Виктор Юго
Клетниците (27)

II
Жан Валжан — национален гвардеец

Всъщност той живееше повечето време на улица Плюме и беше подредил по следния начин съществуването си:

Козет и прислужницата заемаха предната сграда. Козет се беше настанила в голямата спалня с рисунки между прозорците, в будоара с позлатени пръчици по стените и в салона на председателя с тапицерии и широки кресла. Тя разполагаше и с градината. Жан Валжан беше сложил в спалнята й легло с балдахин от стара трицветна дамаска и стар много хубав персийски килим, купен от леля Гоше на улица Фигие-Сен-Пол, а за да смекчи строгостта на внушителните вехтории, беше прибавил към старинните мебели всевъзможни весели и изящни предмети, подходящи за младо момиче — етажерка, библиотечка, позлатени книги, папка за писма, попивателна, работна масичка със седефени инкрустации, несесер от позлатено сребро, тоалетни принадлежности от японски порцелан. Дълги трицветни завеси, предимно в червено, подобни на балдахина, закриваха прозорците на първия етаж. В партера имаше тежки везани пердета. През цялата зима къщичката на Козет се отопляваше от мазето до тавана. Що се отнася до Жан Валжан, той живееше в портиерското помещение в дъното на двора — прост дюшек върху сгъваем креват, бяла дървена маса, два сламени стола, фаянсова кана за вода, няколко книги върху една полица, скъпоценното куфарче в един ъгъл. При него никога не се палеше. Той вечеряше заедно с Козет и на масата имаше препечен хляб за него. Когато Тусен постъпи при него, той й каза:

— Стопанка е госпожицата.

— Ами вие, господине? — беше се учудила Тусен.

— Аз съм нещо повече от стопанин. Аз съм бащата.

В манастира Козет беше свикнала да домакинствува и правилно разпределяше разходите, които впрочем бяха доста скромни. Всеки ден Жан Валжан я улавяше под ръка и я водеше на разходка.

Той я отвеждаше в най-отстранената алея на Люксембургската градина, а всяка неделя — на църква, неизменно в „Сен-Жак-дю-О-Па“, защото тя беше доста отдалечена. Понеже кварталът беше твърде беден, той даваше милостиня и клетниците го заобикаляха в църквата. Така си беше спечелил посланието на Тенардие: „До господин благодетеля от църквата «Сен-Жак-дю-О-Па».“ Той водеше охотно Козет при нуждаещите се и болните. В къщата на улица Плюме не влизаше нито един външен посетител. Тусен купуваше продуктите, а Жан Валжан сам ходеше за вода на чешмата, която беше съвсем близо, на булеварда. Държаха дървата и виното в полусутеренно помещение, облицовано с камъни и раковини, в съседство с входа към улица Вавилон. Някога то беше служило за „пещера“ на господин председателя. Защо по времето на „любовните оргии“ и на „къщичките“ нямаше нежни чувства без пещера.

На входната вратичка откъм улица Вавилон беше закачена кутия за писма и вестници. Но понеже тримата обитатели от къщичката на улица Плюме не получаваха нито вестници, нито писма, цялата полза от кутията, само до неотдавна посредница и довереница на любовните похождения на съдията-фустопоклонник, се изчерпваше със съобщенията на бирника за данъците и повиквателните на гвардията. Защото господин Фошльован, като рентиер, се числеше към националната гвардия. Той не можа да се провре през гъстата мрежа на преброяването през 1831 година. Сведенията, които общинските власти събираха по онова време, не отминаха и манастира Малкия Пикпюс, но той беше обвит в непроницаем свещен облак, из който Жан Валжан излезе дълбоко тачен от кметството и следователно достоен да постъпи в редовете на националната гвардия.

Три-четири пъти годишно той навличаше униформата си и отиваше да караули. Много охотно между другото. За него това беше напълно прилично предрешване, което му позволяваше да си живее уединено, като същевременно не го откъсваше съвсем от другите хора. Жан Валжан неотдавна беше навършил шестдесет години и можеше да бъде освободен законно от това задължение. Но той не изглеждаше на повече от петдесет. От друга страна, нямаше никакво желание да се раздели със старши-сержантския си чин и да безпокои с молбата си граф дьо Лобо. Той нямаше обществено положение, криеше самоличността си, криеше годините си, криеше всичко. Пък и това задължение, както вече казахме, съвсем не му тежеше. Най-горещото му желание беше да прилича на всеки пръв срещнат гражданин, който изпълнява тегобата си. Идеалът му бе да постигне нравствена чистота на ангел и външност на най-обикновен буржоа.

Нека изтъкнем обаче една подробност. Когато Жан Валжан излизаше с Козет, той се обличаше, както вече видяхме, почти като офицер от запаса. Когато излизаше сам — най-често вечер, — носеше винаги работническа дреха, панталон и каскет, който скриваше лицето му. Предпазливост или смирение? И едното, и другото. Козет беше свикнала със загадъчните събития в живота си и едва ли забелязваше странностите на баща си. Колкото до Тусен, тя дълбоко почиташе Жан Валжан и одобряваше всяка негова постъпка. Веднъж месарят й каза, след като беше съгледал Жан Валжан:

— Чуден човек!

— Свет човек! — отвърна тя.

И Жан Валжан, и Козет, и Тусен влизаха и излизаха само през входа откъм улица Вавилон. Мъчно би могло да се отгатне, че живеят на улица Плюме, освен ако някой ги видеше през решетката на градината. Тази решетка беше вечно затворена. Жан Валжан остави градината все така занемарена, за да не привлича вниманието на минувачите.

Но той може би не постъпи правилно.

III
„Foliis as frondibus“^[1]

Изоставена на воля повече от половин век, градината беше придобила необикновен и чаровен изглед. Преди четиридесет години минувачите се спираха на улицата, за да й се любуват, без да подозират тайните, които се криеха зад свежите зелени гъстаци. Очите и мислите на не един мечтател от онова време неведнъж се рееха нескромно през пречките на старинната решетка, заключена с катинар, изкривена, разклатена, взидана в два зеленясали и обрасли в мъх стълба и увенчана причудливо от фронтон, изпъстрен с неразгадаеми арабески.

Каменна пейка в ъгъла, една-две плесенясали статуи, няколко гниещи кръстосани летви за лозница, отковани от стената. Нито пътечки, нито морава, навсякъде ширнал се репей. Градинарят си беше отишъл и природата се беше върнала отново. Бурени колкото щете, небивало събитие за нещастното малко парче земя. На всяка крачка пищно разцъфнали шибои. Там нищо не спъваше свещения устрем на природата към живота. Пълна свобода и неприкосновеност на всеки растеж. Дърветата се бяха свели към трънките, трънките се бяха протегнали към дърветата, растението се беше увило, клонът се беше огънал, това, което пълзи по земята, се беше вплело в това, което цъфти във въздуха, това, което се развява на вятъра, се беше навело към това, което се влачи по мъха. Дънери, вейки листа, жилки, китки, лози, филизи, тръни се бяха премесили, объркали, споили един с друг, слели. Вкопчени в тясна и топла прегръдка, растенията изпълняваха в тази градина, голяма триста квадратни метра, под доволния взор на създателя, светото тайнство на братството, символ на братството между хората. Градината не беше вече градина, а огромен гъстак — непроходим като гора, населен като град, пърхащ като гнездо, мрачен като катедрала, уханен като китка цветя, самотен като гробница, оживен като човешко множество.

През флореал този огромен гъсталак, оставен на воля зад решетката между четирите си стени, се съживяваше под въздействието на глухия зов за всемирно зараждане. Повдигайки и разтърсвайки на вятъра прекрасната си зелена грива, гъстакът тръпнеше под слънцето, подобно звяр, който вдъхва изпаренията на космическата любов, докато във вените му кипват и преливат априлски сокове; той сипеше по влажната земя, по олющените статуи, по разкъртената тераска пред къщата и чак по паветата на затънтената уличка цветни звездички, бисери роса, плодовитост, красота, живот, радост, ухание, По пладне бели пеперуди намираха убежище в него и като жив летен сняг кръжаха в сянката, подобни на големи снежинки. Неземно красива гледка. Тук, във веселите зелени светлосенки, колко много невинни гласове шепнеха сладко на душата и ако птичето чуруликане забравеше да каже нещо, бръмченето на насекомите го допълваше. Вечер от градината се излъчваха мечти, подобно на изпарения, и я обгръщаха плътно. Над нея надвисваше саван от мъгла, неземна ведра тъга. Упоителната миризма на орлови нокти и поветица се носеше навред като тънка, сластна отрова. Долитаха последните призиви на заспиващите под клоните дърволази и стърчиопашки. Долавяше се свещената близост между птицата и дървото — денем птичите криле развеселяват листата, нощем листата закрилят крилата.

Зиме гъстакът се чернееше влажен, настръхнал, зъзнещ и през него прозираше къщата. Вместо цветове в клонките и роса в цветята по ледения дебел губер от жълти листа пълзяха дългите сребристи ленти на плужеците. Но независимо от сезона — пролет, зиме, лете, есен — малката градина винаги навяваше тъга, мечтателност, самота, волност. В нея се чувствуваше отсъствието на човека и присъствието на Бога. А старата ръждясала решетка като че ли казваше: „Тази градина е моя.“

Какво от това, че околовръст се разстилаха парижките улици, че на две крачки се издигаха великолепните класически домове по улица Варен, че съвсем наблизо стърчеше куполът от Дома на инвалидите, че камарата на депутатите не беше далеч. Какво от това, че разкошни карети трополяха в съседните улици Бургон и Сен-Доминик, че жълти, кафяви, бели и червени автобуси се разминаваха на съседния кръстопът? На улица Плюме беше пусто. Смъртта на някогашните собственици, прошумялата революция, разоряването на някогашните състояния, отсъствието, забравата, четиридесет години изоставеност и немара бяха достатъчни, за да се възцарят отново в това привилегировано кътче папрати, свещи, бучиниш, равнец, дядов зъб, високи бурени с пухкави, меки бледозелени листа, изкласили треви, гущери, бръмбари, неспокойни бързи насекоми, за да извикат на живот из недрата на земята между четирите стени някакво диво и сурово величие и за да може природата, която осуетява жалките човешки начинания и се разгръща винаги цялостно там, където успее да се разгърне, било под формата на мравка или на орел, да разцъфне пищно в неугледната парижка градина със същото сурово величие, както в някой девствен лес на Новия свят.

Няма нищо незначително в природата. Всеки, който умее да проникне в нея, знае тази истина. И макар че философът никога не може да изпита пълно удовлетворение, както не може да определи точно причината, нито да ограничи въздействието, все пак, когато съзерцава природата, той изпада в безпределен възторг пред гледката на толкова много разлагащи се сили, които в крайна сметка завършват с единство. Всичко работи за всичко.

Алгебрата служи за изучаване на облаците. Лъчите на небесното светило са ползотворни за позата. Ще посмее ли някой мислител да каже, че уханието на шипката е ненужно на звездите? Кой е в състояние да изчисли пътя, изминат от една молекула? Нима ние знаем дали създаването на нови светове не е обусловено от падането на пясъчните зърна? Кой познава взаимните приливи и отливи на безкрайно голямото и на безкрайно малкото, отгласите на първопричините в бездните на съществото и в лавините на вселената? И най-нищожното червейче има своето значение. Малкото е велико, великото е малко. Всичко е уравновесено от закономерността. Страшно зрелище за ума. Между одушевените същества и неодушевената материя съществуват удивителни връзки. В безпределното мироздание — от слънцето до бълхата — няма място за взаимно презрение. Всички се нуждаят едни от други. Светлината не отнася в лазурната шир земните ухания, без да знае какво ще стори с тях. Нощта раздава звездна есенция на заспалите цветя. Всяка летяща птица е свързана с нишката на вечността. Зараждането се усложнява от появата на метеор или от лястовичето, което счупва с човка яйцето си. За него е еднакво важно излизането на земен червей и появяването на бял свят на Сократ. Там, където свършва телескопът, започва микроскопът. Чие поле на зрение е по-величествено? Решете сами. Плесента е плеяда цветя. Мъглявината е мравуняк от звезди. Колко по-тясна и удивителна е връзката между духовните явления и състоянието на материята. Стихиите и човешките принципи се размесват, съчетават, съединяват, умножават се едни чрез други и довеждат в крайна сметка материалния и духовния мир до една и съща яснота. Явлението постоянно се повтаря. В необятните космически размени всемирният живот снове в непознати количества, смесва всичко в невидими загадъчни течения, използува всичко, не загубва дори един сън и посява тук животинче, там небесно светило; той се люшка и криволичи, пръснат навред и неделим, превръща светлината в сила и мисълта в стихия, разлага всичко освен геометричната точка, която казва „аз“. Той свежда всичко към душата-атом. Разгръща всичко в Бога. Смесва всички дейности — от най-висшата до най-нисшата — в мрака на някакъв шеметен механизъм, свързва полета на насекомото с движението на земята, подчинява — Знам ли сам? Може би само поради тъждеството на закона — придвижването на кометата по небесния свод на въртенето на инфузорията в капка вода. Механизъм, съставен от ум. Огромна система от зъбчати колела, чийто пръв двигател е мушичката и чието последно колело е зодиакът.

IV
Смяна на решетката

Изглежда, че тази градина, създадена някога, за да скрива тайни волности, се беше преобразила и беше вече в състояние да приюти тайните на непорочността. Нямаше вече нито люлки, нито морави, нито беседки, нито пещери. Само пищно разнищен мрак, който се спускаше като воал от всички страни. Пафос отново се беше превърнал в Едем. Разкаяние беше очистило това убежище. Цветарката предлагаше сега цветята си на душата. Приветливата градина, доста опетнена по-рано, беше станала отново девствена и свенлива. Председател на съд, подпомогнат от градинар — двама наивници, единият от които си въобразяваше, че се явява продължител на делото на Ламоаньон, а другият — че е продължител на делото на Льо Нотр, бяха пригладили, окастрили, накичили и натруфили градината, нагаждайки я за любовни похождения. Природата обаче я беше завладяла наново, изпълнила я бе със сянка и бе я приготвила за истинска любов.

Едно сърце сред това уединение беше съвсем назряло за нея. Любовта трябваше само да се мерне. Там се издигаше храм от зеленина, трева, мъхове, птичи въздишки, меки сенки, раздвижени клони за една душа, изтъкана от нежност, вяра, невинност, надежда, копнеж и илюзии.

Козет беше напуснала манастира още почти дете. Тя беше навършила наскоро четиринадесет години и се намираше в „неблагодарната възраст“ за жените. Както вече казахме, като се изключат очите, тя изглеждаше по-скоро грозна, отколкото хубава. Чертите й не бяха неприятни, но тя беше слаба, несръчна, плаха и дръзка едновременно, с една дума — преждевременно израсло момиче.

Възпитанието й беше завършено. Или, с други думи, бяха я учили на Закон Божи и на първо място на набожност. Бяха й преподавали също и малко „история“ или това, което наричат история в манастира, география, граматика, причастията, имената на френските крале, малко музика, малко рисуване и прочие, но всъщност тя не знаеше нищо и не можеше да разграничи очарованието от опасността. Душата на девойката не трябва да се оставя в тъмнина. Защото по-късно тя става жертва на груби и неочаквани миражи, както когато се стои продължително в тъмна стая. Но неведението на девойката трябва да се разпръсне внимателно и деликатно по-скоро посредством отблясъците на действителността, а не като се изложи направо на нейните ярки лъчи. Полезна, мека полусветлина, която разсейва детските страхове и възпрепятствува падението. Само майчиният усет, удивително вродено чувство, в което говорят спомените на девственицата и опитът на жената, знае как да създаде тази полусветлина. Нищо не може да замени майчиния усет. Всички монахини на света не струват колкото една само майка, когато става дума да се подготви душата на една девойка.

Козет не беше имала майка. Тя бе имала само много майки, майки в множествено число.

Колкото до Жан Валжан, макар и преизпълнен с най-нежни чувства и загриженост, той беше само един стар мъж, който нямаше понятие абсолютно от нищо.

А колко много умение е необходимо при възпитанието, при тази тежка задача — подготвяне на девойката за живота, — за да се бориш срещу великото неведение, наречено непорочност.

Нищо не предразполага повече девойките към любовни изживявания, както манастирът. Манастирът обръща мислите към неведомото. Сърцето, затворено в себе си, се терзае, не можейки да се довери, и става по-сантиментално, не можейки да се разтвори. Оттам видения, предположения, догадки, наченати романи, мечтани приключения, вълшебни замъци, изградени изцяло в тъмните дълбини на духа, мрачни и тайни жилища, където, веднъж прекрачена решетката, тутакси се закотвят нахълталите страсти. Манастирът упражнява насилие и ако иска да победи човешкото сърце, неговият натиск трябва да трае цял живот.

Козет не би могла да намери нищо по-сладостно и по-опасно от къщата на улица Плюме при излизането си от манастира. Това означаваше продължение на уединението, но съчетано със зараждаща се волност. Затворена градина, но изпълнена с дива, пищна, сладострастна и уханна природа. Същите блянове, както в манастира, но с прибавка на бегло зърнати младежи. Пак решетка, да, но обърната към улицата.

И все пак, още веднъж повтаряме, когато Козет пристигна в този дом, тя беше само дете. Жан Валжан й предаде необработената градина.

— Прави каквото искаш тук — й казваше той.

Това забавляваше Козет. Тя прерови всички гъстаци и обърна всички камъни, търсеше „животни“, играеше си, докато дойдеше часът, когато щеше да започне да мечтае. Тя обичаше градината заради насекомите, намерени под краката й в тревата, докато дойдеше часът, когато щеше да я обикне заради звездите, които щеше да вижда над главата си през клоните на дърветата.

Освен това тя обичаше баща си, тоест Жан Валжан, с цялата си душа, с чистосърдечната детска обич, която превръщаше стария мъж в желан и чаровен другар. Спомняте си, че господин Мадлен четеше много. Жан Валжан беше продължил да чете. Той се беше научил да говори хубаво. Притежаваше скритото богатство и красноречие на правдив и непридирчив ум, който се беше развивал непринудено. Останало му беше точно толкова суровост, колкото да придаде по-голямо очарование на благостта му. Неизхабен ум и добро сърце. Насаме в Люксембургската градина той й обясняваше нашироко всичко, черпейки от прочетеното, както и от изстраданото. Докато го слушаше, Козет мечтаеше със зареян поглед.

Този простосърдечен човек задоволяваше мисълта на Козет, както дивата градина задоволяваше очите й. Когато й омръзнеше да гони пеперуди, тя изтичваше запъхтяна към баща си и казваше:

— Ух, колко тичах!

А той я целуваше по челото.

Козет обожаваше стареца. Тя го следваше неотстъпно. Там, където беше той, й беше толкова хубаво! Понеже Жан Валжан не живееше нито в предната къща, нито в градината, тя се чувствуваше по-добре в застлания с камъни заден двор и в малката къщурка със сламените столове, отколкото сред своите лехи с цветя и в големия салон с тапицерии и наредени край стената меки кресла. Понякога Жан Валжан й казваше усмихнат, щастлив, че тя му досажда:

— Защо не си отидеш там! Остави ме малко сам!

Тя му се караше нежно и едва ли имаше нещо по-мило от тези пленителни упреци, отправени от дъщерята към бащата.

— Татко, много е студено у вас. Защо не си сложите килим и печка?

— Мило дете, има толкова хора, които струват много повече от мене, а нямат дори покрив над главата си.

— Ами защо тогава у мен е толкова топло и има всичко, което трябва?

— Защото ти си жена и дете.

— И таз добра! Нима мъжете трябва да стоят на студено, сред неудобства!

— Някои мъже.

— Добре, тогава аз ще идвам толкова често тук, че вие ще бъдете принуден да запалите огън.

Или му казваше:

— Татко, защо ядете такъв лош хляб?

— Ей тъй, дъще.

— Добре, щом вие го ядете, ще го ям и аз.

И тогава Жан Валжан ядеше бял хляб, защото не искаше Козет да яде черен.

Козет си спомняше съвсем смътно детството си. Тя се молеше сутрин и вечер за майка си, която не познаваше. Двамата Тенардие се мяркаха в съзнанието й като страшни призраци, които беше видяла насън. Спомняше си, че „веднъж, през нощта“, беше отишла за вода в някаква гора. Въобразяваше си, че това е било много далеч от Париж. Струваше й се, че животът й е почнал в някаква бездна и Жан Валжан я беше измъкнал оттам. Представяше си детството си като период, през който около нея е имало само стоножки, паяци и змии.

Когато се размисляше вечер, преди да заспи, понеже нямаше ясна представа дали е дъщеря на Жан Валжан и дали той е неин баща, тя си въобразяваше, че душата на майка й е преминала в този добър старец и е дошла, за да живее край нея.

Когато Жан Валжан седеше, тя допираше страна до белите му коси и отронваше безмълвно сълза, казвайки си: „Може би този човек е майка ми!“

Колкото и странно да звучи подобно твърдение, в дълбокото си невежество на възпитавано в манастир момиче, още повече, че майчинството е напълно непонятно за девственицата, Козет си беше въобразила в края на краищата, че изобщо не е имала майка. Та тя не знаеше дори името и! Всеки път, когато й се случеше да зададе този въпрос на Жан Валжан, той мълчеше. Ако повтореше въпроса си, той и отвръщаше с усмивка. Веднъж тя настоя. Сълза смени усмивката.

Мълчанието на Жан Валжан забулваше в мрак Фантин.

Благоразумие ли се таеше в него? Или почит? Страх да изложи това име на волята на случая, като го повери на чужда памет?

Докато Козет беше малка, Жан Валжан охотно й говореше за майка й. Когато порасна, това стана невъзможно. Като че ли той не смееше вече да подхване подобен разговор. Заради Козет ли? Или заради Фантин? Изпитваше благоговеен страх при мисълта да въведе тази сянка в душата на Козет, да намеси в тяхната съдба мъртвата. Колкото по-свещена беше за него тази сянка, толкова по-страшна му се струваше тя. Когато мислеше за Фантин, той се чувствуваше задължен да мълчи. Сякаш виждаше неясно в мрака поставен на устните пръст. Целият свян на Фантин, който по време на живота й я беше напуснал така грубо, като че ли й се беше възвърнал след смъртта, за да бди гневно над покоя на мъртвата и да я пази недостъпна в гроба. Дали Жан Валжан изпитваше неволно неговото въздействие? Ние, вярващите в смъртта, не спадаме към скептиците, които биха отхвърлили това тайнствено обяснение. За това именно Жан Валжан не можеше да произнесе дори пред Козет името на Фантин.

Веднъж Козет му каза:

— Татко, тази нощ видях майка си насън. Имаше две големи криле. Тя навярно в живота си е била същинска светица.

— Защото беше мъченица — отвърна Жан Валжан.

Но независимо от всичко това той беше щастлив.

Когато Козет излизаше с него, тя се облягаше на ръката му, а сърцето й туптеше, изпълнено с гордост и щастие. При всяка подобна проява на изключителна привързаност, виждайки, че девойката се задоволява само с него, сърцето му се топеше от блаженство. Бедният човек потръпваше, обзет от неземна радост. Той се опитваше възторжено да се увери, че това ще трае през целия му живот. Казваше си, че действително не е страдал достатъчно, за да заслужи такова сияйно щастие и благодареше на Бога дълбоко в душата си, че е допуснал той, клетникът, да бъде обичан от това невинно създание.

V
Розата забелязва, че е станала бойно оръжие

Веднъж Козет се погледна случайно в огледалото и си каза: „Чудно нещо!“ Стори й се, че едва ли не е станала хубава. Тя изпита необикновено вълнение. До този миг не се беше замисляла за лицето си. Виждаше се в огледалото, но не се оглеждаше. Освен това твърде често й бяха повтаряли, че е грозна. Само Жан Валжан казваше кротко:

— Нищо подобно!

Както и да е, Козет открай време се мислеше за грозна. Тя беше израсла с тази мисъл и се беше примирила лесно, по детски, с нея. А ето че изведнъж огледалото й казваше също както Жан Валжан: „Нищо подобно!“

Козет не мигна цялата нощ.

„Ами ако наистина съм хубава? — мислеше си тя. — Колко смешно ще бъде, ако наистина съм хубава!“

Тя си спомни приятелките си, които се отличаваха с хубостта си в манастира, и си каза:

„Гледай ти! Значи, и аз ще стана като госпожица еди-коя си?“

На другия ден пак се огледа, неслучайно и душата й беше обзета от съмнение.

„Къде ми е бил умът? — каза си тя. — Грозна съм си, и толкова.“

Всъщност тя не се беше наспала, очите й бяха хлътнали, бузите — бледи. Козет не изпита кой знае колко голяма радост предната вечер, когато откри красотата си, но истински се натъжи, когато трябваше да се откаже от това откритие. Не се погледна повече в огледалото и цели две седмици се мъчеше да се сресва, обърнала гръб към него.

След вечеря тя бродираше гоблен или някое друго ръкоделие, каквото бе работила в манастира, а Жан Валжан четеше край нея. Веднъж тя вдигна очи от везбата и се изненада силно от неспокойния поглед на баща си, устремен към нея.

Друг път минаваше по улицата и й се стори, че някой, когото не видя, каза зад гърба й:

— Хубава девойка, но лошо облечена.

„Ами! — помисли си тя. — Сигурно не се отнася за мене. Аз съм добре облечена, но съм грозна.“

По това време тя носеше плюшената си шапка и вълнената рокля.

Най-сетне един ден тя правеше нещо в градината и чу горката стара Тусен да казва:

— Забелязвате ли, господине, колко се е разхубавила госпожицата?

Козет не чу какво отговори баща й. Думите на Тусен преминаха през нея като електрически ток. Тя напусна тичешком градината, качи се в спалнята си, спусна се към огледалото — цели три месеца не се беше оглеждала в него — и нададе вик. Остана заслепена от себе си.

Беше не просто хубава, но красива. Не можеше да не се съгласи с Тусен и с огледалото си. Снагата й се беше оформила, кожата й беше станала снежнобяла, косите лъскави, някакъв непознат блясък пламтеше в сините й очи. Тя се убеди напълно в красотата си, като че пред нея внезапно просветна. Впрочем ето че и другите вече забелязваха хубостта й. Тусен го беше казала; нямаше никакво съмнение, че и минувачът също бе говорил за нея. Козет слезе в градината, чувствувайки се царица. Обзета от неизразимо опиянение, смутена и ликуваща, тя чуваше птичи песни в дърветата, макар че беше още зима, небето й се струваше позлатено, виждаше слънчеви лъчи в клоните и цветя в храстите.

Жан Валжан от своя страна изпитваше дълбоко, неподдаващо се на обяснение безпокойство.

Защото от известно време той със страх наблюдаваше красотата, която всеки ден все по-ярко разцъфваше върху нежното лице на Козет. Сияйна зора за всички други, тревожна за него.

Козет от доста време вече беше хубава, без да го забележи. Но още от първия ден неочакваната светлина, която изгряваше бавно и заливаше постепенно цялата девойка, причини болка на мрачния взор на Жан Валжан. Той почувствува, че това ще внесе промяна в щастливия му живот, толкова щастлив досега, затова не смееше да се помръдне, за да не би да размести нещо. Този човек, който беше минал през толкова страдания, с още незаздравели рани, нанесени му от съдбата, който беше на времето едва ли не зъл и беше станал напоследък едва ли не праведник, който, след като беше влачил веригата на каторгата, влачеше сега невидимата, но тежка верига на прикритото безчестие, този човек, когото законът не беше пуснал от лапите си и който можеше всеки миг да бъде уловен отново в мрака на своята добродетел, за да бъде изведен в ярката светлина на публичния позор, приемаше всичко, извиняваше всичко, прощаваше всичко, благославяше всичко, готов бе на всичко и искаше в замяна от провидението, от хората, от закона, от обществото, от света и от природата едно-единствено нещо: Козет да го обича!

Козет да продължава да го обича! Бог да не пречи на сърцето на това дете да се приближи към него и да му принадлежи. Обичан от Козет, той се чувствуваше изцелен, отпочинал, умиротворен, задоволен напълно, възнаграден за всичко, възвеличен. Ако му кажеха: „Искаш ли да бъдеш по-щастлив?“ Той би отговорил: „Не.“ Ако Бог го запиташе: „Искаш ли рая?“ Той би отговорил: „Бих се излъгал, ако приема.“

Всичко, което можеше макар и най-леко да накърни техния начин на живот, го изпълваше с тревога като начало на нещо ново. Той никога не беше имал много ясна представа за женската хубост, но разбираше инстинктивно, че тя е опасна.

Гледаше уплашен от дълбините на своето униние, на своята отритнатост, на своята старост, неприветливост и грохналост тази красота, която се разцъфваше все по-горда и по-победоносна до него, пред очите му, върху невинното и вече опасно лице на детето.

Той си казваше: „Колко е хубава! Какво ще стане с мене?“

В това именно неговата обич се различаваше от обичта на майката. Майката би наблюдавала с радост това, което той гледаше с трепет.

Първите признаци не закъсняха да се появят.

Още на следващия ден, в който си бе казала: „Разбира се, че съм хубава!“, Козет започна да обръща внимание на дрехите си. Тя си припомни думите на случайния минувач: „Хубава, но зле облечена“ — пророчески повей, който я лъхна и отмина, след като хвърли в сърцето й едно от двете семена, изпълващи по-късно целия живот на всяка жена — семето на кокетството. Другото семе е любовта.

Ведно с увереността в красотата й у Козет се разгърна и цялата й женственост. Тя изпита отвращение към вълнената рокля и се срамуваше от плюшената си шапка. Баща й никога не й бе отказвал нищо. У нея тутакси се разви вкус към хубави шапки, рокли, наметки, обувки, маншон; тя придоби незабавно умението да различи кой плат ще й отива, кой цвят ще й стои добре, това умение, което прави парижанката така пленителна, така неотразима и така опасна. Изразът „чаровна жена“ е бил измислен за парижанката.

За по-малко от месец малката Козет от пустинната улица Вавилон стана не само една от най-хубавите — а това не е малко — жени на Париж, но и една от „най-добре облечените“, което е още по-ценно. Тя би желала да срещне оня „минувач“, за да види какво ще каже сега и „да му даде да разбере“! Истината е, че Козет беше възхитителна във всяко отношение и умееше от пръв поглед да различи шапка на Жерар от шапка на Ербо.

Жан Валжан наблюдаваше тревожно опустошителното въздействие на кокетството. Обречен самият той винаги да пълзи или най-многото да ходи изправен, клетникът виждаше, че Козет бе създадена да лети.

Впрочем при най-бегло оглеждане тоалета на Козет всяка жена би разбрала, че тя няма майка. Някои съвсем дребни изисквания на благоприличието, някои общоприети условности не бяха спазени. Всяка майка например би й казала, че девойките не се обличат в дамаска.

Първия ден, когато Козет излезе с копринена рокля, наметка и бяла шапка от креп, тя хвана весело Жан Валжан под ръка, поруменяла, сияеща, горда и блестяща.

— Харесвам ли ви така, татко? — попита го тя.

В отговора на Жан Валжан прозвуча едва ли не горчива завист:

— Прекрасна си!

По време на разходката той се държа както всеки друг път. А когато се прибраха, попита Козет:

— Няма ли вече да носиш предишната си рокля и шапка?

Това ставаше в спалнята на Козет. Тя се обърна към закачалката в гардероба, където висеше пансионерската й одежда, и отвърна:

— Тия дрехи за плашило! За какво ми са, татко? О, дума да не става, никога вече няма да туря тия грозотии. С това чудо на главата съм същинско чучело!

Жан Валжан въздъхна дълбоко.

От този ден той забеляза, че Козет, която по-рано искаше винаги да си останат в къщи, като казваше: „Татко, много по-забавно ми е тук, с вас“, сега постоянно искаше да излизат. И наистина, за какво ви са хубаво лице и изящен тоалет, ако не ги показвате?

Той забеляза също, че Козет не проявяваше вече предишното предпочитание към задния двор. Сега тя охотно, оставаше в градината и не без удоволствие се разхождаше пред решетката. А Жан Валжан, все по-саможив, не стъпваше в градината и стоеше в задния двор като домашен пес.

Откакто разбра, че е хубава, Козет загуби очарованието на неосъзнатата красота. Изтънчено очарование, защото хубостта, съчетана с чистосърдечието, има неизказана привлекателност и няма нищо по-запленяващо от ослепително красивата невинност, която върви, като държи в ръката си — без сама да знае — ключа от рая. Но ако Козет загуби донякъде невинната си прелест, тя придоби за сметка на това по-задълбочено, сериозно очарование. Цяла проникната от радостното съзнание за младост, невинност и красота, от нея се излъчваше някаква вълнуваща печал.

Точно по това време, след като не я бе виждал шест месеца, Мариус я зърна отново в Люксембургската градина.

VI
Сражението започва

Подобно на Мариус, Козет тлееше в своето уединение, готова да пламне. Съдбата, с присъщото й невнятно и съдбоносно търпение, приближаваше бавно едно към друго тези две наелектризирани същества, изнурени от бурно накипялата страст, тези две натежали от любов души, напомнящи натежали от гръмотевици облаци, които трябваше да се сблъскат и да се слеят с поглед, както облаците се сливат със светкавица.

В любовните романи толкова често се е злоупотребявало със силата на погледа, че хората вече престанаха да вярват в нея. Едва ли някой може сега да се осмели да твърди, че две същества са се обикнали, щом погледите им са се срещнали. И все пак точно така, само така хората се влюбват един в друг. Останалото е нещо съвсем друго и идва много по-късно. Нищо по-реално от тези силни сътресения, които се пораждат в едната и в другата душа при размяната на подобна искра.

В часа, когато Козет, без да съзнава, хвърли на Мариус погледа, който така дълбоко го смути, Мариус не подозираше, че и той бе хвърлил на Козет същия смущаващ поглед.

И тя изпита същата болка и същата наслада.

Отдавна вече Козет беше забелязала и разгледала Мариус, така както момичетата умеят да разглеждат, без да поглеждат направо. Мариус продължаваше да вижда Козет грозна, но тя вече бе започнала да го намира хубав. Но понеже не й обръщаше никакво внимание, младежът й беше напълно безразличен.

И все пак тя не можеше да не си мисли, че той има хубави коси, хубави очи, прекрасни зъби, приятен тембър — беше го чула да разговаря с един свой приятел, че се движеше малко несръчно може би, но особено изящно, че съвсем не изглеждаше глупав, че от цялата му външност лъхаше благородство, благост, простота и гордост и че най-сетне, макар и беден, той, общо взето, изглеждаше както трябва.

В деня, когато очите им се срещнаха и си казаха неочаквано първите непонятни и неизразими слова, които нашепва погледът, Козет не разбра веднага смисъла им. Тя се върна замислена в къщата на улица Уест, където Жан Валжан по навик беше дошъл да прекара месец и половина. Когато се събуди на следващия ден, пак се сети за непознатия младеж, който толкова дълго се беше държал ледено равнодушно и който сега като че ли бе започнал да й обръща внимание, но неговото внимание сякаш не й достави никакво удоволствие. Доядя я дори по-скоро на този красив горделивец. У нея се пробуди някаква войнствена наклонност. Стори й се, че най-сетне може да му отмъсти и изпита детинска радост от това.

Съзнавайки хубостта си, тя чувствуваше, макар и не съвсем определено, че притежава силно оръжие. Жените си играят с красотата си, както децата си играят с ножа. И понякога се нараняват.

Спомняте си колебанията, трепета, вълненията на Мариус. Той стоеше на пейката си, не смеейки да се приближи. Държането му дразнеше Козет. Изведнъж тя каза на Жан Валжан:

— Да се поразходим натам, татко.

Понеже Мариус не се приближи до нея, тя се приближи до него. В подобен случай всяка жена постъпва като Мохамед. И после, странно явление, обикновено първият признак за истинско чувство у младежа е стеснителността, а у девойката — дързостта. Това е изненадващо, но всъщност е съвсем естествено. В стремежа си да се приближат, двата пола разменят качествата си.

Този ден погледът на Козет подлуди Мариус, а погледът на Мариус извика трепет у Козет. Мариус си отиде изпълнен с увереност, а Козет — с тревога. От този миг те лудо се влюбиха един в друг.

Първото нещо, което изпита Козет, беше неопределена, дълбока печал. Стори й се, че душата й внезапно помръкна. Тя не я разпознаваше вече. Непокътнатата моминска душа, студена и безгрижна, напомня снега. Тя се стопява, когато любовта — нейното слънце, я огрее.

Козет не знаеше какво е любов. Тя никога не беше чувала тази дума, произнесена със земното й значение. В свитъците със светска музика, които проникваха в манастира, думата „любов“ беше заменена навсякъде с друга римуваща се дума — „ров“, „покров“. Това образуваше загадъчни словосъчетания от рода на: „Ах, какъв сладък ров!“ или: „Състраданието не е покров!“, които възбуждаха въображението на по-възрастните пансионерки. Но Козет беше напуснала манастира твърде малка, за да се занимава с този „ров“. Затова тя мъчно би могла да даде някакво име на чувствата, който я вълнуваха. Но нима болестта ви е по-лека, когато не знаете името й?

Козет се влюби още по-страстно именно защото беше в пълно неведение. Тя не знаеше дали това е добро или лошо, дали е полезно или вредно, необходимо или смъртоносно, вечно или мимолетно, позволено или забранено. Просто беше влюбена. Много биха я учудили, ако й кажеха:

— Нима не спите? Но това е забранено! Нима не ядете? Та това е много лошо! Чувствувате се потисната? Имате сърцебиене? Не бива така. Изчервявате се и побледнявате, когато в дъното на дадена кичеста алея се зададе даден индивид, облечен в черно? Но това е ужасно!

Тя не би разбрала и би отговорила:

— Как мога да бъда виновна за нещо, което не зависи от мене и което ми е непонятно?

Оказа се, че любовта, която озари сърцето й, беше точно такава, каквато най-добре подхождаше на нейното душевно състояние. Тя се изразяваше в обожание отдалеч, безмълвно съзерцание, боготворене на непознат. Пред девойката се беше явил юноша, нощните блянове се бяха превърнали в роман, оставайки си пак блянове, жадуваният призрак беше станал действителност и беше добил плът, но нямаше още име, не беше се провинил в нищо, нямаше никакво петно, не беше изявил изисквания, нямаше никакви недостатъци. С една дума, далечен любим, засега още съвсем платоничен, добила човешки образ химера. Всяка по-осезаема и по-близка среща би подплашила в този период Козет, все още полупотънала в манастирското невежество, което преувеличава всичко. У нея бяха смесени всички детски и всички монахински страхове. Манастирският Дух, от който тя се пропиваше цели пет години, се изпаряваше бавно и все още замрежваше погледа й. В това състояние тя имаше нужда не от възлюблен, не дори и от обожател, а само от блян. И тя започна да обожава Мариус като пленително, лъчезарно и непостижимо видение.

Понеже крайната наивност граничи с крайно кокетство, тя му се усмихваше съвсем открито.

Очакваше всеки ден с нетърпение часа за разходка, намираше Мариус в градината, чувствуваше се неизказано щастлива и си въобразяваше, че най-искрено изразява мисълта си, казвайки на Жан Валжан:

— Колко привлекателна е Люксембургската градина!

Мариус и Козет не знаеха абсолютно нищо един за друг. Те не си говореха, не се поздравяваха, не се познаваха. Само се виждаха. И подобно на звездите в небето, които са разделени от милиони левги, те живееха във взаимно съзерцание.

Така малко по малко Козет ставаше жена, красива, влюбена жена, съзнаваща красотата си и в пълно неведение за любовта си. При това кокетна, но съвсем простодушно.

VII
Неопределена печал и дълбока скръб

Всяка опасност се долавя инстинктивно. Старата, вечна майка-природа предупреждаваше глухо Жан Валжан за присъствието на Мариус. Жан Валжан беше изтръпнал в съкровените дебри на душата си. Той не забелязваше нищо, не знаеше нищо и псе пак се вглеждаше с упорита настойчивост в пълното си неведение, като че ли чувствуваше, че, от една страна, нещо се изгражда, а от друга, нещо се руши. Мариус, и той предупреден от същата майка-природа — по силата на дълбоко осмисления закон на Всеблагия Бог, — правеше всичко възможно да се изплъзне от погледа на „бащата“. И все пак понякога Жан Валжан случайно го съзираше. Държането на младежа съвсем не бе естествено. Той проявяваше съмнително благоразумие и неумело безразсъдство. Не се приближаваше вече до тях както по-рано. Сядаше далеч и се застояваше на пейката унесен. Държеше книга и си даваше вид, че чете. Защо се преструваше, че чете? По-рано идваше в градината със старите си дрехи, а сега слагаше всеки ден новия си костюм. Кой знае, може би дори къдреше косата си! Очите му бяха много особени, носеше ръкавици. С една дума, Жан Валжан от все сърце ненавиждаше младежа.

Козет с нищо не се издаваше. Без да разбира добре какво точно изживява, тя инстинктивно долавяше, че това е сериозно и че трябва да го затаи в себе си.

Жан Валжан с досада виждаше някаква връзка между появилия се у Козет вкус към тоалети и навика на младежа да носи новите си дрехи. Това сигурно беше случайно, но опасно съвпадение.

Той никога не отваряше дума за непознатия младеж пред Козет. Веднъж обаче не можа да се въздържи и обзет от смътно отчаяние, което понякога кара човека сам да изследва дълбините на нещастието си, възкликна:

— Колко важност си придава този младеж!

Една година по-рано Козет би отговорила с безразличието на малко момиче:

— Нищо подобно! Много е привлекателен дори!

Десет години по-късно, с любовта към Мариус в сърцето си, би отговорила:

— Имате пълно право. Не само че си придава важности, ами направо е непоносим!

В този период на живота и любовта си тя се ограничи да отговори с неподражаемо спокойствие:

— Кой? Оня младеж ли? — сякаш го забелязваше за пръв път в живота си.

„Ех, че съм изкуфял! — помисли си Жан Валжан. — Та тя изобщо не го е забелязала? Аз й го наврях в очите.“

О, старческо простодушие! О, детска мъдрост!

Още един закон на тези ранни години на любовна мъка и грижа, на тези ожесточени борби на първата любов срещу първите пречки е, че девойката не се улавя в никаква клопка, а младежът попада във всяка. Жан Валжан започна подмолна борба срещу Мариус, която младежът, във върховното безразсъдство, породено от страстта и възрастта му, изобщо не отгатна. Жан Валжан му устрои многократни засади. Сменяше часовете, смени пейката, забрави кърпичката си, дойде сам в градината. Мариус се навря стремглаво във всички капани и на всички въпросителни знаци, поставени като жалони по пътя му от Жан Валжан, отговори наивно: „Да.“ Козет обаче си оставаше зазидана в привидното си безразличие и невъзмутимото си спокойствие. Така че Жан Валжан стигна до следното заключение — този хапльо е влюбен в Козет, но Козет дори не подозира съществуването му.

Независимо от това сърцето му болезнено се свиваше. Часът, в който Козет щеше да се влюби, можеше да удари всеки миг. Та нали всичко започва най-напред с безразличие?

Само веднъж Козет допусна грешка и го подплаши. Той стана от пейката, след като бяха стояли цели три часа в градината, а тя възкликна:

— Толкова скоро!

Жан Валжан не прекъсваше разходките из Люксембургската градина, защото не искаше да измени на навиците си и главно, защото се страхуваше да не възбуди подозрение у Козет. Но през тези толкова сладки часове за влюбените, докато Козет се усмихваше на опиянения Мариус, който не виждаше нищо друго освен нейната усмивка и за когото в целия свят не съществуваше нищо друго освен лъчезарното любимо лице, Жан Валжан мяташе на Мариус унищожителни, мълниеносни погледи. Той, който напоследък се смяташе неспособен за недоброжелателство, изпитваше понякога чувството, в присъствие на Мариус, че отново става свиреп и жесток, че отново се разтварят и надигат против този младеж старите тъмни бездни в душата му, където някога клокочеше толкова мъст. Струваше му се, че у него отново се канят да изригнат нови кратери.

Как? Пак ли беше тук този омразен човек? Защо е дошъл? За да се върти около тях, да души, да проучва, да опитва почвата? Сигурно си казваше: „Хм! Защо пък не?“ Той беше дошъл да броди около живота му, около живота на Жан Валжан! Да броди около щастието му, за да го докопа и да го отмъкне!

И Жан Валжан добавяше мислено: „Точно така. Какво търси той? Приключение! Какво желае? Любовно похождение! Любовчица! А аз? Как? След като с години съм бил най-презреният, най-злочестият човек, след като живях шестдесет години на колене, след като изстрадах всичко, което може да изстрада едно човешко същество, след като остарях, без изобщо някога да съм бил млад, след като живях без семейство, без родители, без приятели, без жена, без деца, след като съм оросил с кръвта си всички камъни, всички трънаци, всички канавки, всички стени, след като съм благ, макар че са били сурови е мене, и добър, макар че са били зли с мене, след като отново станах честен човек въпреки всичко и простих всичкото зло, което ми бе сторено, точно в момента, когато съм възнаграден за изстраданото, в момента, когато всичко това е свършено, когато съм достигнал целта си, в момента, когато притежавам онова, което желая — и то съвсем справедливо, съвсем заслужено, защото съм го заплатил и извоювал, — всичко да си отиде, да се пръсне като дим, да загубя Козет, да загубя живота си, радостта, душата си, понеже на някакъв хапльо му било хрумнало да се шляе из Люксембургската градина!“

Тогава в зениците му пламваше мрачен и необикновен блясък. И това не беше вече поглед на човек към друг човек. Поглед на враг към враг. А поглед на куче към крадец.

Знаем останалото. Мариус продължи да се държи безразсъдно. Веднъж той проследи Козет до улица Уест. Друг път заговори портиера. А портиерът от своя страна не премълча и каза на Жан Валжан:

— Какъв е този любопитен младеж, господине, който се интересуваше за вас?

На другия ден Жан Валжан погледна Мариус така, че той най-сетне забеляза погледа му. Една седмица по-късно смени квартирата си. Закле се никога вече да не стъпи нито в Люксембургската градина, нито на улица Уест. Завърна се на улица Плюме.

Козет не се оплака. Тя не каза нищо, не зададе нито един въпрос, не потърси да узнае причината. Беше стигнала до този стадий, когато девойката се страхува да не би да отгатнат тайната й, да не би с нещо да я издаде. Жан Валжан нямаше никакъв опит в тия терзания. Между другото това е единственото мъчение, което е сладко и което той никога не беше изпитал. Затова не проумя какво означаваше мълчанието на Козет. Забеляза само, че тя стана печална, а той стана мрачен. Неопитността на единия и неопитността на другия се бяха сблъскали.

Веднъж той пожела да я изпита. Запита я:

— Искаш ли да отидем в Люксембургската градина?

Бледото лице на Козет тутакси се озари.

— Да — отговори тя.

Отидоха в парка. Изминали бяха три месеца. Мариус бе престанал да ходи там.

На другия ден Жан Валжан пак я попита:

— Искаш ли да отидем в градината?

— Не — отвърна Козет тъжно и кротко.

Жан Валжан беше поразен от тъжния й тон и съкрушен от кротостта й. Какво ставаше в тази толкова крехка и така затворена вече в себе си душа? Какво решение беше взела тя? Какво назряваше в мисълта й? Понякога, вместо да си легне, Жан Валжан сядаше край леглото си, скрил лице в ръце, и се питаше по цели нощи: „За какво може да мисли Козет?“ И се мъчеше да отгатне мислите й.

О, с какво скръбно съжаление си спомняше той в подобни мигове манастира, този непорочен връх, ангелска обител, недостъпен ледник на добродетелта! Той си представяше с безнадежден копнеж манастирската градина, пълна с непознати цветя и затворени девици, където всички ухания и всички души възлизат право към небето! С какво обожание си опомняше сега за затворилия се завинаги зад него рай, откъдето той беше излязъл доброволно и беше слязъл безразсъдно на земята. Колко съжаляваше за благородството и безумието, които беше проявил, като беше върнал Козет в света. Жалък герой на себеотрицанието, който беше станал жертва на предаността си. Колко често си повтаряше: „Какво направих?“

Той обаче с нищо не издаваше мислите си пред Козет. Нито се сърдеше, нито беше груб. Все същото спокойно, добродушно лице. Обноските му към нея бяха станали дори по-нежни и по-бащински от когато и да било. Единствено по-голямата му загриженост можеше да издаде тягостното му настроение.

Козет от своя страна линееше. Тя страдаше от отсъствието на Мариус точно така, както се беше радвала на присъствието му, без да си дава сметка за това. Когато Жан Валжан престана да я води на обичайната им разходка, вроденият женски усет й пошепна смътно да не дава вид, че държи на Люксембургската градина, защото баща й отново ще я заведе там само ако види, че това й е безразлично.

Но минаваха дни, седмици, месеци. Жан Валжан прие безмълвно безмълвното съгласие на Козет. Тя съжали за въздържаността си. Но много късно. В деня, когато отидоха отново в градината, Мариус не беше вече там. Бе изчезнал. Всичко бе свършено. Какво можеше да стори тя? Дали щеше някога да го срещне отново? Тя почувствува, че сърцето й се свива и това усещане не само не намаляваше, но нарастваше с всеки изминат ден. Козет не знаеше вече дали е лято или зима, дали грее слънце, или вали дъжд, дали птичките пеят, дали е сезонът на гергините или на великденчетата, дали Люксембургската градина е по-приятна от Тюйлери, дали бельото, което донасяше перачката, е прекалено много или недостатъчно колосано, дали Тусен се е справила добре или зле с „покупките“ и стоеше потисната, углъбена в себе си, заета с една-единствена мисъл, втренчила безизразно поглед, както човек гледа нощем черната бездънна тъмнина, в която се е разсяло някакво видение.

Впрочем само бледността й издаваше мислите й пред Жан Валжан. Понякога той я питаше:

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — отвръщаше тя. И понеже отгатваше, че и той е печален, тя го запитваше на свой ред след кратко мълчание: — А вие, татко, да не би да не сте добре?

— Аз ли? — отговаряше той. — Нищо ми няма.

Тези две същества, които се бяха обичали така много и така трогателно, които бяха живели толкова дълго едно за друго, страдаха сега едно до друго, едно заради друго, без да си го кажат, без да се упрекват, разменяйки си усмивки.

VIII
Веригата

По-нещастният от двамата беше Жан Валжан. Дори сред скърбите младостта винаги запазва известна ведрина.

В някои мигове Жан Валжан страдаше така жестоко, че се вдетиняваше. Присъщо е на страданието да събужда детето във възрастния мъж. Той чувствуваше властно, че Козет му се изплъзва. Би желал да се бори, да я задържи, да предизвика възхищението й с някакъв външен блясък. Тези толкова детински, както вече казахме, и същевременно старчески мисли му дадоха, точно поради наивността си, доста правилна представа за въздействието на разните дрънкулки върху въображението на девойките. Веднъж му се случи да срещне на улицата някакъв генерал на кон, в парадна униформа, граф Кутар, комендант на Париж. Той завидя на този позлатен мъж. Помисли си: какво щастие би било да може да облече тази униформа, която така бие на очи. Ако Козет го видеше с нея, тя щеше да остане заслепена. Тогава той щеше да я хване под ръка, щяха да минат заедно пред входа на Тюйлери, стражата щеше да му отдаде почит и Козет щеше да се задоволи с това и нямаше да поглежда вече младите мъже.

Неочаквано събитие го потресе сред мрачните му мисли.

Откакто се бяха настанили на улица Плюме, една нова привичка разнообразяваше уединения им живот. Понякога си доставяха удоволствието да отидат да наблюдават изгрев-слънце — безметежна радост, която подхожда на тия, които встъпват в живота, и на тия, които го напущат.

Ранната утринна разходка е за хората, които обичат самотата, равнозначна на нощна разходка, с една прибавка — по-веселата природа. Улиците са безлюдни, но птичките пеят. Козет, самата тя птичка, се будеше охотно рано. Тези сутрешни излети се подготвяха още от вечерта. Той предлагаше, тя приемаше. Уговаряха разходката като заговор, излизаха, преди да се съмне — това забавляваше Козет. Подобни безобидни чудатости се нравят на младите.

Жан Валжан, както знаем, беше склонен да ходи в малко посещавани места, в самотни кътчета, изоставени местности. По онова време в парижките предградия имаше бедняшки ниви, които почти се сливаха с града. Там лете растеше рядко жито, а наесен, като се прибереше реколтата, те изглеждаха по-скоро проскубани, отколкото ожънати. Жан Валжан изпитваше особено предпочитание към тях. Козет не скучаеше там. За него — самота, за нея — волност. Там тя отново се превръщаше в малко девойче, можеше да тича и дори да си играе, сваляше шапката си, слагаше я на коленете на Жан Валжан и береше букети цветя. Тя се любуваше на пеперудите, кацнали на цветята, но не ги ловеше. Нежността и милозливостта се пораждат ведно с любовта и девойка, която лелее в гърдите си трепетен и крехък блян, жали пеперудините крила. Тя плетеше венци от макове, слагаше ги на главата си и наситените със слънце, пламтящо червени цветя стояха като огнена корона над свежото й румено лице.

Дори след като животът им се помрачи, двамата запазиха навика да правят тези сутрешни разходки.

И така, една октомврийска утрин, примамени от приятната есен през 1831 година, те излязоха и призори бяха вече близо до градската врата Мен. Не беше се зазорило още, само вече леко се развиделяваше. Тръпен, чаровен миг. В бледото, дълбоко небе блещукаха тук-таме съзвездия, земята беше съвсем черна, небето — съвсем бяло, стръкчетата трева потръпваха, навред тайнствен полумрак. В небето, на неимоверна височина, едва ли не до самите звезди, пееше чучулига и този химн на мъничката птичка, отправен към безконечното, умиротворяваше простора. На изток върху стоманенобледия кръгозор се очертаваше тъмният силует на Вал-дьо-Грас. Ослепителната Венера възлизаше над купола подобно на душа, която се изплъзва от тъмна сграда.

Всичко дишаше мир и тишина. На пътя не се мяркаше жива душа. Долу се виждаха от време на време някой и друг работник, които отиваха на работа.

Жан Валжан седеше върху гредите, струпани в страничната алея на пътя, пред вратата на един дървен склад. Той се беше загледал в пътя, обърнал гръб на зората. Забравил беше изгряващото слънце. Беше потънал в едно от тия дълбоки съзерцания, когато всички мисли се съсредоточават и когато дори и погледът е като че ли затворен между четири стени. Наблюдава се подобна углъбеност, която би могла да се нарече вертикална. Човек потъва толкова дълбоко, че е нужно време, за да се изкачи отново на земята. Жан Валжан се беше углъбил така. Той мислеше за Козет, мислеше си колко щастливи биха могли да бъдат, ако нищо не се изпречеше между него и нея, защото тя изпълваше живота му със светлина, която беше необходима като въздух за неговата душа. Той се чувствуваше едва ли не щастлив, унесен в мечтите си. Права до него, Козет гледаше как облаците розовеят.

— Татко — извика внезапно тя. — Слушай, като че ли оттам идва някой!

Жан Валжан вдигна очи.

Козет не се лъжеше.

Шосето, което води към някогашната градска врата Мен, е продължение, както знаете, на улица Севр и пресича под прав ъгъл вътрешния булевард. На пресечката на шосето и булеварда, точно на завоя, се чуваше необясним за този толкова ранен час шум и се забелязваше някаква неясна тъмна маса. Нещо безформено идваше от булеварда и завиваше по шосето.

Тъмната маса нарастваше и се придвижваше равномерно, настръхнала, тръпнеща. Наподобяваше каруца, но не можеше да се различи товарът. Мяркаха се коне, колела, долитаха викове, плющене на камшици. Постепенно очертанията се избистриха, макар и още обвити в сумрачна мъгла. Действително беше каруца, завила преди малко по шосето и идваща към градската врата, близо до която седеше Жан Валжан. Зададе се втора подобна каруца, след нея трета, четвърта; появиха се последователно седем коли, движещи се плътно една зад друга. Някакви сенки мърдаха върху тях, в здрача просветваха искри, като че ли се размахваха голи саби, чуваше се дрънчене на разместени вериги. Гласовете станаха по-ясни, керванът коли приближаваше — страшно видение, подобно на тия, които излизат от пещерата на кошмарите.

С приближаването си керванът доби по-определена форма и се показа иззад дърветата като призрак. Грамадата коли побеляха: бавно изгряващата зора заля с бледа светлина този гробовен и същевременно жив мравуняк, главите на сенките се превърнаха в мъртвешки лица. Ето какво представляваше този керван.

По шосето се движеха една след друга седем коли. Първите шест бяха по-особени. Те приличаха на дългите коли без ритли за пренасяне на бъчви: все едно подвижни стълби, закрепени върху две колела, като предната част образуваше нещо като носило. Четири коня, впрегнати един до друг, теглеха отделните каруци или по-право стълби. Върху стълбите висяха странни гроздове от хора. В бледата утринна светлина те не се виждаха, но се отгатваха очертанията им. По двадесет и четири души във всяка кола, дванадесет от едната и дванадесет от другата страна, облегнали гърбове един на друг и обърнали лица към минувачите, с провесени надолу крака. Те пътуваха така. Зад гърба им дрънчеше верига, а на шията им блестеше нашийник. Всеки имаше отделен нашийник, а всички заедно бяха оковани в една обща верига. Така че, ако се наложеше тия двадесет и четирима души да слязат от колата и да ходят пеш, те бяха свързани в някакво неумолимо цяло и трябваше да лъкатушат по земята като стоножка с верига вместо гръбначни прешлени. В предната и задната част на всяка кола стояха прави по двама мъже, въоръжени с пушки, и застъпваха с крака двата края на веригата. Нашийниците бяха квадратни. Седмата каруца, огромен фургон с ритли, но без чергило, имаше четири колела и в нея бяха впрегнати шест коня. На нея дрънкаха купчина железни котли, чугунени тенджери, котлони, вериги, сред които лежаха неколцина овързани мъже, по всяка вероятност болни. Този фургон, прозиращ от всички страни, беше снабден с разнебитени решетки, които като че ли някога са били използувани при изтезания.

Колите се движеха по средата на шосето. От двете страни вървяха в двоен шпалир пазачи с ужасно изражение, с триъгълни кепета, каквито се носеха по времето на Директорията, мазни, раздърпани и издънени. Навлекли бяха гълъбовосиви дрипави униформи на инвалиди и панталони на гробари, с червени еполети и жълти ремъци, и бяха въоръжени с къси саби, пушки или тояги. Истински обозни войници. Тези жандарми бяха съчетание от презрени просяци и самовластни палачи.

Човекът, който изглеждаше техен началник, държеше в ръка камшик на пощальон. Всички тези подробности, мъчно доловими в дрезгавината, изпъкваха все по-ясно с нарастващата виделина. Най-отпред, както и на опашката на конвоя, пристъпваха важно конни жандарми с извадени саби.

Шествието беше толкова дълго, че когато първата кола стигна градската врата, последната едва се зададе откъм булеварда.

Множество любопитни, изникнали кой знае откъде и струпали се за миг, както това често се случва в Париж, се тълпяха от двете страни на шосето и гледаха. От съседните улички долитаха гласове на хора, които се викаха едни други. Дървените обувки на градинарите, бързащи да не изпуснат зрелището, трополяха по шосето.

Струпаните в колите хора се люшкаха безмълвно, тръскани на всяка крачка. Те бяха посинели от утринния хлад. Всички носеха памучни панталони и бяха обули на бос крак дървени обувки. Останалата част от облеклото им следваше прищевките на нищетата. Одеждите им бяха безобразно пъстри. Нищо по-неприветливо от дрипав палячо. Издънени филцови шапки, изцапани с катран каскети, грозни вълнени кепета и наред с късата рубашка скъсан на лактите черен сюртук. Неколцина бяха нахлупили женски шапки. Други просто бяха покрили главата си с кошници. Мяркаха се космати гърди и през разкъсаните дрехи личаха татуировки — любовни храмове, пламнали сърца, купидони. Виждаха се също струпеи и болезнени червени петна. Двама-трима бяха завързали за напречните греди на колата въжета от лико, които придържаха краката им като стремена. Един от тях държеше в ръка и поднасяше към устата си нещо черно, наподобяващо камък, от което той като че ли отхапваше. Човекът ядеше каторжнически хляб. Зрителите срещаха само сухи, угаснали очи или погледи, в които светеше зъл блясък. Охраната псуваше. Окованите не проронваха нито звук. От време на време изплющяваше удар с тояга по плещите или по главите им. Някои от тях се прозяваха. Дрипите им бяха покъртителни. Краката им висяха, раменете се друсаха, главите се блъскаха една о друга, железата дрънчаха, зениците блестяха жестоко, юмруците се сгърчваха и се отпущаха безпомощно като ръце на мъртъвци. Група деца сподиряха с присмех конвоя.

Каквато и да беше тази върволица коли, тя правеше тягостно впечатление. По всяка вероятност на следващия ден, а може би и само след час щеше да завали проливен дъжд, а после пак много пъти щеше да вали, жалките дрехи щяха да прогизнат, веднъж измокрени, тези мъже нямаше да могат да се изсушат, веднъж вледенени, нямаше да могат да се стоплят, дъждът щеше да долепи до тялото им платнените панталони, щеше да напълни обувките им, ударите на камшика нямаше да могат да спрат тракането на зъбите, веригата пак щеше да опъва шията им, краката им пак щяха да висят. Невъзможно беше да се гледат без трепет тези човешки същества, оковани и безучастни, под студените есенни облаци, изложени на дъжд, вятър, на всички въздушни стихии подобно на дърветата и камъните.

Тоягите не щадяха дори болните, които лежаха неподвижно, омотани във въжета върху седмата каруца, и които изглеждаха захвърлени върху нея като чували, пълни със злочестина.

Внезапно се показа слънцето. От изток избликна поток лъчи и сякаш възпламени всичките тия свирепи глави. Езиците се развързаха. Избухнаха гръмки закачки, псувни и песни. Широкият сноп от лъчи пресече върволицата коли, като освети главите и гърбовете и остави в сянка краката и колелата. Мислите се изписаха по лицата. Ужасен миг! Живи демони, смъкнали маските си, свирепи, разголени души. Дори заляно от светлина, това сборище си оставаше невзрачно. Някои шегобийци държаха до устите си тръбички от пера и духаха през тях сред навалицата въшки, избирайки предимно жените. Техните жалки профили се откроиха по-релефно, огрени отчасти от луната. Нямаше нито едно от тия същества, което да не е изродено от многото страдания. Гледката беше така чудовищна, че и слънчевата светлина сякаш помръкна и заприлича на отблясък от светкавица. Каруцата, предвождаща кортежа, запя просташки с все гърло модните по това време потпури от „Весталката“ на Дезожие. Дърветата се поклащаха мрачно. В страничните алеи буржоата слушаха с тъпо блаженство непристойните песни, изпълнявани от призраците.

Всички човешки неволи се бяха примесили хаотично в тази върволица. Там можеха да се видят всевъзможни животински физиономии, старци, юноши, плешиви черепи, сиви бради, цинични уродливости, начумерено примирени изражения, диви гримаси, неприлични стойки, свински зурли с каскети, едва ли не момински лица с навити букли над ушите, детски глави, още по-ужасни поради младостта си, костеливи лица на скелети, забравени от смъртта. В първата кола се виждаше един негър, който може би някога е бил роб и сега имаше възможност да сравни двете вериги. Страшният уравнител на низините — позорът, беше белязал всички чела. При тази степен на падение на самото дъно на обществото всички претърпяваха последното си превращение: невежеството, стигнало до тъпота, се беше изравнило с ума, стигнал до отчаяние. Нямаше място за никакъв подбор сред тия хора, които изглеждаха елита на калта. Явно беше, че организаторите на отвратителната процесия не се бяха постарали да ги класират. Бяха ги навързали и поставили вкупом наслуки, вероятно според азбучния ред, и ги бяха натоварили безразборно на колите. Но събраните наедно ужаси винаги дават един общ резултат. Всеки сбор от клетници дава една сума. Затова всяка верига имаше като че ли обща душа и всяка кола имаше свой облик. До колата, от която се разнасяше песен, скрибуцаше друга, от която се чуваше вой. От третата долитаха просяшки жалби. Върху следващата кола хората скърцаха със зъби, от петата се чуваха закани, от предпоследната — проклятия. Последната кола мълчеше като гроб. Данте би помислил, че вижда седемте кръга на ада, потеглили на път.

Поход на осъдени към мястото на наказанието, злокобен поход, извършен не върху ужасната огнена колесница на апокалипсиса, но още по-трагично — върху колата, отвеждаща към позорния стълб.

Един от надзирателите, който имаше тояга с кука на края, от време на време като че ли разбъркваше тези купчини от човешки нечистотии. Стара жена от тълпата ги сочеше с пръст на петгодишно момченце с думите:

— Гледай и си опичай ума, негоднико!

Понеже песните и проклятията ставаха все по-гръмки, надзирателят, който изглеждаше началник на охраната, плесна с камшик и при този сигнал по клетниците в седемте коли се посипаха ужасни удари, глухи и слепи като градушка. Мнозина зареваха с пяна на уста. Този инцидент удвои задоволството на насъбралите се гаменчета — рояк мухи, кръжащи около тия гнойни язви.

Очите на Жан Валжан бяха станали страшни. Не зеници, а бездънно стъкло, което замества погледа у някои нещастници. Очи, които като че ли не улавят действителността и в които гори отражението на изживени ужаси и бедствия. Той сякаш не виждаше зрелището. Беше жертва на халюцинация. Опита се да стане, да побегне, да се махне. Не можа да помръдне дори крака си. Понякога сцените, на които сме свидетели, ни завладяват и ни държат здраво. Жан Валжан остана прикован на мястото си, вкаменен, вцепенен, питайки се, обзет от неизразима, неясна тревога, какво означава това гробовно преследване, откъде се беше взело това сборище на демони, настървени против него. Изведнъж докосна челото си с ръка — неволно движение на човек, чиято памет внезапно се възвръща. Спомни си, че всъщност точно оттук беше пътят им, че те обикновено заобикаляха, за да избягнат евентуалните срещи с краля по пътя за Фонтенебло, и че преди тридесет и пет години самият той беше минал през тази градска врата.

Козет се беше изплашила не по-малко, макар че ужасът й беше от по-друго естество. Тя не можеше да разбере нищо. Задушаваше се. Това, което виждаше, й се струваше невъзможно. Най-сетне възкликна:

— Татко! Какво има в тези коли?

— Каторжници — отвърна Жан Валжан.

— Къде отиват те?

— В каторгата.

В този момент ударите заваляха още по-ожесточено, охраната започна да удря и с тъпата страна на сабите, камшиците и тоягите изпаднаха в изстъпление. Каторжниците се приведоха, грубостта ги принуди към робско покорство, те млъкнаха, мятайки погледи на оковани вълци. Козет трепереше с цялото си тяло.

— Татко — поде тя, — дали те все още са хора?

— Понякога — отвърна злочестникът.

Това действително беше конвоят, който, тръгнал рано призори от Бисетр, отиваше към Мен, за да избегне Фонтенебло, където по това време се намираше кралят.

Този завой удължаваше ужасното пътуване с още три-четири дена, но защо да не се продължи мъчението, щом това ще спести на кралската особа подобно зрелище?

Жан Валжан се прибра смазан. Подобни срещи причиняват истински удари и споменът, който оставят след себе си, прилича на изживяно сътресение.

Но докато вървеше по улица Вавилон с Козет, Жан Валжан съвсем не забеляза, че тя му зададе и други въпроси по повод видяното. Може би беше прекалено много погълнат от собственото си униние, за да схване думите й и да й отговори. Само вечерта, когато Козет се разделяше с него, преди да отиде да си легне, той я чу да мълви полугласно и като че ли само за себе си:

— Господи, струва ми се, че ако срещна на пътя си някой от тия мъже, бих умряла от страх само като го видя отблизо!

За щастие на другия ден след тази трагична случка в Париж бяха устроени тържества по случай не си спомням вече кой официален празник, парад на Марсово поле, състезания на лодкари по Сена, представления по Шан-з-Елизе, фойерверки на площад Етоал и навред илюминации. Изменяйки на привичките си, Жан Валжан заведе Козет на тия забавления, за да разсее спомена от предния ден и да заличи сред веселата парижка глъчка ужасното зрелище, което беше видяла. Военният парад, който придаваше тържествен характер на празника, осигуряваше свободно движение на униформените лица. Жан Валжан облече мундира на националната гвардия със смътното чувство, че той му служи за прикритие. Впрочем той като че ли постигна целта на излизането си. За Козет беше закон да угоди на баща си. Освен това всяко зрелище беше за нея малко разнообразие, така че тя прие развлечението с готовност, свойствена на невзискателната младост, и не се нацупи презрително пред общия казан на веселието, който носи името народно увеселение. И Жан Валжан си въобрази, че е успял да я разсее и че в душата й не е останала нито следа от чудовищното видение.

Няколко дни по-късно през една хубава слънчева утрин те стояха и двамата на площадката към градината — още едно нарушение на правилата, които Жан Валжан като че ли си беше наложил, и на навика на Козет да стои в стаята си, откакто бе в лошо настроение. Козет беше застанала права по пеньоар, с огряна от слънцето глава, румена след укрепителния сън, и загърната пленително в кокетното си сутрешно облекло, което стои толкова добре на младите момичета и напомня облак около звезда, тя късаше листата на едно великденче под благия, умилен поглед на стареца. Козет не знаеше очарователното гадаене: „Обича ме, малко, много“ и т.н. Кой я беше научил на него? Тя инстинктивно ронеше цветчето, без да подозира, че когато рони великденче, разголва собственото си сърце. Ако съществуваше четвърта усмихната грация, носеща името Печал, тя щеше да прилича на Козет. Жан Валжан гледаше запленен нежните пръстчета върху цветето, забравил всичко пред лъчезарността на това дете. В съседния храст писукаше червеношийка. Бели облачета прекосяваха толкова весело небето, като че току-що ги бяха пуснали на свобода. Козет продължаваше да къса внимателно листцата на цветето. Тя сякаш мислеше за нещо. Навярно много приятно. Изведнъж извърна главичка над рамото си, плавно като лебед, и попита Жан Валжан:

— Какво значи каторга, татко?