Виктор Юго
Клетниците (16)

II
Фошльован затруднен

За хора с по-особен душевен строй или спадащи към по-особено съсловие, най-вече свещеници и калугери, е свойствено да добиват при критични обстоятелства развълнувано и същевременно сериозно изражение. Когато Фошльован влезе в приемната, такава именно сложна загриженост беше отпечатана по лицето на игуменката, жизнерадостната обикновено майка Непорочност, пленителната и начетена госпожица дьо Бльомьор.

Градинарят се поклони плахо и се спря на прага на килията. Игуменката, заета с броеницата си, вдигна очи и промълви:

— А, вие ли сте, дядо Фован!

В манастира всички се обръщаха към него с това съкратено име.

Фошльован се поклони повторно.

— Накарах да ви извикат, дядо Фован.

— Ето ме, преподобна майко.

— Трябва да говоря с вас.

— И аз трябва да ви кажа нещо, преподобна майко — заяви смело Фошльован, цял изтръпнал вътрешно.

Игуменката го погледна.

— Така ли? Някакво съобщение?

— Една молба.

— Добре, говорете.

Бившият писар Фошльован спадаше към селяните, на които не липсва известна самоувереност. Малко невежество, подправено с хитрост, е силно оръжие. Човек не се пази и се нанизва на него. През двете години и нещо, прекарани в манастира, дядо Фошльован беше спечелил доверието на монахините. Постоянно сам, извън грижите си по градината той имаше само едно занимание — любопитството. Както живееше настрана от суетящите се насам-натам забулени жени, той виждаше пред себе си само движещи се сенки, но наблюдателността и проницателността му бяха помогнали да облече в плът призраците и всички тези мъртви за външния свят жени бяха оживели за него. Той приличаше на глух човек, чието зрение се изостря за сметка на слуха, или на слепец, чийто слух се изостря за сметка на зрението. Беше се постарал да разграничи смисъла на различните камбанни удари и това му се беше удало, така че в загадъчната и безмълвна обител нямаше нищо скрито за него. Този невнятен сфинкс шепнеше на ухото му всичките си тайни. Фошльован знаеше всичко, но не издаваше нищо. В това се заключаваше изкуството му. Всички в манастира го смятаха за глупав. Голямо достойнство в очите на религията. Майките-избирателки се отнасяха почтително към градинаря. Той беше любопитен, но не задаваше никога въпроси. Освен това водеше порядъчен живот, излизаше само по неотложна работа, свързана с овощната или зеленчуковата градина. Тази негова сдържаност много се ценеше. Самият той обаче беше успял да развърже езиците на двама мъже: манастирския вратар, чрез който узнаваше подробно всичко, което ставаше в приемната, и гробаря, чрез който се беше добрал до всичко, свързано с погребенията. Така че беше осведомен двояко по отношение на монахините: и за живота, й за смъртта им. Но той не злоупотребяваше никак с разкритите тайни. Общността държеше на него. Стар, куц, сляп за всичко около него, навярно и малко глух — колко много качества! Мъчно биха намерили достоен негов заместник.

Затова старецът, напълно съзнаващ цената си, уверено се спусна по селски маниер в многословна и дълбокомислена реч. Говори надълго за възрастта си, за недъга си, за тежестта на годините, които занапред трябвало да се броят двойно, за растящите задължения в работата си, защото градината е голяма и понякога трябва по цели нощи, като последната нощ например, да покрива с рогозки пъпешите, когато небето било изцъклено, и най-сетне изплю камъчето: имал брат (монахинята трепна), вече доста възрастен брат (монахинята пак трепна, но този път не толкова тревожно), и ако те нямали нищо против, брат му можел да се настани с него тук и да му помага; той бил отличен градинар и манастирът щял да има голяма изгода от него, много повече, отколкото от самия дядо Фошльован; ако не приемели брат му, понеже самият той се чувствувал съвсем изтощен и не смогвал да върши работата, щял да бъде принуден, макар и с голямо съжаление, да напусне манастира. Брат му имал внучка и щял да я доведе със себе си, а тя щяла да се възпитава в страх Божи тук и, кой знае, може би щяла да стане монахиня един ден.

Когато той приключи речта си, игуменката престана да прехвърля броеницата между пръстите си и му каза:

— Ще можете ли до довечера да си набавите железен прът?

— За какво?

— За да го използувате като лост.

— Да, преподобна майко.

Без да прибави нито дума повече, игуменката стана и влезе в съседната стая — съвещателната зала, — където по всяка вероятност бяха събрани майките-избирателки. Фошльован остана сам.

III
Майка Непорочност

Измина почти четвърт час. Игуменката се върна и седна на стола си. И двамата събеседници бяха угрижени. Записваме колкото се може по-точно техния диалог.

— Дядо Фован?

— Да, преподобна майко?

— Нали знаете параклиса?

— Аз слушам там богослужението от едно малко отделение.

— Влизали ли сте по работа в отделението за хора?

— Два-три пъти.

— Там трябва да се повдигне една плоча.

— Тежка ли е?

— Плочата на пода, до олтара.

— Плочата, която затваря гробницата?

— Точно тя.

— Ето случай, когато би трябвало да има още един мъж.

— Майка Възнесение ще ви помогне, тя е яка като мъж.

— Жена никога не може да замени мъж.

— Само с жена разполагаме, за да ви помогне. Всеки прави това, което е по силите му. Отец Мабийон цитира в труда си четиристотин и седемнадесет послания на свети Бернар, а Мерлонус Хорстиус — само триста шестдесет и седем, но аз не презирам Мерлонус Хорстиус само заради това.

— Аз също не го презирам.

— Истинската заслуга се състои в това да направиш всичко, което е по силите ти. Манастирът не е строителен обект.

— Но и жената не е мъж. Виж, брат ми, това се казва як мъж!

— Затова пък вие ще имате лост.

— Само такъв ключ отваря такава врата.

— На камъка има халка.

— Ще провра лоста през нея.

— Камъкът е поставен тъй, че да може да се завърта.

— Добре, преподобна майко, ще отворя гробницата.

— Четирите майки, изпълняващи ролята на псалти, ще ви помагат.

— Ами като отворим гробницата, после какво?

— После ще трябва да я затворите.

— Това ли е всичко?

— Не.

— Дайте нарежданията си, преподобна майко.

— Фован, ние имаме доверие във вас.

— Аз съм тук, за да изпълнявам заповедите ви.

— И за да премълчавате всичко.

— Да, преподобна майко.

— След като отворите гробницата…

— Ще я затворя повторно.

— Да, но преди това…

— Какво, преподобна майко?

— Преди това ще трябва да свалите долу нещо.

Настана мълчание. Игуменката издаде напред долната си устна в знак на колебание, после каза:

— Дядо Фован?

— Да, преподобна майко?

— Нали знаете, че една майка почина тази сутрин?

— Не.

— Нима не чухте камбаната?

— В дъното на градината нищо не се чува.

— Вярно ли?

— Едва чувам звънеца за мене.

— Тя умря призори.

— Освен това тази сутрин вятърът духаше на обратна страна.

— Майка Разпятие, блаженопочивша.

Игуменката повторно млъкна, раздвижи устни, като че ли изрече някаква молитва на ум, и поде:

— Преди три години една янсенистка, госпожа дьо Бетюн, прие истинската вяра само като видя майка Разпятие да се моли.

— А, ето, сега чувам погребалната камбана, преподобна майко!

— Майките я отнесоха в стаята на покойниците, която се свързва с църквата.

— Зная.

— Никой друг мъж не може и не бива да влезе в тази стая освен вас. Следете внимателно за това. Какво би станало, ако в стаята на покойниците влезеше кой да е мъж!

— И таз добра!

— Какво?

— И таз добра!

— Какво казвате?

— Казвам и таз добра.

— Защо и таз добра?

— Но аз казвам просто така, и таз добра, преподобна майко.

— Не мога да ви разбера. Защо казвате и таз добра?

— За да потвърдя вашите думи, преподобна майко.

— Но аз не съм казвала и таз добра!

— Е да, вие не казахте, но аз го казвам, за да кажа същото, което казвате и вие.

В този миг изби девет часа.

— В девет часа и във всеки час хвала и преклонение пред светите дарове на престола — промълви игуменката.

— Амин — каза Фошльован.

Часовникът изби навреме. Той прекъсна спора около „и таз добра“. Ако не беше той, игуменката и дядо Фошльован сигурно никога нямаше да се разберат.

Фошльован избърса челото си.

Игуменката отново пошепна нещо само на себе си, навярно цитат от светото писание, после повиши глас:

— Приживе майка Разпятие връщаше хората в правата вяра, а след смъртта си ще прави чудеса.

— Сигурно ще прави! — съгласи се Фошльован, стараейки се да не изпусне пак някоя неуместна дума.

— Дядо Фован, майка Разпятие беше Божие благословение за нашата обител. Безспорно не всекиму е дадено да умре като кардинал дьо Берюл по време на светата литургия и да предаде Богу дух с думите: „Hanc igitur oblationem.“^[2] Но макар и нашата покойница да не беше удостоена с такова щастие, нейната кончина беше завидна. Тя остана в пълно съзнание до последния си миг; говореше с нас, след това заговори с ангелите. Каза ни последната си воля. Ако бяхте по-дълбоко вярващ и ако бяхте присъствували в този миг в килията й, тя навярно щеше да изцели крака ви, докосвайки го с десницата си. Майка Разпятие се усмихваше. Чувствувахме, че възкръсва в Бога Отца. Блажена кончина!

Фошльован помисли, че игуменката завършва някаква молитва.

— Амин! — каза той.

— Дядо Фован, волята на мъртвите трябва да бъде изпълнена.

Игуменката прехвърли няколко зърна от броеницата си. Фошльован мълчеше. Тя продължи:

— Аз се допитах по този въпрос до неколцина духовници, които пишат в името господне и проучват историята на монашеския живот. Плодовете на техните усилия са удивителни.

— Преподобна майко, оттук камбаната за умряло се чува много по-хубаво, отколкото от градината.

— Впрочем тя не е вече обикновена покойница, тя е светица.

— Като вас, преподобна майко.

— Тя от двадесет години спеше в ковчега си със специално разрешение на светия отец папа Пий VII.

— Който короняса импе… Буонапарте.

Това напомняне беше съвсем неудачно за човек, съобразителен като дядо Фошльован. За щастие, увлечена в мисълта си, игуменката не го чу. Тя продължи:

— Дядо Фован?

— Да, преподобна майко.

— Кападокийският архиепископ свети Диодор пожела да напишат на гробницата му само една дума: „acarus“, която значи червей. И това беше изпълнено. Нали така?

— Да, преподобна майко.

— Аквалийският абат, блаженият Мецокан, пожела да бъде погребан под бесилката и волята му беше изпълнена.

— Точно така.

— Свети Теренций, епископ на град Порт, при устието на река Тибър, пожела да издълбаят върху надгробната му плоча знака, който слагали над гробовете на отцеубийците, та минувачите да плюят над гроба му. И това било изпълнено. Длъжни сме да се подчиняваме на волята на покойниците.

— Амин.

— Тялото на Бернардус Гвидонис, роден във Франция близо до Рош-Абей, било отнесено по негово поръчение, противно на волята на кастилския крал, в доминиканската църква в Лимож, макар че Бернардус Гвидонис бил епископ на Тюи в Испания. Може ли някой да каже противното?

— Дума да не става, преподобна майко.

— Това събитие е удостоверено и от Плантавит дьо ла Фос.

Игуменката отрони мълчаливо още няколко зърна от броеницата си и продължи:

— Дядо Фован, майка Разпятие ще бъде погребана в ковчега, в който спи от двадесет години насам.

— Това е правилно.

— Смъртта ще бъде продължение на съня й.

— Значи, ще я закова в нейния ковчег?

— Да.

— А не в общинския сандък?

— Точно така.

— Аз изпълнявам нарежданията на преподобната обител.

— Четирите майки от хора ще ви помогнат.

— Да закова ковчега ли? Аз мога сам.

— Не, за да го спуснете долу.

— Къде?

— В гробницата.

— Коя гробница?

— Под олтара.

Фошльован трепна от изненада.

— В гробницата под олтара?

— Под олтара.

— Да, но…

— Ще повдигнете плочата с лоста, като го проврете през халката.

— Но…

— Трябва да се подчиняваме на волята на мъртвите. Последното желание на майка Разпятие беше да бъде погребана под олтара на параклиса, за да не лежи в неосветена земя, да си остане и мъртва там, където се е молила приживе. Така пожела тя или по-право, така ни заповяда.

— Но нали това е забранено?

— Забранено от хората, повелено от Бога.

— Ами ако някой узнае?

— Ние имаме доверие във вас.

— О, колкото до мене, по-скоро камък от оградата ви ще проговори, отколкото аз.

— Съветът се събра. Майките-избирателки, до които се допитах и които още разискват, решиха майка Разпятие да бъде погребана съгласно желанието й в собствения й ковчег под нашия олтар. Помислете сам, дядо Фошльован, ами ако тук почнат да стават чудеса! Какво прославяне за нашата обител во име господне! Чудесата обикновено са свързани с мощите.

— Само че, преподобна майко, ако чиновникът от санитарката комисия…

— Когато е ставало въпрос за погребение, свети Бенедикт II се е противопоставял дори на Константин Погонат.

— Но нали полицейският комисар…

— Хонодмер, един от седемте немски крале, които завладяха Галия по времето на император Констанций, е признал изрично правото на монасите да почиват в лоното на религията или с други думи, под олтара.

— Ами инспекторът от префектурата…

— Светската власт не представлява нищо пред кръста. Мартин, единадесетият глава на ордена Гранд-Шартрьоз, бил дал следния девиз на своите монаси: „Stat crux dum volvitur orbis.“^[3]

— Амин — отвърна Фошльован, който се измъкваше невъзмутимо с тази формула всеки път, когато чуеше латински.

Който е мълчал прекалено дълго, се задоволява с каквато и да било аудитория. В деня, когато ораторът Гимнасторас излязъл от затвора, претъпкан от дилеми и силогизми, той се спрял пред първото срещнато дърво и му държал реч, полагайки неимоверни усилия да го убеди в правотата си. Игуменката, спазваща обикновено обета на мълчание и терзана от нуждата да се изкаже, стана и заговори поривисто и красноречиво подобно на отприщен яз:

— От дясната ми страна е Бенедикт, от лявата — Бернар. А кой е Бернар? Пръв абат на Клерво. Нека бъде благословено селцето Фонтен в Бургундия, където той се е родил. Баща му се казвал Теслен, а майка му — Алет. Почнал е монашеския си живот в Сито, за да го завърши в Клерво. Ръкоположен е бил за абат от Гийом дьо Шампо, епископ на Шалон-сюр-Сон. Имал е седемстотин послушници и е основал сто и шестдесет манастира. Сразил е Абелар на консилиума в Санс през 1140 година, както и Пиер дьо Брюи и ученика му Анри ведно с цяла група заблудени, които се наричали апостолици. Объркал Арно де Брешиа, унищожил монаха Раул, еврейския убиец, установил надмощие по време на Реймския събор в 1148 година, допринесъл за осъждането на епископа на Поатие, Жилбер дьо ла Поре, както и на Еон дьо л’Етоал, уреждал споровете между принцовете, показал пътя към истинската вяра на крал Людовик Млади, давал съвети на папа Евгени III, ръководел манастира в Тампл, организирал кръстоносен поход, извършил двеста и петдесет чудеса в живота си, а тридесет и девет от тях само в един ден.

А кой е Бенедикт? Патриарх на Монте Касино. Вторият Основател на манастирските устави, свети Василий на Запада. От ордена му са излезли четиридесет папи, двеста кардинали, петдесет патриарси, хиляда и шестстотин архиепископи, четири хиляди и шестстотин епископи, четири императори, дванадесет императрици, четиридесет и шест крале, четиридесет и една кралици, три хиляди и шестстотин канонизирани светци, а самият му орден е просъществувал хиляда и четиристотин години! От едната страна свети Бернар, а от другата — чиновникът от санитарната комисия! От едната страна свети Бенедикт, а от другата — градският инспектор! Държава, инспекции, погребални процедури, всевъзможни правилници, административни власти, какво ни влиза в работата всичко това? Всеки би се възмутил, ако знае как се отнасят с нас! Да нямаме дори правото да отдадем тленните си останки на Христа! Вашите санитарни власти са чисто революционна измислица! Бог, подвластен на полицейския пристав! Какъв век! Не възразявайте, Фован!

Дядо Фошльован не се чувствуваше много добре под този душ. Игуменката продължи:

— Това, че монасите имат право да бъдат погребвани в своя манастир, е вън от съмнение за когото и да било. Само фанатиците и еретиците го отричат. Живеем в страшно объркани времена. Хората нямат представа за неща, които са длъжни да знаят, а знаят това, което би трябвало да не знаят. Невежество и нечестивост. В нашата епоха се срещат хора, които не могат да направят разлика между великия свети Бернар и така наречения Бернар от ордена на Бедните католици, някакъв си добър духовник, живял през тринадесети век! Богохулството на други стига дотам, че сравняват ешафода на Людовик XVI с кръста на Христа! Та Людовик XVI беше само крал и нищо повече! Те нямат страх от Бога! Няма вече нито праведници, нито грешници! Знаят името на Волтер, а не знаят името на Сезар дьо Бюс. А Сезар дьо Бюс беше светец, докато Волтер е направо неверник. Последният архиепископ, кардинал на Перигор, не знаеше дори, че Шарл дьо Гондрен замести кардинал дьо Берюл, че Франсоа Бургоен замести Гондрен, Жан-Франсоа Сено — Бургоен, а бащата на света Марта — Жан-Франсоа Сено. Името на отец Котон е известно не защото той е един от тримата основатели на конгрегацията Оратория, а защото е станал предмет на ругатните на хугенотския крал Анри IV. Светските хора обичат Франсоа дьо Сал, защото хитрувал при игра на карти. Не стига всичко това, ами обсипват религията с хули. Защо? Защото имало недостойни свещенослужители. Защото галският епископ Сажитер бил брат на амбрьонския епископ Салон и двамата станали последователи на Момол. Че какво от това? Попречило ли е това на Мартен дьо Тур да стане светец и да даде половината си плащ на нищия? Обявяват се против светците. Затварят си очите пред истината. Привикнали са към мрака. Най-кръвожадни са слепите зверове. Никой не се замисля сериозно за ада. О! Недостоен народ! „В името на краля“ означава днес „В името на революцията“. Хората са забравили своя дълг не само към живите, но и към мъртвите! Не се позволява да умреш като праведник! И гробът стана достояние на властите! Какъв ужас! Негово светейшество папа Лъв II написа по този именно повод две послания, едното до Пиер Нотер, другото до краля на вестготите, за да се противопостави и отхвърли по отношение на мъртвите властта на екзарха и върховната власт на императора. Шалонският епископ Готие оказа отпор по същия въпрос на бургундския херцог Отон. По-рано административните власти бяха на наша страна. По-рано ние имахме право на глас дори по мирски въпроси. Абат Сито, глава на ордена, беше почетен съветник в бургундския върховен съд. Нашите покойници са в наша власт. Нима тялото на самия свети Бенедикт не почива във Флоренция, в абатството Фльори, наречено Сен-Бьоноа-сюр-Лоар, макар че той умря в Монте Касино, Италия, в събота, 543 година, през месец март, ден 21? Това не подлежи на оспорване. Аз изпитвам отвращение към тези, които хвалебствуват, мразя богомолците, ненавиждам еретиците, но още повече бих ненавиждала този, който би ни противоречил в дадения случай. Достатъчно е само да се надзърне в писанията на Арну Вион, Габриел Бюслен, Тритем, Моролюкс и дон Лука д’Ашри.

Игуменката си пое дъх и се обърна към Фошльован:

— Решено ли е, дядо Фован?

— Решено, преподобна майко.

— Можем ли да разчитаме на вас?

— Ще изпълня волята ви.

— Много добре.

— Аз съм напълно предан на манастира.

— Разбрано. Ще затворите ковчега. Сестрите ще го отнесат в параклиса. Ще се отслужи заупокойна. После ще се приберем в манастира. Между единадесет часа и полунощ вие ще дойдете с лоста. Всичко ще се извърши в пълна тайна. В параклиса ще бъдете само вие, майка Разпятие и четирите майки, изпълняващи ролята на псалтове.

— И сестрата пред стълба.

— Тя няма да се обърне.

— Но ще чуе.

— Няма да чуе. Впрочем това, което е известно на манастира, остава неизвестно на света.

Отново настана мълчание. Игуменката продължи:

— Махнете звънчето. Няма нужда сестрата пред стълба да забележи присъствието ви.

— Преподобна майко?

— Какво има, дядо Фован?

— Идва ли вече докторът за покойниците?

— Ще дойде в четири часа. Камбаната за него удари вече. Нима наистина не чувате никакъв звън?

— Аз се ослушвам само за моя.

— Така и трябва, дядо Фован.

— Преподобна майко, ще ми трябва лост, дълъг поне шест стъпки.

— Откъде ще го вземете?

— Където има решетки, има и железни прътове. Има цяла купчина железарии в дъното на градината.

— Към единадесет и четвърт. Не забравяйте.

— Преподобна майко?

— Какво има?

— Ако имате някога друга подобна работа, брат ми е много як. Същински турчин.

— Гледайте да свършите колкото се може по-бързо.

— Аз не съм бог знае колко бърз. Нали съм куц. Затова имам нужда от помощник. Едва ходя.

— Да си хром, не е грях, това може би е дори благословение. Император Хенрих II, който се бори срещу антипапа Григорий и възстанови Бенедикт VIII, има две имена — „Свети“ и „Хромий“.

— Е, нека му е зле с две корони — забеляза дядо Фошльован, който недочуваше малко.

— Дядо Фован, аз размислих, елате по-добре един час по-рано. Да не се притеснявате. Бъдете пред главния олтар с железния лост точно в единадесет часа. Заупокойната служба започва в полунощ. Всичко трябва да бъде свършено поне четвърт час преди това.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да докажа усърдието си на обителта. Аз държа на думата си. Ще закова сандъка. Точно в единадесет часа ще бъда в параклиса. Там ще заваря майките и майка Разпятие. Двама мъже по-хубаво биха свършили работата, но здраве да е! Ще взема със себе си лоста. Ще отворим гробницата, ще свалим ковчега и ще затворим пак гробницата. А после ни лук яли, ни лук мирисали! Властите няма да се усъмнят в нищо. Това ли е всичко, преподобна майко?

— Не.

— Какво друго има?

— Празния ковчег.

Пак замълчаха за малко. Фошльован разсъждаваше. Игуменката — също.

— Дядо Фован, а какво ще правим с празния ковчег?

— Ще го закопаем в земята.

— Празен ли?

Ново мълчание. Дядо Фошльован махна с ръка, сякаш отпъди досадна мисъл.

— Преподобна майко, аз ще закова носилото в долната стаичка на църквата. Никой друг не може да влезе там освен мене. Ще хвърля отгоре погребалното платно.

— Само че когато носачите качват ковчега на катафалката и го свалят, за да го спуснат в гроба, ще усетят, че вътре няма нищо.

— Брей, дя… — възкликна дядо Фошльован.

Игуменката понечи да се прекръсти, гледайки втренчено градинаря. Завършекът „вол“ се спря в гърлото му.

Той побърза да измисли някакво средство, за да накара игуменката да забрави проклятието му.

— Преподобна майко, ще сложа пръст в ковчега. Все едно, че в него лежи някой.

— Имате право. Пръстта не се отличава от човека.

— Значи, вие ще се заемете с празния ковчег?

— Оставете на мене.

Лицето на игуменката, до този момент загрижено и неспокойно, се разведри. Тя му кимна с глава — жест на началство, когато отпраща подчинен. Фошльован се отправи към вратата. Тъкмо когато се канеше да излезе от стаята, игуменката повиши благо глас:

— Дядо Фован, много съм доволна от вас. Доведете ми утре след погребението вашия брат и му кажете да вземе и момиченцето си.

IV
Всеки би казал, че Жан Валжан е чел Остин Кастилехо

Крачките на хромия напомнят погледите на едноокия: не стигат лесно до целта. Освен това Фошльован беше много озадачен. Мина почти четвърт час, докато стигна до бараката в градината. Козет се беше събудила. Жан Валжан я беше настанил до огъня. Когато Фошльован влезе, Жан Валжан й показваше коша на градинаря, закачен на стената, и й обясняваше:

— Слушай сега добре, Козет. Ние трябва да излезем от тази къща, но после пак ще се върнем и ще си живеем много добре тук. Този чичко ще те изнесе на гърба си вътре в този кош. Ти ще ме чакаш у една леля. Аз ще дойда да те взема оттам. Само че ако искаш Тенардиерица да не те вземе отново, ще бъдеш послушна и няма да казваш нито дума.

Козет кимна с глава със сериозно изражение. Фошльован бутна вратата и Жан Валжан се обърна.

— Какво стана?

— Може да се каже, че подредих всичко и нищо — каза Фошльован. — Разрешиха ми да ви вкарам тук, но преди да ви вкарам, трябва да ви изкарам. Това е голяма мъчнотия. За малката лесно.

— Ще я изнесете ли?

— Ами тя ще мълчи ли?

— Гарантирам ви.

— Ами вас какво да ви правя, чичо Мадлен!

След кратко тревожно мълчание Фошльован възкликна:

— Но защо не искате да излезете оттам, откъдето сте влезли!

Както първия път Жан Валжан се ограничи със следния отговор:

— Невъзможно.

Фошльован измърмори недоволно, говорейки по-скоро сам на себе си, а не на Жан Валжан:

— Още нещо ме тревожи. Казах, че ще сложа пръст. Само че, ако вътре има пръст вместо труп, няма да е все едно, не върви: ще се изсулва насам-натам, ще трополи. Носачите ще усетят. Нали разбирате, чичо Мадлен, властите ще подразберат.

Жан Валжан го погледна втренчено и помисли, че градинарят бълнува.

— Как, дявол взел го, ще излезете оттук? — поде дядо Фошльован. — Защото това трябва да стане най-късно до утре. Утре ще ви въведа отново. Игуменката ще ви чака.

Тогава той обясни на Жан Валжан, че това е възнаграждение за услугата, която той, Фошльован, щял да окаже на манастира. Между другите си задължения той вземал участие и при погребенията, заковавал ковчезите и помагал на гробаря в гробищата. Умрялата същата сутрин монахиня била изказала желание да бъде погребана в собствения си ковчег, който й служел за легло, и да бъде спусната в гробницата под олтара на параклиса. Полицейските власти били забранили със специална наредба това, но покойницата спадала към праведниците, чиито предсмъртни желания свято се тачат. Игуменката и майките-избирателки решили да изпълнят волята й. Толкова по-зле за цивилните власти. Самият той щял да закове ковчега в килията на монахинята, да повдигне плочата в параклиса и да спусне мъртвата в гробницата. За благодарност игуменката щяла да приеме брат му като градинар в манастира, а племенницата му като пансионерка. Под брат му се разбирало естествено господин Мадлен, а под племенницата му — Козет. Игуменката му казала да доведе брат си на следващия ден вечерта след инсценираното погребение в гробищата. Но как щял да доведе отвън господин Мадлен, ако преди това той не е излязъл от манастира? Това било първото затруднение, но имало още едно — празният ковчег.

— Какъв е пък този празен ковчег? — попита Жан Валжан.

Фошльован отговори:

— Ковчегът на общинските власти.

— Какъв ковчег, какви власти?

— Щом някоя монахиня умре, идва общинският доктор и съобщава: „Една монахиня е умряла.“ Тогава от общината пращат ковчег. А на другия ден изпращат катафалка и двама гробари, за да вземат ковчега и да го отнесат на гробищата. Гробарите ще дойдат, ще повдигнат ковчега, а вътре — нищо.

— Че сложете нещо.

— Мъртвец ли? Нямам на разположение.

— Защо мъртвец?

— Ами какво друго?

— Жив човек.

— Кой жив човек?

— Мене например — каза Жан Валжан.

Фошльован беше седнал. Той подскочи, като че под стола му изпращя фишек.

— Вас?

— Защо не?

По устните на Жан Валжан се плъзна една от неговите редки усмивки, която приличаше на блед разсвет на зимно небе.

— Припомнете си, дядо Фошльован, нали самият вие казахте: „Майка Разпятие умря“, а пък аз добавих: „А чичо Мадлен го погребаха.“ Така и ще стане.

— Разбрах, вие се шегувате. Не можете да говорите сериозно.

— Напълно сериозно. Нали трябва да изляза някак оттук?

— Непременно.

— Не ви ли казах, че трябва да намерите и за мене кош и брезент?

— Добре де!

— Кошът ще бъде от чамови дъски, а брезентът от черен креп.

— Първо, няма да е черен, а бял. Монахините ги завиват в бял саван.

— Нека бъде бял.

— Вие сте съвсем различен от другите хора, чичо Мадлен.

Допирът с подобно въображение, което всъщност беше израз на необузданата и безразсъдна изобретателност на каторжника, внезапното му разгръщане сред мирната околна обстановка и вплитането му в „кроткото манастирско живуркане“ предизвикаха такава силна изненада у Фошльован, каквато би изпитал някой минувач, ако видеше чайка да лови риба в канавката край улица Сен-Дьони.

Жан Валжан доразви предложението си:

— Нали въпросът е да изляза оттук, без някой да ме види? Ето ви средство. Но обяснете ми най-напред по-подробно. Как става цялата тая работа? Къде се намира ковчегът?

— Празният ли?

— Да.

— Долу, в така наречената стая за покойниците. Поставен е върху две дървени подставки и е покрит с погребалния саван.

— Колко дълъг е сандъкът?

— Шест стъпки.

— А какво представлява стаята за покойниците?

— Стая в приземния етаж с прозорец с решетка откъм градината, затворен отвън с капаци. И с две врати: едната към манастира, другата към църквата.

— Коя църква?

— Общата, дето се влиза и откъм улицата.

— Имате ли ключовете от тия две врати?

— Не. Имам само ключа от вратата към манастира. Вратарят държи ключа към църквата.

— Кога отваря той тази врата?

— Отваря я само за да пусне гробарите, които идват за ковчега. Щом го изнесат, той пак заключва вратата.

— А кой заковава сандъка?

— Аз.

— Кой го покрива с погребалния саван?

— Пак аз.

— Сам ли оставате в стаята?

— Никой друг мъж освен общинския лекар не може да влезе в стаята за покойниците. Това е написано и на стената.

— Ще можете ли да ме скриете в тази стая довечера, когато всичко живо в манастира спи?

— Не. Но мога да ви скрия в тъмното килерче, през което се влиза в стаята за покойниците и където си държа сечивата за заравяне на мъртвите. Ключът е у мене.

— В колко часа утре ще дойде погребалната катафалка?

— Към три часа следобед. Погребението ще стане малко преди да се мръкне в гробището Вожирар. Не е много близо.

— Аз ще стоя скрит във вашето килерче цялата нощ и целия ден. Ами какво ще ям? Сигурно ще огладнея.

— Ще ви донеса нещо за ядене.

— Можете да дойдете да ме заковете в ковчега към два часа.

Фошльован отстъпи назад и закърши пръсти.

— Но това е невъзможно!

— Чудо голямо! Да вдигнеш чука и да забиеш няколко гвоздея в дъската!

Това, което изглеждаше съвсем невероятно за Фошльован, беше съвсем просто, повтаряме, за Жан Валжан. Той беше минавал през най-опасни премеждия. Всеки, който е бил затворник, познава изкуството да се смалява според диаметъра на отвора, който води към свободата. Затворникът неизбежно е изправен пред бягство, както болният пред криза, гибелна или спасителна. Бягството е един вид оздравяване. Какво не е готов да предприеме човек, за да оздравее? Да се остави да бъде закован и изнесен в сандък като стока, да живее дълго в затворена кутия, да диша без въздух, да сдържа диханието си по цели часове, да владее умението да се задушава, без да умре, това бе едно от тъмните дарования на Жан Валжан.

Впрочем ковчег с жив човек в него — идеално каторжническо спасително средство — е способ, използуван дори от императорите. Ако вярваме на думите на монаха Остин Кастилехо, точно такова средство е използувал Карл V, когато пожелал след абдикацията си да види още веднъж госпожа Пломб. Той я въвел и извел по такъв начин от манастира Сен-Жюст.

Фошльован се поокопити и възрази:

— Но как ще дишате?

— Ще дишам.

— В ковчега? Само като си помисля, почва да не ми стига въздухът!

— Все трябва да ви се намира някой свредел. Ще пробиете няколко малки дупки там, където ще ми бъде устата, и ще заковете, без да притиснете плътно капака.

— Тъй, ами ако се закашляте или кихнете?

— Който бяга, не кашля и не киха. Няма как, дядо Фошльован — добави Жан Валжан, — трябва да се решите. Или ще оставите да ме хванат тук, или ще ме изведете с катафалката.

Всички сме забелязали колко много котките обичат да се спират и да се помайват между двете крила на открехната врата. Кой от нас не е казвал на някоя котка:

— Хайде, влез де!

Има и хора, които, като не виждат ясно развоя на дадено събитие, са склонни да се колебаят между две решения и се излагат на опасността да бъдат смазани от съдбата, ако тя неочаквано ускори развръзката. Прекалено благоразумните, макар че приличат на котките или тъкмо защото приличат на тях, често се подхвърлят на по-голям риск, отколкото безразсъдно смелите. Фошльован спадаше към нерешителните натури. Обаче хладнокръвието на Жан Валжан го зарази неволно. Той промърмори:

— Работата е там, че наистина не виждам друг изход.

Жан Валжан продължи:

— Само едно ме тревожи: какво ще стане на гробищата.

— Мен пък точно това хич не ме тревожи! — възкликна Фошльован. — Ако вие сте уверен, че ще издържите в ковчега, аз пък съм уверен, че ще ви измъкна от гроба. Гробарят е мой приятел, пияница. Дядо Метиен. Стар къркач. Гробарят туря мъртвите в гроба, но аз турям гробаря в джоба си. Ще ви кажа какво ще стане. Ще стигнем малко преди да се здрачи, три четвърти час преди да затворят гробището. Катафалката ще се доближи до гроба. Аз ще вървя отзад. Службата ми е такава. В джоба си ще нося чук, длето и клещи. Катафалката спира, гробарите завързват въже около ковчега и ви спущат. Свещеникът казва молитвата, прекръства се, поръсва ви със светена вода и се омита. Аз оставам сам с дядо Метиен. Нали ви казах, че сме приятели. Има две възможности: или да е пиян, или да не е пиян. Ако не е пиян, аз му казвам: „Ела да пийнем по чашка, докато не са затворили «Хубавата дюля».“ Завеждам го там, напивам го, на него не му трябва много, защото никога не е напълно трезвен, бутвам го под масата, вземам му пропуска за гробищата и се връщам без него. Тогава само с мен ще се оправяте. Ако пък е пиян, му казвам: „Върви си, аз ще я закопая вместо тебе.“ Той си отива и аз ви измъквам от трапа.

Жан Валжан му протегна ръка. Фошльован я улови поривисто с трогателна селска сърдечност.

— Уговорено, дядо Фошльован. Всичко ще мине както трябва.

„Дано само котка не ми мине път! — помисли си дядо Фошльован. — Иначе ще бъде ужасно!“

V
Не е достатъчно да си пияница, за да се изплъзнеш от смъртта

На другия ден, когато слънцето преваляше на запад, редките минувачи по булевард Мен сваляха шапки пред старовремска катафалка, украсена с черепи, кости и стъклени сълзи. В катафалката лежеше ковчег, покрит с бял саван с огромен черен кръст по средата, който напомняше просната покойница с дълги крака и провесени ръце. Отзад идваше погребална карета, в която седяха свещеник в стихар и момченце от хора с червено шапче. Двама гробари в сива униформа с черни галони крачеха отдясно и отляво на катафалката. Най-отзад вървеше старец в работнически дрехи, който накуцваше. Шествието се отправяше към гробището Вожирар.

От джоба на стареца стърчаха дръжка на чук, острие на длето и двата края на клещи.

Гробището Вожирар правеше изключение измежду парижките гробища. То си имаше свои особени порядки, както имаше и две врати — голяма и малка, които старите хора в квартала, придържащи се упорито към старите наименования, наричаха „конната“ врата и „пеещата“ врата.

Бернардинките-бенедиктинки от Малкия Пикпюс си бяха издействували, както вече видяхме, да бъдат погребвани вечер в едно специално ъгълче, което някога спадало към имотите на тяхната обител. За гробарите, принудени да работят по мръкнало лете и, кажи-речи, нощем през зимата, беше установен строг ред. По това време вратите на парижките гробища се затваряха при залез-слънце, което беше общоградска мярка. Гробището Вожирар също я съблюдаваше. Решетките на двете врати бяха една до друга, а до тях се издигаше построеният от архитект Пероне павилион, в който живееше пазачът на гробището. Щом слънцето се скриеше зад купола на Дома на инвалидите, двете решетки се завъртаха неумолимо около пантите си. Ако някой гробар се забавеше след този момент в гробището, можеше да излезе само като покаже пропуска си, издаден от управата на погребалната служба. В капака на прозореца на пазача имаше цепка като на пощенска кутия. Гробарят пускаше пропуска си през процепа, пазачът чуваше шума от падането му, дръпваше кордона и малката врата се отваряше. Ако гробарят забравеше пропуска си, той се обаждаше на пазача, който, легнал вече, понякога и заспал, ставаше, установяваше самоличността на гробаря и му отключваше вратата с ключа си. Гробарят излизаше, но трябваше да плати петнадесет франка глоба.

Това гробище със своите изключения от общите наредби нарушаваше административното еднообразие. Закриха го малко след 1830 година. Замениха го с гробището Монпарнас, наречено още Източното гробище. Новото гробище наследи и граничещата с гробището Вожирар прословута кръчмичка, на чиято фирма беше нарисувана дюля. Тази кръчмичка образуваше ъгъл, от вътрешната страна на който бяха масите на посетителите, а от външната — гробовете. Наричаха я „Хубавата дюля“.

Гробището Вожирар беше вече занемарено. То постепенно замираше. Цветята го напускаха за сметка на плесента. Буржоата не държаха да бъдат погребвани във Вожнрар: то имаше толкова мизерен вид! Виж, Пер-Лашез беше съвършено друга работа. Да те погребат в Пер-Лашез, беше също, както да имаш мебели от акажу. Проява на изтънчен вкус. Гробището Вожирар беше иначе внушително, планирано подобно на някогашните френски градини. Прави алеи, чимшир, туя, стари гробове под стари тисове, избуяла трева. Вечер то придобиваше злокобен изглед с правилно очертаните в тъмнината парцели.

Слънцето не беше още залязло, когато катафалката с белия саван и черния кръст навлезе в централната алея на гробището Вожирар. Куцукащият зад нея мъж беше нашият познайник дядо Фошльован.

Досега всичко беше вървяло като по мед и масло: и погребението на майка Разпятие в гробницата под олтара, и извеждането на Козет, и въвеждането на Жан Валжан в стаята за покойниците.

Нека поясним мимоходом, че погребението на майка Разпятие под олтара на манастира е за нас съвсем дребно прегрешение. То спада към греховете, които могат да се окачествят по-скоро като задължения. Монахините изпълниха своя дълг към покойната не само без никакво угризение, но дори с удовлетворена съвест. За обитателките на манастира административните мерки не са нищо друго освен вмешателство, и то във всички случаи вмешателство в авторитета на църквата, което подлежи на оспорване. На първо място уставът. Колкото до гражданския кодекс, зависи от случая. Хора, ковете закони колкото си искате, но ги пазете за себе си. Дължимото на кесаря представлява нищожна троха в сравнение с това, което е дължимо Богу. Земният владетел е нищожество пред всевишния.

Фошльован куцукаше зад катафалката в отлично настроение. Двете му тайни начинания, двата тясно свързани помежду си заговора, единият с монахините, другият с чичо Мадлен, единият в интерес на манастира, а другият срещу него, му се бяха удали еднакво добре. Хладнокръвието на Жан Валжан притежаваше особено заразителна сила. Фошльован не се съмняваше вече в успешния завършек на цялата работа. Това, което му оставаше да стори, беше просто дреболия. През тия две години той беше напивал поне десет пъти горкия дядо Метиен, добродушен шишко. Той го разиграваше, както си щеше. Правеше с него каквото му хрумне. Внушаваше му какво ли не. Метиен играеше по гайдата на дядо Фошльован, затова той беше съвършено спокоен.

Когато шествието навлезе в алеята, водеща към гробището, Фошльован погледна доволен катафалката, потърка загрубелите си длани и каза полугласно:

— Славен номер!

Изведнъж катафалката спря. Бяха стигнали до решетката. Трябваше да се покаже разрешителното за погребението. Човекът от погребалната служба започна да се разправя с пазача на гробището. По време на разговора им, който забави шествието няколко минути, някакъв непознат се нареди зад катафалката до Фошльован. Изглеждаше работник, носеше дреха с широки джобове и кирка в ръка.

Фошльован изгледа непознатия.

— Кой сте вие, ваша милост? — попита той.

— Гробарят — отвърна непознатият.

Ако човек може да оцелее, след като го улучи снаряд право в гърдите, той би имал изражението на Фошльован.

— Гробарят ли?

— Точно той.

— Вие?

— Аз.

— Дядо Метиен е гробарят.

— Беше.

— Как тъй беше?

— Ами тъй, той умря.

Фошльован очакваше всичко друго, но не и това — гробарят да умре. И все пак така беше. И гробарите умират. След като са изкопали сума ти хорски гробове, идва ред и на техния гроб.

Фошльован застина със зяпнала уста. Едва можа да изфъфли:

— Не е възможно!

— Обаче е факт.

— Но — поде старецът с отпаднал глас — нали гробарят е дядо Метиен?

— След Наполеон — Людовик XVIII. След Метиен — Грибие. Аз, селяко, се казвам Грибие.

Смъртно блед, дядо Фошльован впери очи в Грибие.

Той беше висок, мършав, пръстено блед мъж с много мрачно изражение. Приличаше на сбъркан лекар, който по недоразумение е станал гробар.

Фошльован избухна в смях.

— Брех, че чудни работи стават на тоя свят! Дядо Метиен умрял! Дядо Метиен е мъртъв, но да живее дядо Пенливко! Знаете ли кой е дядо Пенливко? Канчето червено вино за шест су, гаврътнато на крак пред тезгяха. Сюренско канче, чиста работа! Истинско сюренско парижко вино. Ех, отишъл си дядо Метиен! Много ми е мъчно за него, славен веселяк беше. Но и вие сигурно не падате по-долу от него, нали, друже? Хайде да идем да изпием по чашка.

— Аз съм учил. Ходил съм до четвърто отделение. Никога не пия — отговори мъжът.

Катафалката се заклати по голямата алея на гробището.

Фошльован забави крачка. Походката му стана още по-неравна не само поради недъга, но и поради вълнението му.

Гробарят вървеше пред него.

Фошльован още веднъж разгледа внимателно изникналия изневиделица Грибие.

Новият гробар спадаше към хората, които изглеждат стари дори когато са млади, и които са яки, макар и мършави.

— Другарю! — извика подире му Фошльован.

Мъжът се обърна.

— Аз съм манастирският гробар.

— Значи, мой събрат — заяви мъжът.

Неграмотен, но много съобразителен, Фошльован разбра, че пред него стои представител на една страшна пасмина: човек, който умее на всичко да сложи капак.

Той пак смотолеви:

— Значи, така. Дядо Метиен е умрял.

— Точно така — отвърна мъжът. — Дядо Господ погледнал тефтерчето си с падежите. Дошъл бил ред на дядо Метиен. И той го повикал.

Фошльован повтори машинално:

— Дядо Господ…

— Дядо Господ ами — заяви авторитетно мъжът. — Според философите — Всевечен Отец, според якобинците — върховно същество.

— Няма ли да се запознаем — заекна дядо Фошльован.

— Нали се запознахме вече. Вие сте селянин, аз съм парижанин.

— Хората се запознават само като си пийнат заедно. Обърнат ли по чашка, и майчиното мляко си изказват. Нали ще дойдете да се почерпим? Такова нещо не е за отказване.

— Първо службата.

„Загубен съм!“ — помисли си Фошльован.

Само няколко крачки и щяха да свият по страничната алея, която водеше към отреденото за монахините ъгълче.

Гробарят поде:

— Слушай, селяко. Аз трябва да храня седем детски гърла. И понеже децата ми трябва да ядат, аз не бива да пия.

И с доволството на сериозен човек, който намира сполучлив израз на мисълта си, добави:

— Техният глад е враг на моята жажда.

Катафалката зави край купчина кипариси, излезе от главната алея и затрополи по друга, по-тясна, после тръгна направо през тревата и потъна в малка горичка. Бяха съвсем близо до мястото, където погребваха монахините.

Фошльован забавяше крачките си, но не можеше да забави катафалката. За щастие рохката почва, измокрена от зимните дъждове, се залепваше по колелата и затрудняваше движението.

Той пак се приближи до гробаря и пошепна:

— Знаете ли какво чудно аржантьойско винце имат!

— Селяко! — отвърна мъжът. — Аз не съм роден за гробар. Баща ми беше портиер в Притане. Той ме готвеше за литератор. Но му се случиха нещастия. Загуби на борсата. Трябваше да се откажа от писателския занаят. Но все пак и сега съм обществен писар.

— Значи, не сте гробар? — улови се обнадежден Фошльован за тази макар и съвсем тънка сламка.

— Едното не пречи на другото. Влача двойна тегоба.

Фошльован не разбра последната дума.

— Елате да се почерпим! — повтори той.

Тук е необходимо да направим кратка забележка. Колкото и да беше разтревожен, дядо Фошльован предлагаше да си пийнат, без да бъде наясно по една точка: кой ще плати? Обикновено той предлагаше, но дядо Метиен плащаше. Явно беше, че новосъздаденото положение с този гробар изискваше почерпка и той трябваше да я предложи, но старият гробар нарочно забавяше пословичния час на Рабле. Колкото и да беше развълнуван, самият той съвсем не възнамеряваше да плаща. Гробарят додаде със снизходителна усмивка:

— Трябва да се яде. Съгласих се да приема работата на дядо Метиен. Когато почти си завършил образованието си, ставаш философ. Към работата с пръстите прибавих работата с мишците. Кантората ми се намира на улица Севр. Не знаете ли? При пазара за чадъри. Всички готвачки от болницата на Червен кръст прибягват до моите услуги. Скалъпвам им любовните послания до новобранците. Сутрин пиша любовни писъмца, вечер копая гробове. Такъв е животът, друже.

Катафалката се придвижваше напред. Фошльован, разтревожен до немай-къде, се оглеждаше на всички страни. От челото му се стичаха едри капки пот.

— Само че — завърши мисълта си гробарят — не може да се слугува на две господарки. Трябва да избера между перото и кирката. Ръката ми загрубява от физическата работа.

Катафалката спря.

Детето от хора слезе от обвитата в креп карета, а след него и свещеникът.

Едното предно колело на катафалката се беше изкачило върху купчината пръст, зад която зееше гробът.

— Хубав номер! — каза отчаяно дядо Фошльован.

VI
Между четирите дъски

Кой беше в ковчега? Читателят знае: Жан Валжан.

Той беше легнал в него така, че да изтрае известно време, като можеше да диша почти задоволително.

Странно е до каква степен спокойствието на човека зависи от неговата увереност. Всичко, замислено от Жан Валжан, се развиваше благополучно още от предната вечер. Както дядо Фошльован, и той разчиташе на стария Метиен. Не се съмняваше ни най-малко в щастливия изход. Едва ли някога по-опасно положение е бивало посрещнато с по-голямо хладнокръвие.

Четирите дъски на ковчега излъчваха някакво злокобно умиротворение. Част от покоя на мъртвите като че ли се беше влял в спокойствието на Жан Валжан.

Той можа да проследи и продължаваше да следи от ковчега всички фази на страшната си игра със смъртта.

Малко след като дядо Фошльован закова капака над него, Жан Валжан почувствува, че го дигат, а след това, че го возят. По намаленото тръскане разбра, че паважът се е сменил с утъпкан път, тоест, че са излезли от улиците и минават по булевардите. По глухия тътен почувствува, че прекосяват Аустерлицкия мост. При първото спиране разбра, че влизат в гробището, при второто си каза: „Пред гроба сме вече.“

Внезапно усети как нечии ръце вдигат ковчега и нещо грапаво се трие о дъските. Даде си сметка, че връзват ковчега с въже, за да го спуснат в изкопа.

После му се зави свят.

По всяка вероятност гробарите бяха разклатили ковчега и той се беше навел с главата надолу. Опомни се, когато почувствува, че лежи неподвижно в хоризонтално положение. Беше стигнал до дъното.

Прониза го хлад.

Над него проехтя леден и тържествен глас. Заредиха се бавно латински думи, чийто смисъл той не разбираше; свещеникът ги произнасяше толкова бавно, че те долитаха до него една след друга.

— Qui dormiut in terrae pulvere, evigilabunt; alii in vitam aeternam; е talii in opprobrium, ut videant sempre.^[4]

Детски глас отвърна:

— De profundis.^[5]

Тържественият глас продължи:

— Requiem aeternam dona ei, Domine.^[6]

А детският откликна:

— Et lux perpetua luceat ei.^[7]

Над капака му се отрониха леко няколко водни капки. Вероятно го ръсеха със светена вода.

Той си помисли: „Скоро ще свърши. Още малко търпение. Свещеникът ще си отиде. Фошльован ще отведе Метиен да пият. Ще ме оставят сам. После Фошльован ще се върне без гробаря и аз ще изляза от ковчега. Всичко ще продължи най-много още час.“

Тържественият глас изрече:

— Requiescat in pace.^[8]

А детският глас отвърна:

— Амин.

Напрегнал слух, Жан Валжан като че ли долови отдалечаващи се стъпки.

„Ето че си отиват — помисли си той. — Сега съм сам.“

Но изведнъж над главата му изтрополи сякаш гръмотевица.

Лопата пръст, хвърлена върху ковчега.

После втора лопата.

Една от дупките, през които дишаше, се запуши.

Хвърлиха трета лопата.

После четвърта.

Има неща, по-силни и от най-сърцатите мъже. Жан Валжан загуби съзнание.

VII
Тук читателят ще намери обяснение на простонародния израз „Изгубил пусулата“

Да видим какво ставаше над ковчега, в който лежеше Жан Валжан.

Когато катафалката се отдалечи, а свещеникът и детето от хора се качиха в погребалната карета и потеглиха, Фошльован, който не изпускаше от очи гробаря, видя, че той се навежда и улавя дръжката на лопатата си, забита в купчината пръст. Тогава той взе крайно решение.

Изпречи се между гроба и гробаря, скръсти ръце и заяви:

— Аз плащам!

Гробарят го изгледа учуден и запита:

— Какво, селяко?

— Аз плащам — повтори Фошльован.

— Какво?

— Виното.

— Но какво вино?

— Аржантьойското.

— Къде е това аржантьойско вино?

— В „Хубавата дюля“.

— Върви по дяволите! — извика гробарят и хвърли лопата пръст върху ковчега.

Дървеният ковчег отекна глухо. Фошльован се олюля, готов да се свлече самият той в гроба. Той почти изкрещя със задавен и хриплив глас:

— Друже, хайде да идем, преди да затворят „Хубавата дюля“!

Гробарят загреба повторно пръст с лопатата си. Фошльован настоя:

— Аз плащам.

И улови гробаря за ръка.

— Чуйте, другарю. Аз съм манастирският гробар. Идвам да ви помогна. Тази работа може да се свърши и нощем. Нека пийнем по-напред по чашка.

Докато говореше, отчаяно вкопчен в настойчивото си предложение, той си мислеше мрачно: „Ами ако не се напие дори след като пийне?“

— Съгласен съм, щом толкова много ме каните, провинциалецо. Дадено, ще пийнем. Но след работата, в никакъв случай преди това.

И той замахна с лопатата. Фошльован задържа ръката му.

— Канче аржантьойско по шест су!

— Е, ама вие сте страшно досадно дрънкало! — ядоса се гробарят. — Канче, та канче, само едно знаете. Махайте се от главата ми!

И той хвърли втората лопата.

Фошльован изпадна в такова състояние, че вече не знаеше какво говори.

— Но елате да пийнем, нали аз плащам! — извика той.

— Само след като сложим детето да нанка — отвърна гробарят.

И хвърли третата лопата.

После заби лопатата в пръстта и добави:

— Вижте какво. Тази нощ ще бъде студено и мъртвата ще се развика след нас, ако я оставим непокрита.

В този миг, докато загребваше с лопатата, гробарят се наведе и джобът на дрехата му се открехна.

Разтревоженият поглед на Фошльован попадна машинално там и се прикова мигом.

Слънцето не се беше още скрило зад хоризонта. Беше достатъчно светло, за да се различи предметът, който се белееше в дъното на широкия джоб.

Цялата проницателност, която може да се съдържа в погледа на един пикардски селянин, блесна в зениците на Фошльован. Осени го внезапно щастливо хрумване.

Без да го усети гробарят, който беше цял погълнат от работата си, Фошльован пъхна изотзад ръка в джоба му и измъкна картончето, което беше съгледал вътре.

Гробарят запрати в рова и четвъртата лопата.

Когато се извърна, за да загребе петата, Фошльован го погледна най-невинно и го попита:

— Добре, че се сетих, новако, нали си носите пропуска?

Гробарят прекъсна работата си.

— Какъв пропуск?

— Слънцето скоро ще залезе.

— Няма да е зле да си сложи нощното боне.

— Ще затворят входната решетка.

— Е, и какво от това?

— Носите ли си пропуска?

— Ах, вярно, пропуска! — сети се гробарят и затършува из джобовете си.

Претърси един, претърси втори, после бръкна в джобчетата на жилетката си, провери в едното, обърна другото.

— Не — каза той, — не съм си взел пропуска. Сигурно съм го забравил.

— Петнадесет франка глоба — подхвърли Фошльован.

Гробарят позеленя. Пръстено бледите хора позеленяват, когато пребледнеят.

— Ах, Исусе Христе, тури едно кроше на луната! — извика той. — Петнадесет франка глоба!

— Три звонкови от по сто су — уточни Фошльован. Гробарят изпусна лопатата си.

Сега дядо Фошльован беше господар на положението.

— Хайде, хайде, новобранецо, не се отчайвайте — каза той. — Не е болка за умирачка, няма нужда само за това да пълниш гроба. Петнадесет франка не са бог знае колко, а може и да не ги платите. Аз съм изпечен в тази работа, а вие сте новак. Познати ми са всички трикове, ходове и номера. Ще ви дам един приятелски съвет. Едно е вън от съмнение. Слънцето вече захожда, а стигне ли купола, само след пет минути, гробището го затварят.

— Така е — смотолеви гробарят.

— Но за пет минути вие няма да успеете да запълните гроба, дълбок е, пустият му, и няма да смогнете да излезете, преди да затворят решетката.

— Имате право.

— И в такъв случай петнадесет франка глоба.

— Петнадесет франка!

— Но вие все пак имате време. Къде живеете?

— На две крачки от градската врата. Четвърт час оттук. Улица Вожирар № 8.

— Ако си плюете на петите, имате време да излезете веднага.

— Точно така.

— А щом излезете от вратата, ще изтичате у вас, ще си вземете пропуска, ще се върнете и пазачът ще ви отвори. Имаш ли пропуск, не плащаш нищо. През това време аз ще пазя мъртвата да не избяга.

— Живота ми спасявате, селяко!

— Обирай си крушите!

Замаян от признателност, гробарят разтърси ръката му и се отдалечи тичешком.

След като той потъна в гъсталака, дядо Фошльован почака още малко, докато заглъхнат стъпките му, после се наведе над гроба и извика, сдържайки гласа си:

— Чичо Мадлен!

Никой не му се обади.

Фошльован изтръпна. Той не скочи, ами направо се срина в гроба, надвеси се над предната част на ковчега и извика:

— Тук ли сте!

Ковчегът остана безмълвен.

Разтреперан, не можейки да си поеме дъх, Фошльован взе длетото и чука и откова капака. Лицето на Жан Валжан се открои в здрача бледо, със затворени очи.

Косите на Фошльован щръкнаха. Той се изправи, после се свлече отново, облегнат о стената на гроба, крепящ се с мъка над ковчега. Вгледа се в Жан Валжан.

Жан Валжан лежеше блед и неподвижен.

Фошльован прошепна едва чуто, като дихание:

— Умрял е!

Той се изправи, заблъска се с юмруци в гърдите и се завайка:

— Хубаво го спасих, пусто да остане!

И нещастният старец избухна в ридания. Той си говореше сам — грешка е да се смята, че монолозите не се срещали в обикновения живот. Силните вълнения често карат човека да говори на висок глас.

— Това стана заради дядо Метиен. Защо взе, че умря този тъпак! Каква нужда имаше да пукне точно когато никой не очакваше такова нещо? Заради него умря сега и господин Мадлен! Чичо Мадлен! Ето го, лежи в ковчега. Готов за гроба. Край. Има ли някакъв смисъл във всичко това? Ах, Господи! Умря. Ами какво да правя сега с внучката му? Какво ще каже зарзаватчийката! Възможно ли е, божичко, човек да умре току-така? Като си помисля само, че се пъхна под колата ми! Чичо Мадлен! Чичо Мадлен! Пусто да остане, задушил се е, нали му казвах! Не пожела да ме послуша. Хубава магария извърших. Отиде си добрият човек, най-добрият измежду добрите! Ами момиченцето? Как да се прибера там! И аз ще остана тук. Да направя такава чудесия! Жалко и за двама ни, че сме и двамата стари, пък излязохме такива щураци! Но как ли се беше вмъкнал в манастира? Оттам почна всичко. Не са за правене такива работи. Ах, чичо Мадлен! Чичо Мадлен! Чичо Мадлен! Мадлен! Господин Мадлен! Господин кмете! Не ме чува. Ха да те видя що ще сториш сега, дядо Фошльован!

И той си заскуба косите.

Далеч зад дърветата се чу остро скрибуцане. Затваряха решетката на гробището.

Дядо Фошльован се наведе над Жан Валжан и изведнъж подскочи и се отдръпна назад, доколкото му позволяваше тесният гроб. Жан Валжан беше отворил очи и го гледаше.

Ужасно е да видиш мъртвец, но още по-ужасно е да го видиш, че възкръсва. Дядо Фошльован се вкамени. Блед, загубил ума и дума, зашеметен от всичките тия необикновени изживявания, без да съзнава ясно дали пред него стои мъртъв или жив човек, той не сваляше поглед от Жан Валжан, който също го гледаше втренчено.

— Бях задрямал — каза Жан Валжан и седна в ковчега.

Фошльован се отпусна на колене.

— Пречиста Дево! Олеле, че ме уплашихте!

После се изправи и извика:

— Благодаря ви, чичо Мадлен!

Жан Валжан беше чисто и просто припаднал. Свежият въздух възвърна съзнанието му.

Радостта е отливът на силния страх. И Фошльован подобно на Жан Валжан мъчно дойде на себе си.

— Значи, останахте жив! Много сте умен, брей! Виках ви, виках ви, докато се върнахте. Като ви видях със затворени очи, рекох си: „Свършено, задуши се.“ Щях наистина да полудея, щях да стана луд за връзване! Щяха да ме настанят в Бисетр. Какво щях да правя, ако бяхте умрели? Ами момиченцето? Овощарката щеше да има да се чуди! Изтърсват й едно дете на ръцете, а дядото умира! Каква история! Каква история, боже пресвети! Ах, вие сте си жив, това се вика късмет!

— Студено ми е — каза Жан Валжан.

Тези думи върнаха напълно дядо Фошльован към действителността и това беше крайно наложително. Макар че бяха дошли на себе си, двамата мъже бяха дълбоко смутени и необикновено чувство, породено от злокобното място, гнетеше душите им.

— Да се махаме бързо оттук! — извика Фошльован.

Той бръкна в джоба си, извади манерката, която беше взел със себе си, и предложи:

— Да сръбнем първо по глътка!

Манерката довърши делото на свежия въздух. Жан Валжан отпи малко ракия и самообладанието му напълно се възвърна.

Той излезе от ковчега и помогна на Фошльован да закове отново капака.

Три минути по-късно и двамата бяха извън гроба.

Между другото Фошльован беше спокоен. Той не бързаше. Гробището беше затворено. Нямаше опасност Грибие да се върне. Новобранецът беше сега у дома си и търсеше пропуска си. Доста трудно щеше да го намери в жилището си, понеже той беше в джоба на Фошльован. А без пропуск не можеше да влезе в гробището.

Фошльован взе лопатата, а Жан Валжан кирката и двамата заедно погребаха празния ковчег.

Когато затрупаха гроба, Фошльован каза:

— Да си вървим. Аз ще нося лопатата, вие вземете кирката.

Нощта се спущаше.

Жан Валжан се раздвижи с мъка. Той едва ходеше. Тялото му се беше схванало в неудобния ковчег и той наистина беше заприличал малко нещо на труп. Смъртта го беше вкочанясала между четирите дъски на ковчега. Трябваше да се отърси, така да се каже, от гроба.

— Схванали сте се — забеляза Фошльован. — Жалко, че съм хром, иначе можехме да потропаме с крака, за да се сгреем.

— Няма нищо — отвърна Жан Валжан. — След няколко крачки ще се раздвижа.

И те тръгнаха по алеите, по които беше минала катафалката. Когато стигнаха пред затворената решетка и пред къщичката на пазача, Фошльован, който държеше в ръка пропуска на гробаря, го пусна в кутията, пазачът дръпна кордона, вратата се отвори и те излязоха.

— Колко хубаво се нареди всичко! — възкликна Фошльован. — Чудесно хрумване беше, чичо Мадлен!

Те минаха най-естествено през градската врата. Лопата и кирка в съседство с гробище са отличен документ за самоличност.

Улица Вожирар беше безлюдна.

— Чичо Мадлен — каза Фошльован, без да се спира, оглеждайки къщите от двете страни на улицата. — Вашите очи са по-силни от моите. Кажете ми, когато стигнем до номер 8.

— Ето тук — посочи Жан Валжан.

— На улицата няма никого. Дайте ми мотиката и ме почакайте две минутки — каза Фошльован.

Дядо Фошльован влезе в къщата, качи се на най-горния етаж, воден от усета си, който винаги отвежда бедняка в таванските етажи, и почука в тъмнината на вратата на едно мансардно помещение. Нечий глас се обади отвътре:

— Влезте.

Беше гласът на Грибие.

Фошльован бутна вратата. Жилището на гробаря беше подобно на всички бедняшки жилища — жалко помещение без мебели, отрупано с вехтории. Амбалажен сандък — може би ковчег? — служеше за скрин. Гърне за масло служеше за чешма, сламеник служеше за легло, плочите на пода заместваха маса и столове. В ъгъла върху някаква дрипа, някога килим, бяха насядали мършава жена и куп деца. Цялата бедна покъщнина носеше отпечатъка на страшен безпорядък. Тя сякаш беше изживяла някакъв единичен катаклизъм. Капаците бяха разместени, дрипите — разпръснати, стомната — счупена, майката — разплакана, децата, както по всичко изглеждаше — бити. Следи от ожесточено и гневно ровене навред. Явно беше, че гробарят беше търсил като луд пропуска си и беше излял яда си за тази загуба на всички други: като се почне от стомната и се стигне до жена му. Изглеждаше отчаян.

Но дядо Фошльован чакаше нетърпеливо развръзката на започнатото приключение, затова не обърна внимание на тази печална последица от своя успех.

Той влезе и каза:

— Нося ви кирката и лопатата.

Грибие го изгледа смаяно.

— Вие ли сте, селяко?

— А утре заран да си вземете пропуска от пазача на гробището.

И той сложи кирката и лопатата на пода.

— Какво значи това? — попита Грибие.

— Това значи, че вие сте си изпуснали пропуска и аз го намерих, когато си отидохте. Зарових мъртвата, запълних гроба, свърших вашата работа, пазачът ще ви даде пропуска и няма да плащате петнадесет франка глоба. Това е то, новако!

— Благодаря, селяко! — извика зашеметен от радост Грибие. — Идния път от мене черпнята!

VIII
Успешен разпит

Един час по-късно двама мъже и едно дете стояха в непрогледната нощ пред номер 62 на малката улица Пикпюс. По-старият вдигна чукчето и потропа.

Това бяха дядо Фошльован, Жан Валжан и Козет.

Двамата мъже бяха отишли да вземат Козет от овощарката на улица Шмен-Вер, където Фошльован я беше оставил предната вечер. Козет прекара тези двадесет и четири часа в пълно недоумение и безмълвна тревога. Тя беше обзета от такъв страх, че дори не заплака. Нито яде, нито спа. Достопочтената овощарка й зададе стотици въпроси, без да получи друг отговор освен един и същ мрачен поглед. Козет не беше издала абсолютно нищо от всичко, което беше чула и видяла през последните два дни. Тя отгатваше, че изживяват критичен момент. Чувствуваше дълбоко в себе си, че трябва да стои „мирно“. Кой не е изпитвал върховната власт на трите думички, произнесени натъртено на ухото на малко изплашено създание: „Не казвай нищо!“ Страхът е ням. Освен това децата най-добре умеят да пазят тайна.

Но когато след тия злокобни двадесет и четири часа тя зърна отново Жан Валжан, от гърдите й се изтръгна такъв радостен вик, че всеки по-наблюдателен човек, който би я чул, би отгатнал в него облекчението на спасено от гибел същество.

Фошльован живееше в манастира и знаеше магическите думи за преминаване, затова всички врати се отваряха пред тях.

Така намери разрешение двойният проблем: извеждането и въвеждането на Жан Валжан.

Вратарят, съгласно нарежданията, които беше получил, отвори малкия заден вход откъм градината, който преди двадесет години все още можеше да се види от улицата. Тази задна вратичка беше в дъното на градината, точно срещу главния вход. Вратарят ги въведе и тримата през тази врата и оттам те влязоха във вътрешната приемна, където Фошльован беше изслушал заповедите на игуменката предната вечер.

Игуменката ги чакаше с броеница в ръка. До нея беше застанала права една майка-избирателка със спуснато було. Плахо трепкаща свещ осветяваше или по-скоро се мъчеше да освети приемната.

Игуменката изгледа изпитателно Жан Валжан. Едва ли има нещо по-проницателно от поглед изпод вежди.

После започна да го разпитва:

— Вие ли сте братът?

— Да, преподобна майко — отвърна Фошльован.

— Как се казвате!

— Юлтим Фошльован — отвърна старият градинар.

Той действително имаше брат Юлтим, който беше починал.

— От кой край сте?

— От Пикини до Амиен — отвърна Фошльован.

— На колко години сте?

— Петдесет — каза Фошльован.

— С какво се занимаваме?

— Градинар съм — заяви Фошльован.

— Добър християнин ли сте?

— Всички от нашето семейство сме добри християни — каза Фошльован.

— Ваше ли е това момиченце?

— Да, преподобна майко — каза Фошльован.

— Баща ли сте му?

— Дядо — отвърна Фошльован.

Майката-избирателка пошепна едва чуто на игуменката:

— Добре отговаря.

Жан Валжан всъщност не беше казал нито дума.

Игуменката погледна изпитателно Козет и сподели също шепнешком с майката-избирателка:

— Няма да стане хубава.

Двете майки поговориха тихичко в ъгъла на приемната няколко минути; след това игуменката се обърна към посетителите и заяви:

— Дядо Фован, трябва да намерите още един наколенник със звънче за брат си. Сега ще са необходими две звънчета.

И действително на другия ден в градината се чуваха две звънчета, а монахините не можаха да устоят на изкушението да повдигнат лекичко булото си. Под дърветата се виждаха двама мъже, копаещи един до друг: Фован и още един. Небивало събитие. Мълчанието беше нарушено, размениха се следните реплики:

— Това е помощник-градинарят.

А майките-избирателки поясняваха:

— Брат на дядо Фован.

По този начин Жан Валжан встъпи съвсем законно в длъжност. Носеше кожен наколенник и звънче. Пребиваването му в манастира беше напълно редовно. Наричаше се Юлтим Фошльован.

Решаващо значение за приемането му изигра може би забележката на игуменката относно Козет: „Няма да стане хубава.“

След като произнесе това предсказание, игуменката тутакси обикна Козет и я прие в пансиона безплатно.

Това съображение на игуменката е напълно логично. Колкото и да липсват огледала в манастира, жените са наясно как изглеждат. А девойките, които съзнават, че са красиви, мъчно се оставят да бъдат покалугерени. Обикновено монашеското призвание е обратнопропорционално на красотата и грозните са много по-надеждни от красивите. На това се дължи явното предпочитание към грозничките.

Това приключение повдигна много авторитета на добрия дядо Фошльован. Той постигна троен успех: пред Жан Валжан, когото спаси и приюти, пред гробаря Грибие, който си казваше: „Спести ми глобата!“, и пред манастира, който благодарение на него, погребвайки ковчега на майка Разпятие под олтара, беше заобиколил кесаревите закони и беше задоволил Божиите изисквания. В резултат на това в Малкия Пикпюс имаше ковчег с мъртвец, а в гробището Вожирар — ковчег без мъртвец. Общественият порядък беше безспорно дълбоко нарушен, макар че беше останал в пълно неведение за нарушението. Колкото до манастира, Фошльован си спечели неговата неизмерима признателност. Тачеха го като незаменим служител и най-ценен градинар. По време на следващото посещение на архиепископа игуменката разказа случилото се на негово преосвещенство: отчасти изповед, отчасти хвалба. Като излезе от манастира, епископът, възхитен, предаде шепнешком случилото се на господин дьо Латил, изповедник на брата на краля, а по-късно реймски архиепископ и кардинал. Славата на Фошльован не се ограничи до тях, тя стигна чак до Рим. Пред нас е писмото на тогавашния папа Лъв XII до негов роднина, архиепископ и парижки нунций, носещ същото фамилно име — Делла Женга. То съдържа следните редове: „Изглежда, че в някакъв парижки манастир имало славен градинар, истински праведник, на име Фован.“ За съжаление никакъв отзвук от този триумф не достигна до Фошльован в неговата барачка. Той продължаваше да плеви, да присажда, да покрива пъпешите си, без да подозира достойнствата и известността си. Имаше толкова представа за славата си, колкото някой вол от Даръм или Съри, чийто портрет е обнародван в „Илюстрейтид Лъндън Нюз“ със следния надслов: „Волът, спечелил първа премия в конкурса за едър рогат добитък“.

IX
Отшелничество

Козет продължаваше да мълчи и в манастира.

Тя естествено се мислеше за дъщеря на Жан Валжан. Между другото, понеже самата не знаеше нищо, не беше в състояние да каже каквото и да било, но дори и в противен случай не би казала нищо. Забелязахме вече, че нищо не приучва по-добре децата в мълчание, отколкото злочестините. Козет беше страдала толкова много, че се боеше от всичко, боеше се дори да говори, да диша. Една само дума по-рано толкова често беше струпвала върху гърба й страшна лавина. Беше почнала да се поуспокоява, откакто живееше с Жан Валжан. Свикна бързо с манастира. Съжаляваше само за Катрин, но не смееше да се оплаче. И все пак веднъж сподели с Жан Валжан.

— Ако знаех, татко, щях да я взема със себе си.

Когато постъпи като пансионерка в манастира, Козет трябваше да облече манастирската униформа. Жан Валжан си издействува да му върнат предишните й дрешки. Това бяха същите траурни дрехи, които той я бе накарал да облече, преди да напуснат ханчето на Тенардие. Те не бяха още много износени. Жан Валжан успя да си набави малко куфарче и нареди вътре с много камфор и различни благовония дрешките, обувките и вълнените чорапи. Сложи куфарчето върху стола до леглото си и нито за миг не се разделяше с ключето.

— Татко — попита го един ден Козет, — какво има в тази кутия, която мирише толкова хубаво?

Освен славата, за която споменахме и за която той беше в пълно неведение, дядо Фошльован получи и реално възнаграждение за своята добра постъпка. Най-напред той се чувствуваше щастлив. Освен това работата му много се облекчи, защото я споделяше с Жан Валжан. Най-сетне той много обичаше тютюна, а благодарение на господин Мадлен можеше да смърка три пъти повече тютюн, отколкото по-рано, и то с много по-голяма наслада, защото господин Мадлен му го плащаше.

Монахините не можаха да свикнат с името Юлтим. Те нарекоха Жан Валжан другия Фован.

Ако тези свети девици притежаваха острото око на Жавер, щяха да забележат, че когато имаше някаква работа в града във връзка с поддържането на градината, винаги излизаше само по-възрастният Фован, старият и недъгавият, а не другият. Но било защото вечно устремените към Бога очи не умеят да шпионират, било защото предпочитаха да се дебнат помежду си, монахините не обърнаха никакво внимание на това обстоятелство.

Впрочем Жан Валжан постъпи съвсем правилно, като си кротуваше и не мърдаше от манастира. Жавер държа под наблюдение квартала повече от месец.

Манастирът беше за Жан Валжан остров, обграден от океански бездни. Неговите четири стени представляваха занапред вселената му. Той виждаше небето, което му стигаше, за да чувствува душевна ведрина, и Козет, която му стигаше, за да изпитва щастие.

За него започна извънредно приятен живот.

Той живееше заедно със стария Фошльован в бараката в дъното на градината. Тази паянтова къщурка, която все още съществуваше в 1845 година, се състоеше, както вече читателят знае, от три съвсем голи стаи само с по четири стени. Дядо Фошльован отстъпи насила най-голямата, от тях на господин Мадлен въпреки напразните протести на Жан Валжан. Освен двата пирона, на които висяха наколенникът и кошът, стената на тази стая беше украсена и с една кралска облигация от 93-та година, залепена над камината. Възпроизвеждаме я съвсем точно:

Католическа

В името на краля

Равнява се на десет ливри

за доставени на армията предмети

Подлежи на изплащане след сключване на мир

Серия 3 Стофле № 10390

и кралска армия

Тази вандейска асигнация беше закачена на стената от предишния градинар, бивш шуан, на чието място беше постъпил след смъртта му Фошльован.

Жан Валжан се трудеше по цял ден в градината и вършеше много полезна работа. Той беше някога кастрач, а сега с удоволствие се занимаваше с градинарство. Читателят си спомня, че Жан Валжан знаеше всевъзможни способи и беше посветен в тайните за развитието на растенията. Сега имаше възможност да приложи познанията си. Почти всички овошки в градината бяха дивачки. Той ги присади и те почнаха да дават прекрасни плодове.

Козет имаше разрешение да идва всеки ден по един час при него. Понеже сестрите бяха тъжни, а той беше благо усмихнат, детето го сравняваше с тях и го обожаваше. В определения час то изтичваше в бараката. Щом влезеше в схлупената къщурка, тя засияваше в райско блаженство. Сърцето на Жан Валжан се разтваряше и той се чувствуваше двойно по-щастлив от радостта, която Козет изпитваше край него. Радостта, която ние предизвикваме, има особено обаяние. Вместо да избледнее подобно на всяко отражение, тя се връща към нас още по-сияйна. През междучасията Жан Валжан се любуваше отдалеч на Козет, докато тя тичаше и играеше с другите деца, и различаваше смеха й от смеха на останалите.

Защото Козет беше почнала да се смее.

И личицето й се беше изменило до известна степен вследствие на това. Мрачното изражение беше изчезнало. Смехът е слънце: той прогонва зимата от човешкото лице.

Все още грозничка, Козет започваше да става доста привлекателна. Тя умееше да казва какви ли не умни неща с нежния си детски гласец.

Щом свършеше междучасието и Козет се прибереше в манастира, Жан Валжан гледаше прозорците на класната й стая, а нощем ставаше, за да гледа прозорците на спалнята й.

Неведоми са впрочем пътищата Господни. Манастирът, както и Козет спомогнаха да се завърши у Жан Валжан започнатото от епископа превращение. Безспорно е, че добродетелта при известни условия води до гордост. Дяволът хвърля мост към нея. Жан Валжан беше, без сам да го съзнава, доста близо до това състояние и до моста на дявола, когато провидението го хвърли в манастира Малкия Пикпюс. Докато се сравняваше само с епископа, той беше скромен, защото се чувствуваше недостоен. Но дойде време, когато започна да се сравнява с хората и така се зароди гордостта му. Кой знае? Може би постепенно пак щеше да се върне към ненавистта.

Манастирът му попречи да се плъзне по тази наклонена плоскост.

Това беше второто място на пленничество, което той опознаваше. В младежките си години, в началото на жизненото си поприще, и съвсем наскоро, като по-възрастен, той бе видял друго, ужасно трагично място, чиято суровост винаги му се бе струвала несправедливост от страна на правосъдието, беззаконие от страна на закона. Днес, след като беше преминал през каторгата, той се запознаваше с манастира. Спомняйки си, че някога беше живял в каторгата и че днес беше, така да се каже, свидетел на живота в манастира, той ги съпоставяше мислено, дълбоко развълнуван.

Облегнат на мотиката си, той се спущаше понякога по безкрайните зигзази на дълбокия размисъл.

Припомняше си някогашните си другари. Какви окаяни хора! Вдигаха ги в ранни зори, за да работят, докато се стъмни. Оставаше само да им отнемат и съня!

Спяха на походни легла, върху които бе разрешено да се постилат дюшеци, дебели най-много два пръста, в помещения, които се отопляваха само през най-суровите месеци на годината. Облечени бяха в отвратителни червени рубашки. Позволяваха им да носят — и то по благоволение — памучни панталони в големите горещини и вълнена блуза на гърба в големите студове. Пиеха вино и ядяха месо само в дни на „много тежка работа“. Живееха без собствени имена, обозначени с номера, превърнати до известна степен в цифри, без право да вдигнат поглед или да повишат глас, с ниско остригани коси, постоянно изложени на угрозата на палката, заклеймени с позор.

После мисълта му се връщаше към създанията, които бяха пред очите му.

Те живееха също, без да повишават глас, с наведен поглед и с остригани коси, обругани от хората, макар и не заклеймени с позор; гърбовете им не бяха нашарени от палката, но изподрани от самобичуване. И от тяхното светско име нямаше и помен. Те носеха само строги безлични имена. Не ядяха никога месо, не пиеха никога вино; оставаха понякога цял ден, без да хапнат нещо. Не бяха облечени в червени рубашки, но в черни вълнени раса, тежки лете, леки зиме, без да могат да махнат или да прибавят нещо към облеклото си. Без да имат дори право според сезона на памучна риза или връхна вълнена дреха. Носеха шест месеца през годината шаячни ризи, от които ги втрисаше. Живееха не в помещения, отоплявани само през силните студове, а в килии, където никога не се палеше огън. Спяха не върху дюшеци, дебели два пръста, а върху слама. И най-сетне нямаха право дори на сън. Всяка нощ след дневния труд трябваше, налегнати от изнемогата на първата дрямка, точно когато се унасяха в сън и се затопляха малко, да се събуждат, да стават и да отиват да се молят в ледения тъмен параклис, коленичили на каменните плочи.

А в определени дни всяко едно от тия същества беше длъжно, дойдеше ли неговият ред, да стои дванадесет часа без прекъсване на колене върху каменния под или проснато ничком на земята с широко разперени ръце.

Онези там бяха мъже, а тия тук — жени.

Какво бяха извършили мъжете? Бяха крали, изнасилвали, ограбвали, убивали, клали. Бяха разбойници фалшификатори, отровители, подпалвачи, убийци и отцеубийци. А какво бяха сторили жените? Нищо.

От едната страна, разбойничество, измама, насилие, разврат, човекоубийство, всякакъв вид кощунство, всякакъв вид посегателство, от другата, само едно — непорочност.

Съвършена непорочност, възнесена едва ли не в тайнствено успение, свързана със земята чрез своята добродетел, а с небето — чрез своята святост.

От едната страна, полугласно споделени признания за престъпления, от другата, изповед на всеослушание на прегрешенията. И при това какви престъпления! И какви прегрешения!

От едната страна, смрад, от другата, най-чисто ухание. От едната страна, нравствена проказа, надзиравана зорко, охранявана с оръдие, разяждаща бавно жертвите си. От другата, непорочно пламтене на души в едно и също огнище. Там — пълен мрак, тук — сянка. Но сянка, изпълнена с проблясъци, проблясъци, изпълнени със сияние.

Две места на пленничество. Но в първото — възможност за освобождение, определен от закона срок или в краен случай бягство. Във второто — затворничество до живот. Само далеч в бъдещето слабо блещукаше освобождението, което хората наричат смърт — единствената надежда на отшелничките.

В първото място хората са оковани с вериги. Във второто — от обетите си.

Какво се чуваше в първото? Безчислени проклятия, скърцане със зъби, омраза, отчаяна злоба, ожесточен протест срещу човешката общност, гавра с небето.

Какво се чуваше във второто? Благословение и любов.

И в двете толкова подобни и всъщност толкова различни места коренно различни същества преследваха една и съща цел — изкупление.

Жан Валжан разбираше отлично какво изкупваха първите. Лично изкупление, изкупление на собствения грях. Но той не проумяваше какво изкупват другите, тези безукорни, от нищо неомърсени същества, и се питаше с трепет: „Изкупление за какво? За какво прегрешение?“

И нечий глас отвръщаше на съвестта му: „Изкупление на чуждите грехове, най-възвишената проява на човешко великодушие.“

В случая не изказваме лично мнение, а само разказваме. Поставяме се на мястото на Жан Валжан и предаваме неговите разсъждения.

Пред взора му се възвисяваше величавият връх на себеотрицанието, най-високата степен на добродетел. Непорочност, която прощава греховете на хората и ги изкупва вместо тях. Души, които никога не са прегрешили, понасят робство, приемат изтезание, жадуват за наказание, за да избавят душите, които са сгрешили. Любов към човешкия род, която се слива с любовта към Бога, но продължава да коленичи молитвено; нежни крехки създания, които споделят неволята на наказани и усмивката на удостоени с Божията милост.

И той си спомняше, че се беше осмелявал да роптае!

Често посред нощ ставаше, за да чуе благодарственото пеене на тези невинни създания, превити под бремето на строгия устав, и кръвта във вените му се смразяваше при мисълта, че справедливо наказаните вдигаха глас към небето само за да богохулствуват, че самият той, окаяникът, се беше заканвал с юмрук на Бога.

Едно нещо го поразяваше силно и го караше да се замисля дълбоко. Сякаш самото провидение го предупреждаваше полугласно: прекачването през стената преодолените препятствия, свързаното със смъртна опасност начинание, което беше предприел, тежкото и сурово нравствено въздигане, всичките усилия, които беше положил, за да излезе от първото място на изкупление, имаха за резултат влизането му във второто. Нима това не символизираше неговата съдба?

Този дом, за който никога не бе имал представа, беше също така затвор и приличаше трагично на другия, откъдето беше избягал.

Пред очите му пак имаше решетки, резета, железни пречки, за да охраняват кого? Ангели.

Високите зидове, които в каторгата ограждаха кръвожадни тигри, тук ограждаха овчици.

Тази обител беше място на изкупление, а не на наказание. Но въпреки това тя беше по-мрачна, по-строга и по-безпощадна от другия затвор. Тези девици носеха по-тежко бреме, отколкото каторжниците. Суров вятър, вятърът, който беше вледенил младежките му години, духаше в затворения с решетка и катинари ров на лешоядите. Още по-остър и режещ вятър духаше в клетката на гълъбиците.

Защо?

Когато се замисляше по тия въпроси, цялото му същество се прекланяше пред тайната на тази непостижима възвишеност.

Тези размишления разколебаха гордостта му. Той се огледа от всички страни. Почувствува се безпомощен и много пъти плака над себе си. Всичко, което беше навлязло в живота му от шест месеца насам, го връщаше към светите съвети на епископа: Козет чрез любовта, манастирът — чрез смирението.

Понякога вечер, по здрач, в часа, когато градината беше пуста, можеха да го видят коленичил посред алеята край параклиса пред прозореца, през който беше надзърнал в нощта на пристигането си в манастира. Обърнат натам, накъдето беше просната сестрата, изпълняваща изкуплението, той се молеше. Молеше се, коленичил като че ли пред сестрата.

Не смееше, изглежда, да коленичи направо пред Бога.

Всичко, което го окръжаваше — тихата градина, уханните цветя, децата, надаващи весели викове, сериозните безизкуствени жени, безмълвният манастир, го покоряваше бавно и душата му постепенно се проникваше от тишината на манастира, от уханието на цветята, от покоя на градината, от простотата на жените, от радостта на децата. Той си мислеше също, че два божи дома го бяха приютили на два пъти в критичните моменти на живота му: първият, когато всички врати се бяха затворили пред него и когато човешкото общество го беше отблъснало, вторият, когато човешкото общество отново се беше опълчило срещу него и когато каторгата отново се бе раззинала пред него. Без първия дом той щеше да затъне повторно в тинята на престъплението, без втория — в бездната на изтезанията.

Сърцето му се разтапяше от благодарност и се изпълваше все повече и повече с любов.

Така минаха няколко години. Козет растеше.