Виктор Юго
Клетниците (17)

I
Parvulus^[1]

Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.

Свържете тези две понятия, едното от които означава пещ, а другото — зора, сблъскайте тези две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Homuncio“^[2] — би казал Плавт.

Това малко създание е весело. То не яде всеки ден, но стига само да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба, няма обувки на краката, нито покрив над главата. Също като лекокрила мушица, която няма нужда от подобни неща. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с цяла банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една-единствена жълта кожена презрамка, който застъпва с пети, продънена шапка от друг нечий баща, която нахлупва на ушите си, тича, дебне, проси, пилее си времето, опушва цигарлъците, псува като хамалин, ходи по кръчмите, познава апашите, говори на „ти“ с леките жени, владее тарикатския език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма капка злост. Защото в душата му е скътан един бисер — невинността, а бисерите не могат да се разтворят в калта. Докато човек е дете, той е невинен, такава е Волята Божия.

Ако попитате многолюдния град:

— Какво е това?

Той ще ви отговори:

— Моето дете.

II
Някои отличителни белези

Парижкият гамен е дребосъче с майка исполинка.

Нека не преувеличаваме. Ако това улично херувимче има понякога риза, тя непременно е само една, ако има обувки, те са протрити, ако има дом, който обича, защото там намира майка си, предпочита все пак пред него улицата, защото там намира свободата. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхновени от омразата му към буржоата. Присъщи му са някои метафори. „Да хвърлиш топа“ — означава на неговия език „да умреш“. Присъщи му са и някои занимания: да довежда файтон, да спуща стъпалата на колата, да превежда минувачите от едната страна на улицата на другата, когато вали проливно, тоест да замества „моста на изкуствата“ — както казва то, да повтаря гръмко речите на властниците в полза на народа, да чопли асфалта между паветата. То си има монета — всевъзможни дребни обработени късчета мед, които намира случайно по пътищата. Тази интересна монета, която то нарича „отпадък“, има неизменно и твърдо обращение в обществото на децата-скитници.

Парижкият гамен си има най-сетне и своя фауна, която наблюдава прилежно в някое забутано кътче: божа кравичка, листна бълха, дългоног паяк, „дявол“ — черно насекомо, което плаши хората, гърчейки двурогата си опашка. Има си и свое приказно чудовище с люспи по корема, без да е гущер, с брадавици на гърба, без да е жаба, което обитава дупките на старите, варници и пресъхналите кладенци, черно, космато, лепкаво, пълзящо ту бързо, ту бавно, което не издава никакъв звук, но гледа и е толкова страшно, че никой никога не го е виждал. Той го нарича „глухар“. Опасно удоволствие е търсенето на глухари под камъните. Друго удоволствие е да повдигнеш внезапно някое паве и да изненадаш мокрици. Всяка част на Париж е известна с интересните си находки. В дървените складове при манастира на урсулинките има скрипевици, в Пантеона — стоножки, в канавките на Марсова поле — попови лъжички.

Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е не по-малко остроумен от Талейран. Той не му отстъпва по цинизъм, само че е по-почтен. Закачливостта му избликва съвсем непредвидено. Смайва бакалите с лудия си смях. Гамата, на неговите шеги преминава дръзко от класическата комедия към фарса.

Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.

— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите започнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?

Друго хлапе се намира сред тълпата. Сериозен мъж, натруфен с очила и дрънкулки, се обръща възмутен:

— Обеснико, що ще кръстът на жена ми в ръцете ти?

— На мене ли говорите, господине? Претърсете ме, ако искате!

III
Той е занимателен

Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги, съумява да си набави, homuncio влиза в някой театър. Когато престъпи този вълшебен праг, той се преобразява. Бил е гамен, сега става тити. Театрите са един вид обърнати с трюма нагоре кораби. В трюма именно се намества малкият тити. Съотношението между тити и гамена е такова, каквото е между пеперудата и какавидата: все същото насекомо, само че литнало в простора, свободно. Достатъчно е той да се появи там с грейналото си от щастие лице, със своята способност да се възторгва и да се забавлява, със своето ръкопляскане, което напомня пърхане на криле, и тесният, зловонен, тъмен, неугледен, нездравословен, отвратителен, гнусен трюм става достоен за името рай.

Дайте на едно човешко същество ненужното, отнемете му необходимото и ще получите гаменчето.

Гаменът притежава известен литературен усет. Естествените му склонности — признаваме с подходящата доза съжаление — не го насочват към класическата литература. Той не е особено академичен по природа. Така например популярността на госпожица Марс сред тази бурна детска публика беше подправена с лека иронична отсянка. Гаменът я наричаше госпожица Мюш^[3].

Това същество се дере, подиграва, подражава, сражава; увито в парцали като пеленаче, дрипаво като философ, то лови риба в зловонните канали, ходи на лов в помийните ями, намира забавление дори в сметта, оглася кръстопътищата с нестихващите си жизнерадостни крясъци, подсмива се и хапе, подсвирква и тананика, възхвалява и хули, смесва алелуя с и-ху-ху, пее всякакви мелодии, като се почне от „De profundis“ и се стигне до модните волни песнички; намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие; спартанец дори в мошеническите си прояви, безразсъден дори в благоразумието, лиричен дори в цинизма, готов да се гаври с Олимп; въргаля се по бунището, но се измъква оттам обсипан със звезди. Парижкият гамен е умален Рабле.

Не харесва панталона си, ако няма джобче за часовник.

Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, пуква като сапунени мехури преувеличенията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава комично надутия стил, окарикатурява епическия патос. Не че е прозаичен. Нищо подобно. Той чисто и просто замества тържественото вдъхновение с шеговита фантасмагория. Ако му се яви Адамастор, гаменът ще се провикне:

— У-у! Какво плашило!

IV
Той може да бъде и полезен

Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град; безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема инициативност. Прюдом и Фуйу. Само в парижкото естествознание се срещат подобни феномени. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.

Това бледо дете на парижките предградия, заченато и израснало в страдание, живее и се развива лице с лице със социалната действителност и с човешките прояви, умислен техен свидетел. То смята, че е безгрижно, но всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие, казвате ли се предразсъдък, произвол, безчестие, насилие, несправедливост, деспотизъм, неправда, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен, който ви гледа със зяпнала уста.

Той ще порасне.

От каква глина е замесен? От обикновена тиня. Шепа кал, едно духване и ето ти Адам. Достатъчно е да мине някой бог. А над гамена винаги минава някой бог. Съдбата се грижи за това малко създание. Под думата съдба разбираме по-скоро случайността. Дали този гамен, замесен направо от обикновена груба пръст, тоя неграмотен, загубен, недодялан и грубоват невежа ще стане йониец^[4] или беотиец^[5]? Не бързайте, currit rota^[6], духът на Париж, този демон, който създава децата на случая и избраниците на съдбата, в противовес на римския грънчар прави от стомната амфора.

V
Пределите на неговите владения

Гаменът обича града, но обича и самотата, понеже е малко нещо мъдрец. Urbis amator^[7] като Фускус; ruris amator^[8] като Флакус.

Да скита замечтан, тоест да се шляе, е полезно прекарване на времето за всеки философ. Особено в такова своеобразно и неугледно поле, ни риба, ни рак, което обгражда някои големи градове, и по-специално Париж. Неговият облик е двустранен. Разглеждате ли предградието на Париж, имате чувството, че разглеждате амфибия. Край на дърветата, появяват се покривите, край на тревата, появява се паважът, край на браздите, появяват се дюкянчетата, край на коловозите, начало на душевните вълнения, край на божествения шепот, начало на човешка глъч. Затова предградието е извънредно интересно.

На това се дължат и привидно безцелните разходки на мислителя по тия непривлекателни места, които минувачът завинаги е белязал с епитета „безрадостни“.

Пишещият тези редове също е бродил дълго край парижките градски врати и тези разходки са оставили у него незабравими спомени. Ниската трева, каменистите пътеки, размесената с креда, мергел или гипс почва, тягостното еднообразие на целините и на прясно изораните угари, неочаквано зърнатите в далечината разсади на ранни зеленчуци, смесицата от дива и стопанисвана природа, обширните безлюдни и закътани терени, където се упражняват шумно барабанчиците на гарнизона и сякаш възпроизвеждат, сричайки, битката, тези места, денем пустиня, а нощем разбойнически свърталища, разнебитената мелница с размахани от вятъра крила, подемните колела на каменоломните, кръчмичките край гробищата, тайнственото очарование на високите мрачни зидове, които ограждат огромни празни пространства, заляни от слънце и изпълнени с пеперуди, всичко това го привличаше.

Едва ли някой познава тези своеобразни места — Гласиер, Кюнет, грозната, надупчена с куршуми стена Грьонел, Мон-Парнас, Фос-о-Лу, Обие на високия бряг на Марна, Монсури, Томб-Исоар, Пиер-Плат в Шатийон със старата неизползувана вече каменоломна, в която сега отглеждат само гъби и чийто отвор е закрит с капак от гнили дъски. Полето край Рим има един облик, околностите на Париж — друг. Ако някой съзира в гледката, която се разкрива пред очите му, само ниви, къщи или дървета, той се плъзга по повърхността. Външният вид на всеки предмет е израз на вложен в него Божи помисъл. Мястото, където полето се слива с големия град, е пропито открай време с дълбока печал. Природата и човешкият род едновременно ви нашепват за присъствието си. Тук всяко кътче е интересно само за себе си.

Който е скитал като нас из незаселените ни покрайнини, които биха могли да бъдат назовани ореол на Париж, навярно е съглеждал най-неочаквано, на най-безлюдното място, зад някой прогнил плет или в ъгъла на мрачен зид шумна група бледи, окаляни деца, целите в прах, дрипави, чорлави, но с венчета от синчец на главите, да играят на ашици. Все бедняшки дечурлига, напуснали домовете си. Те дишат по-свободно на околовръстния булевард. Предградията са тяхно владение. Те прекарват тук дните си в безгрижие и безделие. Изпълняват простодушно целия си репертоар от неприлични песни. Те са тук или по-право, те живеят тук, далеч от чуждите погледи, в топлата майска или юнска синева, коленичили край издълбаната в земята ямичка, мъчейки се да вкарат топчето с палеца си, карайки се за дребните монети, безотговорни, свободни, щастливи като изтървани жребчета. Щом ви съгледат, се сещат за търговията си, спомнят си, че трябва да припечелят нещо, и ви предлагат да купите ту стар вълнен чорап, пълен с майски бръмбари, ту китка люляк. Тези необикновени срещи с деца придават особена и същевременно покъртителна прелест на разходките в околностите на Париж.

Понякога сред купчината момчета се виждат и момиченца. Техни сестрички? Почти девойчета, мършави, трескави, със загорели ръце и лунички по лицата, с набодени в косите житни класове и макове, весели, босоноги, плашливи. Някои от тях ядат череши сред житата. Вечер се чуват смеховете им. Тези детски банди, ту топло огрени от знойното слънце по пладне, ту сгушени в здрача, за дълго обсебват мислите на мечтателя и споменът за тях спохожда мечтите му.

Париж с неговия център, предградия и околности представлява цялата вселена за тия деца. Те никога не се решават да излязат извън неговите предели. Не могат да напуснат парижката атмосфера, също както рибите не могат да живеят на сухо. За тях на две левги извън Париж почва вече празното пространство. Иври, Жантийѝ, Аркьой, Белвил, Обервилие, Менил-Монтан, Шоази-льо-Роа, Биланкур, Мьодон, Иси, Ванв, Севр, Пюто, Ньойѝ, Женвилие, Коломб, Роменвил, Шату, Аниер, Буживал, Нантер, Енгиен, Ноази-льо-Сек, Ножан, Гурне, Дранси, Гонес им се струват краят на света.

VI
Малко история

В епохата — почти съвременна за нас, — когато се развиваше действието на настоящата книга, нямаше както сега стражари по ъглите на всяка улица (не му е тук мястото да се разпростираме повече върху тази благодат), Париж гъмжеше от безпризорни деца. Според статистическите данни полицейските патрули задържаха всяка година средно двеста и шестдесет бездомни деца из неоградените пусти землища, в новостроящите се постройки или под сводовете на мостовете. Едно от тия спечелили известност детски гнезда приютяваше „лястовичките от Арколския мост“. Това явление между другото е един от най-печалните симптоми на обществените недъзи. Всички престъпления на възрастните се коренят в скитническото им детство.

Трябва обаче да направим изключение за Париж. Независимо от приведените от нас данни той има право до известна степен на подобно изключение. Докато във всеки друг голям град безпризорното дете непременно пропада, докато едва ли не навсякъде другаде изоставеното само на себе си дете е неминуемо обречено и насила тласнато към обществените пороци, които поглъщат неговата честност и добродетелност, парижкият гамен, държим да подчертаем това, колкото и изхабен и извратен да изглежда външно, остава почти непокътнат душевно. Забележително обстоятелство, което ярко проличава в удивителната честност, проявявана по време на народните революции: подобно на солта в океана, парижкият въздух е наситен с идеи, които предпазват от загниване. Диша ли парижки въздух, душата се запазва чиста.

Въпреки това сърцето на минувача неволно се свива при всяка среща с тия деца, които, така да се каже, влачат подире си нишките на разкъсаното семейство. В днешната толкова несъвършена още цивилизация не е анормално явление подобно разпадане на семейства, които се освобождават негласно от ненужните си членове, без да се грижат за по-нататъшната участ на децата си, семейства, които изхвърлят потомството си на улицата. Затова има толкова хора с неизвестен произход. Това тъжно явление е намерило отражение и в езика, то се нарича „изхвърляне върху парижките павета“.

Нека кажем мимоходом, че изоставянето на децата се насърчаваше едва ли не от монархията преди революцията. Малко повече скитници и цигани в низините съвсем не пречеха на висшите сфери и дори представляваха известна изгода за властниците. Неприязненото отношение към образованието на децата от народа беше въздигнато в догма. За какво ни са „недоучени хора“ — беше девизът на деня. А бездомното дете е естествен следващ стадий на невежото дете.

Впрочем монархията понякога се нуждаеше от деца и в такива моменти ги обираше от улицата като пяна.

По времето на Людовик XIV — за да не се връщаме по-назад — кралят с право искал да създаде флота. Идеята не била лоша. Но нека видим средството. Не може да има флота, ако редом с кораба с платна, играчка на ветровете, няма друг кораб, който да се движи в желаната посока било чрез весла, било чрез пара и който да го влачи при нужда. Ролята на днешните параходи се изпълнявала по онова време от галерите. Нужни били следователно галери. Но галерата не можела да плава без гребци. Нужни били следователно гребци. И Колбер принуждавал провинциалните пълномощници на властта и съдилищата да увеличават колкото може повече броя на каторжниците. Съдийското съсловие се мъчело всякак да му угоди. Някой мъж не сваля шапка пред църковно шествие? Хугенотско държане. Пращайте го на галерите. Някое дете, намерено на улицата, не може да каже къде спи? Хайде и то на галерите. Велико царуване, велик век!

По времето на Людовик XV в Париж системно изчезвали деца. Полицията ги задигала, без да се знае за какви тъмни цели. Хората шушукали ужасени и правели чудовищни догадки за кървавата вана, в която се къпел кралят. Впрочем Барбие описва съвсем простодушно този факт. Случвало се, по липса на безпризорни деца, полицаите да уловят и някое дете, което си имало баща. Отчаян, той се втурвал след полицая. В подобни случаи се намесвал съдът и решавал, че той трябва да бъде обесен. Кой? Полицаят? Съвсем не, бащата.

VII
Гаменът би намерил своето място сред индийските касти

Парижките гамени съставляват едва ли не отделна каста. Бихме могли да кажем дори, че не всеки има свободен достъп в нея.

Думата гамен беше напечатана за пръв път и влезе от простонародния в литературния език през 1834 година. Тя се появи за първи път в книжката, озаглавена „Клод Гьо“, която предизвика голям скандал. Но думата си проби път.

Елементите, от които е изградено взаимното уважение между гамените, са разнородни. Ние се бяхме запознали и сдружили с едно хлапе, което се радваше на голяма почит и възхищение, защото беше присъствувало на падането на един човек от върха на кулата на „Парижката света Богородица“. Друго се беше сдобило с почит, защото беше проникнало някак в задния двор на Дома на инвалидите, където има струпани статуи, и беше успяло да „гепи“ олово. Трето беше тачено, задето успяло да обърне цяла пощенска кола. Четвърто — защото „познавало“ войника, който насмалко не извадил окото на един буржоа.

Това именно обяснява многозначителното възклицание на едно парижко гаменче, което кара простите хора да се смеят, защото не го разбират:

— Господи боже! Какво нещастие! Като си помислиш само, че никога не ми се е случвало да видя някой да падне от петия етаж! (Като при това „какво“ се произнася „кво“, а „етаж“ — „иташ“.)

Безспорно не е бил лишен от чувство за хумор селянинът, комуто казали:

— Дядо еди-кой си, болестта умори жена ви. Защо не повикахте лекар?

А той отвърнал:

— Ами такованка, господине, ние, бедните хора, „си мрем и без дохтор“.

Но ако тези думи изразяват цялата подигравателна пасивност на селянина, цялата свободомислеща анархичност на хлапето от предградията се крие без никакво съмнение в следната остроумна забележка. Един осъден на смърт слуша внимателно в колата, която го води към ешафода, думите на своя изповедник. Детето на Париж възкликва:

— Говори с попа! Ама че бъзльо!

Известна дързост по религиозните въпроси повдига авторитета на гамена. Свободомислието се цени високо. За бездомните деца присъствието при екзекуции е едва ли не основно задължение. Те си показват един на друг гилотината и й се плезят. Наричат я с всевъзможни умалителни имена. „Последно папкане“, „Мърморанка“, „Небесната мамичка“, „Последно залъче“ и пр. За да не изпуснат нищо от гледката, те се катерят по стените, по балконите, по дърветата, увисват по оградите, залавят се за комините. Гаменът е роден покривчия, както е роден и моряк. Не го стряска ни покрив, ни мачта. Никое забавление не може да се сравни с Гревския площад. Самсон и абат Монтес са наистина най-популярни имена. Освиркват осъдения, за да го окуражат. Понякога му се възхищават. Гаменът Ласнер, който присъствувал на храбрата смърт на страшния Дотьон, казал следните думи, предчувствувайки като че ли собствената си участ: „Блазе му!“ Гаменчетата не са чували за Волтер, но затова пък Папавоан е техен стар познайник. Произвеждат в герои и „политическите“, и „криминалните“. Помнят и си предават един другиму как са били облечени осъдените в последния си час. Знаят, че Толрон носел шофьорска фуражка, а Аврил — лутрен каскет, че Лувел бил с кръгла шапка, а старият Дьолапорт бил гологлав и плешив, че Кастен бил румен и много хубав, че Бориес имал романтична брадичка, че Жан-Мартен не бил свалил тирантите си, а Льокуфе и майка му се карали.

— Не се карайте за затворническата кола! — им извикал един гамен.

Друго дребничко хлапе, завряно в тълпата, се покатерило по стълба на фенера край кея, за да може да види Дьобакер. Стоящият на пост полицай се намръщил.

— Нека се кача, господин стражар — помолило го момченцето и добавило, за да го умилостиви: — Няма да падна.

— Пет пари не давам дали ще паднеш, или не — му отвърнал полицаят.

Сред гаменското съсловие много се тачат паметните произшествия. Можеш да постигнеш върха на почитта, ако успееш да се порежеш много надълбоко, „до кокала“.

Юмрукът е също доста важен съставен елемент на уважението. Гаменът обича да се хвали: „Страшно съм силен, брей!“

Да си левак, е също завидно качество, а кривогледството е направо високо ценен недостатък.

VIII
Глава, в която ще прочетете за една добродушна шега на последния крал

Лете гаменът се преобразява в жаба. И вечер, когато се стъмни, покатерен на въглищарски кораб или на перален шлеп, нарушавайки всички закони на свенливостта и всички полицейски наредби, той скача с главата надолу в Сена, точно срещу Аустерлицкия или Йенския мост. Обаче градските полицейски сержанти бдят и често възниква силно драматично положение, което веднъж е дало повод за паметен братски възклик. Този възклик, много известен през 1830 година, представлява стратегическо предупреждение, предавано от гамен на гамен. Скандиран подобно на Омиров стих, с почти същия неподдаващ се на определение акцент на мелопеите, изпълнявани на Елевзинските празненства, в него звучи древното „Евое“. Ето ви и самия възклик: „Ехей, Тити! Ехей! Тук взе да пари! Фантето ме набара! Дигай си чуковете и се изпарявай! Мини през канала!“

Понякога тази мушица — гаменът охотно се нарича така — знае да чете. Понякога умее и да пише, но във всички случаи умее да драска всевъзможни рисунки. Чрез някакво непонятно самообучение той съумява да придобие всички дарби, необходими в обществения живот. От 1815 до 1830 година подражаваше крясъка на пуяка.^[9] От 1830 до 1848 година рисуваше по стените круши^[10]. Една лятна вечер Луи-Филип, връщайки се пеш, забелязал някакво съвсем мъничко хлапе, не по-високо от педя, което се напъвало с всички сили и се повдигало на пръсти, за да изрисува огромна круша върху един от стълбовете на оградата на Ньойѝ. С присъщото си добродушие, наследено пак от Анри IV, кралят помогнал на момченцето, довършил крушата и дал един луидор на детето с думите:

— И на тази пара има круша.

Гаменът мре за суматоха. Страшно обича буйните прояви. Не може да търпи „поповете“. Застанало веднъж пред пътната врата на улица Университетска №62, едно такова забавно хлапе се плезело, разперило ръка пред носа си.

— Защо се кривиш пред тази врата? — го попитал един минувач.

— Защото тук живее поп — отвърнало детето.

Там действително живеел папският нунций. Но колкото и дълбоко да е вкоренен в него волтерианският дух, ако му се представи случай да носи кандилницата по време на литургия, гаменът вероятно ще приеме и ще се държи съвсем прилично. Две неща пораждат у него танталови мъки и той ги желае страстно, без никога да може да ги постигне: да събори правителството и да си закърпи панталона.

Опитният гамен познава отлично всички парижки полицаи и когато срещне някой от тях, винаги може да го назове по име. Изрежда ги на пръсти. Изучава характерите им и е в състояние да прави лични преценки за всеки от тях. Чете в душите им като в отворена книга. Ще ви каже направо, без да се запъне: „Еди-кой си е порта, еди-кой си е злобар, еди-кой си е дангалак, еди-кой си — смешник.“ (Всички тия думи — порта, злобар, дангалак и смешник, имат специално значение в неговата уста.) „Еди-кой си си въобразява, че Пон-Ньоф е на баща му и не дава на «хората» да се разхождат по цокъла извън парапета. Оня пък има манията да дърпа ушите на «хората»“ и пр.

IX
Древният галски дух

Тези деца имат нещо общо с Поклен^[11], сина на Халите, те имат нещо общо и с Бомарше. Хлапащината е свойствена на галското остроумие. Когато се смеси с благоразумието, то понякога го укрепва, както алкохолът — виното, но понякога е недостатък. Както можем да кажем, че Омир обича повторенията, бихме могли да кажем, че Волтер обича хлапашките закачки. Камий Демулен^[12] беше син на предградията. Шампионе^[13], който се гавреше с църковните чудеса, беше дете на улицата. Още съвсем невръстен, той беше „оросявал“ галериите на църквите „Сен-Жан дьо Бове“ и „Сент-Етиен дю Мон“. Без много да му мисли, се обръщал на „ти“ към мощите на Сент-Жьонвиев и се осмелявал дори да заповядва на стъкленичката на свети Януари.

Парижкият гамен е едновременно почтителен, насмешлив и безочлив. Зъбите му са развалени, защото е недохранен, стомахът му също не е в ред, но очите му са изразителни, защото е остроумен. Той е в състояние да изкачи на куц крак стълбите на рая в присъствие на самия Йехова. Майстор е в боя с ритници. Податлив е на развитие във всички направления. Играе в уличната канавка, но възмъжава в революцията. Дързостта му устоява пред картечния огън. До вчера уличник, днес става герой. Подобно на малкия тиванец той отърсва от себе си лъвската кожа. Барабанчикът Бара^[14] беше парижки гамен. Той извика: „Напред!“, както конят от светото писание е изцвилил, и за миг от сополанче израства в исполин.

Това дете на тинята е също дете на високите идеали. Дайте си сметка за тази широка амплитуда, която почва от Молиер и стига до Бара.

Изобщо, за да кажем с няколко думи всичко: гаменът е същество, което се забавлява, защото е нещастно.

X
Ecce Paris, ecce homo^[15]

Нека дадем още едно кратко определение: днешният парижки гамен, подобно на някогашния римски graeculus^[16], е народ-дете, чието чело е белязано с бръчките на стария свят.

Гаменът е дар и същевременно недъг за всяка нация. Недъг, който трябва да се излекува. Как? Чрез просвещение.

Просвещението лекува.

Просвещението въодушевява.

Всички благородни обществени начинания се коренят в науката, литературата, изкуствата, образованието. Създавайте, възпитавайте човеци. Просветете ги, за да ви стоплят. Рано или късно основният проблем за всеобщо образование ще се наложи с непреодолимата сила на безусловната истина. И тогава управляващите, подчинени на надзора на френската мисъл, ще трябва да избират между двете: между чедата на Франция или парижките гамени, между лумналите пламъци в зарята на просветата или блуждаещите над блатата огньове в мрака на невежеството.

Гаменът е олицетворение на Париж, а Париж е олицетворение на света.

Защото Париж е всеобемен. Той изчерпва възможностите на човешкия род. Този удивителен град дава сбита представа за отживелите и съвременните нрави. Който види Париж, има чувството, че гледа вътрешната страна на цялата човешка история, през чиито пролуки светлее небето със съзвездията си. Париж има свой Капитолиум — кметството, има свой Партенон — „Парижката света Богородица“, свой Авентински хълм — предградието Сент-Антоан, свой Азинариум — Сорбоната, свой Пантеон — Пантеона, свой Свещен път — Италианския булевард, своя Кула на ветровете — общественото мнение. Той замества Гемониите с осмиването. Неговият majo^[17] носи името конте, неговият транстеверинец се нарича покрайнинец, неговият hamraal се нарича носач в халите, неговият lazzarone^[18] се нарича апаш, неговият cockney^[19] се нарича надут франт. Всичко, което се среща другаде, се среща и в Париж. Продавачката на риба от Дюмарсе би могла да бъде достойна партньорка на Еврипидовата билкарка, дискохвъргачът Веянус оживява във въжеиграча Фориозо, воинът Терапонтигон би могъл да хване под ръка гренадира Вадбонкьор, антикварят Дамасип би се чувствувал щастлив при парижките вехтошари, Венсенската тъмница би могла да служи за затвор на Сократ, също както Агората би могла да хвърли в тъмница и Дидро. Гримо дьо ла Рениер е изнамерил ростбиф с лой, както Кургилус бе изнамерил на времето печения еж. Под купола на Триумфалната арка на Плас дьо л’Етоал се възобновява трапецът на Плавт. Срещнатият от Апулей при Пойсилос гълтач на мечове е гълтачът на саби на Пон-Ньоф, племенникът на Рамо и паразитът Куркулион са си лика-прилика. Ергасил би могъл отлично да бъде представен на Камбасерес от д’Егрфьой. Четирите римски парфюмирани контета — Алцезимаркус, Федромус, Диаболус и Аргирип, биха могли да се връщат от Куртий с пощенската кола от Лабатю. Аулис Гелиус се е задържал не по-дълго пред Конгрион, отколкото Шарл Нодие пред Полишинел. Мартон не е тигрица, но и Пардалиска не е била ламя. Шегобиецът Пантолабус и днес осмива в английско кафене гуляйджията Номентанус, Хермоген е тенор на Шан-з-Елизе, а край него дрипльото Тразиус, преоблечен като Бобеш, събира волни пожертвувания. Досадната личност, която ви спира в Тюйлери и ви улавя за копчето на сюртука, ви кара да повторите две хиляди години по-късно въпроса на Тесприон: „Quis properantem me prehendit pallio.“^[20]. Сюренското вино е имитация на албското. Червеното отверстие на чашата на Дезожие съответствува напълно на голямата купа на Балатрон. След като е валяло, през нощта над гробището Пер-Лашез танцуват същите треперливи светлинки, както над Есквилина^[21], и купеният за срок от пет години бедняшки гроб се равнява на наемния ковчег на някогашния роб.

Опитайте се да намерите нещо, което да не се среща в Париж. Кацата на Трофониус^[22] не съдържа нищо, което да не се намира и в качето на Месмер. Ергафилас възкръсва в лицето на Калиостро^[23]. Браминът Вазафанта се въплътява в граф Сен-Жермен. Чудесата на гробището Сен-Медар са също така невероятни, както и чудесата на джамията Умумие в Дамаск.

Париж си има свой Езоп — Майо, и своя Канидия — госпожица Льонорман^[24]. Той се плаши както някога Делфи от мълниеносното избликване на прозренията. Обръща масите, както Додон е обръщал триножниците. Възкачва гризетката на трона, както Рим е възкачвал на трона куртизанката. И най-сетне, ако Людовик XV е по-лош от Клавдий, то поне мадам Дюбари е по-добра от Месалина. Париж слива в някакъв необикновен човешки тип, който е живял и с който сме били в допир, гръцката голота, еврейската печал и гасконското шегобийство. Той съчетава Диоген, Йов и Пайас, облича някакъв призрак в стари броеве на вестник „Конститюсионел“ и създава Шодрюк Дюкло^[25].

Макар че Плутарх казва: „Тиранинът не остарява“, Рим при Сула и Домициан се примирява и доброволно налива вода във виното. Ако вярваме доктринерската възхвала на Вар Вибискус, Тибър е играел ролята на река Лета: „Contra Gracchos Tiberim habeimus. Bibere Tiberim, id est seditionem oblivisci.“^[26] Париж пие един милион литра вода дневно, но това не му пречи при случай да удари барабана и да вдигне тревога.

Като изключим всичко това, Париж е безобиден хлапак. Той приема царствено всичко и никак не е придирчив по отношение на Венера. Неговата Венера е хотентотка. Готов е да прости всичко, стига да може да се посмее. Грозотата го развеселява, уродливостта го кара да се превива от смях, порокът го развлича; стига да не си скучен, може да бъдеш, ако щеш, и мошеник. Дори притворството, това върховно безсрамие, не го възмущава. Достатъчно е запознат с литературата, за да не си запушва носа при появата на дон Базилио, а молитвата на Тартюф го смущава точно толкова, колкото Хораций се е шокирал от хълцането на Приап. Нито една подробност от портрета на вселената не липсва в профила на Париж. Естествено балът в градината Мабий не е мимическият танц на Яникулския хълм в Рим, но препродавачката на тоалетни принадлежности дебне там лоретката, също както сводницата Стафила е дебнела девицата Планезия. Градската врата Комба безспорно не е Колизеумът, но и там кръвожадността е също толкова голяма, както и в присъствие на Цезар. Сирийската ханджийка е по-мила от стрина Саге, но ако Вергилий е бил редовен посетител на римските кръчми, Давид д’Анже, Балзак и Шарле са удостоявали с присъствието си парижките пивници. Париж царува. Гениите се възпламеняват, шутовете процъфтяват. Там Адонай препуска с гръм и мълнии на колесницата си. Силен влиза с магаренцето си. Силен, тоест Рампоно.

Париж е синоним на космос. Париж е едновременно Атина, Рим, Сибарис, Ерусалим, Пантен. Тук са представени всички цивилизации и всички видове варварства. Париж би съжалявал, ако нямаше гилотина.

Известна доза Гревски площад не вреди. Какво би представлявал този нестихващ празник без подобна подправка? Законите ни дълбокомъдро са се погрижили за това и благодарение на тях от ножа на гилотината се сцежда от време на време капка кръв в този развихрен карнавал.

XI
Да се подиграваш и да царуваш

Париж не познава граници. Никой град не е упражнявал подобно владичество, което понякога се изразява във вземане на подбив подвластните. „Да ви се понравя, атиняни!“ — бе възкликнал някога Александър. Париж създава не само закони, а нещо по-силно — моди. Париж създава нещо по-силно и от модата — рутината. Париж може да се държи глупаво, ако тъй му хрумне. Той си позволява понякога този лукс. Тогава цялата вселена оглупява ведно с него. Малко след това обаче Париж се опомня, разтърква очи: „Ама че съм глупав!“ и се изсмива гръмко в лицето на света. Какъв дивен град! Колко странно съжителствуват тук величавото и комичното, пародията съвсем не пречи на възвишеното, една и съща уста може да надува днес тръбата на Страшния съд, а утре — детската пищялка. Париж е царствено весел. Но неговата жизнерадост крие мълнии, неговата шеговитост държи скиптър. Неговата буря избухва понякога от презрителна гримаса. Неговите взривове, неговото ежедневие, неговите шедьоври, неговите чудеса, неговите епопеи се радват на световна известност. Също така известни са и раздорите му впрочем. Неговият смях е действуващ вулкан, който залива с лавата си цялата вселена. Шегите му са искрящи огнени езици. Той налага на света своите карикатури и своите идеали. Най-високите постижения на човешката цивилизация търпят насмешките му и предлагат безсмъртието си на неговите закачки. Той е великолепен. Създаде неповторимия 14 юли, който освободи земното кълбо. Накара всички народи да повторят след него клетвата, която той положи в Игралната зала. Стопи за три часа с нощта на своя 4 август^[27] хиляда години крепостничество. Той превръща логиката си в мускул на единодушната човешка воля. Притежава способността да се претворява, никоя форма на възвишеност не му е чужда. Той вдъхновява със зарята си Уошингтън, Косцюшко, Боливар, Боцарис, Риего, Бем, Манин, Лопес, Джон Браун, Гарибалди.^[28] Той е навсякъде, където изгрява бъдещето, в Бостън през 1779 година, в Леонския остров през 1820, в Пеща през 1848, в Палермо през 1860. Той нашепва неукротимия девиз свобода на ухото на американските аболиционисти, струпани върху сала на Харпърс Фери, както и на ухото на анконските патриоти, съзаклятничещи нощем на брега на морето пред странноприемницата „Гоцци“ в Арчи. Той създава Канарие, Квирога Пизакане.^[29] Той излъчва величие по цялата земя. Водени от неговия дух, умират Байрон в Мисолонги, а Мазе^[30] в Барселона. Той се превръща в трибуна под нозете на Мирабо и в кратер — под Робеспиер. Неговите книги, театър, изкуство, наука, литература, философия служат за наръчници на целия човешки род. Той има подходящ гений за всяка епоха — Паскал, Рение, Корней, Декарт, Жан-Жак^[31] и Волтер, а за вечността — Молиер. Той заставя всички народи да говорят като него и неговият език се превръща в Слово. Благодарение на него идеята за прогреса покълва във всички умове. Литературните догми, които той изковава, са настолни ръководства за поколенията и всички герои на другите народи след 1789 година носят в душите си частица от духа на неговите мислители и поети. Това не му пречи да пуща непристойни шеги. Геният-исполин, който носи името Париж и който видоизменя света със своята духовна култура, е в състояние да изрисува същевременно с въглен носа на Бужиние върху стената на Тезеевия храм и да сложи подписа си върху египетската пирамида: „Кредвил апа̀ша“.

Париж винаги показва зъбите си: и когато се гневи, и когато се смее.

Такъв е той. Димът над покривите му е все едно отлитащи във вселената идеи. Купчина кал и камъни, ако щете, но и огромна морална сила. Париж е не само голям. Той изобщо е безпределен. Защото е способен за дръзновение.

Дръзновение. На тази цена се постига прогресът.

Всички върховни постижения са в по-голяма или в по-малка степен плод на дръзновение. За да се въплъти в дело революцията, не са достатъчни предчувствията на Монтескьо, нито проповедите на Дидро, нито предупрежденията на Бомарше, нито изчисленията на Кондорсе, нито подготовката на Аруе^[32], нито предвижданията на Русо. Необходимо е дръзновението на Дантон!

Призивът „Смелост!“ е своего рода „Fiat lux“. За да крачи победно напред, човешкият род трябва постоянно да вижда високо пред себе си горди примери на самоотверженост. Безразсъдно смелите постъпки хвърлят ослепителен блясък върху историята и просветляват хората. Зората е също дръзка, щом изгрява. Да се домогваш, да се осмеляваш, да упорствуваш, да останеш верен на себе си, да си готов да се пребориш със съдбата, да озадачиш несполуката с хладнокръвието си, не само да се опълчиш срещу несправедливия властник, но и да заклеймиш самозабравилия се победител, да проявиш твърдост, да не се огънеш, такъв пример е нужен на народите, подобна светлина може да ги въодушеви. Тази страхотна мълния е възпламенила факела на Прометей и възклика на Камброн.

XII
Бъдещето покълва в недрата на народа

Колкото до парижкото простолюдие, дори когато възмъжее, то си остава хлапе. Обрисуваш ли детето, ще обрисуваш и града. Затова ние изучихме орела в малкото врабче.

Нека подчертаем, че именно в предградията ще добиете най-правилна представа за парижанина. Тук той е чистокръвен. Тук се вижда истинският му облик. Тук той работи и страда, а характерът се разкрива най-пълно в работата и страданието. Тук несметното множество неизвестни хора гъмжи от необикновени типове, като се почне от разтоварача при Винарското пристанище и се стигне до живодера при Монфокон. „Fex urbis“^[33] — възкликва Цицерон. „Mob“^[34] — добавя възмутеният Бурк. Сган, тълпа, паплач. Тези определения са прибързани. Но и така да е! Има ли значение, че ходели боси? Че не знаели да четат? Толкова по-зле. Нима ще ги изоставите само заради това? Просвещението може да проникне и сред тях. Нека се върнем към нашия призив: „Просвещение!“ И нека неуморно настояваме: „Просвещение! Просвещение!“ Кой знае, може би непрогледната тъма ще се разсее. Нима революциите не са истински преображения?

Чуйте, философи, обучавайте, просвещавайте, въодушевлявайте, мислете гласно, говорете гръмко, изтичайте с радост вън от убежищата си, побратимете се с площадите, разпръснете вашите благородни идеи, разпространете надлъж и нашир букварите, провъзгласете човешките права, пейте марсилези, посейте семената на възторга, увенчайте народа! Превърнете идеята в ураган. Тълпата може да бъде възвисена. Нека използуваме смело мощното разгаряне на принципи и добродетели, които в даден момент се разискрят, пращят и избухват в пламъци. Босите нозе, голите ръце, дрипите, невежеството, презряната сган, мракът могат да бъдат мобилизирани за завоюване на високия идеал. Взрете се в народа и ще прозрете истината. Хвърлете само в пещта мръсния пясък, който тъпчете с крака, почакайте да се разтопи, да закипи и той ще се превърне в ослепителния кристал, с който Галилей и Нютон откриха нови небесни светила.

XIII
Малкият Гаврош

Осем или девет години приблизително след описваните от нас събития във втората част на книгата ни по булевард Тампл и в околностите на Шато-д’О се мяркаше единадесет-дванадесетгодишно момченце, което би отговаряло напълно на нахвърляния набързо от нас портрет на гамен, ако ведно с присъщия за възрастта му смях на устните в сърцето му не цареше мрачна пустота. Това дете действително беше нахлузило мъжки панталон, но не бащин, и беше навлякло женска блуза, но не майчина. Непознати хора го бяха облекли от съжаление в тези дрипи. А то си имаше и баща, и майка. Но баща му нехаеше, а майка му не милееше за него. Наистина достойно за съжаление дете, което при баща и майка беше сираче.

Това момченце се чувствуваше добре само на улицата. Паважът бе за него по-малко корав от майчиното сърце.

Родителите му го бяха запокитили в живота.

И то чисто и просто бе разперило крила.

То беше бледолико шумно и чевръсто момченце, будно и закачливо, с жив поглед, но нездрав вид. Сновеше насам-натам, пееше, играеше на ашици, ровеше се в канавките, покрадваше малко, но съвсем невинно, също както котките и врабчетата, смееше се, когато го наричаха пакостник, сърдеше се, когато го наричаха нехранимайко. Нямаше ни дом, ни къшей хляб, ни огън, ни обич. Но беше безгрижно, защото се чувствуваше свободно.

Когато тези клети създания пораснат, воденичният камък на обществения порядък почти винаги ги застига и ги смазва, но докато са още деца, те му се изплъзват, защото са дребнички. Могат да се пъхнат в най-малката срещната дупка.

Колкото и изоставено да беше обаче това дете, веднъж на два или три месеца му се случваше да си каже: „Добре, че се сетих! Ще ида да видя мама!“ И то напущаше булеварда, цирка и Порт Сен-Мартен, затичваше се към кейовете на Сена, минаваше по мостовете, стигаше до крайнините на града, до Салпетриер и се спираше, къде мислите? Точно пред познатия вече на читателите двоен номер 50–52, пред плевника Горбо.

По това време плевникът Горбо, обикновено незает, с вечно люшкаща се табелка: „Дават се под наем стаи“, беше по изключение обитаван от няколко индивида, които, както това става винаги в Париж, нямаха никаква връзка помежду си. Всички принадлежаха към класата на нищите, която почва с последния притеснен материално дребен буржоа и слиза постепенно все по-надолу по стълбата на оскъдицата чак до дъното на обществото, до двамата бедняци, които са в съприкосновение само с отпадъците на човешката цивилизация: уличния чистач, който прибира сметта, и вехтошаря, който прибира дрипите.

„Главната наемателка“ от времето на Жан Валжан беше умряла и друга, подобна ней, я беше заместила. Не си спомням кой философ беше казал: „Никога няма недостиг на баби.“

Новата старица се наричаше госпожа Бюргон. В живота й имаше само едно забележително явление: династията на трите папагала, които един след друг царуваха над душата й. Най-изпаднало от обитателите на плевника беше четиричленното семейство, състоящо се от баща, майка и две доста големи дъщери, живеещи и четиримата в една-единствена таванска стая, подобна на описаните по-рано помещения.

На пръв поглед това семейство биеше на очи само с невероятно бедственото си положение. Наемайки стаята, бащата беше заявил, че се казва Жондрет. Скоро след тяхното настаняване, което, за да си послужим с паметните думи на главната наемателка, приличаше на „настаняване на нищото“, Жондрет предупреди бабичката, която беше едновременно портиерка и чистачка на стълбището:

— Стрино еди-коя си, ако някой случайно търси поляк, италианец, а може би и испанец, да знаете, че съм аз.

Нашето босяче изхождаше точно от това семейство. Когато дойдеше тук, то намираше нищета, униние и нещо още по-тягостно: лица без усмивка. Студ в огнището, студ в сърцата. Едва влязло, го питаха:

— Откъде идваш?

То отговаряше:

— От улицата.

Наканеше ли се да си отива, го питаха:

— Къде отиваш?

То отвръщаше:

— На улицата.

— За какво си дошъл? — казваше майка му.

Напълно лишено от обич, детето напомняше хилавите стръкове трева, растящи в зимниците. То не страдаше от това и не упрекваше никого. Не знаеше всъщност какви точно трябва да бъдат бащата и майката.

Впрочем майката обичаше сестрите му.

Забравихме да кажем, че на булевард Тампл детето беше познато под името Гаврош. Защо Гаврош? Може би на същото основание, на което баща му се казваше Жондрет.

Някои изпаднали семейства инстинктивно се стремят да разкъсат родствените връзки.

Жондрет заемаха таванското помещение в дъното на коридора. В съседната стаичка живееше много беден младеж — господин Мариус.

Нека разкажем кой беше този господин Мариус.