Виктор Юго
Клетниците (26)

II
Затворите — люпилня на престъпления

Бляскавият успех на Жавер в плевника Горбо изглеждаше пълен, но само привидно.

Преди всичко — и това беше главната грижа на Жавер — той не беше успял да задържи пленника. Избягалата жертва винаги е по-съмнителна от самия убиец. Възможно бе тази личност, ценна плячка за престъпниците, да се окажеше също така добра находка и за властта.

Освен това Жавер не беше успял да улови Мон-Парнас.

Трябваше да чака друг случай, за да сложи ръка върху това „дяволско конте“. Всъщност Монпарнас беше, срещнал Епонин, която стоеше на пост под дърветата край булеварда, и я беше отвел със себе си, предпочитайки да бъде Неморен с дъщерята, отколкото Шиндерханес с бащата. Много навременно хрумване. Така той остана на свобода. Колкото до Епонин, Жавер я улови допълнително. Слабо утешение, Епонин се присъедини към Азелма в Мадлонет.

И най-сетне, докато отвеждаха престъпниците от плевника Горбо в затвора Форс, един от главните задържани, Грошаря, пропадна в дън земя. Никой не разбра как стана това, полицаите и сержантите „не проумяваха нищо“, беше се просто изпарил, беше се изплъзнал от белезниците, беше се проврял през цепнатините на колата — цепнатини не липсваха — и беше избягал. Само едно можеше да се каже със сигурност: когато пристигнаха в затвора, нямаше и помен от Грошаря. Или вълшебство, или полицейски трик. Грошаря се беше стопил в тъмнината, както снежинка във вода. Може би с непризнатото съдействие на полицаите? Може би този човек спадаше към двойната загадъчна мрежа на смутители и пазители на реда? Може би беше проводник едновременно на нарушения и на наказателни мерки? Дали този сфинкс не беше опрял предните си лапи на престъплението, а задните — на властта? Жавер не приемаше подобни съчетания и би настръхнал, ако някой му подскажеше такъв компромис. Но в комисарството имаше и други инспектори, макар негови подведомствени, по-добре посветени в тайните на префектурата, а Грошаря спадаше към престъпниците, които могат да бъдат отлични агенти. Човек, който умее така фокуснически да се шмугва в мрака, е отличен разбойник и става незаменим полицай. Срещат се такива двулични нехранимайковци. Както и да е, пропадналият Грошар не се намери. Жавер като че ли беше по-скоро раздразнен, отколкото изненадан от това.

Колкото до Мариус, „това глуповато адвокатче, което по всяка вероятност се беше уплашило“ и чието име Жавер беше забравил, полицейският инспектор не държеше особено на него. Впрочем адвокат се открива винаги много лесно. Но дали Мариус беше само адвокат?

Следствието започна.

Съдия-следователят сметна за полезно да не затваря в единична килия един от членовете на бандата Котешки час, като се надяваше, че той ще се разбъбри и все ще издаде нещичко. Изборът му падна на Брюжон, брадатия от улица Пти-Банкие. Оставяха го да се разхожда из двора на затвора Шарльоман, но стражата не го изпущаше от очи.

Името Брюжон беше оставило дълбоки спомени в затвора Форс и по-специално в отвратителния двор на така наречената Нова сграда, кръстена от администрацията двор Сен-Бернар и прекръстена от затворниците Лъвов ров. Вляво до самата стряха, близо до стара ръждясала желязна врата, която водеше към някогашния параклис на двореца на херцог дьо ла Форс, превърнат сега в спалня на крадците, се издигаше олющен, обрасъл с лишеи зид. Преди дванадесет години все още можеше да се види една грубо издълбана с гвоздей бастилия в камъните на зида, под която стоеше следният подпис: „БРЮЖОН, 1811“

Този Брюжон от 1811 година беше баща на нашия Брюжон от 1832 година.

Синът Брюжон, когото читателят зърна съвсем бегло по време на устроената в плевника Горбо засада, беше страшно хитър и сръчен младеж, който си придаваше тъп и жалък вид. Именно благодарение на подплашеното му изражение съдия-следователят го беше оставил в двора Шарльоман, смятайки, че там той ще бъде по-полезен, отколкото в единична килия.

Крадците съвсем не прекъсват дейността си само защото са попаднали в ръцете на правосъдието. Те не се стесняват от такива дреболии. Ако са ги затворили за едно престъпление, това никак не им пречи да замислят ново. Те са също като тия художници, една от чиито картини е изложена в Художествената галерия, и те работят вече върху ново произведение в ателието си.

Брюжон като че ли съвсем беше затъпял в затвора. Виждаха го понякога да виси по цели часове пред прозорчето на лавкаджията, загледан малоумно в невзрачната табела с ценоразписа на лавката, който започваше с „Чесън — 62 сантима“ и свършваше с „Пура — 5 сантима“. Или пък зъзнеше непрекъснато, тракаше със зъби, твърдеше, че има треска и се осведомяваше дали някое от двадесет и осемте легла в залата за болните от треска не се е освободило.

Внезапно, към втората половина на февруари 1832 година, се разбра, че този мухльо Брюжон е направил не от свое име, а от името на трима свои другари три поръчки чрез доставчиците на затвора. Тези три поръчки му бяха коствали общо петдесет су, необикновено голям разход, който привлече вниманието на началника на охраната.

Проучиха случая и като се справиха с тарифата за поръчките, закачена в приемното помещение за затворниците, установиха, че петдесетте су се разпределяха по следния начин: три поръчения. Едното за Пантеона — десет су, второто за Вал-дьо-Грас — петнадесет су, и третото за градската врата Грьонел — двадесет и пет су. Съгласно тарифата последното беше най-скъпото. А точно при Пантеона, при Вал-дьо-Грас и при градската врата Грьонел живееха трима много опасни скитници от предградията: На процент или Особняка, Славния, освободен каторжник, и Прът в колата. Този инцидент привлече вниманието на полицията върху тях. Предполагаха, че и тримата са във връзка с Котешки час, двама от чиито водачи бяха пипнати: Бабе и Устатия. Полицията допусна, че в поръченията на Брюжон, предадени не на точно посочен адрес, а на лица, които са чакали на улицата, вероятно е имало указание за уговорено злодеяние. Тя имаше и други основания да се съмнява. Арестуваха тримата скитници и властта сметна, че е осуетила заговора на Брюжон.

Приблизително една седмица, след като бяха взели тези мерки, дежурният пазач, който проверяваше през нощта долната спалня в Новата сграда тъкмо когато се канеше да пусне своя жетон в кутията — по такъв начин контролираха дали надзирателите изпълняват добросъвестно задълженията си: всеки час във всички кутии за жетони, заковани по вратите на спалните, трябваше да бъде пуснат по един жетон, — видя през шпионката на спалнята, където беше Брюжон, че той седеше на леглото си и пишеше нещо на светлината на нощната лампичка. Надзирателят влезе, Брюжон пролежа цял месец в карцера, но не можаха да заловят бележката, която пишеше. Полицията не успя да узнае повече нито дума за нея.

Едно обаче е сигурно — на следващия ден бил хвърлен „пощальон“ над пететажната сграда, която делеше двата затвора, от двора Шарльоман в Лъвовия ров.

Затворниците наричат „пощальон“ умело смачкано топче от хляб, което се изпраща „в Ирландия“, тоест от двор на двор през покрива на затвора. Етимология на израза: над Англия, тоест от единия бряг на другия или, с други думи, в Ирландия. Топчето пада в двора. Намерилият го разтрошава и намира бележка до някой затворник от този двор. Ако находката попадне в ръцете на затворник, той я предава на получателя. А ако я намери някой надзирател или подкупен затворник — подобни предатели се наричат „овни“ в затворите и „лисици“ в каторгите, — бележката се предава на гишето при входа.

Този път „пощальонът“ стигна до предназначението си, макар че затворникът, до когото беше отправено това послание, се намираше в момента в единична килия. Получателят беше не друг, а Бабе, един от четиримата главатари на Котешки час.

„Пощальонът“ съдържаше навита на руло хартийка, на която бяха написани само следните два реда:

„Бабе. На улица Плюме може да се направи нещо. Градина с решетка.“

Това именно беше писал Брюжон през нощта.

Въпреки надзирателите и надзирателките, натоварени да претърсват затворниците, Бабе успя да предаде бележката от затвора Форс в Салпетриер на една „добра своя приятелка“, затворена там. Момичето предаде на свой ред листчето на друга своя позната, Маньон, която беше наблюдавана усилено от полицията, но не беше още задържана. Тази Маньон, чието име читателят е срещал вече, беше във връзка с двамата Тенардие — по-късно ще изясним по какъв повод. Посещавайки Епонин, тя имаше възможност да служи за свръзка между Салпетриер и Мадлонет.

Тъкмо по същото време, понеже в следствието, водено срещу Тенардие, нямаше никакви доказателства против дъщерите му, Епонин и Азелма бяха пуснати на свобода.

Когато Епонин излезе от Мадлонет, Маньон я чакаше пред вратата и й предаде бележката на Брюжон до Бабе, като я натовари да проучи работата.

Епонин отиде на улица Плюме, намери решетката и градината, огледа къщата, дебна и следи известно време и след няколко дни занесе на Маньон която живееше на улица Клошперс, един сухар. Маньон го даде на приятелката на Бабе в Салпетриер. В тъмната символика на затворите сухарът означава: „Нищо не може да се направи.“

Така че не беше минала и седмица, когато Бабе и Брюжон, разминавайки се по караулния път в затвора Форс — единият, отиващ на разпит, а другият, връщащ се от разпит, Брюжон попита:

— Какво става с улица П?

— Сухар — отговори Бабе.

Така се сложи край на престъплението, заченато от Брюжон във Форс.

Този неуспешен завършек обаче бе съпроводен от последици, които нямаха нищо общо с плановете на Брюжон. Читателят ще ги узнае.

Човек често си въобразява, че връзва една нишка, а всъщност връзва съвсем друга.

III
Видението на дядо Мабьоф

Мариус не ходеше вече у никого. Само понякога му се случваше да срещне дядо Мабьоф.

Докато Мариус слизаше бавно по злокобните, бихме могли да кажем, зимнични стъпала, които водят в непрогледни подземия, откъдето се чуват стъпките на щастливците горе, и господин Мабьоф от своя страна също се спущаше по тях.

„Флората на Котре“ не се търсеше вече никак. Опитите с индигото в малката градинка в Аустерлиц, която имаше лошо изложение, се бяха оказали неуспешни. Господин Мабьоф успя да отгледа там само някои редки растения, които обичат влага и сянка. Но той не се отчайваше. Бяха му дали парче земя с хубаво изложение в Ботаническата градина, за да продължи „на свои разноски“ опитите си върху индигото. За тази цел той заложи медните клишета на своята „Флора“. Започна да обядва с две яйца, като оставяше едното на старата си прислужница, на която не беше плащал от петнадесет месеца. Често ядеше само на обед. Не се смееше вече с момчешкия си смях, беше станал начумерен и не приемаше никого. Мариус правеше добре, че не го посещаваше. Понякога, на път за Ботаническата градина, господин Мабьоф срещаше младежа на булевард Опитал. Те не се спираха, а само си кимваха тъжно с глава. Жестоко е, че настъпва час, когато нищетата разделя хората. По-рано приятели, сега само случайни минувачи.

Книжарят Ройол беше умрял. Господин Мабьоф живееше само за книгите, градинката и индигото си. Щастието, удоволствието и надеждата бяха приели за него тия три форми. Това му беше достатъчно, за да съществува. Той си казваше:

„Когато най-сетне получа сините топки, ще забогатея, ще освободя медните клишета от заложната къща, ако трябва дори с мошеничество ще предизвикам отново интерес към моята «Флора» — малко повечко шум и реклами във вестниците, и готово, — ще купя, зная вече откъде, «Мореплавателско изкуство» от Пиер дьо Медин, издание от 1559 година с дървени гравюри.“

И в очакване на тия щастливи дни той работеше по цял ден над лехата с индиго, а вечер се прибираше, за да полее градинката си и да чете книгите си. По това време господин Мабьоф беше, кажи-речи, осемдесетгодишен.

Една вечер му се яви странно привидение.

Беше се прибрал рано следобед. Леля Плутарх, чието здраве западаше, не се чувствуваше добре и си беше легнала. Той вечеря, огризвайки един кокал, около който имаше още малко месо, с парче хляб, оставено на масата в кухнята, после седна на съборения крайпътен камък, който му служеше за пейка в градината.

До тази пейка се издигаше, както в старите овощни градини, доста разнебитен плевник от греди и дъски, чийто приземен етаж се използуваше за зайчарник, а първия — за складиране на плодове. В зайчарника нямаше ни следа от зайци, но на първия етаж можеше да се намери някоя и друга ябълка. Остатък от зимния запас.

Господин Мабьоф си сложи очилата и запрелиства две книги, които го вълнуваха и дори го тревожеха, нещо още по-опасно за напредналата му възраст. Благодарение на природната си стеснителност той беше податлив на разни суеверия. Първата книга беше знаменитият трактат на президента Дьоланкр върху „Променчивостта на демоните“, а другата in-quarto — „Воверските дяволи и биевърските вещици“ от Мютор дьо ла Рюбодиер. Второто произведение го интересуваше особено много, защото неговата градина беше място, където някога са се били събирали вещици. Вечерният здрач забулваше с бяла пелена небето и потапяше в сянка земята. Докато четеше, дядо Мабьоф вдигаше сегиз-тогиз очи от книгата и поглеждаше растенията си и най-вече великолепния рододендрон, утеха в несгодите му. Цели четири дни пек, вятър и слънце, без капчица дъжд. Стъблата бяха клюмнали, пъпките вехнеха, листата висяха, нуждаеха се от поливане. Рододендронът изглеждаше особено опечален. Дядо Мабьоф спадаше към хората, за които растенията имат душа. Старецът цял ден се беше бъхтил над лехата с индиго, беше капнал от умора, но все пак се надигна, остави книгите на пейката и се приближи с колебливи стъпки до кладенеца; когато обаче хвана веригата, силите не му стигнаха дори да я откачи. Той се обърна и погледна тревожно небето, по което започваха да блещукат звезди.

Вечерта лъхаше ведрина, която притъпява човешките скърби със своята злокобна, вечна радост. Нощта обещаваше да бъде също така безоблачна, както и денят.

„Навред звезди! — мислеше старецът. — Нито едно облаче! Нито капчица влага!“

И той пак отпусна глава.

После я повдигна отново към небето и пошепна:

— Поне капчица роса! Имай милост!

Опита се повторно да откачи веригата на кладенеца, но не успя.

В този миг чу нечий глас:

— Дядо Мабьоф, искате ли да полея градината ви?

Живият плет изпращя, като че през него се провря див звяр, и от храстите се измъкна високо, слабо момиче, което, се изправи пред него и го изгледа дръзко. То приличаше повече на видение, изникнало из здрача, отколкото на човешко същество.

Дядо Мабьоф, който се стряскаше лесно и както вече казахме, се плашеше от всичко, не смогна да отрони дори звук, когато чудното създание, чиито движения изглеждаха необикновено отсечени в мрака, беше вече откачило веригата, то потопи ведрото, изтегли го, напълни лейката и старецът видя как това видение с дрипава пола се затича босо между лехите, раздавайки живот около себе си. Шумът на леещата се вода очароваше душата на дядо Мабьоф. Струваше му се, че сега неговият рододендрон е щастлив.

Когато изпразни лейката, момичето извади второ, трето ведро. То поля цялата градина.

Докато сновеше по пътечките с раздърпаната си забрадка, размахало мършавите си дълги ръце, черната му фигура напомняше прилеп.

Когато девойката свърши, дядо Мабьоф се приближи до нея с насълзени очи и докосна с ръка челото й.

— Бог да ви благослови — каза той. — Вие сте ангел, защото се грижите за цветята.

— Не — отвърна тя. — Аз съм дявол, но все ми е едно.

Без да дочака и без да чуе отговора й, старецът възкликна:

— Колко жалко, че съм тъй нещастен и беден, та не мога да сторя нищо за вас!

— Напротив, можете да сторите нещо — възрази девойката.

— Какво?

— Да ми кажете къде живее господин Мариус.

Старецът не я разбра.

— Какъв господин Мариус?

Той вдигна мътните си очи и се опита да си припомни нещо отдавна забравено.

— Онзи младеж, дето ви посещаваше по-рано.

В това време господин Мабьоф беше поразровил паметта си.

— Ах, да! — възкликна той. — Разбирам какво искате да кажете. Почакайте! Господин Мариус… барон Мариус Понмерси, разбира се! Той живее… или по-право не живее вече там… Ах, разбирате ли, и аз не зная.

Докато говореше, той оправяше една клонка на рододендрона.

— Чакайте — добави той. — Сега си спомних. Той минава много често по булеварда и отива към Гласиер. Улица Крулбарб. Чучулигина поляна. Идете натам. Лесно ще го срещнете.

Когато господин Мабьоф се изправи, в градината нямаше вече никого, момичето беше изчезнало.

Това решително го поуплаши.

„Правичката да си кажа — помисли си старецът, — ако градината ми не беше полята, бих взел момичето за дух.“

Един час по-късно, когато си беше вече легнал, той се сети отново за момичето, заспивайки; в това унесено състояние мисълта, подобна на приказната птица, която се преобразява на риба, за да прекоси морето, се превръща постепенно в съновидение, за да прекоси съня. Старецът прошепна сънено:

— Всъщност тазвечерната случка напомня много разказите на Рюбодиер за вещиците. Дали пък не беше някоя магьосница?

IV
Видението на Мариус

Няколко дни след като този дух се яви на дядо Мабьоф, в понеделник сутринта, Мариус зае, както правеше всеки понеделник напоследък, сто су от Курфейрак за Тенардие, пъхна монетата в джоба си и преди да я занесе на гишето на затвора, „се поразходи малко“, надявайки се, че като се върне, ще може да поработи. Впрочем това му беше станало навик. Щом станеше сутрин, сядаше пред книгата и листа с намерение да скалъпи някой превод. По това време го бяха натоварили да преведе на френски един прословут немски диспут — раздора между Ганс и Савини. Мариус вземаше ту Савини, ту Ганс, прочиташе четири-пет реда, опитваше се да напише поне един, не му се удаваше, някаква светлина заиграваше пред очите му, той ставаше от стола и си казваше: „Ще поизляза. Това ще ме ободри.“

И отиваше на Чучулигина поляна.

Там светлината още по-силно играеше пред очите му и той още по-малко можеше да мисли за Ганс и Савини.

Прибираше се, опитваше се да се залови отново с работата си и отново не успяваше. Нямаше начин да свърже поне една от разкъсаните нишки на съзнанието си, тогава си казваше: „Утре няма да излизам. Това ме разсейва и ми пречи.“

Обаче излизаше всеки ден.

Той живееше по-скоро на Чучулигина поляна, отколкото при Курфейрак. Истинският му адрес беше: „Булевард Санте, седмото дърво след улица Крулбарб“.

Тази сутрин Мариус изостави седмото дърво и седна върху парапета на моста над реката при работилницата за гоблени. Слънцето провираше весело лъчите си през свежите, блестящи листа.

Мариус мечтаеше за Нея. Мислите му се превръщаха в упреци и падаха върху самия него. Той мислеше с болка за своята леност, за душевната парализа, която го бе обхванала, за мрака, който до такава степен се беше сгъстил пред взора му, че вече не виждаше дори слънцето.

Той се чувствуваше така омаломощен, че нямаше вече сили дори да се отчайва. И все пак усещанията от външния свят проникваха в мрачното му углъбение през мъчителната гмеж от неясни мисли, които не можеха вече да се нарекат дори монолог. Той чуваше под себе си тупалките на перачките по двата бряга на реката при градската врата на работилницата за гоблени, а в брястовете над главата си — трелите и чуруликането на птичките. От една страна, песента на свободата, на щастливото безгрижие, на крилатото безделие, от друга — шума на труда. Едно нещо го порази и го накара да се замисли дълбоко: тези звуци бяха еднакво жизнерадостни.

Изведнъж посред морния си унес той чу познат глас: — А-а, ето къде сте били!

Мариус вдигна очи и разпозна злочестото момиче, което беше дошло една сутрин при него — по-голямата дъщеря на Тенардие Епонин. Той знаеше сега името й. Чудно явление — тя изглеждаше по-дрипава, но и по-хубава. Двойна еволюция, която мъчно би могла да се предвиди по-рано. Налице беше двоен прогрес — и към светлината, и към оскъдицата. Беше боса и парцалива, както в деня, когато беше влязла така самоуверено в стаята му, само че дрипите й бяха остарели с два месеца. Дупките бяха станали по-големи, парцалите по-отблъскващи. Същият пресипнал глас, същото повехнало чело, набръчкано от вятъра, същият безочлив поглед, блуждаещ и неспокоен. Само че беше придобила жалко сплашено изражение, вследствие престоя в затвора.

В косите й имаше сламки и треви, но не защото бе заразена като Офелия от безумието на Хамлет, а защото беше спала в яслите на някоя конюшня.

Въпреки всичко това тя беше хубава. О, младост, ти си сияйна като звезда!

Девойката стоеше пред Мариус със сянка от радост и бегла усмивка върху бледото лице.

За няколко секунди тя като че ли загуби способност да говори.

— Значи, все пак ви срещнах! Дядо Мабьоф беше прав, на този булевард било! Колко ви търсих! Да знаете само! Представяте ли си? Бяха ме прибрали на топло. За две седмици. Но ме пуснаха. Понеже нямаше улики против мене и защото не съм била на възраст да различавам доброто от злото. Не ми достигаха два месеца. Ах, как ли не ви търсих! Цял месец и половина! Не живеете ли вече там?

— Не — отвърна Мариус.

— О, разбирам. Заради онази работа. Срещите с полицията хич не са приятни. Значи, сте се преместили. Я виж! Ами защо носите такава вехта шапка! Млад човек като вас трябва да има хубави дрехи. Знаете ли, господин Мариус? Дядо Мабьоф ви нарича барон Мариус не знам чий си. Нали не е вярно, че сте барон? Бароните са такива едни дърти, дето ходят из Люксембургската градина и стоят пред замъка, защото там е най-слънчево. Четат само „Котидиен“, дето струва едно су. Веднъж занесох писмо на такъв един барон. Беше най-малко на сто години. Кажете ми, къде живеете сега?

Мариус не й отговори.

— Ах! — възкликна девойката. — Ризата ви е скъсана. Трябва да я зашия.

После лицето й постепенно помръкна и тя добави:

— Не се ли радвате, че ме виждате?

Мариус продължаваше да мълчи. Тя също замълча за миг, а после се провикна:

— Но знаете ли, само да поискам, и ще ви накарам да се зарадвате!

— Как така! — учуди се Мариус. — Какво искате да кажете?

— О, по-рано ми говорехте на „ти“! — забеляза тя.

— Добре де, какво искаш да кажеш?

Епонин прехапа устна. Колебаеше се, като че ли изживяваше вътрешна борба. Най-сетне, изглежда, се реши.

— Какво пък! Все то! Изглеждате тъжен, а аз искам да сте доволен. Обещайте ми само, че ще се засмеете. Искам да ви видя засмян и да ми кажете: „Отлично! Така е добре.“ Бедни господин Мариус! Спомняте ли си, че ми бяхте обещали да ми дадете каквото поискам…

— Да, но говори де!

Девойката погледна Мариус право в очите и му каза:

— Аз зная адреса.

Мариус побледня. Цялата му кръв се оттегли към сърцето.

— Чий адрес?

— Адреса, който ми бяхте поръчали да открия! — И тя добави с известно усилие: — Адреса… нали знаете чий?

— Да — смотолеви Мариус.

— На госпожицата!

При тази дума тя въздъхна дълбоко.

Мариус скочи от парапета, на който седеше, и хвана като обезумял ръката й.

— О, отлично! Заведи ме там! Кажи ми го! Искай от мене всичко! Накъде е?

— Елате с мене — отвърна тя. — Не зная точно улицата и номера; то е съвсем в друга посока, но познавам добре къщата и ще ви заведа дотам.

Тя измъкна ръката си и добави с глас, който би покъртил всеки страничен наблюдател, но на който опияненият, извън себе си от радост Мариус изобщо не обърна внимание.

— О, колко се зарадвахте само!

По челото на Мариус мина облак. Той улови Епонин за ръка.

— Закълни ми се за едно нещо!

— Да се закълна ли? — учуди се тя. — Това пък какво е? Гледай го ти! Искате да ви се закълна? — И тя избухна в смях.

— Баща ти! Обещай ми, Епонин! Обещай ми, че няма да кажеш този адрес на баща си!

Тя се обърна смаяно към него.

— Епонин! Как сте узнали, че се казвам Епонин?

— Обещай ми това, за което те моля!

Но тя като че ли не го чуваше.

— Много мило! Нарекохте ме Епонин!

Мариус улови двете й ръце.

— Но бъди така добра и ми обещай, за бога! Обърни внимание на това, което ти казвам! Закълни ми се, че няма да кажеш на баща си адреса, който си узнала!

— На баща ми ли? — изненада се тя. — Ах, да, на баща ми. Бъдете спокоен. Той е в килията си. Пък и какво ме е грижа за баща ми!

— Но ти не ми обещаваш! — възкликна Мариус.

— Пуснете ме най-сетне! — извика тя със смях. — Какво сте ме затресли така! Добре! Добре! Обещавам ви! Кълна ви се! Нищо не ми струва! Няма да кажа адреса на баща ми. Е какво, дойде ли ви сега сърце на място?

— Нито на някой друг — продължи Мариус.

— На никой друг.

— А сега — каза Мариус — заведи ме там.

— Веднага ли?

— Веднага.

— Да вървим! Брей, колко се зарадва!

Тя повървя малко и се спря.

— Вие вървите по петите ми, господин Мариус. Оставете ме да се поотдалеча и ме следвайте, без да личи. Не бива да виждат порядъчен младеж като вас да върви с жена като мене.

Никой човешки език не би могъл да предаде неповторимия тон, с който това дете произнесе думата „жена“.

Тя измина десетина крачки и пак се спря. Мариус я настигна. Епонин го заговори, без да се обръща към него:

— Добре, че се сетих, нали ми бяхте обещали нещо?

Мариус бръкна в джоба си. Той не притежаваше нищо друго освен петте франка, предназначени за чичо Тенардие. Извади ги и ги пъхна в ръката на Епонин.

Девойката разпери пръсти и изпусна монетата на земята, като го погледна мрачно:

— Не ми трябват парите ви — каза тя.