Виктор Юго
Клетниците (23)

I
Рудници и рудокопачи

Всички човешки общества имат долен, трети трюм, както се казва в театрите. Обществената почва е подровена надлъж и нашир било за добро, било за зло. Тези подземни изкопи са едни над други. Има плитки и дълбоки галерии. И в тъмното подземие има горни и долни етажи. Понякога под цивилизацията стават срутвания, а ние тъпчем равнодушно и безгрижно по повърхността. Енциклопедията през миналия век беше, кажи-речи, такъв открит рудник. Мракът, в който покълваше първобитното християнство, чакаше само удобен случай, за да избухне по време на римските цезари и да залее човешкия род със светлина. Защото свещеният мрак крие латентна светлина. Вулканите са пълни с мрак, който всеки миг може да запламти. Всяка лава е най-напред нощ. Катакомбите, където са били отслужвани първите литургии, са не само под основата на Рим, те представляват подземията на целия свят.

Под човешките строежи, чудно съчетание на шедьоври и развалини, има всевъзможни подземни галерии. Там се простират религиозният, философският, политическият, икономическият и революционният рудник. Един копае с идеята, друг с цифрата, трети с гнева. Миньорите от подземните галерии се зоват и си отговарят. Из тия проходи се придвижват утопии. Те се разклоняват във всички посоки. Понякога се срещат и се побратимяват. Жан-Жак заема кирката си на Диоген, който от своя страна му услужва с фенера си. Понякога се борят помежду си. Калвин се вкопчва в косите на Содзини. Но нищо не може да спре стремежа на тия сили към целта и обширната едновременна дейност снове под земната повърхност, изкачва се, слиза и пак се изкачва в тъмнината и бавно преобразява това, което е над земята, чрез това, което е под нейната повърхност, и това, което е вън от нея, чрез това, което е вътре в нея. Необхватно и невидимо суетене. Обществото едва ли подозира това безспирно подкопаване, което оставя на негово разположение само повърхността, като видоизменя земната утроба. Колко подземни етажи, колко различни рудници, колко различни руди! Какво се добива в тези дълбоки шахти? Бъдещето.

Колкото по-дълбоко са галериите, толкова по-тайнствени са рудокопачите. До известна дълбочина, която се поддава на определяне от обществената философия, работата е полезна. Отвъд нея тя става съмнителна и спорна, а още по-долу — направо опасна. Известни дълбочини са непреодолими за човешкия дух, там човек не може да диша, там могат да виреят само чудовища.

Необикновена стълба води надолу. Всяко от нейните стъпала съответствува на една площадка, която може да послужи за опора на философията и където срещаме някои от нейните труженици, понякога богочовеци, понякога уроди. Под Ян Хус срещаме Лутер, под него Декарт. Под Декарт ще видим Волтер, а под него — Кондорсе. Под Кондорсе иде ред на Робеспиер. Под него Марат, а още по-долу — Бабьоф. И така нататък. А много по-долу, на границата между неясното и невидимото, се мъждеят други тъмни фигури на хора, които може би още не съществуват. Хората от миналото са призраци, а хората на бъдещето са още ларви. Духовният ни взор едва ги различава. Ембрионалното развитие на бъдещето спада към виденията на философа.

Цял свят в зачатъчно състояние, какво невиждано зрелище! Там в страничните галерии ще срещнете Сен-Симон, Оуен, Фурие.

Естествено някаква невидима божествена верига свързва помежду им, без те да подозират, всички тия подземни разузнавачи на бъдещето, които почти винаги си въобразяват, че са съвсем сами, макар че са мнозина; техните трудове са съвсем различни, обаче и светлината на едните се различава рязко от пламъка на другите. Едните са безметежно лъчезарни, другите са демонични. Но колкото и голяма да е разликата помежду им, всички тия труженици, от най-близкия до повърхността до най-дълбоко вмъкналия се, от най-разумния до най-безумния, имат нещо общо: безкористието. И Марат забравя себе си, също както Исус. Те пренебрегват своята собствена личност, абстрахират се от себе си, забравят се. Виждат нещо друго, а не своето „аз“. Те гледат и погледът им търси непостижимото. Първият от тях носи небето в очите си, последният, колкото и неразбираем да е, е запазил под веждите си бледия отблясък на вечното. Преклонете се независимо от деянията им пред тези, чиито зеници са звезди.

Но има и други зеници, черни като нощта.

С тях почва злото. Замислете се и потръпнете пред човек без поглед. Общественият ред познава и престъпни рудокопачи.

Има една граница, където светлината угасва. Спуснете ли се под нея, вие се погребвате.

Под всички рудници, за които говорихме, под всички галерии, под цялата тази необятна кръвоносна система на напредъка и утопията, още по-навътре в земята, по-ниско от Марат и от Бабьоф, много, много по-ниско, без каквато и да било връзка с горните площадки, се намира последният рудник. Страхотно място. Него именно наричаме третия трюм. Шахтата на мрака, подземието на слепците. Inferi^[1].

Това място граничи с бездната.

II
На дъното

Там вече няма безкористие. Смътно се очертава ликът на демона. Всеки за себе си. Сляпото „аз“ реве, търси, опипва и гризе. Уголино на обществения строй лежи в тази бездна.

Хищните същества, които бродят в тази шахта, полузверове, полупризраци, не се интересуват от всеобщия напредък, те нямат представа нито за понятието, нито дори за думата, грижат се само за своето лично удовлетворение. Те са почти лишени от съзнание и в тях зее страшна пустош. Имат две майки, и двете мащехи: невежеството и нищетата. Имат един водач: нуждата, и едно-единствено стремление е изместило всички други — алчността. Те са животински ненаситни и затова са кръвожадни, не подобно на тиранина, но подобно на тигъра. Тези червеи минават от страданието към престъплението — неизбежна приемственост, потресаваща последица, логика на тъмнината. В третия обществен трюм не пълзи потиснатият разбуден дух, а въстаналата материя. Човекът се превръща там в дракон. Гладът и жаждата са изходната точка. Сатаната — крайната. От такова именно подземие е излязъл Ласнер.

Преди малко, в четвъртата книга, показахме едно отделение на горната галерия, на големия политически, революционен и философски рудник. Там, както казахме, всичко е чисто, благородно, достойно и почтено. Естествено и там хората могат да се заблудят и те действително се заблуждават. Но тяхната заблуда заслужава уважение, защото се съпътствува от героизъм. Работата, с която всички са заети там, носи едно общо име: напредък.

Дойде време да надзърнем и в други по-мерзки дълбини.

Пак повтаряме, огромната пещера на злото се шири под обществото и ще продължава да се шири там, докато не бъде пръснато невежеството.

Тази пещера се простира под всички полезни рудници и е враждебно настроена към тях. Мрази ги сляпо. Тя не познава философи. Тук ножът никога не е бил използуван за подостряне на пера. Нейният мрак няма нищо общо с благородния черен цвят на мастилото. Черните пръсти, които се гърчат под този душен свод, никога не са разгръщали вестник, нито са прелиствали книга. За Картуш Бабьоф е експлоататор, за Шиндерханес Марат е аристократ. Пещерата има една-единствена цел — сгромолясването на всичко.

На всичко. Включително и на горните галерии, които ненавижда смъртно. Тя не само подравя с гнусното си пълзене сегашния обществен ред. Тя подравя философията, науката, правото, подравя човешката мисъл, цивилизацията, революцията, напредъка. Нарича се чисто и просто кражба, проституция, убийство, престъпление. Самата мрак, тя желае хаос. Нейният свод е иззидан от невежество.

Всички други шахти над нея се вдъхновяват от една-единствена цел: да я унищожат. Към това се стремят философията и напредъкът с всички свои средства наведнъж — подобрявайки действителността и бленувайки за идеала. Разрушете свърталището на невежеството и вие ще разрушите убежището на престъплението.

Нека се опитаме да предадем с няколко думи съдържанието на тази глава. Тъмата е единствената заплаха за обществото.

Човечеството представлява едно безчислено тъждество. Всички хора са замесени от една и съща глина. Няма никаква разлика в предопределението, поне тук, на земята. Същият мрак, преди да се появим, същата плът, докато живеем, същата пепел след смъртта ни. Но човешкото тесто почернява, когато се смеси с невежеството. Тази неизличима чернилка се промъква в душата на човека и в нея покълва злото.

III
Бабе, Устатия, Грошаря и Монпарнас

Бандитският квартет Грошаря, Устатия, Бабе и Монпарнас управляваше от 1830 до 1835 година третия трюм в Париж.

Устатия беше изпаднал Херкулес. За пещера му служеше каналът при Арш-Марион. Беше висок шест стъпки, имаше мраморен гръден кош, челичени мишци, туловище на колос и птичи мозък. Диханието му напомняше воя на вятъра. Бихте го взели за Херкулес от Фарнезе, но с памучни панталони и велурено яке. Дарен с такова монументално телосложение, Устатия би могъл да укротява чудовища. По-лесно му се беше сторило обаче да се превърне самият той в чудовище.

Ниско чело, широко лице, ветрилообразни бръчки около очите, макар и ненавършил още четиридесет години, остри къси коси, небръснати бузи й четина вместо брада — всеки би могъл да си го представи. Мускулите му жадуваха за работа, но тъпата му глава се опъваше. Огромна ленива сила. Убиец от безделие. Смятаха го за креол. Замесен беше по всяка вероятност в убийството на маршал Брюн в 1815 година, когато бил носач в Авиньон. След този стаж беше станал бандит.

Безплътността на Бабе беше пълна противоположност на туловището на Устатия. Бабе беше мършав, но умен. Беше ефирен, но непроницаем. Светлината прозираше през кокалите му, но мислите не прозираха през зениците му. Беше се обявил за химик. Наложило му се бе да стане шут при Бобеш и палячо при Бобино. Участвувал беше във водевилна група в Сен-Михиел. Беше находчив, сладкодумен и познаваше отлично цената на усмивките и жестовете си. Продаваше по площадите гипсови бюстове и портрети на „държавния глава“. Освен това вадеше и зъби. Известно време беше показвал уроди по панаирите и свиреше с тръба пред барачката си, украсена със следния надпис: „Бабе, изкусен зъболечител, член на няколко академии, извършва физически опити с метали и металоиди, вади зъби, изтръгва корени, оставени от колегите му. Цена: един зъб — един франк и половина. Два зъба — два франка. Три зъба — два франка и половина. Възползувайте се от случая.“ Думите: „Възползувайте се от случая“ означаваха: „Вадете колкото се може повече зъби!“ Беше се женил и имаше и деца. Не знаеше какво са станали жена му и децата му. Загубил ги беше, както се загубва носна кърпа. Бабе четеше вестници — невероятно изключение за тъмния свят, към който принадлежеше. Веднъж, по времето, когато още живееше със семейството си в своя фургон, той прочете в „Месаже“, че някаква жена родила почти съвсем жизнеспособно дете с телешка муцуна.

— Какво рядко щастие! — възкликна той. — Как и моята жена не ми роди едно такова дете!

По-късно той изостави всичко, „за да завладее Париж“. Любим негов израз.

Кой беше Грошаря? Нощта. За да се покаже, той чакаше тъмнината да почерни небето. Излизаше от леговището си вечер и се прибираше призори. Къде се намираше леговището му? Никой не знаеше. Дори когато беше съвсем тъмно, той разговаряше с другарите си, обърнат гърбом към тях. Дали наистина се наричаше Грошаря? Не. Сам обясняваше:

— Казвам се Няма ме.

Ако някой запалеше свещ, той тутакси си слагаше маска. Можеше да говори и с корема си. Бабе казваше:

— Грошаря е ноктюрно на два гласа.

Грошаря бродеше страшен и неуловим. Не бяха сигурни дали изобщо има име, защото Грошаря беше само прякорът му. Не бяха сигурни дали има глас, защото по-често говореше с корема си, отколкото с устата си. Не бяха сигурни дали има лице, защото бяха виждали само маската му. Той изчезваше като видение и изникваше като че ли от земята.

Монпарнас беше зловеща личност. Той беше още дете. Нямаше двадесет години. Хубаво лице, сочни като череши устни, прекрасни кестеняви коси, пролетни зари в очите. Но притежаваше всевъзможни пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Докато смилаше злото, пораждаше му се охота за нещо още по-зло. Започнал като гамен, беше станал уличник, а уличникът се беше превърнал в професионален крадец. Беше миличък, женствен, с изящни движения, но силен, подмолен и жесток. Носеше шапката си килната наляво според модата през 1829 година, за да се вижда кичур коса. Занимаваше се с насилствени грабежи. Рединготът му с елегантна кройка беше задигнат от някоя жертва. Монпарнас беше модна гравюра, живееща в мизерия и занимаваща се с убийства. Причина за всички престъпления на този юноша беше силното му желание да бъде облечен добре. Първата гризетка, която му беше казала: „Ти си хубавец!“ — беше вляла първата тъмна капка в сърцето му и беше превърнала Авел в Каин. Понеже беше хубав, беше пожелал да е и елегантен. А първата проява на елегантност е безделието. Безделието на бедняка води към престъпление. Едва ли имаше по-страшен скитник от Монпарнас. На осемнадесет години той беше оставил вече зад себе си доста трупове. Сянката на този негодяй беше легнала върху не един минувач, проснат с разперени ръце в локва кръв. С накъдрени коси, ухаещ във вталения си редингот, с женствено подчертан ханш, с изпъчени като на пруски офицер гърди, това модно конте бе съпровождано от възхитения шепот на уличниците, докато се разхождаше с изкусно вързана връзка, цвете на бутониерата и бокс в джоба.

IV
Състав на шайката

Тези четирима бандити заедно образуваха един вид Протей, който се изплъзваше от полицията и се стараеше да убегне от нескромните погледи на Видок, „приемайки формата на дърво, пламък, вода“. Заимствуваха си един другиму имена и хитрини, потъваха в собствената си сянка, като си предлагаха взаимно убежище и тайна квартира, или се освобождаваха от собствената си личност, както може да се маха фалшив нос, ставаха така незабележими, че се свеждаха до един човек, докато, напротив, понякога така се активизираха, че самият Коко-Лакур ги смяташе за многочислена шайка.

Тази четворка като че ли не беше съставена от четирима мъже. Тя беше четириглав загадъчен крадец, чиито четири мозъка замисляха крупни престъпления в Париж. Чудовищен полип на злото, обитаващ подземията на обществото.

Благодарение на разклоненията на подмолната си съобщителна мрежа Устатия, Бабе, Грошаря и Монпарнас извършваха организирано всички засади в департамента Сена. Техните покушения над минувачите се разразяваха като изпод земята. Хора с престъпно въображение, замислили коварни планове, се обръщаха към тях за съдействие. Снабдяваха четиримата злодеи с общи указания, а те се нагърбваха с постановката на драмата. Разработваха сценария. Винаги биваха в състояние да набавят съответния брой подходящи изпълнители за каквото и да било покушение, при което има нужда от съдействие, стига да е свързано с известна изгода. Не достигнеха ли ръце за някое престъпление, те тутакси наемаха съучастници. Разполагаха с цяла група нощни актьори, способни да участвуват в коя да е трагедия, съчинена в свърталищата им.

Събираха се обикновено в пустите места край Салпетриер, щом паднеше нощ — часът на тяхното събуждане. Там провеждаха съвещанията си. Имаха на разположение дванадесет тъмни часа и решаваха как най-правилно да ги използуват.

Сдружението на четиримата мъже беше познато в подземните селения под името Котешки час. На стария простонароден, език, изпълнен с живописни приумици, който с всеки ден минава в забвение, „Котешки час“ означава ранно утро, също както „Толкова тъмно, че не можеш да различиш вълка от кучето“ означава вечерния здрач. Те дължаха навярно това прозвище на часа, когато се приключваше трудната им дейност, понеже с пукването на зората призраците се пръсваха и разбойниците се разделяха. Четворката се подвизаваше под този прякор. Когато председателят на углавния съд посетил Ласнер в затвора, за да го разпита за някакво престъпление, в което Ласнер отричал да е замесен, на въпроса на председателя:

— Но тогава кой го извърши?

Ласнер отвърнал — загадъчно за председателя на съда, но напълно ясно за полицията:

— По всяка вероятност Котешкият час.

Понякога по списъка на действуващите лица можете да се догадите за съдържанието на пиесата. Така и по състава на една шайка може да се добие представа за деянията й. Ето какви бяха прозвищата на главните съучастници от бандата Котешки час, все още запазени в специалните доклади:

Паншо, наричан още Пролетняка или Нехранимайкото

Брюжон (съществуваше цяла династия Брюжоновци, за които пак ще поговорим)

Булатрюел (Мистрията) — работника по пътищата, с когото се запознахме вече

Вдовицата

Финистер

Омир Огю, негър

Ще те чакам вторник вечер

Депешата

Фаунтлерой или Цветарката

Славния — освободен каторжник

Пръв в колата, наричан още господин Дюран

Южната еспланада

Удушвача Карманьолчето

На процент или още Особняка

Тантела марка

Бияча

Петачето или още Двата милиарда

и много други.

Няма да споменем останалите, макар че не падат по-долу. Тези имена са достатъчно красноречиви. Те обозначават не само отделни човешки същества, но различни породи хора. Всяко от тия прозвища съответствува на някоя разновидност от отвратителните гъби, които никнат под почвата на цивилизацията.

Тези същества, които рядко показваха лицата си, не се мяркаха по улиците. Денем, уморени от нощните си върлувания, те си отспиваха било във варниците, било в изоставените каменоломни в Монмартр или Монруж, а нерядко и в каналите. Заравяха се като къртици в земята.

Какво станаха тези хора? Продължават да съществуват. Открай време са съществували. Хораций е казал за тях: „Ambubaiarum collegia, pharmacopoloe, mendici, mimoe.“^[2] Докато обществото остане такова, каквото е сега, и те ще бъдат същите. Те се възраждат непрестанно под мрачния прихлупен таван на подземията си от сцеждащите се социални пороци. Тези зловещи призраци се връщат във всяка епоха все едни и същи. Променили са само имената и кожата си.

Отделните индивиди се поддават на изтребление, но породата оцелява.

Способностите й се запазват неизменно. Породата си остава чиста от просяка до скитника. Отгатват кесиите в джобовете, подушват часовниците в жилетките. Обонянието им разпознава златото и среброто. Има простодушни граждани, създадени сякаш само за крадене. Нашите нощни птици ги проследяват търпеливо. Мине ли чужденец или провинциалист, трепват като паяци.

Срещнете ли, или зърнете ли само подобни личности в полунощ на някой безлюден булевард, ще ви побият тръпки. Те не приличат на хора, а са сякаш изтъкани от оживяла мъгла. Човек би казал, че се сливат неразделно с мрака, че не се отличават от него, че имат една и съща душа с тъмата и са се откроили от нощта, колкото да живеят няколко мига чудовищен живот.

Какво е нужно, за да се пръснат тези зли духове? Светлина. Потоци светлина. Нито един прилеп не може да издържи утринните зари. Залейте със светлина подземията на обществото.