Виктор Юго
Клетниците (33)

II
Мариус

Мариус си излезе съкрушен от дома на господин Жилнорман. Той се беше отправил натам със съвсем малка надежда, но си отиваше с огромно отчаяние.

Впрочем — хората, които изучават първите трепети на човешкото сърце, ще разберат това — уланът, офицерът, контето, братовчедът Теодюл не бяха оставили никаква сянка в съзнанието му. Абсолютно никаква. Драматичният автор би могъл очевидно да очаква някакви усложнения, породени от намеците на дядото пред съвсем неподготвения Мариус. Драмата наистина би спечелила, но истината би загубила. Мариус беше на възраст, когато човек не вярва нищо лошо. По-късно настъпва възрастта, когато се вярва всичко. Подозренията са един вид бръчки. Ранната младост не ги познава. Това, което вълнува дълбоко Отело, се плъзга, без да остави следа, по Кандид. Да подозира Козет? Мариус по-лесно би извършил много други престъпления.

Той тръгна наслуки из улиците — единствена разтуха на страдащите. Едва ли би могъл да си спомни за какво мислеше. В два часа сутринта се прибра у Курфейрак и се хвърли облечен върху леглото си. Слънцето отдавна беше изгряло, когато заспа тежък, мъчителен сън, по време на който мислите продължаваха да се блъскат в безпорядък в главата му. Когато се събуди, видя прави в стаята, с шапки на глава, готвещи се да излязат и доста улисани Курфейрак, Анжолрас, Фьойй и Комбфер.

— Ще дойдеш ли на погребението на генерал Ламарк? — го попита Курфейрак.

Стори му се, че му говорят на китайски.

Излезе малко след тях. Мушна в джоба си пистолетите, които му беше поверил Жавер по време на произшествието на 5 февруари и които още бяха у него. Те бяха пълни. Мъчно би било да се каже каква тъмна мисъл го накара да ги вземе със себе си.

През целия ден Мариус скита, без сам да знае къде. От време на време преваляваше дъжд, но той не го усещаше. Купи за обед едно дълго хлебче от някакъв хлебар, сложи го в джоба си и го забрави. Окъпа се, като че в Сена, също без да съзнава напълно какво върши. Настават мигове, когато в главата ви гори пещ. Мариус беше изпаднал в такова състояние. Той не се надяваше вече на нищо, не се боеше от нищо. Това бяха последиците от предишната вечер. Чакаше настъпването на нощта с трескаво нетърпение. В главата му се очертаваше ясно само една мисъл: в девет часа той щеше да види Козет. В това последно щастие се заключаваше сега цялото му бъдеще. След това — пълен мрак. От време на време, докато скиташе по най-безлюдните булеварди, му се струваше, че откъм града долитат необичайни шумове. Той се сепваше сред бленуванията си и се питаше: „Бият ли се там?“

Когато се стъмни, точно в девет часа, както беше обещал на Козет, Мариус се озова на улица Плюме. Щом се приближи до решетката, забрави всичко. Бяха изминали четиридесет и осем часа, без да види Козет. След малко щеше да бъде с нея; всяка друга мисъл се заличи и той изпита само нечувана, дълбока радост. Миговете, през които човек изживява цели векове, се отличават с това властно и чудотворно свойство, че запълват изцяло човешкото сърце.

Мариус отмести желязната пречка и се втурна в градината. Козет не беше на мястото, където го чакаше обикновено. Той прекоси гъсталака и стигна до ъгълчето край площадката.

— Тя ме чака там — каза той.

Нямаше я и там. Тогава вдигна очи и забеляза, че капаците на къщата бяха затворени. Обиколи градината. Тя беше пуста. Мариус се върна към къщата и обезумял от любов, замаян, ужасен, извън себе си от тревога и отчаяние, като собственик, завърнал се в къщи в неудобен час, той зачука по капаците. Почука продължително, на няколко пъти, с риск прозорецът да се отвори и да се покаже мрачното лице на бащата, който щеше да го попита: „Какво искате?“

Това не беше нищо в сравнение с предположенията му. След като тропа по капаците, той повиши глас и извика:

— Козет! — После повтори повелително: — Козет!

Никой не му отговори. Свършено беше. Никой в градината. Никой в дома.

Мариус впери поглед в злокобната къща, черна и безмълвна като гробница: но още по-пуста. Погледна каменната пейка, върху която беше прекарал толкова пленителни часове с Козет. После седна на стъпалата на къщата с преливащо от любов и решителност сърце, благослови любимата в най-съкровените дълбини на мисълта си и каза, че щом Козет е заминала, не му остава нищо друго, освен да умре.

Изведнъж дочу глас, който като че ли идваше откъм улицата и го викаше през дърветата:

— Господин Мариус!

Той се изправи.

— Какво има?

— Господин Мариус, там ли сте?

— Да.

— Господин Мариус — поде гласът, — приятелите ви ви чакат при барикадата на улица Шанврьори.

Гласът не му беше напълно непознат. Като че ли бе пресипналият груб глас на Епонин. Мариус изтича към решетката, отстрани подвижната пречка, провря глава и различи фигура на младеж, както му се стори, която потъна тичешком в здрача.

III
Господин Мабьоф

Кесията на Жан Валжан не донесе никаква полза на господин Мабьоф. Благородно, но наивно добросъвестен, той не прие подаръка на звездите. Нито за миг не допусна, че звездата може да се раздроби на златни луидори. Нямаше как да отгатне, че падналите от небето пари бяха всъщност дар от Гаврош. Затова отнесе кесията в полицейския участък като загубена вещ, която намерилият предоставя на разположение на тия, които биха предявили правата си над нея. Този път кесията действително се загуби. Естествено никой не я потърси и тя никак не помогна на господин Мабьоф.

Той продължи да запада все повече и повече.

Опитите с индигото му се удадоха и в Ботаническата градина толкова, колкото по-рано в собствената му градина в Аустерлиц. Предната година той не можа да изплати заплатата на прислужницата си, видяхме, че тази година не можеше да плати наема си. След като изтекоха определените тринадесет месеца, заложната къща продаде медните клишета на неговата „Флора“. Един бакърджия ги превърна в тенджери. След като пропаднаха клишетата, господин Мабьоф не можеше вече да попълни дори частите от екземплярите на „Флора“, които се намираха у него, и отстъпи срещу нищожна цена на един книжар и гравюрите, и отпечатаните коли като книжни отпадъци. Нищо не остана от труда на целия му живот. Той почна да яде получените срещу този труд пари. Когато видя, че и този жалък източник пресъхва, изостави градината си и тя запустя. Много преди това се беше отказал от двете яйца и парчето говеждо, което си позволяваше от време на време. Сега вечеряше с малко хляб и картофи. Разпродал беше всичките си мебели, после дойде ред на чаршафите за смяна, на всички дрехи и завивки, без които можеше да мине. Най-сетне продаде хербариите и печатните картини. Но все още пазеше най-ценните си книги, някои от които бяха изключително редки, като например: „Историческите библейски четиристишия“, издание от 1560 година, „Съвпадане на библиите“ от Пиер дьо Бес, „Бисерите на Маргарита“ от Жан дьо ла Е с посвещение на Наварската кралица, „Книга за задълженията и достойнствата на посланика“ от синьор Вилие-Отман, „Равински стихослов“ от 1644 година, Тибул от 1567 година, с гордото обозначение: „Venetus, in oedibtis Manutianis“^[1], и най-сетне един екземпляр от Диоген Лаерций, отпечатан в Лион през 1644 година, в който бяха включени прословутите варианти на ръкопис 411 от тринадесети век, от Ватикана, както и вариантите на венецианските ръкописи 393 и 394, така плодотворно изтълкувани от Анри Етиен, заедно с всички пасажи на дорийски диалект, които се срещат само в известния ръкопис от дванадесети век, съхраняван в Неаполската библиотека. Господин Мабьоф никога не палеше огън в стаята си и си лягаше с кокошките, за да не хаби свещи. Като че ли вече нямаше съседи. Те го избягваха, когато излизаше от къщи, и той напълно си даваше сметка за това. Нищетата на дете вълнува всяка майка, нищетата на младеж затрогва всяка девойка, нищетата на старец не предизвиква ничие съчувствие. От всички несрети тази несрета се посреща от околните с най-голяма студенина. Но въпреки това дядо Мабьоф не беше загубил напълно душевната си детинска ведрина. Зениците му се оживяваха, когато спреше поглед на книгите си, и той се усмихваше, когато се любуваше на своя Диоген Лаерц, толкова ценен и рядък екземпляр. Стъкленият му шкаф беше единственият лукс, който си беше позволил, защото иначе беше запазил само строго необходимото.

Един ден леля Плутарх му заяви:

— Нямам пари за вечеря.

Това, което тя наричаше вечеря, се състоеше от малко хляб и четири-пет картофа.

— Защо не вземете назаем? — попита господин Мабьоф.

— Нали знаете, че не ми дават вече.

Господин Мабьоф отвори библиотеката си, заоглежда бавно една след друга книгите си, подобно на баща, който е принуден да подложи на заколение едно от децата си и им се любува, преди да спре избора си на някое от тях, измъкна бързо една книга, мушна я под мишница и излезе. Той се върна два часа по-късно без книгата, остави тридесет су на масата и каза:

— Ето ви за вечерята.

От този миг леля Плутарх видя как върху откритото лице на стареца легна тъмна сянка, която не се вдигна никога вече.

На другия, на по-другия ден, всеки следващ ден господин Мабьоф трябваше да прави нови жертви. Той излизаше с книга под мишница и се връщаше с някоя дребна монета. Понеже антикварите виждаха, че той е принуден да продава, даваха му по двадесет су за книга, която той беше купил на времето за двадесет франка. При това понякога се случваше да му я е дал същият този букинист. Томче по томче си отиваше цялата му библиотека. От време на време той мълвеше:

— Добре поне, че съм осемдесетгодишен!

Сякаш се надяваше тайно, че дните му ще свършат, преди да се свършат книгите му. Той ставаше все по-печален. Веднъж обаче изпита отново малко радост. Излезе с екземпляра на Робер Етиен, който продаде за тридесет и пет су на кея Малаке, и се върна с един екземпляр от Алд, който беше купил за четиридесет су на улица Гре.

— Задлъжнях с пет су — каза той сияещ на леля Плутарх.

Този ден изобщо не вечеря.

Беше член на Цветарското дружество. Там знаеха какво оскъдно съществуване води. Председателят на дружеството го посети, обеща да говори за него с министъра на земеделието и търговията и действително го стори.

— Нима е възможно! — възкликна министърът. — Напълно съм съгласен с вас! Такъв стар учен! Ботаник! Безобиден човек! Непременно трябва да направим нещо за него!

На следващия ден господин Мабьоф получи покана за вечеря у министъра. Той показа разтреперан от радост писмото на леля Плутарх и каза:

— Спасени сме!

В определения ден отиде у министъра. Той забеляза, че смачканата му връзка, широкият му, стар, излязъл от мода фрак и изтърканите му обувки предизвикаха учудване у портиерите. Никой не го заговори, дори и министърът. Към десет часа вечерта, докато все още се надяваше някой да го заговори, чу жената на министъра, хубава дама с дълбоко изрязано деколте, до която не бе посмял да се приближи, да задава въпроса:

— Кой е този старец?

Той се върна у дома си в полунощ, пеш, а над него се лееше проливен дъжд. Беше продал един екземпляр от „Елзевир“, за да може да плати на файтонджията, който го бе закарал дотам.

Господин Мабьоф бе добил навик всяка вечер, преди да си легне, да прочита по няколко страници от своя Диоген Лаерц. Знаеше достатъчно гръцки, за да вкуси особеностите на ценния текст, който беше негова собственост. Нямаше вече друга радост. Изминаха няколко седмици. Внезапно леля Плутарх се разболя. Има нещо много по-тъжно от невъзможността да купиш хляб от хлебаря: да не можеш да купиш лекарства от аптекаря. Една вечер лекарят предписа много скъп сироп. Освен това болестта се влошаваше, нужна беше болногледачка. Господин Мабьоф отвори библиотечния шкаф; той беше празен. И последното томче беше отишло по реда си. Оставаше само Диоген Лаерц.

Той взе редкия екземпляр под мишница и излезе. Беше 4 юни 1832 година. Отиде при вратата Сен-Жак у наследника на Ройол и се върна със сто франка. Сложи купчината монети по пет франка върху нощната маса на старата си прислужничка и се прибра в стаята си, без да каже нито дума.

На другия ден още от зори седна на поваления крайпътен камък, който се намираше в градината му, и от улицата можеше да се види през плета, че цялата сутрин бе стоял неподвижно, навел чело, вперил невиждащ поглед в лехите с увехнали цветя. Сегиз-тогиз преваляваше, но старецът като че ли не забелязваше нищо. Следобед в Париж се надигна необичаен шум. Гърмяха като че ли пушки и долитаха крясъци на много хора.

Дядо Мабьоф вдигна глава. Той забеляза един градинар, който минаваше по улицата, и го попита:

— Какво става?

Градинарят отмина с мотиката на рамо, като отвърна невъзмутимо:

— Въстание.

— Какво въстание?

— Как какво? Такова, бият се!

— А защо се бият?

— Знам ли и аз! — отвърна градинарят.

— Къде точно? — попита господин Мабьоф.

— Към Арсенала.

Дядо Мабьоф влезе в къщата, взе шапката си, потърси несъзнателно някоя книга, за да я мушне под мишница, не намери, прошепна: „Ах, вярно!“ и тръгна като замаян.