Виктор Юго
Клетниците (29)

II
Страховете на Козет

През първата половина на април Жан Валжан замина. Това му се случваше, както знаем, от време на време, макар и много рядко. Отсъствуваше ден, два, най-много три. Къде отиваше? Никой не знаеше, дори и Козет. Веднъж само, при едно от тия заминавания, тя го беше придружила с файтон до малка задънена уличка, на чийто ъгъл беше прочела: „Улица Планшет“. Там той слезе, а файтонът върна Козет на улица Вавилон. Жан Валжан предприемаше обикновено тези кратки пътувания, когато парите в къщи се привършеха.

И тъй, Жан Валжан отсъствуваше. Беше казал на заминаване:

— Ще се върна след три дни.

Вечерта Козет остана сама в салона. За да се разсее, тя отвори своя салонен орган и почна да пее, акомпанирайки си сама, „Ловци, заблудени в гората“ — хора от Евриант, който е може би едно от най-хубавите музикални произведения. Когато свърши, тя остана замислена.

Внезапно й се стори, че някой ходи в градината. Не можеше да бъде баща й, той отсъствуваше. Не можеше да бъде и Тусен, тя си беше легнала. Беше десет часът вечерта.

Козет се приближи до прозореца на салона и долепи ухо до затворените капаци. Стори й се, че долавя мъжки стъпки, и то много предпазливи.

Тя се качи бързо в стаята си на първия етаж, отвори шпионката, изрязана в капака, и надзърна в градината. Имаше пълнолуние. Виждаше се като посред ден. Наоколо нямаше никого.

Тя отвори прозореца. Градината беше съвсем спокойна, улицата — докъдето се виждаше — безлюдна както винаги.

Козет си помисли, че се е излъгала. Причуло й се беше. Навярно халюцинация, предизвикана от прекрасния мрачен хор на Вебер. Той разкрива пред смаяния дух неподозиращи дълбини, той тръпне пред погледа като приказен лес, в който пращят сухи клони под тревожните стъпки на мяркащи се в здрача ловци.

Девойката престана да мисли за случилото се.

Впрочем по природа тя не беше страхлива. В жилите й течеше циганска кръв, кръв на босонога скитница. Нека не забравяме, че тя беше по-скоро чучулига, отколкото гълъбица. Необщителна, но дръзка по природа.

На другия ден, не толкова късно, по сумрак, тя се разхождаше из градината. Унесена в неопределени мисли и цяла погълната от тях, тя като че ли пак долавяше сегиз-тогиз шумолене, подобно на вчерашното, струваше й се, че някой пристъпва в тъмнината под дърветата, не много далеч от нея, но не обръщаше внимание на това, казвайки си, че шумоленето на леко разклатените клони страшно много прилича на човешки стъпки в тревата. Освен това нищо не се виждаше.

Тя излезе от „храсталака“; оставаше й само да прекоси зелената моравка, за да стигне до площадката пред входа. Точно когато излезе из дърветата, луната изгря зад нея и открои сянката й върху моравката.

Козет се стъписа.

Редом с нейната сянка луната беше очертала ясно върху тревата друга сянка, необикновено страшна и зловеща, с кръгла шапка на главата. Също като сянка на мъж, застанал досам храсталака, на няколко крачки зад нея.

Известно време Козет не беше в състояние нито да проговори, нито да извика, нито да позове някого, нито да помръдне, нито да обърне глава. Най-сетне събра цялата си смелост и се обърна решително.

Нямаше никого. Погледна към земята. Сянката беше изчезнала.

Тя влезе отново в храстите, претърси безстрашно всички кътчета, отиде чак до решетката, но не откри нищо.

Този път действително се вледени. Пак ли халюцинация? Възможно ли беше? Два дни поред? Една халюцинация беше все още приемлива, ами две? Обезпокоителното в случая беше, че сянката безспорно не беше призрак. Призраците едва ли носят кръгли шапки.

На следващия ден Жан Валжан се върна. Козет му разказа какво й се беше при чуло и привидяло. Тя се надяваше, че баща й ще я успокои, ще повдигне рамене и ще й каже: „Ех, че си ми глупавичка!“ Но Жан Валжан се угрижи.

— Има нещо в цялата тази работа — каза той.

Раздели се с нея под някакъв предлог и отиде в градината; тя забеляза, че баща й разглежда особено внимателно решетката на оградата.

През нощта Козет се събуди. Този път нямаше съмнение. Тя чуваше ясно стъпки под прозореца си, близо до входната площадка. Изтича до шпионката и я отвори. В градината действително стоеше мъж с дебела тояга в ръка. Тъкмо когато се канеше да извика, луната освети профила му. Беше баща й. Тя си легна отново и си каза: „Колко се е разтревожил!“

Жан Валжан прекара в градината цялата нощ, както и следващите две нощи. Козет го наблюдаваше през дупката на капака.

На третата нощ луната, вече нащърбена, изгря по-късно. Трябва да беше един часът след полунощ, Козет чу силен смях. Баща й я извика:

— Козет!

Тя скочи от леглото, навлече домашната си дреха и отвори прозореца.

Жан Валжан стоеше долу върху моравата.

— Събуждам те, за да те успокоя — й каза той. — Погледни. Ето твоята сянка с кръгла шапка.

И той й посочи върху моравата ясно очертана сянка с кръгла капа, която действително напомняше мъж с кръгла шапка. Беше очертанието на един кюнец с кръгъл похлупак, който стърчеше над съседния покрив.

Козет също се разсмя, всичките й мрачни предположения се пръснаха и на другия ден, докато обядваше с баща си, тя се шегуваше със злокобната градина, в която бродят сенки на кюнци.

Жан Валжан се успокои напълно, а Козет дори не обърна внимание дали кюнецът действително се намираше в посоката на сянката, която беше видяла, или й се беше сторило, че вижда, нито дали луната се намираше на същото място на небето. Не се замисли също така и за странното поведение на кюнеца, който се отдръпваше, щом съзрат сянката му, за да не би да го уловят на местопрестъплението, защото сянката безспорно се беше заличила, щом Козет се бе обърнала. В това поне й се струваше, че е съвсем сигурна.

Козет се успокои напълно. Нагледното доказателство й се стори убедително и тя въобще отстрани от главата си мисълта, че някой ходи вечер или нощем из градината.

Но няколко дни по-късно се случи нещо ново.

III
Страховете на Козет, раздухани от коментариите на Тусен

В градината, до решетката към улицата, имаше каменна пейка, скрита от погледите на любопитните зад беседка от жив плет, но ако някой минувач пожелаеше, можеше да я стигне с ръка през решетката и габровите клонки.

Една вечер през същия този месец април Жан Валжан беше излязъл, а Козет беше седнала след залез-слънце на пейката. Прохладен вятър подухна в листата на дърветата. Козет се беше замислила. В душата й постепенно нахлу безпричинна печал, непреодолимата печал, която ни наляга привечер и която лъха може би — кой знае? — от тайната на смъртта, полуразбулена в този час на деня.

Може би Фантин витаеше в мрака.

Козет стана и се заразхожда бавно из градината по мократа росна трева, мълвейки сама на себе си в някакъв меланхоличен унес:

— Наистина трябва да обувам дървени обувки за градината по това време. Иначе ще настина.

Тя се върна при пейката. Когато се наклони към нея, забеляза на мястото, където бе седяла до преди малко, един доста голям камък, който не беше там по-рано.

Козет разгледа камъка, питайки се какво ли означава това. Изведнъж й мина през ум, че камъкът не може да е дошъл от само себе си върху пейката, а сигурно някой го е сложил там, нечия ръка се е провряла през решетката. Тя се уплаши. Този път не на шега. Нямаше място за съмнение, камъкът беше налице. Тя не го докосна, побягна, без да се осмели да погледне назад, скри се в къщата и затвори тутакси с капаците, лоста и резето вратата-прозорец към входната площадка. Попита Тусен:

— Прибра ли се баща ми?

— Не още, госпожице.

(Обяснихме, че Тусен заеква. Нека ни бъде позволено да не наблягаме вече на това. Неприятно ни е звуковото предаване на един физически недъг.)

Склонен към размисъл и нощни разходки, Жан Валжан често се прибираше късно през нощта.

— Тусен — поде Козет, — нали добре залоствате вечер капаците откъм градината и не забравяте да пъхнете малките железца в халките?

— О, не се безпокойте, госпожице.

Тусен не пропускаше да затваря добре и Козет го знаеше отлично, но въпреки това добави:

— Толкова е безлюдно насам!

— Колкото до това, имате право — отвърна Тусен. — Могат да те убият, преди да си имал време да извикаш: „Ох!“ Отгоре на всичко и господарят не спи в къщи. Но не се бойте, госпожице, аз затварям прозорците като в крепост. Сами жени! Как да не трепериш от страх! Представяте ли си? Да ви се вмъкнат нощем мъже в спалнята, да ви кажат: „Млък!“ и да почнат да ви режат гръкляна. Не ми е толкова до умирането, чудо голямо, кой не умира, все някой ден ще умрем, но отвратително е да усетиш пръстите на тия типове. А освен това и ножовете им навярно са тъпи! Ах, божичко!

— Млъкнете! — каза Козет. — И затворете хубаво навсякъде.

Ужасена от мелодрамата, измислена от Тусен, а може би и от спомена за привиденията от миналата седмица, тя дори не посмя да й каже: „Идете да видите какъв е тоя камък на пейката!“, защото се боеше да отвори отново вратата към градината, да не би да влязат „мъжете“. Тя накара Тусен да залости грижливо всички врати и прозорци, да провери цялата къща от мазето до тавана, после се затвори в стаята си, дръпна резетата, погледна под леглото, легна си и спа лошо. Цяла нощ й се присънваше камъкът, голям колкото планина и пълен е пещери.

Когато слънцето изгря — изгряващото слънце има свойството да ни кара да се присмиваме на всичките си нощни страхове и колкото по-голям е бил страхът, толкова по-безгрижен е смехът, — когато слънцето изгря, Козет се събуди, стори й се, че уплахата й е била кошмар и тя си каза: „Какво ме бе прихванало! Също както миналата седмица си бях въобразила, че чувам нощем стъпки из градината! Или като сянката на кюнеца! Дали пък няма да стана някоя бъзла!“ Слънцето, което блестеше през пролуките на капаците и багреше в пурпур дамаската на завесите, я успокои до такава степен, че тя забрави всичко, дори и камъка. „Толкова е имало камък върху пейката, колкото и мъж с кръгла шапка в градината. И камъка съм бълнувала, както и всичко останало.“

Тя се облече, слезе в градината, изтича до пейката и усети, че я облива студена пот. Камъкът не беше мръднал от мястото си. Уплахата й обаче трая само миг. Това, което нощем буди ужас, денем буди любопитства.

„Чудо голямо! — каза си тя. — Чакай да видя какво има тук.“

Повдигна доста големия камък. Под него имаше нещо, което наподобяваше писмо. Бял плик. Козет го взе. Нито адрес от едната страна, нито печат от другата. Обаче пликът, макар и незапечатан, съвсем не беше празен. Вътре се виждаха листове.

Козет го отвори. Тя вече не изпитваше нито уплаха, нито любопитство, а само тревога.

Извади от плика съдържанието му, малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които бяха изписани по няколко реда с красив почерк, доста изтънчен, както й се стори.

Тя подири име — нямаше; подпис — липсваше. За кого беше предназначено това писмо? Вероятно за нея, защото нечия ръка го беше оставила върху нейната пейка. От кого идваше? Изпадна в плен на непреодолимо обаяние; опита се да откъсне очи от листовете, които стискаше с трепереща ръка, погледна небето, улицата, залените от светлина акации, гълъбите, които летяха над един съседен покрив, после изведнъж наведе живо очи към ръкописа и реши, че трябва да узнае какво се крие в него.

Ето какво прочете.

IV
Сърцето под камъка

„Любов — да сведеш вселената до едно-едничко същество, да възвеличиш едно-едничко същество до божество.

Любов — ангелски химн към звездите.

Колко печална е душата, терзана от любов!

Каква пустота, когато липсва съществото, което само изпълва целия свят! О, колко е вярно, че любимото същество се превръща в бог. Създателят би могъл да ревнува — и не би имало нищо чудно в това, — ако самият той не беше сътворил света за душата, а душата — за любовта.

Достатъчно е да зърнеш една усмивка под бяла шапка с лилава панделка и душата ти влиза в чертога на бляновете.

Бог е зад всичко, но всичко го скрива от нашия взор. Предметите са черни, съществата са непроницаеми. Обичаш ли едно създание, твоята любов надниква в душата му.

Някои мисли са като молитви. Има мигове, когато, както и да е застанало тялото ти, душата ти е на колене.

Разделените влюбени се опитват да се залъжат с хиляди въображаеми неща, нелишени все пак от известна реалност. Пречат им да се виждат, не могат да си пишат; тогава те изнамират какви ли не тайнствени начини на общение. Изпращат си песента на птичките, уханието на цветята, детския смях, слънчевия зрак, въздишките на вятъра, звездните лъчи, цялото мироздание. И защо не? Всичко, сътворено от Бога, е предназначено да служи на любовта. Любовта е достатъчно всесилна, за да натовари цялата природа със своите послания.

О, пролет, и ти си писмо до любимата.

Бъдещето принадлежи много повече на сърцето, отколкото на ума. Любовта е единственото нещо, което може да завладее и да изпълни вечността. Безкрайното се нуждае от неизчерпаемото.

Любовта е част от самата душа; тя е еднаква с нея по същност. И тя като нея е божествена искра, и тя като нея е неуязвима, неделима, нетленна. Огън, запален у нас, безсмъртен й безкраен огън, който нищо не може да спре, който нищо не може да угаси. Той гори дори в мозъка на костите ни, той сияе дори в небесните дълбини.

О, любов! Обожание! Наслада на две души, които се разбират, на две сърца, които се отдават, на два погледа, които проникват един в друг! Ти ще ме осениш, щастие, нали? Уединени разходки насаме! Благословени, лъчезарни дни! Присънвало ми се е понякога, че от живота на ангелите се откъсва сегиз-тогиз по някой час и слиза на земята, за да прекоси човешката съдба.

Бог не може да прибави нищо към блаженството на влюбените, освен да го продължи безконечно. След живот, прекаран в любов, вечност, прекарана в любов, е безспорно нещо повече. Но дори и Бог не може да увеличи силата на неизразимото щастие, което любовта дарява приживе на душата. Бог е пълнотата на небето; любовта е пълнотата на земното ни съществуване.

Гледате звездата по две причини, защото е сияйна и защото е непроницаема. Близо до вас обаче има по-нежно сияние и по-велика загадка — жената.

Всички, които и да сме ние, дишаме чрез някои същества. Лишат ли ни от тях, лишават ни от въздух. И ние умираме. Ужасно е да умреш от липса на любов. От недостиг на въздух за душата!

Когато любовта е разтопила и сляла две човешки същества в неземно и свято единство, те са открили тайната на живота; те са вече само двете въплъщения на една и съща съдба, двете крила на един и същ дух. Обичайте се, летете!

В деня, когато край вас мине жена, от която струи светлина, вие сте загубен. Вие обичате. Остава ви само едно: Да мислите така настойчиво за нея, че и тя да бъде принудена да мисли за вас.

Само Бог може да завърши това, което е започнала любовта.

Истинският влюбен изпада в отчаяние или възторг за една загубена ръкавица, за една намерена кърпичка, а от друга страна неговата преданост и надежди се домогват до вечността. Любовта съчетава едновременно в себе си и безкрайно голямото, и безкрайно малкото.

Ако сте камък, бъдете магнит; ако сте растение, бъдете мимоза; ако сте човек, бъдете любов.

Любовта е ненаситна. Постигнеш ли щастието, копнееш за рая; постигнеш ли рая, копнееш за небето.

О вие, които обичате, любовта ви дава всичко това. Съумейте само да го откриете. Любовта предлага това, което предлага и небето, съзерцанието, и нещо повече от това, което предлага небето — блаженството.

— Дали тя идва още в Люксембургската градина?

— Не, господине.

— В тази черква се моли, нали?

— Не идва вече тук.

— В тази къща ли живее?

— Премести се.

— Къде отиде?

— Не каза адреса.

Колко е тежко да не знаеш къде живее душата ти!

На любовта са присъщи детинщини, на другите страсти — дребнавости. Позор на страстите, които правят човека дребнав! Хвала на страстта, която го превръща в дете!

Колко странно! Около мене е нощ. Едно създание си отиде, отнасяйки със себе си небето.

О! Да лежим един до друг в същия гроб, ръка в ръка, докосвайки леко от време на време пръстите си в мрака; това би ми стигнало за вечността.

Вие, които страдате, защото обичате, обичайте още по-силно. Да умреш от любов, все едно да живееш от нея.

Обичайте. Мрачно и лъчезарно преображение е свързано с това терзание. Агония, примесена с възторжен унес.

О, радост на птиците! Те пеят, защото имат гнездо.

Любов — божествено вдъхване на райски въздух.

Проникновени сърца, мъдри умове, вземете живота такъв, какъвто Бог го е създал. Той е дълго, невнятно изпитание, подготовка за непозната участ. Тази участ, истинската, започва за човека при първото стъпало на гроба. Тогава пред него се разкрива нещо. Той почва да вижда ясно преходното. Преходното, вникнете в тази дума. Живите виждат вечното. Преходното се показва само на мъртвите. Затова, докато сте живи, обичайте и страдайте, надявайте се и съзерцавайте. Злочест, уви, е този, който е обичал само тела, форми, видими неща! Смъртта ще му отнеме всичко. Старайте се да обичате души и вие ще ги срещнете отново.

Срещнах на улицата един много беден влюбен младеж. Шапката му беше вехта, дрехата — износена; лактите му бяха продънени, обувките му — пълни с вода, а душата му — със звездни лъчи.

Да бъдеш обичан — възвишен дар! Да обичаш — още по-възвишен дар! Сърцето става героично благодарение на любовта. То запазва само това, което е чисто. Опира се само на това, което е възвишено и благородно. В него не може да покълне ни една недостойна мисъл, както върху ледник не може да поникне коприва. Душата, пречистена и ведра, недостъпна за долни страсти и вълнения, издигнала се над облаците и сенките на този свят, над безумията, над лъжата, омразата, суетата и неволите, обитава небесната синева и усеща само дълбоките подземни сътресения на съдбата, както планинските върхове усещат само земните трусове.

Слънцето би угаснало, ако на света нямаше поне един влюбен.“

V
Козет след писмото

Докато четеше писмото, Козет постепенно се унесе в мечти. Когато вдигна очи от последния ред на тетрадката — беше часът, в който хубавият офицер минаваше край тях, — той се появи тържествуващ пред градинската решетка. Стори й се отвратителен.

Тя пак се загледа в тетрадката. Почеркът й се стори пленителен. Всичко беше написано от една и съща ръка, но с различно мастило, ту много черно, ту белезникаво, както когато налеем вода в мастилницата — следователно в различни дни. Една човешка мисъл се беше изляла в тази тетрадка, въздишка след въздишка, безредно и неравномерно, без подбор, без цел, наслуки. Козет никога не беше чела подобно нещо. Този ръкопис, в който тя виждаше повече сияние, отколкото загадка, й въздействуваше като открехнато светилище. Всеки от тия тайнствени редове блестеше пред взора й и заливаше сърцето й със странна светлина. Възпитанието, което беше получила, беше пренебрегнало любовта за сметка на душата, все едно някой да ви говори за главнята, без да спомене за пламъка. Този ръкопис от петнадесет страници й разкри нежно и неочаквано какво значи любов, скръб, съдба, живот, вечност, начало, край. Сякаш нечия ръка се беше отворила и й бе хвърлила внезапно шепа зари. Тя предугаждаше в тия няколко реда пламенна, страстна, великодушна и честна натура, неотклонна воля, безпределна горест и безпределна надежда, изтерзано сърце и отприщен възторг. Какво представляваше този ръкопис? Писмо. Писмо без адрес, без име, без дата, без подпис, настойчиво и нищо неискащо, нежно послание, предназначено да бъде донесено от ангел и прочетено от девица, среща извън битието, любовно писмо от привидение до сянка. Благопристоен и изтерзан отсъствуващ, който сякаш беше готов да потърси убежище в смъртта и който изпращаше на отсъствуващата тайната на своята орис, ключа на живота, любовта. Писмо, писано пред прага на гроба, с обърнат към небето поглед. Една душа се беше сякаш изляла капка по капка в тези редове, отронени един след друг върху листа.

От кого ли бяха изпратени листовете? Кой ли ги беше писал? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само един човек.

Той!

В душата й отново просветна. Всичко изплува отново на повърхността. Тя изпитваше нечувана радост и дълбока тревога. Това беше той! Той й пишеше! Той беше тук! Неговата ръка се беше провряла през решетката! Докато тя го бе забравила, той я бе намерил отново! Но дали действително го беше забравила? Не! Никога! Трябва да е била безумна, ако е повярвала макар и за миг подобно нещо. Винаги го беше обичала, винаги го беше обожавала. Огънят беше покрит с пепел и беше тлял известно време, но — тя ясно съзнаваше това сега — той беше проникнал само по-надълбоко и отново избликваше и я изгаряше цяла. Тази тетрадка беше все едно пламък, прехвърлен от другата душа в нейната, и пожарът се разгаряше с нова сила. Всяка дума на ръкописа проникваше дълбоко в нея. „О, да! — казваше си тя. — Колко ми е познато всичко това! Прочела го бях вече в очите му.“

Когато препрочиташе за трети път тетрадката, лейтенант Теодюл мина повторно пред решетката и звънна с шпорите си по паважа. Козет неволно вдигна очи. Той й се стори безцветен, глупав, наивен, самонадеян, противен, нахален и много грозен. Офицерът сметна, че трябва да й се усмихне. Тя се извърна засрамена и възмутена. Идеше й да му запрати нещо по главата.

Избяга, прибра се в къщи и се затвори в стаята си, за да прочете още веднъж ръкописа, да го научи наизуст, да мисли на воля. Като се насити да го чете, тя го целуна и го скри в пазвата си.

Свършено беше, Козет отново изпадна в плен на дълбоката си неземна любов. Пред нея отново се раззина райската бездна.

Цял ден тя беше като замаяна. Почти не можеше да разсъждава, мислите й приличаха на заплетено валмо, тя се губеше в догадки, обзета от трепетна надежда. За какво? За нещо неопределено. Не смееше да си обещае нищо и не искаше да се откаже от нищо. Лицето й бледнееше, тръпки пробягваха по тялото й. В известни мигове й се струваше, че бълнува. Питаше се: „Истина ли е всичко това?“ Тогава опипваше скъпите листи под роклята си, притискаше ги до сърцето си, усещаше ръбовете им до тялото си и, ако Жан Валжан я беше зърнал отнякъде в този миг, би изтръпнал пред сияйната и непозната радост, която бликаше изпод клепачите й.

„О, да! — мислеше си тя. — Наистина е той! Писмото е действително за мене, от него!“

И беше уверена, че някаква ангелска намеса, някаква неземна случайност й беше върнала Мариус.

О, преображения на любовта! О, блянове! Неземната случайност, ангелската намеса беше всъщност топчицата хляб, хвърлена от един крадец на друг от кулата на Шарльоман до Лъвовия ров над покривите на затвора Форс.

VI
Старите са за това — да излизат навреме

Когато се свечери, Жан Валжан излезе. Козет се облече. Тя вчеса косите си, както й стоеше най-добре, и облече рокля, чиято горна част беше изрязана малко по-дълбоко от ножиците и откриваше шията й „не особено благоприлично“, както казват девойките. Всъщност нямаше нищо неприлично, а чисто и просто беше по-красиво. Тя се нагласи, без сама да знае защо.

Мислеше да излезе от къщи ли? Не.

Може би очакваше нечие посещение? Не.

Здрачът се сгъсти и Козет слезе в градината. Тусен беше заета в кухнята, чиито прозорци гледаха към задния двор.

Козет тръгна под клоните на дърветата, отстранявайки ги сегиз-тогиз с ръка, защото някои от тях се бяха навели твърде много.

Тя стигна до пейката.

Камъкът стоеше все още там.

Тя седна и сложи нежната си бяла ръка върху него, сякаш искаше да го помилва и да му благодари.

Изведнъж изпита неясното чувство, че някой стои зад нея, усещане, което човек добива, преди да е видял още когото и да било до себе си.

Тя обърна глава и се изправи.

Беше той. Гологлав, блед и отслабнал. Черните му дрехи едва се открояваха в мрака. Здрачът хвърляше синкава светлина върху хубавото му чело и скриваше очите му. От него лъхаше смъртен хлад и нощ, прибулени е неповторима кротост. Лицето му беше озарено от светлината на угасващия ден и от мисълта на отлитаща душа.

Той сякаш не беше още призрак, но не беше вече живо същество.

Беше захвърлил шапката си на няколко крачки в храсталака.

Цяла примряла, Козет сдържа вика си. Тя отстъпваше бавно назад, понеже чувствуваше, че нещо я привлича към него. Той не помръдваше. По неизразимата печал, която я обгръщаше, девойката чувствуваше очите му, опрени върху нея, макар че не ги виждаше.

Отстъпвайки назад, Козет се блъсна в някакво дърво и се облегна на него. Иначе щеше да падне.

Тогава чу гласа му. Глас, който никога още не беше чувала и чийто шепот едва-едва се различаваше сред трепета на листата.

— Простете, аз дойдох. Сърцето ми щеше да се пръсне, не можех да живея повече така, затова дойдох. Прочетохте ли писмото, което оставих под този камък? Сещахте ли се за мен? Не се бойте. Много време изтече, но спомняте ли си деня, когато ме погледнахте? Това беше в Люксембургската градина, до статуята на гладиатора. Ами деня, когато минахте край мен? Първия път беше шестнадесети юни, а втория — втори юли. Скоро ще стане година оттогава. Дълго време не бях ви виждал. Питах жената, която събира такса за столовете, тя ми каза, че също не ви виждала вече. Живеехте на улица Уест на третия етаж откъм улицата в една нова сграда. Виждате ли как зная? Следях ви. Какво друго можех да сторя? И после внезапно вие изчезнахте. Стори ми се, че веднъж минахте край мене, докато четях вестниците под колонадата на „Одеон“. Затичах се след вас. Бях се излъгал. Беше непозната жена, която имаше също като вашата шапка. Нощем идвам тук. Не се бойте, никой не ме вижда. Идвам да погледам отблизо прозорците ви. Вървя съвсем тихичко, за да не чуете, за да не се уплашите. Преди няколко вечери бях застанал зад вас, вие се обърнахте и аз побягнах. Веднъж ви чух, като пеехте. Колко щастлив се почувствувах! Нали не ви пречи, че слушам гласа ви през капаците, когато пеете? Това не може да ви навреди. Кажете, нали не може? Виждате ли, за мене вие сте неземно създание. Оставете ме да идвам от време на време при вас. Мисля, че иначе ще умра. Ако знаехте само! Аз ви обожавам! Простете ми! Говоря ви, сам не зная какво ви говоря, а това може би ви дразни. Сърдите ли ми се?

— О, майко! — промълви Козет.

И се отпусна примряла.

Той я улови, когато тя залитна, взе я в прегръдките си и я притисна плътно, без да съзнава какво прави. Държеше я, олюлявайки се сам той. Съзнанието му се замъгли; светкавици проблясваха пред притворените му очи, загуби способност да мисли. Струваше му се, че изпълнява религиозно тайнство и че извършва светотатство. Впрочем той не изпитваше ни най-малко желание към тази пленителна девойка, която притискаше до гърдите си. Беше обезумял от любов.

Тя улови ръката му и я допря до сърцето си. Той усети сгънатите листове и промълви задавено:

— Нима ме обичате?

Тя отвърна така тихо, че думите й се отрониха като едва чута въздишка:

— Мълчи! Нима не знаеш!

И скри пламналото си лице върху гърдите на възгорделия се опиянен младеж.

Той се отпусна на пейката и тя седна до него. Не намираха думи от вълнение. Звездите заблещукаха. Как се срещнаха устните им? Какво кара птичето да пее, снега да се топи, розата да разцъфва, май да се разискря, разсвета да побелява зад тъмните дървета над тръпнещия гребен на хълмовете?

Една целувка и това беше всичко.

И двамата потръпнаха, впили блеснал взор един в друг в тъмнината.

Не усещаха хладната нощ, нито ледения камък, нито влажната земя, нито мократа трева. Те се гледаха и сърцата им преливаха от любов. Уловили се бяха несъзнателно за ръце.

На нея и през ум не й минаваше да го попита през къде беше минал, как се беше вмъкнал в градината. Толкова естествено й се струваше, че той е до нея!

Понякога коляното на Мариус докосваше нейното и двамата изтръпваха от този допир.

От време на време Козет отронваше по някоя дума. Душата й тръпнеше на устните й като капка роса върху цвете.

Малко по малко те се отпуснаха. След мълчанието, което е израз на пълнотата на чувствата, дойде излиянието. Около тях се възвисяваше ясният звезден свод. Двамата млади, чисти като духове, си разказваха всичко. И мечтите, и опияненията си, и възторзите, и бляновете, и отчаянието, как се бяха обичали един друг отдалеч, как бяха жадували един за друг, как бяха тъгували, когато не можеха вече да се виждат. Повериха си, чувствувайки се съвършено близки — едва ли биха могли да изпитат занапред по-голяма задушевност, — най-съкровените си мисли, най-затаените си чувства. Вярващи чистосърдечно в илюзиите си, те споделяха помежду си всичко, което любовта, младостта и неотшумялото още детство им нашепваха. Двете им сърца се изляха едно в друго, така че само след час младежът притежаваше душата на девойката, а девойката — душата на младежа. Те се опознаха взаимно, очароваха се, заплениха се.

Когато свършиха, когато си казаха всичко, тя облегна глава на рамото му и го попита:

— Как се казвате?

— Мариус, а вие?

— Козет.