Виктор Юго
Клетниците (30)

II
Малкият Гаврош извлича полза от Наполеон Велики

Напролет остър, студен вятър често пронизва Париж и макар и да не вледенява в истинския смисъл на думата, кара ви здравата да зъзнете. Този северен вятър, който помрачава най-хубавите пролетни дни, е подобен на ледената въздушна струя, промъкваща се в затоплената стая през пролуките на прозорците или през не добре затворената врата. Като че ли някой е забравил полуотворена тъмната врата на зимата и сега духа от нея. През пролетта на 1832 година, когато избухна първата голяма епидемия в Европа през този век, севернякът беше по-остър и по-пронизващ от когато и да било. Беше се открехнала врата, по-вледеняваща от вратата на зимата — вратата на гроба. Севернякът разнасяше диханието на холерата.

От гледна точка на метеорологията тези студени ветрове се отличаваха с една особеност — те съвсем не изключваха силното натрупване на електричество в атмосферата. По това време избухваха често бури, придружени със светкавици и гръмотевици.

Една вечер севернякът духаше така безмилостно, сякаш се беше завърнал януари. Гражданите бяха навлекли отново зимните си палта. Малкият Гаврош, винаги весел и зъзнещ под дрипите си, се беше прехласнал пред дюкянчето на един бръснаро-фризьор в околностите на Орм-Сен-Жерве. Той се беше пременил с женски вълнен шал, докопан кой знае откъде, и го беше омотал около врата си. Гаврош, изглежда, се любуваше на една младоженка от восък с дълбоко деколте и с портокалови цветчета в косите. Тя се въртеше между две големи лампи зад стъклото на витрината и показваше усмивката си на минувачите. Но момчето всъщност разглеждаше дюкянчето, за да види дали не може да „задигне“ от витрината някой калъп сапун, който после щеше да препродаде за едно су на „бръснарите“ от предградията. Често си изкарваше обеда с такива сапуни. Той наричаше този вид работа, за която беше специално надарен, „бръснене на бръснарите“.

Докато се любуваше на младоженката и поглеждаше крадешком калъпа сапун, той си мърмореше:

— Вторник. Не е вторник. Дали е вторник? Може би. Да, вторник е.

Никога не можа да се разбере за какво се отнасяше този монолог.

Ако случайно ставаше дума за последния път, когато беше вечерял, то това се беше случило преди три дни, защото сега беше петък.

В затопленото от разпалената печка дюкянче бръснарят се въртеше около клиента си и поглеждаше от време на време изпод вежди врага — замръзналото безочливо гаменче, което бе пъхнало двете си ръце в джобовете, но умът му явно не стоеше мирно.

Гаврош все още съзерцаваше младоженката, витрината и уиндзорските сапуни, когато две по-малки от него деца, неравни на ръст, облечени доста спретнато, едното като че ли седемгодишно, другото пет, завъртяха плахо ръчката и влязоха в дюкянчето, искайки нещо, може би милостиня, с плачлив глас, който приличаше по-скоро на хленч, отколкото на молба. Те говореха едно през друго, неразбираемо, защото хълцанията прекъсваха гласа на по-малкото, а зъбите на по-голямото тракаха от студ. Бръснарят се извърна разярен и без да оставя бръснача, бутайки голямото с лявата си ръка, а малкото с коляното си, ги изтласка и двете на улицата, като затвори вратата след тях.

— Да изстудяват хората за тоя, дето духа!

Двете деца пак тръгнаха плачешком. Надвисна облак, заваля.

Гаврош изтича след децата и ги заговори:

— Какво има, сополанковци?

— Не знаем къде да нощуваме — отвърна по-голямото.

— Само това ли? Чудо голямо — каза Гаврош. — Плаче ли се за такова нещо? Ех, че сте ми глупавички!

И насмешлив, съзнаващ превъзходството си, той каза покровителствено с властен и разнежен глас:

— Елате с мене, малчуганчета!

— Добре, господине — каза по-голямото.

И двете деца тръгнаха след него, както биха тръгнали след самия архиепископ. Те не плачеха вече.

Гаврош пое с тях по улица Сент-Антоан към Бастилията.

Докато крачеше, той се обърна и хвърли възмутен поглед към бръснарницата.

— Безсърдечен рибок! — измърмори той. — Сигурно е англичан!

Като видя децата, наредени едно зад друго, начело с Гаврош, една девойка се изкикоти високо. В смеха й нямаше нищо почтително към компанията.

— Здравейте, мамзел За всички — подхвърли й Гаврош.

Малко по-късно той пак се сети за бръснаря и добави:

— Сбърках животното. Не рибок, а смок. Ей, бръснарю, ще потърся някой железар и ще ти окача хлопатарка на опашката!

Бръснарят го настрои нападателно. Прескачайки канавката, той подметна закачка на една брадата портиерка, с метла в ръка, достойна да срещне Фауст на Брокен^[1].

— С коня си ли излизате, госпожо?

В същото време опръска с кал лачените ботуши на един минувач.

— Ах, обеснико! — извика ядосан минувачът.

Гаврош подаде носа си от шала.

— Оплаквате ли се от някого?

— От тебе — изсумтя минувачът.

— Гишето е затворено. Не приемам вече оплаквания — заяви Гаврош.

Междувременно, докато се изкачваха по улицата, Гаврош съгледа под един вход тринадесет-четиринадесет годишно просякинче, с толкова къса рокличка, че се виждаха коленете му. Момичето беше много израсло за нея. Бързото растене в известна възраст играе подобни номера. Полата става къса, щом голотата стане неприлична.

— Горкото момиче! То няма даже гащи! Дръж, вземи поне това!

И като отви топлия вълнен шал от шията си, той наметна мършавите посинели рамене на момичето; така шалът си възвърна своето първоначално предназначение.

Момиченцето погледна Гаврош изненадано и прие мълком подаръка. Когато бедният достигне известна степен на нищета, той затъпява и вече нито се оплаква от лошото, нито благодари за доброто.

След като стори това, Гаврош се разтресе от студ.

— Б-р-р-р!

Той трепереше по-силно от свети Мартин, който поне беше задържал половината си наметка.

При неговото „Б-р-р-р!“ дъждът сякаш се ожесточи и почна да се лее като из ведро. Лошото небе наказва така добрите постъпки.

— А, какво значи това? Вали, та се къса! Бога ми, ако продължава така, ще престана да плащам за водата!

И той закрачи отново.

— Все едно! — додаде Гаврош, поглеждайки просякинчето, което се беше свило на кълбо под шала. — Тая поне си има сега знаменито кожено палто!

После погледна облака и извика:

— Сбара ви!

Децата вървяха по петите му.

Когато минаха край една гъста желязна мрежа, отличителен белег на хлебарниците — хлябът се крие като злато зад железни решетки, — Гаврош се обърна към децата:

— Ей, хлапета, вечеряли ли сте?

— От сутринта не сме хапвали нищо, господине — отвърна по-голямото.

— Че нямате ли си баща и майка? — попита наставнически той.

— Извинете, господине, имаме си мама и татко, но не знаем къде са.

— Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш — заяви Гаврош, който беше философ.

— Два часа вече ходим — продължи по-голямото, — ровихме край камъните покрай пътя, но не намерихме нищо.

— Много добре ми е известно — забеляза Гаврош. — Кучетата изяждат всичко.

После помълча и продължи:

— Ах, загубихме си създателите! Не знаем къде са се дянали. Не бива така, момченца. Глупаво е да се губят възрастни хора. Тъй или иначе трябва да се гризка.

Впрочем той не разпитваше децата. Да нямаш дом, какво по-обикновено от това?

По-голямото момченце, възвърнало си бързо и леело детското безгрижие, възкликна:

— Колко чудно все пак! Мама беше казала, че ще ни води да вземем светена върба на Цветница!

— Бабината ти трънкина! — забеляза Гаврош.

— Мама е истинска госпожа и живее с мамзел Мис.

— Тинтири-минтири! — отвърна Гаврош.

Той обаче се беше спрял и от няколко минути опипваше и пребъркваше всички скривалища на дрипите си.

Най-сетне вдигна глава с изражение, което трябваше да бъде само доволно, но се оказа победоносно.

— Спокойствие, малчугани. Ще има вечеря и за трима ни.

И той измъкна едно су от джоба си.

Без да даде на малчуганите време да се учудят, той ги бутна и двете в хлебарницата и сложи монетата върху тезгяха.

— Момче, хляб за пет сантима!

Хлебарят, самият собственик, взе хляб и нож.

— На три парчета, момче! — поръча Гаврош и прибави гордо: — Нали сме трима.

И като видя, че хлебарят, след като изгледа тримата си клиенти, посегна към един черен хляб, той пъхна пръст в носа си и вдъхна така властно, като че ли бе Фридрих Велики и имаше на върха на палеца си щипка тютюн. После кресна възмутено право в лицето на хлебаря:

— Квойтуй?

Предупреждаваме читателите, изкушени да разпознаят в този възклик на Гаврош някоя руска или полска дума или някой от дивашките викове, които червенокожите си подхвърлят в степта от единия към другия бряг на реката, че това е дума, произнасяна от тях, нашите читатели, всеки ден вместо изречението: „Какво е това.“ Хлебарят разбра прекрасно Гаврош и отговори:

— Хляб, какво! Много хубав второкачествен хляб.

— Искаш да кажеш просеник — отвърна спокойно Гаврош със студен и презрителен тон. — Бял хляб, момче! Чисто бял! Черпя!

Хлебарят неволно се усмихна и докато режеше белия хляб, ги изгледа състрадателно. Гаврош се засегна.

— Ей, фурно, на метър ли ще ни купуваш?

Наставени един до друг, тричките правеха горе-долу два метра.

Когато отряза хляба, хлебарят прибра парите, а Гаврош каза на децата:

— Гризкайте.

Те го погледнаха озадачени.

Той се разсмя.

— Ох, забравих! Те не разбират още. Толкова са малки! Яжте — повтори той, подавайки им същевременно по едно парче хляб.

И като си помисли, че големият, който му изглеждаше по-достоен да разговаря с него, заслужаваше малко поощрение, за да се освободи от всякакво колебание и да задоволи глада си, той добави, подавайки му по-голямото парче:

— Напъхай това в човката си.

Едното парче беше по-малко от другите две. Той го задържа за себе си.

Клетите дечица бяха много изгладнели, а и Гаврош не по-малко от тях. Те отхапваха лакомо големи залъци и продължаваха да стърчат в дюкянчето. След като си получи парите, хлебарят ги гледаше недоволно.

— Да си идем пак на улицата — предложи Гаврош.

И те поеха към Бастилията.

От време на време, когато минаваха край някоя осветена витрина, малкото момченце се спираше, за да погледне колко е часът на оловното часовниче, закачено с връв на врата му.

— Ама че буначе! — казваше Гаврош. А след това промърморваше през зъби: — Все пак, ако бяха мои, бих ги пазил по-хубаво.

Тъкмо когато довършваха хляба и стигнаха до ъгъла на мрачната улица Бале, в дъното на която личи ниската неприветлива врата на затвора Форс, някой се приближи до Гаврош.

— Я виж, ти ли си, Гаврош?

— Охо! Ти ли си, Монпарнас? — каза в отговор Гаврош.

Един мъж беше заговорил момчето и този мъж беше не друг, а Монпарнас, със сини очила и необичайно облекло, недостатъчно обаче променен, за да не го познае Гаврош.

— И таз си я бива! — възкликна Гаврош. — Наметка с цвят на лапа от ленено семе и сини очила като доктор. Не ти липсва вкус, честна апашка дума!

— Шт! Не кряскай толкова! — предупреди го Монпарнас.

И той го дръпна живо извън осветеното от магазините пространство.

Двете момченца вървяха машинално след тях, уловени за ръчичка. Те се мушнаха под черната стряха на една пътна врата, за да се скрият от погледите и дъжда.

— Знаеш ли закъде съм се запътил? — попита Монпарнас.

— За манастира Неволно възнесение^[2] — отвърна Гаврош.

— Шегобиец! — И Монпарнас додаде: — Отивам да търся Бабе.

— Аха! Значи, тя се казва Бабет?

Монпарнас сниши глас:

— Не тя, а той.

— Нашият Бабе ли?

— Той, същият.

— Аз мислех, че е в пандиза.

— Отпандизи се.

И Монпарнас разказа набързо на момчето, че същата сутрин, преместен в затвора Консиержри, Бабе успял да се изплъзне, като завил наляво вместо надясно по „коридора за разследване“.

Гаврош се възхити от досетливостта му.

— Майстор и половина!

Монпарнас прибави няколко подробности около бягството на Бабе и заключи:

— О, това далеч не е всичко!

Докато го слушаше, Гаврош хвана бастунчето, което Монпарнас държеше в ръка. Той измъкна несъзнателно дръжката и откри лъскавото острие на кама.

— Охо! — възкликна Гаврош, отдръпвайки се живо от камата. — Ти си си взел и жандара, само че облечен в цивилни дрехи.

Монпарнас намигна.

— Тю да му се не види! — не млъкваше Гаврош. — С фантета ли имаш намерение да се биеш?

— Нищо не се знае — отвърна невъзмутимо Монпарнас. — Никога не е зле да имаш карфица у себе си.

Гаврош настоя:

— Но какво ще правиш тази нощ?

Монпарнас отново придоби сериозен тон и изсъска:

— Все нещичко. — После внезапно смени темата: — Чакай, добре, че се сетих!

— Какво има?

— Да ти кажа какво ми се случи оня ден. Представи си, срещам някакъв буржоа. Тръсва ми едно конско евангелие и портфейл. Слагам и двете в джоба си. Само миг след това бъркам в джоба, а там — нищо.

— Освен конското — подхвърли Гаврош.

— Ами ти накъде си се запътил? — запита Монпарнас.

Гаврош посочи двете си протежета.

— Да ги сложа да нанкат.

— И къде ще спят?

— У мене!

— У тебе ли?

— У мене.

— Нима имаш квартира?

— Да, имам.

— Къде ти е квартирата?

— В слона — отвърна Гаврош.

Макар че по природа не беше склонен към удивление, Монпарнас не можа да не възкликне:

— В слона ли!

— Ами че да, в слона! — отвърна Гаврош. — Квоотуй?

Това е пак говорим израз, който никой не пише, но всеки произнася и означава: „Какво от това?“

Дълбокомислената забележка на момченцето възвърна на Монпарнас спокойствието и здравия смисъл. Той като че ли изпита по-голямо уважение към квартирата на Гаврош.

— Всъщност защо не, в слона… Е какво, добре ли си там?

— Отлично! — отвърна Гаврош. — Истина ти казвам, превъзходно. Няма такива мръсни ветрове както под мостовете.

— Как се вмъкваш?

— Така, вмъквам се.

Дупка ли има?

— Разбира се! Само че да не казваш никому! Точно между предните крака. Фантоците не я знаят.

— И ти се покатерваш? Аха, разбирам.

— Подигам се на ръце. Раз-два и ме няма никакъв. — Гаврош помълча и добави: — А за малките имам стълба.

— Къде, дявол взел те, си набарал тия мъничета? — засмя се Монпарнас.

— Един бръснар ми ги подари — отвърна Гаврош без много обяснения.

Междувременно Монпарнас се сети за нещо.

— Ти ме позна много лесно — каза той.

После извади от джоба си два малки предмета, които бяха чисто и просто цеви от пера, обвити в памук, и пъхна по едно от тях във всяка ноздра. Това преобрази носа му.

— Виж, това те променя — забеляза Гаврош. — Така не си толкова грозен. Би трябвало винаги да ги носиш.

Монпарнас беше красив момък, но Гаврош се шегуваше.

— Не се занасяй — каза Монпарнас. — Как ме намираш сега?

Той беше изменил и гласа си. Само за миг стана неузнаваем.

— О, покажи ни Порришинел! — помоли го Гаврош.

Двете малчуганчета, които до този миг не слушаха разговора и усилено човъркаха с пръстчета носовете си, се доближиха, като чуха това име, и се загледаха в Монпарнас с радостно възхищение.

За съжаление Монпарнас беше угрижен.

Той сложи ръка върху рамото на Гаврош и му каза натъртено:

— Слушай какво ще ти кажа, моето момче. Ако се разхождах по площада с моите дог, даг и диг и ако ми бяхте хвърлили десет су, не бих се отказал да побачкам малко, но сега не сме Сирни заговезни.

Това непонятно изречение произведе странно въздействие върху момчето. То се извърна чевръсто, блестящите му черни очи се плъзнаха внимателно наоколо и то забеляза на няколко крачки от тях извърнат гърбом полицейски сержант. Гаврош възкликна неволно:

— Аха! Добре! — После сподави възклицанието си и разтърси ръката на Монпарнас. — Е хайде, лека нощ. Аз си отивам в слона с моите дечурлига. В случай, че ти дотрябвам някоя нощ, ще ме намериш там. Живея в мецанина. Няма портиер. Търси господин Гаврош.

— Добре — отговори Монпарнас.

И те се разделиха, като Монпарнас се запъти към Гревския площад, а Гаврош към Бастилията. Петгодишното момченце, влачено от братчето си, което на свой ред се влачеше след Гаврош, извърна няколко пъти глава, за да види отдалечаващия се „Порришинел“.

Загадъчната фраза, с която Монпарнас предупреди Гаврош за присъствието на градския сержант, съдържаше само един ключ — пет-шест пъти повтореното буквосъчетание „диг“. Това буквосъчетание, произнесено не отделно, а изкусно вмъкнато сред думите на изречението, означаваше: „Внимание, не можем да говорим свободно.“ Освен това изречението на Монпарнас включваше един литературен израз, който убягна на Гаврош; „моите дог, даг и диг“, думи от жаргона на затвора Тампл, които означаваха: „кучето, ножа и жена ми“, често използуван израз в средите на шутовете и палячовците на великия век, когато Молиер пишеше, а Кало рисуваше.

Преди двадесетина години в югоизточния ъгъл на площад Бастилия до пристанището на канала, прокопан там, където се намираше някогашният ров около крепостта-затвор, се виждаше все още странният паметник, който навярно вече се е заличил от паметта на парижаните, макар че заслужаваше да остави известни следи, тъй като въплъщаваше мисълта на „члена на Института, главнокомандуващ египетската армия“.

Нарекохме го паметник, макар че това по-скоро беше макет. Но този макет, чудна наброска, грандиозен труп на Наполеоновата идея, отвеяна и отнесена далеч от нас от две-три последователни вихрушки, беше станал исторически и беше придобил завършен вид, който противоречеше на временното му предназначение. Макетът представляваше слон, висок четиридесет стъпки, изграден от зидария и дърво, с куличка на гърба, която приличаше на къщичка, на времето боядисана в зелено от един бояджия, а сега в черно от небето.

Дъждовете и времето. В този пуст и открит ъгъл на площада широкото чело на колоса, хоботът му, зъбите, куличката, огромното му туловище, четирите крака, подобни на колони, очертаваха на звездното небе необикновен и страшен силует. Човек се чудеше какво ли може да бъде това. Този слон беше донякъде символ на народната сила. Мрачна, загадъчна и необхватна. Могъщ, осезаем призрак, изправен до невидимия призрак на Бастилията.

Малцина чужденци идваха да го разгледат и никой минувач не хвърляше поглед към него. Той се рушеше. С всеки сезон мазилката по хълбоците на слона се къртеше и зинваха грозни рани. „Едилите“^[3], както се казва сред изящното общество на салоните, го бяха забравили веднага след 1814 година. Той стърчеше, в своя ъгъл безрадостен, недъгав, изложен на разрушение, ограден с прогнил стобор, обичайна спирка на пияните кочияши. Пукнатини криволичеха по търбуха му, от опашката му се подаваше летва, между краката му растяха високи треви. И понеже нивото на площада около него постепенно се повишаваше благодарение на бавното и непрестанно наслояване на пръст, което незабелязано повдига почвата на големите градове, той беше останал по-ниско, като че ли земята под него потъваше. Беше мръсен, изоставен, неприветлив и надменен, неугледен за очите на буржоата, навяващ печал у мислителя. Мръсна грамада, която скоро ще бъде разчистена, но същевременно царствена грамада, която скоро ще бъде развенчана.

Както казахме, нощем слонът придобиваше съвсем друг вид. Нощта е естествената среда за всичко сродно на мрака. Щом се здрачеше, старият слон се преобразяваше. Той се възправяше невъзмутим и страшен в зловещата тишина на нощта. Понеже принадлежеше на миналото, той принадлежеше и на тъмнината. Мракът подхождаше на величавата му осанка.

Този грубоват, тромав, тежък и суров, паметник, почти безформен, но безспорно величествен, белязан с диво, гордо достойнство, изчезна, за да може днес спокойно да се шири исполинската печка с кюнец, издигната на мястото на мрачния зандан с девет кули, горе-долу както буржоазията измести феодалната аристокрация.

Какво по-естествено, че печката се яви символ на епоха, чиято мощ се корени в парния котел? Тази епоха ще отшуми, тя дори отшумява вече. Хората започват да разбират, че макар в парния котел да се крие сила, истинското могъщество е присъщо само на човешкия мозък. Или с други думи, не локомотивите увличат и водят света напред, а идеите. Впрегнете идеите в локомотивите и ще уредите въпроса. Но не вземайте конете за конници.

Както и да е, за да се върнем отново на площад Бастилия, трябва да кажем следното: създателят на слона само с гипс беше успял да изгради величествена творба. Създателят на печката с кюнеца дори от бронз успя да излее нещо съвсем жалко.

Този кюнец, който бе кръстен с гръмкото име Юлска колона, този несполучлив паметник на неуспяла революция в 1832 година беше затулен все още с огромна ризница от скели, за която ние лично съжаляваме, както и от обширен дъсчен стобор, който още повече изолираше слона.

Към това именно кътче на площада, осветено едва-едва от отблясъците на отдалечен фенер, се запъти хлапакът с двамата малчугани.

Нека читателят ни позволи да прекъснем тук разказа си и да припомним, че този епизод е взет от самата действителност, защото преди двадесетина години изправителната полиция осъди едно момче, обвинено в скитничество и увреждане на обществени паметници, защото го бе уловило, че нощува в търбуха на слона при Бастилията.

След като припомнихме тази действителна случка, да минем по-нататък.

Когато приближиха колоса, Гаврош си даде сметка какво силно впечатление може да направи безкрайно голямото върху безкрайно малкото, затова каза:

— Не се бойте, сополанковци!

После той се промъкна през една пролука на стобора, ограждащ слона, и помогна на децата да се покатерят през отвора. Леко уплашени, те вървяха след Гаврош, без да кажат нито дума, поверили съдбата си на това дребно дрипаво провидение, което им бе дало хляб и им бе обещало подслон.

До стобора беше оставена стълба, която денем служеше на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи с изумителна лекота и я опря на един от краката на слона. Той закрепи горния край на стълбата близо до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.

Гаврош посочи стълбата и тъмния отвор на гостенчетата си и ги подкани:

— Качвайте се и влизайте!

Двете момченца се спогледаха ужасени.

— Страх ли ви е, хлапета? — извика Гаврош. — Ей сега ще видите как става — добави той.

После се вкопчи в грапавия крак на слона и само след миг, без да благоволи да използува стълбата, стигна до процепа. Вмъкна се като гущер в него, изчезна и малко след това двете деца зърнаха смътно бледото му лице, което се показа на ръба на изпълнената с мрак дупка като неясно, белезникаво петно.

— Ето, видяхте ли? — извика той. — Хайде, качвайте се, бебчета! Ще видите колко хубаво е тук. Качи се първо ти — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.

Момченцата се посбутаха с рамене. Гаврош ги плашеше и същевременно им вдъхваше доверие. Освен това навън валеше много силно. Голямото дете се престраши. По-малкото пък, като видя, че братчето му се качва, а то остава съвсем само между лапите на този огромен звяр, едва не се разрева, но не посмя.

По-голямото дете се изкачваше колебливо по стълбата, а Гаврош го насърчаваше, както майсторът по фехтовка подвиква на учениците си или мулетарят на мулетата си:

— Не се бой!

— А така!

— Точно тъй!

— Стъпи тук!

— Улови се там!

— По-смело!

Когато момченцето се приближи достатъчно, той се присегна, улови го здраво за ръката и го примъкна към себе си.

— Държиш ли се?

Момченцето мина през отвора.

— А сега, чакай тука — каза Гаврош. — Благоволете да седнете, господине!

И като се провря ловко през дупката, точно както се беше вмъкнал, той се плъзна като маймуна по крака на слона, скочи прав върху тревата, сграбчи петгодишното дете през кръста и го закрепи на средата на стълбата; после се заизкачва след него и викна на голямкото:

— Аз ще го бутам, а ти ще го теглиш нагоре.

Само след миг и малкото момченце след много бутане, дърпане, теглене се озова горе. Натъпкаха го в дупката, преди да има време да се опомни. Гаврош се пъхна след него, отблъсна с пета стълбата, която падна върху моравката, плесна с ръце и извика:

— Ето ни вътре! Да живее генерал Лафайет!

Когато възторгът му стихна, той добави:

— Сега сте мои гости, малчуганчета.

Гаврош беше действително у дома си.

О, колко неочаквано безполезното става полезно! О, милосърдие на големите творби! Добросърдечие на исполините! Огромният паметник, в който бе взидана една мисъл на императора, се беше превърнал в убежище на едно гаменче. Колосът беше приел и подслонил детето. Празнично наконтените буржоа, които минаваха пред слона на площад Бастилия, го оглеждаха презрително с изпъкналите си очи и подхвърляха самодоволно:

— За какво ли пък служи това?

А то служеше да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта, което причинява треска, и от спането в снега, което причинява смърт, едно малко създание без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Служеше да намали поне отчасти обществената вина. Беше убежище, отворено за този, за когото всички врати бяха затворени. Като че ли старият жалък мастодонт, въшлясал и забравен, покрит с брадавици, плесен и язви, разклатен, червясал, изоставен, обречен на разруха, исполин-просяк, измолващ напразно посред кръстопътя милостинята на някой благосклонен поглед, се беше съжалил над друго просяче, клет пигмей, което ходеше босо, без покрив над главата си, свирейки с пръсти, облечено в дрипи, нахранено с отпадъци. За това служеше слонът при Бастилията. Бог бе подел Наполеоновата идея, пренебрегната от хората. Това, което трябваше да стане забележителност, се превърна в нещо величествено. Императорът щеше да има нужда от порфир, бронз, желязо, злато и мрамор, за да осъществи замисъла си. Бог се беше задоволил с овехтелия макет от дъски, греди и гипс. Императорът беше имал едно гениално хрумване. Той искаше в този брониран титанически слон с вдигнат хобот и куличка на гърба, с бликащи околовръст в подножието му весели живителни струи да въплъти народа. Бог беше сторил нещо по-велико: той беше приютил в него едно дете.

Дупката, през която се беше вмъкнал Гаврош, беше едва видима отвън пукнатина, потулена, както казахме, в корема на слона, така тясна, че само малчугани и котки можеха да се проврат през нея.

— Да кажем най-напред на портиера, че ни няма у дома — заяви Гаврош.

Той потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си, взе някаква дъска и запуши отвора.

После пак се загуби в тъмното. Децата чуха драсването на клечка кибрит във фосфорната бутилка. Химическият кибрит не беше още изнамерен. Запалката „Фюмада“ представляваше голям напредък за епохата.

Внезапната светлина ги накара да зажумят. Гаврош беше запалил върха на потопен в смола фитил, носещ името „зимничен плъх“. Зимничният плъх повече пушеше, отколкото осветяваше. Той очерта смътно вътрешността на слона.

Двете гостенчета на Гаврош се огледаха и изпитаха чувството, което би изпитал човек, затворен в голямата Хайделбергска бъчва или по-право, което е изпитал Йон в утробата на библейския кит. Пред тях околовръст се възправяше огромен скелет. Над главите им се виждаше дебела кафява греда, от която излизаха масивни извити преди — също като гръбначен стълб с ребра. По тях висяха подобно на вътрешности гипсови сталактити, а опънатите надълго от ребро до ребро паяжини все едно, че бяха прашната диафрагма. Тук-таме из ъглите се чернееха големи петна, които като че бяха оживели и се придвижваха бързо с резки, подплашени жестове.

Отпадъци, откъртени от гърба на слона и нападали в търбуха му, запълваха кухината и по тях можеше да се ходи като върху под.

Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:

— Тъмно е като в рог.

При тези думи Гаврош възкликна изненадано. Двете сащисани малчуганчета трябваше непременно да бъдат малко поразтърсени.

— Какво ви прихваща? — кресна той. — На шикалки ли ще си играем? Или се правим на много придирчиви? Да не би случайно да искате двореца Тюйлери? Има си хас да излезете говеда! Кажете си правичката. Предупреждавам ви, че не спадам към загубеняците. Я ги виж ти, като че ли сте расли в златен кафез!

Малко нахокване е полезно, когато човек си е глътнал езика. Действува ободрително. Децата се приближиха до Гаврош.

Бащински разнежен от доверието им, той премина от строгост към благ тон и каза на по-малкото, смекчавайки ласкаво оскърбителната дума:

— Вънка е черно като в рог, глупчо. Вън вали, а тук не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър. Вън има сума ти хора, тук няма никого. Вън няма дори луна, а тук имате моята свещ, да се не види макар!

Двете деца почнаха да разглеждат по-спокойно „апартамента“. Но Гаврош не ги остави да зяпат много дълго време.

— Бързо! — каза той.

И ги бутна към мястото, което с особено удоволствие можем да наречем дъното на стаята.

Там се намираше постелята му.

Постелята на Гаврош беше истинско легло с всичко необходимо — тоест дюшек, одеяло и ниша със завеси.

Дюшекът беше сламена рогозка, одеялото — доста широко, почти ново парче от грубо сиво сукно. А сега нека видим какво представляваше нишата.

Три дълги пръта, забити здраво в натрупаната по пода мазилка или с други думи, в корема на слона, два отпред, един отзад, съединени и омотани с въже в горния си край, образуваха един вид пирамида. Тази пирамида крепеше мрежа от медна жица, метната върху прътите и изкусно прикрепена с тел така, че обвиваше плътно трите пръта. Мрежата беше притисната долу от обръч големи камъни, за да не може нищо да се провре под нея. Тази мрежа представляваше парче от медните мрежи, с които покриват птичите клетки в менажериите. Постелята на Гаврош се намираше под мрежата, също като в клетка. Отвън изглеждаше като палатка на ескимоси.

Тази именно мрежа заместваше завесите.

Гаврош поотмести камъните, които придържаха мрежата от предната страна, и разгърна двата й края, застъпени един върху друг.

— Вмъкнете се лазешком, хлапета! — каза той.

После вкара предпазливо гостенчетата си под клетката, пропълзя вътре и той, примъкна отново камъните и затвори плътно отвора.

И тримата се проснаха върху рогозката.

Макар че бяха много дребни, нито едно от децата не можеше да се изправи в нишата. Гаврош все още стискаше в ръка зимничния плъх.

— А сега да къртим — каза той. — Ще угася свещника.

— Господине — попита по-голямото братче, посочвайки с пръст мрежата, — какво е това?

— Това ли? — запита важно Гаврош. — То е против плъховете. Спете! — Той обаче се почувствува задължен да добави няколко думи, за да поучи тия невръстни същества. — Това е взето от ботаническата градина. Служи за дивите животни. Там има много таквиз. Покатерваш се по стената, прекрачваш прозореца и се провираш под вратата. После граби колкото щеш.

Докато говореше, той завиваше с края на одеялото малкото момченце, което прошепна:

— Ах, колко е приятно! Колко е топло!

Гаврош погледна със задоволство одеялото.

— Пак от ботаническата градина — обясни той. — Взех го от маймуните. — И като посочи на голямото момче дебелата, изкусно изработена рогозка, върху която бяха легнали, той добави: — Това пък е от жирафа. — После помълча малко и каза: — Всичко това беше на животните. Аз им го взех. Те не се разсърдиха. Казах им: „Вземам го за слона.“ — Гаврош пак замълча и след известно време поде: — Прехвърляш стената и пет пари не даваш за началствата. Туйто.

Двете деца наблюдаваха смаяни и плахо почтителни това неустрашимо и изобретателно същество, бездомно като тях, самотно като тях, слабо като тях, едновременно безпомощно и всесилно, което им се струваше свръхестествено и чието изражение съчетаваше всички гримаси на стар палячо с най-чистосърдечната и запленяваща усмивка.

— Господине — запита боязливо голямото момченце, — нима не се боите от градските сержанти?

Гаврош се ограничи със следния отговор:

— Ех, хлапе! Не се казва градски сержанти, а фантета.

По-малкото лежеше с широко отворени очи, без да казва нищо. Понеже беше на края на рогозката — братчето му беше легнало по средата, — Гаврош подви одеялото под него като грижлива майка и приповдигна рогозката под главата му, мушкайки отдолу разни стари парцали, за да направи нещо като възглавница за детето. После се обърна към по-голямото:

— Е, какво ще кажеш? Хубаво е тук, нали?

— О, да! — отвърна детето, гледайки Гаврош като спасено ангелче.

Клетите измокрени до кости дечица почнаха да се стоплят.

— Чакай да видим сега — поде Гаврош. — Защо плачехте преди малко? — И той посочи към мъничкото: — Едно такова мъниче, разбирам. Но да реве такова голямо момче като тебе, е страшно тъпо. Все едно, че си теле.

— Ами как — отвърна момчето. — Чудехме се къде да идем, нали нямахме вече жилище.

— Ех, че хапльо! Не се казва жилище, ами соба.

— И после, страх ни беше да останем сами нощем.

— Не се казва нощем, а по мръкнало.

— Благодаря, господине — каза детето.

— Слушай какво ще ти кажа — поде Гаврош. — Никога вече не бива да хленчиш за щяло и не щяло. Аз ще се грижа за вас. Ще видиш колко забавно ще си живеем. През лятото ще идем в Гласиер с Наве, един мой другар, ще се къпем на гарата, ще тичаме съвсем голи по влаковете пред Аустерлицкия мост, а перачките ще се пръскат от яд. Крещят, ругаят, нямаш представа колко са забавни! Ще видим човека-скелет. Той още живее. На Шан-з-Елизе. Слаб е като чироз, дяволът му неден. А после ще ви заведа на театър. Ще ви заведа във „Фредерик Льометр“. Ще намеря билети, познавам разни артисти, дори играх веднъж в една пиеса. Бяхме все хлапета, тичахме под едно платно, което представляваше море. Ще накарам да ви вземат в моя театър. Ще идем да видим и диваците. Те тия не са истински диваци. Носят розови трика, които се набират, а лактите им са закърпени с бели конци. А после ще отидем на опера. Ще влезем с ония, дето им се плаща, за да ръкопляскат. В операта ги подбират много добре. Не бих отишъл естествено да крещя по булевардите. А в операта, представи си, има някои, които получават по двадесет су, но те са будали. Наричат ги бърсалки. Ще идем също да видим как гилотинират. Ще ви покажа палача. Той живее на улица Маре. Господин Самсон. Пред вратата му има пощенска кутия. Ах, страшно ще се забавляваме, казвам ти!

В същия миг на пръста на Гаврош капна восък и го върна към житейската проза.

— Брей, фитилът догаря! — възкликна той. — Внимание! Не мога да отделя повече от едно су месечно за осветление. Легнеш ли, трябва веднага да заспиш. Нямаме време да четем романи от господин Пол дьо Кок. Пък и светлината може би прозира през цепнатините на входната врата и току-виж, фантетата погледнали насам.

— Освен това — забеляза плахо по-голямото момченце, което единствено се осмеляваше да разговаря с Гаврош и да му отвръща — някое въгленче може да падне върху сламата. Трябва да внимаваме да не изгорим къщата.

— Не се казва, „ще изгорим къщата“ — забеляза Гаврош. — Казва се „ще опърлим комина“.

Бурята се беше засилила. Сред грохота на гръмотевиците се чуваше плющенето на дъжда по гърба на слона.

— Извозихме те, дъждецо! — каза Гаврош. — Страшно ми е весело да слушам как се лее из ведро по краката на къщата. Зимата е ужасно глупава. Губи си стоката, напразно се трепе, не може да ни намокри, затова се сърди тази дърта водоливница.

Този намек за гръмотевицата, чиито последици Гаврош приемаше в качеството си на философ от деветнадесети век, беше последван от ярка светкавица, така ослепителна, че част от нея като че ли се вмъкна през пукнатината в търбуха на слона. Почти в същия миг тресна яростно и гръмотевицата. Малките момченца изкрещяха и скочиха така чевръсто от постелята, че едва не събориха мрежата. Но Гаврош обърна към тях дръзкото си личице и преди още да е заглъхнал тътенът, избухна в смях.

— Спокойно, милички. Не събаряйте сградата. Чудесен гръм, на добър му час! Не си играе само да святка нахалост. Браво на дядо боже! Пусто да остане! Почти като в театър „Амбигю“!

След това той оправи мрежата, бутна кротко децата върху постелята, натисна надолу коленцата им, за да се проснат хубавичко, и извика:

— Щом дядо Господ запали своята свещ, аз мога да духна моята. Малките деца трябва да спят, млади особи. Никак не е хубаво да не се спи. Дихалото ви ще завони или както се казва в доброто общество, ще ви замирише устата. Увийте се хубавичко в одеялото! Гася свещта. Готови ли сте?

— Да — промърмори по-голямото момченце. — Много ми е добре. Като че имам пухена възглавница под главата си.

— Не се казва глава — извика Гаврош, — казва се чутура.

Децата се притиснаха едно до друго. Гаврош ги намести за последен път върху рогозката, вдигна завивката до ушите им и повтори за трети път своето жреческо заклинание:

— Къртете!

После духна кандилцето.

Едва угаснала светлината, мрежата, под която лежаха трите деца, се разтърси странно. Чу се глухо триене, съпроводено с металически звук, като че ли в медната жица се впиваха многочислени нокти и зъби. Скърцането се придружаваше от тънки писукания.

Смразено от ужас при този шум над главата си, петгодишното момченце бутна с лакът братчето си, но то вече „къртеше“, както му беше заповядал Гаврош. Тогава момченцето, примряло от страх, се осмели да се обърне към Гаврош, но съвсем тихичко, сдържайки дъха си:

— Господине?

— Е? — промълви Гаврош, който затваряше вече клепачи.

— Какво е това?

— Плъхове — отвърна Гаврош и отпусна отново глава върху рогозката.

И действително плъховете, гъмжащи с хиляди из туловището на слона и образуващи живите тъмни петна, за които споменахме преди известно време, стояха на почтително разстояние, докато светеше свещта, но щом кухината, която беше един вид тяхно владение, потъна отново в мрак, подушвайки „прясно месо“, за да си послужим с израза на славния разказвач Перо, те се втурнаха масово към палатката на Гаврош, покатериха се чак до върха и сега гризяха брънките, опитвайки се да пробият противокомарната завеса от нов тип.

Малкото момченце обаче все още не заспиваше.

— Господине! — обади се отново то.

— Какво има?

— Какво е това плъхове?

— Мишки.

Това обяснение поуспокои детето. То беше виждало в живота си бели мишки и не се боеше от тях. Все пак попита още веднъж:

— Господине?

— Е?

— Защо не си вземете котка?

— Имах — отвърна Гаврош. — Бях донесъл една, но те я изядоха.

Второто обяснение унищожи въздействието на първото и детето цяло се разтрепера. Диалогът между него и Гаврош се поднови за трети път.

— Господине?

— А?

— Кой кого изяде?

— Котката.

— Кой изяде котката?

— Плъховете.

— Мишките ли?

— Да, плъховете.

Озадачено и ужасено от тия мишки, които ядат котки, детето продължи:

— Господине, ами тия мишки могат ли да ни изядат и нас?

— Като нищо.

Ужасът на детето достигна краен предел. Но Гаврош добави:

— Не се бой. Те не могат да влязат при нас. А и аз нали съм тук. Ето, хвани ръката ми. Не говори повече и нанкай.

И Гаврош улови ръчичката на малкото над главата на братчето му. Детето притисна ръката до гърдичките си и се почувствува в безопасност. Смелостта и силата притежават загадъчна заразителност. Около тях отново се беше възцарила тишина, защото, като чуха човешки гласове, плъховете се уплашиха и се разбягаха. Макар че се върнаха след няколко минути, колкото и да лудееха, трите потънали в сън момчета не чуваха вече нищо.

Нощните часове изтекоха. Мрак се стелеше по широкия площад на Бастилията, зимната фъртуна, примесена с дъжд, налиташе на пристъпи, патрулите претърсваха входовете, алеите, заградените места, тъмните ъгълчета и търсейки нощни скитници, минаваха тихо край слона. Изправено неподвижно, с вперени в мрака очи, огромното чудовище стоеше замислено и като че ли доволно от своето добро дело, охранявайки от небето и хората трите злочести заспали дечица.

За да разбере случката, която ще последва, читателят ще трябва да си припомни, че по онова време полицейският пост на Бастилията се намираше в другия край на площада и стражата не можеше нито да види, нито да чуе това, което ставаше край слона.

Малко преди разсъмване някакъв мъж излезе тичешком от улица Сент-Антоан, прекоси площада, обиколи голямата ограда на Юлската колона, промуши се през стобора и се озова под търбуха на слона. Ако беше малко по-светло, щеше да се отгатне по напълно прогизналите му дрехи, че е прекарал цялата нощ под дъжда. Когато застана под слона, той нададе странен вик, който не спада към никоя човешка реч и би могъл да бъде възпроизведен само от папагал. Той повтори два пъти този вик, за който правописът би могъл да ви даде следната представа: „Кирикикиу!“

Когато викна втори път, от вътрешността на слона му се обади звънък и весел детски глас:

— Да.

Почти незабавно след това дъската, която затуляше дупката, се отмести, през нея се провря едно дете, спусна се по крака на слона и тупна чевръсто до мъжа. Беше Гаврош. А мъжът беше Монпарнас.

Колкото до призива „кирикикиу“, той вероятно съответствуваше в представата на детето на изречението: „Търси господин Гаврош.“

Когато го чу, то се стресна в съня си, изпълзя извън „нишата“, като открехна мрежата и я затвори плътно след себе си, отвори дупката и се смъкна долу.

Мъжът и детето се познаха безмълвно в нощта. Монпарнас каза само:

— Имаме нужда от тебе. Ела да помагаш.

Момчето не поиска повече обяснения.

— Ида — отвърна то.

И двамата се отправиха към улица Сент-Антоан, откъдето бе дошъл Монпарнас. Те закриволичиха бързо между дългата върволица зарзаватчийски колички, които по този час се придвижват към халите.

Приклекнали в каручките си, сред салати и зеленчуци, полузадрямали, сгушени цели в ямурлуците си поради силния дъжд, зарзаватчиите дори не поглеждаха двамата странни минувачи.

III
Перипетиите на бягството

Ето какво се беше случило същата тази нощ в затвора Форс.

Бабе, Брюжон, Устатия и Тенардие се бяха нагласили да избягат, макар че Тенардие беше в единична килия. Бабе се беше справил сам още през деня, както научихме вече от разказа на Монпарнас.

Уговорили бяха Монпарнас да им окаже помощ отвън.

Прекарал цял месец в карцера, Брюжон има време за две неща: първо, да оплете въже и, второ, да обмисли зряло плана си. Някога тези строги килии, в които дисциплината на затвора оставя затворника сам със себе си, носеха името карцери и се състояха от четири каменни стени, каменен таван, застлан с плочи под, походно легло, прозорче с решетка и обкована с желязо врата. Сметнаха обаче, че карцерът бил премного суров. Сега тези килии имат желязна врата, прозорче с решетка, походно легло, застлан с плочи под, каменен таван, четири каменни стени, но се наричат „изправителна камера“. По пладне в нея се процежда малко светлинка. Неудобството на тия камери, които, както се вижда, не са карцери, е, че дават възможност на същества, които би трябвало да работят принудително, да размишляват на воля.

И ето че Брюжон бе имал време да мисли и когато излезе от тази камера, беше се снабдил с въже. Понеже в двора Шарльоман го считаха за много опасен, преместиха го в Новата сграда. Първото нещо, което той намери в Новата сграда, беше Устатия, второто — един гвоздей. Устатия, тоест престъплението, и гвоздей, тоест свободата.

Брюжон, за когото е вече крайно време да добиете пълна представа, беше независимо от слабото телосложение и дълбоко предумишления си заспал вид благовъзпитан, умен и ловък крадец с ласкав поглед и жестока усмивка. Погледът беше творба на волята му, а усмивката издаваше съкровената му същност. Първите му опити в апашкото изкуство имаха за обект покривите. Той беше усъвършенствувал много занаята на „оловотърсачите“, които смъкват покривите на къщите и изкъртват водосточните тръби по известен само на тях способ.

Моментът беше крайно изгоден да предприемат бягство, защото тъкмо тогава покривчиите подреждаха и сменяха част от плочите, покриващи затвора. Дворът Сен-Бернар не беше вече напълно откъснат от двора Шарльоман, както и от двора Сен-Луи. Върху покривите имаше скели, стълби или, с други думи, мостове и стъпала към свободата.

Новата сграда, която беше най-пропуканото и изпокъртено здание, беше слабото място на затвора. Стените й бяха до такава степен разядени от селитрата, че се беше наложило да облицоват с дърво сводовете на спалните помещения, защото понякога от тях се откъртваха камъни и падаха върху легналите в постелите затворници. Въпреки че беше така овехтяла, управата проявяваше непредвидливостта да затваря в нея най-зловредните затворници или, с други думи, там поставиха „опасните кримки“, както се казва на затворнически жаргон.

Новата сграда включваше четири спални, една над друга, и таван, наречен Чист въздух. Широк комин, останал вероятно от някаква предишна кухня на херцозите Ла Форс, почваше от приземния етаж, пресичаше четирите етажа, минаваше като плосък стълб посред всички спални помещения и излизаше на покрива.

Устатия и Брюжон бяха настанени в същата спалня. От предпазливост ги бяха сложили в най-долния етаж. Горният край на леглата им по една случайност опираше до комина.

Тенардие пък спеше точно над главите им, на тавана, носещ името Чист въздух.

Ако, след като отмине пожарната команда, минувачът се спре пред пътната врата на банята, на улица Кюлтюр-Сент-Катрин, ще види двор, потънал в цветя и храсти в сандъци, в дъното на който се разгръщат двете крила на малка бяла ротонда, развеселена от зелени капаци — осъщественият буколичен блян на Жан-Жак Русо. Най-много до преди десет години над ротондата се възвисяваше черна стена, огромна, грозна, съвсем гола, на която тя се опираше. Тази стена ограждаше караулния път на затвора Форс.

Стената зад ротондата беше все едно Милтон, зърнат зад Беркен.

Макар че този зид беше много висок, зад него стърчеше също така черен покрив на зданието отвъд него. Покривът на Новата сграда. Виждаха се четири тавански прозорчета с железни пречки. Над покрива се подаваше комин. Същият комин, който минаваше през спалните помещения.

Чистият въздух, таванът на Новата сграда, беше обширно помещение, преградено с тройни решетки и обковани с ламарина врати, отрупани с огромни гвоздеи. Ако се влезеше откъм северния му край, четирите тавански прозорчета оставаха наляво, а надясно, точно срещу прозорчетата, се виждаха четири доста големи четвъртити клетки, раздалечени една от друга и разделени с тесни коридори, иззидани с тухли в долната си част, а нагоре — с желязна решетка.

Тенардие беше затворен в една от тези единични клетки още от нощта на трети февруари. Никога не можа да се разбере по какъв начин и чрез чие съучастничество той беше успял да получи и да скрие в килията си бутилка вино, смесено с упоителното вещество, с което се прослави шайката на „приспивачите“, изобретено, както казват, от Дерю.

В много затвори има продажни служители, полутъмничари, полукрадци, съучастници в бягствата, които служат вероломно на полицията и изпразват затворите.

През същата нощ, когато малкият Гаврош приюти двете бездомни деца, Брюжон и Устатия, уведомени, че избягалият сутринта Бабе ги чака на улицата заедно с Монпарнас, станаха тихо и с гвоздея, който беше намерил Брюжон, почнаха да дълбаят комина до леглата им. Хоросанът се ронеше върху постелята на Брюжон, затова другите затворници не можеха да чуят нищо. Лееше се проливен дъжд, примесен с градушка, гръмотевици разтърсваха вратите и целият затвор кънтеше съвсем навременно. Затворниците, които се разбудиха, се престориха, че отново задрямват и не обезпокоиха Брюжон и Устатия. Брюжон беше сръчен, а Устатия силен. Преди и най-малкият шум да достигне до надзирателя, който спеше в съседната килия с решетъчно прозорче към спалното помещение, двамата страшни разбойници пробиха стената, покатериха се по комина, изтърбушиха желязната мрежа, затваряща горния отвор, и се озоваха на покрива. Дъждът и бурята се бяха усилили. Покривът беше плъзгав.

— Един път тъмница! Само за бягане! — каза Брюжон.

Пропаст, широка шест стъпки и дълбока осемдесет, ги делеше от зида, ограждащ караулния път. В дъното, потънала в мрак, проблясваше пушката на часовоя. Те вързаха единия край на изплетеното от Брюжон в карцера въже за парчетата от изкъртената решетка на комина, метнаха другия край върху насрещния зид, скочиха смело над пропастта, вкопчиха се за гредата върху зида, прехвърлиха се от другата страна и се спуснаха един след друг по въжето върху един малък покрив в съседство с банята. После издърпаха въжето, скочиха в двора на банята, прекосиха го, бутнаха прозорчето на вратаря, до което висеше кордонът за отваряне на вратата, дръпнаха го, отвориха пътната врата и се намериха на улицата. Едва ли беше минало и три четвърти час, откакто се бяха надигнали в тъмнината от леглата си с гвоздей в ръка и план за бягство в глава.

Няколко мига по-късно те срещнаха Бабе и Монпарнас, които обикаляха наблизо.

Като издърпваха въжето, те го скъсаха и единият му край остана завързан за комина на покрива. Впрочем те се бяха отървали почти невредими — само кожата на ръцете им беше, кажи-речи, изцяло смъкната.

Същата нощ Тенардие беше предупреден за бягството — не можа да се разбере как бе станало това — и остана буден.

Към един часа през нощта, при все че беше много тъмно, той зърна през прозорчето, което се намираше точно срещу килията му, две сенки, пълзящи по покрива под бурята и дъжда. Едната се спря за миг пред прозорчето. Беше Брюжон. Тенардие го позна и разбра всичко. Това му беше достатъчно.

Смятан за опасен разбойник и задържан по обвинение в нощна засада и въоръжено нападение, Тенардие беше поставен под зорка охрана. Пред килията му се разхождаше часовой със заредена пушка, сменяван през всеки два часа. Чистият въздух се осветяваше от закрепена в стената свещ. Краката на затворника бяха оковани във вериги, тежащи петдесет ливри. Всеки ден в четири часа следобед тъмничар, придружен от два огромни песа — по онова време тази практика все още съществуваше, — влизаше в клетката му, слагаше до леглото му две ливри черен хляб, стомна вода и паница постен бульон, в който плаваха няколко бобени зърна. Той преглеждаше веригите и проверяваше решетките, като ги почукваше. Същият пазач го посещаваше с кучетата си два пъти и през нощта.

Тенардие си беше изпросил разрешението да задържи един железен клин, с който вмъкваше хляба си в стената, затъквайки го в една пукнатина, „за да го запази от плъховете“, както казваше той. Понеже го наблюдаваха зорко, не сметнаха, че е рисковано да му оставят клина. По-късно обаче си спомниха, че един пазач беше казал: „По-добре е да му дадем дървен клин.“

В два часа през нощта смениха дежурния, стар войник, и го заместиха с един новобранец. Няколко минути след това мина надзирателят с кучетата и си отиде, като забеляза само едно — „селяндурския вид“ и прекалено младата възраст на „аскерчето“. Когато два часа по-късно — в четири часа — дойдоха да сменят новобранеца, намериха го заспал като труп на пода пред килията на Тенардие. Колкото до Тенардие от него нямаше и следа. Счупените му окови лежаха на плочите. В тавана на клетката зееше дупка, а на покрива над нея още една. Една дъска от леглото му беше откована; навярно я беше отмъкнал със себе си, защото не можа да се намери никъде. В килията имаше също полуизпразнена бутилка с чудното вино, което бе приспало новобранеца. Щикът на войника бе изчезнал безследно.

Когато разкриха бягството, всички сметнаха, че Тенардие е вече вън от обсега им. Всъщност той наистина не беше в Новата сграда, но все още го грозеше голяма опасност. Бягството не беше окончателно осъществено.

Тенардие се качи на покрива на Новата сграда и намери парчето въже, което висеше на пречките на горния отвор на комина. Но това парче беше много късо и той не можа да прескочи караулния път, както бяха сторили това Устатия и Брюжон.

Завиете ли от улица Бале по улица Роа-дьо-Сисил, почти веднага се натъквате вдясно на мръсни порутини. Миналия век там е имало къща, а сега е останала само вътрешната стена, истинска руина, която се издига наравно с триетажните съседни сгради. Можете да я разпознаете по двата големи квадратни прозореца, които още стоят. Средният е по-близо до десния калкан и е препречен с червясала греда, закрепена като подпора. По-рано през тия прозорци се виждаше висока мрачна стена, част от оградата на караулния път на затвора Форе.

Мястото на съборената къща откъм улицата е преградено наполовина със стобор от изгнили дъски, закрепени на пет кола. Зад стобора се гуши малка барачка, чийто гръб се опира на стърчащата стена. Стоборът има вратичка; до преди няколко години тя се затваряше само с мандало.

Малко след три часа сутринта Тенардие се беше добрал до гребена на тази руина.

Как беше стигнал до нея? Това никога не можа нито да се обясни, нито да се разбере. Навярно светкавиците едновременно са му пречили и помагали. Дали беше използувал стълбите и скелите на покривчиите и минавайки от покрив на покрив, от зид на зид, от един участък на друг, се беше добрал най-напред до сградите на двора Шарльоман, после до двора Сен-Луи, до стената край караулния път и оттам до развалината на улица Роа-дьо-Сисил? В този маршрут имаше невъзможни за преодоляване препятствия. Дали пък не беше закрепил откъртената от леглото си дъска, за да мине като по мост от покрива на Чистия въздух до караулната стена, и не беше пълзял по корем по ръба на стената, докато заобиколи затвора и стигне до развалините? Но оградната стена на затвора очертаваше неравна, назъбена линия, която се качваше и слизаше, снишаваше се до пожарната команда, извишаваше се при банята и беше пресечена тук-таме от различни постройки. Височината на тази стена над дома на Ламоаньон или на улица Паве не беше еднаква, тя непрекъснато образуваше чупки и прави ъгли. Освен това часовоите непременно щяха да видят тъмната сянка на беглеца. Така че и откъм тази страна маршрутът на Тенардие оставаше едва ли не необясним. И в двата случая бягството изглеждаше невъзможно. Дали озарен от неимоверната жажда за свобода, която преобразява пропастите в канавки, железните решетки в тръстиков плет, сакатия в атлет, схванатия в птица, тъпотата в инстинкт, инстинкта в ум, ума в гениалност, Тенардие не беше изнамерил и изпробвал някакъв трети маршрут? Никога не можа да се узнае.

Не винаги може да се даде точен отчет за чудната изобретателност на беглеца. Нека повторим, човекът, който бяга, е обзет от вдъхновение. Звезди и светкавици озаряват тайнствено пътя му. Устремът към свободата е възхитителен, също както поривът към възвишеното. И за избягалия затворник се питаме: „Как е успял да се покатери по тази стена“, също както се питаме за Корней: „Как му е хрумнал стихът: «Нека умре!»“

Тъй или иначе, плувнал в пот, измокрен до кости от дъжда, с разпокъсани дрехи и изподрани ръце, с кървящи лакти и ожулени колена, Тенардие се беше добрал до „острото“ на стената — според образния език на децата, — проснал се беше по корем и почувствува, че е на края на силите си. Отвесен зид, равен по височина с триетажна сграда, го делеше от улицата.

Въжето, което носеше у себе си, беше много късо.

Той чакаше там блед, изтощен, загубил всяка надежда, все още прикрит от мрака, но съзнаващ с ужас, че скоро ще се развидели, че само след няколко мига часовникът на близката църква „Сен-Пол“ ще прозвъни четири часа, ще отидат да сменят часовоя пред вратата на килията му и ще го намерят заспал под пробития покрив. Той гледаше вцепенен и зашеметен дълбоко под себе си на светлината на уличните фенери черния мокър паваж, въжделен, но и гибелен, който означаваше едновременно и смърт, и свобода.

Запита се дали тримата му съучастници в бягството бяха успели, дали го бяха чакали и дали ще му се притекат на помощ. Ослушваше се. Откакто лежеше там горе, никой освен патрула не бе минал по улицата. Почти всички зарзаватчии от Монтрьой, Шарон, Венсен и Берси, които отиват към халите, минават по улица Сент-Антоан.

Часовникът изби четири часа. Тенардие изтръпна. Няколко минути по-късно тревожна и смътна врява огласи затвора както при всяко бягство. Нещастникът долови шум на отваряни и затваряни врати, скърцане на решетки, суетене на караули, пресипнали гласове на ключари, чаткане на приклади по каменната настилка на дворовете. Замрежените с решетки прозорчета на спалните помещения светнаха последователно, един факел прекоси тичешком тавана на Новата сграда. Извикали бяха на помощ пожарникарите от съседната казарма. Шлемовете им, осветени от факела, се мяркаха по покривите под дъжда. И в същото време Тенардие виждаше как ниско до хоризонта откъм Бастилията побеляваше зловещо небето.

А той продължаваше да лежи върху тясната стена, проснат между две бездни под проливния дъжд, без да може да помръдне, обзет от шемет, че може да падне, и от ужас, че ако не падне, ще го арестуват; и също като език на камбана мисълта му се люшкаше от едната към другата представа: „Смърт, ако падна, арест, ако остана.“

Цял в плен на смъртно безпокойство, той внезапно съзря в още съвсем тъмната улица някакъв човек, който идваше откъм улица Паве и се прокрадваше край стените. Той се спря пред порутината, където висеше Тенардие. Към него се присъедини още един мъж, който се придвижваше също така предпазливо, след него трети, четвърти. Когато мъжете се събраха заедно, един от тях повдигна мандалото на вратата на стобора и четиримата се промъкнаха в дворчето на барачката. Те се намираха точно под Тенардие. Очевидно бяха избрали това пусто място, за да могат да разговарят, без да ги видят минувачите или стражата, която охранява входа на затвора Форс, на няколко крачки от тях. Трябва да прибавим, че проливният дъжд беше задържал охраната в поста. Не можейки да различи лицата им, Тенардие се вслуша в думите им е отчаяното внимание на клетник, който се чувствува загубен.

Той чу, че мъжете говорят на апашки жаргон и пред очите му просветна.

Първият казваше тихо, но отчетливо:

— Да офейкаме! Какво още се мотаем тъдява?

Вторият отвърна:

— Вали, та се къса. А и фантетата могат да минат. Ей тамечка пази един аскер. Ще ни пипнат туканка.

И двете думи — „тъдява“ и „туканка“ значат тук, първата спада към жаргона на предградията, втората — към жаргона в квартала Тампл. Тези думи бяха същински проблясък за Тенардие. По „тъдява“ той разпозна Брюжон, който се подвизаваше край градските врати. А по „туканка“ — Бабе, който между многото си други занаяти беше упражнявал в Тампл и препродажба.

Някогашният жаргон на великия век се е запазил само в Тампл и Бабе единствен го говореше правилно. Без това „туканка“ Тенардие не би го познал, защото той беше преправил напълно гласа си.

В това време се обади и третият:

— Няма защо да бързаме. Да почакаме още малко. А и какво ни гарантира, че той не се нуждае от нас?

При тези думи, изречени на чист френски език, Тенардие разпозна Монпарнас, който, като по-изтънчен, разбираше всички жаргони, но не си служеше с нито един.

Четвъртият не беше казал нито дума, но широките му рамене го издаваха. Тенардие не се поколеба нито за миг. Беше Устатия.

Брюжон отвърна почти заповеднически, макар и все още шепнешком:

— Какво си се раздрънкал? Кръчмарят не е успял да офейка. Той е нов в занаята. Здравата трябва да си изпечен, за да се сетиш да си съдереш ризата, да накъсаш чаршафите, за да си омотаеш въже, да пробиеш шпионки на вратите, да си измайсториш фалшиви документи, фалшиви ключове, да изпилиш оковите, да метнеш въжето навън, да се скриеш, да се преоблечеш. Старикът едва ли е съумял да се оправи, не го бива за тая работа.

Бабе си служеше с дълбокоумния класически жаргон на Пулайе и Картуш, който, сравнен с дръзкия, нов и цветист жаргон на Брюжон, правеше същото впечатление, каквото правят стиховете на Расин, сравнени с езика на Андре Шение.

— Твоят кръчмар — добави той — ще са го спипали на местопрестъплението. За тая работа трябва да си майстор. А той е чирак. Оставил се е да го подведе някой шпионин, а може би и някой хапльо, който му се е представил за събрат по участ. Слушай, Монпарнас. Чуваш ли глъчката в затвора? Видя ли светлината? Сбарали са го, казвам ти. Ще се отърве с двадесет години каторга. Не че ме е страх, не съм пъзльо, на всички е известно, но не може да се стори нищо, най-многото да пипнат и нас. Не се сърди. Да вървим. Ще изпием заедно бутилка старо винце.

— Приятел в нужда не се оставя — измърмори Монпарнас.

— А пък аз пак ти казвам: сбарали са го — поде Брюжон. — В настоящия час кръчмарят не струва пукнат грош. Нищо не можем да му помогнем. Да се омитаме. Имам чувството, че ей сега някое фанте ще ме спипа.

Монпарнас възразяваше все по-слабо и по-слабо. Истината е, че четиримата мъже с присъщата на бандитите вярност, която не им позволява да се изоставят един друг, цяла нощ бяха обикаляли около затвора, въпреки че беше много опасно, надявайки се да зърнат над някой зид силуета на Тенардие. Но нощта (макар и да се беше оказала много благоприятна — проливният дъжд бе прогонил всичко живо от улиците) — студът, който ги пронизваше, — прогизналите им дрехи, продънените обувки, обезпокоителната глъчка, долитаща от затвора, изминалите часове, срещаните патрули, все по-малката надежда, постепенно, обземащият ги страх, всичко това ги подтикваше да се отдалечат колкото се може по-скоро. Самият Монпарнас, който беше нещо като зет на Тенардие, бе готов да отстъпи. Още миг и те щяха да си отидат. Тенардие се задъхваше върху стената подобно на корабокрушенците от „Медуза“, вкопчени в сала си, които виждат как мярналият се кораб изчезва на хоризонта.

Той не се осмеляваше да се обади на другарите си, защото, ако някой го чуеше, всичко щеше да пропадне. Изведнъж като светкавица му хрумна една спасителна мисъл. Извади от джоба си края на въжето на Брюжон, което беше отвързал от комина на Новата сграда, и го хвърли в дворчето.

Въжето падна в краката им.

— Вдовичка^[4] — каза Бабе.

— Моят сиджим — заяви Брюжон.

— Кръчмарят е някъде тук — каза Монпарнас.

Те вдигнаха очи. Тенардие издаде глава над зида.

— Бързо! — пошепна Монпарнас. — У теб ли е другият край на въжето, Брюжон?

— Да.

— Завържи двата края, ще му хвърлим въжето, той ще го върже за зида и ще може да се спусне по него.

— Премръзнал съм — осмели се да каже Тенардие.

— Ще те стоплим.

— Не мога да помръдна.

— Плъзни се надолу. Ние ще те уловим.

— Ръцете ми са като кочани.

— Завържи поне въжето за зида.

— Няма да мога.

— Тогава един от нас трябва да се покатери — каза Монпарнас.

— Три етажа! — забеляза Брюжон.

Стар измазан комин, свързан с печката, която някога палеха в бараката, беше долепен до стената близо до мястото, където се беше вкопчил Тенардие. Този комин, пропукан на много места по онова време, се срути по-късно и отломките му още личат. Той беше много тесен.

— Трябва да се покатерим по комина — каза Монпарнас.

— По кюнеца! — възкликна Бабе. — Мъж никога. Само малчуган може да я свърши.

— Да, хлапе ни трябва — съгласи се Брюжон.

— Откъде ще вземем дете? — обади се Устатия.

— Почакайте — каза Монпарнас. — Сетих се откъде.

Той открехна безшумно вратата на стобора, увери се, че по улицата няма нито един минувач, излезе предпазливо, затвори вратичката след себе си и се втурна към Бастилията.

Изминаха седем-осем минути — осем хиляди века за Тенардие. Бабе, Брюжон и Устатия не проронваха нито дума. Най-сетне вратата се отвори и Монпарнас се появи задъхан, водещ със себе си Гаврош. Улицата все още беше безлюдна поради дъжда.

Малкият Гаврош влезе в дворчето и изгледа невъзмутимо тримата разбойници. От косите му се стичаха струйки вода.

— Юнак ли си, малчуганче? — запита Устатия.

Гаврош повдигна рамене и отвърна:

— Малчуган като мене е мъж, а мъже като вазека са малчугани.

— Брех, че дълъг език! — удиви се Бабе.

— Детето на Париж не е вчерашно — каза Брюжон.

— Какво искате да направя? — попита Гаврош.

— Да се покатериш по този комин — обясни Монпарнас.

— С вдовичката в ръце — добави Бабе.

— И да завържеш сиджима за зида — допълни Брюжон.

— Ей там горе — поде Бабе.

— За гредата на прозореца — поясни Брюжон.

— И после? — запита Гаврош.

— Това е всичко — отвърна Устатия.

Момчето разгледа въжето, тръбата, стената, двата прозореца и цъкна неподражаемо и пренебрежително с език, като че искаше да каже: „Само толкова ли?“

— Горе има един човек, когото трябва да спасиш — поде Монпарнас.

— Съгласен ли си? — попита го Брюжон.

— Глупак! — възмути се Гаврош, като че ли въпросът му се стори съвсем безсмислен. Той свали обувките си.

Устатия го сграбчи с една ръка, сложи го върху покрива на барачката, чиито проядени от червеи дъски се огънаха под тежестта на детето, и пъхна в ръцете му въжето, което Брюжон беше наставил, докато Монпарнас отсъствуваше. Момченцето се отправи към тръбата и се вмъкна лесно вътре благодарение на широката пукнатина, която стигаше чак до покрива. Тъкмо когато се канеше да се покатери, виждайки, че приближава часът на спасението и живота, Тенардие се подаде извън зида. Бледите утринни зари осветиха окъпаното му в пот лице, мъртвешките му скули, тънкия хищен нос, сивата щръкнала брада и Гаврош го позна.

— Охо! Това бил баща ми!… Нищо, няма значение.

Той захапа въжето в зъби и се заизкачва решително.

Гаврош стигна до върха, яхна зида и завърза здраво въжето за горната напречна греда на прозореца.

Миг по-късно Тенардие беше на улицата.

Щом усети паважа под краката си, щом се почувствува извън опасност, от умората, студа и тревогата му не остана ни помен. Ужасните мигове, които беше изживял, се пръснаха като дим. Жестоката му жизненост се възвърна тутакси и той се почувствува бодър и свободен, готов за нови подвизи. Първият възклик на нашия стар познайник беше:

— Кого ще изядем сега?

Чудовищно ясният смисъл на тези думи не се нуждае от обяснение; те означаваха едновременно грабеж, убийство, мошеничество. Истинският смисъл на думата „ям“ е „разкъсвам“.

— Да се измитаме по-бързо — каза Брюжон. — Нека се разберем с две думи и после ще се разотидем веднага. На улица Плюме имаше една работа, която не изглеждаше за пренебрегване: безлюдна улица, усамотена къща, стара, ръждясала решетка пред градината и две сами жени.

— Много добре. Защо не? — попита Тенардие.

— Твоята щерка Епонин отиде да проучи мястото — отвърна Бабе.

— И донесе един сухар на Маньон — добави Устатия. — Там не може да се направи нищо.

— Щерката има пипе, но все пак ще трябва да проверим — каза Тенардие.

— Да, да — съгласи се Брюжон. — Ще трябва да се види.

Нито един от мъжете като че не забелязваше вече Гаврош, който по време на този разговор беше седнал на камъка край оградата. Той почака няколко минути, надявайки се, че баща му ще се обърне към него, после обу обувките си и каза:

— Това ли е всичко? Нали нямате вече нужда от мене, чичковци? Оправихте ли се? Аз си отивам. Трябва да събудя дечицата си.

И той си отиде.

Петимата мъже излязоха един след друг от двора.

Когато Гаврош зави по улица Бале и изчезна от погледите им, Бабе дръпна Тенардие настрана и му каза:

— Видя ли детето?

— Кое дете?

— Детето, което се покатери по стената да ти донесе въжето.

— Не го разгледах добре.

— Не съм сигурен, но мисля, че беше синът ти.

— Ами! Така ти се е сторило — каза Тенардие и се отдалечи.