Виктор Юго
Клетниците (32)

II
Шеметът на пълното щастие

Те живееха в някакъв унес, замаяни от щастие. Нямаха представа за холерата, която през този месец бушуваше в Париж. Бяха си доверили взаимно всичко, но това всичко се свеждаше, кажи-речи, до имената им. Мариус беше казал на Козет, че е сирак, че се казва Мариус Понмерси, че е адвокат, че се издържа, като пише статии за издателствата, че баща му е бил полковник и герой, че е скаран с богатия си дядо. Беше й споменал също, че е барон. Но това обстоятелство не направи никакво впечатление на Козет. Мариус барон? Това не стигна до съзнанието й. Тя не разбираше значението на тази дума. Мариус си беше Мариус. И тя от своя страна му беше доверила, че е била възпитана в манастира Малкия Пикпюс, че нейната майка също е умряла, че баща й се казва Фошльован, че е извънредно добър, че дава милостиня на бедните, но сам той живее бедно и се лишава от всичко, макар че задоволява напълно нея самата.

Странно нещо, тази своего рода симфония, сред която живееше Мариус, откакто се виждаше с Козет, беше обвила в мъгла миналото, дори и най-неотдавнашното минало, и то беше станало така смътно и далечно за него, че разказът на Козет го задоволи изцяло. И през ум не му мина да я заговори за нощното приключение в плевника Горбо, за Тенардие, за обгарянето на баща й, за странното му държане и още по-странното му бягство. Мариус мигновено беше забравил всичко това. Той дори не помнеше вечер какво е правил сутринта, дали е обядвал, с кого е говорил. В ушите му звучеше песен, която го правеше глух за всяка друга мисъл, той живееше истински само в часовете, когато виждаше Козет. А тогава, понеже се чувствуваше на небето, той най-естествено забравяше земята. Примрели от нега, те носеха неясното бреме на безплътните наслаждения. Така живеят сомнамбулите, които се наричат влюбени.

Уви! Кой не е изпитвал всичко това? Защо настъпва час, когато човек напуска лазурната вис, и защо след това продължава да живее още?

Любовта замества почти изцяло мисленето. Любовта е пламенна забрава на всичко останало. Търсете, ако си нямате работа, логика в страстта. Както в небесния механизъм липсва правилна геометрична фигура, така и в човешкото сърце няма строга логическа последователност. За Козет и Мариус не съществуваше нищо извън Козет и Мариус. Светът около тях се беше като че ли продънил в някаква бездна. Те изживяваха незаменими мигове. Нищо пред тях, нищо зад тях. Мариус почти не си спомняше, че Козет има баща. Заслеплението му бе заличило всички спомени. За какво впрочем разговаряха двамата влюбени? Както видяхме, за цветята, за лястовичките, за залязващото слънце, за изгряващата луна, за всички тия толкова съществени неща. Те си бяха казали всичко и всъщност нищо. Всичкото за влюбените е нищо. Какъв смисъл имаше да говорят за бащата, за действителността, за онзи вертеп, за злодеите, за неотдавнашното приключение? Мариус вече не беше напълно уверен, че действително е изживял този кошмар. Двамата бяха заедно, обожаваха се, само това беше важно. Всичко останало не съществуваше. Може би, когато се стигне до рая, адът зад нас неминуемо изчезва? Дали действително сме видели демони? Има ли изобщо демони? Изпитвали ли сме някога ужас? Страдали ли сме? Не помним вече. Розова мъгла се стеле над всичко това.

Така тези две същества живееха на недостижима висота; това се среща в природата, колкото и невероятно да изглежда. Те не бяха нито в надира, нито в зенита, а между човека и ангела, над тинята, под ефира, в самия облак. Почти безплътни, превърнати само във възторжени духове, премного възвишени, за да се движат по земята, но все още достатъчно обременени от човешката си природа, за да литнат в лазура, плаващи като атоми, които тепърва ще се утаят. Те живеят привидно извън съдбата, чужди за утъпканата бразда: вчера, днес, утре; очаровани, примрели от блаженство, витаещи, понякога така леки, че са готови да литнат в безкрая.

Те спяха будни, лелеяни от своя блян. О, дивен унес на идеализираната действителност!

Понякога, колкото и да беше хубава Козет, Мариус затваряше очи пред нея. Най-добре се гледа душата, когато очите са затворени.

Мариус и Козет не се питаха къде ще ги отведе тази любов. Те се гледаха, като че ли вече са стигнали желаната цел. Колко е глупаво, когато хората искат непременно любовта да ги отведе някъде.

III
Първи сенки

Жан Валжан не подозираше нищо.

Не толкова мечтателна като Мариус, Козет беше весела и това беше достатъчно на Жан Валжан, за да се чувствува щастлив. Мислите, нежните вълнения, образът на Мариус, който неотлъчно изпълваше душата й, не помрачаваха изключителната чистота на нейното девствено, усмихнато лице. Тя беше на възраст, когато девойката носи любовта си, както ангелът носи лилията. И тъй, Жан Валжан беше спокоен. Освен това, когато двама влюбени се разбират, всичко останало се развива отлично; нежеланото трето лице, което би могло да смути любовта им, обикновено остава в пълно неведение благодарение на минимален брой предпазни мерки, винаги едни и същи за всички влюбени. Така например Козет никога не възразяваше на Жан Валжан. Той пожелаваше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да си останат в къщи? Още по-добре. Да прекара вечерта с Козет? Тя изглеждаше очарована. Понеже той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в подобни случаи Мариус се вмъкваше в градината, по-късно, чак когато чуеше, че Козет отваря вратата към площадката. Естествено денем Мариус никога не се мяркаше към тях. Жан Валжан беше дори забравил за съществуването му. Една сутрин само той каза изненадан на Козет:

— Чудно! Изцапала си се с нещо бяло на гърба!

Предната вечер в пристъп на възторг Мариус беше притиснал буйно Козет и тя се бе опряла до стената.

Старицата Тусен, която си лягаше рано, гледаше само да заспи по-скоро, след като свършеше работата си, и не забелязваше нищо, също както Жан Валжан.

Мариус никога не стъпваше в къщата. Когато се срещнеха, двамата се спотаяваха в чупката до площадката, за да не може да ги видят или чуят от улицата, настаняваха се там и често се задоволяваха, вместо да разговарят, да си стискат ръцете, впили поглед в надвисналите над тях клони. В подобни мигове можеше да падне гръм на тридесет крачки от тях, без те да го усетят, така дълбоко замечтаността на единия се предаваше и заразяваше другия.

Ефирна чистота! Снежнобели часове, винаги почти еднакви. Подобна любов напомня низ от лилии или от гълъбови пера.

Цялата градина ги делеше от улицата. При всяко свое излизане или влизане Мариус нагласяше грижливо пречката на решетката, за да не личи, че е откъртена.

Той си отиваше обикновено към дванадесет часа и се прибираше при Курфейрак. Курфейрак споделяше с Баорел:

— Можеш ли да си представиш? Мариус се прибира сега чак в един часа след полунощ!

— Какво да ти кажа? — отвръщаше Баорел. — Да те пази Бог от тиха вода!

Понякога Курфейрак скръстваше ръце, придаваше си сериозно изражение и заявяваше на Мариус:

— Вие вървите по лош път, млади момко!

Практичен по природа, Курфейрак гледаше неблагосклонно озареното сякаш от отблясък на невидим рай лице на Мариус. Той не обичаше такива необикновени изживявания. Те го дразнеха и той неведнъж подканваше Мариус да се върне към действителността.

Една сутрин му държа следното напътствено слово:

— Драги мой, сега ми изглеждаш като човек, който се намира на луната, в царството на бляновете, в областта на самоизмамите, със столица Сапунен мехур. Хайде, бъди така добър, кажи ми името й!

Но нищо не беше в състояние да накара Мариус да проговори. По-скоро биха могли да му изтръгнат ноктите, отколкото една от двете свещени срички, съставляващи вълшебното име Козет. Истинската любов е лъчезарна като зора и безмълвна като гроб. Но Курфейрак забелязваше една промяна в Мариус: сега неговото безмълвие беше израз на блаженство.

През този сладостен месец май Мариус и Козет изпитаха неповторимото щастие:

Да се скарат и да си заговорят на „вие“ само за да се обърнат след малко на „ти“ един към друг с още по-голяма наслада.

Да говорят надълго и с най-големи подробности за хора, от които ни най-малко не се интересуват — ново доказателство, че в пленителната опера, която носи името любов, либретото е без каквото и да било значение.

За Мариус — да слуша Козетините приказки за дрехите й.

За Козет — да слуша Мариусовите приказки за политика.

Да се вслушват, допрели колене, в трополенето на колите по улица Вавилон.

Да съзерцават една и съща планета в небесната шир или една и съща светулка в тревата.

Да мълчат заедно: по-голяма сладост от разговорите.

И т.н., все в същия дух.

Но се появиха усложнения.

Една вечер Мариус вървеше по булеварда на Инвалидите, отивайки на среща. Той крачеше обикновено с наведена глава. Тъкмо когато завиваше по улица Плюме, чу нечий глас съвсем близо до себе си:

— Добър вечер, господин Мариус.

Вдигна глава и позна Епонин.

Тази среща му оказа странно въздействие. Откакто девойката го беше завела на улица Плюме, той нито веднъж не се беше сетил за нея, не беше я виждал и напълно я беше забравил. Можеше да й бъде само признателен, защото дължеше на нея сегашното си щастие, но все пак изпита неприятно чувство, като я видя.

Погрешно е да се мисли, че щастливата и непорочна любов довежда човека до състояние на нравствено съвършенство. Тя го довежда чисто и просто — и ние сами установихме това — до забрава. В това състояние човек не се сеща да проявява злост, но също тъй не се сеща да проявява и добросърдечие. Признателност, дълг, важни и досадни спомени, се пръсват. По всяко друго време Мариус би се държал иначе с Епонин. Погълнат от Козет, той не си даде дори съвсем ясно сметка, че Епонин се нарича Епонин Тенардие, че носи име, вписано в бащиното му завещание, име, за което няколко месеца по-рано би се пожертвувал възторжено. Показваме Мариус такъв, какъвто си беше. Дори споменът за неговия баща бледнееше в душата му пред блясъка на любовта.

Той възкликна леко смутен:

— А, вие ли сте, Епонин?

— Защо ми говорите на „вие“? Да не би да съм ви сторила нещо?

— Не — отвърна той.

Естествено Мариус нямаше нищо против нея. Напротив. Чувствуваше обаче, че не може да се държи иначе и че след като говори на „ти“ с Козет, може да се обърне само на „вие“ към Епонин.

Понеже той не казваше нищо, тя възкликна:

— Я кажете…

Но гласът й пресекна. Като че ли това създание, някога така безгрижно и дръзко, не можеше да намери подходящите думи. Епонин се опита да се усмихне, но не успя.

— Е? — поде отново тя.

После млъкна пак и остана с наведени очи.

— Лека нощ, господин Мариус — каза тя внезапно и се отдалечи.

IV
„Каб“ значи на английски „движа се“, а на арго — „лая“

На другия ден беше 3 юни, 3 юни 1832 година — дата, която трябва да отбележим поради сериозните събития, надвиснали в тази епоха над Париж като градоносни облаци. Нощта се спускаше и Мариус вървеше по същия път, както предната вечер, изпълнен със същите мисли и същото очарование. Той забеляза между дърветата на булеварда, че Епонин идва срещу него. Два дни поред! Наистина, това беше вече прекалено. Той се обърна рязко, напусна булеварда, тръгна в обратна посока, и отиде на улица Плюме през улица Мьосиьо льо Пренс.

Това принуди Епонин да го проследи чак до улица Плюме — нещо, което досега не беше правила. Досега тя се беше задоволявала да го зърне, когато той минава по булеварда, без дори да се опита да го спре. Само предната вечер се беше опитала да го заговори.

Епонин го проследи, без той да забележи. Видя го как отмести пречката и се промъкна в градината.

„Охо! Той влизал в къщата!“ — каза си тя.

После приближи до решетката, опипа една след друга пречките и лесно намери тази, която бе отместил Мариус.

— Само такива да ги нямаме! — прошепна полугласно и мрачно девойката.

После седна на оградата, до изкъртената пречка, като че ли я охраняваше. Това беше точно мястото, където решетката се допираше до съседната стена. Там имаше тъмно ъгълче, в което Епонин оставаше скрита за минувачите.

Тя стоя така повече от час, без да помръдне от мястото си и без да смее да си поеме дъх, в плен на мислите си.

Към десет часа вечерта един от редките минувачи по улица Плюме — стар закъснял буржоа, който пресичаше бързо това безлюдно място, ползуващо се с лоша слава, мина край решетката на градината и като стигна до чупката при стената, чу нечий задавен, заплашителен глас, който промълви:

— Не ми е чудно вече, че се мъкне тук всяка вечер!

Минувачът се огледа, не видя никого, не се осмели да надникне в тъмното ъгълче и се уплаши много. Той ускори крачка.

Минувачът стори добре, че побърза, защото няколко секунди по-късно по улица Плюме се зададоха шестима мъже, които вървяха поотделно край стените, на известно разстояние един от друг. Можеха да ги вземат за леко пийнали нощни стражи.

Щом първият стигна до решетката на градината, той се спря и зачака другите. Миг по-късно и шестимата бяха заедно.

Те заговориха полугласно.

— Туканачка е — каза единият.

— Има ли каб^[1] в градината? — попита втори.

— Не зная. Но за всеки случай съм сбарал едно топче, което ще му дадем да жвака.

— Имаш ли маджун, за да избием прозореца?

— Да.

— Решетката е стара — обади се петият, който говореше с корема си.

— Още по-добре — каза вторият. — Няма да скрибуца много под триона и лесно ще я престържем.

Шестият, който още не беше отворил уста, започна да опипва решетката, както беше сторила Епонин един час преди това; той улавяше всяка пречка и я разклащаше предпазливо. Стигна така до откъртената от Мариус пречка. Тъкмо когато се канеше да я улови, нечия ръка се подаде внезапно от сянката и го хвана за рамото, после го удари грубо в гърдите и пресипнал глас пошепна до ухото му:

— Има каб.

В същото време пред него се изправи бледа девойка.

Мъжът се сепна уплашено — обичайна реакция при изненада. Той цял настръхна. Едва ли има по-страхотно зрелище от разтревожен див звяр. Уплашен, той става още по-страшен. Мъжът отстъпи и промълви, заеквайки:

— Коя ли е пък тая хубостница!

— Дъщеря ви.

Действително беше Епонин, а мъжът, с когото тя говореше, бе Тенардие.

Когато Епонин излезе от сянката, петимата други мъже, тоест Грошаря, Устатия, Бабе, Монпарнас и Брюжон, се приближиха безшумно и спокойно, без да кажат нито дума, със зловещата, бавна походка, свойствена на нощни птици като тях.

В ръцете им се виждаха някакви грозни сечива. Устатия държеше криви щипци, които скитниците наричат „забрадка“.

— Ей, ти! Какво търсиш тук? Какво искаш от нас? Да не си полудяла! — извика задавено Тенардие, защото не смееше да повиши глас. — Защо ни пречиш да си вършим работата?

Епонин се засмя и се хвърли на врата му.

— Аз, татенце, съм тук ей така на. Откога пък е забранено да се сяда по камъните? Ама вие не би трябвало да бъдете тук. Какво търсите, щом изпратих сухар? Нали обясних на Маньон. Тук няма какво да се прави. Прегърнете ме де, любими татко! Колко отдавна не съм ви виждала! Значи, вече сте свободен?

Тенардие се опита да се освободи от ръцете на Епонин.

— Добре, добре — измърмори той. — Нали вече ме целуна. Да, свободен съм. Не съм вътре. А сега, дим да те няма.

Но Епонин не го пущаше и удвояваше ласките си.

— Миличкият ми татко, е, как успяхте да се измъкнете? Страшно трябва да ви сече акълът, щом сте успели да избягате. Разкажете ми как стана цялата работа. Ами мама? Къде е мама? Кажете ми, какво става с майка ми?

Тенардие отговори:

— Добре е, отде да я знам, остави ме, казвам ти, махай се оттук!

— Само че никак не ми се ще да се махна! — каза Епонин, глезейки се като разгалено дете. — Пъдите ме, след като четири месеца вече не съм ви виждала и едва имах време да ви прегърна.

И тя отново обви с ръце шията на Тенардие.

— Е, стига толкова, става глупаво! — каза Бабе.

— Да побързаме! — намеси се Устатия. — Могат да минат фантетата.

Говорещият с корема си скандира следното двустишие:

Днеска празник няма,

та да цункаш татко, мама.

Епонин се обърна към петимата злодеи:

— Охо, това бил господин Брюжон. Добър ден, господин Бабе. Добър вечер, господин Грошар. Не ме ли познавате, Устатия? Как си, Монпарнас?

— Познаваме те, познаваме те — измърмори Тенардие, — но добър ден, добър вечер, обирай си партушините! Остави ни на мира.

— Сега е лисичи, а не кокоши час — заяви Монпарнас.

— Не виждаш ли, че ни чака работа? — прибави Бабе.

Епонин улови Монпарнас за ръка.

— Внимавай! — каза той. — Ще се порежеш. Държа отворен нож.

— Слушай, моето момче — отвърна му съвсем тихо Епонин, — трябва да имаш доверие в хората. Та не съм ли родна дъщеря на Моя баща? Господин Бабе, господин Устатия, аз бях натоварена да проуча работата.

Трябва да отбележим, че Епонин не говореше на арго. Откакто познаваше Мариус, този отвратителен език й се струваше невъзможен.

Тя стисна със слабите си, костеливи като на скелет пръсти грубата мазолеста лапа на Устатия и продължи:

— Вие знаете, че не съм от глупавите. Обикновено ми вярвате. Помагала съм ви неведнъж. Е добре, нали ви предупредих. Излишно се излагате, разбирате ли? Кълна ви се, че няма какво да търсите в тази къща.

— Вътре има две сами жени — каза Устатия.

— Няма ги, те се преместиха.

— Свещите обаче са си на мястото! — забеляза Бабе.

И той посочи на Епонин през клоните на дърветата една светлинка, която се местеше от прозорче на прозорче по покрива на къщичката. Тусен беше останала по до късно и простираше прането на тавана.

Епонин направи последен опит:

— Разберете, това са бедни хора и в тази барачка няма да намерите нито грош.

— Върви по дяволите — кресна Тенардие. — Когато претърсим къщата и я обърнем наопаки, ще ти кажем какво има вътре и дали сме намерили златни, сребърни или медни мангизи.

И той я бутна, за да я отстрани от пътя си.

— Мили ми господин Монпарнас — каза Епонин, — вие поне сте добро момче, не влизайте!

— Внимавай, ще се порежеш! — отвърна Монпарнас.

Тенардие поде със свойствения си решителен тон:

— Махай се, щерко, и остави мъжете да си гледат работата!

Епонин пусна ръката на Монпарнас и каза:

— Вие, значи, искате да влезете в тази къща?

— Нещо такова! — ухили се говорещият с корема си.

Тогава тя се облегна на решетката, обърна се с лице към шестимата въоръжени до зъби бандити, които нощта превръщаше в демони, и каза с нисък и твърд глас:

— Чудесно, само че аз не искам.

Мъжете останаха смаяни. Говорещият с корема си обаче продължи да се хили. Епонин поде:

— Чуйте ме добре, приятели. По-рано ви излъгах. Сега ще ви кажа истината. Ако влезете в градината, ако докоснете решетката, ще се развикам, ще тропам по вратите, ще разбудя всичко живо, ще накарам да ви арестуват и шестимата, ще извикам градските сержанти.

— В състояние е да го направи — обясни тихо Тенардие на Брюжон и на говорещия с корема си.

Епонин разтърси глава и добави:

— Ще издам най-напред баща ми!

Тенардие пристъпи към нея.

— Стой по-далечко, старче! — каза тя.

Тенардие се отдръпна, мърморейки през зъби:

— Какво ли я е прихванало! — И добави: — Кучка!

Дъщеря му се изсмя зловещо.

— Както искате, но, тъй или иначе, няма да влезете. Съвсем не съм кучка, защото съм дъщеря на вълк. Вие сте шестима, голяма работа. Били сте мъже, добре де, аз пък съм жена. Не се боя от вас, ясно ли ви е? Казвам ви, че няма да влезете в тази къща, защото на мен не ми е приятно. Ако се приближите, ще се разлая. Нали ви казах, има каб и тоя каб съм аз. Пет пари не давам за вас. Вървете си по пътя, до гуша ми дойдохте. Вървете, където искате, но не се връщайте тук! Забранявам ви! Приближете се само, вие с ножовете си, аз с ритниците, все ми е едно!

Тя пристъпи към злодеите. Изглеждаше страшна. Отново се изсмя.

— Пусто да остане! Не се боя от нищо. През лятото ще гладувам, през зимата ще студувам. Ех, че са дураци тия мъжоря, като си въобразяват, че могат да уплашат едно момиче! Как? Ще ме уплашите? Охо! И таз добра! Понеже любовниците ви са вещици, които се крият под кревата, щом повишите глас, затова ли? Мен не ме е страх от нищо!

Тя изгледа втренчено Тенардие и добави:

— Дори и от вас.

После продължи, местейки кървясалите си призрачни зеници от един на друг злодей:

— Пет пари не давам дали утре ще ме намерят намушкана с нож от баща ми върху паветата на улица Плюме или след една година в мрежите на Сен-Клу, или на Лебедовия остров сред старите изгнили тапи и удавените кучета!

После трябваше да прекъсне изблика си, защото я задави суха кашлица. Тесните й немощни гърди хриптяха.

— Само ще извикам — продължи тя — и те ще дойдат. Раз-два и готово. Вие сте шестима, но аз съм народът.

Тенардие замахна към нея.

— Не се приближавайте! — извика тя.

Той се спря и й каза кротко:

— Добре, няма. Няма да се приближа, но недей крещя така. Ти, значи, искаш, дъще, да ни попречиш на работата? Ами нали трябва да си изкарваме прехраната. Нима не обичаш вече баща си?

— До гуша ми дойдохте — каза Епонин.

— Че нали трябва да живеем, да ядем…

— Пукайте!

Като каза това, тя седна на оградата и затананика:

Моите ръце големи,

хубавите ми крака

и загубеното време.

Беше сложила лакът на коляното си и подпираше с длан брадичката си, поклащайки безгрижно крака. През дрипавата й рокля се подаваха мършавите й рамене. Съседният фенер осветяваше профила и предизвикателната й стойка. Мъчно бихте могли да си представите по-решително и по-озадачаващо държане.

Шестимата апаши се оттеглиха под сянката, която хвърляше фенерът, недоволни и недоумяващи, че едно момиче проваля плановете им. Те започнаха да се съвещават, повдигайки рамене, унижени и ожесточени.

А през това време Епонин ги гледаше невъзмутимо и диво.

— Става й нещо — каза Бабе. — Сигурно има някаква причина. Дали не е влюбена в стопанина? Жалко все пак да изпуснем такава аванта. Две жени и старец, който спи в задния двор. По прозорците скъпи пердета. Старикът навярно е чифутин. Бива си я май работата.

— В такъв случай — заяви Монпарнас — влизайте и си вършете работата. Аз ще остана с момата, а ако се опре…

Той показа острието на ножа, който държеше отворен в ръката си.

Тенардие мълчеше и като че ли беше готов да приеме решението на другарите си.

Брюжон, който минаваше малко нещо за оракул и който беше „замислил удара“, не се беше още произнесъл. Той изглеждаше угрижен. За него беше известно, че не отстъпва пред нищо, веднъж дори само за да се покаже, беше обрал един полицейски участък. Освен това съчиняваше стихове и песнички, което му изграждаше особен авторитет.

Бабе се обърна към него:

— Ти няма ли да кажеш нещо, Брюжон?

Брюжон помълча още няколко секунди, после поклати многозначително глава и най-сетне се реши да се изкаже.

— Ето какво: сутринта видях две врабчета, които се боричкаха. Вечерта попадам на жена, която я избива на кавга. Това е лош знак. Да се махаме оттук.

И те си отидоха.

Докато се отдалечаваха, Монпарнас измърмори:

— Както искате, но ако бяхте решили, можех да й светя маслото.

— Аз пък не. Не посягам на дами — заяви Бабе.

На ъгъла на улицата те се спряха и размениха с глух глас следния загадъчен диалог:

— Къде ще спим тази вечер?

— Под Пантен^[2].

— У тебе ли е ключът от решетката, Тенардие?

— Разбира се.

Епонин, която не ги изпускаше из очи, видя, че тръгнаха натам, откъдето бяха дошли. Тя стана и запълзя зад тях покрай зидовете и къщите. Проследи ги чак до булеварда. Шестимата мъже се разделиха и потънаха в мрака, като че ли се стопиха в него.

V
Какво крие нощта

След като злодеите се разотидоха, улица Плюме придоби наново своя спокоен нощен изглед.

Това, което се случи преди малко на тази улица, съвсем не би било чудно за някой лес. Високостволите гори, сечищата, храсталаците, плътно преплетените клони, високите треви водят неосъзнато съществуване. Това диво гъмжило понякога внезапно долавя незримото. Творенията, които стоят по-ниско от човека, различават през мъглата силите, които го превъзхождат. Неведомите за нас, живите хора, неща си дават среща нощем. Дивата природа настръхва и се плаши, когато до нея се приближава свръхестественото. Силите на мрака се познават, между тях съществува необяснимо равновесие. Зъбите и ноктите тръпнат пред неуловимото. Кръвожадното животинско начало, ненаситният ламтеж за плячка, въоръжените с нокти и челюсти инстинкти, чийто източник и цел е търбухът, се взират тревожно и душат неспокойно невъзмутимия призрак, който броди загърнат в саван, възправя се в мъгливата си треперлива роба и като че живее някакъв страшен и мъртъв живот. Тези груби твари, които са само материя, се страхуват смътно от съприкосновението с необхватния мрак, сгъстен в призрачно видение. Изпречената на пътя черна сянка сепва и спира свирепия звяр. Излезлите от гроба вдъхват трепет и смущение на излезлите от бърлогата. Кръвожадният звяр се бои от зловещия призрак. Вълците отстъпват, срещнат ли вампир.

VI
Мариус до такава степен стъпва на земята, че дава на Козет адреса си

Докато кучката в човешки образ стоеше на пост край градинската решетка и шестимата злодеи не можаха да сломят упорството на една девойка, Мариус стоеше до Козет.

Никога небесният свод не бе бивал по-обсипан със звезди и по-пленителен, дърветата — по-тръпнещи, уханието на тревата — по-упоително. Никога птичките не бяха заспивали сред листата с по-нежен шепот, никога безметежната всемирна хармония не бе съответствувала по-добре на вътрешната музика на любовта. Никога Мариус не се бе чувствувал по-влюбен, по-щастлив, по-възторжен. Но той намери Козет тъжна. Тя беше плакала. Очите й бяха зачервени.

Това беше първият облак в техния дивен блян.

Първата дума на Мариус бе:

— Какво ти е?

Тя отвърна:

— Ще ти кажа.

После седна на пейката край площадката и докато той се настаняваше цял треперещ до нея, тя продължи:

— Баща ми каза тази сутрин да се приготвя, имал работа, щели сме да заминем.

Мариус потрепера от главата до краката.

Когато човек се намира на края на живота си, смъртта е равносилна на заминаване. Когато се намира в началото му, заминаването е равносилно на смърт.

От шест седмици насам малко по малко, бавно и постепенно Мариус овладяваше Козет. Платонично, но пълно овладяване. Както вече обяснихме, в първата любов човек обладава душата преди тялото. По-късно тялото се взема много преди душата, а понякога изобщо не се стига до душата. Фобла и Прюдом ще прибавят: защото душата не съществува. Но този сарказъм е за щастие богохулство. И така, Мариус притежаваше Козет, както само духовете умеят да притежават. Той я беше обгърнал с цялата си душа и я държеше ревниво, убеден в правото си. Притежаваше усмивката й, диханието й, парфюма й, дълбокия блясък на сините й зеници, нежната й кожа, когато докоснеше ръката й, прелестната бенка на врата й, всичките й мисли. Бяха се уговорили да не спят нито веднъж, без да се сънуват един друг, и бяха удържали думата си. Той притежаваше следователно всички сънища на Козет. Не можеше да се нагледа на завитите по тила й къдрици, а понякога дори ги докосваше с дъха си и твърдеше сам на себе си, че всяка една от тях принадлежи нему, на Мариус. Разглеждаше и намираше възхитителни всички неща, който тя носеше, панделката й, ръкавиците, маншетите, обувките, свещени предмети, които бяха в негова власт. Той си мислеше, че е пълновластен притежател на хубавите кокалени гребенчета, които тя затъкваше в косите си, и си казваше дори — сподавен и неясен шепот на прокрадващата се чувственост, — че няма нито едно ширитче от роклята й, нито една бримка от чорапите й, нито една гънка на колана й, които да не са негови. Седнал до Козет, той имаше чувството, че стои до своето съкровище, до своето имущество, до своята повелителка и робиня. Струваше му се, че те двамата до такава степен са слели душите си, че ако пожелаят да си ги вземат обратно, ще им бъде невъзможно да ги разграничат. „Тази е моята!“ — „Не, тази е моята!“ — „Уверявам те, че се лъжеш. Това съм аз.“ — „Това, което мислиш, че си ти, съм аз.“ Мариус беше част от Козет и Козет беше част от Мариус. Мариус имаше чувството, че Козет живее в него. Да има Козет, да я притежава, му се струваше така естествено, както и самото му дишане. И сред тази вяра, сред това опиянение, сред това девствено обладаване, необикновено и съвършено, сред това пълновластно притежание внезапно прозвучаха думите: „Ние ще заминем.“

Суровият глас на действителността му извика: „Козет не е твоя!“

Мариус се събуди. От шест седмици той живееше, както казахме, извън реалната действителност. Думите „ще заминем“ го върнаха грубо към нея.

Той не можа да каже каквото и да било. Козет почувствува само, че ръката му се вледени. Тя се обезпокои на свой ред:

— Какво ти е?

Той отвърна толкова тихо, че тя едва го чу:

— Не разбирам какво казваш.

Козет обясни:

— Тази сутрин баща ми каза да приготвя багажа си. Той щял да ми даде и своето бельо, за да го наредя в един куфар. Бил принуден да предприеме някакво пътуване, щели сме да заминем, трябвало да набавя голям куфар за себе си и малък за него, да приготвя всичко това в срок от една седмица, защото може би ще отидем в Англия.

— Но това е чудовищно! — възкликна Мариус.

Явно е, че в този миг в неговата мисъл никой произвол, никое насилие, никое издевателство дори на най-прочутите тирани, никоя проява на Бюзирис^[3], Тиберий или Хенри VIII не можеше да се сравни по жестокост с тази: господин Фошльован да отведе дъщеря си в Англия, защото имал някаква работа там.

Той попита със схванато гърло:

— И кога ще заминеш?

— Той не каза кога.

— А кога ще се върнеш?

— Също не ми каза.

Мариус стана и запита хладно:

— Ще отидете ли с него, Козет?

Козет обърна към него хубавите си, пълни с тревога очи и отвърна като замаяна:

— Къде?

— В Англия. Ще отидете ли?

— Но защо ми говориш на „вие“?

— Питам ви, ще отидете ли?

— Какво искаш да сторя? — запита тя, сключвайки ръце.

— Значи, ще отидете?

— Но щом баща ми отива?

— Значи, ще отидете?

Козет хвана ръката на Мариус и я притисна силно, без да отговори.

— Добре — заяви Мариус. — В такъв случай и аз ще замина.

Козет отгатна смисъла на тия думи, преди да го разбере. Тя побледня толкова много, че личицето й се бялна в мрака. Устните й прошепнаха сподавено:

— Какво искаш да кажеш?

Мариус я погледна, вдигна бавно очи към небето и отвърна:

— Нищо.

Когато сведе клепачи, той видя, че Козет му се усмихва. Усмивката на любимата жена излъчва светлина, която се вижда и нощем.

— Колко сме глупави! Имам една идея, Мариус.

— Каква?

— Щом ние заминаваме, замини и ти. Ще ти кажа къде. Ела и ти там, където ще бъда аз.

Сега вече Мариус окончателно се разбуди от унеса си. Той стъпи здраво на земята.

— Да замина с вас! — извика той. — Луда ли си? Но нали за това трябват пари, а аз нямам. Да отида в Англия! Та аз сега дължа, знам ли колко, над десет луидора на Курфейрак, един мой приятел, когото ти не познаваш! Старата ми шапка едва ли струва три франка, на сюртука ми липсват копчета, ризата ми е скъсана, лактите ми са издънени, ботушите ми текат. От шест седмици бях забравил тия несгоди и не съм ти говорил за тях. Козет! Аз съм окаян човек! Ти ме виждаш само нощем и ми даряваш любовта си. Ако ме видеше денем, би ми предложила милостиня! Да отида в Англия! Та аз нямам пари дори за паспорт!

Той се подпря до близкото дърво със сключени над главата ръце, притискащ чело до кората, без да усеща грапавините, които дращеха кожата му, нито кръвта, която туптеше в слепоочията му, неподвижен, отмалял същинска статуя на отчаянието.

Той дълго стоя така. Човек може да остане потопен цяла вечност в подобна бездънна покруса. Най-сетне се обърна. Чу зад себе си лек шум, задавен и печален.

Козет хълцаше.

Тя плачеше вече повече от два часа до дълбоко замисления Мариус.

Той пристъпи към нея, падна на колене и като се просна на земята, улови върха на обувката й, подаваща се под роклята й, и я целуна.

Козет не се възпротиви и остана безмълвна. В някои мигове жената приема — печална и примирена богиня — култа на любовта.

— Не плачи! — помоли я той.

Тя пошепна:

— Как да не плача, щом сигурно ще трябва да замина, а ти не можеш да дойдеш!

— Обичаш ли ме? — запита той.

Тя му каза в отговор райските думички, които през сълзи звучат най-пленително:

— Обожавам те!

Младежът поде с глас, в който трептяха най-нежни гальовни нотки:

— Не плачи. Моля ти се, престани да плачеш заради мене!

— Обичаш ли ме? — прошепна тя.

Той улови ръката й.

— Козет, никога никому не съм давал честна дума, страх ме е било да го сторя. Чувствувам баща си до себе си. Давам ти най-свещената си честна дума, че ако ти си отидеш, аз ще умра.

В тона, с който той произнесе тия думи, звучеше такава тържествена и овладяна печал, че Козет потрепера. Лъхна я студеният мрачен дъх на истината. Загубила ума и дума, тя престана да плаче.

— Чуй ме сега — каза той. — Не ме очаквай утре.

— Защо?

— Чакай ме едва другиден.

— О, защо?

— Ще видиш.

— Цял ден, без да те видя! Невъзможно!

— Да пожертвуваме един ден, за да спечелим може би целия живот.

Мариус добави полугласно и като че ли сам за себе си:

— Той е човек, който не променя навиците си и никога досега не е приел когото и да било по друго време освен вечер.

— За кого говориш? — попита Козет.

— Аз ли? Нищо не съм казал.

— Но на какво се надяваш?

— Почакай до другиден.

— Това ли е желанието ти?

— Да.

Тя обхвана главата му с ръце, повдигна се на пръсти, за да се изравни с него, търсейки в дъното на очите му известно упование.

Мариус поде:

— Добре, че се сетих. Ти трябва да знаеш адреса ми, може да се случи нещо, не се знае, аз живея при моя приятел Курфейрак, на улица Верьори №16.

Той бръкна в джоба си, извади ножчето си и издълба с острието в мазилката на стената: „Улица Верьори 16“.

Козет отново го загледа втренчено.

— Ти си намислил нещо, Мариус! Намислил си нещо! Кажи ми го! Кажи ми го, за да прекарам спокойно нощта.

— Ето какво съм намислил: невъзможно е Бог да желае да ни раздели. Чакай ме другиден.

— А какво ще правя дотогава аз? — промълви Козет. — Ти ще бъдеш навън, ще сновеш насам-натам. Колко сте щастливи вие, мъжете. А аз ще остана съвсем самичка. О, колко ще ми бъде мъчно! Какво ще правиш утре вечер, кажи!

— Ще направя един опит.

— Тогава ще се моля Богу и ще мисля през цялото време за тебе и за твоя успех. Няма да те разпитвам, щом не желаеш. Ти си мой повелител. Утре вечер ще пея „Евриант“ — операта, която ти обичаш и която си слушал една вечер през затворените капаци. Но другиден ела по-рано. Ще те чакам, щом се стъмни, точно в девет часа, да знаеш. Божичко! Колко е неприятно, че дните са така дълги! Чуваш ли, точно в девет часа ще сляза в градината.

— И аз ще бъда тук.

И без да се наговарят, движени от една и съща мисъл, тласкани от електрическите токове, които постоянно протичат между двама влюбени, опиянени от сласт въпреки отчаянието си, те паднаха в обятията си и устните им неусетно се сляха, докато погледите им, преливащи от възторг и сълзи, съзерцаваха звездите.

Когато Мариус излезе от градината, улицата беше безлюдна. В това време Епонин следеше злодеите към булеварда.

Докато Мариус размишляваше, опрял глава на дървото, една мисъл се беше мярнала в ума му. Мисъл, която, уви, сам той преценяваше безумна и неосъществима. Той беше взел крайно решение.

VII
Старческото сърце в стълкновение с младежкото

По това време дядо Жилнорман беше навършил деветдесет и една година. Той продължаваше да живее с госпожица Жилнорман на улица Фий-дю-Калвер №6 в старата къща, която беше негова собственост. Читателят си спомня, че той спадаше към старците от предишното поколение, които дочакват изправени смъртта, без да се превият под тежестта на годините, нито под бремето на скръбта.

И все пак от известно време дъщеря му забелязваше: „Баща ми запада.“

Той не удряше вече плесници, на слугините, не тропаше така енергично с бастуна си по плочите на стълбищната площадка, ако Баск се забавеше да му отвори. Цели шест месеца юлската революция почти нито веднъж не го доведе в изстъпление. Той прочете едва ли не спокойно в „Монитьор“ необичайното словосъчетание: „Господин Йомбло-Конте, пер на Франция“. Истината е, че старецът беше дълбоко съкрушен. Той не скланяше глава, не се предаваше, това беше противно както на физическата, така и на духовната му същност. Но се чувствуваше душевно отпаднал. От четири години чакаше непоколебимо — това е най-подходящата дума — Мариус, твърдо убеден, че рано или късно този проклет лудетина ще позвъни на вратата му. Сега, в някои печални часове на униние, му се случваше да си каже, че ако Мариус още известно време не се обади… Непоносима му беше не мисълта за смъртта, но мисълта, че може би никога вече няма да види Мариус. До този миг изобщо не беше допущал, че може никога вече да не види своя внук. Сега тази мисъл го навестяваше и го изпълваше с ледено отчаяние. Както често се случва при искрените, кръвни чувства, раздялата беше само увеличила обичта на дядото към неблагодарния внук, който си беше отишъл без особена причина. През декемврийските нощи, когато навън е десет градуса под нулата, човек най-много мечтае за слънце. Освен това господин Жилнорман беше неспособен или по-скоро си въобразяваше, че е неспособен да направи той първата крачка за помирение със своя внук. „По-скоро ще пукна!“ — заявяваше той. Старецът не намираше никаква вина у себе си, но мислеше и за Мариус само с дълбоко умиление и с безмълвното отчаяние на стар човек, който скоро ще потъне в мрака.

Зъбите му бяха почнали да падат и това засилваше безрадостното му настроение.

Макар че не го признаваше дори пред себе си — това би го накарало да почувствува бясно раздразнение и срам, — господин Жилнорман никога не беше обичал любовниците си толкова, колкото обичаше Мариус.

Накарал беше да закачат в спалнята му, точно срещу леглото му — за да вижда най-напред това при събуждането си, — стар портрет на другата му дъщеря, покойната, госпожа Понмерси, нарисуван, когато била на осемнадесет години. Непрекъснато го гледаше. Веднъж, взирайки се в него, забеляза:

— Струва ми се, че той прилича на нея.

— Че портретът прилича на сестра ми ли? — каза госпожица Жилнорман. — Разбира се.

— И на него — добави старецът.

Когато седеше веднъж съвсем отпаднал със събрани колене и почти затворени очи, дъщеря му се осмели да подхвърли:

— Все още ли му се сърдите, татко?…

Тя се спря, страхувайки се да продължи.

— На кого? — попита той.

— На горкия Мариус.

Господин Жилнорман повдигна старческата си глава, удари с костеливия си, сбръчкан юмрук по масата и извика сърдито и гръмко, доколкото позволяваха силите му:

— Горкия Мариус ли казахте? Този господинчо е истински обесник, отвратителен дрипльо, неблагодарен тщеславец, зъл, безсърдечен и бездушен горделивец!

И той се извърна, за да не би дъщеря му да забележи плувналите му в сълзи очи.

Три дни след това той прекъсна почти четиричасовото си мълчание, за да каже неочаквано на дъщеря си:

— Струва ми се, че имах честта да помоля госпожица Жилнорман никога да не ми говори за него.

Леля Жилнорман се отказа от всеки по-нататъшен опит и направи следното дълбокомислено заключение: „Баща ми изстина към сестра ми след извършената от нея глупост. Явно е, че ненавижда и Мариус.“

„След извършената от нея глупост“ означаваше: след омъжването й за полковника.

Впрочем читателят се досеща, че госпожица Жилнорман не беше успяла в опитите си да измести Мариус чрез своя любимец, уланския офицер. Теодюл се беше провалил като заместник. Господин Жилнорман не се бе поддал на клопката. Сърдечната пустота не е обикновен отвор, който може да се запуши с тапа. А и Теодюл от своя страна, макар че подушваше наследство, не искаше да поеме неприятната тегоба да се подмазва. Старецът досаждаше на улана, а уланът от своя страна дразнеше стареца. Лейтенант Теодюл беше безспорно жизнерадостен, но празен дърдорко. Лекомислен, но същевременно и циничен, гуляйджия, но не особено приятен събеседник. Имаше любовници и говореше охотно за тях, но не разказваше интересно. Той нямаше нито едно качество, което да не е накърнено от известен недостатък. На господин Жилнорман му беше втръснало да слуша за различните му любовни сполуки в квартала при казармата на улица Вавилон. Освен това понякога лейтенантът идваше в униформа с трицветна кокарда. Така той беше направо непоносим. В края на краищата господин Жилнорман не изтърпя и каза на дъщеря си:

— До гуша ми дойде тоя Теодюл. Приемай си го сама, ако искаш. Военните не ми се нравят много-много в мирно време. Не знам дали всъщност не предпочитам да видя сабя в ръцете на кръвопиец, отколкото в ръцете на конте. Чаткането на мечовете в битката не е тъй жалко, както чаткането на ножницата по паважа. И после да се перчиш като самохвалко и да си пристягаш талията като женичка, да носиш под ризницата корсет, е вече двойно по-смешно. Ако си истински мъж, трябва да умееш да стоиш на равно разстояние както от прекалените хвалби, така и от лиготиите. Нито перко, нито лигльо. Запази си своя Теодюл за себе си.

Дъщеря му напразно го увещаваше:

— Но той е почти ваш внук.

Оказа се, че господин Жилнорман, който беше дядо до мозъка на костите си, съвсем не беше склонен да бъде „почти дядо“.

Всъщност, понеже беше умен и сравняваше двамата младежи, Теодюл му беше послужил само за да го накара още повече да съжалява за Мариус.

Една вечер — беше 4 юни, но въпреки това в камината на господин Жилнорман гореше буен огън — той отпрати дъщеря си, която отиде да бродира в съседната стая. Сам в спалнята си, с тапети по стените, отрупани с пасторални сцени, полуприкрит от широкия си деветкрилен параван, той се бе облегнал на масата, върху която бяха запалени две свещи под зелен абажур; цял потънал в мекото кресло, опрял крака на решетката пред камината, той държеше книга в ръка, без да чете. Верен на привичките си, господин Жилнорман бе облечен според някогашната мода и напомняше старинен портрет на Гара. Хората биха го сподиряли с присмех по улицата, но когато излизаше, госпожица Жилнорман го загръщаше в широка владишка наметка, която скриваше дрехите му. Той никога не носеше в къщи домашна роба освен преди да си легне или като ставаше от сън.

— С халат изглеждам стар — обичаше да казва той. Дядо Жилнорман мислеше с любов и горест за Мариус и както обикновено огорчението вземаше превес. Оскърбената му привързаност винаги се изливаше във възмущение. Той беше така съкрушен, че бе готов да се примири с неизбежното и да приеме раздялата, която му причиняваше сърцераздирателна болка. Той си казваше тази вечер, че вече няма никаква надежда Мариус да се върне, че ако той имаше такива намерения, отдавна щеше да го стори, че трябваше да престане да го чака. Опитваше се да свикне с мисълта, че всичко е свършено, че ще умре, без да види отново оня „господин“. Но цялото му същество се бунтуваше. Старото му бащинско чувство не можеше да се съгласи с това. „Как — повтаряше той скръбния си рефрен. — Нима няма да се върне?“

Господин Жилнорман обори оплешивялата си глава и впери несъзнателно в пепелта на огнището скръбния си, гневен поглед.

Както си седеше дълбоко замислен, старият му прислужник Баск влезе и запита:

— Господарю, ще можете ли да приемете господин Мариус?

Старецът се повдигна от креслото си, блед като мъртвец, който се изправя под действието на електрически ток. Кръвта се отдръпна към сърцето му. Той измърмори със заекване:

— Кой господин Мариус?

— Не зная — отвърна плахо Баск, смутен от изражението на господаря си. — Аз не съм го видял. Николет ми каза ей сега: „Вън чака един младеж, кажете, че е господин Мариус.“

Господин Жилнорман прошепна едва чуто:

— Въведете го.

Той остана в същата поза, с треперлива глава, вперил поглед във вратата. Тя се отвори отново. В стаята влезе младеж. Беше Мариус.

Мариус се спря до вратата, очаквайки сякаш да го поканят:

Доста изтърканите му дрехи не се забелязваха в полумрака, който хвърляше абажурът. Виждаше се само спокойното му, сериозно лице, носещо печата на странна тъга.

Дядо Жилнорман, стъписан от изненада и радост, остана за миг така, без да вижда нищо друго освен ярка светлина, както когато се яви видение. Той едва не загуби съзнание. Съзираше Мариус като през мъгла. Да, това беше действително той.

Най-сетне! След цели четири години! Той го сграбчи, така да се каже, с поглед. Намери го красив, благороден, изтънчен, пораснал, вече мъж, с добро държане, прекрасен. Изпита желание да разтвори широко обятията си, да го извика, да се втурне към него, цялото му същество се разтопи от нежност, топлите думи нахлуха в гърдите му, готови да бликнат изведнъж. Най-сетне цялата му обич си проправи път, стигна до устните му и по силата на противоречието, което беше негова основна черта, се превърна в грубост. Той запита рязко:

— За какво сте дошли?

Мариус отвърна смутен:

— Господине…

Господин Жилнорман би желал Мариус да се хвърли в прегръдките му. Той беше недоволен и от Мариус, и от себе си. Почувствува, че се бе държал грубо, че Мариус беше студен. Старецът изпита непоносимо и мъчително раздразнение, че дълбоко в себе си е така нежен и скръбен, а външно се показва само суров. Огорчението пак завладя сърцето му. Той прекъсна сърдито Мариус:

— Защо сте дошли тогава?…

Това „тогава“ означаваше: „… щом не се хвърляте в прегръдките ми“. Мариус погледна дядо си, чието лице беше побледняло като мрамор.

— Господине…

Старецът поде строго:

— Прошка ли идвате да ми искате? Признавате ли вината си?

Той си въобразяваше, че по този начин напътва Мариус и че детето „ще се огъне“. Мариус потрепера. От него искаха да се откаже от баща си. Той сведе очи и промълви:

— Не, господине.

— Какво искате тогава от мене? — викна властно старецът, изпълнен с мъчителна и гневна скръб.

Мариус сключи ръце, пристъпи крачка напред и каза със слаб и треперещ глас:

— Смилете се над мене, господине!

Тези думи разтърсиха дълбоко господин Жилнорман. Ако бяха произнесени по-рано, те щяха да го трогнат, но сега идваха много късно. Дядото се изправи. Той се опираше с две ръце на бастуна си, устните му побеляха, главата му се тресеше, но високата му снага превишаваше наведения Мариус.

— Над вас ли да се смиля, господине? Младежът иска милост от деветдесетгодишния старец, така ли? Вие встъпвате в живота, аз го напущам. Вие ходите по театри, балове, кафенета, играете на билярд, вие сте умен, харесвате се на жените, вие сте красив, а аз сред лято кашлям край огнището си. Вие притежавате истинското богатство, а мен са ме налегнали всички мизерии на старостта, болестта и самотата! Вие имате всичките си зъби, здрав стомах, жив поглед, сила, апетит, здраве, жизнерадост, гъсти като гора черни коси. А аз нямам вече дори бели коси, загубих зъбите си, краката не ме държат, паметта ми слабее, постоянно смесвам три имена на улици: улица Шарло, улица Шом и улица Сен-Клод, дотам съм я докарал. Вие имате пред себе си цялото озарено от слънце бъдеще, а аз вече почти нищо не различавам пред взора си, защото, съм, кажи-речи, навлязъл в нощта. Вие сте влюбен, от само себе си се разбира, а мен не ме обича вече никой на тоя свят, и точно вие искате аз да се смиля над вас! Молиер не е предвидил тази хубава смешка! Ако така се шегувате в Съдебната палата, господа адвокати, то моите поздравления. Вие действително сте забавни!

И старецът добави гневно и строго:

— Ще ми кажете ли какво искате от мене?

— Господине — каза Мариус, — зная, че присъствието ми ви дразни, но аз съм дошъл само да ви поискам нещо и после веднага ще си отида.

— Вие сте глупак! — кресна старецът. — Кой ви е казал да си ходите?

Това беше външният израз на нежните думи, които звучаха в сърцето му: „Защо не ми поискаш прошка! Хвърли се на шията ми де!“ Господин Жилнорман чувствуваше, че само след няколко мига Мариус ще си отиде, че лошият му прием го отблъсква, че грубостта му го прогонва, той си повтаряше всичко това и болката му растеше. Но понеже скръбта у него тутакси се превръщаше в гняв, той ставаше все по-груб и по-груб. Той би желал Мариус да разбере, а Мариус не разбираше. Тогава старецът се вбеси.

— Как? — поде той. — Вие ме изоставихте, мене, дядо си, напуснахте дома ми, за да отидете бог знае къде, хвърлихте в отчаяние леля си, водихте, лесно е да се отгатне, така е по-удобно, ергенски живот, гледахте си кефа, прибирахте се, когато ви хрумне, забавлявахте се, не ми се обадихте нито веднъж, правили сте дългове, без дори да ми кажете да ги платя, буйствували сте, правили сте щуротии и след четири години идвате при мене и нямате нищо друго да ми кажете?

Този груб начин да предизвика нежността на внук си има за последица мълчанието на Мариус. Господин Жилнорман скръсти ръце, жест, който у него изглеждаше особено повелителен, и се обърна горчиво към Мариус:

— Стига толкова. Казвате, че сте дошли да ми искате нещо. Какво? За какво става дума? Говорете.

— Господине — промълви Мариус с отчаян поглед на изправен пред пропаст човек, — дошъл съм да ви поискам разрешение да се оженя.

Господин Жилнорман позвъни. Баск открехна вратата.

— Повикайте дъщеря ми.

Миг след това вратата се отвори и госпожица Жилнорман подаде глава, без да влиза. Мариус стоеше прав и безмълвен, с отпуснати ръце и виновно изражение. Господин Жилнорман сновеше надлъж и нашир из стаята. Той се обърна към дъщеря си и каза:

— Нищо особено. Дошъл е господин Мариус. Можете да му кажете добър ден. Господинът иска да се жени. Това е всичко. Идете си.

Лаконичният и пресипнал глас на стареца предвещаваше невероятен изблик на гняв. Лелята погледна уплашено Мариус, едва го позна, не трепна, не каза нито дума и изчезна, като чу гласа на баща си, по-бързо, отколкото подгонена от вихъра сламка.

В това време господин Жилнорман се върна до камината и се облегна на нея.

— Да се жените! На двадесет и една година! Добре сте уредили работата! Остава ви само да искате разрешението! Дребна формалност! Седнете, господине. Е какво, откакто не съм имал честта да ви видя, вие направихте една революция. Навярно сте доволен. Якобинците победиха. Нали сте вече републиканец, откакто станахте барон? Вие умеете да помирявате двете неща. Републиката е подходящ сос за баронската титла. Получихте ли орден през юли? И вие ли спомогнахте малко за завземането на Лувър? Недалеч от нас, на улица Сент-Антоан, точно срещу улица Нонен-д’Иер, един снаряд се е забил в стената на третия етаж на една къща и до него са написали: „28 юли 1830“. Идете да видите. Внушителна работа. А, вашите приятели свършиха хубави дела. Добре, че се сетих, те ли строят фонтан на мястото на паметника на херцог дьо Бери? И така, наумили сте да се жените? И за кого? Смея ли, ако не е нескромно, да попитам за кого?

Той прекъсна за миг думите си и преди Мариус да успее да му отговори, добави ожесточено:

— Я ми кажете, имате ли някакво състояние? Натрупахте ли пари? Колко печелите с вашето адвокатство?

— Нищо — отвърна твърдо Мариус, обзет от дива решителност.

— Нищо? Значи, се издържате само с хиляда и двестате ливри, които ви отпущам?

Мариус не отговори. Господин Жилнорман продължи:

— А, разбирам, девойката е богата, тъй ли?

— Колкото мене.

— Как? Нима няма зестра?

— Не!

— Може би очаква нещо в бъдеще?

— Не вярвам.

— Гола-голеничка! А какво представлява баща й?

— Не зная.

— Как се казва тя?

— Госпожица Фошльован.

— Фош… какво?

— Фошльован.

— Тфу! — процеди през зъби старецът.

— Господине! — възнегодува Мариус.

Господин Жилнорман го прекъсна и заговори като че сам на себе си:

— Така. Двадесет и една година, никакво състояние, хиляда и двеста ливри годишно. Госпожа баронеса Понмерси ще трябва да купува от зарзаватчийката за две петачета магданоз.

— Господине — поде Мариус зашеметен, виждайки как отлита и последната му надежда, — моля ви се! Умолявам ви! Заклевам ви в името на небето, със сключени ръце, ще падна на колене пред вас, позволете ми да се оженя за нея.

Старецът се изсмя рязко и ехидно, закашля се и заговори:

— Ха-ха-ха! Сигурно сте си казал: „Пусто да остане! Ще ида при онова старо плашило, при онзи непоправим хапльо! Колко жалко, че още не съм навършил двадесет и пет години! Как хубавичко щях да му хързулна една почтителна призовчица! Как лесно щях да мина без съгласието му! Но сега няма как, ще му кажа: «Стари глупчо, ти трябва да си прещастлив, че ме виждаш, хрумнало ми е да се женя, искам да се оженя за госпожица не е важно коя, дъщеря на господин не е важно кой, нямам обувки на краката си, тя няма риза на гърба си, но това няма значение. Готов съм да зарежа кариера, бъдеще, младост и живот, да потъна в нищета с жена на врата, това съм си наумил и ти трябва да се съгласиш!» И старото изкопаемо ще даде съгласието си: «Върви, синко, прави каквото искаш, закачи си камъка на шията, ожени се за твоята Пусльован, Купльован…»“ Не, господине! Никога! Никога!

— Татко!

— Никога!

Това „никога“ беше произнесено с такъв тон, че Мариус загуби всяка надежда. Той прекоси стаята с бавни крачки, олюляващ се, с наведена глава, напомнящ по-скоро човек, който умира, отколкото човек, който си отива. Господин Жилнорман го следеше с очи. Когато вратата се отвори и Мариус се накани да излезе, той пристъпи със свойствената на властните и капризни старци живост, сграбчи Мариус за яката, върна го енергично в стаята, бутна го в едно кресло и му каза:

— Хайде, разкажи ми всичко!

Едничката дума „татко“, изплъзнала се на Мариус, беше предизвикала този рязък обрат.

Мариус го гледаше смаян. Подвижното лице на господин Жилнорман изразяваше вече само грубовато и неизразимо добродушие. Главата на семейството беше отстъпил място на дядото.

— Хайде, хайде, говори! Разкажи ми любовните си увлечения, изплюй камъчето, кажи ми всичко! Тю да се не види! Колко глупави са младите!

— Татко! — повтори Мариус.

Цялото лице на стареца се озари от неизразима светлина.

— Ето, така, наричай ме татко и ще видиш!

В резкия глас се прокрадваше сега толкова доброта, толкова нежност, толкова откровеност и бащинска обич, че Мариус, минал внезапно от отчаянието към надеждата, стоеше замаян и опиянен.

Той беше седнал до масата и светлината на свещите подчертаваше окаяния вид на костюма му, който дядо му разглеждаше с учудване.

— Добре, татко — каза Мариус.

— И таз добра! — прекъсна го старецът. — Ама ти наистина ли нямаш пукнат грош? Облечен си като бродяга.

Той бръкна в едно чекмедже, извади оттам някаква кесия, сложи я на масата и каза:

— Дръж, ето ти сто луидора, купи си шапка.

— Татко — продължи Мариус, — мило татенце, ако знаехте само колко я обичам. Вие едва ли си представяте. Когато я видях за първи път, беше в Люксембургската градина. Тя идваше там. Отначало не й обърнах особено внимание, после не зная как стана, но се влюбих в нея. О, колко бях нещастен! А сега я виждам всеки ден у тях, баща й не знае нищо, но, представете си, те заминават — ние се виждаме в градината им вечер, — баща й иска да я отведе в Англия и тогава аз си казах: „Ще отида при дядо и ще му разкажа всичко. Иначе ще полудея, ще умра, ще се разболея; ще се хвърля в реката. Трябва непременно да се оженя за нея, защото иначе ще загубя разсъдъка си.“ Ето цялата истина, не вярвам да съм забравил нещо. Тя живее в градина, заградена с решетка. На улица Плюме. В квартала на Дома на инвалидите.

Дядо Жилнорман седеше грейнал от щастие до Мариус. Докато го слушаше и се радваше на звука на гласа му, той с наслада смъркаше продължително тютюн. При името улица Плюме спря смъркането и изпусна върху коленете си стиската тютюн.

— Плюме ли! Улица Плюме ли каза? Гледай ти! Няма ли там наблизо казарма? Разбира се, точно там е. Братовчед ти Теодюл ми е говорил за нея. Уланският офицер. „Едно момиченце, драги, същинска капка!“ Разбира се, спомних си, улица Плюме. Някога я наричаха улица Бломе. Ето че се сетих точно. Слушал съм от него за това момиче зад решетката на улица Плюме. В някаква градина. Била истинска Памела. Имаш вкус, не ще и дума. Разправят, че си я бивало. Между нас казано, струва ми се, че оня фръцльо, уланът, я беше поухажвал мъничко. Не зная докъде е стигнала работата. Пък и това няма значение. Впрочем на него не бива да му се вярва. Той обича да се хвали. Мариус, според мене няма нищо лошо, ако младеж като тебе се влюби. Това подхожда на възрастта ти. Предпочитам те влюбен, отколкото якобинец. Предпочитам да тичаш подир някоя фуста, какво разправям, подир двадесет фусти дори, отколкото подир господин Робеспиер!

Колкото до мене, защо да не си призная, ако става дума за санкюлоти, признавам само жените. Хубавите момиченца са хубаво нещо, пусто да остане! Никой не може да го отрече. Та, значи, малката те приема скришом от татко си. И това е в реда на нещата. И аз съм имал такива приключения. И то не едно. Знаеш ли какво се прави в такива случаи? Това не се взема много навътре. Не се разиграват трагедии, не се стига до венчило, нито до кмета с празничния му шарф. Човек постъпва чисто и просто като разумен младеж. Проявява благоразумие. Плъзгайте се, смъртни, по наклонената плоскост, но не се женете! В такъв случай се отива при дядото, който всъщност е добряк и у когото все ще се намерят някои и други луидори в дъното на старото чекмедже. Казва му се: „Така стои работата, дядо!“ А дядото казва: „Нищо по-просто. Младите лудуват, старите мъдруват. И аз съм бил млад, а и ти на твой ред ще остарееш. Добре, момчето ми, ти пък ще се отплатиш на твоя внук. Ето ти двеста пистола. Позабавлявай се, дявол взел те! Какво по-хубаво от това!“ Ето как трябва да се уреждат подобни въпроси. Човек не се жени, но това нищо не пречи. Нали разбираш?

Вкаменен и неспособен да промълви нито дума, Мариус поклати отрицателно глава.

Дядото избухна в смях, смигна с повехналия си клепач, потупа го по коляното, погледна го право в очите весело и съчувствено и каза, вдигайки добродушно рамене:

— Ех, глупчо! Направи я своя любовница!

Мариус побледня. Той не беше разбрал нито дума преди това от приказките. Всичките тези дрънканици за някаква си улица Бломе, за Памела, за казармата, за улана се бяха изнизали пред съзнанието на Мариус като нещо съвсем нереално. Нищо от всичко това не можеше да се отнася за Козет, която беше чиста като лилия. Старецът бълнуваше. Но неговото бълнуване завърши с дума, която стигна до съзнанието на Мариус и която представляваше смъртна обида за Козет. Думите: „Направи я своя любовница!“, се впиха като кама в сърцето на честния младеж.

Той стана, взе си шапката, която беше паднала на земята, и се отправи с твърди и уверени стъпки към вратата. Там се обърна, поклони се дълбоко пред дядо си, вдигна глава и каза:

— Преди пет години вие оскърбихте баща ми. Днес оскърбявате жена ми. Не искам нищо друго от вас, господине. Сбогом.

Дядо Жилнорман раззина смаян уста, разпери ръце, опита се да се изправи, но преди да успее да произнесе каквото и да било, вратата се беше затворила и Мариус беше изчезнал.

Старецът остана няколко мига неподвижен, като поразен от мълния, без да може да проговори, нито да си поеме дъх, сякаш нечия ръка стискаше гърлото му. Най-сетне успя да се изскубне от креслото, изтича към вратата, доколкото може да се тича на деветдесет и една година, разтвори я и извика:

— Помощ! Помощ!

Първо се притече дъщеря му, после и слугите. Той завика със задавен от сълзи, хриплив глас:

— Тичайте след него! Настигнете го! Какво съм му сторил? Той е луд! Отива си! Ах, Господи боже! Този път няма да се върне никога вече!

Той се приближи до прозореца, отвори го е треперещите си старчески ръце, подаде се почти цял навън, докато Баск и Николет го придържаха отзад, и извика:

— Мариус! Мариус! Мариус! Мариус!

Но Мариус не можеше вече да го чуе, защото в този момент завиваше по улица Сен-Луи.

Старецът стисна два-три пъти чело с ръце с изражение на нечувана мъка, отстъпи, олюлявайки се, и се строполи в едно кресло без пулс, без глас, без сълзи, движейки безсмислено, глава и устни, с безжизнен поглед и пусто сърце, в което се стелеше само дълбок мрак, черен като нощта.