Виктор Юго
Клетниците (24)

II
Находка

Мариус живееше все още в плевника Горбо. Не обръщаше внимание на никого.

По това време всъщност в къщата нямаше други наематели освен него и семейство Жондрет, чийто наем веднъж беше платил, без впрочем да бе споменал за това нито пред бащата, нито пред майката, нито пред дъщерите. Колкото до другите наематели, едни от тях се бяха преместили, други бяха умрели, трети напуснаха принудително, понеже не си плащаха наема.

Един ден през същата тази зима слънцето проблесна за малко следобед. Беше втори февруари, точно това паметно Сретение господне, чието коварно слънце, предвестник на месец и половина студ, беше вдъхновило Матийо Ленсберг за следното двустишие, станало вече класическо:

Блесна светлината; щом като разбра,

мечката си влезе в свойта пещера.

Мариус обаче беше излязъл от своята бърлога. Здрачаваше се. Време беше да отиде на вечеря. Защото, тъй или иначе, той все пак трябваше да започне — колко несъвършени са дори най-възвишените чувства — отново да вечеря.

Тъкмо прекрачваше прага, когато чу следния забележителен монолог, произнесен от леля Мърморана, която метеше пред вратата:

— Какво ли е евтино сега? Всичко е скъпо. Само човешката мъка е евтина. Само хорската мъка нищо не струва!

Мариус тръгна бавно по булеварда към градската врата, за да свие по улица Сен-Жак. Той вървеше замислен, с наведена глава.

Внезапно почувствува, че някой го докосна в мъглата. Обърна се и съзря две дрипави момичета: едното високо и тънко, другото малко по-ниско. Те вървяха бързо, задъхани, като че ли бягаха. Идваха срещу него и го бяха бутнали мимоходом, без да искат. Мариус различи в здрача смъртно бледи лица, невчесани и разпилени коси, грозни бонета, дрипави фусти и боси крака. Девойките разговаряха тичешком. По-голямата шепнеше задавено:

— Фантетата довтасаха. Едва не ме натикаха в дранголника.

— А пък аз ги мярнах навреме — отвърна другата. — Че като хукнах, като си плюх на петите!…

Мариус разбра от техния жалък жаргон, че полицаите или градските сержанти очевидно едва не са ги уловили, но че те са успели да се измъкнат.

Двете момичета потънаха зад него в сянката на дърветата край булеварда. Белите им сенки се мяркаха известно време в мрака, после и те изчезнаха.

Мариус се спря за миг.

Тъкмо се канеше да тръгне отново, когато внезапно забеляза на земята, в краката си, някакъв сивкав пакет. Наведе се и го взе. Беше нещо като плик, с втикнати в него листове.

— Ах, окаяниците! — каза Мариус. — Навярно те са го изпуснали.

Той се върна назад, извика, но никой не му отговори. Помисли, че девойките навярно са вече далеч, пъхна пакета в джоба си и отиде да вечеря.

Докато вървеше по булеварда, зърна в тясната улица Муфтар детско ковчеже, покрито с черно платно. То беше поставено върху три стола и край него беше закрепена свещ. Спомни си за двете девойки, които срещна в здрача.

„Клети майки! — помисли си той. — По-трагично е да видят децата си пропаднали, отколкото мъртви.“

Скоро обаче Мариус забрави тези сенки, които го отвлякоха от собствените му печални мисли, и пак потъна в обичайното си занимание. Отново почна да си припомня шестте месеца на щастие и любов под кичестите дървета на Люксембургската градина, окъпана от слънце и свежест.

— Колко безрадостен стана животът ми! — въздъхна той. — Пак срещам девойки по пътя си. Само че някога срещах ангели, а сега блудници.

III
Четирите лица

Когато се събличаше вечерта, преди да си легне, Мариус напипа в джоба на сюртука прибраното от булеварда пакетче. Беше го забравил. Хрумна му, че няма да е зле да го отвори, защото то може би съдържаше адреса на девойките, ако действително беше тяхно, или какво да е указание, необходимо, за да върне пакета на лицето, което го беше загубило.

Той разкъса обвивката.

Пликът не беше запечатан и съдържаше четири писма, също незапечатани.

Те бяха адресирани.

И четирите миришеха силно на долнокачествен тютюн.

Първото писмо беше адресирано: „За госпожа маркиза дьо Грюшре, площада срещу камарата на депутатите, №…“

Мариус си помисли, че в писмото вероятно ще намери указанията, които търсеше; от друга страна, понеже то не беше запечатано, можеше да го прочете без особени скрупули.

Писмото гласеше:

„Госпожо маркизо,

Милосърдието и съчувствието са най-крепките връзки на човешкото общество. Проявете християнското си чувство и склонете състрадателния си поглед над нещастния испанец, пострадал заради своята честност и преданост към свещената кауза на легитимизма; който е заплатил с кръвта си и е пожертвувал цялото си състояние, с една дума, всичко в защита на тази кауза, а днес се намира в най-окаяно положение. Той не се съмнява, че вашата високоуважавана особа ще му окаже подкрепа и ще облекчи крайно мъчителното съществуване на един благовъзпитан и почтен воин, цял покрит с рани. Разчитам предварително на човеколюбието, което ви въодушевява, и на благосклонността, която госпожа маркизата проявява спрямо една толкова изстрадала нация. Нашата молба сигурно няма да отиде напусто, а споменът за вас не ще повехне в нашите признателни сърца.

С най-почтителни чувства имам чест да бъда, госпожо, Дон Алварес, испански капитан от кавалерията, емигрирал във Франция роялист, който понастоящем се връща в родината си и се намира в недостиг на средства, за да продължи пътуването си.“

След подписа не беше приложен никакъв адрес. Мариус потърси адреса във второто писмо, което беше адресирано:

„До милостивата госпожа графиня дьо Монверне, улица Касет №9“

Ето какво прочете в него:

„Госпожо графиньо,

Пише ви една злочеста майка на шест деца, най-малкото от които е едва осеммесечно. Самата тя болна след последното раждане и изоставена от пет месеца от мъжа си в най-непоносима оскъдица без никакви средства за препитание.

Уповавайки се на госпожа графинята, тя има честта да ви поднесе, госпожо, своите най-дълбоки почитания.

Леля Бализар“

Мариус премина на третото писмо, което беше също просба, както и другите две. То гласеше:

„До господин Пабуржо, избирател, търговец на едро на трикотажни изделия, улица Сен-Дьони, ъгъла на улица О-фер.

Позволявам си да се обърна към вас с това писмо и да ви замоля да ме дарите с драгоценното си разположение, както и да се заинтересувате от положението на един писател, който наскоро е предал драмата си в Народния театър. Сюжетът е исторически, а действието се развива в Оверн по време на империята. Стилът е непринуден, сбит и както ми се струва, не е лишен от известни литературни достойнства. На четири места има куплети за пеене. Комичното, сериозното и непредвиденото се съчетават с разнообразието на характерите и с леката романтична окраска на цялата интрига, която е наситена с тайнственост и след редица вълнуващи перипетии и много блестящи изненади идва до развръзката.

Главната ми цел е да задоволя нарастващите изисквания на съвременния човек или, с други думи, модата, тази капризна чудновата въртележка, която се поддава на всеки полъх на вятъра.

Въпреки тези качества на пиесата ми, тъй като ми са известни разочарованията, които понася всеки новак, имам основание да се опасявам, че поради завистта и егоизма на привилегированите автори театърът може да отхвърли творбата ми.

Господин Пабуржо, заслужената ви репутация на просветен покровител на писателите ми вдъхва смелост и аз се решавам да изпратя при вас дъщеря си, която ще ви изложи окаяното ни положение — без залък хляб и без топливо посред зима. Смея да ви заявя, че ви моля да ми разрешите да ви посветя тази своя драма, както и всички свои бъдещи творби, за да ви докажа колко високо ценя честта да бъда покровителствуван от вас и да украся съчиненията си с вашето име. Ако благоволите да ме удостоите с най-скромно дарение, тутакси ще съчиня стихотворение в знак на благодарност. И тези стихове, които ще се постарая да усъвършенствувам, доколкото ми е възможно, ще ви бъдат изпратени, преди още да ги включа в драмата си под форма на посвещение и преди да бъдат произнесени на сцената.

С най-дълбоки почитания към господин и госпожа Пабуржо

Жанфло, писател

П.П. В краен случай поне четиридесет су.

Извинете, че изпращам дъщеря си, а не идвам лично. Скръбни съображения, свързани със състоянието на облеклото ми, не ми позволяват, уви, да излизам от къщи…“

Мариус отвори най-сетне четвъртото писмо. Той прочете на плика: „До господин благотворителя от църквата «Сен-Жак-дю-О-Па»“.

Писмото съдържаше следните няколко реда:

„Ако благоволите да придружите дъщеря ми, ще видите най-окаяната нищета и аз ще мога да ви покажа удостоверенията си.

Когато се запознаете със съдържанието им, великодушната ви душа ще се преизпълни с топло съчувствие, защото истинските философи са винаги податливи на силни вълнения.

Ще се съгласите, състрадателни господине, че човек трябва да е изпитал жестока оскъдица, за да се реши, колкото и унизително да е това, да поиска от властите да удостоверят бедственото му положение, за да извоюва макар и незначително облекчение. Човек не е свободен дори да страда и да умре от изтощение, а трябва да чака напразно да му се притекат на помощ. Съдбата е толкова убийствена за едни и така щедра и благосклонна към други.

Очаквам посещението или подаянието ви, ако, разбира се, благоволите да го направите, и ви моля да приемете почтителните чувства, с които оставам, великодушни господине, ваш най-смирен и покорен слуга

П. Фабанту, драматичен артист“

След като прочете тези четири писма, Мариус остана в същото неведение, както и по-рано.

Преди всичко нито един от подписите не беше придружен от адрес.

Освен това те бяха написани привидно от четири различни индивида — дон Алварес, леля Бализар, писателя Жанфло и драматичния артист Фабанту, само че — странна подробност — и четирите бяха написани от една и съща ръка.

Какво друго можеше да бъде заключението, освен че изхождат от едно и също лице?

Още едно обстоятелство правеше правдоподобно това предположение: четирите писма бяха написани на една и съща хартия — груба и пожълтяла, и от тях се излъчваше една и съща миризма на тютюн. Освен това, макар че имаше очевиден стремеж да се разнообрази стилът, в тях се срещаха едни и същи правописни грешки, повтаряни нехайно и невъзмутимо; и писателят Жанфло пишеше точно толкова грамотно, колкото и испанският капитан.

Излишно беше да се мъчи да разбули тази дребна тайна. Ако не беше намерил съвсем случайно пакета, можеше да помисли, че е жертва на мистификация. Мариус беше много тъжен, за да се поддаде на шегата на случая и да вземе участие в играта, която му предлагаше улицата. Струваше му се, че играе на сляпа баба с тези четири писма, които се подиграваха с него.

От друга страна, нищо не доказваше, че са ги изпуснали двете момичета, които Мариус беше срещнал на булеварда. В края на краищата тия листчета нямаха никаква стойност.

Мариус ги пъхна обратно в плика, захвърли го и си легна.

Към седем часа сутринта той се беше вече измил и закусил и се канеше да седне да работи, когато някой почука лекичко на вратата.

Понеже не притежаваше нищо ценно, той никога не изваждаше ключа, освен в съвсем редки случаи, когато имаше неотложна и срочна работа. Впрочем дори когато го нямаше, ключът стърчеше в ключалката.

— Някой ден ще ви оберат — заплашваше го леля Бюргон.

— Няма какво да ми вземат! — отвръщаше Мариус.

И все пак веднъж му откраднаха чифт стари ботуши за голямо задоволство на леля Мърморана.

На вратата се потропа втори път, все така тихичко.

— Влезте — каза Мариус.

Вратата се отвори.

— Какво обичате, лельо Бюргон? — попита Мариус, без да вдига очи от книгите и ръкописите, разстлани на масата.

— Извинете, господине — отвърна му нечий глас, който не беше гласът на леля Мърморана.

Пресипнал от ракия или други спиртни напитки, хриплив и дрезгав старчески глас, който прозвуча глухо и задавено.

Мариус се извърна рязко и съгледа една девойка.

IV
Роза в нищетата

В рамката на полуотворената врата беше застанало съвсем младо момиче. Прозорчето на таванската стаичка, която се намираше точно срещу вратата, го заливаше с белезникава светлина. Изпито, хилаво и мършаво създание, само по риза и фуста върху настръхналото от студ вледенено тяло. Връв на кръста, връв в косите, остри рамене, стърчащи изпод ризата, пръстеносиви ключици, бледо, анемично лице под руси коси, червени ръце, повехнали, полуотворени устни, щърба уста, посърнали очи с дръзко и покварено изражение: тяло на недоразвита девойка и поглед на опитна жена. Смесица от петдесет и петнадесет години. Едно от тия крехки и същевременно опасни същества, които пораждат трепет, ако не извикат сълзи.

Мариус се беше изправил и разглеждаше смаян това призрачно създание, излязло сякаш от някакъв кошмарен сън.

Най-покъртителното беше, че момичето очевидно съвсем не беше грозно по рождение. Напротив, по всичко изглеждаше, че е било хубаво като дете. Младежката миловидност все още се бореше с преждевременната грозна състареност, причинена от разврата и мизерията. На шестнадесетгодишното лице гаснеше последният остатък от някогашната хубост, както лъчите на бледото слънце помръкват още призори под невзрачните облаци на зимния ден.

Това лице не беше съвсем непознато на Мариус. Струваше му се, че го е виждал някъде.

— Какво обичате, госпожице? — попита той.

Девойката отговори все със същия глас на пиян каторжник:

— Нося ви едно писмо, господин Мариус.

Тя го назова по име. Безспорно търсеше именно него. Но коя беше тази девойка? Откъде знаеше името му?

Без да чака покана, тя влезе. Прекрачи решително прага, оглеждайки цялата стая и неоправеното легло с такава липса на свян, че да ви се доплаче от мъка. Беше боса. През широките дупки на фустата й прозираха дългите й крака с кокалести колене. Тя зъзнеше.

Действително държеше в ръка някакво писмо, което подаде на Мариус.

Когато отвори писмото, Мариус забеляза, че огромната тестена лепенка беше още мокра. Посланието едва ли идваше от много далеч. Той прочете:

„Млади момко, любезни ми съседе,

Научих за добросърдечието, което сте проявили, като сте платили преди шест месеца наема ми. Бъдете благословени, млади момко. По-голямата ми дъщеря ще ви каже, че сме останали без къшей хляб вече два дни и четиримата, а жена ми лежи болна. Ако не се лъжа във вас, смея да се надявам, че вашето благородно сърце ще се трогне от гореизложеното и ще ви внуши желанието да покажете благосклонност към мене, като благоволите да ми направите скромно подаяние.

С отлична почит към вас, дължима на благодетелите на човешкия род,

Жондрет

Дъщеря ми ще чака вашите разпореждания, драги господин Мариус.“

Писмото изигра ролята на свещ, внесена в тъмен зимник, по отношение на загадъчното приключение, което занимаваше Мариус още предната вечер. Всичко се изясни тутакси.

Това писмо имаше същия произход, както и другите четири. Същият почерк, същият стил, същият правопис, същата хартия, същата миризма на тютюн.

Налице бяха пет послания, пет разказа, пет имена, пет подписа, но само един подател. Испанският капитан дон Алварес, злочестата леля Бализар, драматичният писател Жанфло, старият артист Фабанту се наричаха и четиримата Жондрет, ако, разбира се, самият Жондрет се наричаше действително така.

Макар че обитаваше доста отдавна плевника Горбо, Мариус, както вече казахме, почти не беше виждал и дори бегло не беше зърнал най-близките си съседи. Умът му беше зает другаде, а където са мислите ни, натам са насочени и погледите ни. Неведнъж навярно се беше разминавал със семейството Жондрет по коридора или стълбите. Но те представляваха за него само неясни силуети. Той им обръщаше толкова малко внимание, че предната вечер се бе сблъскал на булеварда с дъщерите, без да ги познае; а явно беше срещнал именно тях. Момичето, което влезе преди малко в стаята му, едва-едва събуди в него ведно с отвращението и състраданието смътния спомен, че го е виждал някъде.

Сега всичко му стана ясно. Разбра, че съседът му беше станал в окаяното си положение професионален изнудвач на милосърдни благодетелни личности, че си набавяше адреси и че пишеше под измислени имена на хора, които смяташе богати, а дъщерите носеха писмата на свой риск и отговорност, защото този баща беше стигнал дотам, че излагаше на опасност собствените си дъщери. Той бе започнал игра със съдбата и те бяха неговият залог. Мариус се догаждаше, че по всяка вероятност, ако съдеше по тяхното държане предната вечер, по запъхтяното им бягане, страха и дочутите думи на тарикатски език, тези нещастни девойки упражняваха и друг кой знае какъв съмнителен занаят. Тези обстоятелства в настоящото несъвършено човешко общество обясняваха появата на двете отвергнати същества, нито деца, нито девойки, нито жени, едновременно порочни и невинни, чеда на нищетата.

Жалки създания, без име, без възраст, без пол, негодни вече нито за зло, нито за добро, които, едва излезли от люлката, загубват всичко на този свят: и свобода, и добродетел, и чувство за отговорност. Души, едва разцъфнали вчера и посърнали днес, подобно падналите на улицата цветя, които вехнат в калта, докато бъдат смазани от някое колело.

Докато Мариус не сваляше от нея изумения си скръбен поглед, девойката шареше из таванската стаичка, дръзка като привидение. Тя сновеше насам-натам, без да я е грижа, че е полугола. Сегиз-тогиз раздърпаната й, съдрана риза се смъкваше чак до кръста. Тя разместваше столовете, разбутваше тоалетните принадлежности върху скрина, пипаше дрехите на Мариус, тършуваше из ъглите.

— Охо! — възкликна внезапно гостенката. — Вие сте имали и огледало!

Тя си тананикаше, като че ли беше сама, откъси от някакъв водевил, непристойни куплети, на които нейният гърлен пресипнал глас придаваше нещо зловещо. Но под дръзкото й държане се долавяше необяснима напрегнатост, нервност и накърнена гордост. Зад безочието понякога се крие срам.

Едва ли би могла да се види по-тъжна гледка от тази девойка, която се мяташе или по-скоро подхвърчаше из стаята като птица с прекършено крило или като подплашена от дневната светлина сова. Чувствуваше се, че при други условия, при друго възпитание и друга участ веселото свободно държане на момичето можеше да бъде приятно и очарователно. Сред животните никога не се случва родена за гълъбица птица да се превърне в рибар. Това може да се срещне само сред хората.

Мариус се замисли и я остави да прави каквото си ще.

Девойката се приближи до масата.

— Колко много книги!

В помръкналите й очи проблесна пламък.

— Аз мога да чета — добави тя и в гласа й се прокрадна задоволството, че може да се похвали с нещо; никое човешко същество не може да устои на това изкушение. Тя посегна поривисто към разтворената на масата книга и зачете свободно: — „… Генерал Бодуен получи заповед да превземе с пет дружини от бригадата си замъка Угомон, разположен посред равнината при Ватерло…“ Ватерло ли? — прекъсна четенето тя. — Това име ми е познато. Там преди много време е станало сражение. И баща ми е участвувал в него. Баща ми е служил в армията на императора. И сега всички в къщи сме отчаяни бонапартисти, знаете ли? При Ватерло сме се били против англичаните.

Тя остави книгата, взе перото и се провикна:

— Мога и да пиша!

После натопи перото в мастилото и се обърна към Мариус:

— Искате ли да видите? Ето ще напиша нещо за вас.

Преди той да смогне да й отговори, тя написа на белия лист, който лежеше на масата:

„Фантетата довтасаха.“

После захвърли перото и добави:

— Няма правописни грешки. Можете да се уверите сам. Ние сме ходили на училище, и сестра ми, и аз. Не винаги сме били такива. Не бяхме възпитани за…

Тя не довърши думите си, втренчи угасналия си поглед в Мариус и избухна в смях. После с тон, в който се долавяше цялата й заглушена от цинизма горест, завърши:

— Не е болка за умирачка я!

И тутакси затананика весело следната песничка:

Татко, хлебец дай ми само!

Няма пак храна.

Много е студено, мамо.

Няма топлина.

                        Боса, гола,

                        зъзне Лола,

                        гладен пак

                        плаче Жак!

Недовършила още песента си, тя възкликна:

— Ходите ли понякога на театър, господин Мариус? Аз ходя. Имам братче, то е приятел с артистите и ми дава понякога билети. Само че аз не обичам местата в галерията. Много е тясно и неудобно. Освен това понякога има всевъзможни грубияни или пък типове, които отвратително вонят.

После тя се вгледа в Мариус и лицето й придоби особено изражение, когато му каза:

— Знаете ли, че вие сте много хубав младеж, господин Мариус?

И в същия миг и на двамата им мина една и съща мисъл, при която тя се усмихна, а Мариус се изчерви.

Девойката се приближи до него и сложи ръка на рамото му:

— Вие не ме поглеждате, но аз ви познавам, господин Мариус. Срещала съм ви по стълбите, освен това, когато съм се разхождала близо до Аустерлиц, съм ви виждала, като отивате у един старик, дядо Мабьоф, който живее натам. Колко сте хубав така, с разрошени коси.

Тя се стараеше да придаде меки нотки на гласа си, а се получаваше само шепот. Част от думите й се загубваха, докато стигнат от ларинкса до устните й подобно звуци на пиано, на което липсват някои струни.

Мариус се беше отдръпнал леко.

— Госпожице — каза той с обичайната си ледена сдържаност, — струва ми се, че тук има един ваш пакет. Позволете ми да ви го предам.

И той й подаде плика с четирите писма.

Тя плесна с ръце и възкликна:

— Къде ли не го търсихме!

После грабна бързо пакета и разтвори плика, като не преставаше да бъбри:

— Господи боже! Утрепахме се да го търсим, сестра ми и аз. Вие ли го намерихте? На булеварда, нали? Сигурно е било на булеварда. Паднал е навярно, като тичахме. Тази мухла, сестра ми, го е изпуснала. Като се прибрахме, беше пропаднал вдън земя. Понеже не искахме да ни бият, да не би да сме приритали за бой? Хич не ни е притрябвал! Ни най-малко не ни е притрябвал! Затова казахме на нашите, че сме занесли писмата, но че са ни показали пръст. А ето къде били горките писма! Как разбрахте, че са мои? Ах, да, по почерка. Значи, във вас се блъснахме снощи. Ами че нищо не се виждаше! Аз попитах сестра ми: „В мъж ли се блъснахме?“ А сестра ми каза: „Струва ми се, че беше някакъв мъж.“

Докато говореше, девойката отвори плика, адресиран до благодетеля от църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“.

— Я виж ти! — възкликна тя. — Това писмо било за стареца, който ходи на черква. Всъщност сега е точно време за него. Ще му го занеса. Може би ще ни даде нещо, за да обядваме.

Тя се разсмя и добави:

— Знаете ли какво ще значи за нас да се наобядваме днес? Това ще значи да изядем наведнъж онзиденшния си обед, онзиденшната вечеря, вчерашния обед и вчерашната вечеря. Какво? Не сте доволни? Пукайте тогава, кучета!

Това припомни на Мариус повода за посещението на клетата девойка.

Той бръкна в жилетката си, но не намери нищо.

Тя продължаваше да говори, като че ли Мариус не беше в стаята:

— Понякога излизам вечер. Кога се върна, кога не. Миналата зима, преди да се настаним тук, живеехме под мостовете. Притискахме се един до друг, за да не замръзнем. По-малката ми сестра все ревеше. У, колко е тъжно да се гледа водата. Когато ми идеше да се удавя, казвах си: „Да има да взема, много е студена.“ Понякога излизам сама, ако ми се прииска, и спя в канавките. Знаете ли, когато нощем се разхождам по булеварда, дърветата ми изглеждат като вили, а къщите — черни и огромни като кулите на „Света Богородица“. Белите стени ми изглеждат като река и аз си казвам: „Я виж ти, там имало вода!“ А звездите са като лампиони при илюминация, те като че ли пушат, вятърът ги гаси, а на мен ми се завива свят, в ушите ми цвилят коне. И макар че е посред нощ, счуват ми се латерни и предачни машини и какво ли не. Струва ми се, че ме замерват с камъни и аз бягам, накъдето ми видят очите, а всичко се върти, върти! Толкова особено се чувствува човек, когато дълго не е ял.

И тя го погледна с блуждаещ поглед.

След като пребърка основно джобовете си, Мариус успя да събере пет франка и шестнадесет су. Това беше цялото му състояние в момента. „Все някак ще ми стигнат, за да вечерям днес, а утре ще видим.“ Той задържа шестнадесетте су и даде петте франка на девойката.

Тя сграбчи монетата.

— Отлично! И за нас изгря слънце!

И това слънце сякаш притежаваше свойството да разтопи в мозъка й натрупаните лавини от тарикатски жаргон, защото тя започна да плещи несвързано:

— Пет франка! Нови-новенички! С кралската физиомутра! И при това оградена с колело! Ех, че ценно! Ужасно сте шик! Тупкалото ми ви принадлежи! Да живеят безделниците! Два дни плюсканица! И мръвчици! И печено! Ще си хапнем и пийнем до насита!

Тя загърна развлечената си риза, поклони се дълбоко на Мариус, махна му дружески с ръка и се отправи към вратата с думите:

— Довиждане, господине. Все пак аз ще отида да потърся моето старче.

Като минаваше край скрина, девойката съгледа коричка изсъхнал хляб, покрит с прах и плесен. Сграбчи го жадно и го загриза.

— Един път! Ама кораво като кокал! Зъбите да си строши човек!

И излезе от стаята.

V
Благословената шпионка

Мариус живееше от пет години в бедност и оскъдица, можем да кажем дори, в нищета, но той едва сега си даде сметка, че никога не беше изпитвал истинска мизерия. Преди малко се сблъска с нея. Жалкото създание, което току-що бе видял, я въплъщаваше. Този, който е познал само нищетата на мъжа, не е видял нищо, докато не види нищетата на жената. А който е видял само нищетата на жената, не е видял нищо, докато не види нищетата на детето.

Когато мъжът стигне до крайна несрета, той се решава на крайни средства. Горко на беззащитните създания край него! Той се вижда лишен от всичко наведнъж — работа, заплата, хляб, огън, смелост, добра воля. Струва му се, че навън угасват зарите на деня, а вътре в него угасва нравствената светлина; тогава мъжът се насочва към по-слабите — жената и детето — и ги насилва грубо да вършат безчестия.

Тогава можете да станете свидетел на най-големи ужаси. Отчаянието е оградено с крехки прегради и всички изходи водят към престъплението и порока.

Здраве, младост, чест, свещен целомъдрен свян на юношеско тяло, сърце, девственост, срамежливост — нежна епидерма на душата — биват трагично потъпкани в безогледното търсене на материални средства, което неминуемо се натъква на безчестието и го приема. Мъгливо смешение на полове, роднински връзки, възрасти, пороци и невинност — конгломерат, в който се сливат и спояват бащи, майки, деца, братя, сестри, мъже, жени, девойки. Облегнати един на друг, те са затънали в гибелен вертеп и си разменят унили погледи. О, клети създания! Колко са бледи! Как зъзнат! Като че населяват друга планета, много по-отдалечена от слънцето, отколкото нашата земя.

Тази девойка беше за Мариус все едно пратеница на мрака.

Тя разкри пред него нова, грозна страна на нощта.

Мариус беше едва ли не готов да се упрекне, че бленуванията и любовното му увлечение не му позволяваха до този ден да надникне в живота на съседите си. Той беше платил, вярно, наема им, но воден само от неосъзнат порив; всеки друг на негово място би сторил същото. Но нима той, Мариус, не беше длъжен да стори много повече? Как е възможно! Само една стена го делеше от тези изоставени същества, които се бъхтеха пипнешком в нощта, извън човешкото общество, той се разминаваше ежедневно с тях, той беше, така да се каже, крайната брънка на веригата, която ги свързваше с човешкия род. Те дишаха или по-скоро хъркаха предсмъртно край него, а той не им обръщаше никакво внимание. Всеки миг, всеки ден слушаше техните стъпки, движения, говор, без да ги чува. Думите им криеха вопли, които той изобщо не долавяше. Мисълта му блуждаеше другаде. Тя беше заета с блянове, с несбъднати мечти, с въображаема любов, с безумни въжделения. А в това време човешки същества, негови братя в името на Христа, братя в името на народа, се гърчеха в изнемога край него. Умираха без нужда. А той беше едва ли не съучастник на тяхната неволя, утежняваше я дори. Защото, ако те имаха друг съсед, не така занесен в химери, по-внимателен, обикновен, милостив човек, той щеше да забележи нищетата им, щеше да чуе тревожния им зов и може би отдавна вече това семейство щеше да бъде приютено и спасено. Те безспорно изглеждаха покварени, извратени, безчестни, ако щете дори, гнусни, но рядко се случва да изпаднеш, без да се опорочиш. Независимо от това има една граница, отвъд която хората престават да различават нещастниците от безчестниците и ги смесват под едно и също съдбоносно име: клетници. Чия е вината? И нима милосърдието не трябва да бъде толкова по-голямо, колкото по-низко е падението?

Докато си отправяше тези упреци — защото Мариус понякога подобно на всички истински честни хора ставаше сам на себе си съдник и се укоряваше по-строго, отколкото заслужаваше — той не откъсваше поглед от стената, която го делеше от Жондретови, сякаш натежалият му от състрадание поглед можеше да преодолее преградата и да стопли злочестите му съседи. Стената беше изградена от летви и греди, замазани с тънък пласт хоросан. Както вече видяхме, през нея се чуваше съвсем ясно не само всеки глас, но и всяка дума. Само завеян мечтател като Мариус можеше толкова дълго да не забележи това! Междинната стена, покрита с грапава мазилка, не беше облепена с книжни тапети нито откъм него, нито откъм тях. Мариус я разглеждаше почти несъзнателно. Понякога човек е по-наблюдателен и зорък, когато мисли за нещо друго, отколкото когато вниманието му е съсредоточено. Той внезапно се изправи. Беше съзрял горе, близо до тавана, триъгълна дупка, образувана от три кръстосани летви с незамазано празно пространство между тях. Гипсът, който по всяка вероятност го беше запълнял, се беше изкъртил и ако Мариус стъпеше на скрина, можеше да надзърне през отвора в стаичката на съседите си. Любопитството е свойствено на съчувствието; то дори се явява негов дълг. Дупката беше истинска шпионка. Позволено е да надзърнем в хорската несрета, когато искаме да я облекчим.

„Да видим що за хора са съседите ми и докъде са стигнали“ — помисли си Мариус.

Той се покатери на скрина, долепи око до отвора и погледна.

VI
Човекът-хищник в бърлогата си

Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи, долни и жалки твари или, с други думи, уроди, докато в горите се крият свирепи, но диви и величави животни или, с други думи, красиви образци на сътворението. Ако речем да сравним свърталищата на едните и другите, редно е да предпочетем бърлогата на звяра пред човешката бърлога. Пещерите безспорно превъзхождат бордеите.

В такъв именно бордей беше надзърнал Мариус.

Мариус беше беден и наредбата на стаичката му бе оскъдна. Но както бедността му се отличаваше с благородство, така и таванската му стаичка блестеше от чистота. Бърлогата, в която беше надникнал, изглеждаше отвратителна. Мръсна, воняща, тъмна, неприветлива. Дървен стол, разклатена маса, няколко стари ощърбени глинени съда и два неописуеми одъра в дъното служеха за мебелировка. Таванско прозорче с четири стъкла, цялото замрежено от паяжини, служеше за осветление. През прозорчето проникваше точно толкова светлина, колкото човешкото лице да изглежда призрачно. Стените сякаш боледуваха от проказа, отрупани целите с белези и струпеи като обезобразено от тази ужасна болест лице. Гнойна влага беше избила по тях. Тук-таме личаха непристойни рисунки, надраскани с въглен.

Стаята, която обитаваше Мариус, беше застлана с изпокъртени тухли. Съседната стая нямаше нито тухлен, нито дъсчен под. Хората стъпваха направо върху мазилката, съвсем почерняла от краката. По този неравен под, чиито вдлъбнатини бяха натъпкани с прах и по който минаваше всичко, но не и метлата, се ширеха причудливи съзвездия от стари терлици, чехли и мръсни парцали. Между другото тази стая имаше камина, затова наемът беше четиридесет франка годишно В камината имаше какво ли не: мангал, тенджера, счупени дъски, провесени на гвоздеи дрипи, клетка с птиче, пепел и даже малко огън. Две унило димящи главни.

Още едно нещо допринасяше за мрачния изглед на стаята. Тя беше просторна. Виждаха се всевъзможни чупки, ъгли и тъмни ниши, стрехи, заливи и носове, до които погледът не можеше да проникне и където ви се струваше, че се спотайват големи колкото юмрук паяци, дълги цяла стъпка мокрици, а, кой знае, може би и някакви чудовищни човешки същества.

Единият одър беше до вратата, а другият до прозореца. И двата опираха до камината, точно срещу Мариус.

В съседния до отверстието на Мариус ъгъл беше закачена в черна рамка цветна гравюра, под която с едри букви беше написано: „СЪН“. Гравюрата изобразяваше задрямала жена, държаща на колене заспало дете. В облака над жената се виеше орел с корона в човката си. Без да се събужда, майката отстраняваше короната от главата на детето. В дъното, обкръжен от сияние, се виждаше Наполеон, облегнат на лазурна колона с жълт капител, на която се четеше следният надпис:

МАРЕНГО

АУСТЕРЛИЦ

ЙЕНА

БАГРАМ

ЕЛОУ

На пода под гравюрата беше подпряна изправена на стената широка дъска — може би обърната откъм гърба картина или рамка, боядисана по всяка вероятност от лицевата страна, или най-сетне снето от стената огледало, което бе забравено там, докато го окачат повторно.

Пред масата, върху която Мариус видя мастилница, перо и листове, седеше шестдесетинагодишен мъж, дребен, мършав, блед, с блуждаещ поглед и хитро, жестоко и неспокойно изражение. Отвратителен мошеник.

Ако Лаватер би зърнал лицето му, би открил у него смесица от лешояд и прокурор. Хищникът и кроячът на процеси се допълваха и загрозяваха един друг, като кроячът на процеси придаваше отсянка на мерзост на хищника, а хищникът отсянка на жестокост на заядливия прокурор.

Мъжът имаше дълга сива брада. Облечен беше в женска риза, през която се виждаха косматите му гърди и обраслите със сиви косми голи ръце. Под фустанелата се подаваше окалян панталон, а от продънените ботуши стърчаха пръстите на краката му.

В устата си беше пъхнал лула и пушеше. В жилището нямаше троха хляб, но, изглежда, все още имаше тютюн.

Той пишеше по всяка вероятност някакво писмо от рода на тия, които бе намерил Мариус.

В ъгъла на масата се виждаше оръфана червеникава книга. По излезлия от мода малък формат на изданието личеше, че е роман. На корицата се ширеше напечатано с големи букви заглавие:

„БОГ, КРАЛЯТ, ЧЕСТТА И ДАМИТЕ

ОТ ДЮКРЕ-ДЮМИНИЛ, 1814 ГОДИНА“

Мъжът говореше високо, без да престава да пише, и Мариус чуваше ясно думите му.

— Ако човек се замисли, ще види, че и помен няма от равенство дори и след смъртта. Та погледнете гробището Пер-Лашез! Големците и богаташите — в горния край, покрай павираната алея с акациите. Могат да дойдат досам гроба си с кола. А нищожествата, голтаците, клетниците, кой ще се церемони с тях, набутват ги в прогизнали от влага дупки в долния край на гробището, където трябва да газят кал до колене. Заравят ги там, за да изгният по-бързо. И до гроба им не можеш да идеш, без да затънеш в тинята.

Той прекъсна речта си, удари с юмрук по масата и прибави, скърцайки със зъби:

— Ах, иде ми да разкъсам всичко живо!

Дебела жена, на която с еднакво основание можеха да се дадат четиридесет и сто години, беше приклекнала край камината, опряла туловище на босите си пети.

И тя беше само по риза и плетена фуста, закърпена с парчета излиняло сукно. Половината фуста не се виждаше под грубата й платнена престилка. Макар че се беше прегърбила и свила на две, веднага си личеше, че е едра. Изглеждаше като исполинка край мъжа си. Косите й бяха много грозни: червеникаворуси, прошарени и отгоре на всичко тя час по час ги разрошваше с огромните си мазни ръце с широки плоски нокти.

На земята до нея се валяше отворена книга със същия формат като другата, вероятно втората част на романа.

На единия одър седеше с увиснали крака високо бледо момиченце, почти голо. То като че нито слушаше, нито виждаше, нито живееше.

По всяка вероятност — по-малкото сестриче на девойката, която беше дошла при Мариус.

Изглеждаше единадесет или дванадесетгодишно. При по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че беше най-малко на петнадесет години. Това именно момиченце беше казало предната вечер: „Че като хукнах, като си плюх на петите…“

То спадаше към хилавите деца, които дълго изглеждат недоразвити, а после внезапно израстват бързо. Жалки човешки издънки, отгледани в разсадника на нищетата. Те не познават нито детство, нито юношество. На петнадесет години изглеждат като на единадесет, а едва навършили шестнадесет години, изглеждат на двадесет. Днес са още малки момичета, а утре са вече жени. Като че ли вземат на няколко разкрача живота, за да свършат по-бързо с него.

Засега това създание изглеждаше още дете.

Между другото в тази стая нямаше нито следа от трудов живот: нито стан, нито чекрък, нито каквото и да било сечиво. Само в единия ъгъл бяха струпани съмнителни железа. Чувствуваше се мрачната неохота за работа, свойствена на отчаянието, която се явява предвестница на агонията.

Мариус погледа известно време тази злокобна стая, по-страшна от раззинал се гроб, защото в нея все още потръпваха човешки души, все още трепкаше живот.

Таванската стая, сутеренът, подземието, където се бъхтят някои бедняци, в най-долния трюм на обществената сграда, не са още самият гроб, а неговото преддверие. Но подобно на богаташите, украсяващи най-пищно входа на дворците си, смъртта, която се е спотаила съвсем наблизо, излага най-грозната нищета пред прага си.

Мъжът се беше умълчал. Жената не казваше нищо, момичето сякаш не дишаше. Само перото скърцаше по хартията.

Мъжът промърмори, като продължаваше да пише:

— Мизерници! Мизерници! Всички са мизерници!

Този вариант на Соломоновото хвалебствие извика скръбна въздишка у жената.

— Успокой се, гълъбче. Не се мъчи, миличък. Много си добър, че им пишеш на всички тия гадове, мъжленцето ми.

В немотията, също както в студа, телата се притискат едно до друго, но сърцата се отдалечават. По всяка вероятност жената беше обичала някога този мъж, доколкото беше способна на обич, но навярно тази любов беше угаснала под ежедневните взаимни укори за непоносимата несрета, която гнетеше цялото семейство. У нея беше останало само пепел от някогашната привързаност към мъжа й. Обаче, както често се случва, гальовните обръщения бяха оцелели. Тя продължаваше да му казва: миличък, гълъбче, мъжленце, но само с устата, докато сърцето й всъщност мълчеше.

Мъжът пак заскърца с перото.

VII
Стратегия и тактика

Потиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от импровизираната си наблюдателница, когато ненадеен шум привлече вниманието му и го накара да се закове на мястото си.

Вратата на съседната бърлога се отвори и на прага застана голямата дъщеря.

Тя беше нахлузила на краката си големи мъжки обувки, целите в кал, полепена дори по зачервените й глезени, и беше наметната с разпокъсан шал, който Мариус не бе видял върху раменете й по-рано, защото навярно тя го беше оставила пред неговата врата, за да изглежда по-достойна за съжаление, и го беше взела, излизайки. Девойката влезе, бутна вратата зад себе си, спря се, за да си поеме дъх, защото беше съвсем запъхтяна, и изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:

— Той идва!

Бащата отправи поглед към нея, майката извърна глава, само малкото момиче не помръдна.

— Кой? — попита бащата.

— Господинът!

— Благотворителят?

— Да.

— От църквата „Сен-Жак“?

— Точно той.

— Старикът?

— Да.

— Ще дойде тук?

— Идва след мене.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Кажи, наистина ли идва?

— Идва с файтон.

— С файтон! Ами че той е истински Ротшилд!

Бащата се изправи.

— От къде на къде си толкова сигурна? Как успя да дойдеш преди него, щом той идва с файтон? Даде ли му поне правилно адреса? Обясни ли му, че е последната врата в дъното на коридора, вдясно. Дано не сбърка! В църквата ли го намери? Прочете ли писмото ми? Какво ти каза?

— Дъра-бъра, дъра-бъра! — каза дъщерята. — Много бързаш бе, човече. Слушай сега, влязох аз в църквата, а той стоеше на обичайното си място. Аз му се поклоних и му връчих писмото. Той го прочете и ми каза: „Къде живеете, моето момиче?“ Аз отвърнах: „Ще ви заведа, господине.“ — „Не — каза той. — Дайте ми адреса си. Дъщеря ми трябва да направи някои покупки. Ще взема файтон, за да дойда у вас, така че ще пристигнем едновременно там.“ Аз му дадох адреса. Когато му казах улицата и номера, той като че ли се изненада и се поколеба за миг, после каза: „Няма значение. Ще дойда.“ Когато свърши службата, аз го дочаках да излезе от черквата с дъщеря си и ги видях, като се качиха във файтона. Обясних му естествено, че трябва да потропа на последната врата в дъното на коридора, вдясно.

— А защо си така сигурна, че ще дойде?

— Видях преди малко файтона, като се зададе по улица Пти-Банкие. Затова се затичах с все сили.

— Откъде знаеш, че е същият файтон?

— Много просто, запомних номера!

— И какъв беше номерът?

— 440.

— Браво, сече ти акълът!

Момичето погледна дръзко баща си и посочи обувките на краката си.

— Може би наистина ми сече акълът, но ще ти кажа, че никога вече няма да обуя тия калеври и да не съм ги видяла вече. Първо, с тях ми е по-студено, и, второ, цялата ме опръскват с кал. Има ли нещо по-противно от тия жвакащи подметки, които по целия път правят: „Шляп, шляп, шляп!“ Предпочитам да си ходя боса.

— Имаш право — отвърна бащата с кротък тон, който странно противоречеше с грубостта на девойката, — само че няма да те пущат в църквите. Бедните трябва да са обути. При дядо Господ не се ходи бос — добави той горчиво. После се върна на предмета, който занимаваше мисълта му: — Наистина ли си напълно сигурна, че той идва?

— Върви по петите ми.

Мъжът се изправи. Лицето му просто светна.

— Чуваш ли, жено! — викна той. — Благотворителят идва. Угаси огъня.

Майката, смаяна, не помръдна.

Ловък като клоун, бащата сграбчи нащърбеното гърне от камината и плисна вода върху главните.

После се обърна към голямата си дъщеря:

— Издъни стола!

Момичето нищо не проумяваше.

Той хвана стола и с един ритник изтърбуши сламата. Кракът му излезе от другата страна.

Докато си издърпваше крака, попита дъщеря си:

— Студено ли е навън?

— Много. Вали сняг.

Бащата се обърна към малкото момиче, което седеше на одъра до прозореца, и му кресна гръмогласно:

— Бързо! Скачай от леглото, мързелано! Никога ли няма да свършиш и ти някаква работа! Счупи едно стъкло!

Малката скочи трепереща от леглото.

— Счупи стъклото, ти казвам! — повтори той.

Детето го гледаше втрещено.

— Не чуваш ли? Казвам ти да счупиш едно стъкло.

Смъртно уплашено, детето се изправи покорно на пръсти и удари стъклото с юмрук.

Стъклото се счупи и се разпръсна шумно по пода.

— Много добре! — заяви бащата.

Той имаше тържествен и решителен вид. Очите му шареха бързо из всички ъгълчета на стаята.

Човек би го взел за генерал, който прави последни приготовления преди сражението.

Майката, която не беше казала още нито дума, се повдигна и попита с глух, провлечен глас, като че думите се парализирваха на устата й:

— Какво смяташ да правиш, миличък?

— Легни в леглото — каза в отговор мъжът.

Тонът му не търпеше възражения. Майката се подчини и се отпусна тежко на единия одър.

От ъгъла долитаха хълцания.

— Какво има? — изкрещя бащата.

Без да излезе от тъмната ниша, където се беше сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка. Беше се наранила при счупването на стъклото. Тя се приближи до одъра на майка си, хълцайки безгласно.

Сега майката се изправи и кресна:

— Виждаш ли какви глупости вършиш? Порязала си е ръката, за да счупи пустото ти стъкло!

— Още по-хубаво! — каза мъжът. — Точно това исках.

— Как? Още по-хубаво ли! — изненада се жената.

— Тихо! — отвърна бащата. — Отменям свободата на словото!

После раздра женската риза, която беше навлякъл, и уви чевръсто с парцала кървящата китка на дъщеря си. След това погледна със задоволство скъсаната си риза.

— Сега и ризата е както трябва. Всичко е наред. През прозореца свиреше леден вятър и нахлуваше в стаята. Ведно с него проникваше и мъгла и се разстилаше като белезникав памук, разчепкван от невидими пръсти. Пред счупения прозорец подхвърчаха едри снежинки. Студът, предвещан от слънчевото Сретение господне предния ден, действително беше настъпил.

Бащата се огледа околовръст, сякаш за да се увери, че не е забравил нищо. Взе старата лопата и засипа с пепел мокрите главни, за да не се виждат никак.

После се изправи и се облегна на камината.

— Сега сме готови за посещението на благодетеля.

VIII
Лъч в бърлогата

Голямата дъщеря се приближи и сложи ръката си върху ръката на баща си:

— Пипни само колко ми е студено — каза тя.

— Ами! — отвърна бащата. — На мен ми е много по-студено.

Майката извика заядливо:

— Може ли, ти вечно си на първо място, и за добро, и за лошо!

— Млък! — кресна мъжът.

И така я погледна, че тя занемя.

За миг в бърлогата стана тихо. Голямата дъщеря чистеше нехайно калта от шала си, малката продължаваше да хлипа, докато майката беше обхванала главичката й с двете си ръце и я обсипваше с целувки, шепнейки й тихичко:

— Не плачи, съкровище мое, ще ти мине, моля ти се, не плачи, че ще разсърдиш баща си.

— Не! — кресна бащата. — Напротив, реви високо! Реви! Това прави хубаво впечатление.

После се обърна към голямата:

— Е, видиш ли, никакъв го няма! Ами ако не дойде! Само дето загасих огъня, дето издъних стола, дето си раздрах ризата и строших стъклото за тоя, дето духа!

— И нарани детето! — измърмори майката.

— Ама наистина в тая дяволска мансарда е кучешки студ! Има си хас оня хубостник да не дойде! Ето ти на. Кара ни да го чакаме. Навярно си казва: „Че какво толкова, нека ме почакат. Каква им е работата.“ Ах, как ги мразя! С какво удоволствие, с каква радост и въодушевление бих ги издушил до един тия богаташи! Тия синковци! Тия уж милосърдни господа, дето ми се правят на много набожни, дето ми киснат по църквите и се врат при поповете и чернокапците, дето все на проповеди ги избива и си въобразяват, че са кой знае какво. И отгоре на всичко идват в домовете ни да ни унижават, да ни донесели уж дрехи! Всевъзможни дрипели, които не струват пукнат грош! Или хляб! Да не съм приритал за хляба ви бе, мошеници! Пари ли? Ами, пари! Никога. Защото ония казват, че сме щели да ги изпием, защото сме били пияници и безделници. Ами те? Какво са самите те и какво са били на времето си? Обирници. Как иначе щяха да забогатеят? О! Иде ми да хвана човешкото общество за четирите края, като покривка, и да изтърся цялата тази паплач във въздуха. Може би всичко ще се изпотроши, но тогава поне никой няма да има нищо и все ще е по-добре. Но къде се дяна този твой тиквеник, благодетелят? Ще дойде ли? Сигурно е забравил адреса, животното му с животно! Бас държа, че това дърто говедо…

В този миг на вратата се потропа лекичко. Мъжът се втурна да отвори и възкликна с дълбок поклон и раболепна усмивка:

— Заповядайте, господине! Благоволете да влезете, уважаеми благодетелю мой, заедно с прелестната си дъщеричка.

На прага на таванската стая се появиха мъж на зряла възраст и младо момиче.

Мариус стоеше още на поста си. Човешкият език е безсилен да изрази това, което той изпита в този миг.

Влязлата беше Тя.

Всеки, който е бил влюбен, знае лъчезарния смисъл, който придобиват двете букви — Тя.

Действително беше тя. Мариус я различаваше смътно през светлата мъгла, която се беше спуснала пред очите му. Нежното изчезнало създание, звездата, която го беше осветявала цели шест месеца, очите, челото, устата, дивното, тъй дълго невиждано лице, което беше потопило в нощ душата му, когато го бе загубил. Прекрасното видение, което се беше скрило, сега се появяваше наново.

И при това къде? В този мрак, в тази таванска стая, в този гнусен бордей, в това зловещо свърталище.

Мариус трепереше дълбоко развълнуван. Как? Действително ли беше тя? Силните удари на сърцето размътваха погледа му. Струваше му се, че всеки миг ще избухне в сълзи. Най-сетне той я виждаше, след като толкова дълго я беше търсил. Струваше му се, че беше загубил душата си и сега я намираше отново.

Тя си беше все същата, само може би беше малко по-бледа. Нежното й личице се открояваше под шапка от теменужно кадифе. Талията й се губеше под наметка от черен сатен. Под дългата й рокля се подаваше малко, обуто в копринена обувка краче.

Тя пак придружаваше господин Льоблан.

Девойката пристъпи в стаята и остави голям пакет на масата.

По-голямата дъщеря на Жондрет се беше отдръпнала зад вратата и гледаше мрачно кадифената шапка, копринената наметка и красивото щастливо лице.

IX
Жондрет едва не се разплаква

Бърлогата беше така тъмна, че всеки, който идваше отвън, добиваше впечатление, сякаш влиза в мазе. Новодошлите прекрачиха с известно колебание прага. Те едва различаваха в сумрака смътните фигури на обитателите на таванското помещение, които от своя страна, свикнали с мрака, ги виждаха съвсем ясно и можеха да ги разгледат на воля.

Господин Льоблан се приближи, погледна благо и тъжно Жондрет и му каза:

— Господине, в този пакет има нови дрехи, чорапи и вълнени завивки.

— Благодетелю наш, ангел хранител, вие ни отрупахте с милосърдието си — каза Жондрет, кланяйки се до земята. После се наведе към ухото на по-голямата си дъщеря и докато двамата посетители разглеждаха жалката покъщнина, й пошепна бързо: — Хм! Казах ли ти аз! Само дрипели! Пари нито грош. Все една стока са всичките. Чакай, добре, че се сетих, от кого беше подписано писмото до тоя дърт мухльо?

— Фабанту — отвърна дъщерята.

— Драматичният артист. Тъй.

Жондрет се сети да попита тъкмо навреме, защото в същия миг господин Льоблан се обърна към него и каза, мъчейки се да си спомни името му:

— Виждам, че действително положението ви е окаяно, господин…

— Фабанту — отговори бързо Жондрет.

— Да, точно така, господин Фабанту, сега си спомних.

— Драматичен артист, господине, и на времето дори доста известен.

При тези думи Жондрет очевидно сметна, че е настанал моментът да спечели „благодетеля“. Той възкликна с глас, в който звучеше едновременно самохвалство на панаирджийски фокусник и смирение на бездомен просяк.

— Ученик на Талма, господине! Аз съм ученик на Талма! Някога щастието ми се беше усмихнало! Уви! Сега дойде ред на нещастието. Виждате ли, благодетелю мой, ни троха хляб, ни главня огън. Бедните ми дечица стоят на студено. Един-единствен стол и той издънен! Счупено стъкло! В такова мразовито време! Жена ми на легло! Болна!

— Горката жена! — въздъхна господин Льоблан.

— Детето ми ранено! — продължи Жондрет.

Детето, развлечено от пристигането на непознатите, се беше загледало в „госпожицата“ и беше престанало да хленчи.

— Плачи, мари! Реви на глас! — сбута я тихичко Жондрет.

Същевременно я ощипа по наранената ръка. Той вършеше всичко това като истински фокусник.

Малката нададе остри писъци.

Прекрасната девойка, която Мариус наричаше в сърцето си „своята Юрсюл“, се приближи живо до момиченцето.

— Клетото детенце! — възкликна тя.

— Виждате ли, хубава госпожице — продължи Жондрет, — цялата й китка е окървавена! Това нещастие се случи, като работеше под една машина, за да изкара шест су дневно. Няма да е чудно, ако се наложи да й отрежат ръката.

— Нима? — попита разтревожено старият господин. Момиченцето, смятайки, че бащата говори сериозно, започна да ридае още по-силно.

— Уви, да, благодетелю мой! — отвърна бащата.

От няколко мига Жондрет наблюдаваше „благодетеля“ с особено изражение. Докато говореше, той го оглеждаше изпитателно и сякаш се ровеше напрегнато в спомените си. Внезапно, възползувайки се от момента, когато новодошлите разпитваха с участие малката за наранената й ръка, той се доближи до жена си, която лежеше с глупаво и отпаднало изражение на одъра, и й пошепна бързешком:

— Погледни хубавичко тази личност!

После се обърна към господин Льоблан и пак се заоплаква:

— Обърнете внимание, господине! Нямам други дрехи освен тази риза на жена ми. И при това цялата раздрана. Посред зима! Не мога да изляза, защото нямам палто. Ако имах какъвто и да е сюртук, щях да отида при госпожица Марс, която ме познава и много ме обича. Нали живее все още на улица Тур-де-Дам? Знаете ли, господине. Някога играехме заедно с нея в провинцията. Деляхме заедно лаврите. Селимена би ми се притекла на помощ, господине! Елмира би се смилила над Белизер! Но ето, аз нямам нищо. Нито грош в къщи! Болна жена и нито грош! Тежко ранена дъщеря и нито грош! Жена ми страда от задух. Сигурно от възрастта, а освен това и с нервите не е добре. Трябва й лекарска помощ, на дъщеря ми също. Но лекар, аптекар! Как да им платя! Нито грош! Готов съм да падна на колене, господине, пред една монета от десет су! Ето докъде е стигнало изкуството! А знаете ли, прекрасна госпожице, и вие, щедри покровителю, знаете ли, вие, които излъчвате добродетел и благост и които изпълвате с благоухание църквата, където всеки ден дъщеря ми ви вижда, когато отива да се моли… Защото аз възпитавам дъщерите си в набожност, господине. Знаете ли, аз съзнателно не пожелах те да се отдадат на театър. Ах, калпазанките, само да рекат да се отклонят от правия път! При мене няма шега! Постоянно им набивам в главата какво значи чест, морал, добродетел! Можете да ги питате! Те трябва да живеят порядъчно. Имат си баща. Не са като ония нещастници, които най-напред заживяват без семейство, а после с когото им падне. Най-напред са госпожица Ничия, а после стават госпожица „За всички“. Пусто да остане! Такова нещо няма да се случи в семейство Фабанту! Аз съм решил да ги възпитавам в почтеност, да станат порядъчни, хрисими, да вярват в Господа, дявол взел го! А знаете ли, господине, уважаеми господине, какво ще стане утре? Утре е четвърти февруари, съдбоносният ден, последният срок, който собственикът ми е дал. Ако тази вечер не му платя, утре голямата ми дъщеря, аз, жена ми, както е трескава, и детето ми с ранената си ръка ще бъдем изгонени и четиримата оттук и изхвърлени на улицата, на булеварда, без подслон, под дъжда, под снега. Това е то, господине. Дължа четири тримесечия. Цяла година. Или това ще рече шестдесет франка.

Жондрет лъжеше. Дори за четири тримесечия би трябвало да плати само четиридесет франка, но той не можеше да дължи наема за цялата година, защото още нямаше шест месеца, откакто Мариус беше платил за първите две тримесечия.

Господин Льоблан извади пет франка от джоба си и ги сложи на масата.

Жондрет успя през това време да прошепне на ухото на голямата си дъщеря:

— Тъпак! Какво си въобразява, че ще сторя с неговите пет франка? Та това не ми плаща дори стола и стъклото! Прави разходи, ако си нямаш работа!

В това време господин Льоблан съблече големия кафяв редингот, който беше облякъл върху синия си сюртук, и го преметна върху облегалото на стола.

— Господин Фабанту — каза той. — Имам само пет франка у себе си, но ще отведа дъщеря си в къщи и ще дойда пак довечера. Тази вечер трябва да платите, нали?…

Странно изражение трепна върху лицето на Жондрет. Той отговори припряно:

— Да, уважаеми господине. В осем часа трябва да бъда при хазаина.

— В шест часа ще дойда отново тук и ще ви донеса шестдесетте франка.

— Благодетелю мой! — извика Жондрет, замаян от радост, като тихичко добави на жена си: — Разгледай го добре, жено!

Господин Льоблан улови отново хубавата девойка под ръка и се обърна към вратата.

— Довиждане до тази вечер, приятели — каза той.

— В шест часа? — попита Жондрет.

— Точно в шест часа.

В този миг метнатата на стола дреха привлече погледа на по-възрастната сестра.

— Господине — каза тя, — забравихте си редингота.

Жондрет се наежи заплашително и хвърли мълниеносен поглед на дъщеря си.

Господин Льоблан се обърна и отговори усмихнат:

— Не съм го забравил, а го оставям.

— О, покровителю мой! — възкликна Жондрет. — Височайши благодетелю, не мога да сдържа сълзите си! Позволете ми да ви изпратя до файтона ви.

— Ако излизате, облечете тази дреха — отвърна господин Льоблан. — Навън действително е много студено.

Жондрет не чака да му повторят. Той навлече чевръсто кафявия редингот.

И те излязоха тримата, като Жондрет вървеше пред гостите.

X
Два франка на час — такса на наемните кабриолети

Макар че цялата сцена се беше разиграла пред него, Мариус всъщност не беше видял почти нищо. Очите му през цялото време те се бяха откъснали от девойката, а сърцето му се беше впило жадно в нея още при влизането й в таванското помещение. През цялото време, докато тя беше там, той беше в плен на неописуемо радостно вълнение, неспособен за каквито и да било материални възприятия, устремен с цялата си душа единствено към нея. Съзерцаваше не девойката, а светлото видение със сатенена наметка и кадифена шапка. Ако самата звезда Сириус беше влязла в стаята, едва ли щеше да го заслепи по-силно.

Докато девойката развиваше пакета и раздипляше дрехите и одеялата, докато разпитваше благо болната майка и говореше развълнувано с раненото дете, той дебнеше всяко нейно движение, мъчеше се да долови всяка нейна дума. Очите, челото, красивото лице, гъвкавото тяло, походката му бяха познати, но той нямаше още ясна представа за тембъра на гласа й. Веднъж в Люксембургската градина му се стори, че дочу няколко думи, произнесени от нея, но не беше напълно сигурен. С готовност би дал десет години от живота си, за да чуе гласа й и да запази в душата си неговата музика. Но плачевните излияния и гръмогласните хвалби на Жондрет заглушаваха всичко. Мариус не можеше да се наслади напълно на чаровната гледка и изпитваше истински гняв. Той гледаше ненаситно девойката. Струваше му се невероятно, че любимото неземно създание бе действително сред тия човешки отрепки в гнусния бордей. Като че ли виждаше изящно колибри сред жаби.

Когато девойката излезе, той беше обзет от една-единствена мисъл — да я проследи, за да не загуби следите и, да не се отдели от нея, преди да узнае къде живее, за да не изчезне повторно от живота му, след като по такъв чуден начин я беше намерил!

Той скочи от скрина и грабна шапката си. Но едва посегнал към дръжката на вратата, една мисъл го жегна. Коридорът беше дълъг, стълбата — стръмна, Жондрет бъбреше непрестанно и господин Льоблан навярно още не се беше качил във файтона. Ако се обърнеше случайно по коридора, по стълбата или на прага на къщата и видеше Мариус в този дом, сигурно щеше да се разтревожи и отново щеше да намери начин да му се изплъзне. Тогава още веднъж край на всичко. Какво да стори? Дали да почака малко? Но през това време колата можеше да тръпне. Мариус се бавеше, обзет от колебание. Най-сетне се реши и излезе от стаята си.

В коридора нямаше вече никого. Изтича на стълбата. И по стълбата нямаше никого. Спусна се бързо долу и излезе на булеварда, но успя само да зърне файтона, който завиваше зад ъгъла на улица Пти-Банкие към центъра на града.

Мариус се втурна в тази посока. Когато стигна до ъгъла на булеварда, той видя, че файтонът се спущаше бързо по улица Муфтар. Вече се беше доста отдалечил, не можеше да го настигне. Ами сега? Да продължава да тича подире му? Невъзможно. Пък и от колата сигурно щяха да забележат, че някой тича с все сила след файтона и бащата може би щеше да го познае. В същия миг по някаква щастлива и неочаквана случайност Мариус зърна празен наемен кабриолет, който минаваше по булеварда. Нямаше друг избор. Оставаше му да се качи в кабриолета и да проследи файтона. Това поне бе сигурно, ефикасно и безопасно средство.

Мариус махна с ръка на кочияша да спре и му извика:

— Ангажирам ви на час!

Той беше без връзка, със стария си работен сюртук, на който липсваха копчета, а нагръдникът му беше скъсан на едно място.

Кочияшът спря конете, намигна на Мариус и многозначително потърка палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Какво има? — попита Мариус.

— Първо таксата.

Мариус се сети, че у себе си има само шестнадесет су.

— Колко? — попита той.

— Четиридесет су.

— Ще ви платя на връщане.

Вместо отговор кочияшът засвири с уста шлагера „Ла Палис“ и шибна коня.

Мариус загледа с блуждаещ поглед отдалечаващия се кабриолет. Заради двадесет и четири су, които не му достигаха, той губеше отново радостта, щастието, любовта! Пак пропадаше в тъмна нощ! Беше прогледнал и пак ослепяваше. Помисли си е огорчение и защо да не признаем, с дълбоко съжаление за петте франка, които беше дал същата сутрин на оная никаквица. Ако те бяха още у него, той щеше да бъде спасен, възроден, щеше да излезе от чистилището, от преизподнята, от самотата, от тъгата, от раздялата. Щеше да свърже пак черната нишка на собственото си съществуване с хубавата златна нишка, която само малко преди това се беше мярнала пред очите му и наново се бе скъсала. Той се прибра съкрушен в плевника.

Мариус можеше да си спомни, че господин Льоблан обеща да се върне вечерта и че този път трябваше да прояви повече съобразителност и да го проследи умело. Но младежът беше така погълнат в съзерцание на любимата, че едва ли чу за уговорената среща.

Когато се канеше да се качи по стълбата, той забеляза от другата страна на булеварда, край безлюдната стена на улицата, водеща към градската врата при работилницата за гоблени, Жондрет, загърнат в дрехата на „благодетеля“, в разговор с един от ония типове със съмнителни лица, които е прието да се наричат „скитниците от градската врата“. Хора, подозрителни не само с външността, но и с приказките си, които изглеждат изпълнени със зли помисли и които обикновено спят денем, което дава основание да се предполага, че работят нощем.

Тези двама мъже, разговарящи невъзмутимо под снежната вихрушка, непременно биха привлекли вниманието на всеки градски сержант, но Мариус само ги погледна разсеяно.

Все пак, колкото и да бе потънал в скръбните си мисли, неволно му мина през ум, че скитникът от предградията, с когото разговаряше Жондрет, приличаше на един човек на име Паншо, наричан още Пролетняка или Нехранимайкото, когото Курфейрак му беше показал веднъж. Той минаваше в квартала за доста опасен нощен бродяга. В предишната книга срещнахме името му. Същият Паншо, наречен още Пролетняка или Нехранимайкото, стана по-късно прочут мошеник, герой на един углавен процес. По онова време беше само прочут негодник. А днес името му се предава от уста на уста в света на крадците и разбойниците. Беше създал същинска школа към края на последната монархия. Вечер, щом припаднеше здрач, в часа, когато хората се събират на групички и си шепнат тихо, в лъвовия ров в затвора Форс се говореше за него. От този затвор — какво нечувано безочие! — бяха избягали посред бял ден в 1843 година тридесет затворника точно под пътеката на патрула, през канала за нечистотии; през който — нечувана наглост — над плочата, закриваща канала, можеше да се прочете името „Паншо“, дръзко издълбано собственоръчно от него по време на опит за бягство на самата пътека на патрула. В 1832 година полицията го държеше под наблюдение, но той не се беше още провинил по-сериозно.

XI
Нищетата подава ръка на скръбта

Мариус изкачи с бавни крачки стълбата на плевника. Тъкмо когато се канеше да влезе в стаичката си, забеляза в коридора зад себе си по-голямата дъщеря на Жондрет, която го следеше. Яд го беше да я гледа, защото именно на нея беше дал своите пет франка, а сега беше вече много късно да си ги поиска обратно. Кабриолетът бе отминал, а и файтонът навярно беше още по-далеч. Впрочем девойката нямаше да му ги върне. Излишно беше да я разпитва и за адреса на посетителите, защото беше явно, че тя не го знаеше — нали писмото на така наречения Фабанту беше адресирано до господин благотворителя от църквата „Сен-Жан-дю-О-Па“.

Мариус се прибра в стаята си и понечи да затръшне вратата зад себе си.

Вратата не се затвори. Той се обърна и видя нечия ръка, която я придържаше открехната.

— Какво става? — попита той. — Кой е там?

Беше дъщерята на Жондрет.

— Вие ли сте? — поде Мариус едва ли не грубо. — Пак ли сте дошла? Какво искате от мене?

Девойката изглеждаше замислена и не му отговори. Загубила беше сутрешната си самоувереност. Не влезе в стаята, а остана в сянката на коридора. Силуетът й се открояваше смътно през открехнатата врата.

— Хайде, няма ли да ми отговорите? — попита Мариус. — Какво искате от мене?

Тя вдигна скръбно очи към него. В погледа й проблесна слабо пламъче.

— Господин Мариус — продума тя, — изглеждате ми нещо тъжен. Какво ви е?

— На мене ли? — изненада се Мариус.

— Да, на вас.

— Нищо ми няма.

— Не е истина.

— Истина е.

— Аз пък ви повтарям, че не е истина.

— Оставете ме на мира!

Мариус дръпна отново вратата, но тя пак я задържа.

— Слушайте — поде тя. — Не бива да се държите така. Макар че не сте богат, тази сутрин бяхте толкова добър с мене. Защо не станете пак такъв? Вие ме нахранихте, кажете ми сега какво ви е. Ясно е, че ви е мъчно. А аз не бих желала да ви е мъчно. Какво е необходимо, за да ви мине? Мога ли да ви помогна с нещо? Използувайте ме. Не искам да ми разкривате тайните си. Няма нужда да ми казвате нищо, навярно все някак бих могла да ви бъда полезна. Мога да ви помогна, както помагам на баща си. Когато трябва да се носят писма, да се ходи по разни къщи, да се пита от врата на врата, да се търси нечий адрес, да се проследи някой, аз се справям отлично. Ето, вие можете да ми се доверите и аз ще отида да говоря с когото желаете. Понякога е достатъчно да се изясни как стои работата и всичко се урежда. Аз съм на вашите услуги.

Една мисъл се мярна в главата на Мариус. Нима човек не се улавя и за сламката, когато усеща, че се дави?

Той се приближи до девойката.

— Слушай… — започна той.

Тя го прекъсна с радостно светнали очи.

— Да, чудесно, говорете ми на „ти“. Така ми е по-приятно.

— Добре тогава. Нали ти доведе тук стария господин и дъщеря му…

— Да.

— Знаеш ли адреса им?

— Не.

— Намери ми го.

Очите на девойката, в началото тъжни, после блеснали за миг, сега отново помръкнаха.

— Това ли ви е желанието? — попита тя.

— Да.

— Познавате ли ги?

— Не.

— С други думи — поде тя припряно, — не я познавате, но желаете да се запознаете с нея.

В смяната на „ги“ с „я“ прозвуча горчива прозорливост.

— Е какво, ще успееш ли? — попита Мариус.

— Да ви набавя адреса на хубавата девойка?

Думите „хубавата девойка“ бяха произнесени с такъв тон, че Мариус се раздразни.

— Няма значение — поде той — дали на бащата или на дъщерята. Адреса им изобщо.

Тя го погледна втренчено.

— А какво ще ми дадете в замяна?

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Всичко, каквото пожелая?

— Да.

— Тогава ще получите адреса.

Тя наведе глава, после дръпна рязко вратата и я затвори.

Мариус остана сам.

Той се отпусна на един стол, облегна се с лакти на леглото, скри глава в ръцете си и потъна в шеметния водовъртеж на мислите си. Виеше му се свят. Всичко, което му се беше случило от сутринта насам, появяването на неземното създание, изчезването му, предложението на окаяната съседка, обнадеждаващият лъч, озарил безпределното му отчаяние, всичко това се носеше вихрено в мозъка му.

Изведнъж той бе грубо изтръгнат от унеса си.

До него долетя гръмкият жесток глас на Жондрет, чиито думи разпалиха любопитството на Мариус.

— Казвам ти, че съм сигурен. Познах го.

За кого говореше Жондрет? Кого беше познал? Господин Льоблан? Бащата на „неговата Юрсюл“? Възможно ли е? Нима Жондрет го познава? Значи, Мариус щеше да се сдобие внезапно и неочаквано със сведенията, без които животът му беше станал безсмислен! Щеше да узнае най-сетне кого обича! Коя беше тази девойка? Кой беше баща й? Дошло ли бе време да се разкъса гъстият мрак, който ги прикриваше? Щеше ли най-сетне да се дигне булото? О, Господи!

Той не се качи, а просто скочи върху скрина и отново зае поста си пред наблюдателницата в стената.

Пред очите му пак се откри леговището на Жондрет.

XII
За какво бяха похарчени оставените от господин Льоблан пет франка

Външно семейството си беше останало същото, само че жената и дъщерите бяха преровили съдържанието на пакета и бяха навлекли вълнени чорапи и камизоли. Двете легла бяха застлани с новите одеяла.

По всичко изглеждаше, че Жондрет се беше прибрал преди малко. Още се задъхваше от студа. Дъщерите му седяха на пода до камината и по-голямата превързваше ръката на малката. Жена му лежеше, както по-рано, безжизнено, отпусната на одъра до камината, но с явно изумено изражение. Жондрет се разхождаше надлъж и нашир из стаята с широки крачки. Погледът му беше необикновен.

Жената, която като че ли ставаше плаха и несигурна в присъствие на мъжа си, се осмели да забележи:

— Сигурен ли си? Да не се лъжеш?

— Напълно съм сигурен. Осем години са минали оттогава, но аз го познах. О, съвсем не съм го забравил! Тутакси го познах! Как, ама ти нищо ли не забеляза?

— Не.

— Нали ти казах: внимавай! Ами че той има същия ръст, същото лице, само малко нещо поостарял. Не знам какво правят някои хора, ама направо не остаряват. Същият тембър на гласа. Само че по-добре облечен и това е всичкото. Ах, стари хитрецо, пипнах ли те най-сетне!

Изведнъж той прекъсна думите си и кресна на дъщерите си:

— Марш оттук! Просто не проумявам как не си ги разпознала веднага.

Момичетата станаха покорно.

Майката каза колебливо:

— Ами болната й ръка?

— Чистият въздух ще й подействува добре — заяви Жондрет. — Заминавайте!

По всичко изглеждаше, че този мъж не е свикнал да му се възразява. Двете момичета излязоха.

Когато бяха вече на прага, бащата задържа по-голямото за ръката и каза натъртено:

— Точно в пет часа да сте тук. И двете. Ще ми трябвате.

Мариус заслуша двойно по-внимателно.

Когато остана насаме с жена си, Жондрет се заразхожда пак из стаята и я обиколи два-три пъти, без да каже нито дума. После загуби няколко минути, докато оправи и напъха в панталоните си полите на женската риза, която беше облякъл.

Изведнъж той се обърна към Жондретица, скръсти ръце и се провикна:

— А да ти кажа ли още нещо? Госпожицата…

— Не може да бъде! — прекъсна го жената. — Госпожицата?…

Мариус не можеше да се съмнява. Явно, ставаше дума за Нея. Той слушаше с тревожна възбуда. Целият му живот се съсредоточи в ушите му.

Но Жондрет се наведе и прошепна тихичко нещо на жена си. После се изправи и завърши гласно:

— Тя е.

— Тая?… — попита жената.

— Тая! — отвърна мъжът.

Не може да се опише с какъв глас бе произнесена от майката думата „тая“. В зловещата интонация се долавяше изненада, ярост, ненавист и озлобление, преплетени и слети в едно. Достатъчни бяха само няколкото думи, които мъжът й беше прошепнал, а може би дори само името, и лениво отпуснатата дебелана се разсъни напълно. Досега противна, тя изведнъж стана страшна.

— Не е възможно! — извика тя. — Като си помисля само, че собствените ми дъщери ходят боси и нямат какво да облекат! Не може да бъде! Сатенена наметка, кадифена шапка, изящни обувки и какво ли не още! Най-малко за двеста франка! Като същинска дама! Дума да не става, ти се лъжеш! И освен това оная нищо не струваше, а тази си я бива. Тя съвсем не е грозна. Не може да бъде същата.

— А пък аз ти казвам, че е тя. Ще видиш.

При това изрично потвърждение Жондретица вдигна червендалестото си лице и загледа тавана с разкривени от злоба черти. В този миг тя се стори на Мариус по-страшна дори от мъжа си. Свиня с поглед на тигрица.

— Как! — поде тя. — Тази изумително хубава госпожица, която гледаше дъщерите ми с такова съжаление, да бъде онази никаквица! Ах, с какво удоволствие бих й изтърбушила е ритници корема!

Тя скочи от леглото и се спря за миг цялата разрошена, с пламнали ноздри и полуотворена уста, стиснала юмруци зад гърба си. После пак се отпусна върху одъра. Мъжът продължаваше да снове из стаята, без да обръща внимание на съпругата си.

След няколкоминутно мълчание той се приближи до Жондретица и се спря пред нея, както преди малко, като скръсти ръце.

— А да ти кажа ли още нещо?

— Какво?

Той отвърна тихо и лаконично:

— Забогатяването ми е в кърпа вързано.

Жондретица го погледна с недоумение: „С ума си ли е той?“

Той обаче продължи:

— Гръм и мълния! Премного време вече съм енориаш на църквата мри от глад — ако имаш дърва, мри от студ — ако имаш хляб. До гуша ми дойде да мизерувам! Стига ми толкова свое и чуждо тегло! Хич не ми е забавно, нищо комично не виждам в цялата работа. Омръзнаха ми шегите ти, прави более! Край на номерата ти, предвечни отче! Искам вече да ям колкото ми се яде и да пия колкото ми се ще. Да плюскам, да се излежавам, да мързелувам. Крайно време е да дойде и моят ред, ама ха! И мен ми се ще, преди да пукна, да си поживея малко като милионер!

Той обиколи бърлогата си и добави:

— Като другите.

— Какво искаш да кажеш? — попита жената.

Той поклати глава, смигна й и повиши наставнически глас подобно на странствуващите учени, които правят физически опити по кръстопътищата.

— Какво искам да кажа ли? Слушай!

— Шт! — измърмори жената. — Не говори толкова високо, ако не е за пред хорски уши.

— Ами! Кой ще чуе? Съседът ли? Преди малко го видях, като излезе. А и да чуе, какво ли ще разбере този будала! Но нали ти казвам, видях го, като излезе.

Все пак Жондрет сниши глас по вроден усет, но не толкова, че Мариус да не долови думите му. Освен това навалелият сняг заглушаваше за щастие трополенето на колите по булеварда и така Мариус можа да чуе целия разговор.

Но нека ви го предадем дословно:

— Слушай хубавичко. Нашият крез падна в клопката. Можеш да смяташ работата опечена. Всичко е наред. Всичко е подготвено. Срещнах се с моите хора. Той ще дойде тази вечер. За да донесе шестдесетте франка, мошеникът му с мошеник! Видя ли само как го баламосах? Та шестдесет франка ли не щеш, та хазяин, та четвърти февруари! Ама че глупак! И тъй, той ще дойде в шест часа. По това време съседът отива да вечеря. А леля Бюргон мие съдове в града. В къщата няма никой. Съседът никога не се прибира преди единадесет. Децата ще стоят на пост. А ти ще помагаш. Ще даде като поп.

— Ами ако не даде? — попита жената.

Жондрет направи злокобно многозначително движение:

— Тогава ние ще му дадем един по кратуната.

И избухна в смях.

Мариус го видя за първи път да се смее. Беззвучен, студен смях, от който можеха да ви побият тръпки.

Жондрет отвори долапа до камината и извади оттам стар каскет. Изтупа го с ръка и го нахлупи на главата си.

— Сега излизам — каза той. — Трябва да се срещна с още някои от нашите. По-свестните. Ще видиш как всичко ще се уреди. Ще гледам да не се бавя много. Чудесен удар. Пази къщата.

И като пъхна ръце в джобовете на панталона си, той се замисли за миг и възкликна:

— Ама знаеш ли, добре, че оня не ме позна! Ако и той ме беше познал, нямаше да го видим повторно. Щеше да ни се изплъзне. Брадата ме спаси! Романтичната ми брадичка! Моята мила, романтична брадичка!

И той пак се разсмя.

После се доближи до прозореца. Снегът продължаваше да вали и забулваше небето в сива пелена.

— Какво кучешко време! — каза той.

После се загърна в сюртука.

— Този кожух е много широк. Но все едно. Добре, че ми го остави, дъртият му разбойник. Без него нямаше да мога да мръдна от къщи и всичко щеше да се провали. Видиш ли колко голямо значение имат понякога дреболиите?

Той нахлупи каскета над очите си и излезе.

Едва направил няколко крачки по коридора, Жондрет отвори наново вратата и хищният му, остър профил надникна през отвора.

— Да не забравя! — поръча й той. — Напълни мангала с въглища.

И хвърли в престилката на жена си петфранковата монета, която му беше оставил „благодетелят“.

— Цял мангал въглища ли? — попита жената.

— Да.

— Колко крини?

— Две, пълни догоре.

— Те ще струват тридесет су. С остатъка ще купя нещо за вечеря.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Да не вземеш да похарчиш всичките пари.

— Защо?

— Защото и аз трябва да купя още.

— Какво?

— Нещо.

— Колко ще ти трябват?

— Има ли наблизо железар?

— На улица Муфтар.

— А да, на един ъгъл, спомних си дюкянчето.

— Но кажи ми колко ще ти трябва за това, което ще купуваш?

— Два и половина или най-много три франка.

— Тогава няма да остане, кажи-речи, нищо за вечеря.

— Днес не ми е до вечеря. Имам по-важна работа.

— Все ще се справя някак, съкровище мое.

При тези думи на жена си Жондрет затвори отново вратата и този път Мариус чу неговите стъпки по коридора на плевника; те се отдалечиха и постепенно затихнаха, докато Жондрет слизаше бързо по стълбата.

В този миг камбанарията на „Сен-Медар“ отзвъни един часа.

XIII
„Solus cum solo, in loco remoto, non cogitabuntur orare Pater Noster“^[1]

 

Колкото и да беше мечтателен по природа Мариус, ние видяхме, че съвсем не му липсваха твърдост и смелост. Навикнал на самотен размисъл, у него се бяха развили отзивчивост и съчувствие към хората и ако способността му да избухва беше намаляла, способността му да се възмущава беше останала непокътната. Той беше милозлив като брамин, но суров като съдник. Жалеше нищожната жаба, но беше готов да смаже усойницата. А ето че току-що бе надзърнал в истинско гнездо на усойници. Виждаше с очите си бърлога на изроди.

— Трябва да смачкам тия окаяници — каза той.

Нито една от загадките, които се надяваше да изясни, не се беше разбулила. Напротив, мракът като че ли беше станал още по-гъст. Той не беше научил нищо друго за хубавата девойка от Люксембургската градина и за мъжа, когото наричаше господин Льоблан, освен че бяха познати на Жондрет. От неясните думи, които дочу, подразбираше недвусмислено само едно: че им се готвеше клопка, неизвестно каква, но страшна клопка. И двамата ги грозеше опасност, дъщерята може би по-малко, но бащата, без никакво съмнение. Той беше длъжен да ги спаси. Трябваше да осуети пъклените замисли на Жондретови и да разкъса паяжината, която плетяха.

Той загледа известно време Жондретица. Тя беше измъкнала отнякъде стар тенекиен мангал и сега се ровеше из разни железарии.

Младежът слезе колкото можеше по-тихо от скрина, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Независимо от страха, който му вдъхваха предстоящите събития, и от ужаса, който му вдъхваха Жондретови, той изпитваше все пак радост при мисълта, че може би ще му се удаде възможност да окаже такава съдбоносна услуга на любимата.

Но как да постъпи? Дали да предупреди застрашените лица? Къде да ги намери? Той не знаеше адреса им. Те изплуваха само за миг пред взора му и пак потънаха в бездънните дълбини на Париж. Да причака пред вратата господин Льоблан в шест часа, точно когато идва, и да го предупреди за клопката? Но Жондрет и неговите хора ще го видят навярно, улицата е съвсем безлюдна, те ще бъдат по-силни от него и ще намерят начин било да го отдалечат, било да го задържат и човекът, когото Мариус искаше да спаси, щеше да бъде загубен. Часовникът преди малко бе избил един часа. А клопката щеше да бъде устроена в шест. Мариус разполагаше с цели пет часа.

Той имаше само една възможност.

Облече приличния си сюртук, върза връзката си, взе шапката си и излезе така тихо, като че вървеше бос по мъх.

Впрочем Жондретица все още ровеше из железариите.

Щом излезе от дома си, той зави по улица Пти-Банкие.

Не беше извървял и половината улица, когато се озова до съвсем нисък зид, на места толкова нисък, че можеше да се прекрачи, отвъд него се разстилаше незастроен парцел. Мариус беше угрижен, той крачеше бавно и снегът приглушаваше стъпките му. Внезапно дочу току до себе си възбудени гласове. Обърна се, улицата беше пуста, нямаше никого. Беше посред бял ден; той не си въобразяваше, а действително чуваше говор.

Мина му през ума да надзърне над стената, край която вървеше.

И действително двама мъже бяха клекнали в снега, облегнати на стената от другата страна, и разговаряха тихо.

Лицата им му бяха непознати. Единият беше с брада и яке, а другият с дълги коси, целият окъсан. Брадатият носеше на главата си гръцко кепе, а другият беше гологлав и косите му бяха посипани със сняг.

Мариус подаде глава над тях и така успя да чуе разговора им.

Рошавият побутваше другия с лакът и казваше:

— Щом Котешкият час е вътре, не може да стане провал.

— Така ли мислиш? — отговори му брадатият.

Рошавият поде:

— Ще пипнем всеки по пет стотака, а в най-лошия случай по пет, шест или най-многото десет години.

Другият отвърна колебливо, чешейки главата си под кепето:

— Туй, виж, е едно на ръка. От това не можем се отърва.

— А пък аз ти казвам, че работата е сто на сто сигурна. И талижката на дядо Такова ще бъде впрегната.

След това те заговориха за някаква мелодрама, която бяха гледали предната вечер в театър „Гете“.

Мариус продължи пътя си.

Стори му се, че неясните думи на спотаените зад зида и приклекнали в снега мъже имаха някаква връзка с пъклените кроежи на Жондрет. Дали не ставаше дума за неговата „работа“?

Той се отправи към предградието Сен-Марсо и в първото дюкянче попита къде се намира полицейският участък.

Казаха му, че е на улица Понтоаз №14.

Мариус се запъти натам.

Когато мина край една хлебарница, той си купи хляб за две су и го изяде, предвиждайки, че по всяка вероятност няма да вечеря.

Докато вървеше, благославяше провидението. Мислеше си, че ако не беше дал сутринта петте франка на дъщерята на Жондрет, щеше да проследи файтона на господин Льоблан и следователно нямаше да узнае нищо. Жондретови щяха да устроят безпрепятствено клопката си, господин Льоблан щеше да бъде загубен, а може би и дъщеря му ведно с него.

XIV
Полицай дава два пистолета на адвокат

Когато стигна до №14 на улица Понтоаз, Мариус се качи на първия етаж и пожела да види комисаря.

— Комисаря го няма — каза някакъв писар, — но един инспектор го замества. Искате ли да говорите с него. По спешна работа ли е?

— Да — отвърна Мариус.

Писарят го въведе в кабинета на началника. Той видя висок мъж, който беше застанал прав зад решетката на печката, повдигнал полите на широкия си шинел. Четвъртито лице, тясна, стисната уста, гъсти, прошарени бакенбарди, проницателен поглед, който сякаш претърсва джобовете ви. Поглед, който не само пронизва, но обискирва.

Този мъж изглеждаше също толкова страшен и също толкова свиреп, както и Жондрет. Защото понякога е еднакво опасно да срещаш овчарски пес или вълк.

— Какво обичате? — попита той Мариус, без да добави „господине“.

— Мога ли да видя господин комисаря?

— Той отсъствува. Аз го замествам.

— Търся го по много поверителна работа.

— Говорете в такъв случай.

— И много спешна в същото време.

— Тогава казвайте бързо.

Този невъзмутим и рязък човек вдъхваше едновременно страх и доверие. Мариус му разказа случилото се. Някакво непознато лице, което той само бил виждал, без да го познава, щяло да бъде привлечено същата вечер в клопка, която му устройват. Тъй като живеел в съседната стая, той, Мариус Понмерси, по професия адвокат, могъл да чуе през стената целия разговор. Престъпникът, който замислял престъплението, бил някой си Жондрет. По всяка вероятност щял да има съучастници, навярно скитници от предградието, между които някой си Паншо, наричан още Пролетняка или Нехранимайкото. Дъщерите на Жондрет щели да стоят на пост. Нямало никакъв начин да предупреди застрашеното лице, понеже не знаел дори името му. И най-сетне всичко това щяло да бъде извършено в шест часа вечерта в най-затънтената част на булевард Опитал номер 50–52.

Като чу номера, инспекторът повдигна глава и попита хладно:

— Стаята в дъното на коридора ли?

— Точно там — обясни Мариус и добави: — Знаете ли къщата?

Инспекторът помълча малко, после отвърна, топлейки тока на ботуша си пред вратичката на печката:

— Като че ли да.

Той процеди през зъби, по-скоро сам на себе си, отколкото на Мариус:

— Сигурно е замесен Котешкият час.

Името направи, силно впечатление на Мариус.

— Котешки час ли? — промълви той. — Аз наистина чух да се споменава това име.

И той предаде на инспектора разговора между рошавия и брадатия в снега зад зида на улица Пти-Банкие.

Инспекторът измърмори:

— Рошавият е бил Брюжон, а брадатият ще да е Петачето, наричан още Двата милиарда.

Полицаят наведе клепачи и се замисли.

— Колкото до дядо Такова, представям си кой може да бъде. Ето че си изгорих шинела. Тия проклети печки винаги горят много силно. Номер 50–52. Бивша собственост на Горбо. — Той се обърна към Мариус: — Само брадатия и рошавия ли видяхте?

— И Паншо.

— А не видяхте ли да шари натам един мъничък такъв, издокаран?

— Не.

— Или един грамаден дебелак, който прилича на слона от Зоологическата градина?

— Не.

— Или един хитрец с клоунска муцуна?

— Не.

— Колкото до четвъртия, него никой не може да го види, дори и помощниците, съдружниците и подчинените му. Няма нищо чудно, ако не сте го видели.

— Не — отвърна Мариус. — Но какво представляват всички тия типове?

Вместо отговор инспекторът забеляза:

— Впрочем още е много рано за тях.

Той пак замълча за миг и след малко поде:

— Номер 50–52. Този хамбар ми е много добре познат. Невъзможно е да се скрием вътре, без актьорите да ни усетят. В такъв случай те ще се измъкнат, като отложат представлението за друг път. Те са срамежливи. Смущават се от публика. Така не става. Така не става. Защото аз искам да ми попеят и да ми потанцуват.

Като завърши монолога си, той се обърна към Мариус и го попита, гледайки го втренчено:

— Не ви ли е страх?

— От кого? — попита Мариус.

— От тия типове.

— Не повече, отколкото от вас — отвърна твърдо Мариус, който беше забелязал, че полицаят нито веднъж не му бе казал „господине“.

Инспекторът го погледна още по-втренчено и заяви натъртено и тържествено:

— Говорите като смел и честен човек. Смелият не се плаши от престъпника, а честният не се бои от властта.

Мариус го прекъсна:

— Всичко това много добре, но какво смятате да предприемете?

Полицейският инспектор се ограничи да му отговори с въпрос:

— Сигурно всички наематели имат ключ от външната врата, за да могат да се прибират вечер в стаите си, нали? А вие имате ли?

— Да — отвърна Мариус.

— Дайте ми го — каза инспекторът.

Мариус извади ключа от джоба на жилетката си, подаде го на инспектора и добави:

— Мога ли да ви дам един съвет? Елате с охрана.

Инспекторът погледна Мариус, както Волтер би погледнал някой провинциален академик, който би дръзнал да му предложи някоя рима. Той пъхна рязко двете си огромни лапи в дълбоките джобове на шинела си, измъкна два малки джобни револвера и ги подаде на Мариус, като му каза без излишни обяснения:

— Вземете оръжието. Приберете се у дома си, скрийте се в стаята си. Нека мислят, че сте излязъл. Пистолетите са пълни. По два куршума във всеки. Вие ще наблюдавате. Нали ми казахте, че в стената има дупка. Хората ще дойдат. Изчакайте да мине малко време. Когато прецените, че моментът е подходящ, дайте един изстрел. Само не преждевременно. Останалото е моя работа. Стреляйте във въздуха, в тавана, където искате. Само да не избързате. Чакайте да пристъпят към осъществяване на престъпните си намерения: вие сте адвокат, ясно ви е какво искам да кажа.

Мариус взе пистолетите и ги пъхна в страничния джоб на сюртука си.

— Така издуват плата и се виждат — каза инспекторът. — Сложете ги по-добре в джобовете на жилетката си.

Мариус пъхна пистолетите в джобовете на жилетката.

— А сега — додаде инспекторът — нямаме вече нито минута за губене. Колко е часът? Два и половина. В седем часа ли беше?

— В шест.

— Имам време — каза инспекторът, — но разчетено до минутка. Не забравяйте какво ви казах. Бум! Един изстрел.

— Бъдете спокоен — отвърна Мариус.

Той вече натискаше дръжката на вратата, когато инспекторът извика след него:

— А ако ви потрябвам междувременно, елате тук или изпратете някого. Търсете инспектора Жавер.

XV
Жондрет прави покупките си

Малко по-късно, към три часа, Курфейрак минаваше случайно по улица Муфтар, придружен от Босюе. Валеше двойно по-гъст сняг и замрежваше простора.

— Като гледам тия снежни парцали — казваше Босюе на Курфейрак, — почвам да мисля, че в небето върлува чума сред белите пеперуди.

Внезапно Босюе съгледа Мариус, който идваше по улицата в посока към градската врата и имаше много угрижен вид.

— Охо! Ето ти го и нашия Мариус! — възкликна Босюе.

— И аз го видях — забеляза Курфейрак. — Не го заговаряй.

— Защо?

— Зает е.

— С какво?

— Нима не виждаш изражението му?

— Какво изражение?

— По лицето му личи, че следи някого.

— Вярно — потвърди Босюе.

— Виж го само как си върти очите!

— Кого ли може да следи?

— Някое Мименце, пиленце, с цветче на шапчето. Влюбен до уши.

— Само че аз не виждам по улицата нито Мименце, нито пиленце, нито шапче с цветче. Кьорава жена няма!

Курфейрак се взря и възкликна:

— Я, той следи един мъж!

Действително на около двадесетина крачки пред Мариус крачеше мъж с каскет и макар че вървеше гърбом, можеше да се забележи дългата му брада.

Мъжът беше облечен в съвсем нов и твърде широк за него редингот, изпод който се подаваше разпокъсан и съвсем окалян панталон.

Босюе се разсмя:

— Що за екземпляр е пък тоя?

— Тоя ли — отвърна Курфейрак. — Навярно е поет. Само поетите носят, без да им мигне окото, панталони като продавачи на зайчи кожи и сюртуци като перове.

— Да видим къде отиват Мариус и тоя тип и да ги проследим, искаш ли?

— Босюе! — възкликна Курфейрак. — Ех ти, Ореле от Мо! Невъобразимо говедо! Кой може да следи човек, който върви по петите на друг човек!

И те се върнаха обратно.

Мариус действително беше съгледал Жондрет на улица Муфтар и беше тръгнал след него.

Жондрет вървеше право напред, без да подозира, че нечий поглед го следи.

Той зави по улица Грасиьоз, влезе в една от най-невзрачните барачки, забави се вътре около четвърт час и после пак се върна на улица Муфтар. След това се отби у един железар, който държеше по онова време дюкянче на ъгъла на улица Пиер-Ломбар, и излезе няколко минути по-късно, стиснал в ръка голямо длето с дървена дръжка, което скри под сюртука си. Когато стигна до улица Пти-Жантийѝ, той сви наляво и се отправи бързо към улица Пти-Банкие. Смрачаваше се. Снегът, спрял за малко, пак почна да вали. Мариус остана да дебне на самия ъгъл на улица Пти-Банкие, безлюдна както винаги, и не проследи по-нататък Жондрет. И добре стори, защото, щом стигна до ниската стена, зад която Мариус беше чул разговора на брадатия и рошавия, Жондрет се обърна, увери се, че никой не го следи и не го наблюдава и едва тогава прекрачи стената и изчезна.

Незастроеният парцел, ограден с този зид, граничеше със задния двор на бивш собственик на коли, който не се ползуваше с много добро име. Той беше фалирал и под навесите му се мяркаха само няколко стари кабриолета.

Мариус реши, че е по-разумно да се възползува от отсъствието на Жондрет, за да се прибере. Впрочем времето напредваше. Леля Бюргон имаше навик да заключва външната врата, преди да отиде да мие съдове в града, и привечер вратата беше винаги затворена. Мариус беше дал своя ключ на полицейския инспектор, затова трябваше да побърза.

Свечеряваше се. Небето бе облачно. Една-единствена точка на хоризонта и в цялата безкрайна шир бе огряна от слънцето: луната.

Тя изплува пламтяща иззад ниския купол на Салпетриер.

Мариус се запъти с бързи крачки към номер 50–52. Когато стигна в къщи, вратата беше все още отворена. Той изкачи на пръсти стълбата и се промъкна покрай стената на коридора до стаята си. Спомняте си, че от едната страна на коридора се редуваха тавански стаички, всичките свободни и празни в момента. Леля Бюргон оставяше обикновено вратите им отворени. Минавайки пред една от тях, Мариус като че ли съзря в необитаемата стая четирима мъже, чиито неподвижни глави се белееха смътно под сумрачната светлина на таванското прозорче. Той не се постара да ги разгледа по-добре, защото и желаеше и те от своя страна да го видят. Успя да се прибере в стаята си съвсем безшумно, без да привлече ничие внимание. Крайно време беше. Малко след това чу стъпките на леля Бюргон, която заключи вратата на излизане.

XVI
Читателят ще може да чуе модната през 1832 година песничка по английски мотив

Мариус седна на леглото си. Сигурно беше пет и половина. Само половин час го делеше от очакваното произшествие. Той чуваше как кръвта бие в жилите му подобно тиктакането на часовник в мрака. Мислеше си за двойното настъпление, което се извършваше в нощта: от една страна, престъплението, от друга, правосъдието. Не се страхуваше, но не можеше да мисли без известен трепет за това, което щеше да се случи. Като всеки човек, сполетян от такова неочаквано изживяване, целият този ден му се струваше като сън и за да не се смята жертва на кошмар, той опипваше от време на време в джобовете си двата студени пистолета.

Снегът беше престанал. Луната изплуваше из мъглата все по-ясна и бледата й светлина, примесена с белите отблясъци на навалелия сняг, хвърляше здрачна светлина в стаята.

В бърлогата на Жондрет светеше. През дупката в стената струеше червена светлина, която се струваше кървава на Мариус.

Явно беше, че тази светлина не можеше да изхожда от свещ. Впрочем оттам не долиташе никакъв шум, никакво движение, никакъв говор, никакво дихание; ледена, пълна тишина. Ако не беше светлината, човек би помислил, че е в съседство с гроб.

Мариус свали безшумно ботушите си и ги бутна под леглото.

Изминаха няколко минути. Младежът долови скърцането на долната врата, нечии бързи тежки стъпки разтърсиха стълбата, прекосиха коридора и мандалото на съседната стая хлопна шумно. Жондрет се прибираше.

Тутакси се чуха гласове. Цялото семейство беше в стаята. Само че всички мълчаха, докато господаря го нямаше, както вълчетата мълчат, докато не се е прибрал вълкът.

— Аз съм — каза той.

— Добър вечер, татенце! — записукаха момичетата.

— Какво става? — попита майката.

— Всичко върви по мед и масло — отвърна Жондрет, — само че краката ми се вкочаниха. Така, добре си се докарала. Трябва да вдъхваш доверие.

— Напълно готова за излизане.

— Нали няма да забравиш нищо? Ще се справиш ли с всичко?

— Бъди спокоен.

— Защото… — понечи да каже нещо Жондрет, но не довърши.

Мариус чу, че той остави нещо тежко на масата, вероятно длетото, което беше купил.

— Ядохте ли нещо? — поде той.

— Да — каза майката, — имаше три големи картофа и сол. Използувах огъня и ги опекох.

— Много добре. Утре аз ще ви заведа на вечеря. Ще ядем патици с всевъзможни гарнитури. Ще си хапнете царски. Всичко е наред!

После той сниши глас и добави:

— Капанът е готов. Котките са тук.

Сниши още повече глас и пошепна на жена си:

— Мушни това в огъня.

Чу се шум от разбъркани въглища с маша или друг металически предмет.

Жондрет продължи:

— Намаза ли пантите на вратата, за да не скърцат?

— Да — отвърна майката.

— Колко е часът?

— Скоро ще стане шест. Преди малко часовникът на „Сен-Медар“ удари пет и половина.

— Дявол да го вземе! Момичетата трябва да отидат да пазят. Елате насам и слушайте какво ще ви кажа.

Дочу се шушукане.

Жондрет отново повиши глас:

— Леля Бюргон излезе ли?

— Да — каза майката.

— Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?

— Не се прибра през деня, а знаеш, че по това време ходи на вечеря.

— Сигурна ли си?

— Съвсем.

— Все пак не е зле да се провери дали не е там. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.

Мариус коленичи и пропълзя под кревата.

Едва успя да се сгуши отдолу и през процепите на вратата се появи светлина.

— Тате, няма го! — каза някой в коридора.

Той разпозна гласа на голямата дъщеря.

— Влезе ли вътре?

— Не — отвърна дъщерята, — но понеже ключът му е на вратата, сигурно е излязъл.

— Влез все пак да видиш! — извика бащата.

Вратата се отвори и Мариус видя голямата дъщеря със свещ в ръка. Девойката изглеждаше също както сутринта, само че още по-призрачна на слабото осветление.

Тя се отправи към леглото и Мариус изживя за миг неизразима тревога, но на стената до леглото беше заковано огледалото и девойката всъщност се отправи към него. Тя се повдигна на пръсти и се огледа. От съседната стая долиташе шум от размествани железа.

Дъщерята на Жондрет приглади с длан косата си, усмихна се на огледалото и запя с гробовния си пресипнал глас:

Цяла седмица се любехме тогава,

но във радост бързо времето лети.

Осем дни са малко за любов такава!

Трябва любовта безкрайно да цъфти!

Безкрайно да цъфти! Безкрайно да цъфти!

Мариус обаче цял трепереше. Струваше му се невъзможно тя да не чуе дишането му. Девойката се отправи към прозореца и погледна навън, говорейки си сама с присъщото й налудничаво изражение:

— Колко е грозен Париж, когато надене бяла риза!

После се върна пред огледалото и отново почна да прави гримаси, като се гледаше ту анфас, ту в полупрофил.

— Защо се бавиш? — извика баща й.

— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя, продължавайки да наглася косите си. — Няма никого.

— Тиква такава! — изкрещя бащата. — Идвай веднага! Нямаме време за губене!

— Идвам! Идвам! — отвърна тя. — Тю да се не види, не оставят човек дъх да си поеме!

После пак затананика:

Вие ме напускате, на път към слава,

ще ви следва моето сърце с тъга.

Тя хвърли последен поглед към огледалото и изхвръкна, затваряйки вратата след себе си.

Миг по-късно босите крака на двете дъщери зашляпаха по коридора и Мариус чу гласа на Жондрет, който викаше след тях:

— Добре да си отваряте зъркелите! Едната към градската врата, другата при ъгъла на улица Пти-Банкие. Нито за миг да не изпущате от поглед вратата на къщата и забележите ли нещо, светкавично тук! А сега дим да ви няма! Имате ключ, за да си отворите.

— Как се стои на пост боса в снега! — измърмори недоволно по-голямата.

— Утре ще имате златоткани копринени ботинки! — обеща бащата.

Те слязоха по стълбата и затръшнатата няколко секунди по-късно врата оповести излизането им на улицата. В къщата останаха само Мариус и двамата Жондретови. Впрочем там бяха по всяка вероятност и четиримата загадъчни посетители, които Мариус беше съзрял в здрача зад вратата на необитаваната стая.

XVII
За какво беше похарчена петфранковата монета на Мариус

Мариус прецени, че е дошъл моментът да заеме отново поста при наблюдателницата си. С присъщата на възрастта си гъвкавост той само за миг се озова до дупката на стената.

Погледна в съседната стая.

Вътрешността на Жондретовото жилище имаше необичаен изглед. Мариус сега си обясни произхода на странната червена светлина, която беше забелязал. В зеленясал свещник гореше свещ, но не тя осветяваше стаята. Бордеят беше залян от отблясъците на голям тенекиен мангал, сложен в камината и пълен с разгорели въглища: мангалът, който Жондретица приготви сутринта. Въглищата пламтяха и мангалът се беше зачервил. Над него танцуваше синкав пламък и осветяваше купеното от Жондрет длето на улица Пиер-Ломбар, което се беше нажежило в жаравата. В ъгъла до вратата се виждаха две купчини, сложени там явно с нарочно предназначение: едната беше като че ли навито въже, а другата някакви железарии. Техният вид би предизвикал най-зловещи или най-безобидни предположения у човек, който е в неведение за подготвяното престъпление. Осветената бърлога напомняше по-скоро ковачница, отколкото пъклена пещ, само че осветен от нажежения мангал, Жондрет по-скоро приличаше на демон, отколкото на ковач.

Въглищата излъчваха такава горещина, че свещта върху поставената близо до мангала маса се топеше и гореше накриво. До камината беше сложен стар бакърен фенер, достоен за превърналия се в Картуш Диоген.

Понеже мангалът беше поставен в самото огнище, димът отиваше право в комина и не отравяше въздуха в стаята.

Луната надзърташе през четирите стъкла на прозореца и изливаше сребристата си светлина в кървавочервения бордей. Поетичният дух на Мариус, склонен към мечтание дори в мигове на належащо действие, виждаше в нея Божията мисъл, вплетена в чудовищните земни кошмари.

През строшеното стъкло нахлуваше чист въздух, който разпръсваше миризмата на въглищата и мангалът можеше да остане незабелязан.

Ако читателят си спомня описанието ни, бърлогата на Жондрет беше отлично нагодена да послужи за арена на тъмно, насилствено деяние, както и за прикритие на престъплението. Тя беше най-вътрешното помещение на плевника Горбо, най-отдалечено от булеварда, който от своя страна бе най-безлюдният булевард в Париж. Ако до този момент въобще не бе имало клопка, тя можеше прекрасно да бъде изнамерена тук.

Дебели стени и няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към обширни пусти парцели, заградени със зидове или жив плет.

Жондрет беше запалил лулата си и пушеше, седнал на изтърбушения стол. Жена му разговаряше тихичко с него.

Ако Мариус имаше темперамента на Курфейрак, тоест, ако се смееше по всеки повод, той би избухнал в смях, когато спря поглед на Жондретица. Тя си беше сложила черна шапка с пера, напомнящи шапките на глашатаите по време на коронацията на Шарл X. Беше кръстосала огромен шал над плетената си пола и беше нахлузила мъжките обувки, от които дъщерята се беше отказала сутринта. Този именно тоалет беше предизвикал одобрителния възклик на Жондрет: „Така, добре си се докарала. Трябва да вдъхваш доверие.“

Колкото, до Жондрет, той си беше останал с новия широк редингот, оставен му от господин Льоблан, и облеклото му пак подчертаваше противоречието между редингота и панталона, което според Курфейрак е идеал за всеки поет.

Внезапно Жондрет каза високо:

— Добре, че се сетих! В това лошо време той сигурно ще дойде с файтон. Запали фенера, вземи го и слез. Застани долу зад вратата. Щом чуеш, че спира колата, отваряй веднага, той ще се качи, ти ще му светиш по стълбата и по коридора, а когато влезе тук, слизаш бързо, плащаш на кочияша и освобождаваш файтона.

— Ами пари?

Жондрет бръкна в панталона и й подаде пет франка.

— Откъде имаш тия пари? — възкликна тя.

— Петфранковата, която съседът дал сутринта.

След малко той добави:

— Знаеш ли, трябват ни два стола.

— За какво ти са?

— За да седнем на тях.

По гърба на Мариус пробягнаха тръпки, когато чу невъзмутимия отговор на Жондретица:

— Това само да е! Ще взема от съседа.

И с рязко движение тя отвори вратата на бордея и излезе в коридора.

Този път Мариус в истинския смисъл на думата нямаше време да слезе от скрина, за да се скрие под леглото.

— Вземи свещта — извика подире й Жондрет.

— Ще ми пречи — отвърна тя, — нали ще нося двата стола. Има луна.

Тежката ръка на леля Жондрет затърси пипнешком ключа на вратата и я отвори. Мариус се закова на мястото си от тревога и изненада.

Жондретица влезе.

През таванското прозорче се беше плъзнал лунен лъч, който осветяваше едната половина на стаята. Стената, до която се беше долепил Мариус, оставаше напълно в сянка, така че той се сливаше с мрака.

Жондретица вдигна очи, не различи Мариус, взе двата стола, единствените впрочем, които Мариус притежаваше, и си отиде, като затръшна шумно вратата след себе си.

Тя се прибра в бърлогата.

— На ти два стола.

— А ето и фенера — каза мъжът. — Слизай бързо.

Тя се подчини незабавно и Жондрет остана сам.

Той разположи двата стола от двете страни на масата, преобърна длетото в мангала, изпречи пред камината стар параван, за да прикрие разгорелите въглища, и след това се приближи до ъгъла, където се намираше купчината въжа. Той се наведе и ги заразглежда.

Мариус тогава си даде сметка, че това, което беше взел първоначално за омотано на кълбо въже, всъщност беше много добре направена въжена стълба с дървени пречки и две куки в горния край за закачване.

Тази стълба и няколкото груби сечива, напомнящи железни топори и стърчащи сред купчината железа, струпани зад вратата, ги нямаше сутринта в жилището на Жондрет. По всяка вероятност бяха донесени следобеда, докато Мариус отсъствуваше.

„Ковашки сечива“ — помисли си Мариус.

Ако Мариус беше малко по-просветен в тази област, щеше да различи измежду железата, които вземаше за ковашки сечива, съмнителните инструменти, служещи за разбиване на брави и врати или за прерязване на гръкляни, двата вида злокобни инструменти, които крадците наричат щеки и коси.

Камината и масата с двата стола бяха точно срещу Мариус. Понеже мангалът не се виждаше, стаята сега се осветяваше само от свещта. Всеки глинен предмет по масата или камината хвърляше огромна сянка. Нащърбеното гърне за вода прикриваше със сянката си едва ли не половината стена. В стаята цареше злокобно и заплашително спокойствие. Надвиснала беше страшна угроза.

Жондрет беше оставил лулата си да угасне — красноречив признак за дълбока угриженост — и беше седнал отново край масата. Свещта подчертаваше свирепите остри черти на лицето му. Сегиз-тогиз той смръщваше вежди или внезапно разтваряше широко дясната си ръка, като че ли отвръщаше на последните възражения на някакъв тъмен вътрешен глас. В един момент на този невнятен спор със самия себе си той издърпа енергично чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож и опита острието върху нокътя си. После пак го пъхна обратно на мястото му и затвори чекмеджето.

Мариус от своя страна извади пистолета от джоба си и го зареди.

Пистолетът щракна ясно и сухо.

Жондрет трепна и се приповдигна на стола си:

— Кой е тук? — извика той.

Мариус затаи дъх. Жондрет се ослуша още малко, после се засмя и каза сам на себе си:

— Ама че съм глупак! Стената изпука.

Мариус стисна пистолета в ръка.

XVIII
Двата стола на Мариус застават един срещу друг

Внезапно звънът на далечна печална камбана разтресе стъклата. Часовникът на „Сен-Медар“ удари шест часа.

Жондрет отброи всеки удар с поклащане на глава. Когато заглъхна последният, той изчисти с пръсти стопения восък около фитила.

После почна да се разхожда из стаята, ослуша се дали някой не идва по коридора, пак се заразхожда, наново се ослуша и измърмори недоволно:

— Има си хас да не дойде! — И седна на стола си.

Но още неседнал, вратата се отвори.

Бутна я Жондретица, като самата тя остана в коридора с лице, изкривено от отвратителна любезна гримаса, осветена от горния отвор на фенера, който тя държеше в ръка.

— Заповядайте, господине — покани посетителя тя.

— Заповядайте, благодетелю мой — повтори Жондрет, скачайки от мястото си.

Господин Льоблан се появи.

Спокойното му доверчиво изражение внушаваше особена почит.

Той остави на масата четири наполеона.

— Господин Фабанту — каза той. — Ето за наема ви и за да посрещнете най-насъщните си нужди. А за по-нататък ще видим.

— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет, приближавайки се бързо до жена си. — Отпрати файтона! — пошепна й той.

И докато се кланяше церемониално и предлагаше стол на господин Льоблан, Жондретица се измъкна незабелязано от стаята. Няколко секунди по-късно тя се върна и му каза на ухото:

— Готово.

Снегът, който валеше още от сутринта, беше образувал толкова дебел слой по улицата, че никой не чу нито пристигащия, нито тръгващия файтон.

В това време господин Льоблан беше седнал на стола.

Жондрет се настани на другия стол, точно срещу него.

А сега, за да добие точна представа за сцената, която ще се разиграе след малко, читателят трябва да си представи мислено ледената нощ, усамотените, затрупани в сняг места около Салпетриер, които се белееха на лунната светлина като огромен погребален саван, червеникавата светлина на уличните фенери, мъждукащи тук-таме из мрачните булеварди, и дългите черни редици на брястовете. Нито един минувач на четвърт левга околовръст, в най-тъмната, най-страшна и най-безмълвна точка — плевника Горбо, а в плевника, посред самотата и нощта — просторната, осветена само с една свещ бърлога на Жондрет и двамата мъже, седнали от двете страни на масата, неподозиращият нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатият Жондрет, приклекналата в един ъгъл Жондретица, майка-лъвица, а зад стената — невидимият Мариус, изправен неподвижно, със зорък поглед и зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест.

Всъщност Мариус никак не беше изплашен, само се чувствуваше дълбоко отвратен. Стискаше дръжката на пистолета и това му придаваше увереност.

„Винаги мога да попреча на негодника, щом намеря, че е необходимо“ — мислеше си той.

Усещаше близо до себе си присъствието на полицията, която дебнеше в засада и чакаше уговорения сигнал, готова да протегне ръка.

Между другото той се надяваше при грубото сблъскване между Жондрет и господин Льоблан да блесне искра и да освети макар и малко тайната която той жадуваше да узнае.

XIX
Не е зле да се наблюдават тъмните ъгли

Едва седнал, господин Льоблан погледна към празните постели и попита:

— Как е раненото ви момиченце?

— Много зле — отвърна Жондрет, усмихвайки се със скръбна признателност, — много зле, уважаеми господине. По-голямата й сестра я заведе в Бурб, за да я превържат. Ще ги видите. Те ще се върнат след малко.

— Госпожа Фабанту ми изглежда по-добре сега — поде господин Льоблан, оглеждайки странната премяна на Жондретица, която го наблюдаваше застанала права между него и вратата в заплашителна и едва ли не войнствена поза, като че вардеше изхода.

— На края на силите си е — отвърна Жондрет, — но как да ви кажа, господине, такава си е тя, държелива! Не жена, а същински вол.

Трогната от комплимента, Жондретица възкликна глезено като поласкано чудовище:

— Колко си добър към мене, господин Жондрет!

— Жондрет ли — забеляза господин Льоблан. — Аз пък мислех, че се казвате Фабанту.

— Фабанту, по прякор Жондрет! Това е артистичното ми име — съобрази бързо съпругът.

Той повдигна рамене и изгледа яростно жена си, без да го види господин Льоблан, после продължи, смекчавайки превзето и лицемерно гласа си:

— Ах! Ние винаги сме се разбирали чудесно с бедната ми скъпа жена! И какво ли друго би ни останало, ако нямахме поне това утешение! Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, като нямаме работа! Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Не зная какво прави правителството, но честна дума, господине, не че съм якобинец, не че съм бунтар, не че съм против властта, но ако бях министър, бога ми, по-иначе щях да я наредя. Вижте например, аз исках дъщерите ми да научат да правят кутии. Ще кажете: „Как! Най-обикновен занаят?“ Е да, занаят. Най-просто препитание. Какво падение, благодетелю! Какво унижение, когато по-рано си бил нещо! Уви, нищо не ни остана от предишното благополучие! Нищо! Само една картина, на която аз много държа и с която все пак съм готов да се разделя, защото трябва да се живее! Item^[2], трябва да се живее.

Докато Жондрет плещеше така, привидно несвързано, без лицето му да загуби съсредоточеното си зорко изражение, Мариус вдигна очи и забеляза в дъното на стаята нов посетител, когото до този миг не беше видял. Един мъж се беше вмъкнал така безшумно, че вратата не беше изскърцала. Мъжът носеше виолетов пуловер, охлузен, изтъркан, изцапан, разпорен по всички шевове, и широк панталон от памучно кадифе. На краката — груби дървени обувки. Нямаше риза, нито кърпа на врата. По голите му ръце се виждаха татуировки, лицето му беше начернено. Той седна безмълвно със скръстени ръце на най-близкото легло и понеже се намираше зад Жондрет, почти не се виждаше от наблюдателницата на Мариус.

Магнетичната сила, която тутакси предупреждава погледа, накара господин Льоблан да се обърне към него почти едновременно с Мариус. Той неволно трепна изненадано, което не убягна от погледа на Жондрет.

— А, разбирам! — възкликна Жондрет, закопчавайки явно доволен дрехата си. — Гледате сюртука, нали? Бога ми, много добре ми стои!

— Какъв е този човек? — попита господин Льоблан.

— Този ли? Съсед. Не му обръщайте внимание.

Съседът имаше съвсем необикновен вид. Но в предградията има колкото щеш фабрики за химически продукти. Много работници могат да ходят с очернени лица. Впрочем цялата външност на господин Льоблан излъчваше доверие и безстрашие. Той продължи разговора:

— Извинете, за какво ставаше дума преди това, господин Фабанту?

— Казах ви, господине и скъпи покровителю — поде Жондрет, като се облакъти на масата и впери раболепен поглед на боа в господин Льоблан, — казвах ви, че имам една картина за продан.

Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна на леглото зад Жондретица. И той като първия беше с голи ръце и почернено с мастило или сажди лице.

Макар че буквално се плъзна в стаята и той не убягна от погледа на господин Льоблан.

— Не им обръщайте внимание — повтори Жондрет. — Те са от къщата. Та казвах ви, значи, че ми е останала само една картина, много ценна картина… Ето, вижте, господине.

Той стана, приближи се до стената, до която беше опряна споменатата вече рамка, и само я обърна, без да я доближи. Тя действително можеше да се вземе за картина. Беше почти напълно осветена от свещта. Мариус не можа да я разгледа, понеже Жондрет я затуляше. Той различи само грубо нанесени бои и някакъв човек на преден план в ярки панаирджийски краски, подходящи за параван.

— Какво е това? — попита господин Льоблан.

— Картина от голям художник, извънредно ценна картина, благодетелю мой! Тя ми е скъпа, както ми са скъпи моите две дъщери, защото е свързана с чудни спомени! Но казвах ви вече и нима да се отметна. Намирам се в толкова бедствено положение, че съм готов да се разделя с нея…

Било случайно, било защото в сърцето му се беше прокраднало известно безпокойство, докато разглеждаше картината, господин Льоблан плъзна поглед към дъното на стаята. Мъжете бяха станали четирима: тримата седяха на леглото, а четвъртият стоеше прав до рамката на вратата. И четиримата, застинали неподвижно, с голи ръце и начернени лица. Единият от насядалите на леглото се беше облегнал на стената със затворени очи и като че ли дремеше. Той беше стар. Белите коси над черното лице му придаваха злокобен вид. Другите двама изглеждаха млади. Единият имаше брада, другият буйна коса. Никой нямаше обувки на краката си. Бяха боси или с налъми.

Жондрет забеляза, че погледът на господин Льоблан често се спира на тия мъже.

— Наши приятели. Съседи — поясни той. — Черни са, защото работят сред сажди. Всичките са коминочистачи. Не им обръщайте внимание, благодетелю, но купете тази картина. Смилете се над неволята ми. Няма да ви я продам много скъпо. Колко я оценявате?

— Това е съвсем обикновена фирма на кръчма — каза господин Льоблан, гледайки втренчено и с явно недоверие Жондрет право в очите. — Струва най-много три франка.

Жондрет отговори кротко:

— Носите ли си портфейла? Ще се задоволя с хиляда екю.

Господин Льоблан се изправи, облегна се на стената и се огледа бързо. От лявата му страна, откъм прозореца, беше застанал Жондрет, а отдясно — откъм вратата, Жондретица и четиримата мъже. Те не бяха помръднали и дори като че ли не го гледаха. Жондрет пак заговори с плачлив глас. Той нареждаше така жално и погледът му беше така безизразен, че господин Льоблан можеше да го вземе за човек, който просто е загубил ума си от преживените злочестини.

— Ако не купите картината ми, скъпи благодетелю — казваше Жондрет, — аз оставам без каквито и да било средства за препитание. Имам само един изход: да се хвърля в реката. Като си помисля само, че исках момичетата ми да научат да правят кутии, изящни кутии за новогодишни подаръци. Но как? Оказва се, че за тази цел е необходима маса с бордюр по края, за да не падат стъклата, специална пещ и гърне с три подразделения за различната гъстота, която трябва да има лепилото в зависимост от употребата му — за дърво, хартия или плат, резец за рязане на картона, калъп за прегъването му, чукче, за да се забиват скобките, четки и какво ли не още. И всичко това, за да изкарват по четири су дневно! Като работят по четиринадесет часа! Всяка кутия се премята тринадесет пъти в ръцете на работничката! А хартията трябва да се мокри! И да се пази да не се изцапа никак! И лепилото да се държи все топло! Дяволска работа, казвам ви! И то за четири су дневно! Как искате да живеем?

Докато говореше, Жондрет не поглеждаше господин Льоблан, който, напротив, не сваляше поглед от него. Господин Льоблан наблюдаваше внимателно Жондпет, а Жондрет наблюдаваше зорко вратата. Задъхан, Мариус следеше с очи ту единия, ту другия. Господин Льоблан като че ли се питаше: „Дали не е ненормален?“

Жондрет повтори няколко пъти провлечено, придавайки на гласа си най-различни умолителни отсенки:

— Остава ми само едно: да се хвърля в реката! Онзи ден дори слязох с тази цел по стъпалата при Аустерлицкия мост.

Но внезапно в угасналия му поглед пламна дива омраза, дребният мъж се изправи, лицето му стана страшно, той пристъпи към господин Льоблан и кресна гръмогласно:

— Всичко това са празни приказки! Не ме ли познахте?

XX
Клопката

В същия миг вратата на таванската стаичка внезапно се отвори и се появиха трима мъже в сини памучни връхни дрехи, с маски от черна хартия на лицата. Първият беше мършав и държеше в ръка тежка, подкована тояга. Вторият, едва ли не исполин, беше уловил откъсо дръжката на топор за умъртвяване на добитък.

Третият, мъжага с четвъртити рамене, не толкова слаб като първия и не тъй едър като втория, стискаше в дланта си огромен ключ, откраднат навярно от вратата на някой затвор.

Жондрет, изглежда, очакваше тяхното идване. Той размени набързо няколко думи с мършавия, който държеше тоягата.

— Готово ли е всичко? — попита Жондрет.

— Да — отвърна мършавият.

— Къде е Монпарнас?

— Младият актьор се спря да поговори с дъщеря ти.

— С коя от двете?

— С по-голямата.

— Чака ли долу файтон?

— Да.

— Ами каручката впрегната ли е?

— Впрегната.

— Със здрави коне?

— Превъзходни.

— Там, където казах да чака, ли е спряна?

— Точно там.

— Много добре — каза Жондрет.

Господин Льоблан беше силно побледнял. Той оглеждаше бърлогата и обитателите й и явно беше започнал да си дава най-сетне сметка къде е попаднал. Той местеше бавно и учудено поглед върху всеки един от окръжаващите го. В изражението му обаче нямаше нито сянка от уплаха. Беше превърнал масата в импровизирана преграда. Безобиден старик до преди миг, той внезапно се бе преобразил едва ли не в атлет, опрял твърдия си юмрук на облегалото на стола в изненадващо заплашителна поза.

Този старец, който проявяваше такава неустрашимост пред грозящата го голяма опасност, спадаше явно към хората, чиято смелост се проявява също така непринудено и естествено, както и добротата им. Бащата на любимата жена никога не ни е съвсем чужд. Мариус се почувствува горд с този мъж.

Трима от мъжете с голи ръце, за които Жондрет беше казал: „Те са коминочистачи“, бяха измъкнали из купчината железа кой огромна ножица за рязане на ламарина, кой клещи, кой чук и бяха препречили вратата, без да издадат нито звук. Старият продължаваше да лежи на леглото, но беше отворил очи. До него беше седнала Жондретица.

Мариус си помисли, че само след няколко секунди сигурно ще трябва да се намеси, затова вдигна дясната си ръка към тавана, в посока към коридора, готов да даде уговорения изстрел.

След като завърши краткия разговор с човека с тоягата, Жондрет се обърна отново към господин Льоблан и повтори въпроса си, придружавайки го този път с присъщото му беззвучно, сдържано и зловещо хихикане:

— Значи, не можете да ме познаете?

— Не — отвърна господин Льоблан, като го погледна право в лицето.

Тогава Жондрет се приближи до масата, наведе се над свещта, скръсти ръце, протегна острата си, хищна челюст към невъзмутимото лице на господин Льоблан, приведе се колкото се може по-напред, без господин Льоблан да отстъпи, и застинал в тази поза на хищен звяр, готов да захапе, изкрещя:

— Аз не се казвам Фабанту! Не се казвам и Жондрет. Името ми е Тенардие! Аз съм кръчмарят от Монфермей! Разбрахте ли сега? Тенардие! Пак ли не ме познахте?

Челото на господин Льоблан се обагри незабележимо, но той отвърна с обичайната си невъзмутимост, без гласът му да трепне или да се повиши:

— И сега толкова, колкото и по-рано.

Мариус не очакваше този отговор. Ако някой можеше да го види в този миг, щеше да забележи смаяното му, озадачено и съвсем объркано изражение. Когато Жондрет каза: „Името ми е Тенардие“, Мариус се разтрепера от главата до краката и се облегна на стената, като че ли някакво студено острие се беше впило право в сърцето му. После дясната му ръка, готова да даде уречения изстрел, се отпусна бавно и в мига, когато Жондрет повтори: „Разбрахте ли сега? Тенардие!“ — отмалелите пръсти на Мариус едва не изпуснаха пистолета. Разкривайки самоличността си, Жондрет не успя да развълнува господин Льоблан, но хвърли в страшен смут Мариус. Името Тенардие, непознато, както изглеждаше, на господин Льоблан, беше твърде добре известно на Мариус! Нека си припомним какво представляваше то за него! Той го беше носил до сърцето си, вписано в бащиното му завещание! Беше го носил в най-съкровените си мисли, дълбоко в паметта си, запечатано в свещената повеля: „Един сержант спаси живота ми. Той се казва Тенардие. Ако синът ми го срещне, нека направи за него всичко, каквото може.“ Читателят си спомня, че това име беше светиня за Мариус. То беше неразделно свързано с култа към баща му. Как? Нима това беше Тенардие, кръчмарят от Монфермей, когото той толкова дълго беше издирвал безуспешно? Намерил го беше най-сетне, но какво се оказваше? Спасителят на баща му беше злодей! Човекът, на когото Мариус копнееше да засвидетелствува признателността си, беше същински изрод! Избавителят на полковник Понмерси се канеше да извърши престъпление! Мариус мъчно би могъл да определи точното естество на това престъпление, но то по всичко приличаше на убийство. И на кого се канеше да посегне този човек, велики боже? Какво съдбоносно съвпадение! Каква жестока подигравка на съдбата! Баща му от дъното на своя гроб му повеляваше да направи за Тенардие всичко, което е по силите му; цели четири години Мариус живееше само с тази мисъл — да изплати бащиния си дълг, и точно в момента, когато се готви да предаде в ръцете на правосъдието един престъпник, съдбата му вика: „Това е Тенардие!“ Най-сетне му се удаваше случай да се разплати с човека, който беше спасил живота на баща му под дъжд от куршуми в героичната битка при Ватерло, но как? Като го изпрати на ешафода! Той се беше заричал да се хвърли в краката на Тенардие, ако го срещне някога, и ето че сега го срещаше действително, но за да го предаде на палача. Баща му казваше: „Помогни на Тенардие!“ А в отговор на любимия, свещен глас той смазваше Тенардие. Какво щеше да види баща му от своя гроб? Човекът, който го беше изтръгнал от смъртта с риск за собствения си живот, щеше да бъде екзекутиран на площад Сен-Жак, и то по вина на сина му, на същия този Мариус, комуто той беше завещал да закриля бащиния спасител. Каква горчива подигравка! Да носи толкова дълго в душата си последното собственоръчно написано бащино желание, за да извърши така мерзко точно обратното! Но, от друга страна, можеше ли да стане свидетел на подобна клопка и да не я осуети? Възможно ли бе да пощади убиеца и да обрече на гибел жертвата? Можеше ли да се чувствува обвързан с каквато и да било признателност спрямо такова долно същество? Отношението, което се беше оформило у Мариус в продължение на четири години, беше съвсем разколебано от този неочакван удар. Той цял трепереше. Всичко зависеше от него. Той държеше в ръцете си участта на хората, които се суетяха пред очите му, без те ни най-малко да подозират. Даде ли изстрела, ще спаси господин Льоблан и ще погуби Тенардие. А ако не стреля, ще пожертвува господин Льоблан и Тенардие може би ще се отърве. Трябваше да тласне към гибел, единия или да остави другия да падне в пропастта. И в двата случая угризения. Какво да прави? Кой път да избере? Да измени на повелителния спомен, на обета, който си беше дал дълбоко в себе си, на най-свещения дълг, на най-таченото предсмъртно писмо? Да измени на завещанието на баща си или да допусне да бъде извършено злодеяние? Струваше му се, че от една страна чува гласа на „своята Юрсюл“, която го умолява да защити баща й, а от друга — бащиния си глас, който му повелява да закриля Тенардие. Изпита чувството, че ще загуби разсъдъка си. Коленете му се подкосяваха. Нямаше дори време да размисли, защото сцената, която се разиграваше пред очите му, вървеше към развръзката с бясна бързина. Той си беше въобразявал, че е господар на положението, а се виждаше повлечен от шеметното му развитие. Едва не падна в несвяст.

Междувременно Тенардие — занапред ще го наричаме само така — се разхождаше надлъж и нашир пред масата, изпаднал в неистова радост.

Той сграбчи свещта и така силно я тупна върху камината, че пламъкът едва не угасна, а разтопената лой изпръска стената.

След това се обърна с бясна злоба към господин Льоблан и изрева:

— Изиграх ли те? Пипнах ли те? Улових ли те в капана?

И пак закрачи из стаята, извън себе си от настървение:

— А, падна ли ми най-сетне, господин благодетелю, господин опърпан милионер! Господин дарителю на кукли! Дърт хапльо! Не ме познаваш, така ли? Значи, не си ти, който дойде в Монфермей навръх Коледа в кръчмата ми преди осем години, в 1823 година? Значи, не си ти, който отмъкна от мене Чучулигата, детето на Фантин? Значи, не си ти дрипльото с жълтия сюртук? Не си ти, а? Ами пакета с всевъзможни парцали, както тази сутрин, когато дойде у дома? Видиш ли, жено! Това си е, изглежда, негова мания, да ходи по къщите и да носи пакети с вълнени чорапи! Да му се не види и дъртият благотворител! С трикотаж ли търгувате, господин милионер? Или раздавате на бедните изостаналата си стока, светецо? Ама че въжеиграч! Не ме познаваш, така ли? Аз пък те познавам. Още в първия миг, щом си пъхна гадната муцуна тук, и те познах! Охо! Сега ще видиш, че не може току-така да ходиш по хорските къщи, под предлог, че те били странноприемници, с окъсани дрехи като на просяк, който моли за някой грош, да хързулваш хората, да се правиш на великодушен, да им отнемаш прехраната и да ги заплашваш из горите. И да не мислиш, че си уредил въпроса, стар дрипльо такъв, като си донесъл после, когато хората са загубили всичко, един широк сюртук и две нищо и никакви болнични одеяла? Крадец на деца!

Той се спря и като че ли измърмори нещо сам на себе си. Подобно на бурните води на Рона яростта му пропадна в някаква подземна пещера. После, завършвайки гласно мисления разговор със самия себе си, той удари е юмрук по масата и кресна:

— А най-противното от всичко е тази му добродушна мутра!

Тенардие се обърна наново към господин Льоблан:

— По дяволите! Ти се подигра някога с мене. Ти си причина за всичките ми нещастия! Ти взе срещу хиляда и петстотин франка момичето, което живееше у мене и което сигурно беше дете на някои големи богаташи. То ми беше докарало вече много пари и можеше да ме храни цял живот! Момиче, което щеше да ми навакса всичките загуби в онази отвратителна кръчма, където не можеше да се изкара пукната пара и където пропилях като глупак всичките си парици. Дано всичкото вино, което се изпи по онова време у мене, се превърне в отрова в тия, които го изпиха! Но здраве да е! Признай си: нали ме мислеше за голям будала, когато си отиде с Чучулигата? В гората държеше суровица в ръката си! Беше по-силният. Сега тъпкано ще ти го върна. Днес козовете са у мене. Спукана ти е работата, дядка. Ще се пръсна от смях! Брей, ще се пръсна от смях! Как само се улови на въдицата! Какво не му надумах! Че съм актьор, че се казвам Фабанту, че съм играл в театъра с госпожица Марс, с госпожица Мюш, че хазяинът иска да му платя наема утре, четвърти февруари, а той не се сети дори, че тримесечието изтича на осми януари, а не на четвърти февруари! Кръгъл идиот! И си мисли, че всичко ще му се размине само с няколко жалки луидора. Мошеник! Не му е дало сърце да ги направи поне сто франка! И как се хвана на лъжите ми! Умори ме от смях! А аз си казвах: „Няма да ми избягаш, негоднико. Тази сутрин ти лижа лапите, но довечера ще ти изгриза сърцето.“

Тенардие млъкна. Той се задъхваше. Тесните му гърди се повдигаха като ковашки мях. В очите му светеше мерзкото задоволство на малодушна, подла и жестока твар, на която най-сетне се е удало да стъпче в краката си този, от когото се е бояла, да оскърби този, когото е ласкала. Задоволство на джудже, съумяло да стъпи върху главата на Голиат, задоволство на чакал, впил нокти в болен умиращ бик, безсилен да се защити, но все още уязвим.

Господин Льоблан не го прекъсна, но когато Тенардие спря, той каза:

— Не разбирам какво приказвате. Заблуждавате се. Аз съм твърде беден човек и далеч не съм милионер. Не ви познавам. Вземате ме за някой друг.

— Аха! Стара песен! — изхриптя Тенардие. — Едно баба знае, едно бае! Загази, дядка! Не виждаш ли кой съм?

— Извинете, господине — отвърна господин Льоблан с учтив тон, който прозвуча особено необичайно и внушително сред странната обстановка, — виждам добре, че сте разбойник.

Всеки е забелязал, че мерзките личности са много обидчиви, изродите са особено чувствителни. При думата „разбойник“ Тенардиерица скочи от леглото, а Тенардие сграбчи стола и едва не го строши в ръцете си.

— Ти си стой на мястото! — викна той на жена си и се обърна към господин Льоблан. — Разбойник, а! Известно ми е, че вие, господа богаташите, ни наричате така. Защо не? Вярно е. Аз фалирах, крия се, нямам хляб, нямам пукната пара, разбойник съм, разбира се! Три дни вече не съм хапвал нищо, разбойник, естествено! А вие си седите на топло, носите обувки марка „Сакоски“, подплатени сюртуци като на архиепископ, живеете на първия етаж в къщи с портиери, ядете трюфели, ядете аспержи по четиридесет франка през месец януари, грах, тъпчете се, а ако искате да узнаете дали е студено, поглеждате във вестника колко градуса бележи термометърът на инженер Шьовалие. А ние сами сме си термометри! Няма нужда да ходим чак до кея, за да гледаме на ъгъла часовниковата кула колко градуса под нулата е, кръвта замръзва във вените ни и ледът стига чак до сърцата ни. Ние казваме: „Няма бог!“ А вие идвате в пещерите ни, да, в пещерите ни, за да ни наричате разбойници! Но ние ще ви изядем! Ние, нищожните бедняци, ще ви разкъсаме! Господин милионер, слушайте: аз бях някога състоятелен човек, имах разрешително, бях избирател, аз принадлежа към буржоазната класа, докато вие може би съвсем не изхождате от нея!

При тези думи Тенардие пристъпи към мъжете, застанали до вратата, и добави цял треперещ:

— Като си помисля само, че има дързостта да ми говори с такъв тон, сякаш съм прост кърпач!

После той отново се обърна към господин Льоблан и заговори с удвоена ярост:

— И да ви кажа ли още нещо, господин благодетелю! Аз не съм някаква си тъмна личност! Не съм човек, който си крие името и задига деца от къщята. Аз съм бивш френски войник и заслужавам орден! Участвувал съм в битката при Ватерло и там спасих живота на един генерал, някакъв граф, забравих му вече името. Той ми го каза, но пустият му глас беше така отслабнал, че не можах да го разбера. Чух само: „Благодаря“. По-добре да бях чул името, отколкото благодарностите му. Така щях да успея да го намеря. Картината, която виждате тук, беше нарисувана от Давид в Брюксел и знаете ли кого изобразява? Мене. Давид пожела да обезсмърти моя военен подвиг. Взел съм, както виждате, генерала на гръб и го изнасям под картеча. Това е цялата история. И плюс другото този генерал не беше направил нищо за мене. И той беше същата стока като другите! Но аз въпреки това спасих живота му, излагайки се на смъртна опасност, и джобовете ми са пълни с удостоверения. Аз съм участник във Ватерло, дявол да го вземе! А сега, след като благоволих да ви разкажа всичко това, да приключим разговора. Трябват ми пари. Много пари. Трябват ми извънредно много пари или вие няма да излезете жив оттук, кълна се в мълнията.

Мариус беше овладял до известна степен вълнението си и сега слушаше внимателно. И последната възможност за съмнение се беше разсяла. Този човек беше действително Тенардие от бащиното му завещание. Мариус изтръпна, когато Тенардие спомена за неблагодарността на баща му, още повече, че самият той насмалко не беше оправдал, и то по най-съдбоносен начин, този упрек. Душевният му смут нарасна. Независимо от това във всички приказки на Тенардие, в интонацията му, в движенията, в погледа, който хвърляше искри при всяка дума, в злобното избухване, което разкриваше цялата му природа, в смесицата от самохвалство и унижение, от гордост и низост, от злост и глупост, в този хаос на действителни огорчения и притворни чувства, в безочието на злодея, който изпитва наслада, упражнявайки насилие, в безсрамното разголване на една гнусна душа, в избликването на толкова насъбрано страдание и ненавист имаше много злоба, която отблъскваше, и много истина, която затрогваше.

Читателят трябва да е отгатнал, че предложената на господин Льоблан високохудожествена картина, творба на Давид, не беше нищо друго, а фирмата от кръчмата на Тенардие, нарисувана, както си спомняте, от него самия, единствена отломка от корабокрушението му в Монфермей.

Понеже Тенардие се беше отдръпнал от зрителното поле на Мариус, младежът можа сега да разгледа картината и сред цапотията действително различи битка, задимен фон и някакъв човек, взел на гръб друг. Тенардие и Понмерси: сержантът-спасител и спасеният полковник. Свят се зави на Мариус. Баща му сякаш оживя в картината. Тя не беше вече фирма на кръчма в Монфермей, а същинско възкресение, открехнат гроб, из който се възправяше призрак. Мариус усещаше кръвта, която туптеше в слепоочията му, оръдията при Ватерло бучаха в ушите му, окървавеният му баща, изобразен неясно върху зловещата дъска, го плашеше, защото му се струваше, че безформената наброска го гледа втренчено.

Когато Тенардие най-сетне си пое дъх, той впери кървясалите си очи в господин Льоблан и му каза лаконично, снишавайки глас:

— Имаш ли да кажеш нещо преди забавлението?

Господин Льоблан мълчеше. Някакъв пресипнал глас се обади откъм коридора в настъпилото мълчание и подхвърли саркастично:

— Ако трябва да се цепят дърва, викайте мене.

Човекът с топора беше пуснал тази шега.

Същевременно на вратата се показа огромно пръстеносиво лице с щръкнали косми. Отвратително ухилената уста показваше не човешки, а кучешки зъби.

Това беше лицето на мъжа с топора.

— Защо си махнал маската бе? — извика му ядосано Тенардие.

— За да се посмея — отговори мъжът.

От известно време господин Льоблан като че ли следеше всяко движение на Тенардие, който, заслепен от собствената си ярост, сновеше из бърлогата, без сянка от безпокойство, защото знаеше, че вратата е завардена, че самият той, добре въоръжен, държи в ръцете си невъоръжен човек и че са деветима срещу един, ако допуснем, че Тенардиерица струваше само колкото един мъж. Докато говореше с мъжа с топора, той се обърна гърбом към господин Льоблан.

Господин Льоблан се възползува от този миг, бутна с крак стола, събори с юмрук масата и с един скок, удивително ловко, преди Тенардие да се обърне, се озова до прозореца. Само за една секунда той го отвори, стъпи на перваза и преметна единия си крак навън. Той беше полуизлязъл, когато шест яки ръце го сграбчиха и го върнаха енергично в бърлогата. Тримата „коминочистачи“ се бяха спуснали към него. Тенардиерица се вкопчи в косите му.

При трополенето от коридора дотичаха и другите разбойници. Старият, който изглеждаше пиян и лежеше на одъра, се изправи и се приближи, клатушкайки се, с кантонерски нож в ръка.

Един от „коминочистачите“, чието лице беше осветено от свещта и в когото Мариус разпозна въпреки саждите Паншо, по прякор Пролетняка или още Нехранимайкото, замахна над главата на господин Льоблан с нещо като бухалка, желязна пръчка с две оловни топки в двата края.

Мариус не можа да издържи тази гледка. „Прости ми, татко!“ — помисли си той и пръстът му потърси спусъка на пистолета. Той едва не стреля, но гласът на Тенардие го спря:

— Не го закачайте!

Отчаяният опит на жертвата да се изплъзне, вместо да раздразни Тенардие, го успокои. Той беше съчетание от двама души: единият жесток, другият пресметлив. До този миг, в изблика на тържество пред повалената, лежаща неподвижно в краката му жертва, у него говореше жестокият човек. Но когато жертвата почна да се бъхти и прояви желание за борба, тутакси се събуди и взе надмощие пресметливият Тенардие.

— Не го закачайте! — повтори той. И без сам да подозира, извоюва своя пръв успех, като спря изстрела и парализира Мариус, който сметна, че не е така належащо да стреля и при изменилото се положение реши, че няма нищо нередно, ако почака още малко. Кой знае дали нямаше да се появи изневиделица някакъв щастлив изход, който да го избави от ужасната алтернатива или да остави да загине бащата на Юрсюл, или да погуби спасителя на полковника.

Завърза се херкулесовска схватка. С един юмрук в гърдите господин Льоблан изтърколи стария посред стаята, после замахна с две ръце и събори на земята другите двама нападатели, като ги затисна с колене. Жалките типове захъркаха под тежестта му като под гранитен воденичен камък. Другите четирима обаче уловиха опасния старец за двете ръце и за тила и го превиха над двамата повалени „коминочистачи“. По този начин, надвил едните и надвит от другите, смазвайки неколцина под себе си и задушаващ се под тежестта на тези, които бяха върху него, мъчейки се напразно да се освободи от тях, господин Льоблан едва се виждаше сред страхотната купчина разбойници, подобно на глиган, затрупан от хайка виещи хрътки и копои.

Бандитите успяха да го съборят върху одъра до прозореца и го укротиха. Тенардиерица продължаваше да го държи за косата.

— Ти не се бъркай — каза Тенардие. — Ще си скъсаш шала.

Тенардиерица се подчини с ръмжене, както вълчицата се покорява на вълка.

— А пък вие го претърсете — заповяда Тенардие.

Господин Льоблан като че ли не правеше вече опит да се съпротивява. Претърсиха го. У него имаше само кожена кесия с шест франка и носната му кърпа.

Тенардие пъхна кърпата в джоба си.

— Възможно ли е? Нима няма портфейл?

— Нито дори часовник — отвърна единият „коминочистач“.

— Все едно — каза като че ли с корема си маскираният мъж, който държеше в ръка огромния ключ, — бива си го дядката.

Тенардие отиде към вратата, взе едно въже и го хвърли на съучастниците си.

— Вържете го за одъра! — заповяда той. После съгледа поваления от юмрука на господин Льоблан старец, който се беше проснал посред стаята и не помръдваше.

— Да не би Булатрюел да е умрял? — попита той.

— Ами, пиян е! — отвърна Нехранимайкото.

— Отместете го в ъгъла — разпореди се Тенардие.

Двама „коминочистачи“ изритаха пияницата до купчината железа.

— Защо си довел толкова много хора, Бабе — попита полугласно Тенардие мъжа с тоягата. — Нямаше нужда.

— Какво да ги правя — отвърна мъжът с тоягата. — Всички пожелаха да участвуват. Сезонът е лош. Няма никаква работа.

Одърът, върху който бяха съборили господин Льоблан, напомняше болнично легло, закрепено върху груби, нерендосани дървени крака. Господин Льоблан не се съпротивяваше. Разбойниците го изправиха на крака и го завързаха здраво за подпората на по-отдалечения от прозореца одър, до самото огнище.

Когато затегнаха последния възел, Тенардие взе един стол и се настани срещу господин Льоблан. Бившият кръчмар като че ли не беше вече същият човек. За няколко секунди изражението му беше минало от необуздано озлобление към кротко и хитро добродушие. Мариус почти не можеше да разпознае в угодническата усмивка животинската разпенена уста, която се кривеше миг по-рано. Той наблюдаваше смаян това невероятно и обезпокоително превращение и изпитваше същото чувство, което би изпитал човек, който види тигър да се превръща в адвокат.

— Господине — започна Тенардие, отстранявайки с ръка разбойниците, които още не бяха пуснали господин Льоблан. — Отстранете се малко и ме оставете да поговоря с негова милост.

Всички се отдръпнаха към вратата. Той поде:

— Грешка беше от ваша страна, че пожелахте да скочите през прозореца, господине. Можехте да си счупите краката. Сега, ако нямате нищо против, ще поговорим спокойно. Най-напред трябва да споделя с вас нещо, което ми направи впечатление. Досега вие не извикахте нито веднъж.

Тенардие имаше право. Беше действително така, макар че тази подробност беше убягнала на объркания Мариус. Господин Льоблан бе казал само няколко думи, без да повиши глас, и дори по време на боричкането си с разбойниците край прозореца беше запазил дълбоко и необяснимо мълчание. Тенардие продължи:

— Боже мой! Защо не извикахте: „Обраха ме!“ Съвсем нямаше да ми се стори неподходящо. „Убиха ме!“ И това дори се вика при подобен случай. Що се отнася до мене, аз никак нямаше да се ядосам. Най-простото нещо е човек да покрещи малко, когато попадне сред хора, които не му вдъхват особено доверие. Вие можехте да го сторите, без който и да било да ви спре. Нямаше дори да ви завържем устата. И ще ви кажа защо. Защото това помещение е съвсем затънтено. Това е впрочем единственото му преимущество, но затова пък то безспорно е налице. Тази мансарда е същинско мазе. И бомба да хвърлиш, най-близкият караул ще сметне шума за хъркане на пияница. И топ да гръмне, ще се чуе само „бум“. И гръмотевица да тресне, ще се чуе само „туп“. Удобно жилище. Но тъй или иначе, вие не извикахте, така е по-добре и аз ви поздравявам. Но да ви кажа ли какво заключавам от това, драги господине? Кой идва, когато някой вика? Полицията. А след полицията? Правосъдието. Вие не извикахте, защото и вие, също като нас, нямате никакъв интерес от намесата на правосъдието и полицията. Защото — както отдавна се съмнявам — вие имате някакви основания да останете в сянка. И ние от наша страна имаме същите основания. Ще можем следователно да се спогодим.

Докато говореше така, без да откъсва поглед от господин Льоблан, Тенардие се опитваше да проникне с острите си очи чак до съвестта на пленника си. Впрочем езикът му, макар и пропит със сдържана и подмолна безочливост, беше изискан и едва ли не изтънчен и в този негодник, който само до преди малко беше обикновен разбойник, сега се чувствуваше човекът, „който се е готвил за свещенически сан“.

Мълчанието на пленника, предпазливостта му, стигаща до пренебрежение към живота, необяснимото потискане на първия естествен порив, който се изразява с вик за помощ, трябва да признаем, че всичко това, след като беше изтъкнато от Тенардие, предизвика неприятно чувство и мъчително недоумение у Мариус.

Основателната забележка на Тенардие сгъстяваше още повече тайнствения мрак около този сериозен и загадъчен човек, когото Курфейрак беше прекръстил господин Льоблан. Но който и да беше той, омотан във въжета, обкръжен от палачи, затънал едва ли не до пояс в гроба и пропадащ с всеки миг все по-дълбоко в него, този човек беше останал невъзмутим както пред яростта на Тенардие, така и пред коварството му. И Мариус неволно се възхищаваше от неговото скръбно и гордо лице.

Очевидно неговият дух беше недостъпен за страха и не познаваше слисването. Той беше от тия хора, които овладяват изумлението си и при най-отчаяните положения. Колкото и грозяща да беше развръзката, колкото и неизбежна да беше тя, той съвсем не изглеждаше като агонизиращ удавник, който блещи под водата ужасените си очи.

Тенардие стана най-естествено, приближи се до камината, отмести паравана, опря го на съседния одър и откри по този начин пълния с разгорели въглища мангал, в който пленникът можеше да види съвсем ясно нажеженото длето, по което блещукаха тук-таме малки аленочервени звездички.

После пак седна до господин Льоблан.

— Ще продължа — каза той. — Можем да се спогодим. Ще уредим въпроса по любовному. Аз сгреших, че избухнах преди малко. Не зная какво ме прихванаха, много се увлякох и наговорих сума щуротии. Например, понеже сте милионер, казах ви, че искам много, извънредно много пари. Това всъщност не е разумно. Вие може да сте си богат, но си имате своите задължения, кой няма задължения? Не желая да ви разорявам, в края на краищата не съм такъв изедник. Не съм от тия хора, които, възползувайки се от изгодното си положение, стават едва ли не смешни. Вижте, аз съм готов да се споразумея с вас и ще ви направя някои отстъпки. Трябват ми само двеста хиляди франка.

Господин Льоблан не продумваше нито дума. Тенардие продължи:

— Както виждате, не искам баща си и майка си. Не ми са известни размерите на вашето състояние, но зная, че не сте свидлив човек и един благодетел като вас може преспокойно да даде двеста хиляди франка на един злочест баща. Естествено вие сте разсъдлив човек и не допущате, че аз бих си дал целия днешен труд и бих изпипал така умело тази наша среща — тук присъствуващите господа са на същото мнение, — за да ви поискам в края на краищата няколко франка за бутилка вино и печено телешко у Денуайе. Виж, двеста хиляди франка си заслужават труда. Когато извадите от джоба си тази дреболия, давам ви думата си, че с това ще сложим край на разговора и никой няма да ви бутне с пръст. Ще кажете: „Но аз не нося у себе си двеста хиляди франка.“ О, аз не искам невъзможното. Съвсем не. Искам от вас само едно. Просто да напишете това, което ще ви продиктувам.

Тенардие замълча за миг, после добави натъртено, поглеждайки с усмивка към мангала:

— Предупреждавам ви, че никакъв опит да се представяте за неграмотен няма да мине.

И най-видният инквизитор би могъл да завиди на пъклената му усмивка.

Тенардие тикна масата близо до господин Льоблан, извади мастилница, перо и лист хартия от чекмеджето, където блестеше дългото острие на ножа, и нарочно не го затвори напълно.

Той сложи листа пред господин Льоблан и каза:

— Пишете.

Пленникът най-сетне се обади:

— Как искате да пиша? Нали съм вързан!

— Вярно, извинявайте — забеляза Тенардие, — имате право! Отвържете дясната ръка на господина — обърна се той към Нехранимайкото.

Паншо, по прякор Пролетняка или Нехранимайкото, изпълни заповедта му. Когато дясната ръка на пленника беше освободена, Тенардие потопи перото в мастилницата и му го подаде.

— Не забравяйте, господине, че вие сте в наша власт, изцяло в наша власт. Никоя човешка сила не може да ви измъкне оттук, затова искрено ви казвам, че ще бъдем наистина дълбоко опечалени, ако ни принудите да стигнем до нежелани крайности. Не зная нито името ви, нито адреса ви, но ви предупреждавам, че ще останете вързан, докато лицето, натоварено да отнесе писмото, което ще напишете, се върне. А сега благоволете да напишете…

— Какво? — запита пленникът.

— Това, което ще ви продиктувам.

Господин Льоблан взе перото.

Тенардие започна да диктува:

— „Дъще…“

Пленникът трепна и вдигна очи към него.

— Сложете „Мила дъще“ — поправи се Тенардие.

Господин Льоблан се подчини. Тенардие продължи:

— „Ела веднага…“

Той спря повторно.

— На „ти“ й говорите, нали?

— На кого? — попита господин Льоблан.

— И таз добра! — възкликна Тенардие. — На момичето, на Чучулигата.

Господин Льоблан отвърна, без каквото и да било външно вълнение:

— Не разбирам за кого говорите.

— Както и да е, продължавайте — каза Тенардие и продължи да диктува: — „Ела веднага. Имам неотложна нужда от тебе. Лицето, което ще ти предаде това писмо, се нагърбва да те доведе при мене. Можеш да му се довериш.“

Господин Льоблан написа всичко. Тенардие се сети със закъснение:

— Зачертайте „можеш да му се довериш“. Това би могло да я накара да си помисли, че не всичко е наред и че има основания да се съмнява.

Господин Льоблан зачеркна петте думи.

— А сега се подпишете — заповяда Тенардие. — Как се казвате?

— За кого е писмото? — попита пленникът, оставяйки перото.

— Не се правете на щур. За момичето. Нали преди малко ви казах.

По всичко личеше, че Тенардие избягва да спомене името на въпросното момиче. Казваше „Чучулигата“, „момичето“, но не произнасяше самото име. Предпазливост на хитрец, който не издаваше тайната си дори пред съучастниците си. Ако кажеше името, щеше да им разкрие всичко и те щяха да узнаят повече, отколкото беше необходимо.

— Подпишете се — повтори той. — Как се казвате?

— Юрбен Фабр — отговори пленникът.

Като котка, посягаща към мишка, Тенардие бръкна бързо в джоба си и извади носната кърпа, която бяха взели от господин Льоблан. Той потърси инициалите и доближи кърпата до свещта.

— ЮФ. Вярно. Юрбен Фабр. Подпишете се в такъв случай с инициалите си.

Пленникът подписа писмото.

— Понеже трябват две ръце, за да го сгънете, дайте на мене, аз ще го сгъна.

След това Тенардие каза:

— Напишете адреса. До госпожица Фабр, у вас. Знам, че живеете недалеч оттук, в околностите на черквата „Сен-Жак-дю О-Па“, понеже ходите да се черкувате там всеки ден, но не зная улицата. Виждам, че си давате сметка за положението си. Както не излъгахте за името си, няма да излъжете и за адреса си. Напишете го собственоръчно.

Пленникът се замисли за миг, после взе перото и написа:

„Госпожица Фабр, дом Юрбен Фабр, улица Сен-Доминик-д’Анфер №17“.

Тенардие сграбчи писмото с трескаво нетърпение.

— Жено! — извика той.

Тенардиерица се приближи бързо.

— Ето ти писмото. Знаеш си работата. Долу има файтон. Тръгвай моментално и се връщай незабавно. А ти — обърна се той към мъжа с топора, — понеже си махнал маската си, придружи госпожата. Ще се качиш отзад. Нали знаеш къде ще чака каручката?

— Зная — отвърна мъжът.

Той остави топора си в ъгъла и последва Тенардиерица.

Двамата бяха вече в коридора, когато Тенардие подаде глава през вратата и извика подире им:

— Гледай само да не загубиш писмото. Не забравяй, че носиш двеста хиляди франка у себе си!

— Бъди спокоен. Пъхнах го в пазвата си — отвърна дрезгавият глас на жена му.

Само минута по-късно се чу как плесна камшик, но този шум бързо се отдалечи и затихна.

— Много добре! — измърмори Тенардие. — Здравата препускат. Ако карат все така, госпожата ще се върне след три четвърти час.

После приближи стола си до камината и седна със скръстени ръце, топлейки калните си ботуши на мангала.

— Краката ми замръзнаха — каза той.

Сега в бърлогата заедно с Тенардие и пленника бяха останали само петима разбойници. През маските или черните сажди, които закриваха лицата им и ги превръщаха, според степента на уплахата, която вдъхваха, било във въглищари, било в негри или демони, те имаха тъп и унил вид. Чувствуваше се, че за тях престъплението е необходимост, те го вършеха невъзмутимо, без гняв и без капка жал, с известна досада. Струпали се бяха като животни в единия ъгъл на стаята и се спотайваха. Тенардие си топлеше краката. Пленникът пак беше потънал в мълчание. В бърлогата, изпълнена миг преди това с диви крясъци, се беше възцарила мрачна тишина.

Свещта, около която се беше образувало нещо като голяма гъба от стопената лой, едва осветяваше обширния бордей. Жаравата се беше покрила с пепел и огромните глави хвърляха безформени сенки по стените и тавана.

Не се чуваше никакъв друг шум освен спокойното дишане на заспалия старец.

Мариус чакаше и всичко увеличаваше тревогата му. Загадката беше станала още по-заплетена. Кое беше това „момиче“, което Тенардие беше нарекъл Чучулигата? „Неговата Юрсюл“ ли? Пленникът явно не се беше развълнувал при това име и беше отговорил най-естествено: „Не разбирам за кого говорите.“ От друга страна, двете начални букви „ЮФ“ бяха намерили вече разгадката си. Те означаваха Юрбен Фабр, а Юрсюл съвсем не се казваше Юрсюл. Само това беше очевидна истина за Мариус. Той стоеше като омагьосан, долепен до наблюдателницата си в стената, откъдето виждаше драматичната сцена. Стоеше едва ли не неспособен за мисъл или движение, потресен от отвратителното зрелище, което се беше разиграло тъй близо до него. Той чакаше, надявайки се на нещо, без сам да знае точно на какво, без да може да събере мислите си, нито да вземе каквото и да било решение.

„Тъй или иначе — казваше си той, — сам ще мога да видя дали тя е Чучулигата, защото Тенардиерица ще я доведе тук. В такъв случай няма да има място за колебание, ще дам, ако се наложи, и живота, и кръвта си, но ще я спася. Нищо няма да ме спре!“

Така измина почти половин час. Тенардие изглеждаше потопен в мрачни мисли. Пленникът не помръдваше. Мариус обаче като че ли долавяше сегиз-тогиз някакво леко шумолене откъм него.

Внезапно Тенардие заговори жертвата си:

— Чуйте, господин Фабр, по-добре да ви го кажа още отсега.

Тези думи обещаваха да хвърлят известна светлина върху загадката. Мариус наостри уши. Тенардие продължи:

— Жена ми ще се върне, имайте търпение. Мисля, че Чучулигата е наистина ваша дъщеря и намирам, че е напълно естествено да живее с вас. Само че чуйте какво ще ви кажа. Жена ми ще отиде при нея с вашето писмо. Заръчах да се облече прилично, както сам видяхте, така че дъщеря ви да я последва, без да се усъмни в каквото, и да било. Те ще се качат двете във файтона с приятеля ми отзад. Извън една от градските врати чака каручка, впрегната с два отлични коня. Там ще заведат вашата госпожичка. Тя ще слезе от файтона. Приятелят ми ще се качи с нея в каручката, а жена ми ще дойде тук и ще ни каже: „Готово!“ Колкото до вашата госпожичка, никой нищо няма да й стори. Каручката ще я отведе на едно сигурно място, а щом ми броите двеста хиляди франкчета, ще ви я върнем. Ако накарате да ме арестуват, приятелят ми ще свети маслото на Чучулигата. Толкоз.

Пленникът остана безмълвен. Тенардие помълча малко и добави:

— Както виждате, много проста работа. От вас зависи да не се случи нищо лошо. Обясних ви всичко. Предупредих ви, за да сте наясно.

Той пак млъкна и понеже пленникът и сега не се обади, Тенардие продължи:

— Щом жена ми се върне и каже: „Чучулигата замина“, ние ще ви освободим и ще можете да се приберете у вас. Виждате, че нямаме лоши намерения.

Ужасни картини се мярнаха в съзнанието на Мариус. Как? Нима нямаше да доведат тук отвлечената девойка? Един от тия изроди щеше да я отмъкне в нощта. Къде? Ами ако е действително тя? А съвсем ясно беше, че не можеше да става дума за никоя друга! Сърцето му спря да бие. Какво да стори? Да даде уговорения изстрел? Да предаде на правосъдието тия мерзавци? Но отвратителният тип с топора ще си остане непокътнат ведно с девойката, а Мариус не беше забравил думите на Тенардие: „Ако накарате да ме арестуват, приятелят ми ще свети маслото на Чучулигата“ и техният кървав смисъл едва сега му ставаше понятен.

Сега вече не само завещанието на полковника, но и собствената му любов, опасността, на която беше изложена любимата му, го възпираха да даде сигнала.

Това нетърпимо положение, което траеше вече повече от час, ежеминутно навлизаше в нови фази. Мариус намери в себе си сили да прекара през ума си всички чудовищни предположения, мъчейки се да си вдъхне някаква надежда, но напразно. Метежните му мисли противоречаха на гробовното мълчание в бърлогата.

Изведнъж шумът на външната врата, която се отвори и малко по-късно се затвори, наруши тишината.

Вързаният пленник трепна.

— Ето я и госпожата — каза Тенардие.

Още неизрекъл тези думи, Тенардиерица се втурна зачервена и задъхана в стаята, с пламтящи от омраза очи и изкрещя, като се плесна с двете ръце по бедрата:

— Адресът е лъжлив!

Разбойникът, когото беше отвела със себе си, се показа зад нея и влезе да си вземе топора.

— Лъжлив ли? — повтори Тенардие.

— Там няма никого! — поде жена му. — На улица Сен-Доминик номер седемнадесети няма никакъв Юрбен Фабр! Не са и чували за него! — Тя се спря за малко, без да може да си поеме дъх, и продължи: — Този дядка те прати за зелен хайвер, господин Тенардие! Много си добър, затова стана така. Аз на твое място щях да му разчекна най-напред устата на четири, а ако рече да се опре, щях жив да го опека. Ще трябва да го накараш да проговори, да каже къде е дъщеря му и къде е скрил парата. Това бих направила аз, ако останеше на мене! Имат право, като казват, че мъжете са по-глупави от жените! На номер седемнадесети — никого! Само голяма врата откъм улицата. Никакъв господин Фабр на улица Сен-Доминик. А аз препускам ли, препускам, раздавам бакшиши на кочияша и какво ли не! Говорих и с портиера, и с портиерката, една едра хубава жена, не са чували нищо за такъв човек!

Мариус си отдъхна. Юрсюл или Чучулигата — тази, която той вече се чудеше как да нарича — беше вън от опасност.

Докато жена му беснееше от яд, Тенардие седна върху масата и няколко минути не каза нито дума; той люлееше увисналия си във въздуха десен крак и разглеждаше мангала, обзет от жестоки мисли.

Най-сетне се обърна към пленника и го попита бавно, с накипяло озлобление:

— Лъжлив адрес, а! На какво си се надявал?

— Да спечеля време! — извика гръмко пленникът.

И в същия миг той отхвърли въжата. Бяха прерязани. Само кракът му все още беше вързан за леглото.

Преди седмината мъже да се опомнят и да се впуснат към него, той се наведе под камината, протегна ръка към мангала и се изправи. Сега Тенардие, Тенардиерица и разбойниците, отстъпили слисани в дъното на бърлогата, гледаха занемели от изненада как той, почти свободен, размахва застрашително над главата си нажеженото длето, което излъчваше зловеща светлина.

Проведената впоследствие съдебна анкета по повод клопката, устроена в плевника Горбо, установи, че когато полицията влязла в бърлогата, намерила едно петаче, изрязано и изтънено по особен начин. Подобни петачета са плод на необикновеното майсторство, което се развива у търпеливите каторжници. Изработени в мрака и предназначени за мрака, тези чудни изделия са инструменти за бягство. Тези фини и същевременно жалки изделия на удивителното каторжническо изкуство са по отношение на другите бижута това, което са метафорите на апашкия жаргон спрямо поезията. И каторгата си има свой Бенвенуто Челини, както езикът си има свой Вийон. Клетникът, който копнее за свобода, намира начин, понякога без никакви сечива, с обикновено ножче, със стар нож да среже едно петаче на две тънки пластинки, да ги издълбае от вътрешната страна, без да стигне до външната, като направи околовръст нарези, за да може двете кръгчета да се съединяват. Можеш да ги завинтваш и развинтваш колкото си щеш. Така се измайсторява кутийка и в нея се скрива пружина на часовник, която, ако човек умее да борави с нея, може да пререже дебели вериги и железни решетки. Непосветените мислят, че окаяният каторжник има само едно петаче. А той държи в ръцете си свободата. Такова именно петаче, развинтено на двете си части, беше намерено при по-късните обиски на полицията в таванската стая, под одъра до прозореца. Намерено беше също и мъничко трионче от синя стомана, което можеше да се побере в петачето. По всяка вероятност, когато разбойниците бяха претърсили пленника, петачето бе останало у него, в дланта му, а после, когато отвързаха дясната му ръка, той го бе развинтил и бе прерязал с триончето въжетата. Така можеха да се обяснят неясното шумолене и незабележимите движения, които Мариус беше доловил.

Понеже не можеше да се наведе, без да се издаде, пленникът не бе прерязал въжето, омотано около крака му.

Бандитите се съвзеха от първото си смайване.

— Не се безпокой — каза Нехранимайкото на Тенардие. — Кракът му е вързан и той не може да избяга. Аз отговарям, защото лично му омотах лапата.

В това време пленникът повиши глас:

— Всички вие сте окаяници. Моят живот съвсем не заслужава да го пазя толкова. Но ако сте си въобразявали, че ще ме накарате да говоря или да напиша нещо, което не желая да пиша, да кажа нещо, което не желая да кажа… Вижте — и той запретна ръкава на лявата си ръка.

После изопна ръката си и допря до кожата нажеженото длето, чиято дървена дръжка беше хванал с дясната си ръка.

Изгореното месо запращя, в бърлогата се разнесе мирис, присъщ на камерите за изтезания. Мариус залитна ужасен, дори разбойниците изтръпнаха, лицето на необикновения пленник се сгърчи леко и докато нажеженото желязо се впиваше в димящата рана, гордо изправен и невъзмутим, той спря без омраза ясния си поглед върху тях, величав в страданието.

У благородните и възвишени натури бунтът на плътта и сетивата, подложени на физическа болка, изваждат наяве душата и тя се изписва на челото им, също както войнишките смутове принуждават капитана да излезе напред.

— Окаяници! — извика той. — Не се плашете от мене, както аз не се боя от вас!

И като отлепи длетото от раната си, той го хвърли през прозореца, който беше останал отворен. Страшното нажежено сечиво изчезна, описвайки кръгове в нощта, и падна надалеч, за да угасне в снега.

— А сега правете каквото искате с мене — заяви пленникът.

Той беше обезоръжен.

— Хванете го! — викна Тенардие.

Двама от разбойниците го хванаха за рамото, а маскираният мъж, който говореше с корема си, застана пред него, готов да разбие черепа му с ключа си при най-малкото му движение.

В същото време Мариус долови следния полугласно разменен диалог точно под себе си, до самата стена: говорещите не се виждаха:

— Сега остава само едно.

— Да му светим маслото.

— Точно така.

Съвещаваха се двамата съпрузи.

Тенардие се запъти бавно към масата, отвори чекмеджето и извади ножа.

Мариус стискаше нервно дръжката на пистолета. Нечувана нерешителност! Цял час вече два гласа спореха в душата му: единият му повеляваше да тачи завета на баща си, другият го призоваваше да се притече на помощ на пленника. Двата гласа продължаваха да се борят помежду си и го подлагаха на непоносими мъки. До този миг той все се беше надявал смътно, че ще намери начин да съгласува двете си задължения, но не се беше появила никаква възможност. Опасността беше вече съвсем грозяща, всяка граница на изчакване беше премината, застанал на няколко крачки от пленника, с нож в ръка, Тенардие обмисляше нещо.

Мариус се огледа, загубил ума и дума, последно несъзнателно движение на всеки отчаян човек.

Внезапно той трепна.

В краката му, на масата, един лунен лъч осветяваше и като че ли привличаше вниманието му върху лист хартия. Той прочете на нея думите, написани с едри букви същата сутрин от по-голямата дъщеря на Тенардие: „Фантетата довтасаха.“

В главата на Мариус проблесна внезапно хрумване. Ето средството, което той диреше, разрешението на ужасната дилема, която го терзаеше: да спаси жертвата, като същевременно пощади убиеца. Той коленичи на скрина, протегна ръка, сграбчи листа, откърти едно парче от мазилката на стената, зави го в листчето и хвърли топчето през дупката посред бърлогата.

Крайно време беше. Надвил последните си опасения или може би скрупули, Тенардие пристъпваше към пленника.

— Нещо падна — забеляза Тенардиерица.

— Какво? — попита мъжът.

Жената се втурна и взе парчето вар, загърнато в листчето.

Тя го подаде на мъжа си.

— Откъде падна това? — попита Тенардие.

— Един бог го знае! Откъде другаде, ако не от прозореца?

— Аз го видях, като падаше — каза Нехранимайкото.

Тенардие разгърна бързо листа и го доближи до свещта.

— По дяволите! Това е почеркът на Епонин!

Той кимна на жена си, която се приближи бързо до него, показа й думите, написани върху хартията, и прошепна с глух глас:

— Бързо! Стълбата! Ще оставим сланината в капана, а ние ще си оберем крушите!

— Няма ли да прережем гръкляна на тоя! — попита Тенардиерица.

— Нямаме време.

— През къде? — попита Нехранимайкото.

— През прозореца — отвърна Тенардие. — Щом Понин е хвърлила камък през прозореца, това показва, че къщата не е обградена от тази страна.

Говорещата с корема си маска остави на земята огромния си ключ, вдигна ръце във въздуха и ги сви три пъти в юмрук, без да каже нито дума. Това беше като че ли сигналът за тревога на този странен екипаж. Разбойниците, които държаха пленника, веднага го пуснаха. Докато преброят до три, въжената стълба увисна от прозореца, закачена здраво за перваза с двете железни куки.

Пленникът не обръщаше никакво внимание на това, което ставаше около него. Той като че ли мечтаеше или се молеше.

Щом закрепиха стълбата, Тенардие извика:

— Ела, жено! — И се втурна към прозореца.

Но тъкмо се канеше да го прекрачи, Нехранимайкото го хвана грубо за яката.

— А, само това няма да го бъде, стари палячо! След нас!

— След нас — развикаха се и разбойниците.

— Не ставайте деца! Само губим време. Жандарите са по петите ни!

— Дайте да теглим жребие кой ще мине пръв — предложи един от разбойниците.

— Луди ли сте! Смахнати! — възкликна Тенардие. — Ама че тиквеници! Само да губим време, така ли? Да теглим жребие, нали? Как ще заповядате, на наплюнчен палец, с по-къса сламка или да си напишем имената и да ги пуснем в нечия шапка!…

— Предлагам ви моята — извика някой от прага на вратата.

Всички се обърнаха. Беше Жавер.

Той бе свалил шапката си и им я подаваше усмихнат.

XXI
Винаги би трябвало да се задържат най-напред пострадавшите

Когато се стъмни, Жавер разположи хората си, а самият той се притаи зад дърветата на улицата при градската врата до работилницата за гоблени, точно срещу плевника Горбо, от другата страна на булеварда. Той отвори най-напред чувала си, за да пъхне двете момичета, натоварени да охраняват околностите на вертепа. Но успя да „пипне“, само Азелма. Епонин беше напуснала поста си, отишла беше някъде и той не можа да я улови. После Жавер зачака, наострил слух, уговорения сигнал. Сновящият нагоре-надолу файтон го разтревожи много силно. Най-сетне загуби търпение и сигурен, че този път „му е провървяло“ и че „ще попадне на разбойническо гнездо“, защото беше разпознал много от влезлите герои, той се реши да се качи, без да дочака изстрела на Мариус.

Читателят си спомня, че ключът на младежа беше у него.

Полицаят пристигна точно навреме.

Разбойниците се спуснаха слисани към оръжията си, които бяха захвърлили по всички ъгли в желанието си да избягат. С шеметна бързина седмината страшни мъже заеха отбранителна позиция, един с топор, друг с ключ, трети с бухалка, останалите кой с ножици, кой с клещи, кой с чукове, а Тенардие с нож в ръка.

Тенардиерица сграби тежкото паве, което се търкаляше в ъгъла до прозореца и служеше за столче на дъщерите й.

Жавер сложи шапката си и пристъпи в стаята със скръстени ръце и бастун под мишница, без да вади сабята от ножницата й.

— Мирно! — каза той. — Няма да минавате през прозореца, ами през вратата. Така е по-здравословно. Вие сте седем, а ние петнадесет. Излишно е да се хващаме за гушата като грубияни. Да се разберем с добро.

Нехранимайкото извади пистолета, който беше пъхнал под дрехата си, и го натика в ръката на Тенардие, като пошепна на ухото му:

— Този е Жавер. Не смея да стрелям по него. Стреляй ти, ако можеш.

— Иска ли питане! — отвърна Тенардие.

— Стреляй тогава!

Тенардие пое пистолета и се прицели в Жавер.

Жавер, който беше на три крачки от него, го погледна втренчено и се задоволи да подхвърли:

— Няма защо да стреляш! Ще направиш засечка!

Тенардие натисна спусъка. Пистолетът действително направи засечка.

— Нали ти казах! — забеляза Жавер.

Нехранимайкото хвърли тоягата си в краката на Жавер.

— Брей, ти наистина си тарторът на дяволите! Предавам се.

— Ами вие? — обърна се Жавер към другите злодеи.

— Ние също — отговориха те.

— Добре — каза спокойно Жавер. — Така и трябва. Нали ви казвах. Да се разберем с добро.

— Искам да помоля само едно нещо — каза Нехранимайкото. — Да ми дават тютюн, докато съм в пандиза.

— Дадено — обеща Жавер.

Той се обърна и извика хората си:

— Можете да влезете!

Взвод от сержанти с голи саби и полицаи, въоръжени с палки и тояги с железни топки, нахлуха в стаята при зова на Жавер. Те вързаха злодеите. Свърталището, слабо осветено от свещта, се изпълни със сенките им.

— На всички белезници! — извика Жавер.

— Само да посмеете да се приближите! — разнесе се креслив глас, който не беше мъжки, но мъчно би минал и за женски.

Тенардиерица се беше отдръпнала в ъгъла до прозореца и именно тя изрева тази заплаха.

Градските сержанти и полицаите отстъпиха.

Тя беше свалила шала, без да си махне шапката. Клекнал зад нея, мъжът й се беше почти скрил под свлечения шал и тя го засланяше с туловището си. Стиснала високо над главата си огромното паве, жената се полюшваше като исполинка, която се кани да запрати скала.

— Пазете си! — извика тя.

Всички отстъпиха към коридора. Посред помещението се образува широко празно пространство.

Тенардиерица погледна разбойниците, които се бяха оставили да ги вържат, и измърмори с пресипналия си, гърлен глас:

— Страхопъзльовци!

Жавер се усмихна и пристъпи в празното пространство, охранявано от зорките очи на Тенардиерица.

— Не се приближавай, дръпни се! — изкрещя тя. — Или ще те смажа.

— Истински гренадир! — каза Жавер. — Слушай, майко, вярно, че ти имаш брада като мъж, но аз пък имам нокти като жена. — И той направи още една крачка напред.

Разрошена, страховита, Тенардиерица се разкрачи, изпъна се назад и запрати като обезумяла павето по главата на Жавер. Той се наведе. Камъкът прелетя над него, блъсна се в стената в дъното, изкърти мазилката и се изтърколи през цялата стая, в която за щастие нямаше почти никаква покъщнина, чак до краката на полицая.

В същия миг Жавер стигна до двамата съпрузи. Едната му грамадна лапа се впи в рамото на жената, а другата — в главата на мъжа.

— Белезниците! — извика той.

Полицаите се втурнаха повторно в стаята и за няколко секунди заповедта на Жавер беше приведена в изпълнение.

Тенардиерица погледна омаломощена завързаните си ръце, после ръцете на мъжа си, свлече се на пода и се разрида гръмко:

— Дъщерите ми!

— И те са на завет — отвърна Жавер.

Междувременно полицаите съгледаха заспалия зад вратата пияница и го разтърсиха. Той се събуди и изломоти:

— Готово ли е вече, Жондрет?

— Да — отвърна му Жавер.

Шестимата заловени разбойници стояха прави. Впрочем те все още приличаха на призраци, както бяха — първите трима с начернени лица, а другите трима с маски.

— Не си сваляйте маските — каза Жавер.

И оглеждайки ги щателно, както Фридрих II оглежда войниците си по време на парада в Потсдам, той каза на тримата „коминочистачи“:

— Здравей, Нехранимайко! Здрасти, Брюжон! Здравей, Два милиарда!

После се обърна към тримата маскирани и подхвърли на мъжа с топора:

— Здравей, Устатия!

На мъжа с тоягата:

— Здрасти, Бабе!

А на говорещия с корема си:

— Как си, Грошар?

В този миг съгледа пленника на престъпниците, който, откакто бяха влезли полицаите, не беше казал нито дума и стоеше с наведена глава.

— Отвържете господина и никой да не излиза! — заповяда Жавер.

При тия думи той се разположи господарски пред масата, където още стояха свещта и мастилото, извади един обгербван лист от джоба си и започна да пише протокола.

След като написа първите редове — обикновено едни и същи общоприети фрази, той вдигна очи:

— Доведете господина, когото бяхте завързали.

Полицаите се огледаха.

— Какво стана, къде е той? — попита Жавер.

Пленникът на злодеите, господин Льоблан, или по право, господин Юрбен Фабр, бащата на Юрсюл или на Чучулигата, беше изчезнал.

Вратата беше завардена, но прозорецът — не. Щом го отвързаха, докато Жавер съставяше обичайните шаблонни фрази, възползувайки се от общата бъркотия, от врявата и навалицата в стаята, както и от полумрака, разбрал, че никой не му обръща внимание, той скочи през прозореца.

Един от полицаите изтича до прозореца и погледна. Не се виждаше никой.

Въжената стълба обаче все още се клатушкаше.

— Дявол да го вземе! — процеди през зъби Жавер. — Сигурно този беше най-ценният.

XXII
Момченцето, което врещеше във втората част на книгата ни

На другия ден след бурните събития, разиграли се в дома на булевард Опитал, едно дете, което като че ли идваше откъм Аустерлицкия мост, се изкачваше по дясната странична алея в посока към градската врата на Фонтенебло. Беше вече тъмна нощ. Детето беше слабо, бледо, дрипаво. То носеше памучен панталон посред февруари, но пееше с пълен глас.

На ъгъла на улица Пти-Банкие някаква прегърбена старица ровеше из сметта под светлината на уличния фенер. Детето се сблъска с нея мимоходом, отстъпи и извика:

— Виж ти! А пък аз я взех за едно голямо, голямо куче!

То произнесе втория път думата „голямо“ с такова подигравателно подчертаване, което би могло да се изрази най-добре, ако се напише с главни букви: „ГОЛЯМО“ куче.

Бабичката се изправи разярена.

— Ах ти, обеснико! — измърмори тя. — Ако не бях наведена, щеше да опиташ ритника ми…

Детето беше вече далече.

— Хи-хи! — изкикоти се то. — Кой знае, може пък и да не съм се излъгал!

Задъхана от негодувание, бабичката се изправи напълно и червеникавата светлина на фенера освети мъртвешки бледото й лице, цялото прорязано от остри бръчки, които се спущаха чак до ъглите на устата й. Тялото й се губеше в мрака и се виждаше само лицето й. Маската на старостта, на фона на нощта. Детето я загледа.

— Госпожо — заяви то, — вашата красота не ми е по вкуса.

И продължи пътя си, като пак запя:

Крал Кудесабо опрано

се запъти тоя ден

да върви на лов за врани…

След тези три стиха то се умълча. Стигнало беше до номер 50–52 и понеже вратата беше затворена, детето я зарита шумно и енергично. Силните удари се дължаха по-скоро на мъжките обувки, които беше нахлузило, а не на детските му крачета.

Същата старица обаче, която беше срещнало при ъгъла на улица Пти-Банкие, дотича зад него, като крещеше високо и размахваше ръце:

— Какво става? Какво става? Исусе Христе! Ще издъни вратата! Ще събори къщата!

Ритниците продължаваха да се сипят.

— Ето как разсипват днеска къщите! — дереше се старицата.

Тя млъкна внезапно, разпознала гаменчето.

— А-а, това било нашето дяволче!

— Я гледай, това била нашата бабка. Здравей, Бюргонче. Идвам при старите.

Бабата сгърчи лице в неповторима гримаса, великолепно съчетание на омраза, подсилена от старост и уродливост, която за съжаление остана неоценена в мрака.

— Няма никого, маймуна такава!

— Не може да бъде! — отвърна детето. — Че къде е баща ми?

— Във Форс.

— Така ли? Ами майка ми?

— В Сен-Лазар.

— Аха, а сестрите ми?

— В Мадлонет.

Детето се почеса зад ухото, погледна леля Бюргон и промълви:

— Аха!

После се завъртя на пети и малко след това спрялата се на прага старица чу ясния му детски глас. То пееше, докато вървеше под черните брястове, потръпващи от зимния вятър:

Крал Кудесабо опрано

се запъти тоя ден

да върви на лов за врани,

на кокили покачен.

Минеш ли под тях обаче,

трябва да платиш петаче.