболия. Само огромните градове могат да предложат такова необикновено зрелище. Само в техните необятни предели могат да съжителствуват едновременно и гражданската война, и това необяснимо спокойствие. Обикновено, когато започне въстание, когато прозвучи барабанът, сигнал за сбор и обща тревога, бакалинът се ограничава да забележи:

— На улица Сен-Мартен сякаш има бъркотия.

Или:

— Към предградието Сент-Антоан.

Често той прибавя нехайно:

— Натам трябва да е.

По-късно, когато ясно започне да се долавя резкият и зловещ трясък на престрелката и оръдейните залпове, бакалинът заявява:

— Бият се не на шега. Виж ти, дали пък наистина се бият?

Малко по-късно, ако бурята се приближава и разпростира, той затваря набързо дюкянчето си и навлича припряно униформата си или, с други думи казано — поставя в безопасност стоките си и излага на опасност себе си.

Престрелки на кръстопътя, в пасажа, в задънената уличка. Превзети, загубени и наново завзети барикади. Лее се кръв, оръдеен огън дупчи фасадите на къщите, куршуми убиват хора в леглата им, трупове застилат паважа. Няколко улици по-далеч можете да чуете тракането на билярдните топки в кафенетата.

Любопитни разговарят и се шегуват на две крачки от улиците, където кипи бой. Театрите са отворени и представят водевили. Файтоните си вървят. Срещате хора, които отиват да вечерят в ресторант, понякога в самия квартал, където се води сражението. През 1831 година преустановиха за малко стрелбата, за да пропуснат едно сватбено шествие.

По време на въстанието на 12 май 1839 година едно дребно недъгаво старче, тикащо ръчна количка с шишета, пълни с напитки, на която беше набучен дрипав трицвет, сновеше по улица Сен-Мартен от барикадата до войската и от войската до барикадата, предлагайки безпристрастно чаша разхладително питие ту на правителството, ту на анархията.

Това явление е действително необикновено и представлява характерна особеност на парижките метежи, която едва ли се среща в друга някоя столица. Две условия са необходими: величието на Париж и неговата жизнерадост. Градът на Волтер и на Наполеон.

Този път обаче, когато се вдигна на оръжие на 5 юни 1832 година, големият град почувствува нещо, което беше може би по-силно от самия него. Той се уплаши. Навсякъде, дори и в най-отдалечените и „най-безучастни“ квартали, се затвориха посред бял ден врати, прозорци и капаци. Смелите грабнаха оръжие, страхливците се изпокриха. По улиците не се мяркаха вече безгрижни или улисани в работа минувачи. Много улици бяха пусти, като че ли бе четири часът сутринта. Предаваха си един на друг тревожни подробности, пръскаха се злокобни слухове: ония завзели банката, само в манастира „Сен-Мери“ били шестстотин, укрепили се в църквата, като си пробили бойници, пехотата не била особено надеждна, Арман Карел отишъл при маршал Клозел, който му заповядал: „Хвърлете първо един полк!“, Лафайет бил болен, но все пак казал на въстаниците: „Аз съм с вас. Ще ви следвам навсякъде, където може да се намери място за носилката ми“, трябвало да бъдат нащрек, през нощта щели да се появят хора, които щели да ограбят усамотените къщи в безлюдните квартали на Париж (в това можеше да проличи въображението на полицията, тази нова Ан Радклиф в услуга на правителството), на улица Обри-льо-Буше била заела позиция цяла батарея, Лобо и Бюжо били изготвили общ план за действие и в полунощ или най-късно призори четири военни колони щели да се насочат едновременно към центъра на метежа, първата, идваща откъм Бастилията, втората от вратата Сен-Мартен, третата от Гревския площад и четвъртата от халите, войските може би възнамерявали да опразнят Париж и да се оттеглят на Марсово поле. Не се знаело какво ще стане, но безспорно този път положението било много сериозно. Нерешителността на маршал Султ тревожеше хората. Защо не нападне тутакси? Явно той е дълбоко смутен. Като че ли старият лъв подушва в мрака някакво непознато чудовище.

Вечерта настъпи, театрите не се отвориха, патрули сновяха с навъсени лица, обискираха минувачите, задържаха съмнителните. В девет часа имаше над осемстотин арестувани. Полицейското управление беше претъпкано, затворите Форс и Консиержри — също. В Консиержри по-специално, дългият сутерен, носещ името улица Париж, беше застлан цял със слама, върху която лежаха множество задържани. Един лиончанин, Лагранж, поддържаше духа с бодрите си речи. Сламата шушнеше като проливен дъжд под неспокойните тела на мъжете. Другаде затворниците бяха налягали на открито един връз друг във вътрешните дворчета на затворите. Навред тревога и необичаен за Париж трепет.

Парижаните се барикадираха в домовете си. Жените и майките се безпокояха, чуваха се едни и същи възгласи:

— Ах, божичко! Още не се е прибрал!

В далечината долиташе сегиз-тогиз трополене на кола. Притаени зад вратите, хората се вслушваха във врявата, виковете, суматохата, в глухия, неясен ропот и казваха:

— Това е кавалерията.

Или:

— Артилерийските муниции минават!

Вслушваха се в тръбите, барабаните, пушечната стрелба и главно в тревожния камбанен звън на „Сен-Мери“. Чакаха първия оръдеен изстрел. Въоръжени мъже се мяркаха по ъглите на улиците и изчезваха, викайки:

— Прибирайте се!

И хората бързаха да залостят вратите. Питаха се: „Как ще завърши това?“

С всеки изминат миг, ведно със сгъстяването на нощната тъма, Париж като че ли се обагряше все по-зловещо от страшния пожар на метежа.