Виктор Юго
Клетниците (31)

II
Корени

Аргото е език на живеещите в мрак.

Това непонятно наречие, жигосано и бунтовно в едно и също време, вълнува мисълта в най-мрачните й дълбини и навежда социалната философия на най-скръбни размисли. В него проличава явно Божието наказание. Всяка сричка е сякаш дамгосана. Думите от простонародния език се мяркат из него сбръчкани и обгорени от нажеженото желязо на палача. Някои от тях още димят. Сегиз-тогиз някоя фраза ви напомня внезапно клеймото върху разголено рамо на крадец. Мисълта, кажи-речи, отказва да използува като изразно средство тези съществителни-рецидивисти. Понякога метафората е така безочлива, че се чувствува влиянието на нашийната верига.

И все пак, въпреки всичко това и поради всичко това, този странен говор има право на собствено подделение в безпристрастния класьор, носещ името литература, където има място както за ръждясалия грош, така и за златния медал. Аргото, независимо дали сте съгласни, или не, има свой синтаксис и поезия. То е език. Ако по нелепостта на някои думи си личи, че е било бълвано от Мандрен, по някои блестящи метонимии се чувствува, че е минало и през устата на Вийон.

Изящният и толкова прост прочут стих:

Mais ou sont les neiges d’antan?^[7]

е написан на арго. Antan — ante annum — е дума от аргото на Двора на чудесата и е означавала миналата година, а оттам — някога. Преди тридесет и пет години, в 1827 година, по време на заминаването на голяма партида каторжници, в една килия в Бисетр все още можеше да се прочете следната максима, издълбана с гвоздей в стената от някой цар на мошениците, осъден на каторга: „Les dabs d’antan trimaient siempre pour la pierre du Coëstre“, което означава: „Някогашните крале винаги отиваха да ги коронясат.“ Този „крал“ е смятал каторгата за коронясване.

Думата décarade, която означава потеглянето в галоп на тежка каруца, се приписва на Вийон и той е достоен за нея. Това слово, хвърлящо искри с копитата си, резюмира в една-единствена майсторска звукоподражателна дума целия прекрасен стих на Лафонтен:

Шест големи коня теглеха колата.

От чисто литературно гледище едва ли би имало по-интересно и по-плодотворно проучване от проучването на аргото. То представлява език в езика, един вид патологичен израстък, нездрав присад, който се е развил в растение, паразит, пуснал корен в стария галски дънер и чиито зловещи клони са плъзнали плътно по едната страна на езика. Такова изглежда обикновено аргото от пръв поглед. Но за тия, които изучават както трябва езика, тоест така, както геолозите проучват почвата, аргото се явява наносно образувание. Според дълбочината на сондирането ние намираме в аргото под стария простонароден френски език провансалски, италиански, левантински — езика на Средиземноморието, английски и немски, романски в трите му разновидности — френско-романски, италианоромански, романоромански, — латински и дори баски и келтски. Дълбок и странен залеж. Подземна сграда, съзидана с общи усилия от всички клетници. Всяко прокълнато поколение е оставило утайката си, всяко страдание е положило своя камък, всяко сърце е отделило по една песъчинка. Множество невзрачни, долни или гневни души, които са прекосили живота и са изчезнали във вечността, са оцелели там едва ли не непокътнати и още осезаеми чрез някоя уродлива дума.

Искате ли да чуете испански? Старинното арго гъмжи от испански думи. Например: boffette — духало, което идва от bofeton, vantane — прозорец (по-късно vanterne), което идва от vantana, gat — котка, от испанското gato, acite — олио, което идва от aceyte. Или искате малко италиански? Ето ви: spade — шпага, което произлиза от spada, carvel — кораб, което идва от caravella. Английски ли искате? Ето ви: bichot — епископ, което идва от bishop, raille — шпионин, което идва от rascal, rascalion — мошеник; pilche — кутия, калъф, което идва от pilcher — ножница. Искате ли немски? Ето ви: caleur — момче, от Kellner, le hers — господар, от Herzog. А може би искате латински? Ето: frangir — счупвам, от frangere; affurer — крада, от fur, cadene — верига, от catena. Има една дума, която е обща за всички езици на континента и се ползува с необяснима власт и авторитет. Това е думата magnus. Шотландия я е преобразила в глас, което означава глава на племето: Мак-Фарлан, Мак-Калюмор, великият Фарлан, великият Калюмор^[8]. Аргото е превърнало тази дума в meck, а по-късно в meg, което ще рече Бог. Искате ли някоя баска дума? Ет ви: gahisto — дявол, което идва от gaistoa — лош, sorgabon — лека нощ, което идва от gabon — добър вечер. Интересуват ли ви думи от келтски произход? Ето ви: bravin — носна кърпа, което идва от blavet — бликаща вода, menesse — жена (в лош смисъл), от meinec — пълен с камъни; barant — поточе, от baranton — чешма, goffeur — ключар, от goff — ковач, guédouze — смърт, от guenn-du — черно-бяла. Искате ли най-сетне малко история? Аргото нарича екютата maltaises за спомен от монетите, които са били в обращение из галерите в Малта.

Освен филологическите корени, за които току-що споменахме, аргото има още по-естествени корени, които се зараждат, така да се каже, в самия ум на човека.

На първо място прякото словообразуване. Това е една загадка на всеки език. Изкуството да се рисува с думи, които, без да можем да разберем как и защо, крият в себе си образ. Това представлява първичният фонд на всеки човешки език, неговата, така да се каже, гранитна основа. Аргото гъмжи от подобни думи, възникнали непосредствено, изковани цели-целенички кой знае къде и от кого, без етимология, без аналогия, без производни, единични, недодялани и понякога грозни думи, които имат странна изразителност и жизнеустойчивост. Палачът — главорез, гората — шума, страхът, бягството — бъз, прислужникът — фараш, генералът, префектът, министърът — голяма клечка, дяволът — рогатия. Нищо по-странно от тия думи, които същевременно прикриват и разкриват съдържанието на думата. Някои от тях, например рогатият, са и страшни, и смешни; като че ли ви се криви циклоп.

На второ място иде метафората. За език, който се стреми всичко да каже и всичко да скрие, е свойствена образността. Метафората е тайна, зад която се крие крадец, който замисля удар, затворник, който прави планове за бягство. Едва ли има по-образно наречие от аргото. „Да развинтиш яйцето“, ще рече да извиеш някому врата; „гризкам“ — ям, „да те окошарят“ — да те осъдят на затвор, „плъх“ — крадец на хляб, „пикира“ — вали, стара поразителна метафора, която издава сама датата на възникването си, защото уподобява дългите полегати струи на дъжда с гъстите, наведени пики на алебардите и изразява само с една дума известната народна метонимия. „вали из ведро“. Понякога, ведно с прехода на аргото от един период в друг, думите преминават от суровото си първобитно състояние към преносното си значение. Дяволът престава да бъде „рогатият“ и става „хлебар“, който мушка хората в пещта. Това е по-духовито, но не така силно, както след Корней и Есхил идват по-изтънчените Расин и Еврипид. Някои фрази на арго, които принадлежат на две епохи и имат и първично, и преносно значение, напомнят фантасмагории. „Les sorgueurs vont sollicer des gails à la lune.“ (Скитниците ще откраднат конете на нощта.) Пред мисълта ви се понасят все едно сомн призраци. Не съзнавате какво виждате.

На трето място идва находчивостта. Аргото се подхранва от литературния език. То го използува, както му хрумне, черпи наслуки от него и често, когато се наложи, се ограничава само да го изопачи грубо в общи черти. Понякога, с изопачените обикновени думи, допълнени с думи на чисто арго, то съчинява живописни изрази, в които се чувствува смесицата на двата споменати вече елемента: прякото словообразуване и метафората. „Le gab jaspine, je marronne que la roulotte de Pantin trime dans le sabri.“ (Кучето лае, предполагам, че в гората минава дилижансът за Париж.) „Le dab est sinve, la dabuge est merloussiere, la fée est pative.“ (Буржоата е тъп, буржоазката е хитра, а дъщерята е хубава.) Най-често, за да озадачи слушателите, аргото се задоволява да прибавя безразборно към всички думи един вид грозна опашка, окончание на -ай, -орг, -иерг или -юш. Например: Харесваюш лиерг товаюш бутчиерг? Харесва ли ви това бутче? С тези думи се обърнал някога Картуш към вратаря, за да се осведоми дали предложената за бягството му сума е достатъчна. Наскоро почнаха да прибавят окончанието — мар.

Понеже аргото е идиом на разложението, то се разлага бързо. Освен това в стремежа си да остане потайно, щом се усети открито, то тутакси се видоизменя. В противовес на другата растителност всеки слънчев лъч оказва смъртоносно въздействие, щом докосне някоя негова гранка. Затова аргото е подложено на постоянен процес на разпадане и възстановяване. Подмолен и бърз процес, който никога не се прекъсва. То изминава повече път за десет години, отколкото езикът — за десет века. Така например le larton (хляб) става lartif, le gail (кон) става le gaye, fertanche (слама) — fertille, momignard (дете) — momacque, ciques (дрипи) — frusques, chique (църква) — égrugeoir, colabre (шия) — colas. Дяволът е първоначално „гаисто“, после „рогатият“, най-сетне „хлебарят“. Свещеникът е най-напред „брада“, а по-късно става „дива свиня“. Камата е „двадесет и две“, после се превръща в „писец“, най-сетне в „карфица“. Полицаите са „ангели“, по-късно „чакари“, после „маркчии“, „продавачи на връзки“, „фантета“, „ченгета“. Палачът е „главорез“, после „Шарло“, после „касапин“, най-сетне „сатър“. През седемнадесети век „бия се“ е значело „връзвам“, през деветнадесети — „маризя.“ Между тези два крайни израза е имало двадесет други за същото нещо. Ласнер би сметнал, че Картуш говори на староеврейски. Всички думи на този език непрекъснато бягат подобно на хората, които ги произнасят.

И все пак от време на време, точно поради това постоянно движение, старото арго изплува пак на бял свят и изглежда ново. То има свои центрове, където се запазва. Тампл съхранява аргото от седемнадесети век. Бисетр, докато беше затвор, пазеше аргото на скитниците. Там често се чуваше окончанието -анш, свойствено за стария скитнически език. „Попийванш ли?“ (Попийваш ли?) „Той вярванш.“ (Той вярва.) Но все пак основният закон на аргото е вечното изменение.

Ако на философа се удаде да задържи за миг този подложен на постоянно изпарение език с цел да го проучи, той изпада в мъчителен и полезен размисъл. Едва ли съществува по-ползотворно и по-богато с поуки изследване. Произходът на всяка дума, на всяка метафора на аргото съдържа поука. Сред тези хора „бия“ означава „преструвам се“. Те бият болестта (тоест преструват се на болни). Силата им е в коварството.

Представата за човек е за тях неделима от представата за мрак. Нощта се нарича „мрачуна“, а човекът — „мрачун“. Човек е производно от нощ.

Те са свикнали да гледат на обществото като на смъртоносна среда, като на гибелна сила и говорят за свободата си, както ние бихме говорили за здравето си. Задържаният човек е „болен“, осъденият — „мъртъв“.

Най-страшното за затворника, който е жив погребан между четирите стени, е ледената чистота. Той нарича зандана „чистичкия“. В това злокобно място външният живот се представя под най-привлекателния си облик. На краката на затворника тежат окови. Вие мислите може би, че той си представя как ще ходи с краката си? Не, той си представя, че ще танцува с тях. Затова успее ли да изпили оковите си, първата му мисъл е, че ще може вече да танцува и той нарича триончето си цигулка. „Име“ на арго е „сърцевина“. Дълбоко сравнение. Престъпникът има две глави. Едната обмисля постъпките му и го ръководи през целия му живот, другата стои на раменете му в деня на гилотинирането му. На главата, която му внушава престъпленията, той дава името „сорбона“, а на тази, която ги изкупва — „чукан“. Когато някой няма нищо друго освен дрипи върху тялото си и нищо друго освен пороци в сърцето си, когато стигне до това двойно падение: нравствено и материално, чиито две значения се сливат в думата окаяник, той е назрял за престъпление. Той е като добре наточен нож с две остриета — несрета и озлобление. Затова в аргото не се казва окаяник, а „наточен“.

Какво представлява каторгата? Пъклен огън, преизподня. Затова каторжникът се нарича вързоп съчки. А какво име дават злосторниците на затвора? Университет. Тази дума може да послужи за изходна точка на цяла изправителна система.

Крадецът също си има свое пушечно месо, обект за крадене, вие, аз, кой да е минувач, пантр (от pan — всичко живо).

Интересувате ли се къде са възникнали повечето каторжни песни, тези припеви, които в специалния речник носят името lilonfa? Чуйте тогава.

В парижкия затвор Шатле имаше дълго, обширно мазе. То се намираше на осем стъпки под нивото на Сена. Нямаше нито прозорци, нито отдушници. Единственият му отвор беше вратата. Вътре можеха да влизат хора, но не и въздух. Каменен свод служеше за таван, а педя кал — за под. Някога това мазе беше застлано с плочи, но те се бяха разрушили и напукали от постоянно сцеждащата се вода. Дълга масивна греда пресичаше мазето на осем стъпки височина. На известно разстояние една от друга бяха закачени вериги, дълги три стъпки, с нашийник на края на веригите. В това мазе затваряха мъжете, осъдени на каторга, до деня на заминаването им за Тулон. Натикваха ги под гредата, където ги чакаха клатушкащите се в мрака вериги. Разгърнатите ръце — веригите, и разперените пръсти — нашийниците, улавяха клетниците за шиите. Ключарите ги заключваха и ги оставяха долу. Веригата беше къса, те не можеха да си легнат. Стояха неподвижно в мазето, в мрака, под гредата, почти обесени на нея, принудени да полагат свръхчовешки усилия, за да досегнат хляба или стомната с вода, притиснати от прихлупения над главите им свод, затънали до глезените в кал. Изпражненията се стичаха по бедрата им; смазани от умора, с отмалели хълбоци и колене, вкопчвайки се за веригата, за да си отпочинат, те задрямваха прави, стряскайки се час по час от задушаващия ги нашийник. Някои заспиваха завинаги. За да могат да се нахранят, те повдигаха с пета покрай другия си крак, докато го уловят с ръка, хляба, който им хвърляха в калта. Колко време оставаха при тия условия? Месец, два, понякога шест. Един прекара цяла година там. Това беше преддверието на каторгата. Хвърляха хората долу за един откраднат от кралските гори заек. Какво правеха те в тази пъклена гробница? Каквото може да се прави в гробница: агонизираха; или каквото може да се прави в преизподня: пееха. Защото там, където няма никаква надежда, все още има песен. Край остров Малта, когато се приближаваше галера, преди още да се чуе шумът от веслата, се разнасяше песента на гребците. Нещастният бракониер Сюрвенсан, който беше минал през затвора-подземие на Шатле, обичаше да казва: „Само римите ме крепяха.“

Поезията била излишна. Римата не служела за нищо. А в това подземие са се зародили всички песни на арго. От тази тъмница на парижкото Шатле е излязъл тъжният припев на галерата на Монтгомери: „Тималумизен, тимуламизон“. Повечето от тези песни са зловещи. Срещат се обаче и весели, а има и една нежна:

А тука пък е сцената

на малкото Амурче.

Каквото и да сторите, не можете да унищожите тази безсмъртна искра на човешкото сърце — любовта.

В този свят на тъмни деяния хората умеят да пазят тайна. Тайната принадлежи на всички. Тайната е за тия клетници звеното, което стои в основата на тяхното единство. Ако се наруши тайната, всеки член на тази дива общност има чувството, че са изтръгнали частица от него самия. На това енергично наречие издайничество ще рече: да изядеш парчето. Като че ли издайникът откъсва по малко от същността на всеки един и се храни с парчета от неговата плът.

Какво ще рече да ти залепят плесница? Баналната метафора гласи: „Да видиш тридесет и шест свещи“.^[9] Тук аргото се намесва и поправя: свещ-камуфл. И оттам в ежедневния говор се появява синонимът на плесница — камуфлет. Така чрез едно необичайно проникване отдолу нагоре, с помощта на метафората, по една неподдаваща се на изчисление траектория аргото се изкачва от подземната пещера чак до Академията. И след като Пулайе е казал: „Запалвам си камуфла“, Волтер пише на свой ред: „Лангльовил Ла Бомел заслужава сто камуфлета.“

Разкопките в аргото водят до открития на всяка стъпка. Проучването и задълбочаването на този необикновен говор откриват път към тайнствената точка на взаимното пресичане между порядъчното и прокълнатото общество.

Аргото е словото, станало каторжник.

Отчайващо е, че мислещото начало на човека е могло да падне така низко, че се е оставило да бъде влачено и омотано там от тъмната тирания на съдбата, че е могло да бъде привлечено от преизподнята.

О, бедно съзнание на клетниците!

Уви! Никой ли няма да се притече на помощ на човешката душа в тази тъма? Нима нейната орис е да чака вечно там духа-освободител, исполинския ездач, яхнал пегаси и коне-грифони, заляния в утринни зари воин, който се спуща от лазура, носен на двете си крила, ликуващия рицар на бъдещето? Нима вечно ще зове напразно изкованото от лъчи копие на идеала? Нима тя е обречена да чува ужасена в гъстия мрак на бездната приближаващите стъпки на Злото, да съзира все по-близо до себе си под зловонната тиня неговата драконовска глава, разпенената му паст, издуването и спадането на прешленовидното му виещо се тяло и грозните му нокти? Нима тя трябва да остане там, без лъч светлина, без надежда, изоставена на приближаващото чудовище, облъхвана от дъха му, тръпнеща, разрошена, кършеща ръце, прикована навеки към скалата на нощта, горестна Андромеда, чието голо тяло се белее в тъмнината!

III
Плачещото и смеещото се арго

Както се вижда, аргото изобщо, не само аргото, съществуващо преди четиристотин години, но и днешното, е пропито от мрачна символика, която придава на всички думи ту печална, ту заплашителна отсянка. В него се долавя отдавнашната дива горест на просяците от Двора на чудесата, които са играели на карти със собствени особени колоди, някои от които са оцелели и до днес. Осморка спатия например представлява голямо дърво с осем огромни листа на детелина, един вид фантастично олицетворение на гората. В подножието на дървото се вижда запален огън, на който три зайчета пекат на шиш ловец, а на заден план, на друг огън, дими тенджера, из която се подава кучешка глава. Има ли нещо по-зловещо от това разплащане чрез рисунка върху колода карти през епохата, когато са изгаряли на клада контрабандистите и са варели в котли подправачите на фалшиви монети? Най-различните форми, в които се явява мисълта сред царството на аргото, та дори и песента, и шегата, и заплахата, се отличават с тази нотка на безсилие и потиснатост. Песните, чиито мелодии са се съхранили, са смирени и скръбни до сълзи. Крадецът сам се нарича клет крадец и е винаги или подгонен заек, или бягаща мишка, или отлитаща птичка. Той почти не се осмелява да се оплаче, а си позволява само да въздиша. Един от тия стонове е достигнал до нас: „Je n’entrave que le dail comment meck, le daron des orgues, peut atiger ses mômes et ses momignards et les locher criblant sans être atigé lui-même.“^[10]

Всеки път, когато има време да мисли, окаяникът съзнава колко е безсилен пред закона, колко е нищожен пред обществото. Той се просва ничком, умолява, опитва се да събуди състрадание. Ясно е, че се чувствува виновен.

Едва към средата на миналия век настъпи известна промяна. Затворническите песни и напевите на крадците взеха дързък и жизнерадостен тон. Жалният припев „malure“ беше заменен с „larifla“. През осемнадесети век в почти всички песни на галерите, каторгите и затворите се долавя сатанинска, загадъчна веселост. Те се придружават от скоклив и писклив припев, от който сякаш блика фосфоресцираща светлина; като че ли блуждаещо огънче се провиква в гората, свирейки на цафара:

Мирлабаби, сюрлабабо,

Мирлитон, рибен, рибет,

Сюрлабаби, мирлабабо,

Мирлитон, рибон, рибо.

Прерязвайки нечий гръклян в Мазе или горски пущинак, престъпниците пееха този именно рефрен.

Многозначителен признак. През осемнадесети век вековната печал на потиснатите класи се разпръсва. Те започват да се смеят. Те осмиват и Всевишния Бог, и всесилния крал. Понеже по това време на трона е Людовик XV, те наричат краля на Франция „маркиз палячо“. Едва ли не им е весело. Някакво леко сияние се излъчва от тези окаяници, като че съвестта им е олекнала. Тези жалки племена на мрака не са вече само отчаяно смели в делата си, но дръзновено безгрижни в мислите си. Указание, че почват да губят съзнанието за виновност, защото чувствуват известна опора у мислителите и мечтателите, макар и да не я съзнават напълно. Указание, че кражбата и разбойничеството проникват дори в доктрините и в софизмите, като по този начин престават да бъдат така противни за сметка на доктрините и софизмите. Указание най-сетне, стига само да не възникне нещо непредвидено, за удивителен предстоящ разцвет на отвергнатите.

Нека се спрем за миг. Кого обвиняваме? Осемнадесети век? Философията му? Не, естествено. Делото на осемнадесети век е положително и ползотворно. Енциклопедистите начело с Дидро, физиократите начело с Тюрго, философите начело с Волтер, утопистите начело с Русо са четири свещени легиона. На тях се дължи огромният напредък на човечеството към светлината. Те са четирите предни отряда на човешкия род, водещи го към четирите главни точки на прогреса: Дидро към прекрасното, Тюрго към полезното, Волтер към истинното, Русо към справедливото. Но редом с тези философи или в подножието им процъфтяваха софистите, отровни плевели, примесени с полезните растения, бучиниш в девствен лес. Докато палач гореше на централното стълбище на Съдебната палата великите освободителни произведения на века, незначителни, забравени днес писатели издаваха с кралски привилегии невероятно разложителни брошури, поглъщани жадно от низвергнатите. Някои от тия издания, излезли под покровителството на еди-кой си принц — забавна подробност, — все още се намират в поверителната библиотека. Тези неизвестни, но многозначителни факти оставаха незабележими на повърхността. Понякога неизяснеността на даден факт крие опасност. Той е останал неизяснен, защото е подмолен. От всички подобни писатели Рестиф дьо ла Брьотон издълба може би най-пакостната подземна галерия в народните низини.

Тази дейност, характерна за цяла Европа, нанесе най-големи поражения в Германия. В Германия в течение на известен период от време, описан от Шилер в широко известната му драма „Разбойници“, кражбата и разбойничеството си бяха присвоили правото на протест срещу собствеността и труда; те бяха възприели някои елементарни, благовидни, но измамни идеи, привидно справедливи, но в действителност безпочвени, прикриваха се и, кажи-речи, се загубваха зад тях, приемайки отвлечено название и превръщайки се в теория, като по този начин проникваха безнаказано сред трудолюбивите страдащи, но почтени народни слоеве, без знанието на неблагоразумните химици, които бяха приготвили микстурата, без знанието дори на самите народни маси, които я поглъщаха. Всеки път, когато възникне подобно явление, то крие сериозна опасност. Страданието поражда гняв. И докато благоденствуващите класи се самозалъгват или спят, което и в двата случая е равносилно на затваряне на очите, някой огорчен или озлобен ум, размишляващ в уединение, запалва факела на омразата на потиснатите класи и те почват да разглеждат обществото. Страшно изследване, пропито с ненавист!

От него произтичат, при нещастно стечение на обстоятелствата, ужасните сътресения, носещи някога името жакерии; в сравнение с тях чисто политическите вълнения са детски игри. Жакериите не са вече борба на потиснатия срещу потисника, но бунт на нуждаещия се срещу благоденствуващия. Тогава всичко рухва.

Жакериите приличат на народни трусове.

Тази именно опасност, надвиснала може би над Европа към края на осемнадесети век, беше пресечена от Френската революция, неоценим акт на човешка честност.

Френската революция, която не е нищо друго, а въоръженият с меч идеал, се изправи с целия си ръст и с едно внезапно движение затвори рязко вратата на злото и разтвори дверите на доброто.

Тя изясни проблемите, провъзгласи истината, разчисти миазмите, заздрави века, увенча с власт народа.

Можем да кажем, че тя сътвори за втори път човека, като му даде втора душа — правото.

Деветнадесети век наследи делото й и се възползува от него. Днес обществената катастрофа, за която преди малко споменахме, е направо невъзможна. Слепец е, който се бои от нея! Наивник е този, който я предрича! Революцията е ваксина против жакерията.

Благодарение на революцията социалните условия се измениха. Кръвта ни се очисти от бацилите на феодализма и монархията. Конституцията ни се отърси от Средновековието. Мина времето, когато изригваше внезапно страхотно брожение в недрата на обществото, когато под краката ни нещо пробягваше с глухо бучене в мрака, когато по повърхността на цивилизацията се появяваха къртичини, когато почвата се пропукваше, когато сводът на пещерите се раззинваше и внезапно из почвата се подаваха чудовищни глави.

Революционното чувство е нравствено по своята същност. Развивайки съзнанието за правото, то развива и съзнанието за дълг. Личната свобода е общовалиден закон; тя свършва там, където почва свободата на другия според прекрасното определение на Робеспиер. От 89-та година насам народът прераства в някаква възвишена личност. Съзнавайки своето право, всеки бедняк е огрян поне от един лъч. Гладуващият слуша гласа на почтена Франция. Достойнството на гражданина е неговата вътрешна броня. Свободният човек има будна съвест. Гласуващият гражданин упражнява власт. Оттам и неподкупността. Оттам и провалянето на користните домогвания. Оттам и героично сведените пред съблазните очи. Революционното заздравяване е такова, че в дните на свободата, 14 юли или 10 август, няма вече паплач. Първият повик на просветените и нравствено пораснали народни тълпи е: „Смърт на крадците!“ Прогресът е почтен. Идеалът и стремежът към недостижимото не бъркат из хорските джобове. Кой охраняваше в 1848 година фургоните със съкровищата на Тюйлери? Вехтошарите от предградието Сент-Антоан. Парцалите стояха на стража пред богатствата. Честността придаде блясък на дрипльовците. В тези фургони, в набързо затворените или дори открехнати сандъци се намираше сред стотици ослепителни касетки за скъпоценности и старата френска корона, цялата от диаманти, с царствения брилянт по средата, „регента“, който струваше тридесет милиона. Босоногите охраняваха короната.

Следователно няма вече жакерии. Моите съболезнования към хитреците. Ведно с жакерията изчезна и старият страх, който упражни за последен път въздействието си и не може вече да бъде използуван в политиката. Главната пружина на червения призрак е строшена. Това е известно сега всекиму. Плашилото не е вече страшно. Птичките свикнаха с чучелото; чайките кацат по него, буржоата го вземат на подбив.

IV
Две задължения: бдителност и надежда

Разпръсната ли е всяка социална опасност при това положение? Естествено не. С жакерията е свършено. В това отношение обществото може да бъде спокойно, не го застрашава прилив на кръв в мозъка. Но то трябва да обърне внимание на дишането си. Опасността от апоплексия е избягната, но охтиката го дебне. Обществената охтика, която носи името нищета.

Умира се и от болест, която подкопава отвътре здравето, а не само от мълниеносен удар.

Неуморно ще повтаряме: първият братски дълг — нека отзивчивите сърца да помнят това, първата неотложна политическа необходимост — нека себелюбците не забравят това — е да помислим преди всичко за страдащите и нуждаещите се, да ги облекчим, да им дадем чист въздух, да ги просветим, да ги оградим с обич, да разширим хоризонта им, да им отворим щедро вратите на образованието, да им даваме винаги пример на трудолюбие и никога пример на лентяйство, да намалим тежестта на личното бреме, като разясним смисъла на общата цел, да ограничим бедността, без да ограничаваме богатството, да създадем обширно поле за обществена и народна дейност, да имаме подобно на Бриаре сто ръце, които да протегнем на всички страни към сломените и немощните, да употребим колективната мощ за великата задача: да открием работилници за всички ръце, училища за всички способности, лаборатории за всички умове, да увеличим надниците, да намалим тежката работа, да уравновесим дебита и кредита, тоест възнаграждението да съответствува на вложеното усилие, а задоволяването — на нуждите, или с други думи, да извлечем от социалната система повече светлина и благоденствие за невежите и страдащите.

И защо да не признаем, всичко това е само началото. Истинският проблем е следният: трудът не може да бъде закон, ако не бъде право.

Няма да се спираме по-обстойно на този въпрос, защото не тук му е мястото.

Ако природата се нарича провидение, обществото би трябвало да се нарича предвидливост.

Интелектуалният и нравствен растеж е не по-малко необходим от подобрението на материалните условия. Знанието е снабдяване с припаси за път, мисленето е първа необходимост, истината е храна, подобно на пшеницата. Изгладнелият за наука и мъдрост ум отслабва. Както жалим стомасите, трябва да жалим и умовете, които не приемат храна. Има по-покъртителна гледка от загиваща поради липса на хляб плът, това е умираща поради липса на светлина душа.

Целият прогрес е насочен към разрешението на този проблем. Ще настане ден на радостно изумление. Понеже човешкият род постоянно се издига, дълбоките му слоеве естествено ще изплуват над несретата. Нищетата ще се заличи от само себе си ведно с покачването на равнището.

Това разрешение е благословено, грешка би било да се съмняваме в него.

Миналото, вярно, е все още силно в настоящия час. То отново се съвзема. Удивително е това подмладяване на един труп. То крачи, то се приближава. Изглежда победител. Този покойник е завоевател. Идва с воините си — суеверията, с шпагата си — деспотизма, със знамето си — невежеството. От известно време насам печели сражение след сражение. То напредва, заплашва, хили се, то е пред вратите ни. Но нека не се отчайваме. Да продадем полето, на което е проснал шатрите си Ханибал.

От какво можем да се страхуваме, щом вярваме?

Както реките не текат в обратна посока, така и идеите вървят само напред.

Нека тези, които не желаят бъдещето, се замислят над тази истина. Казвайки „не“ на прогреса, те осъждат не бъдещето, а себе си. Те се обричат на невярна болест. Самозаразяват се с миналото. Съществува само един начин да се отречеш от утрешния ден — като умреш.

А ние не желаем смъртта. Бихме искали тялото да умре колкото може по-късно, а душата — никога.

Да, загадката ще бъде разкрита, сфинксът ще проговори, проблемът ще намери разрешение. Да, ликът на народа, екипиран през осемнадесети век, ще бъде завършен през деветнадесети. Безумец е този, който би се усъмнил в това! Бъдещият разцвет, близкият разцвет на световното благоденствие е предопределено от небето явление.

Необозрими общи пориви направляват човешките дела и възцаряват след известно време в тях логика, равновесие, справедливост. Човечеството поражда сила, съставена от земни и небесни елементи, които го направляват. Тази сила е чудотворна. За нея не представляват никаква трудност нито невероятните развръзки, нито необикновените перипетии. Подпомогната от науката, която е дело на човека, и на случая — дело на някой друг, тя малко се стряска от противоречията в постановката на проблемите, които изглеждат неразрешими за простосмъртните. Тя умее еднакво ловко да даде разрешение, съпоставяйки идеите, както и да извлече поука, съпоставяйки фактите. Можем да очакваме всичко от тази невнятна сила на прогреса, която в един прекрасен ден среща изтока и запада в дъното на една гробница и заставя имамите да беседват с Наполеон във вътрешността на огромната пирамида.

А между това величественият поход на умовете не познава никакъв престой, никакво колебание, никакво спиране по своя път напред. Социалната философия е преди всичко наука за мира. Нейната цел и необходимата последица от усилията й е уталожването на бурните страсти чрез изучаване на антагонизмите. Тя проучва, изследва, анализира. После отново съединява. Тя върви по пътя на откисляването, като постоянно отстранява ненавистта.

Неведнъж човешкото общество е било опустошавано от налетял над хората яростен ураган. Историята изобилствува с крушения на народи и империи. Нрави, закони, религии и изведнъж неведомото, ураганът, минава един прекрасен ден и помита всичко. Цивилизациите на Индия, Халдея, Персия, Асирия, Египет изчезнаха една след друга. Защо? Не знаем. Кои са причините за тези бедствия? Нямаме представа. Можеха ли да се спасят тези общества? Имат ли и те известна вина за гибелта си? На някакъв съдбоносен порок ли са се били отдали, който ги е унищожил? Доколко тази ужасна смърт на цели нации и раси е равностойна на самоубийство? Въпроси без отговор. Мрак покрива тези обречени цивилизации. Пропущали са вода, щом са потънали. Не можем да кажем нищо друго. И съзерцаваме дълбоко изумени дълбините на морето, което носи името минало; зад неговите огромни вълни, вековете, потъват грамадни кораби — Вавилон, Ниневия, Тир, Тива, Рим, гонени от страшното дихание, изтръгващо се от многоустата тъма. Там всичко тъне в мрак, докато тук, край нас, е светло. Ние не познаваме болестите на древните цивилизации, но познаваме недъзите на нашата. Имаме право да осветим всичките й кътчета. Възхищаваме се на красотите й и разголваме уродливостите й. Ако изпитва някъде болка, проучваме болното място и след като установим естеството на страданието, намираме лекарството, издирвайки причината. Нашата цивилизация, дело на двадесет века, е едновременно урод и чудо. Заслужава си да бъде спасена. И ще бъде. Няма да е малко дори, ако поне я облекчим. Още по-голяма заслуга ще имаме, ако я залеем със светлина. Всички трудове на новата социална философия трябва да бъдат насочени към тази цел. Мислителят има днес велик дълг: да прегледа и да преслуша цивилизацията.

Пак повтаряме: подобен преглед е насърчителен. И ние искаме да приключим именно с насърчителен призив тези страници — мрачен антракт в скръбна драма. Под тленността на обществените форми се чувствува безсмъртието на самото човечество. Земното кълбо не е застрашено от смърт само защото тук-таме по тялото му има рани — кратери, и лишеи — серни изпарения. То не е застрашено от смърт само защото някой вулкан се пуква като цирей и изхвърля гнойта си. Болестите на народа не убиват човека.

И все пак, ако някой наблюдава обществената клиника, той поклаща сегиз-тогиз съкрушено глава. И най-силните, и най-състрадателните, и най-разумните изпадат понякога в отчаяние.

Ще дойде ли бъдещето? Пред толкова страшна тъма изглежда, че подобен въпрос е оправдан. Зловеща очна ставка на егоистите и клетниците. У егоистите — предразсъдъци, заслепление, причинено от охолното възпитание, растяща алчност, последица на опиянението, главозамайване от благополучието, което поражда глухота, страх от страданията, която стига у някои до отвращение към страдащите, безпощадно самозадоволство на личното аз, което се е раздуло до такава степен, че е задръстило душата. У клетниците — изострена жажда, завист, ненавист при вида на хорските наслаждения, неукротим порив на човека-звяр към удовлетворение на нуждите му, изпълнени с мъгла и печал сърца, обреченост, позорно и простодушно невежество.

Трябва ли все още да устремяваме взор към небесната вис? Дали светлата точка, която различаваме там горе, не подлежи на угасване? Страшно е да видиш идеала си потънал така далеч в небесните дълбини, мъничък, усамотен, едва доловим, блещукащ сред обкръжилите го отвред черни заплашителни тъми, сгъстени в плътен обръч около него. И все пак той е вън от опасност, също както попадналата в пастта на облаците звездица.