Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Les misérables, 1862 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NomaD(2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2013)
Издание:
Виктор Юго
Избрани произведения в 5 тома
„Народна култура“
Том първи
Клетниците
Част първа-трета
Роман
Преведе от френски: Лилия Сталева
„Народна култура“
София, 1966
Victor Hugo
Les misérables
Nelson Editeurs
Paris
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Борис Ангелушев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Надежда Добрева, Лиляна Малякова
Дадена за печат на 30.XI.1965 г.
Печатни коли 521/8.
Издателски коли 39,79.
Формат 84X108/32.
Тираж 20090–50090.
Издат. №33 (1981)
Поръчка на печатницата №229
ЛГ IV
Цена 2,59 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“ — София
Издание:
Виктор Юго
Избрани произведения в 5 тома
„Народна култура“
Том втори
Клетниците
Част трета-пета
Роман
Преведе от френски: Лилия Сталева
„Народна култура“
София 1966
Victor Hugo
Les misérables
Nelson Editeurs Paris
Paris
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Борис Ангелушев
Худ. Редактор: Васил Йончев
Техн. Редактор: Александър Димитров
Коректори: Надежда Добрева, Мария Ждракова
Дадена за печат на 5.I.1966 г.
Печатни коли 51.
Издателски коли 38,76.
Формат 84X108/32.
Тираж 20 091–50 090.
Поръчка №42(1990)
Поръчка на печатницата №1237.
ЛГ IV
Цена 2.44 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“, София
История
- —Добавяне
Книга четвърта
Плевникът на Горбо
I
Бай Горбо
Ако някой самотен минувач преди четиридесетина години се зарееше из затънтените покрайнини на Салпетриер и се изкачеше по булеварда до Италианската врата, той стигаше до места, където спокойно би могло да се каже, че няма и помен от Париж. Там не беше напълно пусто, защото се срещаха минувачи; не беше поле, защото имаше улици и къщи; не беше град, защото улиците бяха издълбани от коловози и обрасли с трева; не беше и село, защото къщите бяха твърде високи. Какво беше тогава? Обитавано селище без обитатели или населена пустош? Чисто и просто един от булевардите в покрайнините на големия град, парижка улица, нощем по-страшна от лес, денем по-мрачна от гробище.
Някогашният квартал на Конния пазар.
Ако минувачът се осмелеше да отиде отвъд четирите порутени стени на този пазар, ако се решеше дори да тръгне по улица Пти-Банкие, оставяйки вдясно градинката с високи зидове, ливадата с купи от дъбови кори, напомнящи гигантски къщички на бобри, ограденото място, препълнено с дървен материал, греди, изрезки и куп стърготини, на чийто връх лаеше голямо куче, дългата ниска стена, на места съвсем съборена, с грозна черна вратичка, обрасла с мъх, сред който напролет цъфваха цветя, и най-сетне най в дъното отвратителната изпокъртена сграда, върху която се четеше следният надпис с едри букви: „ЗАБРАНЕНО Е ДА СЕ ЛЕПЯТ ОБЯВИ“, случайният минувач щеше да стигне до ъгъла на улица Вин-Сен-Мишел, географски ширини, познати на малцина. Там до една фабрика и между два градински зида стърчеше по онова време една порутина, която на пръв поглед изглеждаше малка като колиба, а всъщност беше просторна като съборна църква. Островърхата й фасада гледаше към улицата и даваше измамна представа за големината й. Почти цялата къща беше скрита от погледите. Виждаше се само вратата и един прозорец.
Тази подобна на плевник сграда имаше само един етаж.
Една подробност биеше на очи при по-внимателно разглеждане: вратата би подхождала само за бордей, а прозорецът, ако бе пробит в стена от дялани камъни, а не от пясъчник, би могъл да краси всеки приличен дом.
Вратата беше направена от няколко червясали дъски, грубо съединени с почти неодялани дървета вместо с греди. Тя водеше направо към стръмна стълба, широка колкото вратата, с високи стъпала, цялата в прах, кал и изкъртена мазилка. От улицата изглеждаше, че стълбата е закрепена без никакви извивки между двете стени. Горната част на грозната входна ниша, в която беше поставена вратата, беше затулена с тясна дъска, по средата на която бе изрязан триъгълен отвор, служещ едновременно за прозорче и за шпионка, когато вратата беше затворена. От вътрешната страна на вратата някой бе надраскал небрежно с четка, потопена в мастило, цифрата „52“, а на дъската над вратата, отвън, същата ръка беше мацнала цифрата „50“. Така че номерът на къщата будеше колебание. Къде сте попаднали? Над вратата четете: „50“, но отвътре ви поправят: „Не 50, а 52.“ На триъгълното прозорче висяха безцветни прашни дрипи вместо завески.
Прозорецът беше широк, намираше се високо, над улицата и имаше големи стъкла и капаци. Само че по стъклата личаха най-различни рани, прикрити и същевременно подчертани от изкусни превръзки с хартия, а капаците, изметнати и разковани, представляваха по-скоро заплаха за минувачите, отколкото защита за обитателите. Хоризонталните им пречки липсваха тук-таме и бяха просто заменени с отвесно наковани дъски. Така че капаците, замислени като щори, се бяха изродили в обикновени кепенци.
Вратата, която изглеждаше така грубовата, и прозорецът, който, макар и разкапан, имаше напълно приличен вид, напомняха двама просяци, които съвсем не са си лика-прилика, но са тръгнали заедно рамо до рамо, с еднакви дрипи, но различни физиономии — единият просяк от рождение, другият — изпаднал аристократ.
Стълбата водеше в просторна сграда или по-скоро плевник, приспособен за жилище. По средата — дълъг като черво коридор, вляво и вдясно различни по големина стаи, обитаеми при липса на нещо по-добро и напомнящи ако не килии, то поне будки. Тези стаички гледаха към незастроените парцели около къщата. Мрачна, безжизнена и неприветлива, къщата навяваше гробовна печал. През изметнатите врати нахлуваше леденият северняк, а през попуканите тавани проникваха студените слънчеви лъчи. Обикновено огромни паяци са живописна и интересна притурка към подобен род жилища.
Вляво от входната врата откъм булеварда, на височината на човешки ръст, се виждаше зазидано прозорче в дъното на четвъртита ниша, затрупана с камъни от дечурлигата.
Част от сградата беше разрушена през последните години. Оцелялото крило дава представа как е изглеждала някога. Тя е строена най-много преди стотина години. Сто години — юношеска възраст за църква, дълбока старост — за жилищен дом. И жилището на човека, изглежда, е краткотрайно, какъвто е и неговият живот, а божията обител е вечна като всевишния.
За пощенските раздавачи този плевник беше №50-52, а в квартала беше известен под името къщата на Горбо.
Ще изясним откъде идеше това наименование.
Любителите на злободневки, които си съставят един вид хербарии от анекдоти и забождат с карфички в паметта си и най-незначителните дати, навярно знаят, че през миналия век, към 1770 година, в Париж е имало двама прокурори в Шатле, единият от които се казвал Корбо, а другият — Рьонар[1]. Две имена, увековечени вече от Лафонтен. Прекрасен повод за съдебните писари, които толкова обичат да си чешат езиците. Незабавно по галериите на съдебната палата плъзнала следната не дотам сполучлива пародия в стихотворна форма:
Гарванът, застанал върху куп от папки преголям,
в човека изпълнителния лист държеше.
А лисицата, привлечена от аромата там,
заговори с него и така мълвеше:
— Добър ден!…
и т.н.
Двамата почтени законослужители, неприятно засегнати от плоската шега, с понижено самочувствие поради неспирните задявки, решили да се отърват от имената си. Те направили молба до краля. Просбата им била представена на Людовик XV точно когато папският нунций и кардинал дьо Ла Рош-Емон, благоговейно коленичили пред ставащата от сън мадам Дюбари, обували в присъствие на негово величество пантофките на босите й крака. Кралят се заливал от смях, гледайки двамата духовници. Той се разсмял още по-неудържимо, като прочел прошението на двамата прокурори, и благоволил да освободи служителите на Темида от неудобните им имена. Той всъщност ги освободил само до известна степен: така с кралско разрешение Корбо могъл да видоизмени началното „К“ в „Г“ и станал от този ден Горбо; колкото до бай Рьонар, не може да се каже, че му провървяло особено много: той успял само да се сдобие с едно „П“ пред началното „Р“ и се нарекъл Прьонар. Така че и второто име подхождало също така добре, както и първото, на професията му.[2]
И тъй, според местното предание именно този бай Горбо бил собственик на сградата на булевард Опитал с номер 50–52. Той бил отворил и големия прозорец.
Затова плевникът носеше името къщата на Горбо.
Точно срещу номер 50–52 между другите дървета, засадени покрай булеварда, се възвисява голям бряст, кажи-речи, цял изсъхнал. От другата страна почва улицата, извеждаща към градската врата при работилниците за гоблени. По онова време тази улица беше още ненаселена и непавирана, със зле хванали се дръвчета от двете страни, ту обрасла в трева, ту разкаляна, в зависимост от сезона. Тя стигаше точно до околовръстната стена на Париж. Някаква фабрика в съседство с нея бълваше през комините си час по час мирис на меден сулфат.
Градската врата беше съвсем наблизо. В 1823 година околовръстната стена на Париж все още съществуваше. Тази врата будеше неволно мрачни представи. Оттам минаваше пътят за Бисетр. По време на Империята и на Реставрацията през нея връщаха в Париж в деня на екзекуцията им осъдените на смърт. Там беше извършено около 1829 година тайнственото убийство, известно под името „убийството при вратата Фонтенебло“. Авторите му се изплъзнаха от правосъдието; тъмно произшествие, останало неизяснено, злокобна загадка, напълно неразбулена. Направите ли няколко крачки, ще се озовете в прокълнатата улица Крулбарб, в която, също както в мелодрамите, Улбах прониза с кама под грохота на гръмотевиците козарката от Иври. Още няколко крачки и ще стигнете до грозните окастрени брястове край вратата Сен-Жак. Филантропите прибягнаха до това жалко средство в желанието си да скрият ешафода, позорен и гнусен Гревски площад на еснафското общество, което отстъпи нерешително пред смъртното наказание, като не посмя нито да го отмени величествено, нито да го запази открито.
Отминехте ли площад Сен-Жак, който беше сякаш белязан и открай време всяваше ужас, най-неприветливата част от този неприветлив булевард преди тридесет и седем години беше именно мястото, където се намираше плевникът с номер 50–52.
Едва двадесет и пет години по-късно почнаха да изникват градски къщи. Мястото беше неугледно. То навяваше скръбни мисли. Човек се чувствуваше между Салпетриер с неговия висок купол и градската врата за Бисетр, която беше съвсем наблизо: или с други думи, между безумието на жената и безумието на мъжа. Докъдето поглед стига, само кланици, по някоя фасада на завод, напомняща казарма или манастир, а зад тях околовръстна стена. Навред бараки и хоросан, стари потъмнели зидове, подобни на траурни плащове, или нови бели стени, подобни на мъртвешки савани. На всички страни засадени успоредно дървета, подредени в права редица сгради, плоски дълги постройки със студени линии, печално еднообразие на прави ъгли. Никаква неравност на терена, никаква архитектурна приумица, никаква чупка в стените. Грозно, ледено еднообразие. Едва ли има нещо по-потискащо от симетрията. Защото тя навява скука, а скуката — печал. Прозявката издава отчаяние. Човешкото въображение може да си представи преизподня, в която душата е подложена на по-жестоко изтезание от всички адски мъки — преизподнята на скуката. Ако подобна преизподня съществуваше, този сектор от булевард Опитал можеше достойно да й служи за проспект.
Припаднеше ли обаче здрач, разсееше ли се дневната светлина, особено зиме, в часа, когато вечерникът отбрулва последните червеникави листа на брястовете, когато се спуща дълбока беззвездна нощ, а луната и вятърът подгонват облаците, булевардът ставаше изведнъж злокобен. Правите линии потъваха и се губеха в мрака, удължени до безкрайност. Минувачът неволно си спомняше многобройните местни предания, свързани с бесилките. Усамотеността на квартала, в който бяха извършени толкова престъпления, действително навяваше ужас. Струваше ви се, че отвред ви дебнат клопки в тъмата, всяка неясна форма добиваше подозрителни очертания, продълговатите празни пространства между дърветата тъмнееха като трапове. Денем тази част на булеварда беше неприветлива, вечер тя ставаше мрачна. А нощем — зловеща.
Лете можеха да се видят привечер старици, насядали тук-таме по прогизналите от дъждовете пейки под брястовете. Те просеха, когато им се удадеше.
Впрочем този квартал, който изглеждаше по-скоро извехтял, отколкото старинен, още по онова време беше почнал да се преобразява. Още в онази епоха, ако някой действително желаеше да го проучи, трябваше да побърза. Всеки нов ден отнасяше безвъзвратно някоя характерна подробност. От двадесет години вече, както и днес, гарата за Орлеан е съвсем близо до старото предградие и постепенно го разрушава. Щом в покрайнините на някоя столица се появи железопътна станция, предградието неизбежно отмира и на негово място се заражда град. Изглежда, че около тези големи средища на придвижване на хора, под грохота на мощните машини и диханието на гълтащите въглища и бълващите огън чудовищни коне на цивилизацията пълните със зародиши земни недра се разтърсват и се разтварят, за да погълнат старите човешки жилища и да извадят на бял свят нови. Старите къщи падат, възправят се нови.
Откакто върху землището на Салпетриер беше застроена гарата на железопътната линия за Орлеан, тесните странични улички в съседство с трапищата на Сен-Виктор и с Ботаническата градина се раздрусват силно три-четири пъти дневно от потоците пощенски коли, файтони и автобуси и къщите постепенно се отдръпват назад, за да им направят път. Действително се наблюдават такива явления, наглед невероятни, но всъщност съвършено верни; както с пълно основание може да се каже, че слънцето подтиква растежа и избуяването на домове с южни фасади в големите градове, също така е безспорно, че честото минаване на превозни средства разширява улиците. Признаците на новия живот са вече налице. В стария провинциален квартал със запустели и необитаеми площи изниква паваж, плъзват тротоари и се проточват дори там, където още няма минувачи. В едно утро — паметното юлско утро на 1845 година — внезапно се появиха димящи казани с асфалт. С право можем да заявим, че този ден именно цивилизацията навлезе в улица Лурсин, а Париж — в предградието Сен-Марсо.
II
Гнездо на бухал и славейче
Жан Валжан се спря точно пред плевника на Горбо. Беше избрал подобно на дивите птици най-безлюдното място, за да свие там гнездото си.
Той бръкна в джоба на жилетката си, извади нещо като шперц, отключи вратата, заключи я грижливо, след като влезе, и се качи по стълбата, все още с Козет на ръце.
Когато стигна до горните стъпала, той извади друг ключ и отвори още една врата. Стаята, в която влезе, като не забрави да заключи тутакси, беше доста просторно таванско помещение, чиято мебелировка се състоеше от проснат на земята дюшек, няколко стола и маса. В ъгъла — запалена печка, в която блещукаше жарава. Уличният фенер осветяваше смътно бедняшката обстановка. В дъното имаше ниша, а в нея — сгъваемо легло. Жан Валжан занесе детето до леглото и го положи на него, без то да се събуди.
На масата бяха приготвени кремък и свещ. Той цъкна кремъка и запали свещта. После, също както предната вечер, се наведе прехласнат над Козет. Безкрайна топлота и умиление бликнаха от погледа му. Изпълнено със спокойната доверчивост, присъща само на много силните или на съвсем крехките същества, момиченцето беше заспало преди малко, без да знае в чии ръце се намира, а сега продължаваше да спи, без да има представа къде е.
Жан Валжан се наведе и целуна ръчичката му.
Девет месеца преди това той беше целунал ръката на майката, която също тъй беше заспала, навеки.
Същото мъчително, благоговейно и покъртително чувство изпълваше сърцето му.
Той коленичи край леглото на Козет.
Отдавна беше съмнало, а детето все още спеше. Бледите лъчи на декемврийското слънце проникваха през прозорчето на помещението и сплитаха по тавана светли и тъмни нишки. Внезапно по улицата мина тежко натоварена с камъни каруца и разтърси като гръмотевица от покрива до основите паянтовата сграда.
— Да, госпожо! — извика Козет, стресната в съня си. — Ей сега, сегичка ида!
И скочи от леглото със залепнали още от съня клепачи, протягайки ръка към ъгъла на стаята.
— Боже мой! Къде ли е метлата ми! — възкликна тя.
После отвори напълно очи и видя усмихнатото лице на Жан Валжан.
— Ох, вярно! — каза детето. — Добър ден, господине.
Децата приемат толкова бързо и непринудено щастието и радостта! Та нали самите те са изтъкани от щастие и радост!
Козет зърна Катрин край леглото си и я сграбчи. Докато си играеше с нея, тя отрупа Жан Валжан с въпроси. Къде са? Голям ли е Париж? Дали наистина госпожа Тенардие е много далеч оттук? Нямаше ли да дойде при тях? И прочее и прочее. После изведнъж се провикна:
— Колко е хубаво тук!
Жилището беше жалък коптор, но в него детето се чувствуваше свободно.
— Няма ли нужда да помета? — попита най-сетне Козет.
— Играй си — отвърна Жан Валжан.
Така мина денят. Без да се мъчи да разбере каквото и да било, Козет беше неизказано щастлива с куклата и с добрия чичко.
III
Две слети злочестини дават щастие
На следващия ден, когато се развидели, Жан Валжан пак седна край постелята на Козет. Застинал в съзерцание, той зачака събуждането й.
Нещо неизпитано досега се прокрадваше в душата му.
Жан Валжан не беше обичал никога никого. Двадесет и пет години вече живееше съвсем самотен на света. Не беше му се удало да бъде нито баща, нито любим, нито съпруг, нито приятел. В каторгата беше зъл и начумерен невежа, целомъдрен дивак. Сърцето на бившия каторжник бе останало непокътнато. Смътният и далечен спомен за сестра му и нейните деца се беше заличил с времето почти напълно. Беше положил всички усилия, за да ги намери, но когато не успя да го стори, постепенно ги забрави. Човешката природа е устроена така. И другите нежни чувства, от младежките му години, ако изобщо някога бе изпитвал нежни чувства, бяха потънали в бездната на забравата.
Когато видя Козет, когато я взе със себе си, когато я изтръгна от Тенардие и я освободи от техния гнет, в душата му сякаш нещо се отприщи. Цялата страст и нежност, така дълго задържани, се събудиха и устремиха към това дете. Приближеше ли се до леглото, в което то спеше, цял се разтреперваше от радостно вълнение. Изпитваше родилни болки, без да може да анализира състоянието си. Колко сладостно загадъчни и неповторими са трепетите на сърце, в което за пръв път се ражда любов.
Клето, старо, неопитно сърце!
И понеже беше на петдесет и пет години, а Козет само на осем, цялата любов, която би могъл да изпита през целия си живот, се изрази в някакво дивно сияние.
Това беше второто светло видение в неговия живот. С епископа на хоризонта му изгря зората на добродетелта, благодарение на Козет той позна зората на любовта.
Първите дни протекоха изпълнени с очарование.
Козет също се преобразяваше неусетно, горкото сираче. Тя беше толкова мъничка, когато майка й я остави, че изобщо не си спомняше за нея. Като всяко дете, подобно млад филиз на лоза, който се увива около всичко, тя се беше опитала да обича. Не беше сполучила. Всички я бяха отблъснали: Тенардие и жена му, децата им, другите деца. Беше обикнала кучето, но то умря. След това никой вече не беше потърсил обичта й — нито хората, нито животните. Страшно е обстоятелството, което ще изтъкнем не за първи път — тя беше едва осемгодишна, а сърцето й беше ледено. Не по нейна вина, не че й липсваше способност да обича, но, уви, липсваше й възможност! Затова още от първия ден с все душа, със сърцето и разума си тя обикна добрия чичо. Изживяваше неизпитано досега чувство: струваше й се, че цялото й същество разцъфва.
Мъжът до нея не й изглеждаше нито стар, нито беден. Тя го виждаше хубав, както и тъмният бордей й се струваше приветлив.
Такова е въздействието на зората, детството, младостта и радостта. Смяната на мястото и начина на живот имаше също своя дял. Едва ли има нещо по-пленително от лазурния отблясък на щастието върху стените на таванска стаичка. Кой от нас не е имал в миналото си по едно такова светло кътче?
Природата беше издълбала дълбока пропаст между Жан Валжан и Козет — петдесет години разлика във възрастта. Провидението запълни тази пропаст. Провидението, на чиято воля никой не може да се противи, неочаквано свърза и спои техните две изкоренени съществувания, различни по години, но еднакви по несрета. Едното допълваше другото. Козет инстинктивно търсеше баща, както Жан Валжан инстинктивно търсеше дете. Тяхната среща напомняше намиране след дълго търсене. В тайнствения миг, в който се докоснаха ръцете им, те се съединиха навеки. Когато душите им се зърнаха, те се разпознаха, предугадили, че са необходими една на друга, и се сляха неразривно.
Ако вземем думите в тяхното най-общо и разбираемо значение, бихме могли да кажем, че Жан Валжан олицетворяваше самотника, а Козет — сирачето, отделени и двамата с гробовни зидове от всичко живо. Затова, като че ли по волята на небето, Жан Валжан стана баща на Козет.
И наистина неповторимото тайнствено усещане, което изпита Козет в гората при Шел, когато ръката на Жан Валжан улови нейната ръчичка в мрака, беше не въображение, а действителност. Провидението свърза този мъж с нейната съдба.
Впрочем Жан Валжан беше избрал добре убежището си. Тук той се намираше едва ли не в абсолютна безопасност.
Стаята с нишата, която той заемаше с Козет, гледаше към булеварда. Понеже къщата имаше само този прозорец, нямаше опасност някой от съседите им да ги наблюдава.
Приземният етаж на номер 50–52 беше по-скоро изоставен навес и служеше за прибиране на зарзаватчийски колички. Той изобщо не се свързваше с първия етаж. Таванът, който го делеше от него, нямаше никакъв отвор за подвижна или обикновена стълба и представляваше един вид диафрагма на сградата. На първия етаж имаше, както казахме, няколко стаи и няколко килера; в единия само от тях живееше старицата, която прислужваше на Жан Валжан. Всичко останало беше празно.
Тази именно старица, която всъщност изпълняваше длъжността на вратарка, а се кичеше със званието „главна наемателка“, беше дала под наем жилището на Жан Валжан в навечерието на Коледа. Той й се беше представил за разорен от испанските облигации рентиер, който щял да се настани тук с внучката си. Платил беше за шест месеца в предплата и беше натоварил старицата да обзаведе стаята и нишата с покъщнината, която вече описахме. Бабичката беше запалила печката и беше приготвила всичко преди пристигането им.
Занизаха се седмица след седмица. Мъжът и детето живееха щастливо в мизерното си жилище.
От ранни зори Козет почваше да се смее, да бъбри и да пее. Децата са като птичките — щом се събудят, почват да чуруликат.
Понякога Жан Валжан вземаше малката й зачервена и напукана от чести измръзвания ръчичка и я целуваше. Клетото дете, свикнало само на бой, не разбираше значението на този жест и се отдръпваше засрамено.
Сегиз-тогиз Козет се замисляше сериозно, загледана в черната си рокличка. Тя не беше вече в дрипи, но носеше траур. Излязла беше от нищетата и беше навлязла в живота.
Жан Валжан се зае да я учи да чете. Понякога, докато тя сричаше край него, той си мислеше, че беше научил буквите в каторгата, за да може да върши зло. Тази първоначална цел днес беше съвсем изместена: той учеше на тях едно дете. И старият каторжник се усмихваше замислено и благо.
Той чувствуваше в това някакво неземно предопределение, волята на този, който стои над хората, и потъваше в размисъл. Не само престъпните, но и благочестивите мисли имат свои неизследвани дълбини.
Почти цялото съществуване на Жан Валжан беше сведено до две грижи: да учи Козет да чете и да я оставя да си играе. През останалото време й говореше за майка и или я караше да се моли.
Козет му казваше „татко“ и не знаеше друго име.
Той й се любуваше по цели часове, докато тя обличаше и събличаше куклата си или докато чуруликаше. Животът му се струваше вече осмислен, хората — добри и справедливи, дори мислено не упрекваше никого в нищо, не намираше никакво основание да не дочака дълбоки старини, щом това дете го обича. Виждаше цялото си бъдеще озарено от дивно сияние благодарение на Козет. И най-добрите от нас се поддават на егоистични пориви. Понякога той си мислеше не без радост, че Козет няма да стане красива.
Това е само наше лично мнение, но нека доизкажем мисълта си. На нас ни се струва, че в състоянието, в което се намираше Жан Валжан, когато обикна Козет, той просто се нуждаеше от подобно чувство, за да не се отклони от пътя на добродетелта. Малко преди това беше изпитал под нова форма човешката злоба и социалната неправда. Непълен, личен опит, който му бе показал за нещастие само едната страна на истината: участта на жената в лицето на Фантин, обществената власт — в лицето на Жавер. Той отново бе върнат в каторгата, този път, защото беше извършил едно добро дело. Душата му беше наситена от нови огорчения. Отново беше в плен на отвращение и умора от живота. Дори споменът за епископа бе навлязъл като че ли във фаза на затъмнение, макар че щеше да блесне пак по-късно ярък и тържествуващ. Тъй или иначе, този свят спомен бледнееше. Кой знае дали Жан Валжан не се намираше в навечерието на пълно отчаяние и нравствено падение? Сърцето му заобича и той отново се почувствува силен. Уви! Той самият се нуждаеше от опора не по-малко от Козет! Той окрили детето, а то го подкрепи морално. Благодарение на него Козет встъпи в живота, благодарение на нея той продължи да крачи по пътя на добродетелта. Той стана опора на детето, а детето стана негова опорна точка. Неведома божествена загадка за равновесието на везните на провидението!
IV
Наблюденията на главната наемателка
Жан Валжан беше благоразумен и не излизаше никога денем. Всяка вечер по здрач той се разхождаше час-два сам или по-често с Козет, като избираше най-безлюдните странични алеи на булеварда или се вмъкваше в някоя църква, когато се мръкнеше напълно. Обичаше да ходи в църквата „Сен-Медар“, най-близка до дома му. Когато не вземаше със себе си Козет, тя оставаше при бабичката. Но детето много се радваше, когато излизаше с добрия чичко. То винаги предпочиташе да прекара един час с него вместо пленителните мигове насаме с Катрин. Жан Валжан крачеше, хванал я за ръка, и й говореше ласкаво.
Козет се оказа много жизнерадостно дете.
Старицата оправяше стаята, готвеше и пазаруваше.
Живееха скромно, като твърде притеснени материално хора, макар че задоволяваха насъщните си нужди. Жан Валжан не беше променил наредбата от първия ден. Само беше заменил с плътна врата стъклената врата, която водеше към помещението на Козет.
Той все още носеше жълтия редингот, черния панталон и старата си шапка. По улицата го вземаха за бедняк. Случваше се някоя бабичка да му даде милостиня. Жан Валжан не отказваше петачето и се покланяше дълбоко. Случваше се също обаче той да срещне някой просещ окаяник. Тогава се оглеждаше да не би някой да го види, приближаваше се бързешком до клетника, пъхваше в ръката му някаква монета, повечето пъти сребърна, и тутакси се отдалечаваше. Това негово поведение влечеше известни неудобства: той се прочу в квартала като „милосърдния просяк“.
Старата главна наемателка, озлобена твар, чието основно занимание бе завистливото дебнене на ближния, наблюдаваше грижливо Жан Валжан, без той да подозира. Тя недочуваше малко, но за сметка на това езикът й работеше за двама. Само два зъба се крепяха в устата й — единият на горната, другият на долната челюст, и постоянно се удряха един в друг. Бабичката беше разпитала Козет, но понеже детето нищо не знаеше, не можа нищо да й каже освен едно: че е дошло от Монфермей. Една сутрин любопитната сплетница забеляза, че Жан Валжан влиза в едно от необитаемите помещения на плевника. Изражението му се стори необикновено на старата клюкарка. Тя го проследи с котешки стъпки и през цепнатината на вратата успя да види какво прави, без той да я забележи. Навярно от предпазливост Жан Валжан се беше обърнал гърбом към вратата. Старицата видя, че той бръкна в джоба си, извади кутийка, ножица и конец, разши хастара на полата на редингота си измъкна оттам къс жълтеникава хартия, която разгърна. Бабата различи удивена една банкнота от хиляда франка — втората или третата, която попадаше под очите й, откакто беше дошла на този свят. Тя побягна силно уплашена.
Малко по-късно Жан Валжан отиде при нея и я помоли да развали банкнотата, като й обясни, че това било рентата му за шест месеца, която получил предната вечер.
„Откъде? — помисли си старицата. — Та той излезе чак в шест часа вечерта, а касата на банката едва ли е отворена по този час.“ Тя отиде да развали парите и сподели догадките си. Тази злополучна хилядафранкова банкнота, умножена неколкократно от коментариите, даде повод за не едно предположение сред смаяните клюкарки на улица Вин-Сен-Марсел.
През един от следните дни се случи Жан Валжан да реже с трион дърва в коридора по риза. Старицата чистеше стаята. Тя беше сама, понеже Козет гледаше как татко й реже дърва. Бабата видя закачения на един пирон редингот и го разгледа внимателно. Хастарът беше зашит отново. Тя опипа старателно полата на дрехата и й се стори, че вътре шумолят сгънати хартии. Навярно други банкноти от хиляда франка!
Тя забеляза също, че в джобовете имаше какви ли не неща: не само иглите, ножицата и конците, които беше видяла, но и един голям портфейл, един нож и — съмнителна подробност — няколко разноцветни перуки. Всеки джоб на този редингот представляваше като че ли склад за подръчни средства в случай на непредвидена опасност.
Обитателите на плевника дочакаха така края на зимата.
V
Една петфранкова монета се търкулва по земята
Жан Валжан беше свикнал да дава милостиня на един просяк, който седеше приклекнал върху плочата на изоставения обществен кладенец близо до църквата „Сен-Медар“. Той почти никога не минаваше край него, без да му даде някое петаче. Понякога дори го заговорваше. Завистниците на просяка казваха, че бил от полицията. Седемдесет и пет годишен, бивш клисар, той вечно мърмореше под носа си всевъзможни молитви.
Една вечер, когато Жан Валжан минаваше оттам без Козет, той забеляза просяка на обичайното му място под запаления преди малко уличен фенер. Мъжът както обикновено се беше изгърбил и фъфлеше молитви. Жан Валжан се приближи до него и пусна в ръката му обичайната милостиня. Просякът вдигна внезапно глава, втренчи поглед в Жан Валжан и тутакси сведе очи. Това стана светкавично бързо. Жан Валжан изтръпна. Стори му се, че зърна под светлината на фенера не безстрастното, набожно лице на стария клисар, а една страшна, добре позната физиономия. Като че внезапно бе застанал в мрака лице с лице с кръвожаден тигър. Той отстъпи ужасен и изтръпнал, без да посмее нито да си поеме дъх, нито да заговори, нито да остане там, нито да избяга, загледан в просяка, който пак бе навел покритата си с дрипа глава и като че не забелязваше присъствието му. В този необикновен миг някакъв инстинкт, може би инстинктът за самосъхранение, задържа Жан Валжан и той не произнесе нито дума. Просякът изглеждаше както всеки друг път — същият ръст, същите дрипи.
„И таз добра! — помисли си Жан Валжан. — Полудявам ли? Навярно бълнувам! Не може да бъде!“ — но се прибра много смутен.
Дори сам пред себе си не искаше да признае, че му се бе сторило да зърва лицето на Жавер.
През нощта, докато премисляше случилото се, той съжали, че не беше задал някакъв въпрос на просяка, за да го принуди да вдигне втори път глава.
На другия ден, щом се смрачи, той отиде на същото място. Просякът пак стоеше там.
— Добър вечер, старче — каза решително Жан Валжан, подавайки му едно петаче.
Просякът вдигна глава и отговори с плачевен глас:
— Благодаря, добри ми господине.
Беше старият клисар и никой друг.
Жан Валжан се успокои напълно. Той се разсмя. „Как можах да видя в него Жавер! Да не би очите ми да не са в ред?“ И той забрави тази случка.
Няколко дни по-късно, трябва да беше осем часът вечерта, той стоеше в стаята си и караше Козет да срича на висок глас. Внезапно чу, че някой отвори и после пак затвори вратата на плевника. Това му се стори необяснимо. Само старицата живееше с него в къщата, а тя си лягаше, щом се стъмнеше, за да не хаби свещта. Жан Валжан направи знак на Козет да не вдига шум. Той чу стъпки по стълбата. Възможно беше да е старицата, ако й е станало лошо и е отишла до аптеката. Той се ослуша. Стъпките бяха тежки и отекваха като мъжки крачки. Но бабата носеше големи обувки, а освен това стъпките на старите жени страшно много приличат на мъжките стъпки. Все пак той духна свещта.
После изпрати Козет да си легне, като й пошепна тихичко:
— Легни си, без да вдигаш шум.
Докато я целуваше по челото, стъпките спряха. Жан Валжан се спотаи неподвижен и безмълвен, седнал с гръб към вратата, без да мърда от стола си, сдържайки дъха си в тъмнината. След доста време, понеже не се чуваше нищо, той се обърна безшумно и вдигна очи към вратата на стаята си. Дупката на ключалката беше осветена. Светлината образуваше зловеща звездичка на тъмния фон на вратата и стената. Явно някой беше застанал отвън със свещ в ръка и подслушваше.
Минаха още няколко минути. Светлината се отдалечи. Но Жан Валжан не долови никакъв шум от стъпки, а това показваше, че човекът, който беше подслушвал пред вратата му, беше събул обувките си.
Жан Валжан се просна, както си беше облечен, върху постелята и не можа да мигне цялата нощ.
Призори, тъкмо когато, капнал от умора, се унасяше в дрямка, той се събуди от изскърцването на някаква врата, която се отваряше в дъното на коридора. После долови същите мъжки стъпки, които бе чул предишната вечер по стълбата. Стъпките приближаваха. Той скочи от леглото и долепи око до дупката на ключалката, която беше доста голяма, надявайки се да види при минаването му лицето, което се беше вмъкнало предната нощ в плевника и беше подслушвало пред вратата му. Мина действително някакъв мъж, само че този път той не се спря пред вратата на Жан Валжан. Коридорът беше още много тъмен и лицето му не се различаваше, но когато мъжът стигна до стълбата, силуетът му се открои на снопа лъчи, проникващи отвън, и Жан Валжан го видя целия в гръб. Мъжът беше висок, облечен в дълъг редингот, с дебел бастун под мишница. Жан Валжан позна застрашителните плещи на Жавер!
Можеше да го види и от прозореца на стаята си, който гледаше към булеварда. Но трябваше да го отвори, а не посмя.
Явно беше, че мъжът е влязъл с ключ, като у дома си. Кой му го беше дал? Какво означаваше всичко това?
Когато старицата дойде да разтреби в седем часа сутринта, той я изгледа изпитателно, но не й зададе никакъв въпрос. Бабата се държеше както обикновено.
Докато метеше, тя подхвърли:
— Господинът може би е чул тази нощ някой да влиза в къщата?
За този булевард и за нейната възраст осем часът вечерта беше вече черна нощ.
— Ах, да, добре, че ме подсетихте — отговори той с най-естествен глас. — Кой беше?
— Нов наемател — отвърна бабата.
— И как се казва той?
— Не си спомням добре името му. Господин Дюмон или Домон. Нещо подобно.
— Какво работи този господин Дюмон?
Старицата го изгледа с малките си очи на невестулка и отвърна:
— Ами че рентиер като вас.
Тя не влагаше може би никакъв умисъл, но Жан Валжан си помисли, че бабичката каза това не току-така.
Когато тя си отиде, той зави на руло стотината франка, които държеше в шкафа, и ги пъхна в джоба си. Макар и да стори това съвсем предпазливо, за да не се чуе звънът на парите, една монета от сто су се изплъзна от ръцете му и се изтърколи шумно по плочите на пода.
По здрач той слезе и огледа внимателно булеварда на всички страни. Не видя никого. Булевардът изглеждаше съвсем безлюден. Вярно е, че някой можеше да се е скрил зад дърветата, засадени от двете му страни.
Жан Валжан се качи в стаята.
— Ела — каза той на Козет.
После я улови за ръка и двамата излязоха.