Виктор Юго
Клетниците (19)

II
Един от кървавите призраци на онова време

Ако някой би се отбил през същата епоха в малкото градче Вернон и би минал по хубавия зидан мост, който по всяка вероятност скоро ще бъде сменен с някоя отвратителна металическа плетеница; би съгледал, навеждайки се през парапета, един петдесетинагодишен мъж с кожен каскет на глава, с панталон й куртка; от грубо сиво сукно с пожълтяла нашивка, която преди години сигурно е била червена лента; с дървени обувки, загорял от слънцето, с едва ли не черно лице и почти съвсем бели коси, с широк белег на челото, спускащ се чак до бузата му, приведен, прегърбен, преждевременно състарен. Той сновеше, кажи-речи, по цял ден с мотика или градинска ножица в ръка из един от заградените със стени терасовидни парцели: край моста, върху левия бряг на Сена — пленителни дворчета, обрасли с цветя, които бихте взели за градини, ако бяха по-големи, или за букети, ако бяха по-малки. Всички парцели граничат в долния си край със Сена и завършват с къща в горния край. Мъжът с куртката и дървените обувки, за когото споменахме, обитаваше през 1817 година най-скромната къщурка с най-тясното дворче. Той живееше там уединен, самотен, в мълчание и беднота заедно със своята прислужница — нито селянка, нито гражданка, нито много млада, нито много стара, нито хубава, нито грозна. Квадратният парцел, който той наричаше градина, се славеше в градчето с хубавите цветя, отглеждани в него. Цветята бяха единственото занимание на този човек.

С много труд, упорство, грижи и обилно поливане той беше успял да сътвори след твореца няколко сорта лалета и гергини, забравени като че ли от природата. Беше изобретателен и преди Суланж Боден се беше сетил да засажда редки и ценни американски и китайски храсти върху рохкава пръст от изтравничета. Още от тъмни зори лете сновеше из пътечките на градината си, разсаждаше, подкастряше, плевеше, поливаше, разхождаше се сред цветята с благо, печално и примирено изражение, а понякога стоеше с часове неподвижен, унесен в мисли, заслушан в песента на скрито в клоните птиче, в чуруликането на някое дете в съседна къща или вперил поглед във върха на стрък трева или капчица роса, блеснала като скъпоценен камък на слънчевите лъчи. Хранеше се скромно, пиеше по-често мляко, отколкото вино. Беше толкова кротък, че отстъпваше на всяко хлапе и дори прислужницата си позволяваше да му се сопва. От стеснителност изглеждаше едва ли не див, излизаше рядко и се срещаше само с бедните, които чукаха на прозореца му, или със свещеника си, стария добросърдечен абат Мабьоф. Обаче, ако който и да е жител на градчето или някой външен посетител пожелаеше да се полюбува на лалетата и розите му и позвънеше на вратата на скромното му жилище, той го приемаше с усмивка. Този именно мъж беше лоарският разбойник.

Ако някой би прочел същевременно военните мемоари, биографиите, бюлетините на великата армия или вестник „Монитьор“, едно име, което се среща доста често, би привлякло навярно вниманието му — името на Жорж Понмерси. Съвсем млад, Жорж Понмерси беше зачислен като прост войник в Сентонжкия полк. Избухна революцията. Сентонжкият полк влезе в състава на Рейнската армия. Защото бившите кралски полкове запазиха имената на съответните провинции дори след падането на монархията и се превърнаха в бригади едва в 1794 година. Понмерси се сражава в Шпайер, Вормс, Нойщад, Туркхайм, Алцей, Майнц, зачислен в ариергарда на Ушар, който бе съставен от двеста души. Той беше един от двадесетте храбреци, които устояха на напора на целия корпус на Хесенския принц зад старото Андернахско укрепление, и се оттегли, за да се присъедини към останалата част от армията едва когато неприятелското оръдие проби насипа от гребена до основата му. Той се сражава при Маршиен и Мон-Палисел под командата на Клебер и картеч раздроби ръката му. После премина на италианската граница и беше един от тридесетте гренадири, които, командувани от Жубер, отбраняваха Тенденския проход. След битката Жубер бе произведен генерал-адютант, а Понмерси — подпоручик. Понмерси се сражава редом с Бертие под оръдейния огън в паметния ден при Лоди, по повод на което Наполеон каза:

— Бертие бе топчия, кавалерист и гренадир.

Той видя как падна бившият му генерал Жубер при Нови, тъкмо в момента, когато с вдигната сабя викаше:

— Напред!

Натоварен с военно поръчение ведно с ротата си в някаква гемия, която отиваше от Генуа до не си спомням вече кое пристанище, той беше обсаден от седем-осем английски кораба. Генуезецът, капитан на гемията, поиска да хвърли оръдията в морето, да скрие войниците между двете палуби и да се промъкне като търговски кораб. Понмерси накарал да развеят трицветния флаг на върха на мачтата и минал гордо под изстрелите на британските фрегати. Двадесет левги по-нататък дързостта му нараснала ще повече и той нападнал и пленил с гемията си голям английски кораб, откарващ войски в Сицилия и така претоварен с хора и коне, че бил потънал във водата почти до палубата. В 1805 година Понмерси служеше в дивизията на Малер, която отне Гюнцбург от ерцхерцог Фердинанд. При Ветинген под град от куршуми той изнесе на ръце смъртоносно ранения в главата полковник от девети драгунски полк Мопти. Отличи се при Аустерлиц, като взе участие в славното минаване в строй под неприятелския огън. Когато кавалерията на руската императорска гвардия смаза един батальон от четвъртия пехотински полк, Понмерси беше в числото на отмъстителите, които разбиха гвардията. Императорът го награди с кръст. Понмерси стана последователно свидетел на пленяването на Вюрмсер в Мантуа, на Мелас в Александрия, на Мак при Улм. Неговата част спадаше към осмия корпус на великата армия, която завзе Хамбург под командата на Мортие. После той мина в 55-ия пехотински, бивш Фландърски полк. При Ейлау се намираше в гробището, където героичният капитан Луи Юго, вуйчо на автора на тази книга, удържа сам с дружината си, състояща се от осемдесет и трима души, цели два часа напора на вражеската армия. Понмерси беше един от тримата измъкнали се живи от това гробище. Сражава се при Фридланд. После видя Москва, Березина, Люцен, Бауцен, Дрезден, Вахау, Лайпциг и теснините на Гелнхаузен. А после Мон-Мирай, Шото-Тиери, Краон, бреговете на Марна, бреговете на Ена и страшните позиции при Лаон. В Арне-льо-Дюк, вече капитан, той съсече със сабята си десет казаци и спаси този път не генерала, а ефрейтора си. Излезе цял накълцан от битката и само от лявата му ръка извадиха двадесет и седем счупени костици. Осем дни преди капитулацията на Париж той се смени със свой другар и мина от пехотата в кавалерията. Притежаваше качеството, което в стария режим се наричаше „двойно умение“, и боравеше еднакво добре като войник и със сабя, и с пушка, а като офицер — и с ескадрон, и с батальон. Хора, надарени с тази вродена похватност, образуваха специални войскови части, например драгуните, които са едновременно кавалеристи и пехотинци. Той придружи Наполеон на остров Елба. При Ватерло беше командир на ескадрон кирасири в бригадата на Дюбоа. Отне собственоръчно знамето на Люнебургския батальон и го хвърли, цял окървавен, в краката на императора. Нечия сабя бе разсякла лицето му, докато изтръгваше знамето. Императорът му извика доволен:

— Дерзай, полковнико, бароне, кавалер на „Почетния легион“!

— Благодаря от името на вдовицата ми, ваше величество — отвърна Понмерси.

Само един час по-късно той се строполи във вдлъбнатия път за Оен. Що за човек беше този Понмерси? Все същият лоарски разбойник.

Запознахме се донякъде с историята му. След Ватерло, измъкнат, както читателят си спомня, от вдлъбнатия път за Оен, Понмерси беше догонил армията, влачил се бе от санитарен фургон на санитарен фургон и се беше добрал до лагера край Лоара.

Реставрацията го прати в запаса с половин заплата, после го въдвори на местожителство, тоест под надзор, във Вернон. Крал Людовик XVIII, който смяташе за недействително всичко, извършено по време на Стоте дни на Наполеон, не призна нито званието му кавалер на „Почетния легион“, нито ранга му полковник, нито титлата му барон. Той от своя страна обаче не пропущаше нито един случай да се подпише „полковник барон Понмерси“. Имаше само един син фрак, но никога не излизаше, без да си закачи розетката от ордена на „Почетния легион“. Кралският прокурор го предупреди, че ще възбуди съдебно следствие срещу него за „незаконно носене на това отличие“. Когато един полуофициален посредник му предаде тази заплаха, Понмерси отвърна с горчива усмивка:

— Не зная дали аз съм престанал да разбирам френски, или вие говорите на друг език, но наистина не ви разбирам.

После в продължение на цяла седмица излизаше редовно със своя орден. Не се осмелиха да го безпокоят. Два-три пъти получи писма от военния министър и командуващия департамента генерал, адресирани до „господин майор Понмерси“. Той върна писмата неразпечатани. В същото време и Наполеон в Света Елена постъпваше така с посланията на сър Хъдсън Лоу, адресирани до „генерал Бонапарт“. Понмерси беше така предан на императора, че нека читателят ни позволи неблагопристойния израз, дори в заплюването на враговете следваше неговия пример.

И в Рим на времето някои картагенски войници, които носеха в гърдите си частица от душата на Ханибал, отказваха да поздравят Фламиниус.

Една сутрин Понмерси срещна кралския прокурор по улицата във Вернон, приближи се до него и му каза:

— А разрешавате ли ми, господин прокурор, да нося белега на раната си?

Единственият му доход беше жалката му половин заплата на командир на ескадрон. Беше наел във Вернон най-малката къщичка. Живееше сам. Видяхме вече как. По време на империята между две войни беше намерил време да се ожени за госпожица Жилнорман. Старият буржоа, възмутен в дъното на душата си, все пак беше дал съгласието си с недоволна въздишка.

— И най-добрите семейства сега са принудени да се съгласяват с такива бракове! — беше заявил той.

През 1815 година госпожа Понмерси, възхитителна във всяко отношение жена, умна и надарена с редки качества, напълно достойна за своя съпруг, умря и остави едно дете. Това дете би могло да радва полковника в неговата самота, но дядото властно беше изискал внука си, заявявайки, че ако не му го дадат, ще го лиши от наследство. В интерес на момченцето бащата отстъпи и понеже му бе отнета възможността да вижда детето си, той обикна цветята.

Той впрочем се беше отказал от всичко и нито се бунтуваше, нито се занимаваше с подмолна дейност. Мислите му бяха заети с безобидното ежедневие и с великото минало. Времето му минаваше в очакване да цъфне някой карамфил или в спомени за Аустерлиц.

Господин Жилнорман не поддържаше никакви връзки със своя зет. Полковникът беше за него „бандит“, а самият той беше за полковника „нищожество“. Господин Жилнорман никога не говореше за полковника, освен за да намекне подигравателно за „баронството“ му. Изрично бе уговорено, че Понмерси никога няма да се опита да види сина си, нито да го заговори, иначе ще му го върнат, лишен от наследство. За семейство Жилнорман Понмерси беше чумав. Те възнамеряваха да възпитат детето съгласно техните разбирания. Полковникът може би сбърка, като прие условията им, но той се преклони, смятайки, че постъпва правилно и че жертвува само себе си. Наследството на стария Жилнорман не беше кой знае колко голямо, но наследството на по-старата госпожица Жилнорман беше значително. Тази леля, останала мома, беше много богата по майчина линия и сестриният й син беше неин единствен наследник.

Детето се наричаше Мариус. То знаеше, че има баща и само толкова. Никой не му казваше нито дума за него. И все пак недоизказаните приказки, шушуканията, смигванията с очи в обществото, където го водеше дядо му, стигаха полека-лека до съзнанието на детето; то почна да се досеща за някои неща и понеже естествено се поддаваше на влиянието на окръжаващата го среда, то бавно започна да се просмуква и да се пропива с идеите и мненията, наситили атмосферата, която дишаше, и малко по малко почна да не мисли за баща си или да мисли за него със свито сърце и с чувство на срам.

Докато детето растеше така далеч от баща си, полковникът се измъкваше веднъж на два-три месеца, идваше тайно в Париж като избягал затворник и заставаше пред църквата „Сен-Сюлпис“ в часа, когато леля Жилнорман водеше Мариус на църковна служба. Там, треперещ да не би лелята да се обърне и да го съгледа, скрит зад някоя колона, неподвижен, сдържащ дъха си, той гледаше своя син. Покритият със зараснали рани воин се боеше от старата мома.

По този повод възникна връзката му с вернонския свещеник абат Мабьоф.

Този достопочтен отец беше брат на един църковен настоятел в „Сен-Сюлпис“, който много пъти беше наблюдавал мъжа, докато той се радваше мълком на детето си, и беше забелязал сълзите в очите му и белега на бузата му. Странният непознат, който изглеждаше така мъжествен, а плачеше като жена, беше направил силно впечатление на църковния настоятел. Лицето му се беше запечатало в съзнанието му. Когато отиде веднъж да види брат си във Вернон, той срещна на моста полковник Понмерси и позна в него посетителя на църквата „Сен-Сюлпис“. Настоятелят разказа на брат си разкритата тайна и двамата намериха повод да посетят полковника. Това посещение не беше последно. Полковникът, отначало много сдържан, постепенно разкри душата си и свещеникът и църковният настоятел узнаха тъжната му история. Те разбраха, че Понмерси бе пожертвувал личното си щастие заради бъдещето на своя син. Това породи у свещеника чувство на почит и жалост, а и полковникът от своя страна го обикна. Впрочем, когато стар свещеник и стар воин се случат искрени и добри, те се сближават и сприятеляват извънредно лесно. Те представляват всъщност един и същ човешки тип. Единствената разлика помежду им е, че единият служи предано на земното отечество, а другият — на небесното.

Два пъти годишно, на първи януари и на Свети Георги, Мариус пишеше на баща си под диктовката на леля Жилнорман официални писма, чийто текст можеше да се срещне във всеки писмовник. Господин Жилнорман беше направил само тази отстъпка. Бащата отговаряше с много нежни писма, които дядото пъхаше в джоба си, без дори да ги прочете.

III
Requiescant^[7]

 

Всички познания на Мариус за света се свеждаха до салона на баронеса Т. Това беше единственото прозорче, през което той можеше да надзърне в живота. Но това прозорче беше мрачно и през него проникваше повече студ, отколкото топлина, повече мрак, отколкото светлина. Детето, безгрижно и лъчезарно при влизането си в този странен мир, за кратко време помръкна и дори нещо още по-необичайно за невръстно създание, стана сериозно. Обкръжено от внушителни и странни личности, то се оглеждаше с дълбоко удивление. Всичко около него засилваше изумлението му. В салона на баронеса дьо Т. се срещаха стари достопочтени благородни дами, които се наричаха Матан, Ное, Левис, произнасяно там Леви, Камби, произнасяно там Камбиз. Тези стари лица и библейски имена се смесваха в съзнанието на детето с уроците му по вехтия завет, които то учеше наизуст, и когато ги видеше всичките, насядали в кръг около загасващия огън, осветени слабо от забулената в зелен абажур лампа, промълвящи изрядко по някоя тържествена или гневна дума, със строги профили, със сиви или бели коси, с дълги, отдавна излезли от мода рокли, чиито тъмни тонове почти се сливаха, малкият Мариус ги гледаше с разширени от страх очи и му се струваше, че вижда не жени, а влъхви и патриарси, не реални същества, а призраци.

Към тези призраци се прибавяха неколцина свещеници, обичайни посетители на старинния салон, както и неколцина благородници: маркиз дьо Сасне, личен секретар на госпожа дьо Бери, виконт дьо Валори, издаващ под псевдонима Шарл-Антоан оди с една и съща рима, преждевременно посивелият принц Бофрьомон с хубавата си духовита жена, чиито яркочервени кадифени тоалети със златни галони и големи деколтета освежаваха този мрак, маркиз дьо Кориолис д’Еспинуз, французинът, който имаше най-добър усет за „мярката в учтивостта“, граф д’Амадр, приветливо старче с двойна брадичка, и кавалерът дьо Пор-дьо-Ги, стълб на лувърската библиотека, наричана тогава кралски кабинет. Господин дьо Пор-дьо-Ги, плешив и доста състарен, без да бъде много възрастен, разказваше, че през 1793 година, когато бил шестнадесетгодишен, го изпратили в каторгата за отклонение от военна служба и го оковали до един осемдесетгодишен старец, епископ на Мирпоа, осъден също за дезертиране, но не от военните, а от духовническите си задължения. И двамата лежали в Тулон. Работата им се състояла в това да прибират нощем от ешафода главите и телата на гилотинираните през деня. Те отнасяли на гърбовете си кървавите обезглавени трупове и червените им каторжнически рубашки хванали корава кора на гърба — суха сутрин и влажна вечер. Подобни трагични разкази се чуваха непрекъснато в салона на госпожа дьо Т. Проклинайки Марат, гостите стигаха до възхвала на Трестайон.

Неколцина депутати, съвсем редки екземпляри, играеха тук обичайната си партия вист — господин Тибор дьо Шалар, господин Льомаршан дьо Гомикур и прочутият присмехулник от десницата господин Корне-Денкур. Кметът на Ферет с панталони до коленете на мършавите си нозе се отбиваше понякога в този салон, преди да отиде у господин Талейран. Той беше другар в забавленията на граф д’Артоа и в противовес на Аристотел, който се беше оставил Кампаспа^[8] да го яха, беше накарал танцьорката Гимар да пълзи пред него на четири крака и по този начин беше показал на историята как администраторът може да отмъсти за философа.

Колкото до свещениците, те бяха абат Алма, същият, на когото господин Лароз, негов сътрудник във вестник „Фудр“, казваше:

— Че кой е под петдесет години? Само неколцина голобради сополанковци!

Както и абат Льотурньор, кралски проповедник, абат Фресинус, още нито граф, нито епископ, нито министър, нито пер, който носеше вехто расо без копчета, и абат Керавьонан, свещеник в църквата „Сен-Жермен-де-Пре“. Освен това папският нунций монсеньор Маки, архиепископ в Низибис, а по-късно кардинал, забележителен с провесения си дълбокомъдрен нос, и още един монсеньор, който се кичеше със следните титли: абат Палмиери, висш духовник, един от седемте действителни протонотариуси на светлия престол, каноник на прочутата либерийска базилика, ходатай по светите дела, postulatore di santi, тоест по канонизирането; неговият пост се равняваше на един вид докладчик по просби, отнасящи се до отдела рай. Най-сетне двама кардинали — господин дьо ла Люзерн и господин дьо Клермон-Тонер. Кардинал дьо ла Люзерн беше писател и няколко години по-късно щеше да бъде удостоен с честта да пише статии в „Консерватьор“ редом с Шатобриан. Господин дьо Клермон-Тонер беше архиепископ в Тулуза и често идваше да прекарва лятото в Париж при племенника си маркиз дьо Тонер, който беше министър на марината и на войната. Кардинал дьо Клермон-Тонер беше дребничък весел старец, под чието расо се подаваха червени чорапи. Той се отличаваше със страстната си омраза към „Енциклопедията“ и със слабостта си към билярда; затова хората, които по онова време минаваха през някоя лятна вечер по улица Принцеса, където се намираше тогава частният дом на Клермон-Тонер, се спираха да послушат чаткането на топките и острия глас на кардинала, който казваше на своя конклавист монсеньор Котре, карнетки епископ in partibus^[9]:

— Отбележете, абате, ще правя карамбола!

Кардинал дьо Клермон-Тонер беше представен на госпожа дьо Т. от най-близкия си приятел господин дьо Роклор, бивш епископ на Санлис и един от четиридесетте академици. Господин дьо Роклор се отличаваше с високия си ръст и с редовното си посещение на Академията. През стъклената врата на съседната до библиотеката зала, където ставаха заседанията на Френската академия, любопитните можеха всеки четвъртък да се полюбуват на бившия епископ на Санлис, прясно напудрен, с виолетови чорапи, застанал обикновено прав, гърбом към вратата, вероятно за да покаже кокетната си якичка. Всички тези духовници, макар и повечето не само църковни служители, а и царедворци, допринасяха много за сериозния тон в салона на госпожа дьо Т., като петима перове — маркиз дьо Вибре, маркиз дьо Таларю, маркиз-д’Ербувил, виконт Дамбре и херцог дьо Валантиноа, подчертаваха аристократическия му облик. Този херцог дьо Валантиноа, макар че беше принц на Монако, тоест суверенен чуждестранен владетел, имаше такова високо мнение за Франция и за перската титла, че виждаше всичко през тяхната призма. Той именно казваше:

— Кардиналите са френските перове на Рим, а лордовете — френските перове на Англия.

Но тъй като в тази епоха революцията проникваше навсякъде, един обикновен буржоа даваше тон в гореописания феодален салон. В него царуваше господин Жилнорман.

Тук се събираше есенцията или квинтесенцията на реакционното парижко общество. Тук проявяваха подозрителност към всякакъв вид известност. Смятаха, че анархията има пръст във всяка репутация. Ако сред тях би влязъл Шатобриан, той би предизвикал същия ефект както и дядо Дюшен. Това правоверно общество проявяваше все пак известна търпимост към някои присъединили се на времето към републиката аристократи. Така например граф Бьоньо беше приет при условие, че ще поправи прегрешението си.

Днешните „аристократически“ салони не приличат вече на описания от нас. Сегашното предградие Сен-Жермен мирише на ерес. Сегашните роялисти — и това според нас е тяхно предимство — са демагози.

Понеже у госпожа дьо Т. се събираше най-отбрано общество, там господствуваше най-изтънчен и високомерен тон, прикрит зад прекалено изострена вежливост. Привичките на неговите посетители издаваха небрежна изисканост, в която прозираше старият погребан, но все още жив режим. Някои от тези привички, особено в говора на гостите, изглеждаха странни. Повърхностният познавач би сметнал за провинциализми известни изрази, които всъщност бяха архаизми. Наричаха например някоя дама „госпожа генералшата“. Можехте да чуете даже „госпожа полковничката“. Пленителната госпожа дьо Леон, вероятно от уважение към паметта на херцогиня дьо Лонгвил и херцогиня дьо Шеврьоз, предпочиташе това обръщение пред собствената си княжеска титла. Маркиза дьо Креки също се бе нарекла „госпожа полковничката“.

Това именно малко и изтънчено общество изнамери, говорейки интимно с краля в Тюйлери, да се обръща към него в трето лице с по-изисканото „кралят“ вместо „ваше величество“, смятайки, че обръщението „ваше величество“ е било осквернено от узурпатора.

Правеха смело преценки за фактите и хората. Осмиваха века и това ги освобождаваше от задължението да го разберат. Поддържаха със сензации учудването си от епохата, споделяха помежду си чутото и виденото. Матусалем^[10] просвещаваше Епименид^[11]. Глухият осведомява слепия. Обявяваха за несъществуващо времето, изтекло след Кобленц. Също както Людовик XVIII беше по Божие благоволение достигнал „двадесет и петата година“ от царуването си, така и емигрантите се считаха по право в двадесет и петата година на своята пролет. Първа младост.

Всичко беше в пълна хармония. Животът течеше едва-едва. Думите напомняха дихание, вестникът, в пълно съответствие със салона, напомняше папирус. Идваха и млади хора, но и те изглеждаха, кажи-речи, умрели. Дори слугите в преддверието бяха възстарички. На тези отдавна отшумели благородници прислужваха хора, подобни на тях. Всичко тук оставяше впечатление, че отдавна е изживяло времето си, но упорито се дърпа назад от гроба. Съхранявам, съхраняване, съхранител — едва ли не целият им речник се свеждаше до тия думи. Важното беше „да не замиришат на мърша“. В мненията на тези достопочтени събеседници се чувствуваше известна запареност, идеите им миришеха на камфор; мир на мумии. Господарите — балсамирани, прислужниците — препарирани.

Една стара маркиза, емигрирала и напълно разорена, имаше само една прислужница, но въпреки това продължаваше да казва: „Моите хора.“

С какво се занимаваха в салона на госпожа дьо Т.? Всички бяха „ултра“.

Да бъдеш „ултра“. Макар че това явление не е напълно изчезнало, самата дума днес вече е лишена от стария си смисъл. Ще се опитаме да я обясним.

Да бъдеш „ултра“, ще рече да си краен във всичко. Да нападаш скиптъра в името на трона и митрата в името на олтара. Да слагаш пръти в колелата на собствената си кола, да риташ собствения си впряг, да негодуваш срещу кладата, че не пече на достатъчно силен огън еретиците, да упрекваш идола, че не е достатъчно идол, да оскърбяваш в изблик на почит, да намираш, че папата не е достатъчно папа, че кралят не е достатъчно царствен, че нощта е прекалено светла. Да оспорваш белотата на алабастър, на снега, на лебеда, на лилията. Да бъдеш толкова горещ привърженик на нещо, че да се превърнеш в негов враг, да бъдеш толкова упорито „за“ нещо, че да се обърнеш „против“ него.

Този непримирим дух на крайностите беше характерен за първата фаза на Реставрацията.

Няма епоха в историята, сходна с краткия период, който почва в 1814 година и свършва в 1820 с идването на власт на господин дьо Вилел, дейния представител на десницата. Тези шест години представляват изключителен период, шумен и едновременно мрачен, огрян сякаш от утринни зари, но същевременно потопен в сянката на големите бедствия, които още стърчаха на хоризонта и бавно потъваха в миналото. Един малък свят гъмжеше в тази смесица от светлина и сянка, едновременно нов и стар, смешен и тъжен, младежки и старчески, който си търка сънено очите. Връщането от чужбина толкова много напомня събуждане от сън.

Ограничен кръг хора, които гледаха Франция с раздразнение, докато тя ги гледаше с насмешка. Улиците бяха пълни със стари добродушни бухали-маркизи, завърнали се и завръщащи се от емиграция „бивши хора“, изненадани от всичко, славни благородници, едновременно радостни и натъжени при завръщането си във Франция; щастливи, че виждат наново отечеството си, и отчаяни, че не намират вече своята монархия. Потомците на кръстоносците презираха аристокрацията на меча с нейните извоювани по време на империята титли. Историческите родове не виждаха вече смисъла на историята. Синовете на съратниците на Карл Велики се извръщаха от съратниците на Наполеон. Не щадяха дори оръжието. Гавреха се с меча на Фонтьоноа, наричайки го ръждясало желязо, с омразния вече меч на Маренго, принизен до „шашка“. По-отдавнашното минало се отричаше от вчерашното минало. Хората бяха загубили усет за великото и за комичното. Един стигна дотам, че нарече Бонапарт Скапен^[12]. Този свят вече не съществува. Пак повтаряме, нищо, абсолютно нищо от него не е оцеляло до наши дни. Когато измъкнем някоя фигура из него и се помъчим да го съживим мислено, той ни се струва непонятен като допотопен свят. Защото действително го отнесе потоп. Той изчезна под две революции. Колко са могъщи вълните на идеите! Колко бързо заливат подлежащото на унищожение и погребване, издълбавайки шеметни бездни!

Така изглеждаха салоните през тези далечни и наивни времена, когато господин Мартенвил минаваше за по-остроумен от Волтер.

Тези салони си имаха собствена литература и своя политическа програма. Вярваха във Фиеве; думата на господин Ажие беше закон. Коментираха съчиненията на господин Колне, публицист и букинист от кея Малаке. Наполеон беше само едно: корсиканско страшилище. Въведеният по-късно в историята господин маркиз дьо Буонапарте, генерал-лейтенант от кралските войски, представлява отстъпка в полза на духа на епохата.

Тези салони не останаха дълго съвсем праволинейни. Още от 1818 година в тях се появиха доктринери с обезпокоителни отсенки в убежденията си. Те като че се извиняваха, че са роялисти. Доктринери, които като че ли се срамуваха от това, с което се гордееха крайните. Бяха умни, умееха да мълчат. Политическите им догми бяха колосани с порядъчна доза самомнителност. Техният успех бе сигурен. Злоупотребяваха — не без полза — с белите връзки и закопчаните догоре сюртуци. Вината или нещастието на доктринерската партия беше, че създаде поколение от млади старци. Те вземаха пози на мъдреци. Мечтаеха да присадят умерената власт върху принципа на крайния абсолютизъм. Противопоставяха — понякога много умно — консервативния либерализъм на разрушителния либерализъм. Казваха:

— Пощадете роялизма! Той оказа не една услуга. Възвърна традицията, култа, религията, уважението. Отличава се с вярност, смелост, доблест, любов, преданост. Присъединява, макар и неволно, към новото величие на нацията вековното величие на монархията. Той греши, като не разбира революцията, империята, славата, свободата, напредничавите идеи, младите поколения, новия век. Но ако той е виновен спрямо нас, нима ние не сме също толкова виновни спрямо него? Не сме ли наследници на революцията? В такъв случай трябва да разбираме всичко. Опълчването на либерализма срещу роялизма е лишено от смисъл. Каква грешка! Какво заслепление! Възможно ли е революционна Франция да престане да тачи многовековна Франция, собствената си майка, самата себе си! Не отричахме ли след пети септември^[13] монархическата аристокрация, също както след осми юли^[14] отричаха императорската аристокрация? Ако те са несправедливи спрямо орела, нима ние не сме несправедливи към хералдическата лилия? Постоянно ли трябва да преследваме нещо? Толкова ли бе належащо да снемаме позлатата от короната на Людовик XIV и да изстъргваме герба на Анри IV? А сега се подиграваме на господин дьо Воблан, задето заличавал монограма на Наполеон от Йенския мост! Какво прави той? Същото, което вършихме и ние.

Буван е точно толкова наш, колкото и Маренго. Хералдическите лилии са не по-малко наши от Наполеоновия монограм. Всичко това е наше наследство. Защо да го подценяваме? Не трябва да се отричаме от отечеството както в миналото, така и в настоящето. Защо да не приемем цялата история? Защо да не обичаме Франция цяла-целеничка?

По този начин доктринерите критикуваха и същевременно защищаваха роялизма, който посрещаше с недоволство критиката им и изпадаше в ярост от защитата им.

Крайните сложиха своя отпечатък върху първата фаза на роялизма. Конгрегацията беляза втората. Ловкост смени необузданите страсти. Нека ограничим дотук скицата на епохата.

В развоя на своя разказ авторът на тази книга се натъкна на този интересен момент от съвременната история. Принуден беше да надзърне мимоходом в него и да набележи най-ярките отличителни черти на това непознато днес общество. Той ги нахвърля бегло, без каквото и да било лошо чувство или присмех. Топли, вълнуващи спомени — защото засягат майка му — го свързват с това минало. Впрочем, защо да не признаем, този малък свят не беше лишен от известно величие. Той може да буди усмивка у нас, но нямаме право нито да го презираме, нито да го ненавиждаме, защото той въплъщава някогашна Франция.

Мариус Понмерси се учи що-годе, подобно на всички деца. Когато излезе от опеката на леля Жилнорман, дядо му го повери на ползуващ се с добро име учител, представител на най-праволинейната класическа ограниченост. Едва разпъпилата юношеска душа мина от ръцете на тесногръда моралистка в ръцете на педантичен възпитател. След като завърши колежа, Мариус постъпи в юридическия факултет. Той беше фанатичен роялист и се отличаваше със строга нравственост. Не обичаше много дядо си, чиито непристойни шеги го смущаваха, и изпитваше мрачно безразличие към баща си.

Иначе беше пламенен, но сдържан юноша, благороден, великодушен, горд, дълбоко набожен, екзалтиран, суров в справедливостта си и саможив в целомъдрието си.

IV
Кончина на разбойника

Мариус завърши колежа точно по времето, когато господин Жилнорман напусна светския живот. Старецът се сбогува с предградието Сен-Жермен и със салона на госпожа дьо Т. и се установи в квартала Маре в къщата си на улица Фий-дю-Калвер. Освен вратаря той имаше още двама прислужника: камериерката Николет, заместничка на Маньон, и задъхания астматичен Баск, за когото споменахме по-горе.

В 1827 година Мариус навърши седемнадесет години. Когато се прибираше една вечер, дядо му го посрещна с писмо в ръка.

— Мариус — каза той, — утре ще заминеш за Вернон.

— Защо? — попита Мариус.

— За да видиш баща си.

Мариус потрепера. Много неща му бяха идвали на ум, но само не и това, че някой ден ще трябва да види баща си. Не би могло да му се случи нищо по-неочаквано, по-изненадващо и защо да не признаем, по-неприятно. Откъснал се веднъж, той беше принуден сега да влезе в съприкосновение с него. Тази среща не само му досаждаше, тя беше за него мъчителна тегоба.

Независимо от антипатията, породена от политическите убеждения, Мариус беше убеден, че баща му, „този кръвник“, както го наричаше господин Жилнорман, когато беше в добро настроение, изобщо не държи на него. Това беше съвсем очевидно, щом го беше изоставил и го беше дал на други. Понеже смяташе, че баща му не го обича, и самият той не се чувствуваше задължен да го обича. „Много просто!“ — мислеше си той.

Думите на господин Жилнорман го поразиха толкова силно, че той дори не попита за причината. Дядото поде:

— Изглежда, че е болен. Иска да те види.

После помълча малко и добави:

— Замини утре сутрин. Мисля, че в двора на странноприемницата „Фонтен“ има една кола, която тръгва в шест часа сутринта и пристига вечерта. Иди с нея. Той пише, че трябва да побързаш.

После смачка писмото и го пъхна в джоба си. Мариус би могъл да замине същата вечер и да бъде при баща си на следната сутрин. Дилижансът, който тръгваше през нощта за Руан от улица Булоа, минаваше през Вернон. Но нито господин Жилнорман, нито Мариус се сетиха да се осведомят за разписанието.

На другия ден привечер Мариус пристигна във Вернон. Жителите палеха вече свещите в къщите си. Той попита първия срещнат:

— Къде живее господин Понмерси?

Дълбоко в себе си той споделяше становището на Реставрацията и също не признаваше нито баронската титла, нито полковнишкия чин на баща си.

Показаха му къщичката. Той позвъни. Отвори му някаква жена с малка лампа в ръка.

— Господин Понмерси? — попита Мариус.

Прислужницата не се помръдна.

— Тук ли живее? — попита повторно Мариус.

Тя кимна утвърдително.

— Мога ли да говоря с него?

Жената поклати отрицателно глава.

— Но аз съм негов син — заяви Мариус. — Той ме очаква.

— Той не ви чака вече — каза жената.

Едва тогава Мариус забеляза, че лицето й е обляно в сълзи. Прислужницата му посочи вратата на една схлупена стаичка и той влезе.

В стаята, осветена от поставена върху камината лоена свещ, имаше трима мъже: единият прав, другият коленичил, третият проснат на земята, по риза. Проснатият на земята беше полковник Понмерси.

Лекарят и свещеникът, който се молеше, бяха другите двама.

Полковникът имаше от три дни мозъчно възпаление. В началото на заболяването си, обзет от мрачни предчувствия, той беше писал на господин Жилнорман с молба да види сина си. Състоянието му се бе влошило. Същата вечер, когато Мариус пристигна във Вернон, полковникът беше почнал да бълнува. Той беше станал от леглото си въпреки опитите на прислужницата да го задържи и се беше спуснал вън от стаята си, викайки:

— Синът ми още не идва! Ще отида да го посрещна?

После се беше строполил в антрето и беше издъхнал малко преди да дойде Мариус.

Извикаха лекаря и свещеника. Лекарят пристигна много късно. Свещеникът пристигна много късно. И синът пристигна много късно.

Под бледата светлина на свещта можеше да се различи върху мъртвешката буза на лежащия полковник една голяма сълза, плъзнала се от безжизненото му вече око. Погледът беше угаснал, но сълзата още не беше засъхнала. Сълзата, причинена от закъснението на сина.

Мариус се загледа в този мъж, когото виждаше за пръв и за последен път. Загледа се в неговото гордо, мъжествено лице, в отворените му, невиждащи вече очи, в белите коси, в силните крайници, прорязани на места от тъмни линии — белези от саби, и от червени звездички — следи от куршуми. Погледът му се спря на дълбоката зараснала рана. Бог слагаше сега своя отпечатък на благост върху белязаното от героизма лице. Мариус си помисли, че този човек е негов баща, че той е мъртъв, но не изпита никакво вълнение.

Беше опечален точно толкова, колкото пред който и да било покойник.

А в стаята цареше искрена, вълнуваща скръб. Прислужницата шумно хлипаше в единия ъгъл, свещеникът се молеше, едва сдържайки риданията си, лекарят триеше овлажнелите си очи. Дори и трупът плачеше.

Лекарят, свещеникът и прислужницата гледаха през сълзи Мариус, без да му кажат нито дума. Те го чувствуваха чужд: Мариус се смути, стана му съвестно, че стои така равнодушно пред трупа на баща си. Държеше шапката си в ръка. Изпусна я, за да остави впечатлението, че пръстите му са омаломощели от скръб.

Същевременно той се измъчваше от угризения и се презираше, че се държи така. Но нима беше виновен? Какво да прави, като не обичаше баща си?

Полковникът не беше оставил нищо. Продадената покъщнина едва покри разноските за погребението. Прислужницата намери едно листче, което предаде на Мариус. Полковникът беше написал собственоръчно следните няколко реда:

„За моя син. Императорът ме направи барон на бойното поле при Ватерло. Понеже Реставрацията ми оспорва тази титла, която съм заплатил с кръвта си, нека моят син я вземе и носи. Той безспорно ще бъде достоен за нея.“

Полковникът беше прибавил на гърба на листчето:

„В същата битка при Ватерло един сержант спаси живота ми. Той се казва Тенардие. Доколкото си спомням, държеше напоследък малко ханче в едно селце край Париж, Шел или Монфермей. Ако синът ми го срещне, нека направи за него всичко, каквото може.“

Не от благоговение към паметта на баща си, но от неопределеното чувство на почит към смъртта, на което е подвластно всяко човешко сърце, Мариус прибра листчето и го скри.

Нищо друго не остана от полковника. Господин Жилнорман се разпореди да продадат на един вехтошар шпагата и униформата му. Съседите опустошиха градината и изскубаха скъпите цветя. Другите насаждения трънясаха или изсъхнаха.

Мариус остана само четиридесет и осем часа във Вернон. Веднага след погребението той се върна в Париж и наново се залови с учението си, без да се сети за баща си, като че той изобщо не беше съществувал. Полковникът беше погребан два дни след смъртта си и три дни по-късно беше забравен от всички.

Мариус носеше траурна лента на шапката си и нищо повече.

V
Как една сутрешна литургия може да ви направи революционер

Мариус беше запазил набожните привички на детството си. Един неделен ден той отиде да чуе църковната служба в „Сен-Сюлпис“, в същия параклис на света Богородица, където го водеше леля му, когато беше малък. Този ден той беше по-замислен и по-разсеян от друг път и без да обърне внимание, застана зад една колона и коленичи върху облечено в утрехтско кадифе столче, на чието облегало се четеше името: „Господин Мабьоф, църковен настоятел“.

Църковната служба току-що беше започнала, когато пред него застана един старец и му каза:

— Това е моето място, господине.

Мариус побърза да се отдалечи и старецът се настани на столчето си.

Когато службата свърши, Мариус все още стоеше замислен на няколко крачки от него. Старецът се приближи пак и му каза:

— Извинете, господине, че ви вдигнах преди малко и че пак ви безпокоя. Навярно ме мислите за нахален, искам да ви обясня.

— Излишно е, господине — възрази Мариус.

— Не, не — поде старецът, — не бих желал да си съставите лошо мнение за мене. Знаете ли, аз много държа на това място. Струва ми се, че от него чувам по-добре службата. Защо ли? Ще ви кажа. Години наред съм виждал точно тук да идва през месец-два един мъж, един достоен, но злочест баща, който поради някакви семейни съображения нямаше друг начин да вижда детето си. Идваше тук в часа, когато обикновено довеждаха детето му в църквата. Детето дори не подозираше, че баща му е тук. То, горкото, може би изобщо не знаеше, че има баща. А бащата се криеше зад тази колона, за да не го видят. Гледаше детето си и плачеше. Обожаваше малкото момче. Клетият човек! С очите си съм го виждал. Това място оттогава стана за мене светиня и аз свикнах да слушам църковната служба оттук. Предпочитам го пред епитропската седалка, на която имам право като настоятел. Аз познавах донякъде този злочест баща. Той имаше тъст, богата балдъза, други роднини, не знам точно какви, които го заплашвали, че ще лишат сина му от наследство, ако се опита да го види. Той се беше пожертвувал, за да може един ден синът му да бъде богат и щастлив. Откъснали бяха баща от дете заради политически убеждения. Разбира се, аз уважавам политическите убеждения на всеки човек, но някои хора наистина прекаляват. Боже мой! Та нима само защото си се сражавал при Ватерло, имат основание да те смятат чудовище? Той беше полковник на Бонапарт. Умря, доколкото ми е известно. Живееше във Вернон, където брат ми е свещеник. Казваше се, как беше, Понмари ли, Монперси… Не на шега го бяха клъцнали със сабя, бога ми!

— Понмерси? — промълви Мариус пребледнял.

— Точно така, Понмерси. Да не би да сте го познавали?

— Господине — отвърна Мариус, — той беше мой баща.

Старият настоятел сключи ръце и възкликна:

— Ах, значи, вие сте били онова дете! Но, разбирасе, то вече трябва да е станало мъж. Тъй или иначе, клето дете, вие с право можете да кажете, че баща ви много ви е обичал.

Мариус хвана под ръка стария настоятел и го придружи чак до жилището му. На другия ден той каза на господин Жилнорман:

— Уговорихме се да отидем на лов с неколцина приятели. Ще ми позволите ли да замина за три дни?

— И за четири, ако искаш! — отвърна дядото. — Върви и приятно прекарване!

И като намигна, прошепна на дъщеря си:

— Любовно увлечение сигурно!

VI
Последици от срещата с един църковен настоятел

Малко по-нататък ще видим къде отиде Мариус. Той замина за три дни, а когато се върна в Париж, отиде право в библиотеката на юридическия факултет и поиска всички годишници на „Монитьор“.

Прочете от край до край годишнините на вестника, прочете и всички истории на републиката и империята, „Мемориала от Света Елена“, мемоари, вестници, бюлетини, прокламации. Погълна жадно всичко. Първия: път, когато срещна името на баща си в бюлетините на великата армия, цяла седмица се чувствуваше трескав. Срещна се с генералите, при които беше служил Жорж Понмерси, между другите и с граф X. Църковният настоятел Мабьоф, когото посети повторно, му разказа за живота на полковника във Вернон, за неговото усамотение, за цветята му, за жалката му пенсия. Мариус опозна напълно редкия, възвишен и благ човек, съчетание от лъв и агне, който беше негов баща.

Зает с тия проучвания, които отнемаха всичкото му време и поглъщаха всичките му мисли, той почти не виждаше вече Жилнорманови. Мяркаше се в часовете за хранене, но потърсеха ли го след това, никакъв го нямаше. Лелята мърмореше недоволно, а дядо Жилнорман се усмихваше:

— Чудо голямо! Дойде времето на девойчетата! — Понякога той добавяше: — Бре да се не види! Аз си мислех, че е краткотрайно увлечение, а то излезе бурна страст!

И действително беше страст.

Мариус беше почнал да боготвори баща си.

Успоредно с това във възгледите му се извършваше коренен прелом. Този прелом мина през много последователни фази. Понеже много умове на нашата епоха минаха по същия път, смятаме, че не е безполезно да проследим стъпка по стъпка отделните етапи и да се спрем на тях.

Надникнал бегло в историята, Мариус съвсем се обърка.

Дотогава република, империя бяха за него чудовищни думи. Републиката — изправена в здрача гилотина, империята — блеснала в нощта сабя. Той беше погледнал отблизо и с небивало изумление, примесено с радостна уплаха, беше съзрял там, където очакваше да намери хаотичен мрак, искрящи светила — Мирабо, Вернио, Сен-Жюст, Робеспиер, Камий Демулен, Дантон. Той беше видял и едно изгряващо слънце — Наполеон. И не можеше да се опомни. Отстъпваше, заслепен от толкова блясък. Постепенно, когато първото вълнение утихна, той свикна с ярката светлина, възприе трезво събитията, разгледа без трепет действуващите лица. Мисленият му взор обхвана ясно, благодарение на отдалечението, републиката в империята. Всички събития по време на тия два исторически периода ведно със замесените в тях хора се сведоха за него в два факта с огромно значение: републиката — възвръщане суверенните граждански права на народа, империята — установяване в Европа на суверенитета на френската мисъл. Благодарение на революцията се изправи в пълен ръст народът. Благодарение на империята се изправи в пълен ръст Франция. И Мариус реши по съвест, че в това не е имало нищо престъпно.

Необходимо ли е да изтъкваме какво пропускаше той в заслеплението на първата си, доста обобщена преценка? Ние само установяваме един етап от неговото духовно развитие. Прогресът не се постига с един-единствен етап. Подчертаваме веднъж завинаги това, както с оглед на казаното вече, така и с оглед на това, което ще кажем тепърва, и минаваме по-нататък.

Мариус осъзна тогава, че до този момент не беше разбирал не само баща си, но и Франция. Той не беше познавал нито него, нито отечеството си, беше спуснал доброволно пред очите си тъмна завеса. Сега бе прогледнал и родината будеше у него възхищение, а баща му — обожание.

Беше преизпълнен със съжаления и угризения и си мислеше отчаян, че може да излее чувствата си само пред студения гроб. О, ако баща му беше още жив, ако не го беше загубил, ако Бог в Своята безкрайна доброта и милосърдие беше продължил дните му, с каква радост щеше да изтича той към него, как щеше да се втурне и да му извика:

— Татко! Ето ме! Твоето сърце бие в моите гърди! Аз съм твой син!

Колко горещо би притиснал побелялата му глава, как би оросил със сълзи косите му, как би се любувал на зарасналия му белег, как би стискал ръцете му, как би се прекланял пред дрехите му, как би целувал нозете му! Защо баща му беше умрял толкова рано, толкова преждевременно, без да получи дължимото, без да дочака синовната обич? Мариус изпитваше непрестанно остра болка и сърцето му стенеше: „Уви!“ В същото време той ставаше още по-сериозен, истински сериозен, убеден твърдо в схващанията и възгледите си. Проблясъците на истината обогатяваха постепенно ума му. У него можеше да се наблюдава вътрешно израстване. Той се чувствуваше неусетно възмъжал под благотворното въздействие на двойния, нов за него култ: към баща му и към отечеството.

Струваше му се, че е овладял ключа към всички истини. Обясняваше си факти, които по-рано будеха у него ненавист, вникваше в явления, които по-рано го изпълваха с настървение. Виждаше ясно занапред съкровения — божествен и човешки — смисъл на епохалните събития, от които го бяха учили да се отвращава, и значението на великите хора, които му бе втълпявано да проклина. Когато си спомняше предишните си убеждения, на които до вчера беше в плен, а сега му се струваха съвсем остарели, той се възмущаваше и се усмихваше снизходително.

Оправдавайки собствения си баща, той естествено стигна до реабилитиране на Наполеон.

Трябва да признаем, че това му се удаде по-мъчно.

Още от ранно детство беше натъпкан с преценките на партията от 1814 година за Бонапарт. Всички предразсъдъци на Реставрацията, всички нейни жизнени интереси, всички нейни неосъзнати стремления имаха за цел да изопачат образа на Наполеон. Реставрацията ненавиждаше повече него, отколкото Робеспиер. Тя използува ловко умората на нацията и омразата на майките. Тя превърна Бонапарт в някакво едва ли не баснословно чудовище и за да въздействува на въображението на народа, което, както преди малко изтъкнахме, прилича на детското въображение, партията от 1814 година го представяше последователно под най-противни маски, като се почне с Тиберий и се стигне до плашило. От грандиозно страшните до гротескно страшните маски. Говорейки за Бонапарт, всеки можеше на воля и да ридае, и да се смее, стига само и в сълзите, и в смеха да се чувствува омраза. Мариус никога не беше имал друга представа за „този човек“, както беше прието да го наричат. Тази негова представа се беше засилила благодарение на свойствената за темперамента му упоритост. У него живееше един малък твърдоглавец, който от все сърце ненавиждаше Наполеон.

Четенето на историческите книги и особено изучаването на събитията по историческите документи и материали разкъса постепенно завесата, която скриваше Наполеон от очите на Мариус. Той съзря пред себе си исполин и в душата му се прокрадна съмнение да не би до този момент да се е лъгал и по отношение на Бонапарт, както по отношение на всичко останало. С всеки изминат ден погледът му все повече се избистряше и той започна да се качва бавно, стъпка по стъпка, в началото едва ли не със съжаление, после с опиянение, привлечен като чели от неотразимо обаяние, най-напред по тъмните, после по слабо осветените и най-после по сияйните стъпала на възторженото почитание.

Една нощ стоеше сам пред запалената свещ в малката си стаичка под покрива. Четеше, облакътен на масата до разтворения прозорец. От простора нахлуваха мечти и се смесваха с мислите му. Каква дивна гледка представлява нощта! Чуват се глухи, незнайно откъде долетели шумове, Юпитер пламти в далечината, двеста пъти по-голям от земята, небесният свод тъмнее, звезди блестят в необятната шир. Внушителен покой!

Той четеше бюлетините на великата армия, омировски строфи, записани по бойните полета. От време на време срещаше името на баща си, а на всяка страница името на императора. Великата империя се възправяше пред погледа му. Прилив на умиление се надигаше в гърдите му. Струваше му се, че баща му минава като дихание край него и шепне на ухото му. Намираше се в странно състояние. Чуваше барабанен дроб, оръдейни залпове, тръби, отмерени крачки на батальони, далечен, глух тропот на кавалеристи. От време на време вдигаше очи към небето й се взираше в огромните съзвездия, блещукащи в бездънните небесни дълбини. После пак се навеждаше над книгата и пред взора му се понасяха смътно други исполински сенки. Сърцето му се свиваше. Изпаднал в изстъпление, той се задъхваше, треперещ като лист. Изведнъж, без да съзнава какво става в него и на чия воля се подчинява, той се изправи, простря ръце навън в тъмнината и с поглед, устремен към безмълвната нощ, към забуления в мрак безкрай и вечната безпределна шир, извика:

— Да живее императорът!

От тази минута жребият бе хвърлен. Корсиканското страшилище, узурпаторът, тиранинът, извратеният любовник на собствените си сестри, комедиантът-ученик на Талма, отровителят от Яфа, тигърът, Буонапарте — всичко това се пръсна и отстъпи място в душата му на загадъчно ослепително сияние, в което на недосегаема височина блестеше бледият мраморен призрак на Цезар. Императорът беше за баща му любимият пълководец, будещ възхищение и преданост. Той стана за Мариус нещо повече: предопределеният от съдбата създател на френската империя, наследница на световното владичество на Рим. Той беше чудотворният рушител, продължителят на делото на Карл Велики, на Людовик XI, на Анри IV, на Ришельо, на Людовик XIV, на комитета за обществено спасение, продължител, който не беше безупречен, който беше допуснал грешки и дори престъпления, понеже беше човек, но който оставаше величествен в грешките си, блестящ в провиненията си, могъщ в престъплението си. Избраник на съдбата, който беше принудил всички народи да провъзгласят Франция за велика нация. Нещо повече, покорявайки Европа с меча си, а света с идеите, които разпространяваше, той въплъти Франция. Мариус видя в Бонапарт величавия дух, който винаги ще стои на стража на границата, за да охранява бъдещето. Деспот, но същевременно и диктатор. Деспот, излъчен от републиката и олицетворяващ революцията. Наполеон стана за него народочовек, както Исус е богочовек.

Виждаме, че като всеки неофит, опиянен от новата си вяра, Мариус се приобщаваше страстно към нея и стигаше до крайности. Това беше в неговата природа. Плъзнеше ли се по някой наклон, той не можеше вече да се спре. Фанатичното му преклонение пред Наполеоновия меч бе съчетано с възторженото преклонение пред Наполеоновата идея. Той не си даваше сметка, че редом с гения превъзнася, без да прави разлика, и грубата сила или с други думи, въздига в идоли две неща: божественото и животинското. Допускаше и други грешки. Приемаше безкритично всичко. В търсенето на истината човек може да изпадне в заблуждение. Изпълнен с безгранично доверие, той приемаше всичко наведнъж. Тръгнал по новия си път, не признаваше нито смекчаващи обстоятелства при осъждането на грешките на стария режим, нито утежняващи факти при оценяването на славата на Наполеон.

Както и да е, той беше направил една много важна стъпка. Там, където по-рано откриваше падение на монархията, днес съзираше възход на Франция. Насоката на мислите му бе коренно променена. Там, където доскоро бе за него запад, сега бе изток. Завъртял се беше на сто и осемдесет градуса.

И този прелом се извършваше у него, без домашните му да подозират каквото и да било.

Когато в процеса на това тайнствено превращение той смъкна напълно от себе си ултрабурбонската кожа, когато скъса напълно с аристократа, якобита^[15] и роялиста Мариус, когато стана истински революционер, демократ и, кажи-речи, републиканец, той отиде при един гравьор на кея Орфевр и си поръча сто визитни картички с името: „Барон Мариус Понмерси“.

Това беше напълно логична последица от извършилата се в него промяна, резултат на притегателната сила на баща му. Но понеже не познаваше никого и не можеше да остави картичките си у никой портиер, той ги пъхна в джоба си.

Друга естествена последица бе, че колкото повече се приближаваше до баща си, до неговата памет, до идеите, за които полковникът се беше борил двадесет и пет години, толкова повече се отдалечаваше от дядо си. Обяснихме вече, че отдавна непристойните приказки на господин Жилнорман не му допадаха. Между двамата започваше да се долавя неразбирателството, което неизбежно възниква между сериозен младеж и лекомислен старец. Веселостта на Жеронт дразни и възмущава меланхоличния Вертер. Докато споделяха същите политически възгледи и идеи, Мариус все пак намираше някакъв мост към господин Жилнорман. Но когато този мост рухна, между тях се раззина бездна. Освен това Мариус се бунтуваше неудържимо, като си помислеше, че воден от глупави съображения, господин Жилнорман го беше откъснал безмилостно от полковника, лишавайки детето от баща и бащата от дете.

Преизпълнен с благоговейна любов към баща си, Мариус беше почнал едва ли не да ненавижда дядо си.

Той обаче не издаваше нищо от всички тия чувства, които го вълнуваха. Само започна да се държи по-студено. Говореше малко на масата и рядко се задържаше в къщи. Когато леля му го упрекнеше, той й отговаряше меко и изтъкваше като причина заниманията си, лекциите, изпитите, сказките. Дядото упорствуваше в своята безпогрешна диагноза:

— Влюбен е. Мен не може да ме заблуди.

Сегиз-тогиз Мариус изчезваше за кратко време от къщи.

— Но къде може да ходи? — тревожеше се лелята.

През едно от тия съвсем кратки пътувания той отиде до Монфермей, за да изпълни поръчението на баща си, и потърси бившия сержант при Ватерло ханджията Тенардие. Тенардие беше фалирал, ханчето беше затворено и никой не знаеше какво е станало със собственика. Зает с издирването му, Мариус не се върна четири дни в къщи.

— Ясно — реши дядо му, — ударил го е на живот.

Бяха забелязали между другото, че той носи на гърдите, под ризата си, някакъв предмет, окачен на шията му с черна панделка.

VII
Безспорно фуста

Споменахме преди известно време за един улан.

Той беше праплеменник по бащина линия на господин Жилнорман и живееше в гарнизона си, далеч от роднини и домашен кът. Лейтенант Теодюл Жилнорман отговаряше на всички условия, необходими за определението „красив офицер“. Имаше „моминска“ талия, влачеше победоносно сабята си и засукваше пленително мустаци. Твърде рядко идваше в Париж, толкова рядко, че Мариус никога досега не го беше виждал. Двамата братовчеди се познаваха само по име. Струва ни се, казахме вече, че Теодюл беше любимец на леля Жилнорман, която го предпочиташе, защото почти никога не го виждаше. Когато не виждаме хората, можем да предполагаме всякакви добродетели у тях.

Една сутрин по-старата госпожица Жилнорман се прибра в стаята си крайно развълнувана, доколкото вълнението беше съвместимо с апатичната й натура.

Мариус пак беше поискал от дядо си разрешение да отпътува за някъде, като беше добавил, че възнамерява да замине същата вечер.

— Върви! — беше отвърнал дядото и беше добавил полугласно, повдигайки вежди: — Свикна да скитосва по цели нощи.

Госпожица Жилнорман се качи силно заинтригувана в стаята си и още по стълбата възкликна възмутена и недоумяваща:

— Това е вече прекалено! Къде ли ходи?

Тя подозираше, някакво съмнително любовно увлечение и си представяше смътно жена, срещи, тайна, в която с удоволствие би пъхнала очилатия си нос. Разгадаването на чужда тайна е сладко като прясно научена клюка. Дори безпогрешните не се отказват от това удоволствие. В съкровените дълбини на прекалено набожните женски души се таи известна доза любопитство към пикантните истории.

Тормозеше я впрочем смътно желание да разнищи любовното приключение на Мариус.

За да разсее острото любопитство, което я вълнуваше необичайно, тя потърси убежище в любимото си занимание и почна да бродира с памучни конци върху памучно платно една от разпространените по време на империята и Реставрацията везби с многобройни кръгчета, напомнящи колела на каляска. Досадна работа, начумерена изпълнителка. Тя бродираше вече няколко часа, без да помръдне от стола си, когато някой отвори вратата. Госпожица Жилнорман вдигна нос. Пред нея стоеше лейтенант Теодюл, който й отдаваше чест по всички правила. Тя нададе радостен вик. Може да сте стара, може да сте моралистка, може да сте набожна, може да сте леля, но винаги ви става драго, когато в стаята ви влезе улан.

— Откога си в Париж, Теодюл? — извика тя.

— Само минавам оттук, лельо.

— Ха целуни ме де!

— Дадено! — каза Теодюл.

И той я целуна. Леля Жилнорман се приближи до писалището си и го отвори.

— Нали ще ни погостуваш поне една седмица?

— Тази вечер си тръгвам, лельо.

— Не е възможно!

— Точно така е за съжаление.

— Остани малко, мило дете, много ти се моля.

— Сърцето казва да, заповедта — не. Работата е много проста. Превеждат ни в друг гарнизон. Бяхме в Мьольон, а ни местят в Гайон. За да отидем в новия гарнизон, трябваше да минем през Париж. И аз си казах: ще се отбия да видя леличка.

— Ето ти за труда.

И тя сложи десет луидора в ръката му.

— За удоволствието, искате да кажете, нали, скъпа лельо?

Теодюл я целуна още веднъж и тя изпита приятно усещане, когато галоните на униформата одраскаха шията й.

— На кон ли пътуваш заедно с полка? — попита го тя.

— Не, лельо. Държах да ви видя, затова си издействувах специално разрешение. Ординарецът ми води коня, а аз пътувам с пощенската кола. А, добре, че се сетих, леличко, искам да ви питам нещо.

— Какво?

— И братовчед ми Мариус ли ще пътува?

— Откъде знаеш? — попита живо лелята с внезапно събудено любопитство.

— Щом пристигнах, отидох да си запазя място в колата.

— Е, и какво?

— Един пътник беше вече запазил мястото до кочияша и аз видях името му в списъка.

— Кое име?

— Мариус Понмерси.

— Ах, негодникът! — възмути се лелята. — Уви, братовчед ти не е порядъчно момче като тебе. Като си помисля само, че цяла нощ ще пътува.

— Като мене.

— Само че ти пътуваш по задължение, а той от разврат.

— Да му се не надяваш! — възкликна Теодюл.

В този момент с госпожица Жилнорман се случи нещо необичайно. Хрумна й блестяща идея. Ако беше мъж, сигурно щеше да се удари по челото. Тя се обърна към Теодюл:

— Нали си сигурен, че братовчед ти не те познава?

— Да. Аз съм го виждал, но той никога не е благоволил да ме забележи.

— Значи, ще пътувате заедно?

— Само че той на капрата, а аз в купето.

— Къде отива колата?

— В Андьоли.

— Че там ли отива Мариус?

— Освен ако като мене не слезе някъде по пътя. Аз слизам във Вернон, за да сменя колата за Гайон. Нямам понятие за маршрута на Мариус.

— Мариус! Какво грозно име! Как можаха да го кръстят Мариус! Ти поне се наричаш Теодюл.

— Аз бих предпочел да се казвам Алфред — забеляза офицерът.

— Слушай, Теодюл.

— Слушам, лельо.

— Внимавай добре.

— Внимавам.

— Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Слушай тогава. Мариус много често отсъствува.

— Охо!

— Пътува.

— Аха!

— Спи другаде.

— Ехе!

— Бихме желали да знаем какво се крие под всичко това.

— Безспорно фуста — отвърна Теодюл невъзмутимо, като изпечен мъж, и добави с ехиден смях, издаващ непоколебима увереност: — Някое девойче.

— Сигурно е така! — извика лелята, която сякаш чу дядо Жилнорман, и собствените й предположения се засилиха неопровержимо от еднаквия тон, с който дядото и племенникът бяха произнесли думата „девойче“. Тя поде: — Направи ни една услуга. Проследи Мариус. Той не те познава, затова няма да ти бъде трудно. Понеже явно е замесено някакво момиченце, постарай се да го видиш. И ще пишеш какво си узнал. Това ще позабавлява дядото.

Теодюл нямаше особена слабост към подобен род разузнаване. Но той беше трогнат от десетте луидора и се надяваше, че ще последват и други. Затова прие поръчението и каза:

— Нямам нищо против, лельо! — а мислено добави: „Ето ме сега превърнат в гувернантка!“

Госпожица Жилнорман го прегърна.

— Ти никога не би забъркал такава каша, Теодюл. Ти се подчиняваш на военна дисциплина, ти си роб на служебните си задължения, човек на съвестта и дълга и не би напуснал семейството си, за да тичаш подир някоя фуста.

Картуш^[16], похвален за честността си, би направил същата гримаса, която се появи на лицето на Теодюл.

Вечерта след този разговор Мариус се качи в пощенската кола, без да подозира, че има надзорник. Колкото до надзорника, първата му работа беше да заспи. Заспа дълбок, добросъвестен сън. Нашият Аргус хърка цялата нощ. Призори кондукторът на пощенската кола извика:

— Вернон! Спирка Вернон! Пътниците за Вернон!

И лейтенант Теодюл се събуди.

— Добре — промърмори той не напълно разсънен. — Тук слизам.

После постепенно паметта му се избистри, той се разсъни окончателно, спомни си за лелята, за десетте луидора, за поетото задължение да докладва за поведението на Мариус и се разсмя.

„Едва ли е още в колата — помисли си той, като закопчаваше куртката на всекидневната си униформа. — Може да е слязъл в Поаси или се е отбил в Триел. Ако не е слязъл в Мьолан, може да е слязъл в Мант освен ако не е пътувал до Ролбоаз или ако е продължил до Паси, за да свие вляво към Еврьо или вдясно към Ларош-Гюйон. Догони го, ако можеш, лелко! Какво, дявол взел го, ще пиша сега на добрата бабичка?“

В Този миг пред прозорчето на колата се мярна черен панталон, който се смъкваше от капрата.

„Дали пък не е Мариус?“ — каза си лейтенантът.

Беше действително Мариус.

Край конете сред пощальоните сновеше малка селянка и предлагаше цветя на пътниците.

— Цветя за вашите дами! — викаше тя.

Мариус се приближи до нея и купи най-хубавите цветя от кошницата й.

„А, тази история става наистина любопитна! — каза си Теодюл и скочи от колата. — Кому ли ще носи тия цветя? Жената сигурно е страшно хубава, щом заслужава такъв прекрасен букет. Изкушавам се да я видя.“

И вече не заради поръчението, а воден от собственото си любопитство, като ловджийска хрътка, гонеща по собствен почин дивеча, Теодюл тръгна подир Мариус.

Мариус не му обръщаше никакво внимание. От пощенската кола слязоха изящно облечени жени. Той не ги погледна. Като че ли не виждаше нищо наоколо си.

„Влюбен до уши!“

Мариус се отправи към църквата.

„Великолепно! — помисли си Теодюл. — В църквата! Точно така. Най-сладки са любовните срещи, подправени с малко богослужение. Има ли нещо по-пленително от незабележимото намигване зад гърба на дядо Господ?“

Когато стигна до църквата, Мариус не влезе, а зави зад абсидата.

„Срещата била вън от църквата — реши Теодюл. — Чакай сега да видим девойчето.“

Той се приближи на пръсти до ъгъла, зад който бе изчезнал Мариус.

Когато дойде до ъгъла, Теодюл застина от изумление.

Закрил лице в ръце, Мариус беше коленичил в тревата пред един гроб. Той беше пръснал цветята върху пръстта. На по-високия край на гроба, където се намираше главата, стърчеше черен дървен кръст, на който с бели букви беше написано името: „Полковник барон Понмерси“. Мариус ридаеше.

Фустата се оказа гроб.

VIII
Мрамор и гранит

Тук именно беше дошъл Мариус при първото си отсъствие от Париж. Тук идваше той всеки път, когато господин Жилнорман подмяташе:

— Свикна да скитосва по цели нощи!

Лейтенант Теодюл страшно се разстрои, като се натъкна неочаквано на този гроб. Той изпита особено неприятно чувство, което не беше в състояние да анализира и в което влизаше едновременно и уважение към смъртта, и страхопочитание към полковнишкия чин. Подчинявайки се до известна степен на военната дисциплина, той се отдръпна, оставяйки Мариус сам в гробището. Смъртта се изправи пред него с пищни полковнически еполети и той насмалко не й отдаде чест. Понеже се чудеше какво да пише на леля си, реши да не й пише изобщо нищо. И неговите разкрития относно любовните похождения на Мариус щяха да останат без последствие, ако по едно странно съвпадение, така познато на съдбата, сцената във Вернон не беше дала, кажи-речи, незабавно своя отглас в Париж.

Мариус се върна от Вернон рано сутринта на третия ден, прибра се в дома на дядо си и уморен след двете нощи, прекарани в пощенската кола, чувствуващ нужда да навакса безсънието с един час плуване, се качи бързо в стаята си, съблече незабавно пътническия си редингот, свали черната панделка от врата си и отиде на баня.

Станал рано, подобно на всички здрави старци, господин Жилнорман чу стъпките му и доколкото му позволяваха старческите крака, побърза да се качи по таванската стълба до стаичката на Мариус, за да го целуне и поразпита, та дано подразбере откъде се връща.

Но на младежа бе необходимо по-малко време, за да слезе, отколкото на стареца, за да се качи, и когато господин Жилнорман влезе в таванската стаичка, от Мариус нямаше ни следа.

Леглото не беше оправено за спане и върху него бяха захвърлени доверчиво рединготът и черната панделка.

„Така е по-добре“ — каза си господин Жилнорман.

Няколко минути по-късно той влезе в салона, където госпожица Жилнорман везеше вече своите колела на каляска.

Старецът имаше триумфално изражение.

Той държеше в едната си ръка редингота, а в другата черната панделка и викаше:

— Победа! Най-сетне ще разкрием тайната! Сега ще намерим разковничето! Ще напипаме любовните авантюри на нашия потайник! Романът е в ръцете ни! Ето и портрета!

Действително на панделката висеше кутийка от шагренова кожа, която напомняше медальон.

Старецът взе кутийката и я погледа известно време, без да я отвори, с жадно, очаровано и нетърпеливо изражение на изгладнял бедняк, под чийто нос поднасят великолепна, непредназначена за него вечеря.

— Вътре безспорно има портрет. Разбирам ги аз тия работи. Този род дреболии се носят нежно до сърцето. Тфу, глупак! Кой знае какво бостанско плашило ще излезе, косите да ти настръхнат! Днешните младежи имат един вкус!

— Да погледнем, татко! — помоли старата мома. Кутийката се отваряше, като се натиснеше една пластинка. Вътре имаше само грижливо сгънато листче.

— „От нея до него“ — каза господин Жилнорман с гръмък смях. — Отлично ми е познато. Любовно писъмце.

— Така ли? Хайде да го прочетем!

И лелята сложи очилата си. Разгънаха листчето и прочетоха:

„За моя син. Императорът ме направи барон на бойното поле при Ватерло. Понеже Реставрацията ми оспорва тази титла, която съм извоювал със своята кръв, нека синът ми я вземе и носи. Той безспорно ще бъде достоен за нея.“

Невъзможно е да се опише състоянието на бащата и дъщерята. Те се почувствуваха вледенени от диханието на смъртта. Не размениха нито дума. Господин Жилнорман промълви само едва чуто:

— Почеркът на оня кръвник!

Лелята разгледа още веднъж листчето, обърна го от всички страни и го сложи обратно в кутийката.

В същия миг от джоба на редингота падна продълговато пакетче, завито в синя хартия. Госпожица Жилнорман го вдигна и разгъна обвивката. Бяха стоте визитни картички на Мариус. Тя подаде една от тях на господин Жилнорман и той прочете: „Барон Мариус Понмерси“.

Старецът позвъни. Влезе Николет. Господин Жилнорман взе панделката, кутийката и редингота, хвърли ги посред салона и каза:

— Отнесете обратно горе тези дрипели.

Измина цял час в най-дълбоко мълчание. Старецът и старата мома бяха седнали с гръб един към друг и мислеха по всяка вероятност едни и същи неща всеки за себе си. Когато този час изтече, лелята промълви:

— Прекрасно!

Няколко минути след това се появи Мариус. Връщаше се от баня. Преди да престъпи прага на салона, той забеляза дядо си, който държеше в ръка една от визитните му картички. Щом го съзря, господин Жилнорман възкликна подигравателно с унищожителното си буржоазно високомерие:

— Гледай ти, гледай ти, гледай ти! Та, значи, сега си барон? Моите поздравления. Какво означава това?

Мариус се изчерви леко и отвърна:

— Това означава, че съм син на баща си.

— Аз съм твой баща.

— Моят баща — поде Мариус с наведени очи и сериозно изражение — беше скромен и смел воин, който е служил славно на републиката и на Франция, който е проявил величие в най-величавата история, създадена някога от хората, който е живял четвърт век на бивак, денем под пушечния и оръдеен огън, нощем в снега, в калта, под дъжда, който е отнел две знамена, който е получил двадесет рани, който е умрял забравен и изоставен и който се е провинил само в едно, че е обичал прекалено много двама неблагодарници: отечеството си и мене!

Това беше повече, отколкото можеше да изтърпи господин Жилнорман. При думата „република“ той стана или по-право скочи. При всяка нова дума, която произнасяше Мариус, лицето на стария роялист пламваше като раздухвана от ковашки мях главня. Най-напред тъмно, то беше станало червено, после пурпурно, а сега пламтящо.

— Мариус! — извика той. — Отвратително дете! Аз не зная какъв е бил баща ти. Не искам и да зная! Не зная нищо за него и него не го зная! Но аз зная едно: че всички тия хора бяха мерзавци! Дрипльовци, убийци, червенокапци, разбойници! Всички до един, пак повтарям! Всички! Не познавам никого, но ти казвам, всички! Чуваш ли, Мариус? И да ти кажа ли, ти си толкова барон, колкото е барон старата ми шапка! Всички те бяха разбойници, които служеха на Робеспиер! Обесници, които служеха на Бу-о-на-пар-те! Изменници до един, които измамиха, излъгаха, предадоха законния си крал! Подлеци, които избягаха пред прусаците и англичаните при Ватерло! Това зная аз! Ако и господин баща ви е бил между тях, много съжалявам, на мен това не ми е известно, толкова по-зле, ваш покорен слуга!

Сега Мариус на свой ред се беше превърнал в главня, а господин Жилнорман беше духалото. Мариус трепереше цял, не знаеше какво да прави, главата му гореше. Той се чувствуваше като свещеник, пред чиито очи изхвърлят светите дарове, като факир, пред чийто взор случаен минувач заплюва идола му. Не биваше да се казват безнаказано такива неща пред него. Но какво можеше да стори той? Баща му беше обруган и стъпкан с крака в негово присъствие, но от кого? От дядо му. Как да отмъсти за единия, без да оскърби другия? Невъзможно беше да нагруби дядо си, но невъзможно беше също така да не отмъсти за баща си. От едната страна — свещен гроб, от другата — бели коси. Той се олюля за миг, обхванат от шемет, с вихрено препускащи в главата мисли. После вдигна глава, погледна втренчено дядо си и извика гръмогласно:

— Долу Бурбоните и това дебело прасе Людовик XVIII!

Людовик XVIII беше умрял още преди четири години, но на Мариус това му беше съвсем безразлично.

Старецът от пурпурночервен стана внезапно по-бял от косите си. Той се обърна към бюста на господин дьо Бери, който беше поставен над камината, и му се поклони дълбоко, с необичайна тържественост. После бавно и безмълвно прекоси два пъти салона от камината до прозореца и от прозореца до камината, като мраморна статуя, крачеща по скърцащия паркет. Втория път се наведе над дъщеря си, която присъствуваше, втрещена като стара овца, на тяхното стълкновение, и й каза с едва ли не спокойна усмивка:

— Барон като господина и буржоа като мене не могат да останат под един покрив.

После изведнъж се изправи блед, тръпен, страшен, с издути от гняв вени на челото, протегна ръка към Мариус и извика:

— Махай се оттук!

Мариус напусна къщата.

На другия ден господин Жилнорман каза на дъщеря си:

— Ще изпращате всеки шест месеца по шестдесет пистола на този кръвопиец и никога няма да ми споменавате за него.

И понеже му беше останал голям запас от неизразходван гняв, той продължи да говори на „вие“ на дъщеря си повече от три месеца.

Мариус от своя страна напусна дома възмутен. Едно обстоятелство, което не бива да пропускаме, беше усилило раздразнението му. Винаги дребни съдбоносни инциденти усложняват семейните драми. Човек се чувствува по-оскърбен, макар че оскърблението си е същото. Отнасяйки прибързано по заповед на дядото „дрипите“ на Мариус в стаята му, Николет, без да забележи, беше изтървала, по всяка вероятност в тъмното таванско стълбище, медальона от черна шагренова кожа с листчето, написано от полковника. Мариус беше убеден, че „господин Жилнорман“ — от този ден той започна да го нарича само така — беше хвърлил „бащиното му завещание“ в огъня. Той знаеше наизуст няколкото реда, написани от ръката на полковника, следователно нищо не беше загубено. Но хартията, почеркът бяха свещена реликва, частица от неговото сърце. Какво бяха сторили с тях?

Мариус си беше отишъл, без да каже къде отива и без да знае къде отива, с тридесет франка и часовника в джоба си, както и малко дрехи в една пътна чанта. Качил се беше в някакъв кабриолет, ангажирал го беше на час и беше тръгнал наслуки към Латинския квартал.

Какво щеше да стане с него?