Виктор Юго
Клетниците (2)

II
Благоразумието, съветник на мъдростта

Тази вечер след обиколката си из града динският епископ остана дълго време в стаята си. Той работеше върху един обширен труд „За задълженията“, останал за нещастие недовършен. Старателно издирваше всичко писано по този въпрос от светите отци и от докторите по теология. Книгата му беше разделена на две части: първо, общочовешките задължения и, второ, задълженията на всеки отделен човек в зависимост от общественото му положение. Общочовешките задължения са основните задължения. Те са четири. Апостол Матей ги е определил по следния начин: задължения спрямо Бог (Мат. VI), задължения спрямо самия себе си (Мат. V, 29, 30), задължения спрямо ближния (Мат. VII, 12), задължения спрямо всички живи творения (Мат. VI, 20, 25). Колкото до другите задължения, епископът беше срещнал указания и предписания за тях в други източници. Задълженията на владетелите и поданиците — в „Посланието до римляните“; на съдиите, съпругите, майките и младежите — у свети Петър; на съпрузите, бащите, децата и слугите — в „Посланието до ефесяните“; на вярващите — в „Посланието до евреите“; на девиците в „Посланието до коринтяните“. Той обединяваше трудолюбиво всички тези препоръки в едно хармонично цяло, предназначено за човешките души.

В осем часа вечерта, разтворил не дотам удобно върху коленете си дебела книга, епископът още работеше, вземайки си бележки на малки квадратни листчета, когато госпожа Маглоар влезе както обикновено, за да извади сребърните прибори от шкафчето до леглото. Малко след това епископът се сети, че масата е сложена и сестра му сигурно го чака, затвори книгата и отиде в трапезарията.

Тя беше продълговата стая с камина, чиято врата, както вече казахме, извеждаше право на улицата. Прозорецът й гледаше към градината.

Госпожа Маглоар действително беше почти сложила масата.

Докато нареждаше приборите, тя разговаряше с госпожица Батистин.

Върху масата имаше лампа. Масата беше близо до камината. Гореше буен огън.

Лесно можете да си представите тези жени, надхвърлили и двете шестдесетте. Госпожа Маглоар, дребна, закръглена, подвижна. Госпожица Батистин, тиха, тънка, крехка, малко по-висока от брат си, облечена в тъмнокафява копринена рокля, която тя си беше купила в Париж през 1806 година, когато този цвят беше на мода, и която продължаваше да носи. Ако искаме да се изразим по-простичко — предимството е, че с една дума ще кажем мисъл, за която и цяла страница едва би стигнала, госпожа Маглоар приличаше на „селянка“, а госпожица Батистин на „дама“. Госпожа Маглоар носеше на главата си бяла колосана шапчица, а на шията си — златно кръстче: единственото женско украшение в строгия дом. Из черната й шаячна рокля с къси широки ръкави се подаваше белоснежен нагръдник. На кръста й беше завързана със зелена панделка памучна престилка на зелени и червени квадрати, чиито два горни края бяха закрепени с карфици. Ходеше обута в груби обувки и жълти чорапи като жените от Марсилия. Роклята на госпожица Батистин беше скроена съгласно модата от 1806 година: висока талия, тесен корсаж, бухнали ръкави, ширити и копчета. Сивите й коси бяха скрити под накъдрена перука, причесана на масури. Госпожа Маглоар имаше умно, живо и добродушно лице, макар че двете неравно повдигнати ъгълчета на устата й и по-дебелата й горна устна й придаваха малко сърдито и властно изражение. Докато негово преосвещенство мълчеше, тя си позволяваше да му говори решително с някаква смесица от почит и фамилиарност, но щом той заговореше, тя веднага се подчиняваше безпрекословно, както и госпожица Батистин. Разликата между тях беше, че госпожица Батистин изобщо не изказваше мнението си. Ограничаваше се само до това, да се подчинява и да одобрява. С големите си сини, изпъкнали очи и дълъг, гърбав нос тя не беше хубава и на младини, но от цялото й лице, от цялата й външност, както споменахме в началото, се излъчваше неизразима доброта. Благодушието открай време беше нейно призвание. Но вярата, милосърдието и надеждата — три добродетели, които нежно стоплят душата, бяха възвисили малко по малко нейната кротост до святост. Природата я беше създала овчица, религията я бе претворила в ангел. Бедничката свята девица! Мил изчезнал спомен!

Госпожица Батистин разказваше впоследствие толкова много пъти това, което се случи тая вечер в епископския дом, че някои от останалите още живи нейни съвременници си спомнят всичко с най-малки подробности.

Госпожа Маглоар разправяше нещо доста оживено, когато епископът влезе в трапезарията. Тя разговаряше с госпожицата на любимата си тема, която епископът беше слушал много пъти. Ставаше дума за резето на входната врата.

Като отивала да купи нещо за вечеря, госпожа Маглоар чула най-разнообразни новини. Говорело се, че се е появил съмнителен скитник, опасен бродяга, който се шляел из града, и ако някой би наумил да се върне тази вечер късно в дома си, можел да се натъкне на неприятна среща. Хората казвали между другото, че полицията била съвсем некадърна, а и не можело да се очаква друго, защото господин префектът и господин кметът хич не се спогаждали помежду си и нарочно предизвиквали произшествия, за да си вредят един другиму. Затова благоразумните хора трябвало сами да си бъдат охрана, да се пазят добре, да затворят, да залостят и да барикадират домовете си и главно — добре да заключат вратите си.

Госпожа Маглоар нарочно наблегна на последните думи, но епископът беше така премръзнал в своята стая, че сега се грееше, седнал пред камината, без да се вслушва в приказките й. Освен това той мислеше за друго. Не обърна никакво внимание на изречението, умишлено подметнато от госпожа Маглоар. Тя го повтори. Тогава госпожица Батистин, която искаше да направи удоволствие на госпожа Маглоар, без да раздразни брат си, се осмели да запита плахо:

— Чухте ли, братко, какво каза госпожа Маглоар?

— Подочух нещичко — отвърна епископът. После завъртя стола си, сложи ръце на коленете си и повдигна сърдечно към старата прислужница жизнерадостното си лице, осветено от пламтящия в камината огън. — Кажете. Какво има? Какво е станало? Изглежда, че се намираме в голяма опасност.

Госпожа Маглоар започна цялата история отначало, преувеличавайки леко нещата, без сама да го съзнава. Някакъв циганин, дрипльо, опасен просяк бродел, изглежда, в този момент из града. Поискал да пренощува у Жакен Лабар, но той не го приел. Видели го, когато влязъл в града през булевард Гасенди, и по-късно, като скитал из тъмните улици. Истински престъпник със страшно лице.

— Така ли? — попита епископът.

Насърчена от този снизходителен въпрос, който тя сметна за указание, че епископът е, кажи-речи, готов да се обезпокои, госпожа Маглоар продължи победоносно:

— Да, ваше преосвещенство. Точно така. Тази нощ ще се случи някакво нещастие в града. Всички говорят за това. С такава некадърна полиция! (Полезно повторение.) Да живееш в планински край, а да няма дори фенери нощем по улиците! Речеш да излезеш, тъмно като в рог! Затова аз казвам, ваше преосвещенство, а и госпожицата казва също…

— Аз не казвам нищо — прекъсна я сестрата, — брат ми си знае работата.

Но госпожа Маглоар продължи, като че ли не е чула възражението й:

— Та ние казваме, че в тази къща човек съвсем не е сигурен и че ако ваше преосвещенство няма нищо против, ще отскоча да кажа на Полен Мюзбоа, ключаря, да дойде да постави отново старите резета на вратата. Аз съм ги запазила. Ще стане за минутка. И пак ви повтарям, ваше преосвещенство, че трябват резета, па макар и само за тази нощ. Защото с тази врата, която се отваря с мандало отвън от всеки минувач, човек може да си умре от страх. И отгоре на всичко ваше преосвещенство казва на всекиго по навик: „Влезте!“, ако ще да е и посред нощ! Боже мой! Като че ли има нужда да ви искат разрешение…

В този миг на вратата се почука доста силно.

— Влезте — каза епископът.

III
Героизмът на безропотното подчинение

Вратата се отвори.

Тя се отвори рязко, широко, като че ли някой я бутна енергично и решително.

Един мъж влезе.

Ние го познаваме вече. Беше същият странник, който до преди малко скиташе из града, търсейки подслон.

Той влезе, пристъпи една крачка и се спря, без да затвори вратата. Преметнал през рамо раница, стиснал в пестника си тояга, с поглед, изпълнен със суровост, дързост, умора и ожесточение. Огънят от камината го осветяваше. Човекът беше ужасен. Появата му предизвика злокобно впечатление.

Госпожа Маглоар не намери сили дори да извика. Тя се разтрепера, загубила ума и дума.

Госпожица Батистин се обърна, видя влезлия мъж и се полуизправи от уплаха; после бавно сведе поглед към камината, загледа брат си и лицето й отново придоби спокойно и невъзмутимо изражение.

Епископът спря спокойния си поглед върху непознатия.

Тъкмо когато се канеше да отвори уста, навярно за да го попита какво желае, непознатият се подпря с две ръце на тоягата, изгледа последователно стареца и жените и без да дочака въпроса на епископа, заговори отривисто:

— Ето какво. Наричам се Жан Валжан. Каторжник съм. Прекарах деветнадесет години в каторгата. От четири дни съм свободен и отивам в Понтарлие, където са ме въдворили на местожителство. Вече четвърти ден вървя пеш от Тулон насам. Днес извървях дванадесет мили. Тази вечер, като пристигнах в селището ви, се отбих в странноприемницата. Изпъдиха ме заради жълтия ми паспорт, който показах в кметството. Длъжен бях да го покажа. Отидох в друг хан. Казаха ми: „Махай се!“ Потропах тук-таме, никой не ме щеше. Отидох в затвора, вратарят не ме пусна. Вмъкнах се в колибата на едно псе; псето ме ухапа и ме погна, като че и то беше човек. Като че и то знаеше кой съм. Излязох из нивята, за да пренощувам под звездите. Нямаше звезди. Мина ми през ум, че ще завали, че няма Господ, който да попречи на дъжда да вали, и се прибрах в града, за да се приютя под стряхата на някоя порта. И тук, на площада, тъкмо се канех да легна на каменната пейка, една добра жена ми показа вашата врата и ми каза: „Похлопай там!“ И аз похлопах. Какво е тук? Хан ли? Аз имам пари. Заплатата ми. Сто и девет франка и петнадесет су, които изкарах в каторгата срещу деветнадесет години трепане. Ще платя. Голяма работа! Имам пари. Капнал съм от умора. Дванадесет левги пеш. Много съм гладен. Ще ми позволите ли да остана?

— Госпожа Маглоар — каза епископът, — сложете още един прибор.

Мъжът пристъпи няколко крачки и се приближи до лампата върху масата. Той беше като че ли в недоумение.

— Вижте какво — промълви плахо, — вие навярно не ме разбрахте? Чухте ли хубаво? Аз съм каторжник. Бях осъден на каторжна работа. Идвам от каторгата. — И той извади от джоба си голям жълт лист и го разгъна. — Ето паспорта ми. Жълт, както виждате. Заради него ме гонят отвсякъде. Искате ли да го прочетете? И аз зная да чета. Научих се в каторгата. Там има училище за желаещите. Ето, прочетете какво са писали в паспорта: „Жан Валжан, освободен каторжник, родом от (това не ви интересува)… Прекара деветнадесет години в каторгата. Пет години за кражба с взлом. Четиринадесет години, задето четири пъти се е опитвал да избяга. Този човек е много опасен.“ Ето това е. Всички ме изхвърлиха. Наистина ли искате да ме приемете? Хан ли е тук? Ще ми дадете ли да ям и да пренощувам? Имате ли конюшня?

— Госпожа Маглоар — каза епископът, — сложете чисти чаршафи на леглото в нишата.

Ние вече обяснихме от какво естество беше послушанието на двете жени.

Госпожа Маглоар излезе, за да изпълни нарежданията на епископа.

А той се обърна към странника:

— Седнете, господине, и се стоплете. След малко ще вечеряме, а през това време ще приготвят леглото ви.

Едва сега мъжът разбра напълно. На лицето му, мрачно и сурово до преди малко, се изписа последователно смайване, съмнение, радост, то стана неузнаваемо. Клетникът започна да заеква като обезумял:

— Не може да бъде! Истина ли е? Няма ли да ме изпъдите? Ще ме оставите тук! Мене, каторжника! И ми казвате „господине“! И ми говорите на „вие“! „Махай се, куче!“ — само така ми викат навсякъде. Аз мислех, че ще ме изгоните. Затова веднага ви казах кой съм. О, колко беше добра жената, която ме насочи към вас. Вечеря! Легло! Легло с дюшек и чаршаф! Както всички други хора! Деветнадесет години, откакто не съм спал в легло. Наистина ли няма да ме изпъдите? Благородни хора сте вие. Впрочем аз имам пари. Ще си платя добре. Извинете, господин ханджия, как се казвате? Вие сте славен човек. Ханджия сте, нали?

— Аз съм свещеник и това е моето жилище — каза епископът.

— Свещеник ли! — възкликна пришелецът. — И то истински свещеник! Значи, няма да ми искате пари? Вие сте кюрето, така ли? Кюрето на тази голяма църква. Я гледай ти! Вярно бе, колко съм прост! Съвсем не обърнах внимание на кепето ви.

Докато говореше, той остави раницата и бастуна си в един ъгъл, пъхна паспорта в джоба си и седна. Госпожица Батистин го гледаше благо. Човекът продължи:

— Вие сте човечен, отче. Не презирате окаяните. Хубаво нещо е добрият свещеник. Наистина ли няма да ми вземете пари?

— Не — каза епископът, — задръжте парите си. Колко бяха те? Сто и девет франка ли, казахте?

— И петнадесет су — допълни мъжът.

— Сто и девет франка и петнадесет су… И за колко време припечелихте тези пари?

— За деветнадесет години!

— Деветнадесет години!

Епископът въздъхна дълбоко.

Мъжът продължи:

— Стоят си още всичките, до сантим. През тия четири дни съм похарчил само двадесет и петте су, които изкарах, като помогнах да разтоварят едни коли в Грас. Понеже сте свещеник, ще ви кажа. В каторгата си имахме изповедник. А един ден дойде и епископ. Дето го наричат „ваше преосвещенство“. Епископът на Майорка, в Марсилия. Това е свещеникът, който стои над другите свещеници. Аз се изразявам зле, извинете ме, но всички тия неща ми са толкова чужди! Нали разбирате, за такива като мене! Той отслужи литургията пред един олтар посред каторгата и на главата си имаше нещо златно и островърхо. Дори посред бял ден то много блестеше. Бяха ни строили. От трите страни. А отсреща ни — топовете със запален фитил. Не се виждаше хубаво. Той каза нещо, но беше далече, в дъното, та нищо не чухме. Това е то владика.

Докато непознатият говореше, епископът затвори вратата, която беше останала широко отворена.

Госпожа Маглоар влезе. Тя донесе още един прибор и го постави на масата.

— Госпожа Маглоар — каза епископът, — поставете този прибор по-близо до огъня. — После се обърна към гостенина си: — Нощем в Алпите духа остър вятър. Навярно сте премръзнали, господине?

Всеки път, когато епископът произнасяше със своя ласкав, сериозен и приветлив глас думата „господине“, лицето на мъжа светваше. „Господине“ е за каторжника като чаша вода, поднесена на някой корабокрушенец от „Медуза“. Позорът жадува за почит.

— Тази лампа е много слаба — забеляза епископът.

Госпожа Маглоар разбра и отиде да донесе от камината в спалнята на негово преосвещенство двата сребърни свещника. Тя ги запали и ги сложи върху масата.

— Отче — каза гостът, — вие сте добросърдечен. Не ме презирате. Приемате ме в дома си. Запалвате свещниците си за мене, макар че аз не скрих от вас откъде идвам, нито колко съм окаян.

Епископът, който седеше близо до него, докосна рамото му.

— Вие можехте и да не ми кажете кой сте. Този дом не е мой. Той е дом на Исуса Христа. Когато някой влезе в него, не го питат за името му, но го питат какво го мъчи. Вас ви мъчи нещо. Вие сте гладен, жаден сте. Бъдете добре дошъл. И не ми благодарете, не казвайте, че съм ви приел в моя дом. Този дом не е мой, а на всеки, който има нужда от подслон. Повтарям ви, по-скоро вие, случайният проходящ, трябва да се чувствувате тук у дома си, отколкото аз. Всичко тук ви принадлежи. За какво ми е вашето име? Впрочем аз знаех как се казвате, преди още вие да сте ми казали.

Мъжът го погледна изумен.

— Възможно ли е? Нима знаехте как ме наричат?

— Да — отвърна епископът, — вие се наричате мой брат.

— Знаете ли, отче! — възкликна странникът. — Аз бях страшно гладен, когато влязох у вас. Но вие сте толкова добър, че не зная какво ми стана, ама гладът ми мина.

Епископът го погледна и го попита:

— Много ли сте страдал?

— О! Червена рубашка, топуз на крака, дъсчен одър за спане, жега, мраз, труд, каторга, побоища! Двойни вериги за най-дребното провинение. Карцер за една дума. Дори болен на постеля, пак окован. Псетата, дето са псета, и те са по-щастливи. Деветнадесет години! Вече съм четиридесет и шест годишен! А сега жълт паспорт. Това е то.

— Да — поде епископът, — вие идвате от скръбно място. Но чуйте: обляното в сълзи лице на един разкаял се грешник доставя повече радост на небето, отколкото неопетнените дрехи на сто праведници. Ако излизате от това място на горест, изпълнен с ненавист и озлобление към хората, вие сте достоен за съжаление. Ако излизате настроен доброжелателно, със смекчено и умиротворено сърце, вие струвате повече от който и да е от нас.

През това време госпожа Маглоар сложи вечерята. Постна супа с олио, препечени парченца хляб и сол, малко сланина, парче овнешко, смокини, прясно сирене и голям ръжен хляб. Тя беше прибавила по свой почин към обикновеното меню на свещеника една бутилка старо мовско вино.

Лицето на епископа тутакси доби радушно изражение, свойствено на гостоприемните хора.

— На масата! — провикна се той весело и по стар навик покани мъжа да седне от дясната му страна, както правеше с всичките си гости.

Госпожица Батистин, съвършено овладяна и непринудена, седна от лявата му страна.

Неочаквано епископът каза:

— Струва ми се, че нещо липсва на масата.

И наистина госпожа Маглоар беше сложила само трите необходими сребърни прибора. А обикновено, когато епископът имаше гост на вечеря, той си позволяваше невинната суета да изложи на показ всичките шест сребърни прибора. В този пленителен привиден разкош имаше нещо детинско, което придобиваше особено очарование сред скромния и строг дом, където бедността беше издигната в достойнство.

Госпожа Маглоар разбра намека, излезе, без да каже нито дума, и малко по-късно трите прибора, които епископът беше поискал, заблестяха, подредени симетрично срещу тримата сътрапезници.

IV
Няколко подробности за мандрите в Понтарлие

А сега, за да дадем известна представа за това, което стана на масата, най-добре ще бъде да препишем един откъс от писмото на госпожица Батистин до госпожа Боашьоврон, в което с простодушна добросъвестност е предаден разговорът на епископа с каторжника.

… … … … … … … … …

„… Нашият гост не обръщаше внимание на никого. Ядеше лакомо, като страшно изгладнял човек. Въпреки това след вечерята той каза:

— Отче на добрия дядо Господ, трапезата ви е премного хубава за мене, но трябва да ви кажа, че коларите, които не пожелаха да вечерям с тях, се хранят по-добре от вас.

Между нас казано, неговата забележка ме засегна малко. Брат ми отвърна:

— Техният труд е по-изморителен от моя.

— Не — поде гостът, — те имат повече пари. Вие сте беден. То си личи. Може би не сте и свещеник. Дали сте свещеник? Ако Добрият Господ беше справедлив, вие би трябвало да бъдете поне свещеник.

— Господ е по-справедлив, отколкото ние мислим — каза брат ми, а след това добави: — В Понтарлие ли отивате, господин Жан Валжан?

— Да, принудително въдворяване.

Струва ми се, че мъжът каза нещо такава.

— Утре заран трябва да тръгна призори. Чака ме уморителен път. Колкото нощите са студени, толкова дните са горещи.

— Вие отивате в хубав край — поде брат ми. — След революцията моето семейство беше разорено и най-напред аз се приютих в департамента Франш-Конте, където известно време си изкарвах прехраната с тия си две ръце. Не ми липсваше добра воля и намерих работа. Там работа колкото щеш. Има хартиени фабрики, кожарски заводи, фабрики за спирт, маслобойни, часовникарски заводи, стоманолеярни, фабрики за бакър, най-малко двадесет фабрики за обработване на желязо, четири от които, доста значителни, се намират в Лодз, Шатийон, Оденкур и Бьор…

Мисля, че не се лъжа: брат ми назова именно тия селища. После той прекъсна разказа си и се обърна към мене:

— Нямаме ли роднини в този край, мила сестро?

— Имахме — отвърнах аз, — един от тях беше господин дьо Люсне, началник на градската стража в Понтарлие при стария режим.

— Да — продължи брат ми, — само че в деветдесет и трета година нямаше вече роднини и човек трябваше да разчита само на собствените си ръце. И аз работих. В Понтарлие, където вие отивате, господин Валжан, е особено развит един традиционен поминък, действително много приятен, нали, сестрице? Имам пред вид мандрите им, които те наричат сиренарници.

И не забравяйки да гощава странника, брат ми му обясни подробно какво представляват мандрите на Понтарлие; че имало два вида: големите обори, в които имало по четиридесет-петдесет крави и където за едно лято произвеждали седем-осем хиляди пакета сирене, и кооперативните мандри, които принадлежали на бедните селяни от предпланините. Те държали общо кравите си и си делили дохода. Наемали мандраджия, когото наричали сиренар. Той получавал три пъти дневно млякото на сдружените селяни и отмятал количеството върху двоен рабош. Тези мандри почвали работата си към края на април, а към средата на юни мандраджиите извеждали кравите в планината.

Докато ядеше, мъжът се оживяваше. Брат ми му наливаше от хубавото мовско вино, от което самият той не пие, понеже било скъпо, и му разказваше всички тия подробности с непринудената си приветливост, която и вие добре знаете, като от време на време се обръщаше мило към мене. Той многократно изтъкна изгодите на мандраджийството, като че ли искаше да внуши на госта си, без да го посъветва направо и грубо, че то е най-доброто спасение за него. Едно нещо ме порази. Казах ви вече какво представляваше този човек. Е добре! По време на вечерята, а и след това, с изключение на няколкото думи за Исус Христос, казани при влизането му, брат ми ни веднъж не му напомни за неговото положение, нито пък направи какъвто и да било намек за своя собствен сан. А на пръв поглед това беше прекрасен повод за проповед, та това съприкосновение с епископа да остави трайна следа в душата на каторжника. Всеки друг на мястото на моя брат може би щеше да счете за уместно, щом му е паднал под ръка този клетник, да даде храна не само на тялото, но и на душата му; да му отправи няколко укоризнени слова, подправени с морални напътствия, или да му изрази известно състрадание, примесено с наставления за по-добро държане в бъдеще. А той не го попита дори от кой край е, нито прояви любопитство към живота му. Защото в живота му се включваше и прегрешението му, а брат ми правеше като че ли всичко възможно да не му напомня с нищо за него. И то до такава степен, че говорейки за планинците в Понтарлие и за техния мирен труд близо до небето, за това, че те са щастливи, защото са непорочни, той се спря внезапно, опасявайки се да не би тези неволно изплъзнали му се думи да засегнат нещастника. Като размислих по-добре, аз, струва ми се, разбрах какво ставаше в сърцето на моя брат. Той мислеше навярно, че този човек, който носеше името Жан Валжан, и без това е преследван от натрапчивата мисъл за своето злощастие и затова беше най-добре да го разсее и държейки се съвсем естествено с него, да го накара да повярва макар и само за миг, че и той е човек като другите. Та нали точно в това се състои истинското милосърдие? Не мислите ли, драга госпожо, че в тази негова деликатност, която се въздържа от нравоучения и намеци, се крие нещо истински евангелско и че най-добрата проява на състрадание е да не засегнеш с нищо болното място на страдалеца? Струва ми се, че съкровеното намерение на брат ми беше именно това. Във всеки случай мога да ви уверя, че и да е имал това пред вид, той не даде с нищо да се разбере, дори и пред мене. През цялата вечер се държа както винаги и вечеря с този Жан Валжан, както би вечерял с Жедеон Льо Прево или с енорийския свещеник.

В края на вечерята, когато ядяхме вече смокините, на вратата се потропа. Дойде стрина Жербо с детенцето си на ръце. Брат ми целуна детето по челото и ми поиска петнадесетте су, които имах у себе си, за да й ги даде. През това време нашият гостенин изглеждаше разсеян. Той не говореше вече и изглеждаше страшно уморен. Когато старата Жербо си отиде, брат ми прочете благодарствената молитва, обърна се към мъжа и каза:

— Навярно много ви се иска да си легнете.

Госпожа Маглоар бързо разтреби масата. Разбрах, че трябва да се оттеглим по-рано, за да може пътникът да си легне, и се качихме в стаите си. Малко след това обаче изпратих госпожа Маглоар да метне върху леглото на госта козяка от черногорска вълна, който е постлан в моята стая. Нощите са леденостудени, а той държи топло. Жалко само, че кожата е излиняла и космите падат. Брат ми то купи при едно свое отиване в Германия от Тотлинген, близо до изворите на Дунав, както и малкото ножче с дръжка от слонова кост, с което си служа на масата.

Госпожа Маглоар се качи почти веднага след това, ние се помолихме в салона, където простираме бельото, и после се прибрахме всяка в стаята си, без да разговаряме.“

V
Спокойствие

След като пожела лека нощ на сестра си, монсеньор Биенвьоню взе един от сребърните свещници от масата, подаде другия на госта си и му каза:

— А сега, господине, ще ви заведа в стаята ви.

Мъжът тръгна след него.

Както е известно от казаното по-горе, жилището беше разпределено така, че за да се отиде в молитвената, където се намираше нишата, или за да се излезе от нея, трябваше да се прекоси спалнята на епископа.

Когато минаваха през нея, госпожа Маглоар тъкмо прибираше в шкафчето над леглото сребърните прибори. Това беше последното й задължение всяка вечер преди лягане.

Епископът настани госта си в нишата. Леглото с чисти и бели чаршафи беше оправено за спане. Мъжът сложи свещника на малката масичка.

— Хайде, лека нощ — каза епископът. — А утре сутрин, преди да тръгнете на път, ще изпиете чаша мляко от нашите крави, още топло-топло.

— Благодаря, господин абат — промълви мъжът.

Но още непроизнесъл тези думи, изпълнени с мир, внезапно, без какъвто и да било преход, той се поддаде на някакъв порив, който би смразил от ужас двете благочестиви старици, ако бяха присъствували на тази сцена. Дори днес за нас е трудно да разгадаем какво чувство го бе завладяло в този миг. Дали искаше да предупреди, или да заплаши? Или просто се подчиняваше на сляпа и непонятна и за самия него подбуда? Той се обърна рязко към стареца, скръсти ръце и като втренчи дивия си поглед в него, извика с пресипнал глас:

— И таз добра! Не може да бъде! Да ме настаните току-така до себе си!

Гласът му секна за миг, после той добави със смях, в който прозвучаха застрашителни нотки:

— Размислихте ли добре? Ами ако съм убиец?

Епископът вдигна очи към тавана и отвърна:

— Бог си знае работата.

После, мърдайки устни, като че ли се молеше или си говореше сам на себе си, той вдигна строго и сериозно двата пръста на дясната си ръка и благослови мъжа, който не склони чело. Без да обърне глава или да погледне зад себе си, епископът мина в своята стая.

Когато някой спеше в нишата, голяма завеса от серж, спусната от единия до другия край на молитвената, скриваше олтара. Минавайки покрай нея, епископът коленичи и каза кратка молитва.

Миг по-късно той се разхождаше вече в градината си, потънал в дълбоко съзерцание, отдаден с цялата си мисъл и душа на тайнствения свят, който Бог разкрива нощем пред очите на бодърствуващите.

А странникът беше наистина толкова уморен, че дори не използува хубавите бели чаршафи. Той духна с ноздри свещта по каторжнически обичай, просна се, както си беше облечен, върху леглото и тутакси потъна в дълбок сън.

Полунощ изби, когато епископът се прибра от градината в спалнята си.

Няколко минути по-късно всичко спеше в малката къща.

VI
Жан Валжан

Жан Валжан се събуди посред нощ.

Жан Валжан произхождаше от бедно селско семейство в Бри. Като дете не се беше научил да чете. Когато възмъжа, започна да кастри дървета във Фаврол. Майка му се казваше Жан Матийо, а баща му Жан Валжан или Влажан, прякор, получен вероятно от съкратеното: „Voilà Jean“^[1].

По природа Жан Валжан беше мълчалив, без да бъде тъжен, нещо твърде свойствено на сърдечните хора. Общо взето, поне външно той беше доста тромав и неугледен. Много рано беше загубил и баща си, и майка си. Майка му беше починала вследствие на родилна треска по липса на лекарски грижи. Баща му, кастрач като него, се беше убил, падайки от едно дърво. Останала му беше само една сестра, по-възрастна от него, вдовица със седем деца, момичета и момчета. Тази сестра беше отгледала Жан Валжан и докато мъжът й беше жив, братът живееше и се хранеше при нея. Мъжът й умря. Най-голямото й дете беше на осем години, а най-малкото — на една. Жан Валжан беше навършил наскоро двадесет и пет години. Той замести бащата на сирачетата и на свой ред се нагърби с издръжката на сестра си, която го беше отгледала. Това стана съвсем естествено, като най-обикновено задължение, макар че Жан Валжан не беше очарован. Така младостта му минаваше в тежка и зле платена работа. Никой в селото не го беше виждал с „приятелка“. Той не беше имал време да се влюби.

Вечер се връщаше капнал от умора и ядеше супата си, без да промълви ни дума. Сестра му, стрина Жан, изваждаше от чинията му, докато той се хранеше, най-хубавото: парчето месо, резенчето сланина, сърцевината на зелето, за да ги даде на някое от децата. А той, наведен над масата, е провиснали дълги коси, които падаха около паницата и скриваха очите му, продължаваше да яде, без да протестира, сякаш нищо не забелязваше. Във Фаврол, недалеч от бедната къщурка на Валжанови, от другата страна на улицата, живееше чифликчийката Мари-Клод. Децата, обикновено недояли, отиваха сегиз-тогиз да вземат назаем от нея, уж изпратени от майка си, по литър мляко, което изпиваха зад някой храст или в някое затънтено ъгълче, изтръгвайки едно от друго гърнето така жадно, че го изливаха не само в гърлата, но и по престилчиците си. Ако майка им узнаеше за тази измама, би наказала строго провинените. Грубият и начумерен наглед Жан Валжан плащаше скришом от майката литъра мляко на Мари-Клод и дечицата избягваха боя.

В сезона за кастрене на дърветата той печелеше по двадесет и четири су на ден, после се наемаше за жътвар, общ работник, воловар в някой чифлик или каквато му паднеше физическа работа. Правеше всичко, което беше по силите му. Сестра му също не стоеше със скръстени ръце, но какво можеше да стори със седем невръстни деца? Безрадостно семейство, което нищетата постепенно притискаше и смазваше. Една зима се случи много сурова. Жан остана без работа. Семейството — без хляб. Без хляб! В истинския смисъл на думата. Седем деца!

Една неделна вечер хлебарят на черковния площад във Фаврол Мобер Изабо тъкмо се канеше да си легне, когато чу силен удар по защитената с решетка витрина на хлебарницата си. Той изтича навреме и успя да зърне една ръка провряна през решетката и стъклото. Ръката сграбчи един хляб и изчезна с него. Изабо изскочи бързо навън. Крадецът бягаше с все сила. Хлебарят се затече след него и го настигна. Крадецът беше хвърлил хляба, но ръката му беше обляна в кръв. Този крадец беше Жан Валжан.

Това стана в 1795 година. Изправиха Жан Валжан пред тогавашния съд, за да отговаря за „кражба с взлом в обитаван дом“. Той имаше пушка, с която си служеше по-добре от всеки друг стрелец, и бракониерствуваше по малко. Това утежни вината му. Срещу бракониерите съществува напълно законно предубеждение. Бракониерът, както и контрабандистът не са кой знае колко далеч от разбойника. Макар че, нека отбележим мимоходом, истинска пропаст дели тези хора и мерзкия убиец от градовете. Бракониерът живее в гората. Контрабандистът живее в планината или в морето. Градовете правят хората жестоки, защото ги развращават. Планината, морето и гората карат хората да подивяват. Те развиват дивашкото у човека, но често без да унищожат човешкото.

Признаха Жан Валжан за виновен. Постановленията на закона бяха изрични. Нашата цивилизация е понякога нечувано жестока. Това е, когато наказателната система постановява нечие крушение. Зловеща минута! Човешкото общество се отдръпва и поема отговорността за непоправимото изоставяне на едно мислещо същество! Жан Валжан беше осъден на пет години каторжна работа.

На 22 април 1796 година в Париж беше разгласена победата при Монтеноте, спечелена от главнокомандуващия италианската армия, наречен в посланието от 2 флореал четвърта година на Директорията до петстотинте Буона-Парте. В същия ден в Бисетр оковаваха голяма група каторжници. Жан Валжан беше един от тях. Един бивш вратар на затвора, днес вече почти деветдесетгодишен, си спомня и досега още съвсем ясно за нещастника, който бил привързан на края на четвъртата редица в северния ъгъл на двора. Бил седнал на земята като другите. Изглеждало, че си дава сметка само за едно: колко ужасно е положението му. Възможно е в съзнанието на този напълно невеж злочестник смътно да се е прокрадвала мисълта, че наказанието му е безмерно жестоко. Докато запитвали с чук над главата му болта на нашийника му, той плачел, сълзите го задавяли, пречели му да говори, успявал само да промълви от време на време:

— Бях кастрач във Фаврол.

После, хълцайки, повдигал дясната си ръка и постепенно я отпускал, като че докосвал последователно седем не еднакво високи главички, и този негов жест давал да се разбере, че каквото и престъпление да е извършил, той го бил извършил, за да облече и нахрани седем невръстни дечица.

Изпратиха го в Тулон. Пристигна там след двадесет и седем дневно пътуване с кола, с верига на шията. В Тулон му облякоха червената затворническа рубашка. Всичко предишно, което съставляваше някога неговият живот, се заличи ведно с името му. Той не беше вече Жан Валжан, а номер 24 601. Какво стана със сестра му? А със седемте деца? Кой се интересува от съдбата им? Какво става с шепата листа на млада, отсечена от корен фиданка?

Сполетя ги обичайната участ. Тези клети човешки същества, Божи творения, останали занапред без опора, без закрилник, без пристан, се пръснаха — кой ли ги знае? — накъдето очите им видят. Навярно всяко по свой път. Те потънаха постепенно в студената мъгла, която поглъща самотните съществувания, в безрадостната тъма, в която пропадат един след друг по време на невнятния поход на човешкия род толкова несретници. Те напуснаха родния си край. Камбанарията на някогашното им село ги забрави. Забрави ги и синорът на родната им нива. След няколко години каторга и самият Жан Валжан забрави всичко. Зеещата отначало в сърцето му рана зарасна. Това е то. Един-единствен път през време на целия си престой в Тулон той чу нещо за сестра си. Струва ми се, че беше към края на четвъртата година от затворничеството му. Не помня вече по какъв канал бе достигнала до него тази вест. Някакъв техен познат от село видял сестра му. Била в Париж. Живеела на една бедна улица близо до църквата „Сен-Сюлпис“, улица Жендр, Само едно от децата й живеело с нея, най-малкото, момченцето. Къде били останалите шест? Тя сама може би не знаела. Всяка сутрин ходела в една печатница на улица Сабо №3, където сгъвала и подшивала колите. Трябвало да бъде там в шест часа сутринта — зиме доста преди да се съмне. В зданието на печатницата имало училище, където водела седемгодишното си момченце. Само че, понеже постъпвала на работа в печатницата в шест часа, а учебните занятия почвали в седем, детето чакало цял час на двора, докато отворят училището. Зиме стояло цял час в тъмното, навън. Не му позволявали да влиза в печатницата, защото пречело. Отивайки на работа, работниците виждали сутрин клетото създанийце, приклекнало на плочите, още сънено, а понякога и задрямало в мрака, сгушено над кошничката си. Когато валяло, една бабичка, портиерката, се смилявала над него и го прибирала в стаичката си, където имало само един одър, два дървени стола и чекрък; там момченцето клюмало, свито в ъгъла, с котката на скута си, за да се постопли. В седем часа отваряли училището и то влизало в клас. Ето какво бе чул Жан Валжан. Този разказ беше за него мимолетна светкавица, внезапно отворен прозорец към съдбата на тези същества, които беше обичал. После всичко отново потъна в мрак. Той не чу повече никога нищо за тях. Нито една вест от тях не достигна до него. Никога вече не ги видя, никъде не ги срещна, а и ние няма да ги срещнем повече в нашия скръбен разказ.

Към края на същата четвърта година дойде ред на Жан Валжан да избяга от каторгата. Другарите му го подпомогнаха, както обикновено се постъпва в това безрадостно място. Той избяга. Скита два дни свободен из нивята. Ако въобще може да се каже, че си свободен, когато те преследват, когато се озърташ на всяка крачка, когато трепваш при най-малкия шум, когато се боиш от всичко — от пушещия комин на покрива, от всеки срещнат човек, от всяко разлаяло се куче, от всеки препускащ кон, от ударите на часовника, от деня, защото се вижда, от нощта, защото не се вижда, от шосето, от пътеката, от храста, от съня. На втория ден вечерта го уловиха. Не беше нито ял, нито спал цели тридесет и шест часа. Военният съд го осъди за това провинение на още три години и така му станаха осем. На шестата година пак дойде негов ред да избяга. Той се възползува от случая, но пак, не му се удаде да се изплъзне. Разбраха, че го няма още при проверката. Дадоха един оръдеен изстрел и през нощта часовоите го намериха скрит под кила на новостроящ се кораб. Оказа съпротива на надзирателите от каторгата, които го уловиха. Бягство и бунт. Това деяние, предвидено от специален член на закона, бе наказано с още пет години каторга, през първите две от които Жан Валжан трябваше да носи двойна верига. Станаха тринадесет години. На десетата година пак дойде негов ред да бяга, той пак се опита и пак не успя. Още три години за този нов опит за бягство. Шестнадесет години. И най-сетне през тринадесетата година, струва ми се, той се опита за последен път, но го уловиха само след четири часа. Още три години за тия четири часа свобода. Деветнадесет. През октомври 1815 година го освободиха. Беше влязъл в каторгата през 1796, задето беше счупил едно стъкло и беше откраднал един хляб.

Тук е мястото да отворим малка скоба. За втори път при проучване на наказателния кодекс и на присъдите в името на закона авторът на тази книга среща открадването на един хляб като изходна точка на крушението на една човешка участ. Клод Гьо^[2] беше откраднал един хляб. И Жан Валжан беше откраднал един хляб. Английски статистически данни установяват, че в Лондон на всеки пет кражби четири имат за непосредствен подтик глада.

Жан Валжан влезе в затвора ридаещ и треперещ. Той излезе от него безчувствен. Влезе отчаян. Излезе мрачен.

Какво беше станало в душата му?

VII
Дълбините на отчаянието

Да се опитаме да разкажем.

Обществото е длъжно да се огледа в тия явления, защото те са негово дело.

Жан Валжан беше, както казахме, невежа, но не и глупав. Беше природно интелигентен. Нещастието, което също донася просветление, увеличи малкото светлина, която проблясваше в ума му. Под надзирателската палка, под веригата, в карцера, в изнемогата, под палещото слънце на каторгата, върху голия дъсчен затворнически одър той се вглъби в себе си и започна да разсъждава.

Обяви се за съдия.

Най-напред призова на съд сам себе си.

Призна, че не бил осъден съвсем несправедливо. Че е извършил отчаяна, заслужаваща порицание постъпка. Че може би нямаше да му откажат този хляб, ако го беше поискал. Че във всички случаи беше по-добре да почака да го получи било от състрадание, било срещу труда си. Че доводът: „Чака ли се, когато си гладен“, не е абсолютно убедителен. Тъй като всъщност много рядко се умира действително от глад. Че за щастие или за нещастие човек е създаден така, че може да страда много и продължително, и физически, и душевно, без да умре. Трябвало е следователно да прояви търпение. Това щеше да бъде по-полезно и за клетите сирачета. Че беше истинска лудост той, безсилен окаяник, да хване грубо за шията цялото общество и да си въобрази, че може да излезе от мизерията чрез кражбата. Тъй или иначе, не е правилно да излезеш от бедността, като минеш през безчестието. С една дума, беше сгрешил.

После се запита:

Само той ли беше виновен в този съдбоносен случай? Не беше ли най-решаващо обстоятелството, че той, работникът, нямаше работа, че той, трудолюбивият нямаше хляб? Не беше ли жестоко и пресилено наказанието след извършената и призната грешка? Законът, наказвайки го, не беше ли проявил повече произвол, отколкото той самият, когато го бе нарушил? Не беше ли натежало едното блюдо на везните, блюдото на изкуплението? Не заличаваше ли това прекомерно наказание самото провинение и не водеше ли то до следния резултат: да размени ролите, да постави на мястото на вината на провинения вината на съдника, да превърне виновника в жертва, длъжника в кредитор и да постави окончателно правото на страната на този, който го е престъпил? Нима това наказание, утежнено от последователните осъждания поради опитите за бягство, не се превръщаше в крайна сметка в посегателство от страна на по-силния спрямо по-слабия, в престъпление на обществото спрямо индивида, престъпление, което се повтаряше всеки ден, престъпление, което траеше цели деветнадесет години?

Той се запита дали човешкото общество има право да излага в еднаква степен своите членове, от една страна, на безразсъдната си непредвидливост, а от друга — на безпощадната си предпазливост и да заклещи завинаги някой несретник между недостига и прекомерността си? Недостиг на работа и прекомерност на наказанието? Не беше ли чудовищно обществото да се отнася така именно с най-онеправданите при съвсем случайното разпределение на благата и следователно с най-достойните за снизхождение?

След като си постави тези въпроси и им отговори, Жан Валжан изправи обществото на съд и го осъди.

Осъди го на своята ненавист.

Хвърли върху него отговорността за тежката си участ и си каза, че може би не ще се поколебае един ден да му поиска сметка. Заяви сам на себе си, че няма никакво съответствие между вредата, която беше причинил, и вредата, която причиняваха нему. И заключи в края на краищата, че неговото наказание не беше може би беззаконно, но беше безспорно несправедливо.

Гневът може да бъде безсмислен и безумен. Човек може да се раздразни неоправдано, но негодуванието е винаги основателно, макар и в известно отношение. Жан Валжан възнегодува.

Човешкото общество му беше причинило само зло. Той беше видял само сърдития му лик, който то назовава правосъдие и който показва на всички онези, които гнети. Всеки допир с хората му беше причинил болка. Те се приближаваха до него само за да го наранят. Още от ранно детство, още откакто беше загубил майка си, а после и сестра си, той не беше чул нито една дружелюбна дума, не беше срещнал нито един ласкав поглед. От страдание на страдание той стигна постепенно до убеждението, че животът е борба и че в тази борба победеният беше той. Имаше само едно оръжие — своята ненавист. Реши да го наточи в каторгата и да го отнесе със себе си, когато я напусне.

В Тулон имаше училище за затворниците, поддържано от монаси — иньорантинци^[3], където преподаваха най-необходимото на нещастниците, които имаха желание да учат. Той спадаше към малцината желаещи. Записа се в училището на четиридесет години и се научи да чете, да пише и да смята. Почувствува, че укрепвайки ума си, ще укрепи и ненавистта си. Има случаи, когато образованието и просветата засилват озлоблението.

Печално е да се признае, че след като изправи на съд обществото, което беше причинило нещастието му, той изправи на съд и провидението, което беше създало обществото.

И също го осъди.

Така през всичките деветнадесет години на изтезания и затворничество душата му едновременно се възвисяваше и падаше. От една страна, в нея проникваше светлина, а от друга — нахлуваше мрак.

Както видяхме, Жан Валжан не беше лош по природа. Той беше все още добросърдечен, когато попадна в каторгата. Именно там осъди обществото и си даде сметка, че става зъл. Осъди провидението и почувствува, че става неверник.

Мъчно е това положение да не ни наведе на известни мисли.

Нима човешката природа е податлива на такова пълно и коренно преобразование? Нима Бог може да създаде някого добър, а хората да го направят зъл? Нима съдбата може да преобрази напълно нечия душа и да я направи лоша само защото самата съдба е лоша? Нима сърцето може да се изроди и да се зарази от неизлечими недъзи под натиска на непосилна злочестина, както гръбначният стълб се изкривява под нисък свод? Нима във всяка човешка душа и по-специално в душата на Жан Валжан не е била вложена първоначалната искра, божественият елемент, нетленен в този свят и безсмъртен в онзи, който може да се подхване, да се раздуха, да се разгори, който може да пламне и да засияе величествено и който злото никога не може напълно да угаси?

Важни и неуяснени въпроси, на последния от които всеки физиолог вероятно би отговорил без колебание отрицателно, ако беше зърнал в Тулон този мрачен каторжник в часовете на отдих, които бяха за него часове на размисъл. Седнал със скръстени ръце на железния прът на някой кабестан, пъхнал края на веригата в джоба си, за да не се влачи, намръщен, сериозен, мълчалив и замислен, този парий на закона гледаше гневно човека; този обречен от цивилизацията клетник гледаше строго небето.

Без съмнение — и ние нямаме намерение да скриваме това — наблюдателят-физиолог би открил у него неизлечимо страдание, би оплакал може би този болен, чиято болест е причинена от закона, но съвсем не би се опитал да го лекува. Той би извърнал поглед от каверните, издълбани в душата му. И подобно на Данте пред вратата на ада, би заличил от този човешки живот думата, която Божият пръст е написал на челото на всеки смъртен — упование.

Дали самият Жан Валжан съзнаваше така ясно своето душевно състояние, както ние се опитахме да го анализираме пред нашите читатели? Различаваше ли той отчетливо, непосредствено след образуването им, всички елементи, от които бе съставена нравствената му нищета, и беше ли ги различил по време на образуването им? Дал ли си беше точна сметка този недодялан и неграмотен човек за последователните етапи на мисълта си, по време на които беше възлизал и слизал до мрачните представи, съставляващи от толкова години неговия душевен кръгозор? Съзнаваше ли той сложния процес, който протичаше в него и който още не беше завършил? Не бихме посмели да твърдим подобно нещо. А и не го вярваме. Жан Валжан беше премного невеж, за да не му останат смътни безкрайно много неща, макар и след толкова страдания. Понякога той дори не знаеше какво точно изпитва. Живееше в тъма, страдаше в тъма, мразеше в тъма. Мразеше, така да се каже, всичко, което му се мернеше пред очите. Обикновено той се луташе в тъмата, търсейки пътя си пипнешком като слепец и мечтател. Само от време на време, по някой повод отвън или просто от само себе си, го обземаше внезапен пристъп на гняв, прилив на страдание — бледа и мигновена светкавица, която озаряваше цялата му душа и навред изпъкваха изведнъж в зловещата светлина страшните бездни и забулените в мрак хоризонти на неговата участ.

Светкавицата угасваше и тъмата пак се спущаше над него. Къде беше той? Не можеше да осъзнае.

Присъщо е на подобни страдания, причинени от прекомерна безпощадност, която действува затъпяващо, да превърнат малко по малко човека в див звяр по силата на някакво низходящо превращение. Понякога дори в кръвожаден звяр. Последователните упорити опити за бягство на Жан Валжан биха били достатъчни, за да потвърдят странното въздействие на закона върху човешката душа. Жан Валжан би подновявал тези абсолютно безплодни и безсмислени опити всеки път, когато би му се представил случай, без да се замисля дори за миг нито за последиците, нито за злополучния си предишен опит. Той побягваше неудържимо, като вълк, който би намерил отворена вратата на клетката си. Инстинктът му казваше: „Бягай!“ Разумът би му казал: „Стой!“ Но разумът бледнееше пред властното изкушение. Оставаше само инстинктът. Действуваше само звярът. А когато го уловяха, подивяваше още повече в резултат на новите жестокости, на които го подлагаха.

Не бива да изпускаме една подробност: той беше изключително силен физически и нито един каторжник не можеше да се мери с него в това отношение. При тежка работа, когато трябваше да се усуче кабел или да се навива макара, Жан Валжан струваше колкото четирима. Той повдигаше и носеше на гърба си огромни тежести и заместваше при случай назъбения лост за вдигане на товари, наречен крик, и който някога се е наричал rogueil^[4], откъдето между другото носи името си и улица Монторгьой до Халите в Париж. Другарите му го бяха преименували Жан Крика. Когато поправяли балкона на кметството в Тулон, една от прекрасните кариатиди на Пюже, които поддържат балкона, се отлепила от стената и едва не паднала. Жан Валжан, който се случил там, подпрял кариатидата с рамото си, докато пристигнат работниците.

Ловкостта му беше по-голяма и от силата му. За някои каторжници, постоянно бленуващи за бягство, съчетаването на сила и ловкост се превръща в края на краищата в същинска наука. Наука за овладяване на мускулите. Затворниците, които вечно завиждат на мухите и птиците, ежедневно се усъвършенствуват в изкуството да пазят равновесие. Да се покатери по отвесна стена и да намери опорни точки там, където всеки друг би съгледал незабележима издатина, беше обикновена игра за Жан Валжан. Стига само да имаше чупка в стената, напрегнал гръб и прасци, забил лакти и пети в грапавините на камъка, той се придвижваше като вълшебник чак до третия етаж. Понякога се издигаше до самия покрив на каторгата.

Жан Валжан говореше малко. Не се смееше. Необходимо беше изключително вълнение, за да изтръгне от гърлото му един-два пъти годишно зловещ каторжнически смях, напомнящ отглас на сатанински кикот. Външно изглеждаше като човек, който вечно съзерцава ужасно зрелище.

Той действително беше непрекъснато углъбен в себе си.

Долавяше смътно чрез болезнените възприятия на своето недоразвито и потиснато съзнание, че над него тегне нещо чудовищно. Извърнеше ли глава и опиташе ли се да вдигне поглед в безпросветния злокобен полумрак, в който пълзеше, той виждаше с ужас, примесен с озлобление, как над него се струпват и възвисяват, докъдето поглед стига, недостъпните стръмни склонове на страхотна грамада от непонятни неща — закони, предразсъдъци, хора, явления, — чиито очертания му се изплъзваха, чиято необхватност го изпълваше с ужас. Удивителната пирамида, която ние наричаме цивилизация. Тук-таме в тази гъмжаща и безформена грамада той различаваше ту близо до себе си, ту далеч, на недосегаема висота, някоя ярко осветена фигура или подробност: надзирателя с палката му, жандарма със сабята му, архиепископа с митра на глава, а най-отгоре, обкръжен в едва ли не слънчев блясък, императора с ослепителната му корона. Струваше му се, че това далечно сияние не само не разпръсва неговата тъма, но я сгъстява и я прави още по-застрашителна. Цялата тази грамада — закони, предразсъдъци, събития, хора, предмети — се придвижваше над него, следвайки сложните и тайнствени ходове, които Бог повелява на цивилизацията, тъпчеше го и го смазваше, невъзмутима в жестокостта си, неумолима в равнодушието си. Души, паднали на самото дъно на злочестината, окаяници, запокитени в най-низките селения, към които не се свежда ничий взор, низвергнатите от закона чувствуват над себе си цялата тежест на човешкото общество, толкова страшно за този, който е извън него, толкова ужасно за този, който е под него.

Такова беше състоянието на углъбения в себе си Жан Валжан. Какво ли всъщност представляваха неговите размишления?

Ако просеното зърно под воденичния камък можеше да мисли, неговите мисли навярно щяха да напомнят мислите на Жан Валжан.

Всичко това — населената е призраци действителност, изпълнената с реални образи фантасмагория — го беше довело до неизразимо с думи душевно състояние.

Понякога той внезапно спираше в разгара на тежката работа. Замисляше се. Разумът му, по-зрял, но и по-смутен от по-рано, се бунтуваше. Всичко, което му се беше случило, му се струваше невероятно. Всичко, което го обкръжаваше, му се струваше невъзможно. Казваше си: „Сънувам.“ Гледаше надзирателя, изправен на няколко крачки от него; надзирателят му се струваше привидение. Но внезапно привидението го удряше с палката си.

Видимият свят почти не съществуваше за него. Близко до истината ще бъдем, ако кажем, че за Жан Валжан нямаше нито слънце, нито хубави летни дни, нито сияйно небе, нито свежи априлски утрини. В душата му се прокрадваше само бледа светлина като от отдушник.

В заключение, за да бъдем кратки и за да направим извод за реалните резултати от набелязаното досега, ще се задоволим да установим само, че за деветнадесет години безобидният катерач от Фаврол, опасният каторжник от Тулон беше станал годен, благодарение влиянието на каторгата, за два вида злодеяния: първо, за бързо, необмислено, шеметно, чисто инстинктивно злодеяние, един вид възмездие за всичко изстрадано, и, второ, за тежко и сериозно престъпление, съзнателно обмислено и почиващо на лъжливите понятия, възникнали вследствие нещастието му. Предумишлените му постъпки минаваха през три последователни фази, свойствени за хора с особена закалка — разсъждение, воля, упоритост. Те се ръководеха от постоянното възмущение, огорчението, дълбокото съзнание за понесените неправди, озлоблението дори срещу добрите, невинните и справедливите хора, ако те изобщо съществуват. Изходна и крайна точка на всичките му мисли беше ненавистта към човешките закони. Ненавист, която, ако не бъде спряна в развитието й от някаква спасителна случайност, се превръща след известно време в ненавист към човешкото общество, а по-късно в ненавист към целия човешки род, към всяка жива твар, и се изразява в смътно и грубо желание да се пакости все едно на кого, стига само да е живо същество. Не без основание, както виждате, паспортът окачествяваше Жан Валжан като „много опасен човек“.

От година на година душата му се изсушаваше бавно, неизбежно. Сухо сърце, сухи очи. Когато излизаше от каторгата, се навършиха деветнадесет години, откакто беше пролял последната си сълза.

VIII
Вълната и тъмата

Човек в морето!

Какво от това? Корабът не спира. Вятърът духа, мрачният кораб е принуден да следва предначертания си път. Той отминава.

Човекът изчезва, появява се пак, потъва и повторно изплува на повърхността, вика, простира ръце, никой не го чува. Корабът пори вълните, тръпнещ под урагана, матросите и пътниците дори не виждат вече потъналия човек. Злощастната му глава е само малка точка сред безкрайната водна шир.

Той надава отчаяни вопли от морските дълбини. Как призрачно е това отдалечаващо се корабно платно! Човекът го гледа, гледа го като обезумял. То се отдалечава, избледнява, смалява се. Само до преди малко клетникът беше на кораба, беше член на екипажа, сновеше по палубата ведно с всички други, имаше своя дял от въздух и слънце, живееше. Какво се бе случило с него? Беше се подхлъзнал, падна и край.

Той е сред чудовищната водна стихия. Всичко под краката му се изплъзва и пропада. Разкъсани и раздърпани вълни се възправят грозно пред него, разлюляната бездна го влече, разпенената вода бушува над главата му, разярените вълни го заливат ядно, смътно раззинати провали едва не го поглъщат, при всяко потъване зърва пропасти, изпълнени с тъма. Непознати нему отвратителни растения се увиват около тялото му, вплитат се в нозете му, дърпат го надолу. Той чувствува, че се слива с бездната, че става част от пяната, вълните си го подмятат една на друга, той гълта тяхната горчилка, коварният океан го дави настървено, безкраят се гаври с неговата агония. Като че ли цялата необятна водна шир е пропита с ненавист.

Но човекът се бори, опитва се да се съпротивлява, мъчи се да се задържи на повърхността, напряга се, плува. Той, това жалко, тъй бързо изтощено създание, се бори с неизтощимото.

А къде е корабът? Там, в далечината. Едва забележим на бледия здрачен хоризонт.

Бурята налита, пяната го задушава. Той вдига очи и вижда само траурно надвиснали облаци. Свидетел е пред прага на смъртта на неописуемия бяс на водите. Разяреното море го изтезава. Той чува бучения, чужди на човешкия слух, които долитат сякаш отвъд земята, от някакъв страшен неведом свят.

В облаците се вият птици — както над човешката покруса витаят ангели, — но какво могат да сторят за него? Те летят, пеят и кръжат над него, а той се дави в предсмъртни хъркания.

Чувствува се погребан между два безкрая — океана и небето. Единият — гробница, другият — саван.

Нощта се спуща, колко часа вече плува? Силите му го изоставят. Корабът, далечна спасителна черупка, на която имаше хора, изчезна. Той е сам сред безбрежните забулени в здрач вълни, той потъва, вкочанясал, сгърчен, и усеща под себе си безформените чудовища на невидимото. Зове за помощ.

Няма вече хора. Къде е Бог?

Той зове. На помощ! На помощ! Той зове и все зове.

На хоризонта — нищо, на небето — нищо.

Човекът призовава простора, вълната, водораслите, подводната скала. Всичко е глухо. Той се моли на бурята. Невъзмутимата буря се подчинява само на безконечното.

Околовръст тъма, мъгла, самота, безсвестен, бурен грохот, безбрежно надиплени, свирепи води. В него ужас и изнемога. Под него раззинали дълбини. Никаква опорна точка. Той си представя неизвестните бродения на своя труп в безпределната тъмнина. Сковава го безпощаден мраз. Той разперва пръсти, вкопчва ги конвулсивно, но не може да се залови за нищо. Ветрове, облаци, вихри, морски дихания, безполезни звезди! Какво да стори? Отчаян, той престава да се бори. Уморен, той решава да умре, оставя се на стихията, отпуща се, предава се и пропада навеки в зловещата паст на океана.

О, неумолим поход на човешкото общество! С колко много хора, с колко много човешки души е осеян твоят път! Океан, в който потъва всичко повалено от ударите на закона! Трагично отсъствие на всяка подкрепа! Духовна смърт!

Морето е неумолимата социална нощ, в която наказателната система тласка осъдените. Морето е безграничното страдание.

Изоставена на произвола на вълните, душата може да загине. Кой ще я възкреси?

IX
Нови огорчения

Когато дойде време да напусне каторгата, когато в ушите на Жан Валжан прозвучаха невероятните, думи: „Свободен си!“, това беше за него небивал и нечуван миг; лъч ярка светлина, лъч от истинската светлина на живите хора, внезапно озари душата му. Но този лъч скоро помръкна. Жан Валжан беше заслепен от мисълта за свободата. Той си беше въобразявал, че ще заживее нов живот. Но много скоро разбра какво значи свобода за човек с жълт паспорт.

А и освобождаването му беше придружено от не малко огорчения. Той беше изчислил, че възнаграждението за целия му престой в каторгата трябваше да възлезе на сто седемдесет и един франка. Справедливо ще бъде да поясним, че беше забравил да включи в изчисленията си задължителната почивка в неделни и празнични дни, която за деветнадесет години водеше до едно намаление от около двадесет и четири франка. След приспадането им, както и благодарение на други местни удръжки, общата сума беше сведена до сто и девет франка и петнадесет су, които му броиха при излизането му.

Той не разбра защо му удържаха такава голяма част от парите и сметна, че са го онеправдали. Защо да не кажем направо думата, той сметна, че са го ограбили.

На другия ден след освобождението си видя в Грас, пред входа на една парфюмерийна фабрика за преработка на портокалов цвят доста мъже, които разтоварваха бали. Предложи услугите си. Бързаха да свършат и затова го приеха. Той се залови на работа. Беше съобразителен, як и сръчен. Прояви усърдие и собственикът изглеждаше доволен. Докато пренасяше балите, мина един полицай и поиска документите му. Наложи се да покаже жълтия си паспорт. След това Жан Валжан пак се зае с разтоварването. Малко преди това той се беше осведомил от едного колко, си докарва дневно с тази работа. Отговориха му: „Тридесет су.“ Когато се стъмни, понеже трябваше да тръгне на път на другия ден сутринта, той отиде при собственика и го помоли да му плати. Без да му даде никакви обяснения, собственикът му брои двадесет и пет су. Жан Валжан се опита да протестира. Отговорено му бе: „И това ти е много!“ Той настоя. Фабрикантът го погледна многозначително и му каза: „Ако много знаеш, ще се намериш пак в затвора!“

И този път се почувствува ограбен. Обществото в лицето на държавата го беше ограбило на едро, намалявайки полагаемото му се възнаграждение. Сега отделните негови членове го ограбваха на дребно на свой ред.

Освобождението не значеше свобода. Можеше да сложи кръст на каторгата, но не и на присъдата.

Това му се бе случило в Грас. Видяхме как го приеха и в Дин.

X
Жан Валжан буден

И така, когато часовникът на катедралата отзвъни два часа след полунощ, Жан Валжан се събуди.

Събуди го преди всичко твърде меката постеля. Кажи-речи, двадесет години не беше спал в легло и макар че не се съблече, преди да си легне, това усещане беше премного ново, за да не смути съня му.

Беше спал повече от четири часа. Чувствуваше се отморен. Нямаше навик да отделя много време за почивка.

Отвори очи и за миг се вгледа в околния мрак, после пак замижа, мъчейки се да заспи отново.

Когато най-различни впечатления са ви вълнували през деня, когато умът ви е бил зает с всевъзможни мисли, ще се унесете бързо, но събудите ли се веднъж, едва ли ще заспите повторно. Сънят идва лесно, но мъчно се връща. Така стана и с Жан Валжан. Той не можа вече да заспи и започна да размишлява.

Намираше се в такова душевно състояние, когато мислите и представите са объркани. Те се въртяха хаотично в мозъка му. Далечни и съвсем пресни спомени прииждаха в безпорядък, сблъскваха се слепешком, преплитаха се, разрастваха се безмерно или потъваха внезапно като в мътна, разклатена вода. Какво ли не му минаваше през главата, но една мисъл се връщаше натрапчиво й прогонваше всички други. Ще ви я открием тутакси: той не беше пропуснал да забележи шестте сребърни прибора и супената лъжица, които госпожа Маглоар бе сложила на масата.

Тези шест прибора не му даваха мира. Те бяха там, на няколко крачки от него. Когато прекосяваше съседната стая, за да влезе в своята, старата прислужница тъкмо ги прибираше в малкото долапче над леглото на епископа. Много добре беше видял това долапче. Вдясно, когато се влиза откъм трапезарията. Приборите бяха от масивно сребро. Старо сребро. Заедно със супената лъжица ще може да вземе за тях най-малко двеста франка. Двойно повече от възнаграждението, което беше припечелил за цели деветнадесет години. Вярно е, че щеше да получи повече, ако управата на каторгата не го беше ограбила.

Цял час духът му, обзет от колебания, се бъхтеше нерешително, борейки се с изкушението. Часовникът удари три часа. Жан Валжан отвори очи, вдигна се рязко от леглото, протегна ръка и опипа раницата си, захвърлена в ъгъла на нишата, после спусна крака, стъпи на земята и седна почти несъзнателно на кревата.

Остана за миг така, замислен, и държането му вероятно би вдъхнало ужас на всеки, който би го зърнал в тъмнината, единствен буден в заспалия дом. После той се наведе бързо, изу обувките си, сложи ги на рогозката пред леглото и пак застина неподвижно, унесен в мислите си.

По време на това престъпно бдение мислите, за които вече споменахме, без отдих терзаеха духа му, нападаха го, оттегляха се, пак се появяваха, смазвайки го с тежестта си. Неволно, по силата на несъзнателната натрапчивост на някои представи в паметта му изплувваше каторжникът Брьове, негов стар познайник от каторгата, чийто панталон се крепеше само на една плетена памучна презрамка. Шахматните шарки на тази презрамка не му излизаха от ума.

Той стоеше все в същата поза и може би щеше да стои така безкрайно дълго, до изгрев-слънце, ако часовникът не беше ударил три и четвърт или три и половина. Часът сякаш го подкани: „Хайде!“

Жан Валжан се изправи, поколеба се още миг и се ослуша. Къщата тънеше в тишина. Тогава той пристъпи предпазливо към прозореца, който се белееше смътно пред него. Нощта не беше много тъмна. Имаше пълнолуние, но големи облаци, подгонени от вятъра, засенчваха луната. Затова навън се редуваха мрак и светлина, затъмнения и просветвания, а вътре цареше полумрак. Този полумрак, достатъчен, за да се ориентира човек в стаята, приличаше на синкавата сумрачна светлина, влизаща през малко избено прозорче, когато пред него сноват минувачи. Жан Валжан се приближи до прозореца и го разгледа. Нямаше решетка. Прозорецът гледаше към градината и според тогавашния обичай се затваряше с малка дървена кукичка. Той го отвори, но мигом го лъхна такъв леден, пронизващ въздух, че тутакси го затвори отново. Обходи градината със зорък поглед, който не само я разглеждаше, но по-скоро я проучваше. Тя беше оградена с бяла, доста ниска стена, която лесно можеше да се прескочи. Зад нея в далечината тъмнееха корони на дървета, разположени на равни разстояния едно от друго — указание, че зад стената имаше алея на булевард или улица, засадена от двете страни с дървета.

След този оглед Жан Валжан очевидно се реши, пристъпи към нишата, взе раницата си, бръкна в нея и извади нещо, което сложи на кревата, после напъха обувките в един от джобовете си, нахлупи каскета, смъкна козирката чак до очите си, потърси пипнешком тоягата си, подпря я в ъгъла до прозореца, върна се до леглото и посегна решително към оставения върху него предмет. Това беше къс железен прът, заострен като кол в единия край.

Мъчно бихте отгатнали в мрака предназначението на това желязо. Дали беше лост? Или топор?

На дневна светлина би могло да се види, че това бе чисто и просто миньорски клин. По онова време понякога използуваха каторжниците в каменоломните в подножието на високите хълмове, които ограждат Тулон, и често ги снабдяваха с миньорски инструменти. Миньорските клинове са от масивно желязо, заострено в долния край, за да могат да се забиват в скалата.

Жан Валжан взе клина в дясната си ръка и сдържайки дъх, пристъпвайки на върха на пръстите си, се отправи към вратата на съседната стая, спалнята на епископа, както знаем. Вратата се оказа открехната. Епископът въобще не я беше затворил.

XI
Какво прави мъжът

Жан Валжан наостри уши. Ни най-малък шум.

Той бутна вратата.

Бутна я едва-едва с върха на пръста си, затаил тревогата си, предпазлив като прокрадваща се котка.

Вратата се поддаде незабележимо и безшумно и се открехна малко повече.

Той почака една секунда, после я бутна още веднъж, този път по-смело.

Тя пак се поддаде безшумно. Сега вече отворът беше достатъчно голям, за да може да се провре. Но близо до вратата имаше масичка, която препречваше с единия си ъгъл входа.

Жан Валжан се съобрази с препятствието. Трябваше на всяка цена да отвори по-широко вратата.

Той се реши и я бутна за трети път, по-силно, отколкото досега. Само че този път една не добре смазана панта изскриптя дрезгаво и продължително в нощния мрак.

Жан Валжан трепна. Скриптенето на пантата отекна в ушите му злокобно и оглушително като тръбата, възвестяваща Страшния съд.

Под въздействие на фантастичното преувеличаване, присъщо на въображението в първия миг на уплахата, той едва ли не си внуши, че пантата оживява, че се превръща в настървено живо същество, че лае като куче, за да предупреди всички, за да разбуди спящите.

Жан Валжан се спря треперещ, загубил ума и дума, и се отпусна тежко на цялото стъпало. Чуваше как кръвта бие в слепоочията му като два ковашки чука и му се струваше, че дъхът му се изтръгва от гърдите със свистене, като че ли се изплъзваше затворен в пещера вятър. Мислеше, че е невъзможно този стон на разгневената панта да не разтърси като земетресение целия дом. Вратата, която бе блъснал, вдигаше тревога, надаваше зов; ей сега щеше да стане старецът, щяха да се развикат бабичките, щяха да се притекат хора на помощ. Нямаше да мине четвърт час и целият град щеше да зашуми, полицията щеше да се вдигне на крак. За миг той се видя загубен.

Застина на мястото си, вкаменен като статуя, без да смее да мръдне.

Минаха няколко минути. Вратата зееше широко. Той се осмели да надзърне в стаята. Нищо не беше трепнало. Ослуша се. Никакво движение в къщата. Скриптенето на ръждясалата панта не бе събудило никого.

Първата опасност премина, но в него бушуваше страшен смут. Въпреки това не отстъпи назад. Дори когато мислеше, че е загубен, пак не беше отстъпил назад. Едничката му мисъл сега беше да свърши по-бързо. Пристъпи крачка напред и влезе в стаята.

В нея цареше дълбоко спокойствие. Тук-таме се мъждееха неясни и неопределени предмети, които на дневна светлина бяха чисто и просто пръснатите книжа по масата, отворени книги, струпани томове върху едно ниско столче, креслото с метнати на него дрехи, столчето за молитва. Всичко това в късния час на нощта представляваше само тъмни ъгли и белезникави петна. Жан Валжан пристъпи предпазливо, внимавайки да не се блъсне в мебелите. От дъното на стаята долиташе равното и спокойно дишане на спящия епископ.

Внезапно Жан Валжан се спря. Стигнал беше до леглото. Много по-скоро, отколкото предполагаше.

Понякога, проявявайки необяснима навременност и прозорливост, природните явления и ефекти се преплитат с нашите действия, като че ли искат да ни накарат да се опомним. От около половин час голям облак покриваше небето. Точно когато Жан Валжан се спря пред леглото, облакът сякаш нарочно се разкъса, един лунен лъч се плъзна през високия прозорец и освети ненадейно бледото лице на епископа. Той спеше кротко. Нощите в Долните Алпи са хладни и епископът спеше почти облечен. Ръкавите на кафявия му вълнен подрасник стигаха до китките му. Беше отметнал спокойно в съня си глава назад върху възглавницата. Ръката му с пастирски пръстен на нея, раздала щедро толкова милосърдие и благодеяния, висеше вън от леглото. Цялото му лице беше озарено от неопределено изражение на удовлетвореност, крепко упование и блаженство. Не обикновена усмивка, а едва ли не сияние. Невидима светлина заливаше с чудните си отблясъци челото му. Душите на праведниците съзерцават насън някакво съкровено небе.

Това небе отпращаше отражението си върху епископа.

Челото му сякаш беше прозрачно. Впрочем небето бе в него самия — то бе неговата съвест.

Когато лунният лъч се сля с тази вътрешна светлина, същински ореол увенча спящия старец. Меко, забулено в неизразими полутонове сияние. Луната, заспалата земя, притихналата градина, спокойният дом, ранният час, необикновената обстановка, безмълвието придаваха неподдаваща се на описание тържественост на внушителния покой на този мъдрец и ограждаха с величествено и ненарушимо сияние белите коси и затворените очи, лъхащото надежда и доверие лице и унесената в младенчески сън старческа глава.

Неволно величав, старецът излъчваше нещо божествено.

Жан Валжан стоеше в мрака с железния кол в ръка, застинал неподвижно, втренчил смаян взор в сияйния образ. Никога досега не беше виждал нищо подобно. Доверчивото изражение на стареца го изпълваше с ужас. Нравственият мир не познава по-вълнуваща гледка от изправената в съзерцание пред спящ праведник смутена и неспокойна съвест, която се готви да извърши злодеяние.

Жан Валжан долавяше смътно, но властно колко величествен беше този беззащитен старец, заспал кротко край човек като него.

Никой, а най-малко самият той, не би могъл да каже какво точно ставаше в душата му. Ако искате да добиете известна представа за състоянието му, би трябвало да си въобразите съприкосновението на най-голямата жестокост с най-голямата благост. Едва ли можеше да се отгатне нещо определено по лицето на Жан Валжан. То изразяваше тъпо изумление. Бившият каторжник гледаше. И това беше всичко. Но за какво мислеше? Невъзможно би било да се отгатне. Едно беше очевидно: той беше развълнуван и разстроен. Но какво се криеше под това вълнение?

Той не откъсваше поглед от стареца. Стойката и изражението му ясно издаваха необикновена нерешителност. Той сякаш стоеше на ръба на две бездни: гибелната и спасителната. Еднакво готов на две крайности: да разбие черепа на стареца или да целуне ръката му.

Няколко мига по-късно той посегна бавно към челото си, свали каскета си, отпусна вяло ръка и пак се притаи в съзерцание с каскет в лявата и с железен прът в дясната ръка, с настръхнали коси над свирепото лице.

Епископът продължаваше да спи дълбоко и безметежно под този страшен поглед. Над камината се мяркаше смътно осветено от лунните отблясъци разпятието, разтворило сякаш обятията си и за двамата — с благословия за единия и опрощение на другия.

Изведнъж Жан Валжан нахлупи отново каскета над челото си, мина бързо край леглото, без да гледа стареца, и се приближи до долапчето, което се белееше над възглавницата. Вдигна желязото явно с цел да разбие ключалката. Но ключът не беше изваден. Отключи. Първото нещо, което се мярна пред очите му, беше панерката със сребърните вилици и лъжици. Той я взе, прекоси стаята с бързи и твърди крачки, без да внимава да не вдигне шум, стигна до вратата, премина в молитвената, отвори прозореца, сграбчи тоягата си, прескочи перваза, пъхна приборите в раницата си, хвърли панерката, пресече градината, метна се като тигър отвъд стената и побягна.

XII
Епископът на работа

На следващия ден при изгрев-слънце монсеньор Биенвьоню се разхождаше в градината си, когато госпожа Маглоар се втурна силно разтревожена към него.

— Ваше преосвещенство, ваше преосвещенство! — извика тя. — Знаете ли къде е панерката със сребърните прибори?

— Да — отвърна епископът.

— Благословен Исус, Господ Наш! — възкликна тя. — А аз се чудех къде ли се е дянала!

Епископът току-що беше намерил панерката в една леха. Той я подаде на госпожа Маглоар.

— Ето я.

— Празна естествено! — завайка се тя. — Ами сребърните лъжици и вилици!

— А, за среброто ли се тревожите — отвърна епископът. — Нямам представа къде е.

— Господи помилуй! Откраднато е! Оня, снощният, го е задигнал!

Само след миг с цялата живост, на която беше годна, госпожа Маглоар се затича в молитвената, влезе в нишата и се върна при епископа. Той се беше навел и разглеждаше, въздишайки тъжно, един стрък кохлеария^[5], прекършен при падането на панерката в лехата. Той се изправи при вика на госпожа Маглоар.

— Ваше преосвещенство! Човека го няма! Отмъкнал е сребърните прибори!

Но тя не довърши възмутения си възклик; погледът й се плъзна към ъгъла в градината, където личаха следи от катерене. Горната летвичка на зида беше изкъртена.

— Погледнете! Ето откъде е избягал! Скочил е в уличката Кошфиле! Ах, омразния тип! Да ни задигне среброто!

Епископът не й отговори веднага. След малко той вдигна сериозно поглед към нея и запита бавно:

— А нима това сребро е наше?

Госпожа Маглоар се смая. Епископът замълча повторно и добави:

— Госпожа Маглоар, всъщност аз отдавна задържам несправедливо това сребро. То принадлежеше на бедните. Кой беше нашият гостенин? Без съмнение окаян бедняк.

— Ах, боже мой! — продължаваше да се вайка госпожа Маглоар. — Та да не би да жаля заради мене или заради госпожицата? На нас ни е все едно. Но с какво ще се храните вие отсега нататък?

Епископът я погледна удивен.

— И таз добра! Та няма ли калаени вилици и лъжици?

Госпожа Маглоар повдигна рамене.

— Калаят има една миризма!

— Тогава железни!

— Желязото придава един вкус! — И госпожа Маглоар направи изразителна гримаса.

— В такъв случай — реши епископът — ще ядем с дървени лъжици.

Няколко минути по-късно той закусваше на същата маса, на която беше седял предната вечер Жан Валжан. По време на закуската той убеждаваше шеговито сестра си, която слушаше без възражение, и госпожа Маглоар, която мърмореше под носа си, че човек няма абсолютно никаква нужда нито от вилица, нито от лъжица — дори и дървена, — за да натопи парче хляб в чаша мляко.

— Кой може да си представи такава наивност! — говореше сама на себе си госпожа Маглоар, докато сновеше край масата. — Да пуснеш току-така някакъв скитник в къщата си и да го настаниш да спи до себе си! Какво щастие все пак, че само ни е обрал! Цяла изтръпвам, като си помисля какво можеше да стане!

Тъкмо когато братът и сестрата се канеха да станат от масата, някой почука на вратата.

— Влезте — каза епископът.

Вратата се отвори и на прага се показа необичайна, силно възбудена група. Трима души държаха за яката четвърти човек. Тримата бяха полицаи, четвъртият — Жан Валжан.

Застаналият до вратата жандармерийски подофицер явно водеше групата. Той влезе и се запъти към епископа, отдавайки му чест.

— Ваше преосвещенство… — започна той.

При това обръщение Жан Валжан, който стоеше унил и потиснат, повдигна смаяно глава.

— Преосвещенство ли? — прошепна той. — Нима не е обикновен свещеник?…

— Млък! — сопна му се единият полицай. — Това е негово преосвещенство епископът.

Междувременно епископът се спусна към него толкова бързо, колкото му позволяваше напредналата възраст.

— А, ето ви и вас! — провикна се той, вперил очи в Жан Валжан. — Много ми е приятно да ви видя. Но защо направихте така? Нали ви дадох и свещниците, които също са сребърни, както и приборите, и за които можете да получите поне двеста франка. Защо не ги взехте заедно с вилиците и лъжиците?

Жан Валжан широко отвори очи и загледа внушителния епископ с изражение, което не може да се предаде на нито един човешки език.

— В такъв случай, ваше преосвещенство — поде жандармерийският подофицер, — този човек не ни е излъгал? Ние го срещнахме. Стори ни се, че бяга. Спряхме го, за да разберем каква е работата, и намерихме среброто у него…

— И той ви каза — прекъсна го с усмивка епископът, — че му го е дало едно старо добродушно кюре, у което е прекарал нощта. Ясно, ясно. И вие ми го водите. Станало е просто недоразумение.

— Значи, да го пуснем, така ли? — попита подофицерът.

— Естествено — отвърна епископът.

Полицаите пуснаха Жан Валжан, който отстъпи крачка назад.

— Наистина ли ме пускат? — промълви той едва разбираемо, като насън.

— Да, свободен си, не чу ли? — каза единият полицай.

— Друже мой — поде епископът, — преди да си отидете, не забравяйте свещниците си. Вземете ги.

И той отиде до камината, взе двата сребърни свещника и ги подаде на Жан Валжан. Двете жени гледаха епископа, без да промълвят ни дума, без да направят нито едно движение, без да се опитат дори с поглед да го спрат.

Жан Валжан трепереше като лист. Съвсем объркан, той пое машинално двата свещника.

— А сега — каза епископът, — идете си с мир. Добре, че се сетих, когато дойдете друг път, друже мой, няма нужда да минавате през градината. Винаги можете да влезете или да излезете през пътната врата. Тя се затваря само с мандало — и денем, и нощем.

После той се обърна към полицаите:

— Вие сте свободни, господа.

Полицаите се оттеглиха.

Жан Валжан едва се крепеше на краката си от вълнение.

Епископът се приближи до него и му каза тихо:

— Не забравяйте, никога недейте забравя, че ми обещахте да използувате тези пари, за да станете почтен човек.

Жан Валжан го гледаше слисан: той не си спомняше да е обещавал каквото и да е. Епископът произнесе особено натъртено тези думи. Той добави с доста тържествен тон:

— Жан Валжан, братко мой, вие не принадлежите вече на злото, а на доброто. Аз откупвам душата ви. Изтръгвам я от черните мисли, отнемам я от духа, който я води към гибел, и я предавам на Бога.

XIII
Малкия Жерве

Жан Валжан напусна града като подгонен. Той закрачи бързо през нивята; поемаше наслуки по първите срещнати пътища и пътеки, без да забележи, че постоянно се връща по стъпките си. Цялата сутрин броди така, без да хапне нищо и без да усети глад. Орляци нови усещания го обсаждаха. Изпитваше неясен гняв, без да си дава сметка срещу кого. Не би могъл да определи дали се чувствуваше трогнат или оскърбен. От време на време го обхващаше странно разнежване, с което се бореше, противопоставяйки му ожесточението, натрупано през последните двадесет години. Това душевно състояние го изнуряваше. Той наблюдаваше с тревога как се разклаща в душата му страшното спокойствие, породено от наложеното му несправедливо наказание. Питаше се какво ли ще се появи на негово място. В известни мигове предпочиташе дори да беше останал още в затвора с пазачите, вместо да изживее това, което му се случи. Нямаше да бъде така разстроен. Макар че беше късна есен, тук-таме в живите плетища, край които минаваше, стърчаха закъснели цветя, чийто мирис събуждаше у него спомени от детството му. Тези спомени бяха едва ли не непоносими: толкова отдавна не бяха спохождали паметта му.

Така през целия ден го преследваха мисли, които мъчно биха могли да се предадат с думи.

Когато слънцето започна да клони към заник, удължавайки сянката и на най-малкото камъче, Жан Валжан седна зад един храст в съвършено безлюдната червеникава равнина. На хоризонта се синееха само Алпите. Нищо друго. Не се виждаше дори някоя селска камбанария. Жан Валжан беше на около три левги от Дин. На няколко крачки от храсталака лъкатушеше пътечка, която пресичаше полето.

Сред мрачните мисли, безспорно засилващи неприятното впечатление, което дрипите му биха могли да направят на всеки срещнат, Жан Валжан дочу весел глас.

Той се обърна. По пътечката идваше малко савойче на около десетина години, което пееше, метнало гъдулка през рамо и кутия за съсели на гърба. Едно от тия жизнерадостни и безобидни малчуганчета, които обикалят от село на село с продупчени на коленете панталонки.

Без да престава да пее, детето се спираше сегиз-тогиз и си играеше на кокалчета с няколко монети — навярно цялото му богатство, — които държеше в шепата си. Между тях проблясваше една монета от четиридесет су.

Детето не забеляза Жан Валжан. То се спря край храста и подхвърли шепата петачета, които досега беше улавяло много сръчно с опакото на ръката си.

Този път обаче монетата от четиридесет су му се изплъзна и се изтърколи към храста, близо до Жан Валжан.

Той я настъпи с крак.

Но детето беше проследило с поглед монетата си и го видя.

То не се учуди ни най-малко и се приближи до него.

Мястото беше съвсем безлюдно. Докъдето поглед стига, не се виждаше никой по пътеката или на полето. Чуваха се само далечните крясъци на ято прелетни птици, които прекосяваха небето на огромна височина. Детето стоеше с гръб към слънцето, което вплиташе златни нишки в косите му и заливаше с кървави отблясъци свирепото лице на Жан Валжан.

— Господине — обърна се към него малкото савойче с обичайната детска доверчивост, изтъкана от невежество и невинност, — а моята монета?

— Как се казваш? — попита Жан Валжан.

— Малкия Жерве, господине.

— Махай се оттук! — изръмжа Жан Валжан.

— Господине — повтори момчето, — върнете монетата ми!

Жан Валжан наведе глава, без да отговори.

— Искам си монетата, господине — настоя детето.

Жан Валжан не откъсваше поглед от земята.

— Монетата ми! — извика савойчето. — Бялата ми монета! Парите ми!

Жан Валжан като че ли не го чуваше. Детето хвана яката на дрехата му и го разтърси. Същевременно то се мъчеше да отмести огромната подкована обувка, затиснала съкровището му.

— Искам си монетата! Моята монета от четиридесет су!

То се разплака. Жан Валжан вдигна глава, без да стане. Очите му бяха мътни. Той изгледа учудено детето, протегна ръка към тоягата си и извика страшно:

— Кой е тук?

— Аз съм, господине — отвърна детето — аз, Малкия Жерве, аз! Аз! Върнете ми, моля ви се, моите четиридесет су! Отместете крака си, господине, моля ви се!

После детето се ядоса и макар че беше такова мъничко, каза едва ли не заплашително:

— Ще махнете ли най-сетне крака си? Отместете крака си, чувате ли!

— А! Ти още ли си тук! — извика Жан Валжан и се изправи рязко, без да отмести крака си от монетата. — Ще се махнеш ли най-сетне?

Детето го погледна уплашено, разтрепера се от глава до пети, постоя зашеметено няколко секунди и после се спусна да бяга с все сили, без да посмее да се обърне или да извика.

Но когато измина известно разстояние, то се задъха и се принуди да спре. Хлипанията му достигнаха до потъналия в мисли Жан Валжан.

След няколко минути Малкия Жерве не се виждаше вече.

Слънцето залезе.

Мрак се спусна около Жан Валжан. Той не беше ял през целия ден. Изглежда, че го тресеше.

Откакто детето се беше скрило в далечината, той продължаваше да стои прав, без да помръдне от мястото си. Дишаше тежко, на дълги неравни интервали. Втренчил поглед на десет-дванадесет крачки пред себе си, той като че ли разглеждаше с дълбоко внимание очертанията на някаква синя фаянсова отломка, попаднала случайно в тревата. Внезапно потръпна, почувствувал вечерния хлад.

Нахлупи ниско каскета над челото си, загърна и закопча машинално дрехата си, пристъпи напред и се наведе да вземе тоягата си.

В същия миг съгледа монетата от четиридесет су, наполовина забита в земята от обувката му. Тя блестеше между камъните.

Сякаш електрически ток го разтърси.

— Какво е това? — процеди той през зъби.

После отстъпи три крачки назад и се спря, без да може да откъсне поглед от лъскавото петънце, върху което до преди малко стоеше кракът му, сякаш това светло кръгче в мрачевината беше отворено око, втренчено в него.

След няколко минути се наведе треперещ над монетата, сграбчи я, изправи се и обходи с поглед равнината, озъртайки се на всички страни и тръпнещ като подплашен див звяр, дирещ убежище.

Не видя нищо. Нощта настъпваше, прибулената равнина лъхаше хлад, гъсти виолетови мъгли се надигаха в здрача.

Той въздъхна дълбоко и закрачи бързо в същата посока, в която беше изчезнало детето. След стотина крачки се спря и се огледа, но не видя нищо.

Тогава завика с все гърло:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Млъкна и зачака.

Никакъв отговор.

Полето пустееше мрачно. Околовръст — гола шир. Нищо освен мрак, в който се губеше погледът му, нищо освен тишина, в която се губеше гласът му.

Духаше леден вятър, под който заобикалящите го предмети оживяваха зловещо. Дръвчетата разклащаха хилавите си ръце с невъобразима ярост. Като че ли заплашваха и преследваха някого.

Жан Валжан пак закрачи. После се затича, като се спираше от време на време и викаше в пустошта с неописуемо зловещ и отчаян глас:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Разбира се, дори и да го чуеше, детето би се изплашило и не би посмяло да се покаже. Но по всяка вероятност то беше вече твърде далеч.

Срещна един свещеник на кон. Приближи се до него и го попита:

— Отче, не видяхте ли по пътя едно дете?

— Не — отвърна свещеникът.

— Малко момче, на име Малкия Жерве.

— Никого не съм срещал.

Жан Валжан извади от раницата си две монети от по пет франка и ги даде на свещеника.

— Отче, вземете тези пари за вашите бедни. Едно момченце, отче, около десетгодишно, с кутия на гърба и гъдулка през рамо. Вървеше по пътя. От ония, савойчетата, нали знаете?

— Не съм го виждал.

— Малкия Жерве. Дали случайно не е от тия села? Не бихте ли могли да ми кажете?

— Ако се съди по думите ви, друже, личи, че момчето не е от тоя край. Минават такива хлапета из страната, но никой не ги познава.

Жан Валжан извади поривисто още две монети от по пет франка и ги подаде на свещеника.

— За бедните ви — каза той и прибави, като че не на себе си: — Отче, накарайте да ме арестуват. Аз съм крадец.

Свещеникът пришпори бързо коня си и се отдалечи, обезумял от страх.

А Жан Валжан се втурна в първоначалната посока.

Той измина така доста дълъг път, оглеждайки се, викайки, зовейки, но не срещна вече никого. Два-три пъти се затича към някакъв силует в полето, който му заприлича на легнало или клекнало човешко същество. Оказваха се винаги храсти или скали, наравно със земята. Най-сетне стигна до едно място, където се кръстосваха три пътеки, и се спря. Луната изгря. Той огледа надалеч хоризонта и извика за последен път:

— Малък Жерве!

Гласът му угасна в мъглата, без да събуди дори ехо. Той прошепна още веднъж: „Малък Жерве!“, но със слаб, почти неразбираем глас. Това беше последното му усилие. Краката му се подкосиха внезапно, като че ли някаква невидима сила се стовари изведнъж върху него с цялата тежест на нечистата му съвест. Той се отпусна изнемощял върху един голям камък, зарови юмруци в косите си, свря лице в коленете си и простена:

— Аз съм окаяник!

Тогава сърцето му сякаш се разтвори и той заплака. Заплака за първи път след деветнадесет години.

Видяхме, че когато Жан Валжан излезе от дома на епископа, той се бе отърсил от всичките си досегашни мисли. Не съзнаваше какво точно става в него. Въставаше срещу ангелската постъпка и благите думи на стареца. „Вие ми обещахте да станете почтен човек! Откупвам душата ви и я предавам на всевишния!“ Тези думи постоянно звучаха в паметта му. Той противопоставяше на неземното добросърдечие на епископа гордостта, която се издига у нас като твърдина на злото. Чувствуваше смътно, че опрощението на свещеника беше най-мощният пристъп, най-опасното нападение, на което е бил изложен досега, че неговата суровост ще остане занапред непоклатима, ако устои на това милосърдие. А ако отстъпи, ще трябва да се прости с ненавистта, която другите хора вливаха в душата му в продължение на двадесет години с постъпките си, ненавист, която му доставяше мрачно удовлетворение. Този път трябваше да победи или да бъде победен, започнала беше борбата, титаническата и решителна борба между неговото озлобление и добротата на този човек.

Той вървеше, залитайки, опиянен от тази нова светлина. Имаше ли ясна представа как щеше да се отрази върху него случилото се в Дин, докато крачеше така с блуждаещ поглед? Чуваше ли тайнствения глас, който предупреждава и натрапчиво преследва духа в някои моменти от живота? Нашепваше ли му някой на ухото, че преди малко е преживял съдбоносен за бъдещата си участ час, че занапред за него няма да има среден път, че ако не стане най-добрият, ще бъде непременно най-злият човек, че сега трябва, така да се каже, или да се издигне по-високо от епископа, или да падне по-ниско от последния каторжник, че ако желае да стане добър, ще трябва да се превърне в ангел, а ако иска да си остане зъл, ще трябва да се превърне в чудовище?

И тук се налага да си зададем въпросите, които поставихме по-рано. Съзнаваше ли той, макар и неясно, душевното си състояние? Нещастието безспорно развива ума. Ние говорихме вече за това. Но едва ли все пак Жан Валжан можеше да проумее ясно всичко, което излагаме тук. Ако тези мисли го спохождаха, то те го осеняваха съвсем бегло, без той да ги схваща напълно. Те само го хвърляха в непоносим, мъчителен смут. На излизане от безчовечното черно мъчилище, наречено каторга, епископът бе наранил душата му, както ярката светлина наранява зрението ни, когато внезапно излезем от тъмно помещение. Възможният безупречен и лъчезарен живот, който му се предлагаше занапред, го изпълваше с трепет и тревога. Той не знаеше доколко беше навлязъл по този път. Като кукумявка, пред чийто взор блясва ненадейно слънчевият изгрев, каторжникът стоеше зашеметен и почти ослепен от сиянието на добродетелта.

Едно беше сигурно — без сам да подозира, той не беше вече същият човек, всичко в него бе променено, не беше в негова власт да върне назад казаните от епископа думи, нито да им попречи да го вълнуват.

В такова душевно състояние той срещна Малкия Жерве и открадна неговите четиридесет су. Защо? Навярно и сам не би могъл да обясни. Не беше ли това последното проявление, отчаяният напън на нечестивите мисли, които беше донесъл от каторгата, последният порив под въздействие на така наречената в статиката „инерция“? Възможно е, но може би и да не беше точно така. Нека се изразим по-простичко. Не лично той, не човекът беше присвоил парите, а звярът беше стъпил безразсъдно, по навик, по инстинкт върху монетата, докато разумът му се бъхтеше сред толкова нови и непознати, натрапчиви мисли. Когато съзнанието му се пробуди и видя постъпката на звяра, Жан Валжан се стъписа потресен и възкликна ужасен.

Защото — странно явление, възможно само при неговото душевно състояние, — открадвайки парите на детето, Жан Валжан извърши нещо, на което вече не беше способен.

Това последно злодеяние оказа във всеки случай решително въздействие върху него. То разкъса мигновено хаоса, който бушуваше в ума му, и го победи, като отдели на една страна натрупания мрак, а на друга — новоизгрялата светлина и подействува на разстроената му душа както някои химически реактиви действуват на мътна смес, утаявайки единия съставен елемент и избистряйки другия.

В първия миг, преди да се е опомнил и размислил, загубил ума и дума като подгонен злосторник, той се опита да намери детето, за да му върне парите. После, когато разбра, че това е невъзможно и напразно, се спря покрусен. В момента, когато възкликна: „Аз съм окаяник!“, той се видя такъв, какъвто беше, но сега така се беше отърсил вече от себе си, като че ли се беше превърнал само в дух, а пред него, в плът и кръв, с тояга в ръка и дреха до кръста, с натъпкана с крадени вещи раница на гърба, с мрачно, решително лице и изпълнена с гнусни помисли душа, стоеше противният каторжник Жан Валжан.

Прекомерното страдание беше развило у него, както вече казахме, известна склонност към халюцинации. Яви му се видение. Пред него действително застана Жан Валжан със зловещото си изражение. Клетникът едва не се запита кой ли е този човек и се отвърна ужасен от него.

Мозъкът му беше страшно напрегнат и същевременно невероятно спокоен: състояние на толкова дълбока унесеност, че действителността потъва в нея. Човек не вижда вече околните предмети, а вижда извън себе си, като нещо реално, образите, породени от мисълта му.

И така, застанал лице с лице със самия себе си, Жан Валжан се съзерцаваше; отвъд привидението, в тайнствена дълбочина, блестеше нещо, което отначало му се стори факел. Но когато се вгледа по-внимателно в тази светлина, която грееше пред съвестта му, той различи човешки очертания. Епископът беше факелът.

Съвестта му разгледа последователно двамата мъже, изправени пред нея — монсеньор Биенвьоню и Жан Валжан. Никой друг освен епископа не би могъл да преобрази каторжника. По силата на едно от тия странни въздействия, свойствени на подобни състояния на унес, докато траеше тази халюцинация, епископът постепенно нарастваше, все по-лъчезарен, а Жан Валжан се смаляваше, все по-избледняващ. След миг той се превърна в сянка и внезапно изчезна. Остана само епископът.

Той изпълваше сега цялата душа на нещастника с великолепно сияние.

Жан Валжан плака дълго. Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете.

Докато плачеше, съзнанието му постепенно се проясняваше, озарено от необикновена, чародейна и същевременно страшна светлина. Миналият му живот, първото му прегрешение, дългото изкупление, външното му загрубяване, душевното му озлобление, освобождението му, подсладено от толкова отмъстителни кроежи, случилото се у епископа и последната му постъпка — откраднатите четиридесет су от едно дете, престъпление още по-мерзко и по-чудовищно, защото беше извършено след опрощението на епископа, всичко това изплува в мисълта му с пълна яснота, но в съвсем непозната светлина. Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна мека светлина заливаше и живота, и душата му. Като че пред него стоеше сатаната, окъпан в райски лъчи.

Колко часа плака така? Какво направи, когато се успокои? Къде отиде? Никой никога не разбра. Само едно нещо изглежда достоверно: същата нощ тогавашният кочияш на дилижанса от Гренобъл, който пристигна в Дин към три часа сутринта, видял, пресичайки епископската улица, някакъв човек, коленичил молитвено в мрака на паважа пред дома на монсеньор Биенвьоню.