Виктор Юго
Клетниците (15)

II
Манастирът като историческа действителност

От гледището на историята, разума и истината монашеството може само да бъде отречено.

Когато в дадена нация изобилствуват манастири, те спъват движението, задръстват страната, създават средища на безделие там, където са необходими средища на труд. Монашеските общности са за човешкото общество същото, което е шикалката за дъба или брадавицата за човешкото тяло. Ако те процъфтяват и благоденствуват, страната обеднява. Монашеският режим, благотворен в началото на цивилизацията, защото е смекчавал грубите нрави чрез стремежа към духовното, възпрепятствува възмъжаването на народите. Освен това, когато той се разхлаби и избие в разпуснатост, понеже все още служи за пример, става пакостен по същите причини, поради които е бил полезен в периода на своята нравствена чистота.

Отшелничеството е отживяло времето си. Манастирите, полезно възпитателно средство в първите години на съвременната цивилизация, представляват задръжка за растежа й и са пагубни за развитието й. Като учебно заведение, като способ за формиране на човешки същества, манастирите, благотворни в десети век, критикувани в петнадесети век, са направо недопустими в деветнадесети век. Монашеската проказа разяде едва ли не до самия скелет две прекрасни нации — Италия и Испания, които олицетворяваха в продължение на много векове първата просвещението, а втората великолепието на Европа. Едва в настоящата епоха, благодарение на здравословното и целебно въздействие на 1789 година, тези два прославени народа почват отново да възстановяват силите си.

Манастирът и особено някогашният женски манастир, каквито все още се срещаха на прага на настоящия век в Италия, Австрия и Испания, е най-мрачното въплъщение на Средновековието. Черното сияние на смъртта залива всеки истински католически манастир.

Особено зловещи са испанските манастири. Под изпълнените със сянка сводове и неясните очертания на куполите се възвисяват тежки исполински олтари, високи като катедрали. В тъмнината висят окачени на вериги огромни бели разпятия. Голи върху черния абанос се белеят исусовци от слонова кост в естествена големина; не само окървавени, но кървящи; грозни и величествени, със стърчащи кости на лактите, с разкъсана кожа на коленете, със зинали рани в плътта, със сребърни трънливи венци, приковани със златни гвоздеи, с рубинени капки кръв по челото и диамантени сълзи в очите. Диамантите и рубините лъщят като мокри и извикват риданията на забулените същества в подножието на разпятията, които стоят в мрака с посинели от власениците и бичовете слабини, със сплескани от тръстиковия нагръдник гърди, с ожулени от каменните плочи колене. Жени, които се считат съпруги Христови, призраци, които си въобразяват, че са херувими. Мислят ли тези жени? Не. Желаят ли нещо? Не. Обичат ли? Не. Живеят ли? Не. Нервите им са се втвърдили като кости, костите им са се превърнали в камъни. Воалът им е изтъкан от нощ. Диханието им под воала напомня трагичния дъх на смъртта. Игуменката, същинско привидение, ги благославя и изпълня с трепет. Непорочното в цялата си суровост. Такива са старите испански манастири. Гнезда на чудовищно благочестие, вертеп на девственици, убежище на жестокост.

Католическа Испания беше по-римска от самия Рим. Испанският манастир беше католически манастир в истинския смисъл на думата. В него се чувствуваше Изтокът. Епископът, небесен кизлар-ага, държеше под ключ и пазеше зорко този сарай от предназначени за Бога души. Монахинята беше одалиска, свещеникът — евнух. Най-ревностните ставаха насън избраници и съпруги на Христа. През нощта хубавият гол млад мъж слизаше от кръста и хвърляше в изстъпление килията. Високи стени пазеха от всяко външно възприятие мистичната султанка, чийто султан бе разпнатият. Всеки поглед вън от манастира беше изневяра. In pace^[1] заместваше кожения чувал. Тези, които биваха хвърляни в морето на Изток, биваха заравяни в недрата на земята на Запад. И там, и тук жени, кършещи ръце. Вълни за едните, гробница за другите. Там удавяни, тук погребвани. Чудовищно сходство.

Днес защитниците на миналото, понеже не могат да отрекат тези факти, се опитват да се измъкнат с усмивка. Днес е на мода много удобен и необичаен начин да се омаловажават разкритията на историята, да се отричат коментариите на философията, да се заобикалят всички неприятни факти и всички парливи въпроси. „Предлог за пищни фрази“ — казват по-ловките. „Пищни фрази“ — повтарят наивниците. Жан-Жак — фразьор, Дидро — фразьор, Волтер като защитник на Кала, Лафар и Сирвен — фразьор. Не знам кой изнамери напоследък, че и Тацит бил фразьор, а Нерон — жертва и че трябвало да изпитваме състрадание към „бедничкия Олоферн“^[2].

Фактите обаче не се поддават на извъртане. Те са упорити. Авторът на настоящата книга видя със собствените си очи само на осем левги от Брюксел — ето ви истинско Средновековие, леснодостъпно за всеки, който се интересува — в абатството Вилер ямите за каменните чували посред ливадата, която някога е била манастирски двор, а край брега на река Дил четири каменни тъмници, наполовина под земята, наполовина под водата. Някогашни in pace. Във всяка от тия тъмници личат останки от желязна врата, отходно място и закрито с решетка прозорче, което от външната страна е само две стъпки над водата, а от вътрешната е шест стъпки над пода. Четири стъпки под водата откъм външната страна на стената! Пръстта долу е винаги мокра. Обитателят на това in pace имал за постеля мократа земя. В една от тъмниците ще видите парче нашийна верига, закрепена за зида. В друга някаква квадратна кутия, направена от гранитни плочи, много къса, за да се легне в нея, много плитка, за да стоите изправен. В нея са затваряли човешко същество и са го притискали с камък отгоре. Всичко това е налице. Можете да го видите. Можете да го пипнете. Тези in pace, тези зловещи карцери, железни панти, нашийни вериги, прозорче, непосредствено под което тече реката, каменна кутия, затворена с гранитна плоча като гробница с малката разлика, че вместо мъртвец вътре е бил погребван жив човек, тази кал, която служи за под, тази дупка, която служи за отходно място, тези просмукани с вода стени, фразьорство, нали?

III
При какви условия може да се тачи миналото

Монашеството, с крайностите, които са съществували в Испания и които все още съществуват в Тибет, е един вид охтика за човечеството. То е направо спирачка за живота. Чисто и просто обезлюдява. Отшелничеството е равносилно на кастриране. То беше същинско бедствие за Европа. А ако прибавим и така често упражняваното насилие над съвестта, принудителното покалугеряне, феодалната власт, която се крепеше на манастирите, правото на първородния да заточва в манастир наплодилите се по-малки братя и сестри, жестокостите, за които говорихме преди малко, in pace, заключените уста, зазиданите мозъци, безчетните злочести души, захвърлени в тъмницата на монашеските обети, зачернянето, погребването на живи хора, ако прибавим индивидуалните изтезания към западането на цели нации, каквито и да са вашите убеждения, вие ще потръпнете пред расото и монахинската касинка — два погребални савана, изобретени от човека.

И все пак, въпреки философията и въпреки прогреса, в известни страни и отделни области монашеският дух все още стои крепко посред деветнадесети век и аскетизмът се засилва непонятно за удивление на цивилизования свят. Упоритият стремеж на тия отживели институции да продължат съществуването си прилича на настойчивостта на вмирисани благовония, които все още биха искали да парфюмират косите ни, на самонадеяността на развалена риба, която би искала да я изядем, на натрапчивостта на детска дреха, която би желала да бъде носена от възрастен човек, на привързаността на труповете, които биха се върнали на земята, за да притиснат в прегръдките си живите.

— Неблагодарници! — възкликва дрехата. — Аз ви предпазвах от лошо време. Защо не ме искате вече?

— Идвам от морската шир — мълви рибата.

— Бях роза — шепне парфюмът.

— Обичах ви — напомня трупът.

— Цивилизовах ви — казва манастирът.

Има един-единствен отговор за всичко това: „Някога.“

Да се бленува за безкрайно продължение на отмрели неща и за управляване на хората чрез балсамиране, да се въздигат наново разкапали се догми, да се позлатяват ковчежета с мощи, да се подновяват манастири, да се освещават наново реликви, да се съживяват суеверия, да се подхранва фанатизмът, да се слагат нови дръжки на попските ръсила и на сабите, да се възстановява монархизмът и милитаризмът, да се вярва, че обществото ще се спаси чрез умножаване на паразитите, да се налага миналото на настоящето, това действително изглежда странно. И все пак и за подобни теории се намират теоретици.

Тези теоретици, изобретателни хора между другото, използуват много прост способ — те скриват миналото под смазка, която наричат обществен ред, божествено право, морал, семейство, почит към прадедите, авторитет на древността, свещена традиция, законност, религия. И после предлагат на всеослушание:

— Вземете си, добри хора!

Тази логика беше позната и в древността. Прилагаха я аруспициите. Натриваха с тебешир черна телица и заявяваха: „Бяла е.“ Bos cretatus.^[3]

Що се отнася до нас, ние в известни случаи тачим миналото и винаги сме склонни да го щадим, стига само да си остане минало. Ако иска да възкръсне из мъртвите, ние се борим с него и се стараем да го умъртвим.

Суеверия, лъженабожност, лицемерие, предразсъдъци — всички тия призраци се вкопчват упорито за живота въпреки призрачната си същност, те имат зъби и нокти въпреки своята безплътност. Трябва да ги сграбчим в ръкопашна схватка, да воюваме с тях, и то без отдих, защото човечеството е обречено да се бори вечно с призраците. Мъчно е да хванеш за гърлото сянка и да я повалиш на земята.

Манастир във Франция в средата на деветнадесети век е все едно събор на бухали посред бял ден. Манастир, в който открито се проповядва аскетизъм, в центъра на града, преживял 1789, 1830 и 1840 година, Рим, разцъфнал пищно в Париж — какъв анахронизъм! При нормални условия, за да се разобличи и да се застави да изчезне някой анахронизъм, достатъчно е да му се напомни летоброенето. Но ние не живеем при нормални условия.

Да се борим.

Да се борим, но и да разграничаваме правилно нещата. Свойствено е на истината да не избива в крайности. Каква нужда от преувеличения? В известни случаи трябва да се руши, в други само да се осветли и да се проумее. Благосклонното и сериозно проучване има голяма сила. Няма нужда от пламъци там, където е достатъчна най-обикновена светлина.

И така, живеейки в деветнадесети век, ние се обявяваме изобщо против аскетичното отшелничество във всички народи, било в Азия или Европа, в Индия или в Турция. Който каже „манастир“, все едно, че казва „блато“. Податливостта им на загниване е очевидна, а загниването е нездравословно. Разлагането им поражда треска у народите и ги омаломощава. Размножаването им се превръща в египетска язва. Ние не можем да мислим без ужас за страните, в които гъмжат като глисти факири, бонзи, отшелници, калугери, марабути, будистки свещеници и дервиши.

Но независимо от това въпросът за религията съществува. Той има загадъчни, едва ли не страшни страни. Нека ни бъде позволено да се спрем на тях.

IV
Манастирът от принципиално гледище

Хора се събират и живеят заедно. По силата на кое право? По силата на правото за сдружаване.

Те се затварят в своя дом. По силата на кое право? По силата на правото на всеки човек да отваря или да затваря вратата си.

Не излизат. По силата на кое право? По силата на правото да се движат свободно, където искат, което включва и правото да си стоиш у дома.

Но какво правят те в своя дом?

Говорят тихо, свеждат погледи, работят. Отричат се от светския живот, от градовете, от чувствените наслади, от удоволствията, от суетите, от гордостта, от користта. Обличат се в груби вълнени или памучни дрехи. Нито един от тях не притежава абсолютно нищо свое. Влизайки в този дом, богатият става беден. Дава на всички останали това, което е притежавал. Благородникът, дворянинът, велможата става равен на селянина. Килията е една и съща за всички. Всички са подстригани еднакво, носят едно и също расо, спят на един и същ сламеник, ядат един и същ черен хляб, умират на една и съща пепел. Същата торба на гърба, същата връв на кръста. Ако са решили да ходят боси, всички ходят боси. Между тях може да се намира и принц и той се превръща в сянка като другите. Тук няма вече титли. Дори фамилните имена са изчезнали. Останали са само монашеските имена. Имената, получени при подстригването, ги приравняват. Те са се отърсили от кръвните връзки и са се влели в духовното семейство на общността. Нямат вече роднини, всички хора им са еднакво близки. Помагат на бедните, грижат се за болните. Сами избират лицата, на които се подчиняват. Наричат се един другиго братя.

Вие ме прекъсвате и възкликвате:

— Но това е идеален манастир!

Тъй като не е изключена възможността подобен манастир да съществува, аз съм длъжен да държа сметка за него.

Затова именно в предишната книга говорих така почтително за споменатия манастир. Ако оставим настрана Средновековието и Азия, ако не се занимаваме в момента с историческата и политическа страна на проблема, от чисто философско гледище, независимо от изискванията на воюващата полемика, при условие, че манастирът е бил избран напълно доброволно и в него са затворени само хора, чувствуващи призвание към монашески живот, аз ще проявявам към монашеския живот винаги сериозно, внимателно, а даже и почтително отношение. Там, където има общност, има комуна. Там, където има комуна, има право. Манастирът се явява продукт на формулата: равенство, братство. О, колко величава е свободата! Какво дивно преображение! Свободният избор е достатъчен, за да превърне манастира в република.

Да продължим.

Мъжете или жените, затворени зад четирите стени, се обличат в груб шаяк, те са равни, те се наричат помежду си братя. Всичко това е хубаво. Но правят ли и нещо друго?

Да.

Какво?

Взират се в мрака, коленичат и сключват ръце.

Какво означава това?

V
Молитвата

Те се молят.

На кого?

На Бога.

Да се молиш Богу — какво означава това?

Има ли нещо вечно извън нас? Единно ли е то, съществува ли само за себе си, неизменно? Непременно ли е материално, понеже е вечно и понеже, ако не беше материално, щеше да бъде ограничено там, извън нас? Непременно ли е разумно, понеже е безкрайно и понеже, ако му липсваше разум, щеше да бъде крайно, там, извън нас? Събужда ли у нас представа за същност, докато ние самите можем да си припишем само представа за съществуване? С други думи, то ли е абсолютното, по отношение на което ние сме само относителното?

Има ли едновременно с вечното извън нас второ вечно вътре в нас? Тези два безкрая (Какво внушително множествено число!) не са ли наслоени един над друг? Не лежи ли второто вечно, така да се каже, под първото? Не се ли явява то огледало, отражение, ехо, бездна вътре в друга бездна? Разумно ли е и второто вечно? Мисли ли то? Обича ли? Желае ли? Ако и двата безкрая са разумни, всеки от тях притежава волево начало. В такъв случай съществува едно „аз“ във вечното над нас, както има едно „аз“ във вечното у нас. Това „аз“ у нас е душата, а онова „аз“ над нас е Бог.

Да установиш мислено допир между висшето и низшето вечно, това е същността на молитвата.

Нека не отнемаме нищо на човешкия дух. Осакатяването не е полезно. Необходимо е подновяване и преобразяване. Някои способности на човека са насочени към неведомото: мисълта, мечтата, молитвата. Неведомото е океан. Какво представлява съзнанието? Компас в неведомото. Мисъл, мечта, молитва — величествени тайнствени излъчвания. Нека се отнасяме почтително към тях. Къде се устремяват тези могъщи лъчеизпускания на душата? Към мрака. Тоест към светлината.

Величието на демокрацията се състои в това да не отхвърля и да не отрича нищо човешко. До правата на Човека или най-малкото близо до тях стоят правата на Душата.

Да се смаже фанатизмът и да се тачи вечното, е закон за нас. Но нека не се ограничаваме с преклонение пред дървото на мирозданието, със съзерцание на неговите необятни клони, отрупани със светила. Ние имаме дълг: да работим над човешката душа, да защищаваме тайнството от чудото, да благоговеем пред непостижимото и да отхвърляме нелепото, да допускаме по отношение на необяснимото само най-необходимото, да заздравим вярата, да освободим религията от суеверията, да отърсим Бог от полепилите се по него гъсеници.

VI
Неоспорима благодат на молитвата

Колкото до начина, по който трябва да се молим, всички начини са добри, стига да са искрени. Обърнете наопаки молитвеника си и се слейте с вечното.

Ние знаем, че съществува философия, която отрича вечното. Има и друга философия, спадаща към патологичните явления, която отрича слънцето. Тя се нарича слепота.

Да издигнеш сетивото, което ти липсва, в източник на истина, каква дръзка самонадеяност на слепец!

Любопитни са високомерието, превъзходството и състраданието, с което тази философия на слепци се отнася към философията, виждаща Бога. Струва ви се, че чувате възглас на къртица: „Колко са жалки с тяхното слънце!“

Ние знаем, че съществуват изтъкнати и мъдри атеисти. Те всъщност не са напълно уверени, че са атеисти, защото собствената им мъдрост ги довежда до истината. При тях въпросът се свежда до определението, което дават, и във всеки случай, дори и да не вярват, величието на ума им доказва съществуването на Бога.

Ние приветствуваме в тяхно лице самите философи, но осъждаме безпощадно философията им.

Да продължим.

Възхитително е лекомислието, с което някои се опитват да се измъкнат съвсем голословно. Някаква северна метафизична школа, доста мъглява, сметна, че върши истинска революция в човешката мисъл, като смени думата сила с воля.

Да се каже: растението желае, вместо растението никне, би било действително плодотворно, ако се прибавеше: вселената желае. Защо? Защото бихме получили следното: растението желае, следователно то има свое „аз“. Вселената желае, следователно има Бог.

Колкото до нас, макар че противно на тази школа ние не отхвърляме нищо a priori, по-мъчно допустима ни се струва волята у растението, която тази школа приема, отколкото волята на вселената, която тя отрича.

Да се отрече волята на вечното или с други думи, Бог, може да се направи само при условие, че се отрече самото вечно. Ние доказахме това.

Отричането на вечното води направо до нихилизъм. Всичко се превръща в „продукт на човешкия разум“.

С нихилизма не е възможно да се спори. Защото логичният нихилист се съмнява, че събеседникът му съществува, нещо повече, той не е напълно сигурен и в собственото си съществуване.

Изхождайки от неговото гледище, напълно е възможно той да се счита за „продукт на своя разум“.

Обаче той не си дава сметка, че приема наведнъж всичко, което е отрекъл, само като произнесе думата „разум“.

С една дума, философията, която свежда всичко до едносричното слово „не“, затваря всякакъв път на човешката мисъл.

Има само един отговор на „не“: „Да“.

Нихилизмът води до задънена улица.

Няма небитие. Нулата не съществува. Всичко е нещо. И нищото е нещо.

Утвърждението е по-необходимо на човека дори от хляба.

Не е достатъчно сам да видиш и да покажеш на другите. Философията трябва да бъде действена. Нейната цел и резултат трябва да бъдат усъвършенствуването на човека. Сократ да се въплъти в Адам по такъв начин, че да се получи Марк Аврелий. Или, с други думи, честитият човек да се превърне в мъдрец. Да се смени Едем с Аристотеловия лицей^[4]. Науката трябва да служи като подкрепително средство. Да се наслаждаваш — каква жалка цел, какъв нищожен стремеж! Скотът се наслаждава. Истинското тържество на душата е способността й да мисли. Да предложиш на жадното човечество мисълта, да дадеш на всички хора понятието за Бога като същински еликсир, да побратимиш у тях съвестта и познанието, да ги направиш справедливи чрез тази тайнствена хармония, такава е задачата на истинската философия. Моралът е съвкупност от пищно разгърнати истини. Тяхното съзерцание подбужда към действие. Безусловното трябва да бъде целесъобразно. Човешкият дух трябва да може да възприеме идеала, да го вдъхне, да утоли жаждата и глада си с него. Именно идеалът има правото да каже: „Вземете, това е мое тяло, това е моя кръв!“ Мъдростта е светото причастие. Само при това условие тя престава да бъде безплодна любознателност, а се превръща в единствен и главен способ за обединение на хората. Тогава от философия тя се въздига в религия.

Философията не трябва да бъде обикновен еркер, издаден над тайната и съзерцаващ я на воля, без друг резултат освен задоволяване на любопитството.

Що се отнася до нас, отлагайки развитието на мисълта ни за друг случай, ние ще кажем само, че не можем да си представим нито човека като изходна точка, нито прогреса като крайна цел без двете движещи сили: вяра и любов.

Прогресът е целта, идеалът е образецът.

Какво представлява идеалът? Бог.

Идеал, безусловно, съвършено, вечно — равнозначни слова.

VII
Предпазливост при порицаването

Пред историята и философията стоят вечни задължения, които в същото време са съвсем прости. Да се борят против Кайяф — свещенослужителя, против Дракон — съдията, против Трималцион — законодателя, и против Тиберий — императора. Всичко това е ясно, строго определено и безспорно и не дава никакъв повод за съмнение. Но правото да живееш настрана от другите, дори като приемем съответните неудобства и произволи, изисква признание и пощада. Отшелничеството е човешки проблем.

Говорим ли за манастири, места на заблуждение, но редом с това и на непорочност, на помрачение, но и на добронамереност, на невежество, но и на себеотрицание, на изтезание, но и на мъченичество, трябва почти винаги да казваме и да, и не.

Манастирът е живо противоречие. Неговата цел е спасението на душата, неговият способ — саможертвата. Манастирът — върховен егоизъм, чийто резултат е пълното себеотрицание.

Да се отречеш, за да спечелиш вечна власт, такъв, изглежда, е девизът на монашеството.

В манастира страдат, за да се наслаждават по-късно. Теглят полица срещу смъртта. Изплащат със земен мрак небесната светлина. Приемат предварително ада като залог за рая.

Приемането на расото или булото е самоубийство, чието възнаграждение е вечен живот.

Струва ни се, че по този повод насмешките са неуместни. Всичко е сериозно: и доброто, и лошото.

Справедливият може да се намръщи, но няма да свие присмехулно устни. Ние можем да разберем възмущението, но не и злобната насмешка.

VIII
Вяра, закон

Още няколко думи.

Ние осъждаме църквата, когато е котило на интриги. Презираме духовника, жаден за светски блага. Но винаги уважаваме углъбения в размисъл човек.

Приветствуваме коленичилия.

Вяра! Ето нещо, необходимо за човека. Горко на невярващите в нищо!

Не може да се смята, че погълнатият в съзерцание човек не върши нищо. Има видима и невидима дейност.

Когато човек размишлява, той пак се труди. И мисленето е дейност. Скръстените на гърдите ръце работят, сключените пръсти творят. Устременият към небето поглед не е празно губене на време.

Талес останал четири години неподвижен. Положил основите на философията.

Ние не смятаме отшелниците за безделници, нито самотниците за търтеи.

Размисълът над съкровеното е сериозно занимание.

Без да омаловажаваме казаното досега, ние сме убедени, че живите не би трябвало никога да забравят гроба. По този въпрос и свещеникът, и философът са на едно и също мнение. Смъртта е неизбежна. Абатът на трапистите повтаря възклицанието на Хораций.

Да вплете в живота си мисълта за гроба, е закон за мъдреца. Този закон важи и за аскета. В това отношение аскетът и мъдрецът са единодушни.

Материалното развитие е налице. Ние нямаме нищо против него. Но има и нравствено израстване, към което се стремим.

Прибързаните и лекомислени хора заключават:

— Каква нужда има от тия неподвижни мумии, обърнати към неведомото? За какво ни са? Какво правят те?

Уви! Пред мрака, който ни обгражда и който ни очаква, не знаейки какво ще стане с нас в процеса на безкрайното разпадане, ние им отвръщаме:

— Няма може би нищо по-възвишено от заниманието на тия души.

И прибавяме:

— А може би и нищо по-полезно.

Нужни са действително вечно молещи се хора заради тия, които никога не се молят.

За нас въпросът се свежда до следното: доколко мисълта участвува в молитвата.

Молещият се Лайбниц представлява величествена гледка. Прекланящият се Волтер е достоен за възхищение. Deo erexit Voltaire.^[5]

Ние сме за религията против религиите.

Спадаме към числото на тия, които смятат словата нищожни, а молитвата възвишена.

Впрочем в периода, който изживяваме, период, който за щастие няма да определи облика на деветнадесети век, период, през който толкова много мъже имат ниски чела и мерзки души, сред толкова хора, чийто морал е наслаждението и които са загрижени само за мимолетни, уродливи материални блага, човекът, който се самоотлъчва от света, ни вдъхва почит. Манастирът е отречение. Жертвата, дори когато е напразна, си остава пак жертва. Да се нагърбиш със сурови задължения, макар и вследствие на заблуда, не е лишено от известно величие.

Взет сам по себе си, напълно абстрактно, за да разгледаме безпристрастно истината от всички страни, манастирът, и предимно женският манастир — защото в нашето общество жената страда най-много и в нейното самозаточаване в манастир се крие протест, — женският манастир безспорно притежава известно величие.

Това толкова строго и мрачно отшелническо съществуване, за което загатнахме бегло, не е живот, защото е лишено от свобода. Не е гроб, защото е лишено от вечен покой. Това е необикновено място, откъдето, както от билото на висока планина, се вижда от едната страна пропастта на настоящето, а от другата — бездната на бъдещето. Монахините стоят на тясната обвита в мъгла граница между два свята, които едновременно я заливат със своите светли и тъмни отблясъци. Планински гребен, където угасващият лъч на живота се смесва с бледия лъч на смъртта. Гробовен полумрак.

Макар и да не вярваме в това, в което вярват тия жени, вярата осмисля и нашия живот, затова никога не сме могли да гледаме без известен благоговеен и съчувствен трепет, без състрадание, примесено с малко облажаване, тези самоотвержени плахи и доверчиви създания, тези скромни и благородни души, които се осмеляват да живеят на прага на неведомото, застанали в очакване между затворения вече за тях земен свят и неразтворилото се още небе, обърнати към светлината, която не виждат, стоплени само от мисълта, че знаят къде се намира тя, изпълнени с копнеж по бездната и съкровеното, вперили поглед в неподвижния мрак, тръпнещи, възнасяни в известни часове от могъщото дихание на вечността.