Виктор Юго
Клетниците (28)

II
Леля Плутарх обяснява без затруднение всяко явление

Свечеряваше се, а малкият Гаврош не беше хапвал нищо. Той си спомни, че и предния ден не беше турял нито залък в уста. Наистина досадна работа. Реши да направи нещо поне за вечеря. Запъти се отвъд Салпетриер, из пустите покрайнини. Само там можеше да падне неочаквано нещо. Където няма никого, все ще намериш нещо. Той се дотътри до някакво селце, което му се стори Аустерлиц.

През една от по-раншните си разходки насам беше зърнал стара градина, в която се мяркаха само дядо и баба, а в градината — ябълка, не съвсем за изхвърляне. До дръвчето имаше разнебитена барака за плодове, откъдето можеше да отмъкне някой плод. А ябълката е готова вечеря. Ябълката е живот. Плодът, който погуби Адам, можеше да се окаже спасителен за Гаврош. Градината граничеше със самотна непавирана уличка, обградена с храсти по липса на къщи. Само обикновен плет делеше градината от уличката.

Гаврош се отправи натам. Той откри уличката, разпозна ябълковото дърво, бараката за плодове, огледа плета. С един скок щеше да се озове отвъд. Смрачаваше се, ни жива душа по уличката, напълно подходящ час. Гаврош се канеше да се прехвърли през плета, но изведнъж се сепна. Някой говореше в градината. Гаврош надзърна през една пролука на плета.

На две крачки от него, от другата страна, точно там, където възнамеряваше да извърши своя пробив, беше търкулнат камък, своего рода скамейка, на която седеше дядото от градината. Бабата се беше изправила пред него. Тя мърмореше недоволно. Не особено деликатен, Гаврош се ослуша.

— Господин Мабьоф! — казваше старицата.

„Мабьоф! — помисли си Гаврош. — Ама че смешно име!“

Старецът, към когото се обръщаше бабичката, не помръдваше. Тя повтори:

— Господин Мабьоф!

Без да вдигне поглед от земята, дядото благоволи да отговори:

— Какво има, лельо Плутарх?

„Леля Плутарх! — учуди се Гаврош. — И това именце си го бива!“

Леля Плутарх заговори и старецът, ще не ще, трябваше да слуша и да отговаря.

— Собственикът никак не е доволен.

— Защо?

— Дължим му за три тримесечия.

— След още едно ще му дължим за четири.

— Казва, че щял да ни изхвърли.

— Като ни изхвърли, ще си идем.

— Зарзаватчийката си иска парите. Не дава вече подпалки. С какво ще се греете тази зима? Няма да имаме никакви дърва.

— Затова пък има слънце.

— И месарят не дава вече на вересия. Отде да вземем месо?

— Още по-хубаво. И без това мъчно смилам месото. Става ми тежко от него.

— А какво ще вечеряме?

— Хляб.

— Да, ама и хлебарят иска да му се плати част от сметката и вика, че ако няма пари, няма и хляб.

— Точно тъй.

— Но какво ще ядете?

— Нали имаме ябълки.

— Но, господине, не може все пак да се живее така, съвсем без пари.

— Отде да ги взема?

Бабичката си отиде и старецът остана сам. Той се замисли. И Гаврош се замисли от своя страна. Беше вече почти нощ.

Като първа последица от размишленията си, вместо да прескочи плета, Гаврош клекна до него. Долу клоните се раздалечаваха.

„Я виж! — възкликна мислено Гаврош. — Същинска колибка!“

Той се сгуши в нея. Почти се опираше до пейката на дядо Мабьоф. Чуваше дишането на осемдесетгодишния старец.

Вместо вечеря се опита да си дремне.

Котешка дрямка, с притворени очи. Дори унесен в сън, Гаврош стоеше нащрек.

Бледото, здрачно небе хвърляше сребристи отблясъци по земята и уличката се открояваше като бяла лента между двата реда тъмни храсти.

Внезапно върху белезникавата ивица се появиха две тъмни сенки.

Едната вървеше напред, другата я следваше на известно разстояние зад нея.

— Ето ти още двамина — измърмори Гаврош.

Първата сянка напомняше стар буржоа, прегърбен и замислен, облечен съвсем непридирчиво; той крачеше бавно, вероятно поради възрастта си; излязъл бе да се поразтъпче под звездите.

Втората беше стройна, изправена, енергична. Тя нагаждаше вървежа си по първата сянка. Но в съзнателно забавените движения се чувствуваше гъвкавост и ловкост. Независимо от свирепия си обезпокоителен вид силуетът извикваше представата за „конте“ според изискванията на тогавашната мода: скъпа шапка, черен, елегантно скроен сюртук, по всяка вероятност от скъп плат, пристегнат в талията. Наперено вирнатата глава издаваше изящество и сила. Под шапката се очертаваше в мрака блед юношески профил. Вторият силует беше добре познат на Гаврош. Това беше Монпарнас.

Що се отнасяше до другия, момчето можеше да каже за него само едно: че навярно беше някое добродушно старче.

Гаврош ги заследи начаса е очи.

Явно беше, че единият от тези минувачи замисляше нещо против другия. Мястото на Гаврош беше много удобно, за да може да види развоя на тази сцена. Колибката му се превърна съвсем навреме в скривалище.

Монпарнас на лов в подобен час и на подобно място наистина вещаеше заплаха. Момчешката душа на Гаврош се изпълни с жалост към стареца.

Какво да стори? Да се намеси? Един слабак да се притече в помощ на друг слабак? Монпарнас ще се пукне от смях. Гаврош си даваше сметка, че опасният осемнадесетгодишен злодей щеше да се справи с един замах и със стареца, и с детето.

Докато той умуваше, нападението беше извършено внезапно и подло. Както тигърът се метва върху елена, както паякът се спуска към мухата. Монпарнас хвърли розата, която държеше в ръка, скочи ненадейно върху стареца, сграбчи го за шията, вкопчи се в него и го стисна. Гаврош сдържа с мъка вика си. Миг след това единият от мъжете лежеше под другия; притиснат от каменно коляно, той хъркаше задавено и се бъхтеше безпомощно. Само че бе станало не точно така, както очакваше Гаврош. Поваленият на земята беше Монпарнас, а безобидният старец бе стъпил върху него.

Цялата тази драма се разигра само на няколко крачки от Гаврош.

Старецът беше устоял на удара и го беше върнал, при това така мълниеносно, че само за миг нападател и нападнат си бяха разменили ролите.

„Бива си го дъртака!“ — помисли си Гаврош.

Той не можа да се въздържи и изръкопляска. Но никой не го чу. Аплодисментите му не стигнаха до двамата противници, които, задъхани и погълнати от борбата, не чуваха нищо.

Настана тишина. Монпарнас престана да се съпротивлява. Гаврош си рече мислено: „Дали пък не го пречука?“

Старецът не беше казал нито дума, не беше надал ни най-малък вик. Той се изправи и Гаврош чу следните негови думи, отправени към Монпарнас:

— Стани!

Монпарнас се изправи, но старецът продължаваше да го държи. Монпарнас стоеше засрамен и озлобен като вълк, уловен от овца.

Гаврош гледаше и слушаше, цял очи и уши. Той се забавляваше от все сърце.

Добросъвестното му безпокойство на зрител беше възнаградено. Успя да чуе следния диалог, който придобиваше особено трагични нотки в мрака. Старецът разпитваше, а Монпарнас отговаряше:

— На колко години си?

— Деветнадесет.

— Ти си здрав и силен. Защо не работиш?

— Защото не ми се ще.

— С какво се занимаваш?

— Безделнича.

— Говори сериозно. Мога ли да направя нещо за тебе? Какъв искаш да станеш?

— Крадец.

Настана тишина. Старецът като че ли се замисли дълбоко. Той стоеше неподвижно, без да изпуща Монпарнас.

От време на време младият разбойник, силен и ловък, се мяташе като уловено в клопка животно. Той разтърсваше стареца, опитваше се да му постави крак, гърчеше се отчаяно, мъчейки се да се изплъзне. Старецът сякаш не забелязваше усилията му. Той държеше двете му ръце само с една ръка с властното спокойствие на безгранично силния.

Старецът постоя известно време замислен, после погледна втренчено Монпарнас, повиши кротко глас и произнесе в мрака тържествена реч, от която Гаврош не пропусна нито една сричка.

— Мое дете, ти избираш благодарение на мързела си най-трудното съществуване. Твърдиш, че си безделник? В такъв случай готви се за работа! Виждал ли си страшната машина, която се нарича прокатен стан? Пази се. Тя е подмолна и безпощадна. Закачи ли края на дрехата ти, повлича те цял-целеничък. Тази машина е леността. Спри се, докато е още време, и се спаси. Иначе с тебе е свършено. Няма да мине много време и ще попаднеш върху зъбчатите й колела. А повлекат ли те веднъж те, няма вече никаква надежда. Тогава ще видиш какво значи работа, ленивецо! Край на почивката! Желязната ръка на неумолимия труд ще те сграбчи. Не искаш да печелиш честно хляба си, да имаш определена задача, да изпълняваш своя дълг? Скучно ти е да бъдеш като другите? Добре тогава! Ти наистина ще живееш другояче. Знай, трудът е закон. Който се отказва от него, под предлог, че му бил скучен, ще го получи под форма на наказание. Не желаеш да бъдеш работник, в такъв случай ще станеш роб. Трудът те пуска от едната страна, за да те улови от другата. Ако не искаш да му бъдеш другар, ще му станеш слуга. А! Щом си се отказал от почтената умора на хората, ще споделиш потта на прокълнатите. Докато другите пеят, ти ще стенеш. Ще наблюдаваш отдалеч, от преизподнята, как другите работят и техният труд ще ти се струва сладка почивка. Орачът, жетварят, морякът, ковачът ще бъдат за тебе обградени от сияние, подобно блаженопочившите в рая. Какво сияние излъчва наковалнята! Каква радост да тикаш ралото, да свързваш снопа. Какъв празник е гонената от вятъра волна лодка! А ти, ленивецо, копай, тегли, тикай, пълзи! Влачи своя ярем, ти ще бъдеш товарен добитък в пъкления впряг. Аха, да не правиш нищо, това ли е твоята цел? Е добре. Ти няма да преживееш нито една седмица, нито един ден, нито един час без смъртна умора. Не ще можеш да повдигнеш нищо без непосилна мъка. Всяка минута мускулите ти ще пращят. Това, което за другите е леко като перце, на теб ще ти се струва тежко като канара. Най-простите неща ще станат недостъпни като стръмни урви. Животът ти ще стане чудовищен. Дори ходенето насам-натам, дори дишането ще се превърне за тебе в тежка работа. Ще имаш чувството, че дробовете ти тежат сто ливри. Една крачка вляво или вдясно ще ти се струва мъчна за изпълнение задача. Всеки обикновен човек, ако иска да излезе, бутва вратата си и е вече навън. А ти, ако речеш да излезеш, ще трябва да пробиеш стената си. Какво правят другите, за да излязат на улицата? Слизат по стълбите. А ти ще трябва да разкъсаш чаршафите си, да изплетеш въже, да минеш през прозореца и да увиснеш над бездната на тази слаба нишка. А навън ще бъде нощ, ще вилнее буря, ще плющи дъжд, ще беснее ураган и ако въжето ти се окаже късо, ще се наложи да се спуснеш долу само по един начин — като скочиш. Като се пуснеш наслуки в бездната, от неизвестно каква височина. И къде? Долу, в неизвестността. Или ще трябва да се покатериш по тръбата на комина с риск да се изгориш. Или да пропълзиш по канала за нечистотии с риск да се удавиш. Да не говоря за дупките, които ще трябва да прикриеш, за камъните, които ще трябва да изваждаш и да пъхаш обратно по двадесет пъти на ден, за хоросана, който ще трябва да криеш под сламеника си. Да допуснем, че пред теб се изпречи ключалка. Обикновеният гражданин има в джоба си ключ, направен от ключаря. А ти, ако искаш да минеш отвъд, си обречен да измайсториш някакъв страшен шедьовър. Да вземеш голяма монета, да я срежеш на две пластинки. С какво сечиво? Ще трябва да изнамериш сам и сечивото. Това си е твоя работа. После ще издълбаеш вътрешността на тези две пластинки, като пазиш грижливо да не повредиш лицевата страна, и ще направиш по ръба нарез, за да можеш да ги навиваш една в друга като дъно и капак. Когато са навити, няма да личи нищо. За надзирателите — защото ти ще бъдеш под надзор — това ще бъде обикновена голяма монета. За тебе — кутия. Какво ще сложиш в нея? Малко парче стомана. Пружина от часовник, на която си направил зъбци и която ще ти служи за трион. С този трион, дълъг колкото карфица и скрит в една монета, ти ще трябва да прережеш езичето на бравата или на мандалото, халката на катинара, желязната пречка на прозореца, гривната на крака си. След като си изработиш този удивителен инструмент, след като извършиш това чудо, по-право тази поредица от чудеса на сръчност, ловкост, умение, търпение, знаеш ли каква ще бъде наградата ти, ако някой случайно узнае, че ти си техният създател? Карцерът. Ето твоето бъдеще. Леност, наслаждение, какви коварни пропасти! Даваш ли си сметка колко е гибелно да избереш безделието! Да живееш, без да работиш нищо, за сметка на обществото. Да бъдеш излишен, с други думи, вреден. Това води право в дъното на мизерията. Горко томува, който е решил да бъде паразит! Той се превръща в гад. Какво? Не ти ли се ще да работиш? Имаш само едно желание: да ядеш, да пиеш, да се излежаваш. В такъв случай те чака да пиеш само вода, да ядеш черен хляб, да спиш на дъски с верига, занитена на краката ти, която цяла нощ ще студенее върху плътта ти. Ще счупиш веригата, ще побегнеш. Така да бъде. Тогава ще се влачиш по корем из храстите и ще ядеш трева като дивите животни. И пак ще те уловят. Тогава ще прекараш дълги години в дълбоко подземие, прикован към стената; ще търсиш пипнешком стомната си, за да пийнеш вода, ще отхапваш в тъмнината отвратителния хляб, от който и пес би се отвърнал, и ще преглъщаш лещата, изядена преди тебе от червеите. Ще чезнеш като мокрица в някое подземие. Ах! Съжали се над себе си, клето дете! Ти си толкова млад, та ти само преди двадесетина години си бил пеленаче и майка ти може би е още жива! Чуй ме, заклевам те! Искаш да носиш фино черно сукно, лачени обувки, да имаш къдрави коси, да се парфюмираш с уханни масла, да се харесваш на жените, да бъдеш хубав? А ще дойде ден, когато ще бъдеш остриган до кожата и ще носиш червена рубашка и дървени обувки. Искаш да носиш пръстен на ръката си, а ще носиш нашийник на врата си. И речеш ли да погледнеш някоя жена, тоягата ще се стовари върху гърба ти. Ще влезеш там на двадесет години, а ще излезеш на петдесет. Ще влезеш млад, румен, свеж, с блестящи очи и непокътнати бели зъби, с буйна младежка коса, а ще излезеш смазан, прегърбен, набръчкан, щърбав, страшен, цял побелял! Ах, бедно дете! Ти си тръгнал по неверен път. Леността ти дава лоши съвети. Кражбата е най-тежката работа. Повярвай ми, не избирай трудния занаят да бъдеш лентяй. Не е много изгодно да станеш мошеник. Върви си сега и помисли над думите ми. Какво всъщност искаше от мене? Кесията ми ли? На ти я!

И старецът пусна Монпарнас, като пъхна в ръцете му кесията си. Монпарнас я задържа за миг в ръката си, за да провери тежестта й. После все така машинално, както ако я беше откраднал, той я плъзна незабележимо в задния джоб на сюртука си.

След всичко казано и сторено старият мъж се обърна и продължи спокойно разходката си.

— Празен дърдорко! — измърмори Монпарнас.

Кой беше този мъж? Читателят навярно се е досетил.

Монпарнас се загледа смаян в сянката му, която потъна в мрака. Този миг на разсеяност се оказа гибелен за него.

Докато старецът се отдалечаваше, Гаврош се приближаваше.

Гаврош хвърли поглед встрани и се увери, че дядо Мабьоф, навярно задрямал, все още седи на пейката. Момченцето излезе от храста и запълзя в сянката зад неподвижния Монпарнас. Той стигна до него, без да го чуят или забележат, пъхна лекичко ръка в задния джоб на сюртука от фино сукно, напипа кесията, измъкна я и като запълзя, повторно се шмугна като гущер в тъмнината. Монпарнас, който нямаше никакви причини да бъде нащрек и който за първи път в живота си се беше отдал на размисъл, не забеляза нищо. Връщайки се до мястото, където стоеше дядо Мабьоф, Гаврош метна кесията през плета и си плю на петите.

Кесията падна в краката на дядо Мабьоф. Шумът го събуди. Той се наведе и я вдигна. Изпадна в недоумение и я отвори. Кесията имаше две подразделения. В едното няколко дребни монети. В другото шест наполеона.

Господин Мабьоф отнесе изумен кесията на своята прислужница.

— От небето ще да е паднала — заключи леля Плутарх.