Виктор Юго
Клетниците (14)

II
Монахините на Мартин Верга

През 1824 година този манастир, който съществуваше от дълги години вече на малката улица Пикпюс, беше община на бернандинки от конгрегацията на Мартин Верга.

Затова тези бернандинки спадаха не към ордена Клерво като другите бернандинци, но към ордена Сито като бенедиктинците. Или, с други думи, те се подчиняваха не на свети Бернар, а на свети Бенедикт.

Който от вас се е ровил в стари книги, знае, че Мартин Верга основал в 1425 година конгрегация на бернандинки-бенедиктинки, чиято главна църква се намирала в Саламанка, а подчинената — в Алкала.

Тази конгрегация имала разклонения във всички католически страни в Европа.

В латинската църква не са необичайни подобни присади от един орден на друг. Само с ордена на свети Бенедикт, за който става дума тук, са свързани освен конгрегацията на Мартин Верга още четири конгрегации: две в Италия — Мон-Касен и падуанската Сент-Жюстин, две във Франция — Клюни и Сен-Мор, както и девет ордена — Валомброза, Грамон, орденът на целестинците, Камандоли, Гранд-Шартрьоз, орденът на унижените, на маслиновата горичка, на свети Силвестър и Сито. Защото самият орден Сито, който се явява дънер спрямо други ордени, е само издънка по отношение ордена на свети Бенедикт. Орденът Сито е основан от свети Робер, абат на Молем в епархията Лангр, през 1098 година. А още в 529 година дяволът, оттеглил се в пустинята Субиако (Той бил тогава стар. Дали не е бил станал отшелник?), бил изгонен от древния храм на Аполон, в който се бил настанил, от седемнадесетгодишния свети Бенедикт.

След устава на кармелитките, които ходят боси, носят нагръдници от плетена тръстика и никога не сядат, най-суров е уставът на бернандинките-бенедиктинки на Мартин Верга. Те са облечени в черно, с касинка, която по предписанията на свети Бенедикт стига до брадата. Рокля от серж с широки ръкави, огромно вълнено було, касинка до брадичката, завършваща с квадратен нагръдник, превръзка на челото, непосредствено над очите, ето тяхното облекло. Целите в черно, с изключение на превръзката на челото. Послушничките носят същото облекло, само че бяло. Положилите монашески обет закачват освен това и една броеница на пояса си.

Бернандинките-бенедиктинки на Мартин Верга спазват обета за постоянно поклонение подобно на бенедиктинките, наречени сестри на Светото причастие, които в началото на века имаха два дома в Париж: единия в Тампл, другия на улица Ньов-Сент-Жьонвиев. Между другото бернандинките-бенедиктинки от малката улица Пикпюс, за които става дума, принадлежаха към съвсем различен орден, а не към Ордена на светото причастие, към който спадаха монахините от манастирите на улица Ньов-Сент-Жьонвиев и в Тампл. В уставите им имаше основни различия. Също и в облеклото. Бернандинките-бенедиктинки от Малкия Пикпюс носеха черна касинка, а бернандинките — от Светото причастие — бяла, като освен това носеха на гърдите си позлатено сребърно или медно изображение на чашата със светите дарове, високо почти три пръста. Монахините от Малкия Пикпюс изобщо не носеха изображението на чашата със светите дарове. Въпреки общото и за манастира на малката улица Пикпюс, и за манастира в Тампл постоянно поклонение двата ордена си остават различни. Общото между двата е, че и сестрите от Ордена на светото причастие съблюдават, също както монахините на Мартин Верга, постоянното поклонение. Подобно сходство в изучаването и прославянето на всички тайни, свързани с детството, живота и смъртта на Исус Христос и на Богородица, се наблюдава и между други два ордена, доста различни и враждуващи по останалите въпроси: Италианската конгрегация, основана от Филип дьо Нери във Флоренция, и Френската конгрегация, основана в Париж от Пиер дьо Берюл. Парижката конгрегация изявява претенции за първенство, понеже Филип дьо Нери е бил само светец, а Берюл бил освен това и кардинал.

Но нека се върнем към суровия испански устав на Мартин Верга.

Бернандинките-бенедиктинки от тази конгрегация ядат постно през цялата година, не приемат никаква храна по време на постите и в много други определени специално за тях дни, стават, прекъсвайки първия си сън, за да четат молитвеника си от един до три часа сутринта и за да пеят утринната литургия, спят на сламеник, завити с груби завивки, не се къпят, не палят никога огън, самобичуват се всеки петък, съблюдават правилото за мълчание и разговарят помежду си само по време на почивките, които са твърде кратки, и носят шест месеца — от 14 септември, Кръстовден, до Великден — груба риза от шаяк. Шест месеца представлява смекчение на устава, който всъщност повелявал да носят такава риза през цялата година, но шаякът, непоносим през горещите летни месеци, предизвиквал трески и нервни спазми. Затова се наложило да ограничат употребата му. Дори при това смекчение, когато на 14 септември монахините обличат шаячната риза, те имат треска два-три дни. Послушание, беднота, непорочност, неотлъчване от манастира — ето обетите им, твърде много утежнени от устава.

Игуменката се избира за три години от майките, които се наричат майки-избирателки, защото имат право на глас в съвещанията. Всяка игуменка може да бъде преизбрана само два пъти. По този начин най-дългото възможно властвуване на която и да е игуменка не може да продължи повече от девет години.

Монахините никога не виждат свещеника, който служи литургията. Той е скрит от очите им със завеса, висока седем стъпки. По време на проповедта, когато свещеникът е в параклиса, те пускат булото над лицата си. Длъжни са да говорят винаги на нисък глас, да вървят с наведени очи и глава. Един-единствен мъж може да влезе в манастира им — епископът на епархията, към която се числят.

В манастира има още един мъж — градинарят. Но той обикновено е старец и за да избягват срещи с него, когато той е в градината, звънчето, закачено на коляното му, ги предупреждава за присъствието му.

Сестрите се подчиняват сляпо и безпрекословно на игуменката. Каноническо подчинение със свойственото му пълно себеотрицание. Те й се покоряват както на гласа на Христа, ut voci Christi, подчиняват се на всеки неин жест, при най-малкия й знак, ad nutum, ad primum signum, незабавно, щастливи, усърдни, едва ли не сляпо покорни, prompte, hilariter, perseveranter et caeca quadam obedientia, както пилата се подчинява на ръката на работника, quasi limam in manibus fabri, без да имат право да прочетат или да напишат каквото и да било без изричното разрешение на игуменката, legere vel scribere non addiscerit sine expresa superioris licentia.

Всяка една от тях, когато й дойде редът, изпълнява така нареченото изкупление. Изкуплението представлява молитва за опрощение на всички грехове, на всички постъпки, на всички нередности, на всички насилия, на всички несправедливости, на всички престъпления в света. В продължение на дванадесет часа без прекъсване, от четири часа вечерта до четири часа сутринта или от четири часа сутринта до четири часа вечерта, сестрата, която изпълнява изкуплението, стои на колене, сключила молитвено ръце, с въже на шията, върху каменния под пред чашата със светите дарове. Когато умората стане непоносима, тя се просва по корем, опряла лице до земята, с разперени ръце. Единственото облекчение, разрешено от устава. Така тя се моли без отдих за всички грешници в света. Неземно себеотрицание и великодушие!

Понеже монахинята се моли коленичила пред стълб, върху който гори свещ, обредът се нарича или изкупление, или стоене пред стълба. Монахините от смирение предпочитат дори второто наименование, което включва представа за наказание и унижение.

Изкуплението поглъща всецяло монахинята. И гръм да падне зад сестрата пред стълба, тя няма да се обърне.

Независимо от този обред пред чашата със светите дарове постоянно стои на колене и друга монахиня. Те се сменят през два часа като войници на пост. В това именно се състои постоянното поклонение.

Игуменките и майките носят внушителни и сериозни имена, не на светици и мъченици, но имена, припомнящи важни събития от живота на Исус Христос, например майка Рождество, майка Зачатие, майка Въведение, майка Страстна седмица, като не са забранени и имената на светиците.

Когато погледнеш монахините, виждаш само устата им. Зъбите им са жълти. Ни една зъбна четка не се е мяркала в манастира. Да си четкаш зъбите, е първото стъпало на стълбата, в чието подножие те чака духовната гибел.

Те не казват за нищо мой или моя. Нямат нищо лично и не бива да държат на нищо. Казват за всичко наше: нашето було, нашата броеница. Ако заговорят за ризата си, биха казали нашата риза. Понякога се привързват към дребни вещи — часовник, реликва, благословен медальон. Но щом забележат, че държат на този предмет, те са длъжни да го дадат другиму. Спомнят си думите на света Тереза по повод молбата на една благородница, която, преди да постъпи в нейния орден, казала: „Позволете, майко, да изпратя някой да ми донесе библията, на която много държа.“ — „А! Значи, вие държите на нещо! В такъв случай не постъпвайте при нас!“ — отвърнала света Тереза.

Никоя монахиня няма право да заключва килията си и да има свое кътче, своя стая. Всички живеят в отворени килии. Когато се срещнат две монахини, едната казва:

— Хвала и преклонение пред светите дарове на олтара.

Другата отговаря:

— Вовеки веков.

Същият ритуал се повтаря и когато някоя монахиня почука на вратата на друга. Още не сте докоснали вратата, и тих глас отвътре отговаря бързешком:

— Вовеки веков.

И този обред, подобно на другите, се извършва механично, по силата на навика, и има случаи, когато едната монахиня изрича: „Вовеки веков“, преди още другата да е имала време да каже по-дългото „Хвала и преклонение пред светите дарове на олтара“.

В ордена на визитандинките влизащата монахиня казва: „Ave Maria!“, а монахинята отвътре отговаря: „Gratia plena.“ Това е тяхното добър ден, което безспорно е „пълно с прелест“.

Всеки час манастирската камбана прозвънява допълнително три пъти. При този сигнал игуменка, майки-избирателки, сестри, послушници, молителки прекъсват думите си, заниманията или мислите си и всички едновременно казват, ако е пет часът например: „В пет часа и във всеки час хвала и преклонение пред светите дарове на олтара!“ Ако е осем часът: „В осем часа и във всеки час…“ и така нататък според часа.

Този обичай, чиято цел е да прекъсва мислите и да ги връща постоянно към Бога, съществува в много манастири, само че думите се различават. Така например в Ордена на младенеца Исус казват: „В този и във всеки друг час нека любов към Исус възпламенява сърцето ми!“

Бернандинките-бенедиктинки на Мартин Верга, затворени от преди петдесет години в Малкия Пикпюс, изпълняват църковните песни тържествено, в хор, с пълен глас през цялото време на службата. Навсякъде, където в молитвеника има звездичка, те правят кратка пауза и изговарят тихичко: „Исус, Мария, Йосиф.“ При заупокойните служби вземат много ниски тонове, които изглеждат недостъпни за женски гласове, и това предизвиква особено вълнуващо и покъртително впечатление.

Монахините в Малкия Пикпюс бяха накарали да издълбаят под олтара на църквата им гробница, в която да спущат труповете на умрелите сестри от конгрегацията. Но „правителството“, както казват те, не разрешило да слагат ковчези в тази гробница. Така че сестрите напущаха манастира след смъртта си. Това ги огорчаваше и покрусяваше, защото нарушаваше устава им.

Те бяха успели да издействуват само — наистина слаба утеха! — да бъдат погребвани в специален час и на специално отредено за тях място в старото гробище Вожирар, чието землище някога принадлежало на техния манастир.

Всеки четвъртък сестрите слушат тържествена литургия, вечерня и всички други служби като в неделя. Те съблюдават освен това най-строго всички малки празници, почти неизвестни на миряните, които църквата щедро установяваше някога във Франция и които все още се тачат в Испания и Италия. Те непрекъснато стоят в параклиса. Колкото до броя и продължителността на молитвите им, ще дадем най-добра представа за тях като цитираме наивните слова на една от монахините: „Молитвите на покаяниците са тежки, на послушниците — още по-тежки, а на положилите обет — най-тежки.“

Един път седмично заседава съвет на майките-избирателки под председателството на игуменката. Сестрите идват една след друга, коленичат на каменния под и признават високо, пред всички, прегрешенията и простъпките, които са допуснали през седмицата. Майките-избирателки се съвещават след всяка изповед и налагат на всеослушание наказанията.

Освен тази гласно изказана пред всички изповед, която включва по-сериозните прегрешения, съществува и така наречената вина за по-невинните провинения. Изтърпяването на вината се състои в просване по лице през време на църковната служба пред игуменката, към която монахините винаги се обръщат с думите „майко наша“, и оставане в това положение, докато игуменката ги предупреди, почуквайки леко по столчето си, че могат да станат. Монахините се подлагат на това наказание за съвсем дребни провинения: ако са счупили някоя чаша, ако са скъсали булото си, ако са закъснели неволно с няколко секунди за църковната служба, ако са изпели фалшиво някоя нота по време на литургията и прочее, и прочее. Подобно прегрешение е достатъчно, за да изтърпят вина. Това наказание е съвсем доброволно. Провинената (тази дума в случая е съвсем правилно употребена етимологически) сама се съди и се наказва. В празнични и неделни дни четири майки, изпълняващи ролята на псалти, пеят църковните песни, застанали пред голям аналой с четири пюпитъра. Веднъж една от тия майки запяла псалм, който започвал с „Ecce“, но вместо „Ecce“ тя изпяла на висок глас нотите: „До, си, сол“. За тази своя разсеяност претърпяла вина, която траяла колкото цялата църковна служба. Провинението й било отегчено от обстоятелството, че всички присъствуващи се изсмели.

Когато извикат някоя монахиня в приемната, дори и самата игуменка, тя спуща булото си, така че да се вижда само устата й — както навярно си спомняте, че обяснихме.

Естествено на игуменката е позволено да влиза в допир с външни лица. Другите могат да виждат само най-близките си роднини, и то рядко. Ако случайно пожелаете да видите монахиня, която сте познавали или обичали, преди тя да постъпи в манастира, трябва да водите дълги преговори. Ако сте жена, в краен случай може да ви се разреши. Монахинята идва и разговаря с вас през капаците, които се повдигат само ако посетителката е майка или сестра. От само себе си се разбира, че ако сте мъж, винаги получавате отказ.

Такъв е уставът на свети Бенедикт, утежнен още повече от Мартин Верга.

Монахините от Малкия Пикпюс съвсем не са жизнерадостни, свежи и румени, както монахините от някои други ордени. Те са бледи и сериозни. Само от 1825 до 1830 година три от тях загубиха разсъдъка си.

III
Суровият облик на манастира

В този манастир е необходимо да бъдеш покаяница най-малко две, а понякога и четири години, както и четири години послушница. Рядко се случва да се положи окончателен обет преди двадесет и три, двадесет и четири годишна възраст. В ордена на бернандинките-бенедиктинки на Мартин Верга не се допускат вдовици.

Монахините се отдават в килиите си на най-различни способи за умъртвяване на плътта, за които не бива никога да говорят.

В деня на подстригването на някоя послушница тя се облича в най-хубавите си дрехи, накичва главата си с бели рози, излъсква и накъдря косите си и после се просва с лице към земята. Покриват я с дълъг черен креп и отслужват заупокойна молитва над нея. След това монахините се нареждат в две редици: едната редица минава край проснатата девойка и казва скръбно: „Нашата сестра умря“, а другата редица отвръща с ликуващ глас: „Оживя в Исуса Христа!“

По времето на нашия разказ към манастира беше открит пансион за благородни девици, повечето богати, между които бяха и госпожиците дьо Сент-Олер и дьо Белисен, както и една англичанка от знатната католическа фамилия Талбо. Девойките, възпитавани от монахините и затворени между четирите манастирски стени, израстваха изпълнени с отвращение към света и светския живот. Една от тях ни каза веднъж: „Когато виждах паветата на улицата, цялата изтръпвах.“ Ходеха облечени в синьо, с бели шапчета. На гърдите си носеха сребърно или медно изображение на светия дух. На някои големи празници, по-специално на Света Марта, им разрешаваха — висше благоволение и неземно щастие — да се облекат като монахини и да участвуват във всички църковни служби и обреди съгласно устава на свети Бенедикт. Отначало монахините им заемали собствените си дрехи. Но това осквернявало до известна степен представата за монахиня, затова игуменката забранила. Започнали да разрешават подобно заемане на дрехи само на послушниците. Трябва да отбележим, че тези преобличания, насърчавани и търпени безспорно с негласното намерение да бъдат привлечени нови послушници и да се вдъхне на децата влечение към монахинското облекло, представляваха истинска радост и голямо забавление за пансионерките. Това чисто и просто ги развличаше. Радваше ги, както всяко ново изживяване. Наивни детски съображения, които мъчно биха могли да ни накарат нас, светските хора, да разберем как е възможно да се чувствуваш блажен само защото държиш в ръката си ръсило или стоиш прав по цели часове, пеейки псалми на четири гласа пред аналоя.

Като се изключат строгостите, които си налагаха монахините, ученичките се съобразяваха с всички останали порядки в манастира. Познавам една млада дама, възпитаничка на манастира, която след няколкогодишен брак не беше успяла още да отвикне да казва бързо, щом някой потропаше на вратата на стаята й: „Вовеки веков!“ Също както монахините, ученичките виждаха роднините си само в приемната. Не се разрешаваше дори на майките им да ги целунат. Ще ви дам един пример за тази прекалена строгост. Един ден майката и малкото тригодишно сестриче посещават една ученичка. Пансионерката се разплакала, защото искала да прегърне сестричето си. Невъзможно. Тогава тя помолила да разрешат да целуне поне ръчичката на детето през решетката. И това й било отказано едва ли не с възмущение.

IV
Приветливият облик на манастира

И все пак девойките изпълваха строгата обител с чаровни възпоминания.

В определени часове манастирът просто искреше от детско веселие. Звънецът за междучасие удряше. Вратата изскърцваше. Птичките възкликваха: „Отлично! Ето ги децата!“ Пресечената в кръст градина, прилична на мъртвешки саван, се заливаше от младенчески потоци. Лъчезарни лица, чисти чела, невинни погледи, пълни с жизнерадост и светлина; всички цветове на утринната зора разцъфваха из потъналата в мрак обител. След псалмите, камбаните, звънците, погребалните звуци и богослуженията избликваше внезапно детска глъч, по-сладка от бръмченето на пчелите. Кошерът на радостта се отваряше и всяко момиченце донасяше свой мед. Всички играеха, викаха, събираха се на групи, тичаха. Бели зъбки на бъбрици бляскаха в градината. Черните воали надзираваха отдалеч смеховете, сенките дебнеха лъчите, но какво от това? Децата сияеха и се смееха. Мрачните зидове изживяваха радостни мигове. Те присъствуваха на шеметното кръжене на пчеличките, озарени леко от отблясъците на толкова жизнерадост. Дъжд от рози над гробовна печал. Девойките лудуваха под зоркия поглед на монахините. Погледът на безпогрешните не може да смути невинните. Благодарение на тези деца върволицата сурови часове се нарушава от един час на простодушно веселие. Малките подскачаха, големите танцуваха. Игрите в манастира бяха небесно чисти. Няма по-величава и по-пленителна гледка от разцъфването на младежки души. Омир драговолно би дошъл да се посмее тук ведно с Перо. Черната градина се изпълваше с толкова младост, здраве, шум, викове, безгрижие, радостно настроение и щастие, че те биха могли да развеселят всички намръщени старици от епопеите и приказките, от дворците и хижите, като се почне с Хекуба и се стигне до Баба Яга.

Повече от където и да било другаде може би стените на тази обител са били свидетели на чаровни детски хрумвания, така пленителни, будещи усмивка и размисъл. Между тези мрачни стени едно петгодишно момиченце възкликнало един ден:

— Майко, една от големите ми каза, че съм щяла да остана тук още само девет години и десет месеца. Какво щастие!

Пак тук беше подслушан следният, паметен диалог:

Майката-избирателка. Защо плачеш, момиченцето ми?

Шестгодишното дете (хълцайки). Казах на Аликс, че си зная урока по история, а тя казва, че не го зная. А пък аз си го зная…

Голямата деветгодишна Аликс. Не е вярно, не го знае.

Майката. От какво съдиш, мое дете?

Аликс. Тя ми каза да отворя наслуки книгата и да я питам за нещо, което пише там, а тя щяла да отговори.

— Е, и после?

— Не отговори.

— Как така! Ами ти какво я попита?

— Отворих наслуки учебника, както ми каза тя, и й зададох първия въпрос, който срещнах.

— Какъв беше този въпрос?

— Въпросът беше: „Какво стана после?“

Пак в тази обител беше изказана следната дълбокомислена забележка за лакомия папагал на една дама, живееща в манастира:

— Колко е сладък! Ближе филията също като човек!

Една плоча в манастира чу следната изповед, записана предварително от седемгодишната грешница, за да не би да я забрави:

„Отче, признавам се в скъперничество.

Отче, признавам се в прелюбодеяние.

Отче, признавам, че съм дигала погледи към мъжете.“

На една от пейките в градината на манастира розови шестгодишни устица съчиниха следната приказка, предназначена за любопитните ушенца на четири-пет-годишни момиченца:

„Имало едно време три петлета; те си имали своя земя с много цветя. Откъснали цветята и ги сложили в джоба си. После откъснали листата и ги сложили в играчките. В тая земя имало един вълк и много гора. Вълкът бил в гората и изял трите петлета.“

Също и следната поема:

„Някой внезапно ударил с тояга.

Полишинел цапнал котака.

Не му станало приятно, заболяло го.

Тогава една дама пратила Полишинел в затвора.“

В този манастир едно малко изоставено момиченце, подхвърлено дете, отгледано по милост от сестрите, каза нещо покъртително. То чуваше другите да говорят за майките си и прошепна сгушено в ъгъла:

— Моята майка пък я нямаше, когато се родих.

В манастира имаше дебела сестра-вратарка, която по всяко време бързаше из коридора с връзка ключове. Тя се наричаше сестра Агата. Големите пансионерки — над десет години — я наричаха Отключ-заключ.

Трапезарията, обширна, четвъртита, продълговата стая, която се осветяваше от сводеста галерия, наравно с градината, беше тъмна и влажна и както казваха децата, пълна с всевъзможни животинки. Всички околни помещения й плащаха своя данък в натура. Всеки един от четирите ъгъла носеше на езика на пансионерките по някое изразително име: Ъгъла на паяците, Ъгъла на гъсениците, Ъгъла на мокриците и Ъгъла на щурците. Ъгълът на щурците беше в съседство с кухнята и се ценеше високо: той не беше много студен. Тези имена бяха преминали от трапезарията в пансиона и с тях се обозначаваха отделните групи, както в стария колеж „Мазарини“ четирите нации. Всяка ученичка спадаше към една от тия категории според ъгъла, в който седеше по време на ядене в трапезарията. Когато архиепископът дойде веднъж на пастирско посещение в манастира, в класа, където беше на ревизия, влезе хубаво румено момиченце с прекрасни руси коси. Той попита една друга пансионерка, очарователна брюнетка, която седеше до него:

— Кое е това момиченце?

— Паяк, ваше преосвещенство.

— Тъй ли! Ами онова там?

— Щурец.

— Ами това тук?

— Гъсеница.

— Я гледай! Ами самата ти какво си?

— Аз съм мокрица, ваше преосвещенство.

Във всеки пансион съществуват подобни характерни особености. В началото на века Екуан беше едно от тия строги и задушевни духовни училища, където протичаше в уединение и полумрак детството на девойките. В шествието в деня на причастието в Екуан ученичките се делели на девици, цветарки, балдахинки и кадилници. Балдахинките държали кордоните на балдахините, а кадилниците кадели с тамян светите дарове. Цветята по право се падали на цветарките, а четири девици вървели начело на шествието. Сутринта на тоя паметен ден често можели да се чуят по коридора подобни въпроси:

— Кой е девица?

Госпожа Кампан обичаше да припомня думите на една седемгодишна „малка ученичка“, отправени към една шестнадесетгодишна „голяма“, чието място било начело на колоната, докато малката била на опашката:

— Ти си девица, пък аз не съм.

V
Развлечения

Над вратата на трапезарията с големи черни букви беше написана следната молитва, която децата наричаха „Беличкия отче наш“ и която притежаваше свойството да отвежда хората право в рая:

„Мили беличък отче наш, от Бога сътворен, от Бога казан, от Бога в рая поставен. Вечерта, като си легнах, три ангела в постелята си намерих (sic^[1]) — един при краката и два при главата, а света Богородичка по средата. Тя ми рече да си легна и от нищо да не се боя. Всеблагият Бог е мой татко, света Богородица ми е майка, тримата апостоли са мои братя, трите деви пречисти са мои сестрици. Ризата на младенеца Исус покрива тялото ми. Кръстът на света Маргарита закриля гърдите ми. Света Богородица върви из полето, за Сина Божи в сълзи обляна, и среща свети Йоана. «Откъде идеш, свети Йоане?» — «От вечерня се връщам, Богородице дево.» — «А не видя ли там Милостивия Бог?» — «На кръста виси той със заковани ръце и с венец от бели тръни на челото. Който молитвата каже три пъти вечер и три пъти сутрин, ще иде накрая в рая.»“

В 1827 година тази интересна молитва беше изчезнала от стената под троен слой мазилка. Тя почти се е заличила вече и от паметта на няколкото тогавашни девойки, днес старици.

Голямо разпятие, закачено на стената, допълваше украсата на трапезарията, чиято единствена врата, струва ни се, споменахме вече това, извеждаше в градината. Две тесни маси с по две редици пейки от двете страни образуваха две успоредни ивици от единия до другия край на трапезарията. Стените бяха бели, а масите черни. Само тия два траурни цвята се редуват в манастирите. Яденето беше безвкусно, дори храната за децата беше оскъдна. Само едно ядене: месо и зеленчуци или солена риба. В това се състоеше целият разкош. Но дори и това винаги едно и също ядене представляваше изключение за манастирската кухня и беше предназначено само за пансионерките. Децата се хранеха в пълно мълчание, надзиравани от дежурната за съответната седмица майка, която от време на време шумно отваряше и затваряше една книга с дървена подвързия, щом някоя муха се осмелеше да подхвръкне и да бръмне противно на устава. Тишината се подслаждаше от житието на някой светец, четено на глас от дежурната за седмицата по-голяма ученичка, застанала на малката катедра под разпятието. Тук-таме по масите бяха поставени гледжосани пръстени съдове, в които ученичките измиваха сами паниците и приборите си, като хвърляха понякога и остатъците от храната — жилаво месо или развалена риба. Това бе забранено и се наказваше. Децата наричаха тия съдове „легените с вода“.

Ако някое дете нарушеше мълчанието, трябваше да напише кръст с езика си. Къде? На земята. То ближеше плочите. Прахът — завършек на всички земни радости, се нагърбваше да накаже клетите розови листенца, виновни, че са се открехнали.

В манастира имаше някаква книга, отпечатана само в един-единствен екземпляр, забранена за четене. Това беше уставът на свети Бенедикт. Съкровена тайна, в която не трябваше да прониква ничий непосветен взор. Nemo regulas, seu constitutiones nostras, externis com-municabit.

Пансионерките успяха един ден да откраднат книгата и жадно я зачетоха. Четене, често прекъсвано от ужаса да не ги уловят, който ги караше да затварят с бясна бързина книгата. Опасното начинание им достави посредствено удоволствие. „Най-интересното“ бяха няколко неразбираеми страници за прегрешенията на малките момчета.

Девойките играеха в една алея на градината, оградена от хилави овощни дървета. Въпреки постоянния надзор и строгите наказания, когато вятърът отбрулеше някой плод, без да ги забележат, те успяваха да докопат ту зелена ябълка, ту гнила кайсия или червясала слива. А сега нека вместо мене говори разтвореното върху масата ми писмо, написано преди двадесет и пет години от бивша пансионерка, днес херцогиня дьо X, една от най-изящните дами в Париж. Ще ви го препиша дословно:

„Скриваш, както можеш, крушата или ябълката. Когато преди вечеря се качиш горе, за да метнеш воала на леглото, я пъхваш под възглавницата и после я изяждаш в леглото, а ако не е удобно — в клозета.“

Това било едно от най-парливите им наслаждения.

Веднъж, пак по време на едно посещение на господин архиепископа в манастира, една девойка, госпожица Бушар, която се родеела малко нещо с Монморанси, се уловила на бас, че ще му поиска да ги разпуснат за един ден — немислима волност за подобно строго учебно заведение. Ученичките приели облога, но нито една от връстничките й не вярвала, че тя ще стори това. Когато настъпил върховният миг и архиепископът минал край строените пансионерки, за неописуем ужас на съученичките си, госпожица Бушар излязла извън строя и казала: „Ваше преосвещенство, не може ли да ни разпуснете за един ден?“ Госпожица Бушар била стройна и свежа, а руменото й личице било извънредно миловидно. Архиепископът господин дьо Келен се усмихнал и отговорил: „Само един ден ли, мило дете? Напротив, три дни. Давам ви три дни.“ Игуменката не могла да стори нищо, архиепископът дал дума. Скандал в манастира, радост за пансионерките! Можете да си представите въздействието!

Намръщеният манастир обаче не беше все пак така здраво зазидан, че в него да не проникват светските страсти, драми и дори романи. За доказателство ще се ограничим да отбележим и накратко да опишем една действителна и достоверна случка, която впрочем сама по себе си няма никаква връзка с нашето повествование и не допринася с нищо за неговия развой. Споменаваме я само за да допълним представата на нашите читатели за манастира.

Горе-долу по същото време в манастира живееше някаква странна особа, която не беше монахиня, но към която всички се отнасяха с голяма почит. Наричаше се госпожа Албертин. За нея се знаеше само едно: че е загубила разсъдъка си и че минавала пред светското общество за мъртва. Зад нейната трагедия се криели парични съображения, необходимо условие за нечий блестящ брак.

Тази жена, едва тридесетгодишна, чернокоса, доста хубава, гледаше безсмислено с огромните си черни очи. Виждаше ли нещо? Едва ли. Тя не вървеше, а като че ли се плъзгаше. Никога не говореше. Не бяха съвсем сигурни дали въобще диша. Ноздрите й бяха свити и бледи като на мъртвец. Докоснехте ли ръката й, все едно, че докосвате лед. Движеше се с някаква призрачна грация. Щом влезеше някъде, лъхваше хлад. Когато мина веднъж край две сестри, едната промълви:

— Минава за мъртва.

— Всъщност може би наистина е мъртва — отвърна другата.

Какво ли не говореха за нея. Тя постоянно възбуждаше любопитството на пансионерките. В параклиса имаше ложа, наречена „кръглото прозорче“, защото беше осветена от малка кръгла ниша. В нея сядаше госпожа Албертин по време на църковната служба. Тя оставаше обикновено сама и понеже ложата беше на втория етаж, можеше да вижда оттам проповедника или свещеника пред олтара. Това беше забранено на монахините. Веднъж на амвона се качи млад високопоставен свещеник, херцог дьо Роан, пер на Франция, командир на червените мускетари през 1815 година, когато беше още принц дьо Леон, и който умря в 1830 година като кардинал и архиепископ на Безансон. Той произнасяше проповед за първи път в манастира в Малкия Пикпюс. Госпожа Албертин изслушваше обикновено църковните служби и проповедите с невъзмутимо спокойствие, без да направи нито едно движение. Този ден, като зърна господин дьо Роан, тя се понадигна от стола си и каза високо в притихналия параклис:

— Я виж ти! Огюст!

Сестрите извърнаха смаяно глави, проповедникът вдигна очи, но госпожа Албертин потъна отново в неподвижното си съзерцание. За миг върху угасналото ледено лице мина полъх от външния свят, трепна проблясък на живот, после всичко изчезна и лудата стана наново безжизнен труп.

Тези две думи обаче дадоха повод да се разбъбрят всички уста в манастира. Какъв ли смисъл не вложиха в нейното възклицание: „Я виж ти! Огюст!“ Какво ли не потърсиха в него? Господин дьо Роан действително се наричаше Огюст. Явно беше, че госпожа Албертин принадлежеше към най-висшето общество, щом познаваше господин дьо Роан, че и самата тя беше високопоставена дама, щом се обръщаше така интимно към един голям благородник, може би беше близка с него, може би я свързваха роднински връзки, и то доста близки, щом знаеше „малкото му име“.

Две много строги херцогини посещаваха често манастира. По всяка вероятност те имаха право на достъп по силата на привилегията „Magnates mulieres“^[2] и всяваха страх у пансионерките. Когато двете старици минаваха край тях, горките момичета навеждаха очи и цели се разтреперваха.

Между другото господин дьо Роан беше, без сам да подозира, център на внимание сред ученичките. Той беше ръкоположен за наместник на парижкия архиепископ малко преди тази случка и се очакваше да стане епископ. Беше свикнал да идва доста често да служи в параклиса на монахините от Малкия Пикпюс. Нито една от младите отшелнички не можеше да го види поради завесата, която го отделяше от тях, но гласът му беше приятен и звънлив и те бяха свикнали да го разпознават. В миналото си беше мускетар. Говореше се освен това, че бил много изящен, че имал прекрасни кестеняви коси, завити на руло, че носел великолепен широк черен пояс и че черното му расо било с възможно най-елегантна кройка. Той занимаваше премного въображението на всички тия шестнадесетгодишни девойки.

Нито един звук от външния свят не проникваше в манастира. И все пак една година в него долетяха звуци на флейта. Това беше голямо събитие и тогавашните пансионерки още си го спомнят.

Някой свиреше на флейта в съседство с манастира. Свиреше все един и същ романс, днес много остарял: „Мила Зетюлбе, ела да царуваш в моята душа!“ Този романс се разнасяше два-три пъти дневно.

Девойките се вслушваха с часове в него, майките-избирателки бяха страшно разтревожени, младежките мозъци работеха трескаво, наказанията валяха като град. Свиренето продължи няколко месеца. Всички пансионерки бяха повече или по-малко влюбени в непознатия музикант. Всяка мечтаеше, че тя е Зетюлбе. Звуците на флейтата долитаха от улица Дроа-Мюр. Какво не биха дали девойките, какво не биха предприели, на какъв риск не биха се изложили само да можеха да зърнат, макар и за миг, да хвърлят един-единствен бегъл поглед отдалеч на „младежа“, който свиреше така пленително на своята флейта и който безспорно докосваше в едно и също време струните на всички сърца. Някои от тях избягаха дори през задния вход и се качиха на третия етаж към улица Дроа-Мюр, само и само да надзърнат през капаците. Невъзможно. Една от тях стигна дотам, че провря ръка през решетката над главата си и размаха бялата си кърпичка. Две други проявиха още по-голяма дързост. Те се изхитриха да се качат на един покрив и успяха най-сетне да видят „младежа“. Той се оказа стар, завърнал се от емиграция благородник, ослепял и разорен, който свиреше на флейта в таванската си стаичка, за да прогони скуката.

VI
Малкият манастир

Зад оградата на Малкия Пикпюс имаше три напълно отделни постройки: големия манастир, където живееха монахините, пансиона, където бяха настанени ученичките, и така Наречения малък манастир. В това манастирче, което си имаше своя градина, се бяха приютили стари, монахини от различни ордени, отломки от разрушените по време, на революцията манастири. Пъстра смесица на черни, бели и сиви касинки от какви ли не духовни общини и конгрегации. Манастирски миш-маш, ако изобщо можем да употребим такова словосъчетание.

Още по време на империята тези злочести девици, разпръснати и останали без подслон, бяха получили разрешение да се приютят под крилото на бернандинките-бенедиктинки. Правителството им беше отпуснало оскъдни пенсии. Монахините от Малкия Пикпюс ги бяха приели с готовност. В малкия манастир цареше пълно смешение. Всяка сестра съблюдаваше устава на своя орден. Най-любимото развлечение на пансионерките беше, когато им разрешеха да ги посетят. Затова в тяхната младежка памет се е отпечатал и споменът за майка Свети Васили, за майка Света Схоластика и за майка Яков.

Една от тия бежанки се чувствуваше почти у дома си. Тя принадлежеше към общината Сент-Ор и единствена бе оцеляла от нея. Манастирът на тази община заемал в началото на осемнадесети век същата тази сграда на Малкия Пикпюс, станала по-късно собственост на бернандинките-бенедиктинки на Мартин Верга. Добродетелната монахиня, твърде бедна, за да може да си набави великолепните одежди на сестрите от своя орден — бяла роба и ален презрамник, — беше облякла благоговейно в тях малък манекен, който охотно показваше и който завеща след смъртта си на гостоприемната обител. В 1824 година за съществуването на този орден свидетелствуваше само една монахиня. Сега за него напомня само една кукла.

Освен тези достопочтени сестри и няколко възрастни мирянки, подобно на госпожа Албертин, бяха получили от игуменката разрешение да се оттеглят в малкия манастир. Между тях бяха госпожа дьо Бофор и маркиза Дюфрен. Друга една дама беше позната в манастира само с извънредно шумното си секнене. Пансионерките я бяха прекръстили госпожа Гръмливка.

Към 1820 или 1821 година и госпожа дьо Жанлис, която по онова време издаваше малък периодичен сборник под надслов „Неустрашимият“, изказа желание да живее като наемателка в манастира на Малкия Пикпюс. Орлеанският херцог се застъпи за нея. Кошерът бръмна; майките-избирателки изтръпнаха: госпожа дьо Жанлис беше писала романи! Но тя заяви, че първа се отрича от тях; освен това изживяваше период на необуздана набожност. С Божа и херцогска помощ тя успя да влезе в манастира. Но само след шест-седем месеца го напусна под предлог, че градината не била сенчеста. Монахините бяха очаровани. Макар и стара, тя свиреше на арфа, и то твърде добре.

Когато напусна манастира, килията й напомняше за престоя й в него. Госпожа дьо Жанлис беше добра познавачка на латински, което не й пречеше да бъде страшно суеверна. Тези две качества достатъчно добре обрисуват портрета и. В малкото долапче в килията й, където заключвала парите и скъпоценностите си, до преди няколко години още беше залепено следното петстишие, написано собственоръчно от нея на латински с червено мастило върху жълто листче: според нея то имало свойството да прогонва крадците.

Imparibus meritis pendent tria corpora ramis

Dismas et Gesmas, media est divina potestas;

Alta petit Dismas, infelix, infima Gesmas.

Nos et res nostras conservet summa potestas

Hos versus dicas, ne tu furto tua perdas.^[3]

Тези стихове от шести век повдигат въпроса дали двамата разпнати заедно с Христа разбойници са се наричали Димас и Гестас, както е прието да се смята, или Дисмас и Гесмас. Подобен правопис би противоречил на твърдението на виконт дьо Гестас, живял през миналия век, че потеклото му водело началото си от неразкаялия се разбойник. Впрочем орденът на хоспиталиерките твърдо вярва в ползотворното въздействие на тези стихове.

Манастирската църква, построена така, че да разделя като с преграда големия манастир от пансиона, естествено беше обща за трите сгради. В нея се допущаха дори и външни лица през един изолиран вход откъм улицата. Но всичко беше нагласено така, че нито една от обитателките на манастира да не може да види външните посетители. Представете си църква, чийто клирос е сграбчен от исполинска ръка и е извит така, че да не образува както в обикновените църкви продължение зад олтара, а нещо като тъмна пещера вдясно от богослужителя. Преградете това помещение с високата седем стъпки завеса, която вече описахме. Струпайте в мрака пред завесата, върху дървените седалки, монахините-хористки вляво, пансионерките вдясно, новоподстриганите и послушниците в дъното и ще добиете донякъде представа как обитателките на манастира присъствуват на божествената служба. Пещерата, носеща името олтар, се свързваше с манастира посредством дълъг коридор. Прозорците на църквата гледаха към градината. Когато монахините присъствуваха на църковни служби, по време на които техният орден им повеляваше безмълвие, външните посетители се догаждаха за присъствието им само по тракането на подвижните седалки, които се вдигаха и падаха шумно.

VII
Няколко силуета в мрака

През шестте години от 1819 до 1825 година игуменка на Малкия Пикпюс беше госпожица дьо Бльомьор, с религиозно име майка Непорочност. Тя беше от рода на Маргьорит дьо Бльомьор, авторка на „Житие на светците от ордена на свети Бенедикт“. Беше игуменка за втори път. Жена на около шестдесетина години, ниска, пълна, с „глас като бурия“ (цитираме същото писмо). Иначе превъзходен човек, единствената весела личност в целия манастир, затова и всеобща любимка.

Майка Непорочност беше наследила качествата на прабаба си Маргьорит, която беше същинска Дасие^[4] на ордена. Образована, начетена, умна, осведомена по всички въпроси, с подчертана любознателност по история, натъпкана с латински, гръцки и еврейски, тя беше по-скоро монах-бенедиктинец, отколкото монахиня-бенедиктинка.

Подигуменката беше стара, почти сляпа испанка, майка Синерес.

Най-уважаваните между майките-избирателки бяха майка Света Онорин, ковчежничката, майка Света Гертрюд, първа наставница на послушниците, майка Света Анжел, втора наставница, майка Благовещение, клисарката, майка Свети Августин, болногледачката, единствената зла монахиня в цялата обител, майка Света Мехтилд (госпожица Говен), съвсем млада девойка с прекрасен глас, майка Светите Ангели (госпожица Друе), която по-рано е била в манастира на Божиите дъщери и в манастира на Свещеното съкровище, който се намира между Жизор и Мани, майка Свети Йосиф (госпожица дьо Коголудо), майка Света Аделаид (госпожица д’Оверне), майка Милосърдие (госпожица дьо Сифуентес), която не можа да понесе строгия устав, майка Състрадание (госпожица дьо ла Милтиер), приета противно на устава на шестдесет години, много богата, майка Провидение (госпожица дьо Лодиниер), майка Въведение (госпожица Сигуенца), която стана игуменка през 1847 година, и най-сетне майка Света Селин (сестра на скулптора Чераки), която полудя, както и майка Света Шантал (госпожица дьо Сюзон), която също загуби разсъдъка си.

Между най-хубавите трябва да споменем и една пленителна двадесет и три годишна девица, родена на остров Бурбон, потомка на кавалера Роз. Светското й име беше госпожица Роз, а в манастира беше приела името майка Възнесение.

Майка Света Мехтилд, която ръководеше хора, с удоволствие приемаше в него ученички. Тя си подбираше истинска гама — седем девойки от десет до шестнадесет години включително, подхождащи си по глас и по ръст, които пееха прави, наредени по възраст — от най-малката до най-голямата. Тяхната редица предлагаше на погледа същински духов инструмент, живата флейта на бога Пан, само че съставена от ангели.

Измежду неотдавна подстриганите сестри най-любими на пансионерките бяха сестра Света Евфрази, сестра Света Маргьорит, сестра Света Март, която се беше вдетинила, и сестра Свети Михаил, чийто дълъг нос ги разсмиваше.

Изобщо сестрите се държаха мило с децата. Монахините бяха строги само към себе си. Огън се палеше само в пансиона, храната на ученичките в сравнение с храната в манастира беше едва ли не изискана. Освен това те обграждаха девойките с много грижи. Само че ако някое дете минеше край монахиня и я заговореше, тя никога не му отвръщаше.

Пазенето на мълчание беше едва ли не лишило човешките същества от дар слово, което бяха предоставили на неодушевените предмети. Сегиз-тогиз заговорваше църковната камбана или хлопатарката на градинаря. Отекващото ясно звънче, закачено до вратарката, което се чуваше из цялата обител, напомняше чрез разнообразни сигнали — своего рода акустичен телеграф — за различните ежедневни задължения и извикваше при нужда в приемната една или друга обитателка на манастира. Всяко човешко същество и всяка вещ бяха обозначени със съответен сигнал. За игуменката — две прозвънявания, разделени с пауза, за подигуменката — едно и две. Шест-пет означаваше влизане в час. Затова ученичките никога не казваха „Да влезем в час“, а „Да отидем в шест-пет“. Четири-четири беше сигналът на госпожа дьо Жанлис. Той проехтяваше много често. „Разчекнаха се да я викат“ — казваха по-устатите. С деветнадесет удара се възвестяваше някакво необикновено събитие: например отварянето на манастирската врата, страшна желязна плоча с един милион резета, която се завърташе около пантите си само за да пропусне архиепископа.

Като се изключат той и градинарят, никой друг мъж, както вече казахме, нямаше достъп в манастира. Пансионерките виждаха още двама мъже: манастирския свещеник, абат Банес, грозен старик, на когото можеха да се любуват през решетката в отделението за хора, и учителя по рисуване, господин Ансио, окачествен в цитираното вече писмо като отвратителен стар гръбльо.

Както виждате, мъжете бяха отлично подбрани.

Такова беше това необикновено място.

VIII
„Post corda lapides“^[5]

След като нахвърлихме духовния облик на манастира, не е излишно да опишем с няколко думи и външния му изглед. Читателят има вече известна представа за него.

Манастирът Малкия Пикпюс в квартала Сент-Антоан заемаше почти целия обширен трапец, образуван от пресичането на улиците Полонсо, Дроа-Мюр, Пикпюс и глухата уличка, която е носела в старите планове името Омаре. Тези четири улици ограждаха като с крепостен ров трапеца. Манастирът се състоеше от няколко сгради и градина. Главната фасада, взета изцяло, представляваше съвкупност от разнородни постройки, които от птичи полет приличаха на положена на земята бесилка. Отвесният стълб на бесилката се простираше по онази част от улица Дроа-Мюр, която е включена между малката улица Пикпюс и улица Полонсо. Напречната греда беше високата, сива, строга фасада с решетки по прозорците откъм малката улица Пикпюс. Пътната врата, носеща номер 62, бележеше крайната точка. По средата на побелялата от прах и пепел фасада личеше ниска сводеста врата, замрежена от паяжини, която се отваряше за един-два часа в неделя или в редките случаи, когато изнасяха ковчега на някоя монахиня. Това беше входът на църквата, предназначен за миряни. Горната чупка на бесилката беше заета от квадратното помещение, използувано като подница и наричано от монахините склад. По протежение на отвесния стълб се редуваха килиите на майките, на сестрите и на послушниците, а по протежение на напречната греда бяха кухните, трапезарията, до чийто гръб опираха манастирът и църквата. Между вратата с номер 62 и ъгъла на затворената улица Омаре беше застроен пансионът, който не се виждаше отвън. Останалата част от трапеца беше запълнена от градината, много по-ниска от равнището на улица Полонсо, затова стените от вътрешната страна бяха чувствително по-високи, отколкото от външната. В градината, с леко огънат терен, имаше красива островърха конусообразна ела, засадена на една малка височина. От нея тръгваха, като от издутата среда на щит, четири големи алеи с по две разклонения, така че, ако градината беше кръгла, геометричният чертеж на алеите й би напомнял кръст, поставен върху колело. Алеите бяха неравни по дължина и опираха всичките до стените на градината. От двете им страни бяха засадени храстчета френско грозде. В дъното алея, обградена с високи тополи, водеше от развалините на стария манастир при ъгъла на улица Дроа-Мюр до сградата на малкия манастир при ъгъла на улица Омаре. Пред малкия манастир се простираше така наречената малка градина. Прибавете към гореописаното двора и различните чупки и ъгли на вътрешните сгради, затворническите зидове, които заместваха хоризонта, и черната линия на покривите от другата страна на улица Полонсо, които бяха единствените съседи, и ще можете да добиете пълна представа за външния вид на манастира на бернандинките в Малкия Пикпюс, такъв, какъвто изглеждаше преди четиридесет и пет години. Светата обител е била построена точно на мястото на една известна зала за игра на топка, просъществувала от четиринадесети до шестнадесети век, която на времето наричали „свърталището на триста хиляди дяволи“.

Тук между другото се намират едни от най-старите парижки улици. Имената Дроа-Мюр и Омаре датират отдавна, но самите улици датират от още по-отдавна. Улица Омаре някога се е наричала Могу, а улица Дроа-Мюр е носела името Шипкова, защото Бог бил засадил по нея цветята, преди човек да започне да дяла камъните.

IX
Цял век под монахинската касинка

Понеже се заехме да опишем подробно какво представляваше някога манастирът в Малкия Пикпюс и понеже открехнахме вече прозорчето на това ревниво пазещо тайната си убежище, нека читателят ни позволи още едно малко отклонение, което няма нищо общо със сюжета на нашата книга, но е многозначително и полезно за по-доброто опознаване на манастира и на неговите интересни обитателки.

В малкото манастирче живееше една стогодишна монахиня, която беше дошла от абатството Фонтьовро. Преди революцията тя беше водила светски живот. Често говореше за господин дьо Мироменил, пазител на държавния печат по времето на Людовик XVI, и за съпругата на председателя на съда Дюпла, която познавала отблизо. Тя споменаваше с голямо удоволствие и тщеславие имената им по всеки повод. Разправяше какви ли не чудеса за абатството Фонтьовро — че било голямо като град и че в манастира имало улици.

Говореше на пикардско наречие, което разсмиваше пансионерките. Всяка година тържествено подновяваше обета си и в момента на полагане клетвата казваше на свещеника:

— Както негово преосвещенство свети Франсоа положи обета си пред негово преосвещенство свети Жулиен, както негово преосвещенство свети Жулиен положи обета си пред негово преосвещенство свети Евсевий, както негово преосвещенство свети Евсевий положи своя обет пред негово преосвещенство свети Прокопий и така нататък, така и аз полагам пред вас, отче, своя обет.

А пансионерките се кикотеха, но не под мустак, а под було. Пленителни сподавени смехове, които предизвикваха смръщените погледи на майките-избирателки.

Друг път стогодишнината разказваше разни случки. Тя твърдеше, че по времето на нейната младост „бернандинците не отстъпвали на мускетарите“. През устата й говореше цял век, но не сегашният, а миналият. Разказваше; за съществуващия в Шампания и Бургундия обичай на четирите вида вина. Преди революцията, когато някоя видна личност — маршал на Франция, принц, херцог или пер — минавала през който и да е град на тези области, градският съвет излизал да я приветствува и й поднасял четири вида вина в четири сребърни купи във форма на гондоли. На първата купа имало надпис: „Маймунско вино“ на втората — „Лъвско вино“, на третата — „Овче вино“, а на четвъртата — „Свинско вино“. Тези четири надписа изразявали четирите степени, през които минава пияницата: първо, опиянението, когато човек се развеселява, второ — когато става избухлив, трето — когато изглупява, и четвърто — когато се превръща в животно.

В шкафчето си държеше под ключ някакъв тайнствен предмет, на който страшно държеше. Уставът на абатството Фонтьовро не й забраняваше това. Тя не искаше да покаже тази вещ никому. Затваряше се в килията си — уставът й позволяваше и това — и му се любуваше скришом. Чуеше ли стъпки в коридора, заключваше бързо шкафчето с треперещите си старчески пръсти. Заговореха ли й за това, тя млъкваше, макар че обикновено беше страшно бъбрива. И най-любопитните не успяваха да я накарат да проговори, и най-упоритите отстъпваха пред нейната непреклонност по този въпрос. Това също даваше повод за коментарии от страна на всички безделници и скучаещи в манастира. Какво можеше да представлява тази толкова скъпоценна и грижливо пазена в тайна вещ — същинско съкровище за стогодишната старица? Свещена книга? Единствена по рода си броеница? Чудотворни мощи? Губеха се в догадки. Когато бабичката умря, всички се втурнаха към шкафчето, може би по-бързо, отколкото позволяваше приличието, и го отвориха. Намериха тайнствената вещ, завита три пъти в платно като свещен дискос. Оказа се фаянсова чиния, на която бяха изрисувани отлитащи купидони, преследвани от аптекарски помощници с огромни иригатори в ръце. Сцената изобилствуваше с комични пози и изражения. Едно от пленителните купидончета се беше вече цяло нанизало. То се бъхтеше, махаше с крилца и се опитваше да се освободи, но шегаджията се смееше сатанински. Поука: стомашното разстройство побеждава любовта.

Чинията, много интересна между другото, която не е чудно да е имала честта да вдъхнови Молиер, беше все още здрава и читава през септември 1845 година, изложена за продан у антикваря на булевард Бомарше.

Добрата бабичка не искала да се вижда с никой външен посетител, „защото — казвала тя — приемната е много тъжна“.

X
Произход на постоянното поклонение

Впрочем тази едва ли не гробовна приемна, която се опитахме да опишем, е съвсем местно явление, което не се повтаря така строго в другите манастири. В манастира на улица Тампл по-специално, който принадлежеше наистина на друг орден, черните капаци са заменени с кафяви завеси, а самата приемна представлява салон с паркет и с бели муселинови завеси на прозорците, както и всевъзможни картини по стените — портрет на бенедиктинка с открито лице, цветя и дори глава на турчин.

В градината на същия този манастир на улица Тампл се извисяваше индийският кестен, който се смяташе за най-високото и най-хубавото дърво в цяла Франция и за който сред простолюдието се носеше мълвата, че бил „баща на всички кестени в кралството“.

Казахме вече, че манастирът в Малкия Пикпюс принадлежеше на бенедиктинките от ордена на постоянното поклонение, съвсем различен от ордена Сито. Орденът на постоянното поклонение не е много стар и едва ли е създаден преди повече от двеста години. През 1649 година чашата със светите дарове е била осквернена два пъти за няколко дни в две парижки църкви — „Сен-Сюлпис“ и „Сен-Жан-ан-Грев“. Нечувано светотатство, което развълнувало целия град. Старшият викарий и настоятел на църквата „Сен-Жермен-де-Пре“ назначил тържествено шествие на всички духовници, като богослужението било отслужено от папския нунций. Това изкупление се сторило обаче недостатъчно на две достопочтени дами: госпожа Куртен — маркиза дьо Бук, и графиня дьо Шатовийо. Краткотрайното оскърбление, нанесено на „пресветите дарове на олтара“, непрестанно тормозело тези две праведни души и те си наумили, че то може да бъде измито само чрез непрестанно поклонение в някой девически манастир. И двете, едната в 1652 година, другата в 1653, направили значителни дарения на бенедиктинката от конгрегацията на Светите дарове Катрин дьо Бар, за да основе бенедиктински манастир с тази благочестива цел. Разрешението за основаване на такъв манастир е било дадено от господин дьо Мец, абат на „Сен-Жермен“, при уговорка „никоя девица да не постъпва в манастира, без да внесе триста ливри годишна рента или капитал от шест хиляди ливри“. След разрешението на абата и кралят също издал грамота за основаване на манастира и двата документа — хартата на абата и кралската грамота — били утвърдени от сметната палата и от парламента.

Така възникнала и била узаконена бенедиктинската конгрегация на постоянното поклонение пред светите дарове в Париж. Първият манастир бил „построен от основи“ на улица Касет от даренията на дамите дьо Бук и дьо Шатовийо.

Както виждате, този орден нямаше нищо общо с така наречените бенедиктинки на Сито. Той беше под опеката на абата на „Сен Жермен-де-Пре“, също както монахините от ордена Сърце Исусово са подчинени на главата на ордена на езуитите, а милосърдните сестри — на главата на ордена на лазаристите.

Той се отличаваше също така от ордена на бернардинките от Малкия Пикпюс, в чийто живот ние надзърнахме. През 1657 година папа Александър VII разрешил със специална грамота на бернардинките от Малкия Пикюс да въведат в манастира си постоянното поклонение, подобно на бенедиктинките от ордена на Светите дарове. Но двата ордена си бяха останали строго разграничени.

XI
Край на малкия Пикпюс

Още в първите години на Реставрацията манастирът започна да запада, упадък, характерен за целия орден. С изтичането на осемнадесети век той постепенно замира, както другите религиозни ордени. Съзерцанието и молитвата са потребност за човешкия род, но подобно на всички други неща, до които се е докоснала революцията, и тази потребност неизбежно ще претърпи видоизменение и от враждебна на обществения прогрес ще се превърне в благоприятна.

Манастирът Малкия Пикпюс бързо се обезлюдяваше. В 1840 година от манастирчето нямаше и следа, а и пансионът също беше изчезнал. Не се виждаха нито стари жени, нито съвсем млади девойки. Стариците бяха умрели, девойките — отлетяха. Volaverunt.^[6]

Уставът на постоянното поклонение е толкова суров, че не привлича нови монахини. Все по-малко желаещи да се подстрижат, все по-голям брой непопълнени места. През 1845 година можеше още да се срещне някоя късно подстригана сестра, но нямаше нито една сестра за хора. Преди четиридесет години сестрите бяха почти сто. Преди петнадесет години бяха останали само двадесет и осем. Колко ли са днес? През 1847 година игуменката беше млада — указание, че изборът е бил ограничен. Тя нямаше и четиридесет години. С намаляване на броя умората нараства. Задълженията на всяка една от монахините стават по-тежки. Даваха си вече сметка, че скоро ще останат само дванадесетина изтерзани прегърбени рамене, които да носят тежкия кръст на устава на свети Бенедикт. Това бреме е неумолимо и неизменно, независимо дали броят на монахините е малък или голям. Ако по-рано е тежало, сега то смазва. И те измират. Когато авторът на тази книга още не беше напуснал Париж, умряха две. Едната двадесет и пет годишна, другата — двадесет и три. Втората би могла да каже като Юлия Алпинула: Hic jaceo, vixi annos viginti et tres.^[7] Именно поради този упадък манастирът закри пансиона на девойките.

Не можахме да минем край тази мрачна, необикновена обител, без да влезем в нея и без да въведем мислено тия, които ни следват и които слушат — може би не без известна полза за някои от тях — тъжната история на Жан Валжан. Надзърнахме в тази общност, съхранила древни обреди, които днес ни изглеждат съвсем невнятни. Затворена градина. Hortus conclusos. Разказахме подробно и почтително за това място, доколкото почитта е съвместима с подробното описание. Не разбираме всичко, но нищо не порицаваме. Еднакво далеч сме както от възторженото осанна на Жозеф дьо Местр, който отива дотам, че венцеслави палача, така и от насмешките на Волтер, който стига дотам, че се гаври с разпятието.

Нека забележим мимоходом, че в случая Волтер не беше логичен. Защото той сигурно щеше да защити Исус, както защити Кала. Какво представлява разпятието дори за тия, които отричат божествените въплъщения? Разпнат мъдрец.

В деветнадесети век религиозната идея преживява криза. Хората отвикват от някои неща и това е правилно, важното е само, отвиквайки от едно, да възприемат друго. Човешкото сърце не бива да остава празно. Нещо се руши, защо не, стига само да последва нов градеж.

А междувременно не е зле да се спрем на тия явления, които вече не съществуват. Необходимо е да се запознаем с тях, па макар и само за да ги избягваме. Миналото често се преиначава, представя се под лъжливи имена и се кичи с името бъдеще. Този призрак, миналото, е в състояние да подправи паспорта си. Да се предпазим от клопката му. Да бъдем нащрек! Лицето на миналото е суеверието, а неговата маска — лицемерието. Нека разголим истинския му лик, нека смъкнем маската му!

Колкото до манастирите, те повдигат един сложен въпрос: цивилизацията ги осъжда, свободата ги закриля.