Виктор Юго
Клетниците (3)

II
Двоен квартет

Единият от тия парижани беше от Тулуза, другият от Лимож, третият от Каор, а четвъртият от Монтобан. Но те бяха студенти, а студент е равнозначно на парижанин. Щом учиш в Париж, все едно, че си се родил там.

Тези младежи не се отличаваха с нищо особено. Всеки е виждал подобни на тях. Четирима напълно обикновени млади хора, нито добри, нито лоши, нито учени, нито невежи, нито гении, нито тъпаци. Хубави с пленителната пролет на своите двадесет години. Четирима Оскаровци, защото по онова време Артуровците не съществуваха още. „Горете за него, арабски благовония! Оскар идва, аз виждам Оскар!“ — гласеше един романс. Помнеха още Осиан, прекланяха се пред скандинавската и шотландската елегантност, но чистият английски стил щеше да надделее значително по-късно, а първият Артур, Артур Уелингтън, едва беше спечелил битката при Ватерло.

Нашите Оокаровци носеха следните имена: първият — Феликс Толомиес от Тулуза, вторият — Листолие от Каор, третият — Фамьой от Лимож и последният — Блашвел от Монтобан. Естествено всеки от тях си имаше приятелка. Блашвел обичаше Фавурит, която произнасяше така името си след едно пътуване в Англия, Листолие обожаваше Далиа, която пленяваше мъжете под името на цвете, Фамьой боготвореше Зефин, умалително от Жозефин, а Толомиес беше спечелил Фантин, наречена още Русокосата заради прекрасните й слънчеви коси.

Фавурит, Далиа, Зефин и Фантин бяха четири прелестни девойки, благоуханни и лъчезарни, все още работнички, не захвърлили напълно иглата, но смущавани от любовните си увлечения. Те бяха запазили по лицата си душевна ведрина, която произтича от труда, а в душите си — лъх от почтеност, която оцелява у жената след първото й падение. Едната от четирите наричаха „малката“, защото беше най-млада. Друга една наричаха „какичката“. Тя беше двадесет и три годишна. За да не скрием нищо, ще кажем, че първите три бяха по-опитни, по-безгрижни и по-увлечени от бурния живот, отколкото русокосата Фантин, която изживяваше първата си илюзия.

Далиа, Зефин и особено Фавурит мъчно биха могли да твърдят същото за себе си. В техните едва наченати романи имаше вече не един епизод и любимият, който се наричаше Адолф в първата глава, се оказваше Алфонс във втората и Гюстав в третата. Бедността и суетата са две пагубни съветнички. Едната се чумери, другата ласкае, а красивите девойки от простолюдието са в плен и на двете и всяка от тях им нашепва по нещичко на ухото. Зле охраняваните души се вслушват в тия гласове. А после пропадат и обществото ги замерва с камъни. Заклеймява ги в името на неподкупната непорочност. Уви! Какво ли би станало с Юнгфрау^[18], ако изпиташе глад?

Понеже беше ходила в Англия, Фавурит имаше две почитателки — Зефин и Далиа. Тя много отрано бе заживяла отделно. Баща й, стар учител по математика, грубиян и самохвалко, не беше женен и въпреки напредналата си възраст даваше уроци. На младини той беше зърнал за беля прислужницата точно когато си беше закачила роклята на решетката пред камината. Този инцидент беше събудил любовта му. И в резултат се беше появила Фавурит. Тя срещаше от време на време баща си и той я поздравяваше. Една сутрин в дома й благополучно пристигна вдетинена старица и заяви:

— Не ме ли познавате, госпожице?

— Не.

— Аз съм майка ти.

После старицата отвори бюфета, наяде се и се напи, пренесе си дюшека и се настани в дома й. Тази вечно сърдита и прекалено набожна майка никога не разговаряше с Фавурит, стоеше с часове, без да произнесе нито дума, закусваше, обядваше и вечеряше за четирима и ходеше на гости у портиера, за да злослови по адрес на дъщеря си.

Много хубавите розови нокти бяха единствената причина за слабостта на Далиа към Листолие или по-право не само към него, а просто към безделието. Как да накара подобни нокти да работят? Девойка, която иска да остане добродетелна, не трябва да жали ръцете си. Колкото до Зефин, тя беше завладяла сърцето на Фамьой с миличкия закачлив начин, по който казваше: „Да, господине.“

Младежите бяха другари, девойките — приятелки. Подобни любовни връзки винаги се съпътствуват от подобни приятелства.

Целомъдрие и философия са две различни неща и доказателството за това е, че независимо от всички уговорки относно тези незаконни съпружески двойки Фавурит, Зефин и Далиа имаха философско отношение към живота, а Фантин — целомъдрено.

Целомъдрено ли, ще кажете, ами Толомиес? Соломон би ви отговорил, че любовта е съставна част на целомъдрието. Ние ще кажем само, че тази любов беше първата любов на Фантин, единствената й и вярна любов.

И четиримата младежи бяха на „ти“ с другите девойки, но с Фантин — само един.

Фантин беше от тия създания, които, така да се каже, разцъфват сред недрата на народа. Дошла от бездънните дълбини на социалния мрак, тя носеше на челото си печата на безименност и неизвестност. Родена беше в Монтрьой-сюр-мер. Кои бяха родителите й? Кой би могъл да каже? Никой никога не беше виждал нито баща й, нито майка й. Наричаше се Фантин. Защо именно Фантин? Имаше само това име. Когато се роди, Директорията още съществуваше. Тя нямаше фамилно име, защото нямаше фамилия. Нямаше кръщелно име, защото нямаше църква. Взе името, дадено й от първия случаен минувач, който я срещна съвсем мъничка да шляпа боса по улиците. Получи име по волята на случая, както дъждовните капки се стичаха по челото й, когато се случеше да завали. Нарекоха я малката Фантин. Никой не знаеше нищо друго за нея. Това човешко създание беше дошло в живота току-така. На десет години Фантин напусна града и постъпи на работа у чифликчии в околните села. На петнадесет години дойде в Париж, „за да си опита щастието“. Фантин беше хубава и остана непорочна колкото можа по-дълго време. Тя беше красива блондинка с ослепително бели зъби. Злато и перли бяха зестрата й, само че златото беше на главата й, а перлите — в устата й.

Започна да работи, за да живее. А после, пак за да живее, защото и сърцето има нужда от храна, се влюби.

Влюби се в Толомиес.

Обикновено похождение за него, страстно увлечение за нея. Улиците на Латинския квартал, гъмжащи от студенти и кокетни работнички, бяха свидетели на разцъфването на нейния любовен сън. В лабиринтите на хълма на Пантеона, където се зараждат и умират толкова любовни връзки, Фантин дълго бе избягвала Толомиес, но по такъв начин, че да го среща постоянно. В някои случаи избягването прилича по-скоро на търсене. Тъй или иначе, идилията започна.

Блашвел, Листолие и Фамьой образуваха нещо като група, начело на която стоеше Толомиес. Той беше най-умният.

Толомиес беше представител на някогашните вечни студенти. Беше богат. Имаше четири хиляди франка рента. Четири хиляди франка — същински скандал за хълма Сент-Жьонвиев. Той беше тридесетгодишен гуляйджия, порядъчно разсипан, набръчкан, с развалени зъби. Почваше да оплешивява и сам се шегуваше без капка съжаление с голата си глава: „На тридесет години темето, на четиридесет — цялата кратуна!“ Храносмилането му не беше в ред, а едното му око сълзеше. Но колкото повече гаснеше младостта му, толкова повече се разгаряше веселостта му. Той заместваше зъбите си с остроти, косите си — с жизнерадост, здравето си — с ирония, а плачещото му око не преставаше да се смее. Прогнил дънер, отрупан с цвят. Младостта му, залязла съвсем преждевременно, се оттегляше в пълен ред, заливайки се в смях, и отстрани изглеждаше блестяща. Той беше съчинил пиеса, отхвърлена от театър „Водевил“. Пишеше сегиз-тогиз по някой стих. Извън тези си занимания се съмняваше високомерно във всичко — голямо преимущество в очите на малодушните. И така, бидейки плешив и подигравчия, той беше главатар на компанията. „Iron“ е английска дума и означава желязо. Дали оттам не произхожда думата „ирония“?

Един ден Толомиес извика настрана тримата си другари, кимна им загадъчно и им каза:

— Скоро ще стане цяла година, откакто Фантин, Далиа, Зефин и Фавурит искат да им направим изненада. Обещахме им тържествено това. Те постоянно ни го напомнят, особено на мене. Също както в Неапол бабичките викат на свети Януари: „Faccia gialluta, fa o miracolo! — Жълтолики, сътвори чудото си!“ — така и нашите хубавици постоянно ми натякват: „Толомиес, кога ще ни дариш със сюрприз?“ Освен това и родителите ни ни обсипват с писма. Намираме се просто между чук и наковалня. Струва ми се, че е настъпил подходящият момент. Да обсъдим въпроса.

При тези думи Толомиес сниши глас и прошепна тайнствено нещо толкова весело, че от четирите уста избухна неудържим възторжен смях, а Блашвел се провикна:

— Великолепна идея!

На пътя им се изпречи задимена кръчма, те хлътнаха в нея и останалата част от съвещанието им остана в тайна.

Последицата от този тъмен заговор беше чудната разходка, на която четиримата младежи поканиха четирите девойки следната неделя.

III
Четирите двойки

Мъчно бихме могли днес да си представим един излет на студенти и гризетки преди четиридесет и пет години. Околностите на Париж са се променили. Обликът на така наречения „околовръстен“ парижки живот коренно се е преобразил за половин век. Там, където по-рано минаваше двуколка, днес минава влак; там, където плаваха платноходки, днес плават параходи. Днешното предградие Фекан се равнява на тогавашното предградие Сен-Клу. Цяла Франция е предградие на Париж от 1862 година.

Четирите двойки извършиха добросъвестно всички възможни за тогавашните излети лудории. Лятната ваканция току-що беше започнала и денят беше слънчев и топъл. Какичката, Фавурит, която единствена знаеше да пише, изпрати на Толомиес от името на четирите следната сентенция: „Ако дълго спиш, щастието ще си проспиш!“ Затова станаха в пет часа сутринта. Отидоха с дилижанса до Сен-Клу, полюбуваха се на водоскока, който не беше пуснат, и възкликнаха: „Колко ли е хубаво, когато има вода!“ Обядваха в гостилницата „Черната глава“, където Кастен още не се беше мяркал, играха на халки под сенчестите дървета край големия басейн, изкачиха се на Диогеновия фенер, залагаха за бадемови сладки на рулетката при Севърския мост, набраха си букети в Пюто, купиха си пищялки в Ньойѝ, ядоха навсякъде ябълков щрудел и се чувствуваха безоблачно щастливи.

Девойките бяха шумни и бъбриви като изплъзнали се на свобода цигански славейчета. Бяха просто пощурели. От време на време те пляскаха закачливо младежите. Опиянение от утрото на живота! Дивни години! Трепнали крилца на водни кончета! О, който и да сте вие, читателю, спомняте ли си как сте се провирали между храстите, отстранявайки клоните заради прелестната главичка, която идва след вас? Как сте се подхлъзвали, избухвайки в смях, по някое измокрено от дъжда надолнище, хванали за ръка любимата, която възкликва:

— Ах, новите ми ботинки! На какво заприличаха!

Нека побързаме да кажем, че забавното премеждие — проливен дъжд — се размина на нашата весела дружина, макар че на тръгване Фавурит беше забелязала с майчински наставнически тон:

— По пътеките са плъзнали плужеци. Това е на дъжд, мои деца.

И четирите девойки бяха ослепително хубави. Един добродушен стар поет от класическата школа, радващ се по онова време на голяма известност, кавалерът дьо Лабуис, безобидно старче, което възпяваше непрестанно своята Елеонор, бродеше този ден под кестените на Сен-Клу и ги зърна към десет часа сутринта.

— Една от вас е в повече — извика им той, намеквайки за трите грации.

Приятелката на Блашвел, Фавурит, двадесет и три годишната какичка, тичаше напред под надвисналите зелени клони, прескачаше, без много да му мисли, трапища и храсти и буйна като млада самодива, даваше тон на веселото настроение. Зефин и Далиа, чиято хубост по някаква случайност се подчертаваше и допълваше, когато те стояха една до друга, не се разделяха нито за миг, по-скоро от несъзнателно кокетство, отколкото от приятелски чувства, и облегнати една на друга, заемаха пози на английски лейди. Скоро се появиха първите „keepsakes“^[19], меланхолията завладяваше вече жените, както байронизмът щеше по-късно да завладее мъжете, а косите на нежния пол почваха да увисват на печални кичури. Зефин и Далиа навиваха косите си на масури. Листолие и Фамьой, увлечени в спор за професорите си, обясняваха на Фантин разликата между господин Делвенкур и господин Блондо.

А Блашвел изглеждаше създаден специално за да носи в неделя на ръка кашмирения шал на Фавурит, който час по час се свличаше.

Толомиес вървеше на опашката и командуваше компанията. Беше много весел, но въпреки това се чувствуваше, че ръководи другите. Шегите му имаха диктаторски оттенък. Елегантността му личеше в панталона му от нанкин, модел „слонов крак“, с щрипки от оплетени медни жички. Държеше в ръка дебел тръстиков бастун, който струваше най-малко двеста франка, и понеже можеше да си позволи всичко, в устата му стърчеше някакъв странен предмет, наречен пура. За него нямаше нищо свято, той пушеше.

— Удивителен е пустият му Толомиес! — възхищаваха се другите. — Какви панталони! Каква неизчерпаема енергия!

Колкото до Фантин, тя олицетворяваше радостта. Бог явно беше предопределил блестящите й зъби само за едно: за смях. Тя носеше повечето време шапчицата си от шита слама с дълги бели панделки в ръка, отколкото на главата си. Гъстите й руси коси постоянно се разплитаха и падаха и тя трябваше час по час да ги прибира: те бяха създадени сякаш за да дадат представа за Галатея, бягаща под върбите. Розовите й устни бъбреха чаровно. Сладострастно повдигнатите им ъгълчета — подобно на античните маски на Еригон — като че ли насърчаваха волностите, но дългите й гъсти мигли се спускаха свенливо над закачливата долна част на лицето й, за да я накарат да мирува. Цялото й облекло извикваше представа за песен и пламък. Лека лилава рокля, мънички тъмночервени високи обувки, чиито панделки се кръстосваха върху тънките й бели ажурни чорапи, и неизбежният корсаж от муселин, марсилско изобретение, чието име „канзу“, произлязло от изопаченото произношение на quinze août^[20] означава на канбиерско наречие хубаво време, жега, пладне. Другите девойки, не тъй свенливи като нея, както вече подчертахме, бяха дълбоко деколтирани. Това придава лете изящен и съблазнителен вид под отрупаните с цветя шапки. Обаче покрай техните дръзки облекла русокосата Фантин с нейното канзу, прозрачно, издайническо и пълно с недомлъвки, скриващо и показващо едновременно, изглеждаше като предизвикателна находка на благоприличието и прословутото жури на любовта, председателствувано от виконтеса дьо Сет с морскозелените очи, би отредило може би премията за кокетство именно на това канзу, което привидно се състезаваше да получи награда за целомъдрие. Най-наивното понякога се оказва най-изкусно. И това се случва.

Ослепително хубава, с изящен профил, тъмносини очи и тежки клепачи, със стройни, мънички крака, с прекрасно изваяни китки и глезени, с бяла кожа, през която на места прозираха синкавите разклонения на вените, със свежи юношески бузи и гъвкава шия на егинска Юнона, с добре очертан тил и рамене, сякаш изваяни от Кусту, със съблазнителна вдлъбнатина по средата, която се забелязваше под муселина, веселост, забулена от замечтаност, хармонична, грациозна, такава беше Фантин. Под дантелите и панделките се предугаждаше тяло на статуя, а в статуята — душа.

Фантин беше красива, без сама да го съзнава. Малобройните мечтатели, тайнствени жреци на красотата, които мълчаливо съпоставят всичко със своя идеал за съвършенство, биха открили в незначителната работничка античната свещена хармония под прозрачния воал на парижката пленителност. Тази девойка с неизвестен произход притежаваше вродена изтънченост. Тя съчетаваше двете изисквания: стил и ритъм. Стилът е формата на идеала, а ритъмът е неговото движение.

Казахме вече, че Фантин олицетворяваше радостта, тя беше също тъй олицетворение на свенливост.

Ако някой наблюдател би се вгледал внимателно в нея, би открил през опиянението от младостта, пролетта и любовното увлечение непреодолима въздържаност и скромност. Тя стоеше с леко учудено изражение. Това целомъдрено удивление именно е неуловимата разлика между Психея и Венера. Фантин имаше дълги, тънки, снежнобели пръсти на весталка, която разбърква със златния си фуркет пепелта на свещения огън. Макар че не бе в състояние да откаже каквото и да било на Толомиес — ще се убедим в това премного ясно, — лицето й, в минути на отдих, имаше съвсем девствено изражение. В известни мигове я обземаше внезапно някакво сериозно и едва ли не строго достойнство и нямаше по-изненадваща и по-смущаваща гледка от внезапното угасване на радостта й и от рязката смяна, без никакъв преход, на лъчезарното й настроение с дълбока съсредоточеност. Тази внезапна сериозност, понякога строго изявена, напомняше високомерието на богиня. Челото, носът и брадичката й бяха идеално очертани, макар и не съвсем съразмерни, и това обуславяше хармонията на лицето й. В толкова характерното за отделните хора разстояние между носа и горната устна личеше едва забележимата прелестна трапчинка на девствеността, заради която Барбароса се влюбил в статуята на Диана, намерена при разкопките в Икония.

Любовта е прегрешение. Не отричам. Фантин въплъщаваше невинността, оцеляла в прегрешението.

IV
Толомиес е тъй весел, че запява испанска песен

Този ден беше от край до край сияен като зора. Сякаш цялата природа беше в отпуска и ликуваше. Цветните лехи на Сен-Клу ухаеха. Листата тръпнеха под полъха на Сена. Лек ветрец разклащаше клоните. Пчелите опустошаваха жасмините. Весел рой пеперуди се боричкаха в равнеца, детелината и дивия овес. В личния парк на краля на Франция бяха нахлули пълчища скитници — птиците.

Четирите весели двойки, слети със слънцето, с нивята, с цветята, с дърветата, не бяха на себе си от наслада.

В това неземно сливане с природата девойките чуруликаха, пееха, тичаха, танцуваха, гонеха пеперудите, беряха диви грамофончета, мокреха розовите си ажурни чорапи във високите треви, и четирите сочни, закачливи, любвеобилни, раздаващи безразборно целувки на мъжете с изключение на Фантин, затворена в своята несъзнателна и замечтана недостъпност, Фантин, която бе влюбена.

— Ти винаги важничиш — й казваше Фавурит.

Това са истинските човешки радости. Тези прелетни щастливи двойки са мощен зов към живота и към природата; те будят по пътя си ласки и лъчи. Една фея преди много векове е създала ливадите и дърветата само за влюбените. Оттогава води началото си вечното бягство в природата на влюбените, което се подновява непрестанно и ще съществува, докато съществуват храсти и младежи. Оттогава води началото си и предпочитанието на мислителите към пролетта. Патрицият и уличният точилар, херцогът-пер и писарушката, придворните и гражданите, както се казваше някога, всички са подвластни на тази фея. Изблици на смях, лудуване, въздух, напоен с дивна светлина, как всичко се преобразява от любовта! Писарите на нотариусите се чувствуват богове! Ами тихите възклицания, гонитбата с любимата през тревите, сграбчена тичешком през кръста, любовните думи, по-мелодични от музика, обожанието, което блика от всяка сричка, сочните череши, изтръгнати с устни от устата на другия — всичко искри и се носи в неземен възторг. Красивите девойки се раздават със сладост. На всички се струва, че това опиянение няма да има никога край. Философите, поетите, художниците го съзерцават напразно; заслепени, те са безсилни да го предадат. „Заминаване за Китера^[21]!“ — възкликва Вато. Ланкре, художникът на простолюдието, се любува на своите буржоа, литнали в лазура. Дидро разтваря обятията си за всички любовни увлечения, а д’Юрфе^[22] призовава и нимфите.

След закуската четирите двойки посетиха така наречената кралска леха, за да се полюбуват на новопристигналото от Индия растение, чието име не можем да си припомним сега и което на времето беше привлякло в Сен-Клу цял Париж. Това беше едно прелестно необикновено дръвче с високо стъбло, чиито многочислени безлистни клонки, тънки и преплетени като нишки, бяха обсипани с безброй бели розички. Храстчето напомняше човешка коса, поръсена с цветчета. Около него винаги имаше възхитен кръг от любопитни.

След като видяха дръвчето, Толомиес се провикна:

— Предлагам ви магарета!

И като се спазариха с един магаретар, те се върнаха през Ванвр и Иси. В Иси — изненада. Паркът, провъзгласен за национално имущество по време на революцията, а по онова време частна собственост на армейския доставчик Бурген, беше по някаква случайност широко отворен. Те минаха през вратата, посетиха пещерата на отшелника-манекен, опитаха загадъчните ефекти на прословутата зала с огледалата, сластна примамка, достойна за сатир, станал милионер, или за Тюркаре^[23], преобразен в Приап^[24]. Засилиха здравата люлката, вързана между двата кестена, обезсмъртени от абат дьо Берни. Докато люлееха една след друга хубавиците сред дружен смях и литнали фусти, чиито дипли биха вдъхновили самия Грьоз, тулузианецът Толомиес, малко нещо испанец — нали Тулуза е братовчедка на Толоза, — пееше по мелодията на един тъжен припев старинната испанска песен gallega, чиято вдъхновителка навярно е била някоя хубавица, литнала високо във въжената люлка, вързана между две дървета:

Soy de Badajos.

Amor me llama.

Toda mi alma

Es en mi ojos

Porque enseñas

A tus piernas.^[25]

Само Фантин не пожела да се люлее.

— Хич не ги обичам такива превзети! — промърмори доста кисело Фавурит.

Когато слязоха от магаретата, ги очакваше ново забавление. Прекосиха Сена с лодка и отидоха пеш до градската врата на площад Етоал. Ако си спомняте, те бяха на крак от пет часа сутринта. Но какво от това?

— Неделята не изморява! Неделен ден и умората си почива.

Към три часа четирите зашеметени от щастие двойки се спущаха стремглаво по „руските планини“, странно приспособление, построено на хълма Божон, чиято лъкатушна линия се виеше над дърветата на Шан-з-Елизе.

— Ами изненадата ви? Искам изненадата.

— Малко търпение — отвръщаше Толомиес.

V
В „Бомбарда“

След като опитаха удоволствието от „руските планини“, решиха да похапнат и лъчезарната осморка, уморена вече въпреки всичко, попадна в кръчмата „Бомбарда“ — клон, отворен на булевард Шан-з-Елизе от прочутия тогава гостилничар Бомбарда, чиято фирма висеше на улица Риволи до пасажа Дьолорм.

Голяма неприветлива стая с ниша и легло в дъното. (Понеже ресторантът беше претъпкан в неделя, трябваше, щат не щат, да се задоволят с това убежище.) Два огрени от пищното августовско слънце прозореца, от които можеха да се любуват през брястовете на кея и реката. Две маси. Върху едната — победоносна грамада от букети, смесени с мъжки и дамски шапки. На другата — четирите двойки, насядали около примамливо струпани блюда, чинии, чаши и бутилки, кани с бира, шишета с вино. Не особено голям ред върху масата, пълно безредие под масата.

Под тази маса здрава

шумяха те безспир с краката си тогава —

както казва Молиер.

В това състояние се намираха към четири и половина часа следобед героите на полската идилия, започнала в пет часа сутринта. Слънцето преваляше, охотата за забавление гаснеше.

Булевардът Шан-з-Елизе, залян от слънце и народ, бе цял в прах и светлина — двата съставни елемента на славата. Цвилещите мраморни коне на Марли се изправяха на задните си крака сред златист облак. Сновяха непрестанно екипажи. По авеню Дьо Ньойѝ идеше ескадрон блестящи гвардейци, начело с тръбача. Бялото знаме, с лек розов оттенък под залязващото слънце, се развяваше над куполите на Тюйлери. Плас дьо ла конкорд, преименуван по онова време площад Людовик XV, гъмжеше от доволни разхождащи се хора. Мнозина носеха на реверите си сребърни лилии, закачени на белите копринени ленти, които все още красяха петлиците на мъжете през 1817 година. Тук-таме сред струпаните в кръг ръкопляскащи минувачи момиченца, заловени на хоро, пееха пискливо знаменитата тогава бурбонска песен, проклинаща Стоте дни на Наполеон, която имаше следния припев:

Върнете ни нашия татко от Ганд,

върнете ни нашия татко.

Тълпи празнично облечени жители от предградията, някои закичени с лилии подобно на парижаните от центъра, хвърляха халки, пръснати по големия площад, или се въртяха на дървени кончета по площад Марини. Други пиеха. Печатарски чираци с книжни шапки се смееха гръмко. Навред радост. Това безспорно беше епоха на мир и пълна сигурност за роялистите. Епоха, когато един поверителен доклад до краля от полицейския префект Англес, посветен специално на парижките предградия, завършваше със следните редове: „Като се вземе пред вид гореизложеното, ваше величество, нямаме основания да се опасяваме от тия хора. Те са безгрижни и мързеливи като котки. Простолюдието в провинцията е размирно, но в Париж то е съвсем друго. При това истински дребосъчета. Трябва да се наставят двама по двама, за да се получи един от гренадирите на ваше величество. Не, столичното простолюдие не представлява ни най-малка заплаха. Забележително е, че през последните петдесет години това население е станало още по-дребно на ръст. Жителите от парижките покрайнини са по-ниски, отколкото преди революцията. Те са съвършено безопасни. Паплач, не ще и съмнение, но мирна паплач.“

На полицейските префекти се струва невероятно котката да се преобрази в лъв. Но тъй или иначе, това се случва и именно парижкото простолюдие е способно за подобно чудо. Впрочем котката, за която граф Англес говори така пренебрежително, беше на почит в древните републики. Тя олицетворяваше за тях свободата и може би по аналогия с безкрилата Минерва в Пирея на градския площад в Коринт се възвисявала исполинска бронзова котка. Наивната полиция от епохата на Реставрацията виждаше премного в розово парижкото простолюдие. То далеч не е толкова мирна паплач, колкото го мислят. Парижанинът, съпоставен с другите французи, е същото, което е бил атинянинът, сравнен с другите гърци. Никой не спи по-сладко от него, никой не е по-искрено ленив и по-лекомислен от него, никой уж не забравя по-бързо от него. Но бъдете, нащрек! Той е способен на най-голямо безгрижие, но мерне ли се пред него сянката на славата, безграничното му настървение ще предизвика възхищението ви. Дайте му копие и ето ви 10-ти август^[26]. Дайте му пушка — и ето ви Аустерлиц. Той е опорна точка на Наполеон и източник на сила за Дантон. Трябва ли да се брани отечеството? Той се записва доброволец. Трябва ли да се брани свободата? Той изкъртва паветата за барикади. Пазете се! Щръкналите му от гняв коси са епични. Блузата му се дипли като хламида. Внимавайте. Той ще превърне в Каудински теснини^[27] първата попаднала му улица Грьонета. Удари ли часът, този обитател на покрайнините ще израсне, дребосъчето ще се изправи с цял ръст и погледът му ще мята мълнии, а дишането му ще се превърне в буря и от жалката му хилава гръд ще се изтръгне вихър, който би могъл да отмести веригата на Алпите. Благодарение на този обитател на парижките покрайнини революцията, прониквайки във войската, заля Европа. Той пее, защото е жизнерадостен. Съгласувайте песента с темперамента му и тогава ще видите какво ще стане! Докато пее само „Караманьолата“, ще събори само Людовик XVI. Накарайте го да запее „Марсилезата“, и той ще освободи народите от цял свят.

След като вписахме тази забележка в полето на доклада на Англес, нека се върнем пак при нашите четири двойки. Вечерята, както казахме, беше на привършване.

VI
Глава на взаимно обожание

Приказки край масата, любовни думи, еднакво неуловими и едните, и другите. Любовните думи — облак, сътрапезническите приказки — дим.

Фамьой и Далиа тананикаха. Толомиес пиеше. Зефин се смееше, Фантин се усмихваше. Листолие надуваше една дървена пищялка, купена в Сен-Клу. Фавурит гледаше нежно Блашвел и шепнеше:

— Обожавам те, Блашвел.

Тези нейни думи предизвикаха един въпрос от страна на Блашвел.

— Какво би сторила, Фавурит, ако престана да те обичам?

— Аз ли? — извика Фавурит. — О, не казвай подобно нещо дори на шега. Ако престанеш да ме обичаш, ще се хвърля върху тебе, ще те издера, ще те изподращя, ще те залея с вода, ще накарам да те арестуват.

Блашвел се усмихна блажено, горд като всеки мъж, чието честолюбие е поласкано. Фавурит продължи:

— Да, аз бих извикала на стражаря: „Дръжте го!“ Да не мислиш, че ще си поплювам, мизерник такъв!

Блашвел се отпусна доволен на стола си и притвори тщеславно очи.

Без да престава да дъвче, Далиа пошепна тихичко на Фавурит сред общата глъчка:

— Нима до такава степен боготвориш твоя Блашвел?

— Ами! Не мога да го понасям — отвърна също тъй тихичко Фавурит, посягайки към вилицата си. — Отвратителен скъперник е. Аз обичам всъщност момчето, което живее срещу мене. Много симпатичен момък, познаваш ли го? По всичко личи, че има артистична дарба. А аз съм луда по актьорите. Щом се прибере, майка му виква: „Божичко, свърши се със спокойствието ми! Ей сега ще се разкрещи. Миличък, но ти просто ми наду главата!“ Защото той обикаля из къщата, из пълния с плъхове таван, навира се къде ли не, качва се едва ли не на покрива и все пее и декламира, един бог знае какво, но се чува дори в мазето! Вече си изкарва по двадесет су на ден, като пише разни жалби при един адвокат. Син е на бившия певец в църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“. Ах! Да знаеш само колко е мил! И толкова ме харесва, че един ден, като приготвях тесто за палачинки, ми каза: „Мамзел, ако замесите мекици от вашите ръкавици, готов съм да ги изям!“ Само един артист може да измисли подобно нещо. Ах, нямаш представа колко е мил! На път съм да се влюбя лудо в това хлапе. Но няма значение, въпреки това казвам на Блашвел, че го обожавам. Виждаш ли колко ме бива да лъжа, а? Виждаш ли колко ме бива!

Фавурит помълча малко и добави:

— Знаеш ли, Далиа, нямам настроение. Цялото лято все валя, освен това не престава да духа, а вятърът ми действува на нервите. Блашвел е скръндза, ако намери грах на пазара, и то му се вижда много, не знам вече какво да ядем. Налегнал ме е сплин, както казват англичаните, а и маслото толкова поскъпна! Пък и погледни само каква гадост! Вечеряме в стая с легло! Просто да ти се отще да живееш!

VII
Мъдростта на Толомиес

И така, едни пееха, други разговаряха и всичко се сливаше в невъобразим шум. Толомиес взе думата.

— Не бива да дрънкаме прибързано и каквото ни хрумне! — възкликна той. — Ако искаме да бъдем блестящи събеседници, трябва да обмисляме думите си. Умът напразно се изхабява от прекалено много импровизация. Течащата бира не се пени. Не бързайте, господа. Нека внесем в нашия гуляй малко тържественост. Да ядем съсредоточено, да пируваме бавно. Защо да бързаме? Вижте пролетта: избърза ли, тежко й, ще измръзне. Припряността погубва прасковите и кайсиите. Припряността убива радостта и прелестта на хубавите угощения. Не бъдете припрени, господа! Гримо дьо ла Рениер^[28] е на едно и също мнение по този въпрос с Талейран^[29].

Компанията възропта сдържано.

— Толомиес, остави ни на мира! — каза Блашвел.

— Долу тиранинът! — провикна се Фамьой.

— Да живеят кръчмите, питиетата и мезетата! — добави Лиетолие.

— Нали затова е неделята — продължи Фамьой.

— При това ние сме съвсем трезви — додаде Лиетолие.

— Толомиес — обади се Блашвел, — виж само как се владея!

— Разбира се, същински маркиз Монкалм! — отвърна Толомиес.

Тази посредствена игра с омоними^[30] въздействува като камък, хвърлен в блато. Маркиз Монкалм беше известен по онова време роялист. Жабите млъкнаха.

— Приятели — извика Толомиес с тона на оратор, овладял наново положението, — елате на себе си. Не бива да посрещате с такова изумление моя паднал от небето каламбур. Не всичко, което пада отгоре, е непременно достойно за почит и възторг. Каламбурите са курешките на литналия във висините ум. Остротата попада, където се случи, а умът, след като се освободи от някоя подобна глупост, се издига в небесната шир. Белезникавото петънце, което се сплесква върху скалата, не възпрепятствува полета на кондора. Далеч съм от мисълта да оскърбявам каламбура. Аз го тача в рамките на заслугите му, но ни грам повече. Най-величавите, най-възвишените и най-пленителните представители на човешкия род, а може би и не само на човешкия род, са създавали каламбури. Исус Христос е съчинил каламбур по адрес на свети Петър, Мойсей — по адрес на Исак, Есхил — за Полиник, Клеопатра — за Октавиан. И отбележете, че Клеопатра е казала своя каламбур преди битката при Акциум и без него едва ли някой би си спомнял днес за град Торина, чието име означава на гръцки готварска лъжица. След това отстъпление нека се върна на призива си. Пак ви повтарям, братя, не бъдете припрени, не се суетете, не прекалявайте дори в шегите, веселието, забавленията и игрословиците! Слушайте мене, аз притежавам благоразумието на Амфиарай и плешивостта на Цезар. Дори в ребусите трябва да има мярка. Est modus in rebus.^[31] И в угощенията трябва да има мярка. На вас ви се услаждат ябълковите пити, госпожи, но не прекалявайте! Дори по отношение на ябълковите пити трябва да проявявате благоразумие и въздържаност. Лакомията наказва лакомника: Gula punit Gulax. Дядо Господ е натоварил разстройството да чете конско евангелие на стомаха. Запомнете още едно: всяка наша страст, дори и любовта, си има стомах, който не бива да се претоварва. Във всяко нещо трябва да съумеете навреме да напишете думата finis^[32], да се въздържите, когато се наложи, да затворите под ключ охотата си, да пратите в карцера прищевките си, а самия себе си — в участъка. Мъдрецът притежава умението да арестува сам себе си в даден момент. Имайте доверие в мене. Ако съм следвал малко нещо право — както добре се вижда от изпитите ми, — ако мога да направя разлика между прекратено и пуснато в ход дело, ако съм защитил теза на латински върху способите за изтезание в Рим по времето, когато Мунаций Деменс е бил квестор по отцеубийствените процеси, ако стана доктор по право, от това още не следва непременно, че съм кръгъл идиот. Препоръчвам ви умереност в желанията. Истина ви казвам, както е истина, че се наричам Феликс Толомиес: щастлив е този, който, когато удари определеният час, съумее да вземе героично решение и да се оттегли подобно на Сула^[33] или Ориген^[34].

Фавурит слушаше с дълбоко внимание.

— Феликс — прекъсна го тя, — какво красиво име! Много ми харесва. То е латинско. Означава щастливец.

Толомиес продължи:

— Квиритес, джентълмени, кабалерос, скъпи приятели! Искате ли да се освободите от всяка съблазън, да минете без брачно ложе и пет пари да не давате за любовта? Нищо по-просто. Ето ви рецептата: лимонада, усилени физически упражнения, тежка работа. Съсипете се от умора, влачете каменни блокове, не спете, бодърствувайте, наливайте се с газирани напитки и чай от водни лилии, тъпчете се с емулсии от мак и калугерски пипер, съчетайте всичко това със строга диета, гладувайте, прибавете към гореизброеното хладки бани, лапи от билки, оловна пластинка на корема, измивания с куршумена вода и компреси с разреден оцет.

— Предпочитам да си намеря жена — каза Листолие.

— Жена ли! — поде Толомиес. — Пазете се от жената. Горко томува, който се отдаде на нейното променчиво сърце! Жената е вероломна и двулична. Тя ненавижда змията от чисто професионална завист. Змията е за нея конкуренцията на отсрещната бакалница.

— Ти си пиян, Толомиес! — прекъсна го Блашвел.

— И още как!

— Бъди весел тогава!

— Така да бъде — отвърна Толомиес. И като напълни чашата си, се изправи: — Слава на виното! Nunc te, Bacche canam!^[35] Извинете, госпожици, това е на испански. И аз ще ви го докажа, сеньори: според народа и бъчонката. Кастилската ароба побира шестнадесет литра, аликантското кантаро — дванадесет, алмуда на Канарските острови — двадесет и пет, куартиното на Балеарските — двадесет и шест, а бъчонката на цар Петър — тридесет. Да живее този цар, който е бил същински исполин, да живее и бъчонката му, която е била още по-голяма исполинка от него. Един приятелски съвет, госпожи: прегърнете по погрешка съседа си, ако той ви харесва. За любовта е свойствено да хвърчи от цвят на цвят. Любовното увлечение не е създадено, за да клекне на едно място и да затъпее като английските слугини, които хващат мазоли по коленете от триене на дъските. Не това е неговото предназначение. Колко безгрижно си подхвърча сладостното любовно увлечение! Някой е казал: „Присъщо е на човека да греши.“ А аз казвам: „Присъщо е на влюбения да сгреши.“ Аз боготворя всички ви, госпожи. О, Зефин, Жозефин, с вашето сплескано лице! Вие щяхте да бъдете възхитителна, ако чертите ви бяха правилни. Вие имате страшно хубавичко лице, върху което като че ли някой е седнал по невнимание. Колкото до Фавурит, о, нимфи и музи! Веднъж, когато Блашвел пресичал канавката на улица Герен Боасо, той зърнал една хубавелка с добре опънати бели чорапи, която показвала краката си. Този пролог му се понравил и Блашвел се влюбил. А девойката, в която се влюбил, се оказа Фавурит, О, Фавурит, ти имаш йонийски устни. Някога си е живял един гръцки художник, на име Еуфорион, когото бяха кръстили художник на устните. Този гръцки художник единствен би бил достоен да нарисува твоята уста. Слушай! Преди тебе не е имало създание, достойно за това име. Ти си създадена, за да получиш ябълката като Венера или за да я изядеш като Ева. Красотата започва с тебе. Току-що споменах Ева. Ти си нейната създателка. Ти заслужаваш патент за изобретението на хубавата жена. О, Фавурит, няма вече да ви говоря на „ти“, защото минавам от поезията към прозата. Преди малко вие произнесохте моето име. Това ме трогна. Но които и да сме ние, нека не се доверяваме твърде на имената. Те могат да мамят. Аз се наричам Феликс, но не съм щастлив. Думите са коварни. Нека не се подвеждаме по тях. Не бива да пишем да ни изпратят кани от Кан или грозде от Лозана. Мис Далиа, на ваше място бих се наричал Роза. Цветето трябва да ухае, а жената да бъде умна. Няма да кажа нищо за Фантин. Тя е мечтателна, замислена, занесена, прекалено чувствителна. Видение, взело образа на нимфа и свяна на монахиня, което по погрешка води живот на гризетка, но търси убежище в илюзиите си и пее, и се моли, и съзерцава небесната синева, без да си дава точно сметка нито какво вижда, нито какво прави, което, не откъсвайки поглед от висините, броди в някаква градина, където има повече птици, отколкото в целия свят. О, Фантин, знай: аз, Толомиес, съм чиста илюзия. Но тя дори не ме чува, тази русокоса щерка на химерите. А между другото всичко у нея диша свежест, сладост, младост, нежни утринни зари. О, Фантин, девойко, достойна да се наричате бисер или перла, вие можете да се сравните с най-пленителната росна зора. Втори съвет, госпожи: въобще не се омъжвайте. Женитбата е присад. Може да хване, или не. Не се излагайте на риск! Но какво ме е прихванало? Губя си нахалост думите! Девойките са неизлечими, когато става дума за женитба. И каквото и да им дрънкаме ние, мъдреците, не ще попречим на шивачките на жилетки и на ботинки да бленуват за съпрузи, отрупани с диаманти. Няма що, нека бъде така! Но запомнете поне още едно, хубавици: вие ядете премного захар. Това е голям ваш недостатък, жени. Постоянно хрускате захар. Ах, нежен пол-гризач, твоите прекрасни бели зъбки мрат за захар. А чуйте ме сега добре: захарта е вид сол. А всяка сол изсушава. При това захарта изсушава по-силно, отколкото другите соли. Тя изпомпва през вените течностите от кръвта. Вследствие на това се получава съсирване и втвърдяване на кръвта. Оттам и туберкулите на белия дроб. А след това и смъртта. Затова диабетът граничи с туберкулозата. И така, не хрускайте захар и ще живеете. А сега се обръщам към мъжете. Господа, похищавайте! Отнемайте си без капка угризение любимите един другиму. Разменяйте си ги както в кадрила. В любовта няма приятели. Навсякъде, където има хубава жена, враждата е открита. Никаква пощада, война на живот и смърт! Хубавата жена е Casus belli^[36]. Хубавата жена е въпиещо престъпление. Всички нашествия в историята на народите са предизвикани от женски фусти. Мъжът има право над жената. Ромул е отвлякъл сабинянките, Гийом — саксонките, Цезар — римлянките. Мъж, който не е обичан, се вие като ястреб над чуждите любовници. И аз от моя страна отправям към всички тия злочести самотници благородното възвание на Бонапарт към италианската армия: „Войници, вие нямате нищо. Врагът има всичко.“

Толомиес прекъсна речта си.

— Отдъхни си, Толомиес — каза Блашвел.

И придружен от Листолие и Фамьой, Блашвел тутакси подхвана монотонния припев на една от тия песни, съчинени в работилниците със случайно налучкани думи, с богати рими или съвсем без рими, често лишени от какъвто и да било смисъл; песни, които напомнят движенията на клоните или свистенето на вятъра, които се раждат в дима на лулите и отлитат ведно с него. Ето с какъв куплет тримата мъже отвърнаха на словоизлиянията на Толомиес:

Отците, тра-ла-ла, предали

пари безброй на пратеника свой,

защото за Клермон държали

и искали да стане папа той.

Но папа да е той не може —

нали мирянин е, о, боже!

Парите си безброй със грозен вой

тогава взели от човека свой.

Тази песен не беше в състояние да охлади вдъхновението на Толомиес. Той изпразни чашата си, напълни я отново и поде:

— Долу мъдростта! Забравете всичко, което ви казах преди малко. Няма никаква нужда да бъдем благоразумни, благонравни, благопристойни. Вдигам наздравица за жизнерадостта. Да се веселим! Да допълним юридическите си познания с лудории и гуляи. Разстройство и храносмилане. Да съчетаем в брачен съюз Юстиниан и Плюсканицата. Ликуване в преизподнята! Живей, миротворение! Светът е огромен диамант! Аз съм щастлив. Птиците са удивителни! Какъв празник е навред около нас! Славеят е безплатен Елевию. Привет на тебе, лято. О, Люксембургска градина, о, „Георгики“ на улица Принцеса и на алеята на Обсерваторията! О, замечтани войничета! О, пленителни бавачки, които, пазейки хорските деца, се развличат, като зачеват свои! Бих харесал американските пампаси, ако нямах аркадите на Одеон. Душата ми се носи из девствени гори и савани. Всичко е възхитително. Мухите бръмчат сред ярките лъчи. Слънцето кихна и роди колибри. Целуни ме, Фантин!

Той сбърка и целуна Фавурит.

VIII
Смъртта на коня

— В „Едон“ се вечеря по-добре, отколкото в „Бомбарда“ — възкликна Зефин.

— Аз пък предпочитам „Бомбарда“ пред „Едон“ — заяви Блашвел. — Тук е по-луксозно и по-ориенталско. Погледнете само долния салон. Пълен е с огледала.

— За мене е по-важно чинията ми да е пълна с хубави неща за ядене — обади се Фавурит.

— Но погледнете ножовете им — настоя Блашвел. — В „Бомбарда“ дръжките им са сребърни, а в „Едон“ — от слонова кост. А среброто е по-скъпо от костта.

— Освен когато е в устата ти — забеляза Толомиес. Той се беше загледал в момента в купола на Дома на инвалидите, който се виждаше от прозорците на „Бомбарда“.

Настъпи мълчание.

— Толомиес — възкликна Фамьой, — преди малко Листолие и аз спорихме.

— Спорът е хубаво нещо, но караницата е още по-приятна — отвърна Толомиес.

— Спорихме по философски въпроси.

— Чудесно.

— Кого от двамата предпочиташ, Декарт или Спиноза?

— Дезожие — заяви Толомиес.

След като произнесе тази присъда, той отпи от чашата си и продължи умуванията си:

— Нямам нищо против живота. Не всичко е свършено на земята, щом все още могат да се дърдорят щуротии. Благодаря горещо на безсмъртните богове. Лъжем, вярно, но се и смеем. Потвърждаваме, но се и съмняваме. Неочакваността блика от силогизма. Това е прекрасно. Тук долу на земята има още смъртни, които умеят весело да отварят и да затварят пълната с парадокси съкровищница на парадокса. Да знаете, госпожи, че виното, което вие пиете с такова безразличие, е вино от Мадейра, автентично вино от селището Курал дас Фрейрас, което се намира на триста и седемнадесет тоаза над морското равнище! Не забравяйте това, когато пиете! Триста и седемнадесет тоаза! А господин Бамбарда ви продава тия триста и седемнадесет тоаза срещу някакви си четири франка и петдесет сантима!

Фамьой го прекъсна още веднъж:

— Толомиес, твоите мнения са закон. Кой е любимият ти автор?

— Бер…

— … кен^[37]?

— Не… шу^[38]. — И Толомиес продължи: — Чест и слава на Бомбарда! Той би могъл да се сравни с Мунофис от Елефанта, ако ми предложеше някоя египетска танцьорка, или с Тигелион от Херонея, ако ми доведеше някоя хетера. Защото, драги госпожи, и Гърция, и Египет са имали своите бомбардовци. Научаваме това от Апулей. Уви! Открай време все едно и също и никога нищо ново! Всичко в мирозданието е отдавна създадено! „Nil sub sole novum“^[39] — както казва Соломон. „Amor omnibus idem“^[40] — заявява от своя страна Вергилий. И медикът се качва с медичката в корабчето на Сен-Клу, също както Аспазия се е качила с Перикъл върху галерата от Самоската флота. Още една дума, госпожи. Известно ли ви е коя е била Аспазия? Макар че е живяла в епохата, когато жените още не са имали души, тя е била надарена с душа; и то душа с розови пурпурни оттенъци, по-пламенна от огъня, по-росна от зората. Аспазия е била създание, съчетаващо двете крайности на женската природа: блудница и богиня. Едновременно Сократ и Манон Леско^[41]. Аспазия е била сътворена в случай, че на Прометей му притрябва разпътница.

Толомиес мъчно би спрял, както се беше увлякъл, ако в същия миг на паважа не се беше строполил един кон. И ораторът, и каруцата се заковаха на място от сътресението. Това беше стара мършава кобила, направо за екарисажа, която теглеше претоварена каруца. Когато стигна до „Бомбарда“, изтощеното и смазано от умора добиче отказа да направи крачка повече. Струпаха се любопитни. Възмутеният колар едва бе смогнал да процеди през зъби с подобаващата за случая енергия традиционното: „Пусто да остане!“, подсилено с безмилостен удар с камшика, и крантата се беше свлякла, за да не се вдигне никога вече. Привлечени от врявата на минувачите, слушателите на Толомиес обърнаха глави, а Толомиес се възползува от произшествието, за да приключи речта си със следното печално четиристишие:

Еднакво траят тук и птица, и карета —

                във този свят живя и тя;

нали си беше кранта — всяка кранта крета,

                догдето трае сутринта!

— Горкото конче! — въздъхна Фантин.

— Току-виж, че нашата Фантин ще седне да оплаква конете! — възкликна Далиа. — Може ли да си такава глупачка!

В този миг Фавурит скръсти ръце, отметна назад глава и погледна решително Толомиес:

— Е добре де! Ами изненадата?

— Правилно. Часът удари — отговори Толомиес. — Господа, дойде време да поднесем изненадата си на тия дами. Почакайте ни малко, драги госпожи.

— Изненадата започва с целувка — заяви Блашвел.

— По челото — уточни Толомиес.

Всеки долепи тържествено устни до челото на възлюблената си. После и четиримата тръгнаха един зад друг към вратата, с пръст на уста.

Фавурит плесна с ръце.

— Сега вече става забавно!

— Не се бавете много — прошепна Фантин. — Ще ви чакаме.

IX
Весел завършек на веселбата

Останали сами, девойките се облакътиха две по две на прозорците, като почнаха да бъбрят весело, подавайки навън глави, за да могат да се виждат.

Те съгледаха младежите, които, уловени под ръка, излязоха от кръчмата „Бомбарда“, обърнаха се, кимнаха им засмени и потънаха в прашната неделна навалица, която залива ежеседмично Шан-з-Елизе.

— Не се бавете! — извика Фантин.

— Какво ли ще ни донесат? — запита Зефин.

— Сигурно нещо хубаво — каза Далиа.

— Бих желала да е злато — додаде Фавурит.

Вниманието им скоро беше привлечено от движението по брега на реката, която прозираше измежду клоните на дърветата. Това ги погълна изцяло, В този час тръгваха пощенските карети и дилижансите. Почти всички пътнически коли за Южна и Западна Франция минаваха тогава по Шан-з-Елизе. Повечето вървяха по кея и излизаха през градската врата при Паси. Час по час се задаваше огромна кола, боядисана в черно и жълто, тежко натоварена, с шумни коне, обезформена от множеството денкове, куфари и брезенти, из която надзъртаха за миг и бързо се отдалечаваха лица на пътници. Колата изтрополяваше по паважа, врязваше се в тълпата, искреше като наковалня при допира си с паветата, забулена в прах вместо в дим, водена сякаш от някакъв бяс. Трясъкът й забавляваше момичетата.

— Ама че тупурдия! — възклицаваше Фавурит. — Като че ли са повлекли цял куп вериги!

Внезапно една от колите, които едва се различаваха измежду листнатите брястове, се спря за малко и пак потегли в галоп. Фантин се учуди.

— Колко интересно! А аз си мислех, че дилижансът никога не опира!

Фавурит повдигна рамене.

— Пустата му Фантин! Наистина е изненадваща. Дружа с нея, защото ми е много забавна. Намерила на какво да се чуди! Представи си например, че аз съм пътник. Казвам на дилижанса: „Ще повървя малко пеш, като минете по кея, ще ме вземете.“ Дилижансът минава, виждат ме, спират и ме качват. Та това се случва всеки ден. Ти нищо не разбираш от живота, миличка.

Така измина доста време. Внезапно Фавурит се сепна, като че събудена от сън.

— Е, ами какво стана с тяхната изненада? — запита тя.

— Вярно — обади се Далиа, — къде остана прословутият им сюрприз?

— Много се забавиха — въздъхна Фантин.

Още неизрекла тези думи, и келнерът, който им сервираше вечерята, влезе при тях. Той държеше в ръка нещо, което приличаше на писмо.

— Какво е това? — попита го Фавурит.

— Записката, която господата оставиха за госпожите — отвърна келнерът.

— А защо не я донесохте веднага?

— Защото — отговори келнерът — господата поръчаха да не я предавам на госпожите, преди да измине един час.

Фавурит изтръгна записката от ръцете на келнера. Беше действително писмо.

— Виж ти — каза тя. — Без адрес. Но да видим какво са написали отгоре: „Ето ви изненадата.“

Тя бързо разпечата писмото, отвори го и прочете (нали беше грамотна):

— „О, възлюблени!

Знайте, че ние имаме родители. На вас едва ли ви е известно какво значи родители. В наивния достопочтен граждански кодекс така се наричат бащите и майките. Та тези родители, значи, се оплакват, тези старци ни викат при себе си, тези добри мъже и жени ни наричат блудни синове, жадуват за нашето връщане и ни обещават да заколят телета в наша чест. Понеже сме добродетелни, ние им се покоряваме. Когато ще четете тия редове, пет буйни коня ще ни отнасят към нашите татковци и маминки. Обираме си крушите, както е казал Босюе. Заминаваме, заминахме. Бягаме, литнали в обятията на Лафит^[42], с крилете на Кайар^[43]. Дилижансът за Тулуза ни спасява от пропаст, а пропастта сте вие, мили хубавици! Ние се възвръщаме към обществото, към дълга и към порядъчния живот, носим се в тръс със скорост три левги в час. Отечеството изисква ние да станем, подобни на всички други, префекти, бащи на семейства, пъдари или държавни съветници. Заслужаваме вашето уважение. Ние се принасяме в жертва. Оплачете ни бързо и ни намерете час по-скоро заместници. Ако това писмо разкъсва сърцата ви, върнете му със същото. Сбогом.

Близо две години ние ви ощастливявахме. Не ни се сърдете.

Подписали:

Блашвел

Фамьой

Листолие

Толомиес

Вечерята е платена.“

Четирите девойки се спогледаха.

Фавурит първа прекъсна мълчанието.

— Няма що! — възкликна тя. — Наистина добра шега!

— Страшно забавно! — потвърди Зефин.

— Сигурно Блашвел го е измислил — продължи Фавурит, — ако е тъй, готова съм да се влюбя в него. Едва си замина и го обикнах. Това е то.

— Не — възрази Далиа, — Толомиес го е измислил. По всичко си личи.

— В такъв случай смърт на Блашвел и да живее Толомиес! — извика Фавурит.

— Да живее Толомиес! — провикнаха се Зефин и Далиа.

И избухнаха в смях.

Фантин се смя заедно с другите.

Но един час по-късно, когато се прибра в стаята си, тя избухна в плач. Това беше, както вече казахме, нейната първа любов. Злочестата девойка се беше отдала на Толомиес като на съпруг и имаше дете от него.