Виктор Юго
Клетниците (13)

II
За щастие по аустерлицкия мост минават коли

От този момент Жан Валжан беше съвсем наясно. Благоприятно бе за него, че не можеше да се каже същото за преследвачите му. Той се възползува от тяхната нерешителност. Загубени мигове за тях, спечелени за него. Той излезе изпод стряхата, където се беше притаил, и се спусна по улица Пост към Ботаническата градина. Козет беше почнала да се изморява. Той я взе на ръце. Нямаше нито един минувач и уличните фенери не бяха запалени, защото имаше пълнолуние.

Той ускори крачка.

Бързо стигна до грънчарницата „Гобле“, на чиято фасада отчетливо се открояваше на лунната светлина отдавнашният надпис:

Това е фабриката на ГОБЛЕ — синът;

елате да си изберете стомни, вази,

тръби и тухли — тука може всеки път

от куп да купите каквото ви потрябва.

Жан Валжан отмина улица Кле, фонтана Сен-Виктор, спусна се край Ботаническата градина и стигна кея на Сена. Едва там се огледа. Кеят беше безлюден. Уличките — също. Зад него не идваше никой. Той си отдъхна.

Стигна до Аустерлицкия мост.

По онова време все още се плащаше такса за преминаването през него.

Жан Валжан застана пред будката и извади едно су.

— Две су — каза инвалидът, който събираше таксата при моста. — Носите дете, което може да ходи. Платете за двама.

Той плати. Стана му неприятно, че минаването му през моста даде повод за тази забележка. Когато човек бяга, той трябва да се промъква незабелязано.

Тежко натоварена каруца скрибуцаше по моста редом с него и отиваше на десния бряг. Това беше благоприятно за беглеца. Той можа да измине целия мост в сянката на колата.

Когато стигнаха до край на моста, Козет пожела да походи, той я пусна на земята и я улови за ръка.

След като прекосиха моста, забеляза малко по-надясно дървени складове и се запъти към тях. Но за да стигне дотам, трябваше да прекоси доста широко открито и осветено от луната пространство. Той не се поколеба. Неговите преследвачи явно бяха загубили следите му. Жан Валжан си въобразяваше, че е вън от опасност. Търсеха го безспорно, но не бяха по дирите му.

Между два склада, заградени със стени, се виждаше малка уличка — улица Шмен-Вер-Сент-Антоан. Тя беше тясна, тъмна и като че ли създадена само за него. Преди да се шмугне в нея, той погледна зад себе си.

От мястото, където се намираше, можеше да види целия Аустерлицки мост.

Четири сенки току-що бяха стъпили на него.

Те бяха обърнати гърбом към Ботаническата градина и идваха към десния бряг.

Тези четири сенки бяха четиримата му преследвачи.

Жан Валжан потрепера като отново уловен звяр.

Оставаше му само една надежда: мъжете може би още не бяха на моста и не го бяха забелязали, когато беше пресякъл, хванал Козет за ръка, широкото осветено пространство. В такъв случай навлезеше ли в тъмната уличка, която почваше на няколко крачки от него, успееше ли да стигне до складовете, до блатата и нивите, до незастроените площи, той можеше да им се изплъзне.

Стори му се, че може да се довери на тая тиха уличка. Той свърна по нея.

III
Виж плана на Париж от 1727 година

Като измина триста крачки, той стигна до едно място, където уличката се раздвояваше. Тя образуваше две разклонения: едното кривваше надясно, другото — наляво. Пред Жан Валжан лежаха двете рамене на буквата „V“. Кое да избере?

Той не се двоуми дълго и сви по дясното.

Защо?

Защото лявото водеше към предградието, тоест към населената зона, а дясното — към полето, към безлюдните площи.

Обаче те не можеха да вървят бързо. Стъпките на Козет забавяха неговите.

Той пак я взе на ръце. Козет опря главичка на рамото на чичкото, без да каже ни дума.

От време на време той се обръщаше и поглеждаше назад. Стараеше се да не излиза извън тъмната страна на улицата. Тя се простираше право пред него. Когато се обърна първите един-два пъти, не забеляза нищо. Цареше пълно мълчание и той продължи да крачи, леко успокоен. Но ненадейно, извръщайки се още веднъж, далеч в мрака по уличката зад него му се мярна нещо, което се движеше.

Той се втурна напред и едва ли не затича, надявайки се да достигне някоя странична улица, за да побегне по нея и да прекъсне още веднъж следите си.

Но стигна до стена.

Тая стена обаче не се оказа непреодолимо препятствие, защото край нея минаваше напречна улица, перпендикулярна на тази, по която бе вървял досега Жан Валжан.

Пак му се налагаше да реши дали да завие надясно или наляво.

Той погледна надясно. Уличката се провираше между разни постройки, по всяка вероятност навеси и хамбари, и завършваше недалеч от него. Ясно личеше дъното на сляпата уличка — висока бяла стена.

Погледна наляво. На тази страна уличката беше отворена и след около двеста крачки се сливаше с друга улица. Явно, че спасението беше насам.

Но тъкмо когато Жан Валжан се канеше да свие наляво, за да стигне уличката, която се виждаше в далечината, той забеляза точно на пресечката някаква черна неподвижна статуя.

Очевидно там стоеше на пост човек, който го чакаше и преграждаше пътя му.

Жан Валжан се дръпна назад.

Намираше се между предградието Сент-Антоан и Винарските складове в тази част на Париж, която днес е коренно изменена от неотдавнашните строежи; според едни те са я загрозили, според други — преобразили. Нивите, складовете и старите постройки са изчезнали. Днес на това място се простират съвсем нови улици, игрища, циркове, хиподруми, железопътни станции и дори един затвор, Маза. Прогресът, както виждате, е неделим от изправителния си дом.

Преди половин век изтъканият от предания простонароден език, който упорито нарича Френския институт Четирите нации^[2], а „Опера комик“ — Федо, назоваваше мястото, където се намираше в този миг Жан Валжан, Малкия Пикпюс. Порт Сен-Жак, Порт Пари, Градската врата на сержантите, Поршрон, Галиот, Селестен, Капюсен, Май, Бурб, Арбр-дьо-Кракови, Малка Полша и Малкия Пикпюс са все имена, останали от някогашния Париж и оцелели и в новия. Паметта на народа продължава да пази тези отломки от миналото.

Малкия Пикпюс, който впрочем, просъществува съвсем кратко време и беше само квартал в зачатък, имаше монашески изглед на испански град. Малко от улиците бяха павирани и населени. Освен двете или трите улици, които споменахме, всичко останало беше само зидове и пустош. Нито едно дюкянче, нито една каруца. Само тук-таме по прозорците някоя запалена свещ. След десет часа — пълен мрак. Градини, манастири, складове, блата. Раздалечени една от друга ниски къщи и дълги зидове, високи колкото къщите.

Така изглеждаше този квартал през миналия век. Революцията доста го поразтърси. Републиканските постановления го срутиха отчасти, прокараха нови улици и площади. Отрупаха го със строителни складове. Преди тридесет години новите строежи почнаха да го изместват от картата на Париж. Днес той изобщо не фигурира на нея. Малкия Пикпюс, от който няма и следа в нито един днешен план на Париж, личи доста ясно в плана от 1727 година, публикуван в Париж от издателя Дьони Тиери, на улица Сен-Жак точно срещу улица Платр, и в Лион от издателя Жан Жирен на улица Мерсиер. Малкия Пикпюс включваше двете улички във форма на „V“, за които споменахме, образувани от разклоненията на улица Шмен-Вер-Сент-Антоан; лявото беше малката улица Пикпюс, а дясното — улица Полонсо. Двете разклонения на това „V“ бяха съединени в двата си края с хоризонтална пречка. Тази пречка се наричаше улица Дроа-Мюр. Улица Полонсо свършваше до нея, а малката улица Пикпюс я пресичаше и се изкачваше към пазара Льоноар. Ако някой идваше откъм Сена и стигнеше до края на улица Полонсо, наляво от него се простираше улица Дроа-Мюр, която завиваше внезапно под прав ъгъл и той виждаше пред себе си стените на сградите по тази улица, а вдясно тя продължаваше донякъде без изход и се наричаше задънената уличка Жанро.

Там именно се намираше Жан Валжан.

Както казахме преди малко, щом забеляза черния силует, застанал на стража между улица Дроа-Мюр и малката улица Пикпюс, той се отдръпна назад. Нямаше никакво съмнение. Призракът дебнеше именно него.

Какво да стори?

Нямаше време да се върне назад. Безспорно движещите се сенки, които беше различил малко преди това зад себе си, бяха Жавер и придружаващите го полицаи. Жавер навярно се намираше вече в началото на същата уличка, в чийто край беше стигнал Жан Валжан. Както изглежда, Жавер познаваше лабиринта от улички в този квартал и беше взел предпазни мерки, изпращайки един от хората си да заварди изхода. Тези предположения, които изглеждаха съвсем правдоподобни, се завъртяха шеметно като шепа прашинки, подгонени от внезапна вихрушка, в измъчения мозък на Жан Валжан. Той разгледа внимателно сляпата уличка. В дъното й — стена. Погледна и малката уличка Пикпюс. На нея — охрана. Черният силует се открояваше върху белите павета, заляни от лунна светлина. Отидеше ли натам, щеше да се натъкне на поставения на пост мъж. Върнеше ли се назад, щеше да се хвърли сам в ръцете на Жавер. Жан Валжан имаше чувството, че е уловен в мрежа, чиито брънки се затягаха бавно. Той погледна с отчаяние небето.

IV
Търсене на изход

За да може читателят да разбере следващите страници, той трябва да си представи точно уличката Дроа-Мюр и по-специално ъгъла, който оставаше вляво, когато се излезеше от улица Полонсо и се влезеше в улица Дроа-Мюр. От дясната си страна улица Дроа-Мюр беше заградена почти изцяло с бедняшки къщи чак до малката улица Пикпюс, а отляво — само с едно здание със строги очертания, което се състоеше от няколко пристройки, които постепенно ставаха с един-два етажа по-високи откъм малката улица Пикпюс. Така че сградата, която се простираше по протежение на улицата, беше много висока откъм малката улица Пикпюс и доста ниска към улица Полонсо. На това място, при ъгъла, за който вече споменахме, тя се снишаваше до такава степен, че се сливаше със зида. Този зид не завършваше под прав ъгъл, а образуваше дълбока вдатина, чиито два ъгъла бяха скрити от погледите на наблюдатели, застанали на улица Полонсо или на улица Дроа-Мюр. След тази чупка стената се проточваше по улица Полонсо и стигаше до къщата номер 49 и по улица Дроа-Мюр, където беше по-къса, до черната сграда, за която вече споменахме. Тук се образуваше още една вдатина между стената и островърхата стена на сградата. Тази стена имаше мрачен изглед. На нея имаше само един прозорец или по-право два капака, обковани с ламарина, които вечно бяха затворени.

Описанието на това място е съвсем точно и сигурно ще събуди жив спомен в паметта на някогашните обитатели на този квартал.

Чупката в стената беше заета изцяло от някакво подобие на огромна разнебитена врата — скрепени накриво отвесни дъски, по-широки в горната си част и по-тесни долу, свързани с няколко дълги напречни железа. Встрани — друга врата с обикновени размери, която едва ли беше поставена преди повече от петдесетина години. Над вдатината се подаваха клоните на липа, а самата стена откъм улица Полонсо беше обрасла с бръшлян.

Тази мрачна сграда със самотен и необитаем изглед представляваше голямо изкушение за Жан Валжан пред надвисналата над него опасност. Той бързо й обходи с поглед. Помисли си, че ако успее да проникне в нея, щеше може би да намери спасение. В началото това беше бегло хрумване, лъч на надежда.

В средната част на стената на същата сграда откъм улица Дроа-Мюр, под прозорците на всички етажи, имаше по едно малко оловно казанче във форма на фуния. Разклоненията на водосточните тръби, които излизаха от една главна тръба и стигаха до малките казанчета, рисуваха същинско дърво по стената. Те напомняха със стотиците си коленца оголените стари лозници, виещи се по фасадите на някогашните чифлици.

Тази необичайна лозница с ламаринени и железни клони тутакси привлече вниманието на Жан Валжан. Той сложи Козет на земята, подпря я на един крайпътен камък и й поръча да мълчи. После изтича към мястото, където водосточните тръби се спускаха до улицата. Може би щеше да успее да се покатери по тях и да влезе в къщата. Но тръбата беше изгнила и отдавна не се използуваше. Тя едва се държеше за зида. Независимо от това всички прозорци на това безмълвно здание, дори и таванските, бяха затворени с гъсти железни решетки. А и луната осветяваше цялата фасада, така че ако някой го наблюдаваше от дъното на улицата, щеше да го види, щом се опиташе да се покатери. Пък и къде щеше да сложи Козет? Как щеше да я изнесе до върха на триетажната сграда?

Той се отказа от намерението си да се покатери по водосточните тръби и пропълзя край стената, за да се зърне на улица Полонсо. Когато изтича до вдлъбнатината в стената, където беше оставил детето, си даде сметка, че точно на това място беше защитен от погледите на преследвачите. Както вече споменахме, това ъгълче не можеше да се види, където и да застанеше наблюдателят. Освен това то тънеше в дълбока сянка. А имаше и две врати. Може би щеше да му се удаде да ги издъни. Обвитата с бръшлян стена, над която се подаваше липата, очевидно заграждаше градина и той все някак щеше да успее да се скрие в нея, макар че дърветата бяха още голи, и щеше да прекара останалата част от нощта.

Минутите течаха. Трябваше да побърза.

Той опипа малката врата и тутакси разбра, че тя беше закована както отвън, така и отвътре.

Приближи се до голямата с малко повече надежда: тя беше съвсем разнебитена и като че ли по-неустойчива именно поради големите си размери. Дъските бяха изгнили, железните пояси — само три — бяха покрити с ръжда. Тази разядена от червеи преграда не изглеждаше непреодолима.

Когато обаче я разгледа внимателно, той видя, че това изобщо не беше никаква врата. Нямаше нито панти, нито дръжки, нито ключалка, нито процеп по средата. Напречните железа бяха заковани от единия до другия край и никъде не личеше да са споявани. През цепнатините между дъските той зърна грубо замазана каменна зидария. Тя стоеше още до преди десет години. Жан Валжан беше принуден да установи покрусен, че това подобие на врата беше чисто и просто дървена облицовка на сградата зад нея. Той можеше лесно да изкърти някоя дъска, но щеше да се натъкне на стена.

V
Начинание, което щеше да бъде неосъществимо при газово осветление

В този миг Жан Валжан чу на известно разстояние от себе си глух, отмерен тропот. Той се осмели да погледне иззад ъгъла на улицата. Седем-осем войници, строени във взвод, завиваха по улица Полонсо. Видя блесналите им щикове. Те се приближаваха.

Напредваха бавно и предпазливо. Начело различи високата фигура на Жавер. Групата се спираше често. Явно беше, че претърсват всички ъгълчета край стените и всички входове.

Жан Валжан предположи напълно основателно, че това беше нощен патрул, който Жавер беше срещнал и беше взел със себе си.

Между войниците бяха и двамата му помощници.

Както се движеха бавно и спираха често, щеше да им трябва поне четвърт час, за да дойдат до мястото, където се намираше Жан Валжан. Ужасен миг. Само няколко минути го деляха от бездната, която за трети път щеше да се раззине пред него. При това този път го застрашаваше не само каторга; той щеше да загуби завинаги Козет. С други думи, чакаше го живот, равнозначен на гроб.

Оставаше му само един изход.

Жан Валжан се отличаваше с една особеност. Той като че ли имаше под ръка две торби. В едната съхраняваше благочестиви помисли на светец, а в другата — опасни способности на каторжник. Посягаше към едната или другата според случая.

Между другите си средства за самозащита — благодарение на честите си бягства от Тулонската каторга — той се бе усъвършенствувал, както може би читателят си спомня, в невероятното изкуство да се изкачва по ъгъла на каква да е стена, използувайки най-малките грапавини на камъните, без стълба, без куки, само с мускулите си, облягайки се на тила, раменете, хълбоците и коленете, чак до шестия етаж, ако се наложеше. Та нали на това изкуство дължи злокобната си слава ъгълът в двора на Консиержри в Париж, по който се покатери преди двадесетина години и избяга осъденият на смърт Батмол?

Жан Валжан измери с поглед стената, над която стърчеше липата. Тя беше висока, около осемнадесет стъпки. Ъгълът между нея и високата островърха стена беше запълнен до известна височина със зидария във форма на триъгълна призма, предназначена по всяка вероятност да предпази това премного удобно местенце от нежеланите спирки на двуногите, наречени минувачи. Подобно предпазно запълване на ъглите доста често се прилага в Париж.

Зидарията беше висока около пет стъпки. Над нея оставаше да се изминат само още четиринадесет стъпки, за да се стигне до края на стената.

Самата стена завършваше с гладки камъни, без корниз.

Единствената трудност беше Козет. Тя не умееше да се изкачва по стена. Да я изостави? През ум дори не му минаваше подобна мисъл. Да я вземе на гръб, беше немислимо. Той трябваше да разполага с всичките си сили, за да може да проведе успешно такова начинание. Най-малкият товар можеше да измести центъра на равновесието и да го събори долу.

Трябваше му въже, а той нямаше. Откъде да намери въже посред нощ на улица Полонсо? Не ще и съмнение, че ако в този миг Жан Валжан имаше цяло царство, той би го дал за едно въже.

Когато човек изпадне в смъртна опасност, в съзнанието, му като че ли винаги блясва мълния, която в едни случаи го заслепява, в други го прояснява.

Отчаяният взор на Жан Валжан се спря на стълба за фенера в задънената уличка Жанро.

В онази епоха светилният газ не беше още въведен в уличното осветление на Париж. Щом се мръкнеше, запалваха тук-таме фенери, които се изкачваха и сваляха с помощта на въжета; въжетата пресичаха на места улицата и влизаха в жлеба на стълбовете. Макарата, на която се навиваше въжето, беше прикрепена неподвижно в малко желязно долапче под фенера и човекът, натоварен с паленето на фенерите, държеше ключа у себе си, а самото въже беше пъхнато до известна височина в металическа тръба.

В напрежението на тази борба на живот и смърт Жан Валжан пресече тичешком улицата, навлезе в задънения й край, изкърти капака на долапчето с ножа си й миг след това се върна отново при Козет. Имаше вече въже. Наложи ли се да се преборят със съдбата, тези мрачни изобретатели на спасителни средства никак не се помайват.

Обяснихме, че тази нощ фенерите не бяха запалени. И фенерът в задънената уличка Жанро не гореше, така че можеше да се мине досам него, без да се забележи, че не е вече на мястото си.

Обаче късният час, безлюдното място, мракът, угрижеността на Жан Валжан, необяснимото му държане, неспокойната му суетня всяха в края на краищата тревога в сърцето на Козет. Всяко друго дете на нейно място отдавна би заплакало високо. Тя само дръпна Жан Валжан за полата на редингота. Все по-ясно се чуваха стъпките на нощния патрул, който се приближаваше.

— Татко — каза тихичко детето, — страх ме е. Кой идва оттам?

— Шт! — отвърна нещастникът. — Тенардиерица.

Козет се разтрепера. Той добави:

— Мълчи! Остави всичко на мене. Ако извикаш или заплачеш, Тенардиерица ще те чуе. Дошла е да те вземе обратно.

След това, без да бърза, но и без да губи нито миг в безцелно маене, с отмерени, чевръсти и сигурни движения, още по-изумителни, защото всеки миг можеха да нахълтат Жавер и патрулът, той развърза връзката си, омота я около телцето на Козет, под мишниците, за да не ожули детето, върза я за единия край на въжето на възел, известен между моряците под името „лястовичи възел“, захапа другия край със зъби, събу обувките и чорапите си, преметна ги през стената, покатери се върху описаната по-горе защитна зидария и почна да се изкачва по чупката между стената и фасадата на зданието така спокойно и уверено, както ако имаше стъпала под петите и под лактите си. Едва беше изтекла половин минута и той коленичи върху стената.

Козет го наблюдаваше смаяна, без да промълви нито дума. Поръката на Жан Валжан да мълчи и името на Тенардиерица я бяха сякаш вцепенили.

Внезапно тя чу гласа на Жан Валжан, който й викаше сподавено:

— Облегни се на стената!

Тя се подчини.

— Не говори и не се страхувай!

Козет почувствува, че се откъсва от земята.

Преди да успее да се опомни, и тя се озова върху стената.

Жан Валжан я прегърна, качи я на гърба си, улови двете й ръчички в лявата си ръка, легна по корем и запълзя по стената до другата чупка. Както беше отгатнал, там имаше сграда, чийто съвсем леко наклонен покрив почваше от горния край на „голямата врата“ и се спущаше доста ниско до земята, като се опираше в долния си край до липата.

Щастливо обстоятелство, защото стената от вътрешната страна беше много по-висока, отколкото от външната. Дълбоко под него земята тъмнееше.

Точно когато стигна пълзешком до наведения покрив, силна врява възвести пристигането на патрула. Чу се гръмкият глас на Жавер:

— Претърсете сляпата уличка! Улица Дроа-Мюр е завардена, малката улица Пикпюс — също. Аз отговарям, ако не е тук!

Войниците се втурнаха в задънената уличка Жанро.

Жан Валжан се плъзна по покрива, придържайки Козет, стигна до липата и скочи на земята. Било поради уплаха, било поради присъствие на духа, но Козет не издаде нито звук. Ръчичките й бяха леко одраскани.

VI
Загадка

Жан Валжан беше попаднал в обширна и доста странна градина. Печална градина, създадена сякаш за да бъде съзерцавана само зиме или нощем. Продълговата, с оградена със стройни тополи алея в дъното, с високи гъстаци по ъглите и широка открита площ в средата, където погледът различаваше голямо усамотено дърво и няколко разкривени настръхнали като храсти овощни дървета, лехи със зеленчуци, бостан с блеснали под лунната светлина стъклени похлупаци и изоставена водосточна яма. Тук-таме — каменни пейки, покрити сякаш с черен мъх. Алеите бяха съвършено прави, оградени с ниски тъмни храсти. Те бяха до половина обрасли в трева, а останалата им част беше покрита със зелена плесен.

Жан Валжан беше скочил в подножието на сградата, по чийто покрив се беше спуснал. Край него имаше купчина съчки, а зад тях, до самия зид — някаква каменна статуя, чието очукано лице представляваше безформена маска, белееща се смътно в тъмнината.

Самата постройка изглеждаше съвсем порутена. Виждаха се две разнебитени стаи, едната от които беше цялата затрупана с всевъзможни предмети и като че ли служеше за навес.

Голямото здание на улица Дроа-Мюр, което завиваше по малката улица Пикпюс, разгръщаше към градината двете си фасади под прав ъгъл. От вътрешната страна то изглеждаше още по-мрачно, отколкото откъм улицата. Всички прозорци имаха решетки. Никаква светлинка не блещукаше в тях. Прозорчетата на горните етажи бяха скрити под дълбоки стрехи като в затворите. Едното крило хвърляше сянката си върху другото и върху част от градината, покривайки ги сякаш с огромен траурен плащ.

Не се виждаше друга обитаема сграда. Дъното на градината се губеше в мъгла и сянка. Погледът долавяше все пак смътно взаимно пресичащи се стени, може би други засети площи и ниските покриви на къщите по улица Полонсо.

Едва ли бихте могли да си представите нещо по-диво и по-пусто от тази градина. В нея не се виждаше жива душа и това беше обяснимо поради напредналия час. Но тя едва ли предразполагаше за разходка даже денем.

Първата грижа на Жан Валжан беше да намери обувките си и да се обуе, а после да се прислони с детето под навеса. Когато някой бяга, винаги му се струва, че не е достатъчно укрит. Незабравила Тенардиерица, Козет споделяше неговия инстинктивен стремеж да се скрие далеч от всеки поглед.

Тя трепереше и се притискаше до него. Чуваха се шумните гласове на войниците от патрула, които претърсваха сляпата уличка и околностите й, ударите на прикладите по камъните, подвикванията на Жавер към полицаите, които беше оставил на пост, проклятията, смесени с полугласно смотолевени думи.

След четвърт час бурният грохот като че отмина. Жан Валжан беше затаил дъх.

Той беше притиснал нежно устата на Козет с ръка.

Самотната градина, в която се намираше, беше обаче толкова безметежна, че цялата тази врява, така гръмогласна и така непосредствено близка, съвсем не наруши спокойствието й. Като че стените й бяха иззидани от заглушаващите камъни, за които се говори в свещеното писание.

Внезапно посред настаналата дълбока тишина долетяха нови звуци. Неземни, божествени, неизразимо нежни звуци, толкова пленителни, колкото другите бяха страшни. В мрака се възнасяше химн. Светла молитва и хармония разкъсаха тъмното и зловещо мълчание на нощта. Женски гласове, в които звучеше девствена чистота и детско простодушие, неземни гласове, които продължават да ечат известно време в ушите на новородените и почват да галят слуха на умиращите. Пеенето долиташе от мрачната сграда, възвисяваща се над градината. Като че ли точно в момента, когато замираше в далечината крясъкът на демоните, в мрака изплуваше хорът на ангелите.

Козет и Жан Валжан коленичиха.

Те не знаеха какво можеше да бъде това, не знаеха къде се намират, но съзнаваха и двамата, и детето, и мъжът, невръстното сираче и разкаялият се грешник, че трябва да паднат на колене.

Най-странното беше, че въпреки тези гласове сградата продължаваше да изглежда пуста. Като че духове огласяха с пеенето си необитаемо жилище.

Заслушан в гласовете, Жан Валжан престана да мисли за каквото и да било. Над него не беше вече черна нощ, а ведросиньо небе. Струваше му се, че душата му разперва широко криле. Крилете, които всеки от нас чувствува в себе си.

Пеенето затихна. То може би беше продължило дълго време. Жан Валжан не би могъл да определи. Часовете, прекарани в екстаз, отлитат винаги като едно-едничко мигновение.

Всичко потъна отново в тишина. Никакъв шум на улицата, никакъв шум в градината. И заплашителните, и насърчителните звуци замлъкнаха. Само вятърът поклащаше сухите треви върху стената и те шушнеха тихо и скръбно.

VII
Загадката продължава

Задуха студен нощен ветрец — трябва да беше един или два часът след полунощ. Козет, горкичката, не проронваше нито дума. Понеже, както седеше на земята, бе опряла главичката си до него, Жан Валжан помисли, че спи. Наведе се и я погледна. Детето беше разтворило широко очи и тяхното замислено изражение го развълнува силно. То продължаваше да трепери.

— Спи ли ти се? — попита я той.

— Много ми е студено — отвърна Козет. — Още ли е тук? — запита тя след малко.

— Кой? — сепна се Жан Валжан.

— Госпожа Тенардие.

Жан Валжан беше забравил вече средството, до което беше прибягнал, за да застави детето да мълчи.

— Ах, вярно! Отиде си — каза той. — Не се бой от нищо.

Детето въздъхна, като че ли от гърдите му се смъкна голямо бреме.

Земята беше влажна, навесът зееше от всички страни, вятърът с всяка измината минута ставаше по-силен. Мъжът свали редингота си и зави в него Козет.

— По-топло ли ти е сега?

— Да, татко.

— Добре тогава. Почакай ме малко. Аз ей сега ще дойда.

Той излезе от порутената сграда и тръгна покрай голямото здание, търсейки по-добре защитен подслон. Имаше много врати, но всички бяха заключени. Всички прозорци в партера бяха затворени с решетки.

Когато отмина чупката на зданието, забеляза пред себе си сводести прозорци, в които блещукаше светлина. Повдигна се на пръсти и погледна през един от тях. Видя доста обширна зала със сводове и стълбове, постлана с широки плочи; в нея се прокрадваше слаба светлинка, оградена от огромни сенки. Светлината идваше от мъждукащо в единия ъгъл кандило. Залата беше пуста и в нея цареше пълно мълчание. Но след като се вгледа продължително, стори му се, че различи върху пода някаква купчина, покрита със саван, някакво тяло с човешки очертания. Беше проснато по корем, с лице към камъка, с разперени на кръст ръце, неподвижно като мъртвец. Нещо подобно на змия се влачеше край тялото, сякаш този зловещ призрак имаше въже на шията си.

Цялата зала тънеше в полумрак като всяко едва осветено обширно помещение и този мрак навяваше още по-голям ужас.

Жан Валжан често разказваше впоследствие, че макар и да бил виждал много страшни гледки в живота си, никога не бил изпитал по-вледеняващ ужас, както когато зърнал тази загадъчна фигура, изпълняваща кой знае какъв тайнствен нощен обред в пустата зала. Страшно било да си помисли, че е може би мъртвец, но още по-страшна била мисълта, че това е може би жив човек.

Той се реши да долепи чело до стъклото и да почака да види дали фигурата ще се раздвижи. Но макар и да стоя доста дълго, както му се стори, проснатото тяло не се помръдна. Изведнъж го обзе такъв ужас, че той побягна. Затича се към навеса, без да посмее да погледне назад. Струваше му се, че ако обърне глава, ще види фигурата, която размахва ръце и се запътва с широки крачки към него.

Стигна задъхан до навеса. Коленете му се огъваха. Пот се стичаше по гърба му.

Къде се намираше? Кой би могъл да си представи подобна гробница в сърцето на Париж? Каква беше тази странна къща? Тази сграда, изпълнена с нощни мистерии, която зовеше с ангелски глас душите в мрака, а когато се приближеха, им предлагаше внезапно такова ужасно видение? Която обещаваше да им отвори сияйните двери на небето, а им сочеше страшно раззиналата се врата на гроба? И при това реално съществуваща сграда, обитаем дом със собствен номер на улицата! Бълнуваше ли? Той почувствува нужда да докосне каменния зид, за да повярва.

Студът, тревогата, безпокойствието, вълненията от предната вечер го хвърлиха в мъчителна треска, мислите му се блъскаха бурно.

Приближи се до Козет. Тя спеше.

VIII
Загадката се заплита

Детето беше подпряло главичка на един камък и беше заспало. Жан Валжан седна до него и го загледа. Докато го съзерцаваше, душата му се изпълваше постепенно с умиротворение и умът му се избистряше.

Стана му ясно какво ще бъде занапред съществуването му; докато Козет е край него, той ще има нужда само от това, което ще бъде нужно ней, ще се страхува само от това, което ще заплашва нея. Ето че не усещаше дори студ, макар че бе свалил редингота си: защото бе завил Козет с него.

Докато стоеше така, дълбоко унесен в мислите си, нов необикновен шум дразнеше от известно време слуха му. Като че някой дрънкаше със звънче. Шумът идваше от градината. Той го чуваше ясно, макар и слабо. Приличаше на тихо, заглушено звънтене на хлопатарки на пръснати из пасбищата нощем стада.

Жан Валжан се обърна, привлечен от шума.

Той се вгледа и забеляза един силует в градината.

Някакво човешко същество, което приличаше на мъж, вървеше сред стъклените похлупаци на бостана, изправяше се, навеждаше се, спираше се, извършвайки равномерни движения; то като че ли влачеше или простираше нещо по земята. Изглеждаше, че понакуцва.

Трепет пробягна по тялото на Жан Валжан. Нескончаемият трепет на злочестниците. Всичко им се струва враждебно и съмнително. Те се страхуват от деня, защото неговата светлина спомага да ги открият, страхуват се и от нощта, защото нейната тъмнина спомага да ги издебнат. Миг преди това той се плашеше от самотността на градината, сега трепереше, защото в нея имаше някой.

Премина от въображаемия ужас към действителния. Помисли си, че може би Жавер и агентите не са си отишли, че са оставили някой от своите хора на пост в уличката и че този човек щеше сега да го открие в градината, да се развика и да го издаде. Той взе безшумно на ръце заспалата Козет и я отнесе зад куп захвърлени стари мебели в най-отдалечения ъгъл на навеса. Козет дори не помръдна.

После почна оттам да наблюдава движенията на човека в бостана. Най-странното беше, че дрънченето на звънчето придружаваше всеки жест на този човек. Когато той се приближеше, и звънтенето се приближаваше. Когато се отдалечеше, и то се отдалечаваше. Направеше ли някакво внезапно движение, то биваше придружено от ускорено тремоло. Спреше ли се неподвижно, и шумът секваше. По всичко личеше, че звънчето беше закачено на него. Но какво можеше да означава това? Що за човек беше този — с провесена хлопатарка като овен или вол?

Докато тия въпроси се въртяха в главата му, той попипа ръцете на Козет. Те бяха ледени.

— Ах, боже! — възкликна Жан Валжан и я повика тихичко: — Козет!

Тя не отвори очи.

Той я разтърси енергично.

Тя не се събуди.

„Ами ако е умряла?“ — мина му внезапно през ум и той се изправи, разтреперан от глава до пети.

Най-страшни мисли прекосиха шеметно мозъка му. В някои мигове злокобните предположения обсаждат съзнанието ни като пълчища зли духове и нахълтват, събаряйки всички прегради, който им изпречва разумът. Особено когато се отнася до любими същества, нашето въображение изнамира какви ли не ужаси. Жан Валжан си спомни, че спането под открито небе в студена нощ може да причини смърт.

Козет лежеше бледа в краката му, без да помръдне.

Той долепи ухо до гърдите й. Тя дишаше. Но диханието й изглеждаше слабо и като че ли всеки миг щеше да секне.

Как да я затопли? Как да я събуди? Всяка друга мисъл изчезна от съзнанието му. Обезумял от тревога, той изскочи от порутената сграда.

Трябваше на всяка цена, преди да е минал още четвърт час, да настани Козет в легло край буен огън.

IX
Човекът с хлопатарката

Той се запъти право към мъжа, който се мяркаше из градината, като извади от джоба на жилетката си свитите на руло пари.

Мъжът с хлопатарката бе навел глава и не го беше забелязал още. С няколко разкрача Жан Валжан стигна до него и му извика:

— Сто франка!

Мъжът се стресна и вдигна очи.

— Ще спечелите сто франка, ако ме подслоните тази нощ! — поде Жан Валжан.

Лунната светлина огряваше ярко уплашеното му лице.

— Гледай ти! Вие ли сте, господин Мадлен? — възкликна мъжът.

Това име, произнесено в късния нощен час сред това съвсем непознато място от непознатия човек, накара Жан Валжан да отстъпи назад.

Той очакваше всичко друго, но не и това. Мъжът, който му каза тези думи, беше прегърбен, куц старец, облечен, кажи-речи, като селянин. На кожената превръзка около дясното му коляно висеше доста голям звънец. Лицето му се губеше в сянка.

Междувременно непознатият свали шапката си и се провикна с разтреперан глас:

— Ах, боже мой! Как сте попаднали тук, чичо Мадлен? Откъде влязохте, прави боже! Да не би да сте паднали от небето? Хич няма да се учудя! Откъде другаде можете да паднете, ако не от небето? Олеле, и как изглеждате само! Без връзка, без шапка, без горна дреха! Знаете ли, че бихте уплашили всеки, който не ви познава? Господи боже! Откога и светците почнаха да щръклеят! Но как се вмъкнахте тука?

Думите му се лееха една след друга. Старецът говореше със селска словоохотливост, в която нямаше нищо обезпокоително. Тонът му изразяваше само смесица от удивление и наивно простодушие.

— Но кой сте вие и каква е тази сграда? — попита Жан Валжан.

— А, и таз добра! Само туй липсваше! — извика старецът — Ами че аз съм същият, когото вие наредихте тук, и домът е същият, в който вие ме настанихте. Възможно ли е да не ме познаете?

— Нямам представа кой сте — отвърна Жан Валжан. — Откъде ме познавате вие?

— Та нали вие ми спасихте живота! — каза мъжът.

В този момент той се обърна. Сноп лунни лъчи освети профила му и Жан Валжан разпозна стария Фошльован.

— А, вие ли сте били? Едва сега ви познах! — възкликна той.

— Оставаше и да не ме познаете! — забеляза старецът с упрек.

— Какво правите тук? — запита Жан Валжан.

— Нали виждате, покривам пъпешите.

И наистина, когато Жан Валжан го бе заговорил, старият Фошльован държеше края на рогозката, която разстилаше върху пъпешите. От около един час, откакто беше в градината, той беше проснал вече няколко рогозки. Това именно занимание го караше да прави странните движения, които Жан Валжан бе наблюдавал от навеса.

Старецът добави:

— Помислих си: „Небето се е изцъклило. Ще падне слана. Дали да не метна ямурлука на пъпешите?“ Но май че и вие трябва да си метнете вашия — добави той, като погледна Жан Валжан и се засмя гръмко. — Кажете, как попаднахте тука?

Щом разбра, че мъжът го познава, макар и само под името Мадлен, Жан Валжан стана много предпазлив. Той го отрупа с въпроси. Двамата, изглежда, смениха ролите си като по чудо. Сега неканеният гост задаваше въпроси.

— А защо носите това звънче на коляното си?

— Звънчето ли? — отвърна старецът. — То е, за да бягат от мене.

— Как така да бягат от вас?

Старият Фошльован намигна многозначително.

— Ами че така. В тази къща има само жени. Все девици. Изглежда, че не бива да ме срещат. И звънчето ги предупреждава. Щом се приближа, те си отиват.

— Но каква е всъщност тази къща?

— Ама че въпрос, та вие знаете това по-добре от мене!

— Напротив, не зная.

— Но нали вие ме настанихте тук градинар?

— Приемете, че не зная абсолютно нищо и ми обяснете.

— Така да бъде. Това е манастирът Малкия Пикпюс.

Жан Валжан постепенно си припомни. Случаят или по-право провидението го беше довело точно в този манастир в квартала Сент-Антоан, където старият Фошльован, останал сакат след падането си под колата, беше приет по негова препоръка преди две години. Жан Валжан повтори само за себе си:

— Манастирът Малкия Пикпюс!

— Но чакай да се върнем на приказката си — поде Фошльован. — Как, дявол взел го, се вмъкнахте тук, чичо Мадлен? Колкото и да сте безпогрешен, все пак сте мъж, а тук не се допускат никакви мъже.

— Ами вас как са допуснали?

— Аз съм единственият.

— Работата е там, че и аз трябва да остана тук.

— Ах, божичко! — възкликна Фошльован.

Жан Валжан се приближи до стареца и му каза сериозно:

— Дядо Фошльован, аз ви спасих живота.

— Знам, нали аз пръв ви припомних за това — отвърна Фошльован.

— Добре тогава. Днес ви се удава случай да сторите за мене същото, което аз направих някога за вас.

Фошльован улови в старите си, набръчкани и треперещи ръце силните ръце на Жан Валжан и цели няколко минути не можа да проговори от вълнение. Най-сетне възкликна:

— За мене би било Божа благодат, ако мога поне малко да ви се отблагодаря! Аз да ви спася живота! Господин кмете, разполагайте със стария Фошльован.

Радостното изумление просто преобрази стареца. Лицето му грейна.

— Кажете, какво трябва да направя?

— Ще ви обясня. Имате ли стая?

— Имам една усамотена барачка, зад развалините на стария манастир, в едно затънтено ъгълче, което никой не може да види. В нея има три стаички.

Барачката действително беше толкова добре затулена зад развалините на манастира и така добре скрита от хорските погледи, че и самият Жан Валжан не я беше забелязал.

— Много добре — промълви Жан Валжан. — А сега искам от вас две неща.

— Кажете, господин кмете.

— Първо, да не казвате никому това, което знаете за мене. Второ, и вие да не се опитвате да научите нищо повече.

— Ваша воля. Знам, че не можете да сторите нищо безчестно и че винаги сте били божи човек. А освен това нали вие ме настанихте тук. Останалото си е ваша работа. Аз съм на ваше разположение.

— Отлично. А сега елате с мене. Трябва да вземем детето.

— И дете ли има! — учуди се Фошльован.

Но той не каза нито дума повече и последва Жан Валжан, както кучето тръгва след господаря си.

Не беше минал и половин час и Козет, порозовяла отново край буйния огън, спеше в леглото на стария градинар. Жан Валжан си беше сложил връзката и редингота. Прибраха и шапката, която той бе хвърлил през стената. Докато Жан Валжан се обличаше, дядо Фошльован развърза наколенника със звънчето и то красеше сега стената, закачено на един гвоздей до голям кош. Двамата мъже се грееха, облакътени на масата, на която дядо Фошльован беше сложил парче сирене, сухар, бутилка вино и две чаши. Старецът сложи ръка на коляното на Жан Валжан и му каза:

— Бива ли така, чичо Мадлен! Как не можахте да ме познаете изпървом? Да спасите човека, а после да го забравите. Не е хубаво тъй! А хората ви помнят. Какъв неблагодарник!

X
Един неправилен ход на Жавер

Събитията, които ние наблюдавахме, така да се каже, зад кулисите, се развиха всъщност по най-обикновен начин.

Когато през нощта на същия ден, в който Жавер го арестува край смъртното легло на Фантин, Жан Валжан избяга от градския затвор в Монтрьой-сюр-мер, полицията предположи, че каторжникът по всяка вероятност е отишъл в Париж. Париж е водовъртеж, в който всичко потъва. В това средище на света всички следи се губят, като че пропадат вдън море. Човешката тълпа скрива по-добре и от най-гъстата гора. Това е добре известно на всички бегълци. Те отиват в Париж, за да изчезнат в него. Понякога подобно изчезване е направо спасяване. Това е известно и на полицията и тя търси именно в Париж бегълците, които й са се изплъзнали другаде. Тук тя потърси и бившия кмет на Монтрьой-сюр-мер. Извикаха и Жавер в Париж, за да ръководи диренето. Той действително допринесе много за повторното улавяне на Жан Валжан. Господин Шабуйе, секретар на префектурата при граф Англес, оцени усърдието и съобразителността, проявени от Жавер в този случай. Впрочем същият господин Шабуйе и преди беше покровителствувал Жавер. Сега той извика инспектора от Монтрьой-сюр-мер в помощ на парижката полиция. Тук Жавер оказа най-разнообразни услуги, и то, принудени сме да признаем това, с чест, макар че тази дума изглежда неуместна, когато се отнася до подобен род дейност.

Жавер престана да мисли за Жан Валжан. За кучета от неговата порода, които ходят ежедневно на лов, днешният дивеч заличава от паметта им вчерашния. Но ето че през декември 1823 година му попадна някакъв вестник, макар че той никога не четеше вестници. Беше пожелал като верен монархист да узнае подробностите около триумфалното влизане на главнокомандуващия войските принц в Байона. Тъкмо когато довършваше интересуващата го статия, едно име, напечатано в долната част на страницата, името на Жан Валжан, привлече вниманието му. Вестникът съобщаваше за смъртта на Жан Валжан и този факт се потвърждаваше така категорично, че Жавер не се усъмни нито за миг в него. Той само каза:

— От този затвор не можеш избяга вече!

После захвърли вестника и не помисли вече за каторжника Жан Валжан.

Малко след това се случи префектурата на департамента Сена и Оаза да препрати на парижката префектура докладна бележка за отвличането при особени обстоятелства — така гласеше съобщението — на едно дете от Монфермейската община. Някакво седем-осемгодишно момиченце, поверено от майка си на един ханджия в този край, било откраднато от непознат мъж. Момиченцето се наричало Козет и било дъщеря на някаква уличница Фантин, която била умряла в болница, но не се знаело точно нито къде, нито кога. Това съобщение попадна под погледа на Жавер и то го озадачи.

Името Фантин му беше добре познато. Той си спомни какъв смях го бе напушил, когато Жан Валжан му бе поискал три дни свобода, за да отиде да вземе детето на тази твар. Спомни си също, че бяха задържали повторно Жан Валжан точно когато се канел да се качи на пощенската кола за Монфермей. Известни указания бяха даже навели на времето Жавер на мисълта, че Жан Валжан не за пръв път пътува с тази кола и че предната вечер е бил някъде в околностите на същото селце, защото в самото селце никой не го беше виждал. Какво беше търсил в Монфермей? Не можаха да разберат. Сега Жавер се досещаше. Дъщерята на Фантин беше там и Жан Валжан сигурно беше отишъл да я вземе. А ето че същото дете е било откраднато наскоро от някакъв непознат. Кой можеше да бъде той? Дали не бе Жан Валжан? Но нали Жан Валжан е умрял? Без да каже никому нито дума, той се качи в пощенската двуколка, която тръгва от странноприемницата „Оловно блюдо“ в сляпата уличка Планшет, и отпътува за Монфермей.

Очакваше там да си изясни всичко, а още повече се обърка.

В първите дни Тенардие се бяха разбъбрили, вбесени от случилото се. Изчезването на Чучулигата дигна шум в селцето. Пуснаха се тутакси няколко версии и в края на краищата историята се сведе до отвличане на дете. Оттам и съобщението на полицията. Щом обаче стихна първото му раздразнение, Тенардие много бързо съобрази, воден от изключително верния си усет, че никога не е особено полезно да се привлича вниманието на господин кралския прокурор, защото като непосредствен резултат от оплакванията му по повод отвличането на Козет бдителната зеница на правосъдието ще се насочи към него самия, Тенардие, и към всевъзможните му тъмни сделки. Има ли нещо по-страшно за бухал от запалена свещ? Освен това какво обяснение можеше да даде за хиляда и петстотинте франка, които беше получил? Той промени рязко държането си, запуши устата на жена си и започна да се преструва на учуден, когато му споменяха за отвлеченото дете. Какво било? Нищо не разбирал. Вярно, може би се бил оплакал, че му отнемат толкова бързо скъпото момиченце. Той се бил привързал към него и затова искал да го задържи поне два-три дни. Но „дядото“ бил дошъл да си го вземе, както си му е редът. Тенардие беше измислил дядото, защото звучеше по-благовидно. Тази именно история бе поднесена на Жавер при пристигането му в Монфермей. Мнимият дядо разпръсна напълно призрака на Жан Валжан.

Жавер все пак се опита да смути с няколко въпроса, пуснати като сонди, разказа на Тенардие. Що за човек бил дядото и как се казвал? Тенардие отговори, без никак да се обърка:

— Богат земевладелец. Лично видях паспорта му. Мисля, че се казваше Гийом Ламбер.

Ламбер е съвсем прилично име, заслужаващо доверие. Жавер се върна в Париж.

„Жан Валжан действително е умрял, а аз съм формен глупак!“ — каза си той.

Беше почнал да забравя тази случка, когато през месец март 1824 година чу да се говори за някакъв чудак, който живеел в енорията на църквата „Сен-Медар“. Били го кръстили „милосърдния просяк“. Казваха, че бил рентиер, чието име никой не знаел точно; живеел с едно осемгодишно момиченце, което не знаело нищо друго за себе си, освен че е дошло от Монфермей. Монфермей! Все това име! Жавер наостри ухо. Един стар просяк, таен агент, бивш клисар, комуто тази личност редовно давала милостиня, добави и други подробности. Рентиерът бил страшно саможив човек, излизал само вечер от жилището си, не разговарял с никого освен понякога, много рядко, с бедните и не се сближавал с никого. Носел отвратителен извехтял редингот, който обаче струвал милиони, понеже целият бил обшит с хилядарки. Тези подробности решително събудиха любопитството на Жавер. За да види съвсем отблизо този приказен рентиер, без да го подплаши, той взе един ден назаем дрипите на стария агент и застана на мястото, където той се сгушваше всяка вечер, мърморейки под носа си молитви, за да дебне по-свободно сред набожните си брътвежи.

„Съмнителната личност“ действително се приближи до преоблечения Жавер и му подаде милостиня. Тъкмо в този миг полицаят вдигна глава и когато му се стори, че разпознава Жан Валжан, изпита същия трепет, който разтърси и Жан Валжан, когато му се стори, че пред него стои Жавер.

Но може би мракът го бе заблудил. Смъртта на Жан Валжан бе оповестена официално. В случая Жавер можеше да има само съмнения, макар и доста основателни. И понеже беше строго добросъвестен, той никога не задържаше когото и да било, ако не беше напълно сигурен във вината му.

Затова проследи лицето до плевника Горбо и накара старицата да се разбъбри, което му се удаде без особена мъка. Бабата потвърди факта, че рединготът бил обшит с милиони и му разказа случая с банкнотата от хиляда франка. Тя я беше видяла със собствените си очи! Беше я докоснала с ръцете си! Жавер нае стая у нея. Той се настани още същата вечер. Опита се да подслуша пред вратата на тайнствения наемател с надежда да чуе гласа му, но Жан Валжан забеляза свещта му през отвора на ключалката и изигра агента, като остана безмълвен.

На следващия ден Жан Валжан реши да офейка. Но шумът от изтърколената петфранкова монета не убягна от вниманието на бабичката, която се сети, че наемателят й навярно се изнася и побърза да предупреди Жавер. И през нощта, когато Жан Валжан излезе от къщата, Жавер го чакаше скрит зад дърветата на булеварда заедно с двама полицаи.

Жавер беше поискал хора от префектурата, без да спомене името на лицето, което се надяваше да улови. Това беше негова тайна. Той я запази по три причини. Първо, защото най-малкото разгласяване би могло да събуди подозрение у Жан Валжан. Второ, залавянето на бивш избягал каторжник, смятан от всички за мъртъв, на лице, класирано в съдебните протоколи като най-опасен злосторник, съставляваше крупен успех, който изпечените парижки полицаи не биха отстъпили на новак като Жавер. Той се опасяваше да не му измъкнат под носа неговия каторжник. И най-сетне, Жавер беше артист в службата си, той обичаше изненадите. Мразеше предварително разгласените успехи, които сякаш се обезцветяват, когато дълго преди това се говори за тях. Той държеше да подготвя без много шум шедьоврите си и после внезапно да ги обяви на всеослушание.

Жавер беше проследил Жан Валжан, криейки се ту зад едно, ту зад друго дърво, ту зад един, ту зад друг ъгъл. Нито за миг не го бе изгубил от погледа си. Дори когато Жан Валжан си въобразяваше, че се намира в пълна безопасност, окото на Жавер го бе следвало неотстъпно.

Защо не го бе арестувал незабавно? Защото не беше напълно уверен в самоличността му.

Не бива да забравяме, че по онова време полицията не разполагаше с неограничена власт, а и свободният печат от своя страна я притесняваше още повече. Няколко случая на произволно задържане, изнесени във вестниците, бяха дали отглас чак до камарите и префектурата се постресна. Посегателството върху личната свобода се смяташе за сериозно опущение. Полицейските агенти се страхуваха да не би да сбъркат. Префектът стоварваше цялата отговорност върху тях. Всяка грешка влечеше уволнение. Можете ли да си представите какъв ефект би имало в Париж следното кратко съобщение, поместено в двадесет ежедневника: „Вчера е бил арестуван като избягал каторжник и е бил отведен в префектурата беловлас старец, достопочтен рентиер, както се разхождал с осемгодишната си внучка!“

Трябва да припомним, че Жавер имаше и свои лични задръжки. Към изискванията на префекта се прибавяха и изискванията на неговата собствена съвест. А той действително не беше сигурен.

Жан Валжан вървеше в тъмнината, гърбом към него.

Унинието, безпокойството, тревогата, умората, тази нова несрета, която го принуждаваше да бяга нощем и да търси наслуки убежище за Козет и за себе си, необходимостта да забавя крачките си, за да ги изравни с детските, бяха изменили походката му, без сам той да си дава сметка, и му придаваха старческа стойка, която можеше да заблуди и действително заблуди полицията в лицето на Жавер. Невъзможността да го види съвсем отблизо, костюмът му на завърнал се от емиграция бивш възпитател, твърдението на Тенардие, което го превръщаше в дядо на малката, и най-сетне убеждението, че истинският Жан Валжан е умрял в каторгата, засилваха колебанията, напластени в душата на Жавер.

За миг му мина през ум да му поиска внезапно документите за самоличност. Ами ако този мъж не беше Жан Валжан? Ако не беше и обикновен и безобиден почтен рентиер? Много вероятно беше да се окаже мошеник, ловко и дълбоко заплетен в сложната мрежа на парижките престъпления, може би главатар на опасна банда, която проси, за да прикрие другите си способности, с една дума, стара кримка. Навярно има доверени лица, съучастници, предварително ангажирани квартири, за да се укрие при случай. Лъкатушенето му из уличките доказваше, че не е обикновен старец. Ако го арестува преждевременно, няма ли да убие „кокошка, носеща златни яйца“? Какво неудобство би имало, ако почака? Още повече Жавер беше напълно сигурен, че мъжът няма да му убегне.

Той вървеше подире му, доста озадачен, задавайки си стотици въпроси относно тази загадъчна личност.

Много по-късно, едва когато стигнаха улица Понтоаз и Жан Валжан мина пред една ярко осветена кръчма, Жавер го разпозна без колебание.

Две същества на тоя свят изпитват най-дълбок трепет: майка, която намира отново детето си, и тигър, който съзира отново плячката си. Такъв именно трепет разтърси Жавер.

Щом позна окончателно Жан Валжан, страшния каторжник, Жавер се сети, че има със себе си само двама души и поиска още хора от полицейския участък на улица Понтоаз. Не се ходи на лов с голи ръце. Благодарение на това малко забавяне и на спирането му на кръстопътя Ролен, за да съгласува действията си с агентите, той едва не загуби следите. Но Жавер бързо отгатна, че Жан Валжан ще се опита да постави реката между преследвачите и себе си. Наведе глава и прецени положението като хрътка, която души с нос почвата, за да не се отбие от вярната следа. Воден от непогрешимата си интуиция, той се запъти право към Аустерлицкия мост. Осведоми се накратко от пазача:

— Видяхте ли някакъв мъж с малко момиченце?

— Накарах го да плати две су — отвърна пазачът.

Жавер стигна на моста тъкмо навреме, за да види от другата страна на реката Жан Валжан, когато пресичаше заедно с Козет осветеното от луната пространство. Той го видя и като зави по улица Шмен-Вер-Сент-Антоан. Сети се за задънената уличка Жанро, разположена там като същински капан, и за единствения изход на улица Дроа-Мюр към малката улица Пикпюс. Той „заварди звера“, както се казва в ловджийската практика. Изпрати бързо по обиколен път един агент да пази на изхода. Край него мина патрул, който се връщаше от поста при Арсенала; той спря войниците и ги взе със себе си. Войниците са ценни козове в подобна игра. Впрочем стара истина е, че за да се справиш с глиган, трябва да владееш ловното изкуство и да разполагаш с много кучета. След като взе тези мерки, Жавер си смръкна малко тютюн, твърдо убеден, че Жан Валжан ще бъде заклещен между задънената уличка Жанро вдясно и неговия агент вляво.

После започна играта. Изпита за миг неповторимо пъклено злорадство. Пусна плячката да отмине напред, уверен, че я държи в ръцете си, защото искаше да отдалечи колкото може повече момента на залавянето, наслаждавайки се от съзнанието, че тя неизбежно ще попадне в клопката, макар че засега е свободна. Следеше го неотлъчно със сладострастния поглед на паяк, който оставя мухата да полети малко, или на котка, която пуща мишката да потича край нея. Ноктите и клещите доставят чудовищна наслада: сляпото бъхтене на уловеното животно. Какво тънко удоволствие крие постепенното удушване!

Жавер се наслаждаваше. Брънките на мрежата му бяха вързани здраво. Той беше сигурен в успеха. Трябваше само да стисне пестник.

Придружен от такава силна охрана, той изобщо не можеше да очаква съпротива, колкото и силен, ловък и отчаян да беше Жан Валжан.

Инспекторът настъпваше бавно, изследвайки и претърсвайки всички тъмни ъгълчета по пътя си, както се претърсват джобове на крадец.

Но когато стигна до центъра на паяжината си, мухата я нямаше.

Можете да си представите неговата ярост.

Той разпита оставения на пост полицай на ъгъла за улиците Дроа-Мюр и Пикпюс. Агентът, който не беше напускал нито за миг мястото си, не беше видял мъжа.

Случва се понякога подгонен елен да потъне вдън земя, тоест да изчезне, макар че хайката е по петите му, и в такъв случай и най-опитните ловци се чудят какво да кажат. Дори Дювивие, Линивил и Депре занемяват в такива случаи. При подобен неуспех Артонж възкликнал: „Това не е елен, а магьосник!“

Жавер охотно би реагирал по същия начин.

Той беше така разочарован, че изпадна в истинско изстъпление и отчаяние.

Безспорно е, че Наполеон бе допуснал грешки в похода срещу Русия, че Александър бе допуснал грешки в похода срещу Индия, че Цезар бе допуснал грешки във войната в Африка, че Кир бе допуснал грешки във войната със скитите. Също така безспорно е, че и Жавер допусна грешки в преследването на Жан Валжан. Пропуск беше може би от негова страна, че не разпозна веднага бившия каторжник. Той трябваше да се довери на първия си поглед. Грешка беше, че не го арестува без много разтакаване още в плевника Горбо. Грешка беше, че не го задържа тутакси, щом го позна окончателно на улица Понтоаз. Сбърка, когато започна да се съветва с агентите си на огрения от луната кръстопът Ролен. Чуждите мнения са полезни, не ще и дума, добре е да се разпитат и изслушат заслужаващите доверие кучета. Но ловецът трябва да бъде особено внимателен, когато ходи на лов за такива мнителни животни, каквито са вълкът и каторжникът. В грижата си да насочи правилно хайката по следите, Жавер подплаши звяра и ето че той подуши преследвачите и се укри. Главната грешка на полицейския инспектор беше, че се зае да играе тази жестока и несериозна игра, след като откри отново следите му при Аустерлицкия мост, и се опита да го държи вързан на края на конеца. Той надцени силите си, въобразявайки си, че може да си играе с истински лъв като с мишка. А същевременно подцени силите си, като сметна, че се нуждае от подкрепление. Съдбоносна предпазливост, поради която загуби ценно време. Жавер извърши всички тия грешки, макар че беше един от най-изкусните и най-добросъвестните полицаи, които изобщо някога са съществували. Той беше в най-пълния смисъл на думата „умно куче“. Но кой не греши?

И най-великите стратези изпадат в заблуждение.

Глупавите постъпки са често изтъкани от множество нишки, подобно на дебелите въжа. Разнищите ли ги влакно по влакно, разгледате ли поотделно малките причини, ще се справите лесно с всяка от тях и ще кажете: „Каква дреболия!“ Но сплетете ли ги и усучете ли ги на едно, те придобиват чудовищни размери. Такава съдбоносна дребна грешка беше колебанието на Атила между Марциан на изток и Валентиниан на запад. Забавянето на Ханибал в Капуа. Заспиването на Дантон в Арси-сюр-Об.

Както и да е, дори в момента, когато забеляза, че Жан Валжан му се изплъзва, Жавер запази хладнокръвие. Уверен, че избягалият каторжник не би могъл да отиде много далеч, той постави стража, устрои капани и засади и цялата нощ претърсва квартала. Първото нещо, което му се хвърли в очи, беше необичайното състояние на фенера, чието въже беше прерязано. Ценно указание, което обаче го заблуди, защото отклони всичките му дирения към задънената уличка Жанро. В тази уличка има доста ниски стени, заграждащи градини, отвъд които се разстилат обширни необработени терени. Очевидно Жан Валжан беше побягнал нататък. Истината е, че ако Жан Валжан беше навлязъл по-навътре в задънената уличка, той сигурно щеше да се изкуши да стори това и щеше да бъде загубен. Жавер претърси така щателно градините и полето, че би могъл да намери и игла.

Призори той остави двама зорки полицаи на пост и се върна в префектурата, засрамен като уловен от крадец полицай.