Виктор Юго
Клетниците (18)

II
Какъвто стопанинът, такъв и домът

Господин Жилнорман живееше в квартала Маре на улица Фий-дю-Калвер №6. Къщата беше негова собственост. По-късно тя беше разрушена и мястото беше наново застроено, но номерът вероятно не е останал същият след революционните изменения, на, които се подлагат номерата на парижките улици. Господин Жилнорман заемаше обширен старинен апартамент на първия етаж, който гледаше от едната страна към улицата, а от другата към градините и дворовете. Беше тапициран чак до тавана с изработени в работилниците Гоблен и Бове килими, изобразяващи пасторални сцени. Сюжетите по тавана и по стените се повтаряха в умален вид в тапицировката на креслата. Леглото му беше обградено с широк деветкрилен параван, лакиран с короманделски лак. Дълги богати завеси висяха по прозорците и падаха на широки, пищни дипли. Градината, непосредствено под прозорците, се свързваше с еркерния френски прозорец чрез стълба с дванадесет или петнадесет стъпала, които старецът изкачваше и слизаше доста чевръсто. Освен библиотеката в съседство със спалнята си той имаше и будоар, на който особено държеше: приятно кътче, облицовано с великолепна рогозка, изпъстрена с хералдически лилии и други цветя. Историческа рогозка, изработена от каторжниците в галерите на Людовик XIV и специално поръчана от господин дьо Вивон за неговата приятелка.

Господин Жилнорман я беше наследил от една своя леля по майчина линия, саможива старица, доживяла сто години. Той се беше женил два пъти. С държането си напомняше донякъде дворцов човек, какъвто никога не беше бивал, и юрист, какъвто би могъл да стане. Когато пожелаеше, можеше да се покаже разположен и радушен. На младини спадаше към мъжете, вечно лъгани от собствената си жена и никога — от любовницата си, защото са най-неприветливи съпрузи и в същото време най-чаровни любовници. Разбираше от живопис. В спалнята му имаше един превъзходен портрет на неизвестен модел от Жорданс, нарисуван привидно небрежно, със замах и същевременно с всевъзможни подробности. Дрехите на господин Жилнорман не бяха нито от епохата на Людовик XV, нито дори от епохата на Людовик XVI. Той носеше костюма на младите роялисти от времето на Директорията. Дотогава се беше считал млад и се беше съобразявал с модата: сюртук от тънко сукно с широки ревери, дълги, заострени отзад поли и големи металически копчета. Панталони над коленете и обувки с токи. Ходеше винаги пъхнал пръсти в джобчетата на жилетката. Повтаряше с нетърпящ възражение тон:

— Френската революция е дело на сбирщина негодници.

III
Люк-Еспри^[1]

Едва шестнадесетгодишен, той бил удостоен една вечер в операта от два лорнета, насочени едновременно към него от две презрели вече известни хубавици, възпети от Волтер — Камарго и Сале. Попаднал между два огъня, той се беше оттеглил храбро към малката неизвестна танцьорка Наанри, шестнадесетгодишна като него, и се влюбил в нея. Беше запазил цял куп спомени от тази връзка.

— Ах, колко беше хубава дяволската му Гимар, Ги-мардини-Гимардинет, когато я видях последния път в Лоншан, с прическа „сдържани чувства“, с тюркоазните си дрънкулки, в рокля с цвят на новородено и с маншона си „вълнение“!

Той описваше с голямо вълнение дрехата си от ненлондрен, която беше носил като юноша.

— Бях облечен като турчин от Близкия изток — разказваше той.

Госпожа дьо Буфле, запознала се случайно с него, когато бил двадесетгодишен, го окачествила — „чаровен лудетина“. Той се възмущаваше от съвременните общественици и властници, като намираше имената им просташки и еснафски. Едва сдържаше смеха си, когато четеше вестниците — „нови ведомости, газети“, както ги наричаше.

— Що за хора! — възкликваше той. — Корбиер, Юман, Казимир Перие! И това ми било министри! Представям си как би изглеждало, ако пишеха в някой вестник: господин Жилнорман, министър! Ама че смешка! Но сега всички толкова са оглупели, че и това може да мине!

Беше невъздържан в приказките си и си позволяваше големи волности, назовавайки нещата с пристойните им или непристойни имена, като не се стесняваше да го прави дори пред жените. Казваше какви ли не безобразия, цинизми и неприлични анекдоти, но така невъзмутимо и непринудено, че те звучаха едва ли не елегантно в неговата уста. Свойствена за неговия век безцеремонност. Трябва да отбележим, че епохата на перифрази в поезията беше също епоха на голяма волност в прозата. Кръстникът му беше предсказал, че ще бъде гениален и му беше дал две многозначителни имена: „Люк-Еспри“.

IV
Кандидат за столетник

В колежа в родния му град Мулен го бяха награждавали на времето за висок успех. Нивернейският херцог, когото той наричаше Невърски херцог, го беше наградил веднъж собственоръчно. Нито Конвентът, нито смъртта на Людовик XVI, нито Наполеон, нито връщането на Бурбоните, нищо не бе могло да заличи от паметта му спомена за това събитие. Невърският херцог беше в неговите очи най-великата личност на епохата.

— Какъв пленителен благородник! — казваше той. — И колко хубаво му стоеше синята лента!

Според господин Жилнорман Екатерина II беше изкупила вината си за разделянето на Полша, като купила за три хиляди рубли от Бестужев тайната за приготвянето на златния еликсир. По този повод той възкликваше развълнувано:

— Златният еликсир! Знаменитата боя на Бестужев, прославените капки на генерал Ламот! Та нали в осемнадесети век шишенце от половин само унция струваше цял луидор. Всесилният лек срещу всички сърдечни покушения! Животворното лекарство срещу Венера! Людовик XV изпращаше по двеста такива шишенца на папата!

Страшно бихте го ядосали и бихте го накарали да излезе от кожата си, ако му кажехте, че златният еликсир е най-обикновен железен перхлорид.

Господин Жилнорман се прекланяше пред Бурбоните и ненавиждаше смъртно 1789 година. Той постоянно разказваше как се спасил по време на Терора и колко много съобразителност и остроумие му били необходими, за да запази главата си от гилотината. Ако някой младеж дръзнеше да възхвали пред него републиката, той посиняваше от ярост и едва не припадаше. Понякога, намеквайки за възрастта си, казваше:

— Надявам се поне, че няма два пъти да изживея деветдесет и третата година.

Друг път даваше на събеседниците си да разберат, че възнамерява да доживее до сто години.

V
Баск и Николет

Той си имаше свои теории. Една от тях беше следната: „Когато някой е луд по жените, а е безразличен към собствената си законна съпруга, грозна, опърничава, пропита от съзнанието за правата си, опряла се здраво на кодекса и ревнива при случай, мъжът разполага само с едно средство, за да бъде оставен на мира: да предостави на съпругата развързаната си кесия. Този отказ от парично господство му връща свободата. Тогава жената си намира занимание, пристрастява се към боравенето с пари, пръстите й хващат котлен камък, тя почва да дресира изполичарите и чифликчиите, свиква адвокатите, дава нареждания на нотариусите, разправя се с писарите, ходи при съдиите, тича по процеси, съставя договори, диктува контракти, чувствува се господарка, продава, купува, плаща, разпорежда се, обещава и се отмята, сключва и анулира сделки, отстъпва и преотстъпва, оправя и разваля, спестява и прахосва. Върши глупости, върховно лично щастие, и това я утешава. Докато мъжът й я пренебрегва, тя го разорява за собствено удовлетворение.“

Господин Жилнорман беше приложил тази теория в личния си живот и беше изпитал последиците й. Жена му, втората, се беше разпореждала така успешно с богатството му, че когато един прекрасен ден той овдовя и вложи цялото си имущество в доживотна рента, то едва осигури препитанието му: петнадесетина хиляди франка годишна рента, трите четвърти от които щяха да си отидат ведно с него. Но той никак не се поколеба пред това решение, защото малко се грижеше да оставя наследство. Впрочем той бе имал възможност да бъде свидетел на злополучната участ на наследствата, които се бяха превърнали в национално имущество например. Беше видял как се стопяват магически държавните задължения, като се изплаща само една трета от тях, и нямаше особено доверие в държавното счетоводство.

— Загубена работа! — казваше той. — Също като банката на Лоо на улица Кенкампоа!

Както обяснихме вече, къщата на улица Фий-дю-Калвер беше негова собственост. Той държеше двама слуги „от мъжки и женски пол“. Когато някой слуга постъпваше у него, господин Жилнорман го прекръстваше. На мъжете даваше името на провинцията, от която бяха родом: Ним, Конте, Поату, Пикардия. Последният му прислужник беше дебел петдесет и пет годишен хитрец, страдащ от задух, неспособен да мине тичешком дори двадесет крачки, но понеже беше от Байона, господин Жилнорман го наричаше Баск. Колкото до прислужничките, те вземаха, с постъпването си на работа при него, името Николет (дори и слугинята Маньон, за която ще стане дума малко по-късно). Един ден се представила наперена готвачка, голяма майсторка от високо портиерско потекло.

— Каква месечна заплата искате? — я попитал господин Жилнорман.

— Тридесет франка.

— Как се казвате?

— Олимпия.

— Ще ти давам петдесет франка, но ще се наричаш Николет.

VI
Тук ще се мерне за малко Маньон с двата си малчугана

Господин Жилнорман изливаше лошото си настроение в гневни сцени. Налегнеше ли го тъга, почваше да беснее. Беше в плен на всички предразсъдъци, но самият той си позволяваше всички волности. Както вече изтъкнахме, особено обичаше да подчертава пред познатите си едно свое качество, което му доставяше дълбоко вътрешно удовлетворение: че все още е поклонник на жените и че не на шега все още му се носи такава слава. За него това беше върховна слава. Върховната слава му навличаше понякога необикновени и съвсем непредвидени изгоди. Веднъж донесоха в дома му в продълговата кошница за стриди едно новородено момче, цялото омотано в пелени, което врещеше като дявол. Една прислужница, изгонена шест месеца преди това, твърдеше, че било от него. Господин Жилнорман по това време беше осемдесет и четири годишен, ни повече, ни по-малко. Възмутени протести сред домашните. Кого се надявала да убеди тази безсрамница? Каква дързост! Каква гнусна клевета! Господин Жилнорман обаче ни най-малко не се разгневи. Той погледна детето мило усмихнат и явно поласкан от клеветата, а като остана насаме с близките си, каза:

— Е добре де, какво толкова е станало! Чудо голямо! Седнали сте да се дивите, като че ли сте дошли от гората! Ангулемският херцог, незаконен син на негово величество Шарл IV, се ожени на осемдесет и пет години за петнадесетгодишна хлапачка. Господин Виржинал, маркиз д’Алюи, брат на кардинал дьо Сурди, архиепископ на Бордо, стана баща на осемдесет и три години; камериерката на госпожа Жакен, съпруга на председателя на съда, беше майка на детето му, истинско дете на любовта, което по-късно стана кавалер на Малтийския орден и военен държавен съветник. Един от най-изтъкнатите мъже на нашия век, абат Табаро, е син на осемдесет и три годишен баща. Та това са съвсем обикновени явления. Ами библията? Независимо от всички тия примери аз ви заявявам, че този господинчо не е от мене. Но все пак трябва да се погрижим за него. Какво е виновен, че се е родил?

Това решение издаваше добросърдечие. На следната година прислужницата, която се казваше Маньон, му изпрати втора пратка. Пак момче. Този път господин Жилнорман намери, че тя прекалява. Той върна двата малчугана на Маньон, като пое задължението да й плаща осемдесет франка месечна издръжка при условие, че тя няма да го изнудва повече.

— Надявам се, че ще ги гледа добре — добави той. — Ще ги спохождам сегиз-тогиз.

И действително ходеше да ги вижда.

Господин Жилнорман имаше брат свещеник, който беше тридесет години ректор на академията в Поатие и умря на седемдесет и девет години.

— Млад го загубих — казваше господин Жилнорман.

Този брат, който не остави кой знае какви спомени, беше безобиден скъперник, но като свещеник, се чувствуваше задължен да дава милостиня на срещнатите бедни. Само че им даваше винаги обезценени гологани й петачета, като по този начин беше изнамерил средство, вървейки по пътя за рая, да отиде в ада.

Колкото до нашия господин Жилнорман, той не се скъпеше, даваше милостиня и проявяваше щедрост и великодушие. Беше доброжелателен, макар и прибързан, имаше меко сърце и ако беше богат, навярно щеше да живее в разкош. Искаше му се всичко, което е в допир с него, да не бъде дребнаво, ако щете, дори и мошеничеството. Веднъж при подялба на някакво наследство, разбирайки, че е грубо, и очебийно изигран от един спекулант, той възкликнал гордо:

— Тфу! Колко грозно! Аз наистина се срамувам от такова жалко обирничество. Всичко се е изродило, дори и мошениците. Да се не види макар! Така ли трябва да се обира човек като мене? Като че са ме нападнали хайдуци вдън гора, и то хайдуци, които не умеят да крадат! Sylvae sint consule dignae.^[2]

Казахме вече, че се беше женил два пъти. От първата си жена имаше дъщеря, която беше останала мома, а от втората — пак дъщеря, умряла на около тридесет години. Тя се беше омъжила случайно или по любов за някакъв си войник, служил в републиканската и императорската армия, награден с кръст в битката при Аустерлиц и произведен полковник при Ватерло.

— Позорът на семейството ми — казваше старият буржоа.

Господин Жилнорман смъркаше обилно тютюн и притискаше особено изящно с опакото на ръката дантеленото си жабо. Няма да излъжем, ако кажем, че не вярваше в Бога.

VII
Правило: „Приемай гости само вечер“

Такъв беше господин Люк-Еспри Жилнорман, чиито по-скоро сиви, отколкото бели коси бяха все още гъсти и сресани винаги по един и същ начин в прическа „кучешки уши“. Заслужаващ уважение, общо взето, независимо от недостатъците си.

Истински син на осемнадесети век: лекомислен и благороден.

В първите години след Реставрацията господин Жилнорман, сравнително млад още — в 1814 година той беше само на седемдесет и четири години, — живееше в предградието Сен-Жермен на улица Сервандони, близо до църквата „Сен-Сюлпис“. Той се оттегли в квартала Маре едва когато напусна светския живот; отдавна бе надхвърлил осемдесет години.

Когато се отказа от обществото, той се затвори в привичките си. Спазваше най-неизменно една от тях: вратата на дома му бе винаги затворена през деня и той приемаше когото и да било по каквато и да било работа само вечер. Вечеряше в пет часа и едва тогава отваряше вратата си. Такава беше модата на неговия век и той се придържаше упорито към нея.

— Денят е за простаците — обичаше да казва той — и заслужава само затворени капаци. Благовъзпитаните хора си показват ума, когато на небето се покажат звезди.

И той залостваше вратата си за всички, ако ще да бъде и самият крал. Отживяла изтънченост на отшумели нрави.

VIII
Сестри, между които няма нищо общо

Споменахме вече за двете дъщери на господин Жилнорман. Те имаха десет години разлика. На младини почти никак не си приличаха. Както по характер, така и по външност те съвсем не изглеждаха сестри. По-малката, с пленителни душевни качества, жадуваше за светлина, занимаваше се с цветя, стихове и музика, бленуваше за лъчезарни простори, възторжена, въодушевена, въздушно чиста. Тя беше обречена още от дете на идеал, който приемаше смътно очертанията на герой. По-възрастната имаше също свой идеал. Тя виждаше в небесната синева някой търговец, добродушен и много богат военен доставчик, кръгъл глупак. Милион, въплътен в мъж, или в краен случай префект. Приеми в префектурата, вратар с верижка на шията, титла „съпругата на префекта“, официални балове, речи в кметството, всичко това се въртеше във въображението й. И двете сестри се унасяха в бляновете си, когато и двете бяха девойки. И двете имаха криле. Едната криле на ангел, другата — на гъска.

Никое стремление не се осъществява напълно, поне долу на земята. Няма земен рай. Поне в нашата епоха. Малката се омъжи за мъжа на мечтите си, но умря. Голямата изобщо не се омъжи.

В момента, когато се появява в нашия разказ, тя беше вече възрастна, строго нравствена особа, нетърпима моралистка с възможния най-остър нос и възможния най-тъп ум. Многозначителна подробност: извън най-тесния семеен кръг никой никога не узна малкото й име. Наричаха я госпожица Жилнорман, по-голямата сестра.

По благопристойно държане по-старата госпожица Жилнорман можеше да бие коя да е английска мис. Свенливост, стигнала до изстъпление. Един ужасен спомен я преследваше кошмарно през целия й живот: някакъв мъж бе зърнал веднъж жартиера й.

Тази безгранична свенливост нарасна с възрастта. Струваше й се, че бродираната й шемизетка никога не е от достатъчно плътна материя и че деколтето й е винаги много голямо. Отрупваше дрехите си с карфици и телени закопчалки там, където никому не би хрумнало да я погледне. Прекалено благонравните жени охраняват обикновено толкова по-зорко своята непорочност, колкото по-малко е застрашена.

И все пак, ако някой се смята годен да обясни вечните тайни на целомъдрието, нека се опита да го стори: тя позволяваше, без сянка от неудоволствие, на младия улански офицер Теодюл, неин племенник, да я прегръща.

Независимо обаче от благоволението, с което се ползуваше този улански офицер, графата „строга моралистка“, в която я класирахме, й подхождаше напълно. В душата на госпожица Жилнорман цареше полумрак. Защото благонравието е полудобродетел, полупорок.

Прекаленото й благонравие беше съчетано с лицемерна набожност, съвсем подходяща подплата. Тя се числеше към братството на Богородица, носеше бял воал на някои празници, мърмореше под носа си специални молитви, почиташе „светата кръв“, тачеше „светото сърце“, стоеше с часове, вперила възторжен поглед в олтара в стил рококо в малкия параклис, закрит за простосмъртните вярващи, а душата й се възнасяше през мраморни облачета и дълги дървени позлатени лъчи.

Сприятелила се беше с друга редовна посетителка на параклиса — стара девственица като нея, госпожица Вобоа, напълно вдетинена, край която самата тя се чувствуваше кралица. Освен безконечните agnus dei^[3] и ave Maria госпожица Вобоа знаеше само едно: да вари сладка. Съвършен образец на тъпота, госпожица Вобоа, подобно бялка без ни едно петънце, нямаше ни капчица ум. Трябва да признаем, че с напредването на възрастта госпожица Жилнорман не губеше, а по-скоро печелеше. Това се наблюдава често при пасивните натури. Тя никога не бе проявявала злоба, а това е вече относително добросърдечие. Освен това годините заглаждат острите ъгли и с времето характерът й се беше смекчил. Обикновено беше в плен на безпросветна печал, чиято причина сама не знаеше. Цялото й същество издаваше странна вцепененост: тя като че бе мъртва, без изобщо да е живяла.

Госпожица Жилнорман поддържаше домакинството на баща си. Господин Жилнорман живееше с дъщеря си, както монсеньор Биенвьоню живееше със сестра си. Подобни семейства, състоящи се от старец и стара мома не са рядкост и гледката на тези две немощни създания, търсещи опора едно в друго, е винаги затрогваща.

Край стареца и старата мома в къщата живееше освен това и едно дете, момченце, вечно занемяло и изтръпнало в присъствие на господин Жилнорман. Господин Жилнорман се обръщаше към него винаги със строг глас, а понякога и с вдигнат бастун:

— Тук, господинчо! Приближи се, нехранимайко, обеснико! Отговаряй, дяволе! Чакай да те видя хубавичко, негоднико! — И прочие. Той всъщност го обожаваше.

Момченцето беше негов внук. По-нататък ще се срещнем с него.