Виктор Юго
Клетниците (22)

II
Lux facta est^[4]

През втората година, която съвпада по време с описваните събития, Мариус загуби тази си привичка, без сам да знае защо, и близо шест месеца не се мярна по алеята. Най-сетне един ден поднови разходките си. Беше ведра лятна утрин. Мариус беше радостен, както подобава при слънчево време. Струваше му се, че сърцето му е побрало всички птичи песни, които чуваше, и всички късчета синьо небе, които прозираха през клоните на дърветата.

Той се запъти право към „своята“ алея и когато стигна до края й, зърна познатата двойка пак на същата пейка. Само че, когато ги наближи, забеляза, че мъжът си беше останал същият, а момичето като че ли беше друго. Девойката, която виждаше сега, беше красиво, стройно създание, надарено с всички женски прелести, все още съчетани с наивна детска миловидност. Мимолетна невинна възраст, която се изразява с две думи: петнадесет години. Пленителни кестеняви коси със златисти отблясъци, изваяно сякаш от мрамор чело, бузи, напомнящи листца на роза, бледа руменина, прозрачна белота, дивни устни, чиято усмивка пръскаше сияние и чиито слова звучаха като музика, глава, каквато Рафаел би дал на някоя своя мадона, и шия, каквато Жан Гужон би дал на своята Венера. И за да придаде още по-голямо очарование на пленителното личице, носът не беше правилен, а хубав: нито прав, нито гърбав, нито италиански, нито гръцки, а парижки или, с други думи, едно нежно очертано, неправилно носле, което отчайва художниците и запленява поетите със своята одухотвореност и изтънченост.

Когато Мариус мина край нея, той не можа да види очите й, защото бяха наведени през всичкото време. Видя само дългите й кестеняви клепки, в които се таеше сянка и свян.

Но това не пречеше на хубавата девойка да се усмихва, слушайки мъжа с белите коси, който й говореше, и нищо не би могло да бъде по-възхитително от нейната сочна усмивка под сведените очи.

Отначало Мариус я взе за друга дъщеря на същия човек, навярно по-голяма сестра на първата. Но когато по навик мина повторно пред пейката и разгледа внимателно момичето, той разпозна в него предишното. За шест месеца момиченцето се беше превърнало в девойка. Това беше разгадката. Най-обикновено явление. Настъпва ден, когато момичетата неусетно разцъфват и неочаквано се превръщат в рози. Оставил си ги вчера деца, а днес ги намираш вълнуващи създания.

Познайницата на Мариус беше не само порасла, но се беше и разхубавила. Както на някои дървета са достатъчни три дни през месец април, за да се отрупат с цвят, шест месеца бяха стигнали на момиченцето, за да се покрие с красота. Настъпил бе нейният април.

Понякога срещаме бедни и незначителни хора, които сякаш се събуждат, минават внезапно от най-голяма оскъдица към най-голям разкош, правят луди разходи, стават внезапно блестящи, разточителни, щедри. Защото са получили рентата си. Предния ден са им я броили. И младото момиче беше получило шестмесечната си рента.

Но не само това, от пансионерката с плюшена шапка, вълнена рокля, ученически обувки и зачервени ръце нямаше ни помен. Заедно с красотата беше дошъл и вкусът. Тя беше облечена хубаво, без предвзетост, скъпо и изящно, но просто. Носеше рокля от черна дамаска, пелеринка от същия плат и шапка от бял воал. Белите й ръкавици подчертаваха тънката й ръка, в която въртеше дръжката, от китайска слонова кост на омбрелата си, а сатенената обувка прилепваше като изляна на малкото й краче. Дрехите й излъчваха свеж и упоителен парфюм.

Колкото до мъжа, той съвсем не се беше променил.

Когато Мариус мина за втори път край нея, девойката повдигна клепачи. Очите й бяха дълбоки, небесносини, леко премрежени, очи на дете. Тя погледна равнодушно Мариус, както би погледнала момченцето, което тичаше под сикоморите, или мраморната ваза, хвърляща сянка върху пейката. И Мариус от своя страна продължи разходката си, мислейки за друго.

Той мина още четири-пет пъти край пейката на младото момиче, но дори не обърна очи към него.

Следните дни, както по-рано, той пак идваше в Люксембургската градина. Заварваше там „бащата и дъщерята“, но както друг път не им обръщаше вече внимание. И сега, когато беше красива, девойката занимаваше толкова мислите му, колкото по-рано, когато беше грозна. Но той продължаваше да минава съвсем близко до пейката, понеже това му беше станало навик.

III
Въздействието на пролетта

Въздухът беше топъл, Люксембургската градина беше заляна от слънце и сянка, небето беше чисто, като че ангелите го бяха измили сутринта, врабчетата писукаха в короните на кестените. Мариус беше разтворил душата си за природата: не мислеше за нищо, само живееше и дишаше. Той мина край пейката, девойката вдигна очи, погледите им се срещнаха. Какво имаше този път в погледа на девойката? Мариус не би могъл да определи. Уж нищо, а всъщност всичко. Това бе поглед-светкавица.

Момичето наведе очи, а той продължи разходката си.

Този път той не беше срещнал чистосърдечен и наивен детски поглед, а пред него се бе открехнала за миг тайнствена бездна и тутакси се бе затворила.

Настъпва ден, когато всяка девойка поглежда така. Горко на този, който се случи наблизо!

Този пръв поглед на душа, която още сама не се познава, напомня сипване на зора. Лъчезарно и неизпитано досега пробуждане. Невъзможно е да се предаде опасното обаяние на неочакваната светлина, озарила ненадейно пленителния мрак, светлина, в която трепти цялата невинност на миналото и цялата страст на бъдещето. Плаха нежност, която се пробужда ненадейно и чака. Мрежа, която невинността неволно хвърля и оплита сърцата, без сама да желае или да съзнава това. Девица, която поглежда като жена.

Рядко се случва подобен поглед да не потопи в дълбока мечтателност човека, на когото се спре. Целият запас от непорочност и пламенност е съсредоточен в този неземен съдбоносен лъч, който, много повече от най-закачливите погледи на кокетките, притежава вълшебната власт да разлисти в съкровените дълбини на душата тъмното, уханно и отровно цвете, което се зове любов.

Когато вечерта се завърна в таванската си стаичка, Мариус погледна дрехите си и за първи път забеляза, че беше неприлично, нередно и неимоверно глупаво да се разхожда из Люксембургската градина с всекидневните си дрехи — със смачкана шапка, с груби ботуши на колар, с излъскан на коленете панталон и протрит на лактите сюртук.

IV
Началото на тежка болест

На другия ден в обичайния час Мариус извади от гардероба новия сюртук, новия панталон, новите ботуши и новата си шапка. Навлече тия бойни доспехи, сложи си ръкавици — невероятен разкош — и отиде в Люксембургската градина.

На пътя си срещна Курфейрак и се престори, че не го е видял. Когато се прибра, Курфейрак каза на другарите си:

— Току-що срещнах новата шапка и новия сюртук на Мариус със самия Мариус в притурка. Вероятно отиваше на изпит. Имаше страшно тъп вид.

Когато влезе в градината, Мариус обиколи басейна, полюбува се на лебедите, после дълго стоя замислен пред някаква безръка статуя с плесенясала глава. Край басейна се беше спрял четиридесетгодишен затлъстял буржоа, който държеше за ръка петгодишно момченце и го поучаваше:

— Избягвай крайностите, синко. Стой еднакво далеч и от деспотизма, и от анархията.

Мариус послуша малко буржоата, после обиколи още веднъж басейна и най-сетне се запъти към „своята“ алея, съвсем бавно, като че ли отиваше с нежелание. Като че ли нещо едновременно го тласкаше и спираше да отиде натам. Но той не си даваше сметка за всичко това и си въобразяваше, че се държи както всеки друг път.

Когато влезе в алеята, той зърна на другия край, на „тяхната пейка“, господин Льоблан и девойката. Закопча сюртука си чак догоре, изпъна го на гръдния си кош, за да няма нито гънчица, огледа с известно задоволство лъскавите отблясъци на панталона си и се отправи към пейката. В походката му безспорно имаше устрем и воля за завоевание. Затова аз казвам: „Той се отправи към пейката“, както бих казал: „Ханибал се отправи към Рим.“

Всъщност той вършеше всичко това напълно несъзнателно, като мисълта му следваше обичайния си ход и занимания. Той си мислеше в този момент, че учебникът за зрелостния изпит беше глупава книга, съставена навярно от страшно тъпи личности, щом в него се разглеждат като шедьоври на човешкия ум три трагедии на Расин и само една комедия на Молиер. Междувременно усещаше в ушите си остро свистене. Докато се приближаваше към пейката, той оправяше машинално гънките на сюртука си и не откъсваше поглед от девойката. Струваше му се, че тя изпълва дъното на алеята с неясно синкаво сияние.

Колкото повече наближаваше пейката, той постепенно забавяше крачка. Когато дойде на известно разстояние от нея, доста далеч от края на алеята, той се спря и без сам да усети, се обърна и тръгна в обратна посока. Дори не съзна, че не беше стигнал до края. Девойката едва ли смогна да го зърне и да види колко хубаво изглеждаше той в новите си дрехи. Мариус обаче вървеше изправен, за да има хубава стойка, ако случайно някой го наблюдава отзад.

Стигна противоположния край, върна се повторно и този път се приближи малко повече до пейката. Оставаха му само още три дървета, но внезапно му се стори невъзможно да направи нито крачка повече и той се спря разколебан. Стори му се, че девойката наклони лице към него. Той надви с мъжествено усилие на волята си обзелата го нерешителност и продължи да крачи напред. Само след няколко секунди мина с твърди стъпки и вирната глава пред нейната пейка, изчервен до уши, без да посмее да погледне нито наляво, нито надясно, пъхнал като държавник ръце в сюртука си. Когато мина под оръдейния огън, сърцето му заби усилено. Тя носеше както предната вечер роклята си от дамаска и шапката от воал. Слухът му долови неизказано сладък глас, навярно „нейния“ глас. Тя говореше спокойно. Беше ослепително хубава. Мариус чувствуваше красотата й, макар че не се опита да я погледне.

„Не би могла все пак да не ме цени и уважава, ако знае, че именно аз съм автор на дисертацията за Маркос Обрегон де ла Ронда, която господин Франсоа дьо Ньофшато е поместил като своя в предговора си към изданието на Жил Блас.“

Той отмина пейката, направи няколко крачки, върна се и мина още веднъж край красивата девойка. Този път беше смъртно блед. Чувствуваше се крайно неприятно. Отдалечи се от пейката и девойката, но макар и с гръб към нея, си въобразяваше, че тя го гледа и залиташе от смущение.

Не се опита повече да се приближи до нея, спря се някъде по средата на алеята и противно на привичките си, седна, като поглеждаше скришом към девойката и си мислеше несъзнателно, че личността, чиято бяла шапка и черна рокля толкова много му харесват, не може да остане все пак абсолютно безразлична към неговия блестящ панталон и нов сюртук.

След четвърт час Мариус стана и като че ли се накани да поднови разходката си към обкръжената с ореол пейка. Но внезапно се сепна и се закова на мястото си. За пръв път от година и половина насам му мина през ум, че господинът, който седеше там с дъщеря си всеки ден, сигурно също го беше забелязал и по всяка вероятност намира доста странни редовните му разходки по алеите.

За пръв път също му се стори непочтително да нарича макар и мислено непознатия с прякора господин Льоблан.

Той постоя така няколко минути с наведена глава, рисувайки по пясъка с една пръчица, която държеше в ръката си.

После обърна решително гръб на пейката, на господин Льоблан и на дъщеря му и се върна у дома си.

Този ден той забрави да отиде на вечеря. Сети се едва в осем часа вечерта, но понеже беше много късно за улица Сен-Жак, каза си: „Чудна работа!“ — и изяде парче хляб.

Легна си, след като грижливо изчетка и сгъна дрехите си.

V
Гръм след гръм над главата на леля Мърморана

На следващия ден леля Мърморана — така Курфейрак беше прекръстил старата портиерка — главна наемателка и чистачка от плевника Горбо (тя всъщност се казваше госпожа Бюргон, както знаете, но имаше ли нещо свято за тоя лудньо Курфейрак), та леля Мърморана, значи, забеляза смаяна, че господин Мариус излиза повторно с новия си сюртук.

Той отиде отново в Люксембургската градина, но стигна само до пейката в средата на алеята. Седна на нея, както предната вечер, и загледа отдалеч, без да вижда много ясно, бялата шапка, черната рокля и най-вече синьото сияние. Не мръдна от мястото си и се прибра чак когато затвориха вратите на градината. Не видя кога си отидоха господин Льоблан и дъщеря му. Реши, че са излезли през вратата откъм улица Уест. Когато няколко седмици по-късно се опита да си припомни къде беше се нахранил тая вечер, това не му се удаде.

На другия ден, третия поред, леля Мърморана беше като ударена от гръм. Мариус излезе пак с новия сюртук.

— Три дни поред! — възкликна тя.

Опита се да го проследи, но Мариус вървеше бързо, с огромни крачки. Можеше ли хипопотам да преследва кошута! Тя го загуби от погледа си само след две минути и се прибра задъхана, донякъде от задух, донякъде от яд.

— Има ли ум! — мърмореше недоволно тя. — Да си туря всеки ден новите дрехи, та хората да тичат подире му!

Мариус отиде пак в Люксембургската градина.

Девойката седеше там заедно с господин Льоблан.

Мариус се приближи този път малко повече, уж зачетен в някаква книга, но все пак не дойде до нея, а се върна и седна на пейката си и цели четири часа гледа врабчетата, които подскачаха волно по пясъка на алеята и като че ли му се надсмиваха.

Така изминаха петнадесетина дни. Мариус ходеше вече в Люксембургската градина не за да се разхожда, а за да сяда все на същото място, без сам да знае защо. Веднъж настанен там, той не помръдваше. Всяка сутрин обличаше новия си сюртук, макар че никому не го показваше, а на следващия ден правеше неизменно същото.

Девойката беше безспорно чудно красива. Единствената забележка, наподобяваща критика, която би могла да се направи за външността й, беше голямото противоречие между тъжния поглед и жизнерадостната й усмивка; това придаваше на лицето й неопределимо изражение. В някои мигове нейните нежни черти изглеждаха загадъчни, без да загубят обаянието си.

VI
Запленен

Към края на втората седмица Мариус седеше както друг път на пейката си, с отворена книга в ръка, без да е обърнал от два часа нито една страница. Внезапно той трепна. Необикновено събитие в дъното на алеята! Господин Льоблан и дъщеря му бяха станали преди малко от пейката; дъщерята беше хванала баща си под ръка и двамата се приближаваха към средата на алеята, където се намираше Мариус. Той затвори книгата, пак я отвори, помъчи се да чете. Трепереше цял. Сиянието идваше право към него.

„Ах, боже мой! — помисли той. — Няма да имам време да застана както трябва.“

А междувременно мъжът с белите коси и девойката идваха все по-близо. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто крачат към него, и същевременно имаше чувството, че всичко е станало за миг.

„Защо ли идват насам? — питаше се той. — Нима наистина тя ще мине край мене! Нима наистина краката й ще стъпят по пясъка на алеята, на две крачки от мене!“

Той се смути страшно много. Искаше му се да е извънредно красив, да има кръст за храброст на гърдите. Въобразяваше си, че господин Льоблан му хвърля гневни погледи. Дали няма да го заговори? Мариус наведе глава, а когато вдигна очи, те бяха вече съвсем близо до него. Девойката го погледна мимоходом. Дълбок, кротък и замислен поглед, от който Мариус се разтрепера цял. Прочете в очите й упрек, че толкова дълго време не се е приближавал до нея. Като че ли тя му казваше: „Виждате ли, аз идвам!“

Нейните лъчезарни и загадъчни очи го заслепиха. Мозъкът му запламтя. Тя се беше приближила до него! Какво щастие! И как само го беше погледнала! Стори му се по-красива от когато и да било. Тя притежаваше съвършената, едновременно женствена и неземна красота, която би накарала Петрарка да я възпее, а Данте да коленичи пред нея. Мариус се чувствуваше на седмото небе. Същевременно го доядя ужасно, защото ботушите му бяха прашни.

Можеше да се закълне, че тя беше погледнала ботушите му.

Младежът я проследи с очи, докато тя изчезна. После се заразхожда като обезумял из градината. Не е чудно и да се е смял, и да си е говорил на глас съвсем сам. Мина така замечтан край бавачките на деца, че всяка от тях си въобрази, че е влюбен именно в нея.

Той излезе от Люксембургската градина, надявайки се да я срещне на улицата.

Но срещна Курфейрак под галерията на „Одеон“ и му каза:

— Ела да вечеряме заедно.

Отидоха у Русо и похарчиха десет франка. Мариус яде за петима и даде шест су на келнера. По време на десерта каза на Курфейрак:

— Чете ли вестника? Одри дьо Пюираво е произнесъл прекрасна реч!

Беше влюбен до уши. Като се навечеряха, предложи на Курфейрак:

— Да отидем на театър, аз плащам.

Отидоха в театъра при Порт-Сен-Мартен да гледат Фредерик в „Адретската странноприемница“. Мариус се забавляваше от все сърце.

В същото време той като че ли съвсем се смахна, защото на излизане от театъра не само че не погледна жартиера на една модистка, която прескачаше уличната канавка, но и забележката на Курфейрак: „С удоволствие бих я зачислил в колекцията си!“, просто го ужаси.

Курфейрак го покани на следния ден да закусят заедно в кафене „Волтер“. Мариус прие и яде с още по-голяма охота, отколкото предната вечер. Беше замечтан, но в отлично настроение. Смееше се непринудено по най-незначителен повод. Прегърна сърдечно някакъв провинциалист, с когото го запознаха. Около масата им насядаха група студенти и всички поведоха разговор за глупостите, които се разпространяват за сметка на държавното съкровище от катедрите на Сорбоната. После заговориха за грешките и пропуските в речниците и прозодиите на Кишра. Мариус прекъсна разговора ни в клин, ни в ръкав и възкликна:

— Все пак не е зле да имаш орден!

— Започна да става вече смешно! — прошепна Курфейрак на Жан Прувер.

— Напротив — отвърна му Жан Прувер, — става сериозно.

Действително беше сериозно. Мариус изживяваше бурното, дивно хубаво начало на една голяма страст.

И само един поглед беше предизвикал всичко това.

Няма нищо чудно, когато мината е заредена, когато взривът е напълно готов, погледът е необходимата искра.

Свършено беше. Мариус се влюби. Неговата съдба пое по неизвестни пътеки.

Женският поглед прилича на наглед безобидните, а всъщност страшни машини с многочислени колела. Минавате всеки ден край тях, без да се опасявате от нищо и без да ви се случи каквото и да било. Настъпва дори време, когато изобщо забравяте за съществуването им. Сновете пред тях, мечтаете, говорите, смеете се. И внезапно усещате, че сте уловен. Свършено е. Машината ви е закачила, погледът ви е оплел. Вкопчил се е във вас, има ли значение кога и как? Навярно някоя ваша мисъл, която сте изпуснали от разсеяност, се е закачила и край. Вие сте загубен. Ще бъдете повлечен цял-целеничък. В плен сте на тайнствени верижни сили. Напразно се бъхтите. Никаква човешка помощ не може да ви спаси. Ще се мятате от зъбчато колело на зъбчато колело, от терзание на терзание, от тревога на тревога и вие, и умът ви, и състоянието ви, и бъдещето ви, и животът ви. И в зависимост от създанието, на което сте попаднали, в зависимост от това дали то е коравосърдечно или благородно, вие ще излезете от тази машина или обезобразен от срам, или преобразен от любов.

VII
Приключенията на буквата „Ю“, жертва на догадки

Усамотението, откъсването от действителността, гордостта, независимостта, любовта към природата, липсата на ежедневна практическа деятелност, углъбеността в самия себе си, задръжките на целомъдрието, непринуденият възторг от мирозданието бяха подготвили Мариус, за да попадне изцяло под властта на страстта. Неговият култ към баща му постепенно се беше превърнал в религия и подобно на всяка религия се беше оттеглил дълбоко в душата му. Нужно беше нещо, което да запълня преддверието. И любовта дойде.

В продължение на цял месец ден след ден Мариус ходеше в Люксембургската градина. Настанеше ли обичайният час, нищо не можеше да го задържи.

— Дежурство! — шегуваше се Курфейрак.

А Мариус живееше в блаженство. Девойката безспорно го гледаше.

Той се беше одързостил най-сетне и вече се приближаваше до нейната пейка. Само че, подчинявайки се инстинктивно на сдържаността и благоразумието на влюбените, не минаваше вече пред нея. Не намираше, че е полезно да привлича „вниманието на бащата“. С подмолен макиавелизъм той така избираше зад кои дървета или пиедестали на статуи да се спре, че девойката да може да го вижда при всяко свое движение, а старият господин почти никак. Понякога в продължение на половин час той стоеше неподвижно, заслонен под някой Леонид или Спартак, с книга в ръка, докато очите му, незабележимо повдигнати от редовете, търсеха хубавата девойка. А тя, от своя страна, извръщаше леко усмихната пленителния си профил към него. Докато разговаряше колкото можеше по-естествено и по-спокойно с мъжа с побелелите коси, тя спираше на Мариус пламенния си, непорочен поглед, натежал от мечти. Хитрост, която датира от незапомнени времена и която е била позната на Ева още в първия ден на сътворението! Устата й отговаряше на единия, а погледът на другия!

Изглежда обаче, че господин Льоблан все пак беше забелязал най-сетне нещичко, защото често, точно когато Мариус пристигаше, той ставаше и почваше да се разхожда по алеята. Той беше сменил обичайното си място и сядаше сега на другия край на алеята, на пейката до гладиатора, като че ли за да види дали и Мариус ще ги последва. Мариус не разбра хода му и това беше голяма негова грешка. „Бащата“ започна да става неточен и не водеше вече „дъщеря“ си всеки ден.

Понякога идваше сам. В такъв случай Мариус не се задържаше дълго. Това беше също грешка.

Мариус не обръщаше внимание на тези обезпокоителни признаци. По силата на естественото и съдбоносно развитие на любовното увлечение той премина от фазата на прекалената стеснителност към фазата на пълното заслепление. Любовта му растеше. Той бленуваше по цели нощи за девойката. Освен това сполетяло го беше неочаквано щастие, което бе наляло масло в огъня и още повече бе сгъстило мрака пред очите му. Една привечер той намери носна кърпичка на пейката, където бяха седнали господин Льоблан и неговата дъщеря. Обикновена носна кърпичка, без бродерии, но бяла, изящна, от която като че ли се излъчваше неизказано сладко ухание. Той я грабна замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Мариус не знаеше нищо за красивата девойка, нито фамилното, нито малкото й име, нито жилището й. Тези две букви бяха първото нещо, което научаваше за нея, дивни букви, върху които той тутакси почна да строи догадки. „Ю“ беше по всяка вероятност първата буква на малкото й име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“

Мариус целуна кърпичката, вдъхна парфюма й, сложи я на гърдите си, за да бъде до сърцето му през целия ден, а вечерта, когато заспиваше, долепи до нея устните си.

— Долавям в нея цялата й душа! — възкликна той.

Кърпичката принадлежеше на стария господин, който чисто и просто я беше изпуснал от джоба си.

В близките дни след тази находка Мариус се явяваше в Люксембургската градина, като целуваше и притискаше до сърцето си носната кърпичка. Хубавото дете не можеше да разбере нищо и издаваше с незабележими знаци недоумението си.

— О, момински свян! — шепнеше Мариус.

VIII
И инвалидите могат да бъдат щастливи

Понеже споменахме думата „свян“ и понеже не желаем да скриваме каквото и да било, трябва да кажем, че независимо от захласа си Мариус има веднъж сериозен повод да се разсърди на „своята «Юрсюл»“. Това се случи в деня, когато тя убеждаваше господин Льоблан да станат от пейката и да се поразходят из алеята. Духаше силен пролетен вятър, който разклащаше върховете на платаните. Хванати под ръка, бащата и дъщерята минаха край пейката на Мариус; Мариус се изправи и ги проследи с поглед, което е напълно разбираемо при неговото душевно смущение.

Внезапно развеселен, а може би натоварен с някоя пролетна задача, вятърът се разлудува, излетя от Пепиниерата, спусна се по алеята, обви девойката в прелестен вихър, достоен за нимфите на Вергилий и за фавните на Теокрит, и повдигна роклята й едва ли не до жартиера й, нейната рокля, по-неприкосновена от наметалото на Изида. Показа се изящно изваян крак. Мариус го видя и изпита ожесточено раздразнение.

Девойката бързо притисна роклята си с божествено изплашено движение, но възмущението на Мариус не намаля. Вярно, че той беше сам в алеята, но нали можеше да има и някой друг? Ами ако имаше някой друг? Въобразимо ли е подобно нещо! Ами че тя стори нещо ужасно. Уви, клетото дете не беше сторило абсолютно нищо. Ако някой бе виновен, това бе само вятърът. Но Мариус, у когото за пръв път трепна бегло ревнивият Бартоло, който се таи в душата на всеки Керубино, беше решително недоволен и готов да ревнува дори от сянката си. Така в човешкото сърце се пробужда мощно и разраства, макар и без каквото и да е основание, мъчителното и необяснимо чувство на плътска ревност. Между другото, независимо от ревността си, Мариус не изпита никакво удоволствие при вида на очарователния крак. По-приятно щеше да му бъде да види белия чорап на която и да било друга случайно срещната жена.

Когато „неговата Юрсюл“, след като стигна края на алеята, се върна назад с господин Льоблан и мина повторно пред пейката, на която седеше Мариус, той й хвърли мрачен и свиреп поглед. Девойката отметна лекичко назад глава и повдигна вежди, като че го питаше: „Но какво се е случило?“

Това беше „първото им скарване“.

Още незавършила сцената, която Мариус й устройваше с поглед, по алеята се зададе някой. Приведен, сбръчкан, съвсем белокос инвалид в униформа Людовик XV, с две кръстосани саби върху кръгче от червено сукно на гърдите — войнишкия кръст на ордена „Свети Людовик“, украсен допълнително от празен ръкав, сребърна долна челюст и дървен крак. Мариус си въобрази, че тази жалка отрепка имаше много доволно изражение.

Стори му се дори, че докато куцукаше край него, старият подигравчия му беше намигнал закачливо и фамилиарно, като че ли по някаква случайност се бяха наговорили за нещо и бяха изпитали заедно едно и също непредвидено удоволствие. Какво толкова бе развеселило марсовата отломка? Какво се беше случило между дървения и моминския крак? Мариус стигна до крайния предел на ревността.

„Дали не е бил тук? — помисли си той. — Дали не е видял?“ Идеше му да унищожи инвалида.

С времето всяка остра болка се притъпява. И гневът на Мариус срещу „Юрсюл“, колкото и справедлив и оправдан да бе, затихна. Той в края на краищата й прости. Но не без голямо усилие. Сърди й се три дни.

А междувременно, докато изживяваше всичките тия бурни чувства, а и навярно поради тях, любовта му растеше и вземаше неимоверни размери.

IX
Затъмнение

Видяхме преди малко по какъв начин Мариус беше открил или поне си въобразяваше, че е открил, че Тя се казва Юрсюл.

Апетитът идва с любовта. Да знае, че се казва Юрсюл, не беше малко, но не беше и много. За три-четири седмици Мариус изгълта това щастие и изгладня за ново. Пожела да узнае къде живее любимата.

Беше извършил вече една грешка: попадна в засадата, устроена му с пейката при гладиатора. Извърши втора: напущаше градината, щом господин Льоблан дойдеше сам. Сега извърши и трета. Непростима. Проследи Юрсюл.

Тя живееше в най-затънтения край на улица Уест в нова триетажна къща, скромна наглед.

От този миг към неговото щастие да я вижда в Люксембургската градина се прибави и щастието да я изпраща до дома й.

Гладът му се усилваше. Той знаеше името й или поне малкото й име — пленително, истинско женско име. Знаеше къде живее. Пожела да узнае коя беше точно.

След като ги проследи една вечер чак до тях и почака да се скрият във входната врата, той влезе и попита дръзко портиера:

— Господинът от първия етаж ли се прибра преди малко?

— Не — отвърна портиерът, — господинът от третия.

Още една стъпка в проучванията му. Този успех насърчи Мариус.

— Откъм улицата ли?

— То се знае! — възкликна портиерът. — Къщата гледа само към улицата.

— А с какво се занимава господинът? — продължи Мариус.

— Рентиер е, господине. Много добър човек, който помага на нещастните, макар че самият той не е богат.

— Как се казва? — попита Мариус. Портиерът вдигна глава и попита:

— Да не би господинът да е агент?

Мариус си отиде доста посрамен, но очарован. Проучванията му напредваха.

„Отлично — каза си той. — Зная вече, че се казва Юрсюл, че баща й е рентиер, че живее тук, на улица Уест, на третия етаж.“

На следния ден господин Льоблан и дъщеря му само се мярнаха в Люксембургската градина. Те си отидоха още рано следобед. Мариус ги проследи до улица Уест, което му беше станало навик. Когато стигнаха до пътната врата, господин Льоблан остави дъщеря си да мине първа, спря се, преди да прекрачи прага, обърна се и изгледа продължително Мариус.

На следния ден не дойдоха в градината. Мариус напразно ги очаква до вечерта.

Когато се стъмни, той отиде на улица Уест и видя, че прозорците на третия етаж светят. Разхожда се долу, докато светлината угасна.

На следния ден пак никой в градината. Мариус чака целия ден, после отново застана на пост под прозорците в нощта. Това продължи до десет часа. Отказа се от вечеря. Треската храни болния, а любовта — влюбения.

Така измина седмица. Господин Льоблан и дъщеря му не се мяркаха вече в Люксембургската градина. Мариус се губеше в скръбни догадки. Не смееше да дебне денем пред пътната врата. Задоволяваше се да идва само нощем и да се взира в червеникавата светлина на прозорците. Понякога пред тях минаваха сенки и сърцето му се разтуптяваше.

Когато на осмия ден дойде под прозорците, те бяха тъмни.

„Чудно нещо! Още не са запалили лампата! — каза си той. — А вече е тъмно. Дали не са излезли?“

Той зачака. До десет часа. До полунощ. До един часа сутринта.

Прозорците на третия етаж останаха тъмни и никой не влезе в къщата. Мариус си отиде много мрачен.

На следващия ден — той живееше вече само в очакване на утрешния ден — в градината пак не дойде никой; той така и предполагаше. Когато се свечери, отиде пред къщата. Никаква светлина по прозорците. Капаците бяха затворени. Третият етаж беше съвсем черен.

Мариус потропа на пътната врата, влезе и попита портиера:

— В къщи ли е господинът от третия етаж?

— Премести се другаде.

Мариус залитна и запита със задавен глас:

— Кога?

— Вчера.

— Къде живее сега?

— Не зная.

— Нима не остави новия си адрес?

— Не.

Портиерът вдигна глава и позна Мариус.

— А, вие ли сте? Значи, наистина сте били шпионин?