Виктор Юго
Клетниците (11)

II
Два завършени портрета

Досега читателят зърна в нашата книга двамата Тенардие само в профил. Дойде час да позаобиколим тази двойка и да я огледаме от всички страни.

Тенардие беше прехвърлил петдесетте, а госпожа Тенардие наближаваше четиридесет години, които за жената се равняват на петдесет. Така че мъжът и жената напълно си подхождаха по възраст.

Читателите може би са запомнили Тенардиерица още от първото й появяване — едра, руса, червендалеста, месеста, четвъртита, същинска грамада, но иначе чевръста. Както вече споменахме, тя спадаше към породата на исполинките-дивачки, които се кършат по панаирите, вързали тежки камъни на косите си. Въртеше цялото домакинство — оправяше леглата, стаите, переше, готвеше и беше всичко в този дом — и слънце, и буря, и дявол. Единствената й прислужница беше Козет. Мишле на служба при слон. При гласа на кръчмарката всичко трепереше — стъкла, мебели, хора. Широкото й луничаво лице приличаше на лъжица за отбиране на пяна. Растеше й брада. Съвършен образец на хамалин във фуста. Псуваше цветисто и се хвалеше, че може да счупи орех с юмрука си. Ако не бяха романите, които бе чела и под чието влияние от време на време човекоядката съвсем неуместно се лигавеше, никога никому и през ум не би минало, че тя е жена. Тенардиерица беше като че ли резултат от присаждането на мечтателна девица върху хищна търговка. Чуеха ли я как говори, казваха:

— Стражар.

Видеха ли я как пие, решаваха:

— Колар.

Забележеха ли как се отнася с Козет, заключаваха:

— Палач.

Когато спеше, един зъб стърчеше извън устата й.

Тенардие беше дребен, мършав, блед, хилав, кокаляв, с остри черти и плешива глава; болнав на вид, но всъщност с цветущо здраве. Измамничеството му започваше с външността му. Той се усмихваше обикновено за всеки случай, държеше се вежливо почти с всички, дори с просяка, когато отказваше да му даде поне един грош. Гледаше като невестулка и приличаше на литератор. Много напомняше портретите, на абат Дьолил. Обичаше да позира, като пиеше заедно с коларите. Никой досега не беше успял да напие него самия. Пушеше с голяма лула. Носеше памучна дреха, а под нея — изтъркан черен сюртук. Много обичаше да минава за вещ литератор и материалист. Често, за да придаде тежест на думите си, произнасяше имената на Волтер, Ренал, Парни, дори на свети Августин, колкото и странно да ви се струва. Твърдеше, че си имал „система“. Плюс другото беше мошеник и половина. Философ-филоджоб. Съществува и такава пасмина. Читателят си спомня, че той се представяше за бивш воин. Разказваше, разкрасявайки случката при Ватерло, че като сержант от шести или девети кавалерийски полк, сам срещу цял ескадрон хусари на смъртта, прикрил със собственото си тяло и спасил под картеча някакъв „опасно ранен генерал“. Затова бе окачил над вратата си ярката фирма и затова местните жители наричаха заведението му „кръчмата на сержанта от Ватерло“.

Беше либерал, класик и бонапартист. Участвувал бе в подписката на генерал Лалман в полза на бонапартистите, емигрирали в Америка. В селцето се говореше, че бил учил в семинария.

А ние мислим, че не е трябвало да учи, за да стане кръчмар. Този негодник с разнородни способности беше според случая фламандец от Лил във Фландрия, французин — в Париж, белгиец — в Брюксел и се чувствуваше като у дома си и от двете страни на границата. Известна ни е смелостта му при Ватерло. Както виждате, той я поразкрасяваше малко. Приливите и отливите, криволиченията, приключенията бяха присъщи на съществуването му. Забъркана съвест, безреден живот. Не ще и съмнение, че през бурните събития на 18 юни 1815 година Тенардие бе един от лавкаджиите-мародери, за които вече говорихме, които се вряха навсякъде, продаваха на едни, обираха други, придвижваха се с целите си семейства — мъж, жена, деца — в някаква таратайка след напредващите войски, като се присламчваха инстинктивно към армията-победителка. След войната, припечелил известен „капиталец“, за да си послужим с неговите думи, той се беше заселил в Монфермей и беше отворил ханчето си.

Този капиталец, състоящ се от чужди кесии, часовници, златни пръстени и сребърни кръстове, прибрани в сезона на жътвата от засетите с мъртъвци бразди, не беше бог знае колко значителен, за да обезпечи за дълго лавкаджията, превърнал се в кръчмар.

Тенардие имаше резки движения, които, съчетани с псувните, напомняха казарма, а съчетани с набожното кръстене — семинария. Беше сладкодумен. Нямаше нищо против да го смятат за начетен. Но учителят беше забелязал, че „изяжда“ думите. Съставяше майсторски сметката на клиентите си, но набитото око откриваше понякога правописни грешки в нея. Тенардие беше мнителен, алчен, мързелив и хитър. Не беше безразличен към слугините, затова жена му се беше отказала от тях. Исполинката ревнуваше. Струваше й се, че нейният хилав жълтурко е желан от всички жени.

Този ловък и сдържан човек беше същевременно престъпник — от умерените. Най-вредната порода. Защото прикриваше престъпните си наклонности зад порядъчно голямо лицемерие.

Не може да се каже, че Тенардие беше по-малко избухлив от жена си. Той обаче избухваше много рядко и в подобни мигове, понеже бе озлобен към целия човешки род, понеже в него гореше нестихваща пещ от ненавист, понеже спадаше към хората, готови вечно да си отмъщават и да обвиняват всичко живо за неприятностите, които са ги сполетели, готови винаги да стоварят върху първия срещнат — смятайки недоволството си напълно оправдано — цялото бреме от разочарования, несполуки и бедствия на собствения си живот, злобата се надигаше като квас в душата му, кипеше в устата и в погледа му и той ставаше страшен. Тежко и горко на човека, който би се изпречил пред разярения му взор.

Независимо от всичките си други качества Тенардие умееше според конкретния случай да бъде внимателен и проницателен, мълчалив или приказлив, но във всички случаи се отличаваше с голяма съобразителност. Присвиваше очи като моряците, свикнали да примижават, когато гледат през далекоглед. Тенардие беше роден за държавник.

Влезеше ли някой за пръв път в дома им и видеше ли Тенардиерица, прибързано заключаваше:

— В този дом кокошка пее.

Но се лъжеше. Тя не беше дори стопанка в този дом. И господар, и стопанка беше той. Той замисляше, тя изпълняваше. Той ръководеше всичко, упражнявайки някакво невидимо и постоянно магнетично въздействие върху нея. Достатъчна бе една дума, понякога дори един знак. Мастодонтът се покоряваше. Без сама да съзнава, Тенардиерица считаше Тенардие за особено, по-висше същество. Тя притежаваше добродетели, свойствени на природата й: никога, дори да не беше съгласна по някоя подробност с „господин Тенардие“ — напълно недопустимо впрочем предположение! — тя не би упрекнала публично мъжа си по какъвто и да било повод. Никога не би допуснала „пред чужди хора“ грешката, която правят толкова често други жени и която на парламентарен език се нарича „подриване авторитета на властта“. Макар че единственият резултат от тяхното добро разбирателство беше извършването на някаква лоша постъпка, Тенардиерица се прекланяше едва ли не благоговейно пред мъжа си. Тази планина от плът и крясъци се раздвижваше мигом, стига само хилавият деспот да мръднеше малкото си пръстче. Това беше още едно доказателство — макар уродливо и гротескно — на великата общовалидна истина: преклонението на материята пред духа. Защото някои грозни прояви имат право на съществуване дори в недрата на вечната красота. Тенардие представляваше загадка и именно на това се дължеше неограниченото му господство над тази жена. В някои мигове той й се струваше възвишен като запалена свещ, в други — усещаше само хищните му нокти.

Жената беше изрод, който обичаше само децата си и се боеше само от мъжа си. Беше майка, защото спадаше към млекопитаещите. Майчинството й впрочем се ограничаваше само до дъщерите й и както ще видим по-нататък, не се разпростираше върху синовете й. Колкото до мъжа, той имаше една-едничка мисъл в главата си — да забогатее.

Това обаче изобщо не му се удаде. Липсваше достоен театър за неговата изключителна дарба. Тенардие се разоряваше в Монфермей, ако въобще човек може да се разори, когато не притежава нищо. В Швейцария или в Пиренеите този голтак би станал милионер. Но ханджията е длъжен да пасе там, където го е вързала съдбата.

От само себе си се разбира, че думата „ханджия“ е употребена тук в тесен смисъл и не обхваща цялото съсловие.

През същата 1823 година Тенардие беше задлъжнял с около хиляда и петстотин франка, чийто платеж беше неотложен, и той беше угрижен.

Колкото и неизменно несправедлива да се показваше съдбата спрямо него, Тенардие беше от хората, които разбират отлично в най-дълбокия и най-модерен смисъл на думата това, което представлява добродетел у варварските народи и обект за търговия у цивилизованите: гостоприемството. Освен това той беше незаменим бракониер и се славеше с точната си стрелба. Най-опасен беше, когато се засмееше сдържано и хладно.

Ханджийските му теории избликваха сегиз-тогиз като светкавици. Главата му беше пълна с професионални афоризми, които се мъчеше да втълпи на жена си.

— Дълг на ханджията е — просвещаваше я той един ден с тих, възбуден глас — да продава на първия срещнат храна, покой, светлина, огън, мръсни чаршафи, прислужница, бълхи и усмивки. Да спира минувачите, да изпразва леките кесии и да облекчава порядъчно тежките, да предлага вежливо подслон на пътуващи семейства, като одере мъжа, оскубе жената и смъкне нещо и от детето, да вписва в сметката и отворения прозорец, и затворения прозорец, и мястото край камината, и креслото, и стола, и табуретката, и малкото столче, и пухената завивка, и дюшека, и стиската слама. Да съумее да изчисли колко се изхабява огледалото, когато клиентът се оглежда в него, и да определи съответната такса, изобщо да прави, да струва, но да застави пътника да плати за всичко, дори и за мухите, които ще налапа кучето му!

Двамата заедно, мъжът и жената, представляваха страшен и грозен впряг: коварство и бяс, свързани за цял живот.

Докато мъжът обмисляше и кроеше планове, Тенардиерица пет пари не даваше за отсъствуващите кредитори, нехаеше нито за миналото, нито за бъдещето и се радваше на живота, отдадена изцяло на настоящата минута.

Такива бяха тези две същества. А между тях — Козет, обект на двойния им гнет, едновременно притисната от воденичен камък и разкъсвана с клещи. Мъжът и жената я тормозеха всеки посвоему. Козет търпеше жестоки побоища — по вина на жената, ходеше боса зиме — по вина на мъжа.

Тя се качваше и слизаше по стълбата, миеше, четкаше, търкаше, метеше, тичаше, пребиваше се от умора, задъхваше се, пренасяше тежести и макар че беше съвсем хилава, вършеше най-черната работа. Нито капка жалост отникъде. Свирепа господарка, зъл господар. Ханчето на Тенардие беше паяжина, омотала треперещата Козет. Нейното зловещо слугуване даваше идеална представа за потисничество. Тя напомняше муха в служба на паяци.

Бедното дете понасяше безропотно всичко.

Какво ли става в тия душички, доскоро приютени в Божието лоно, когато попаднат сред хората, още съвсем крехки и беззащитни, в зората на съществуването си?

III
Вино за хората, вода за конете

Пристигнаха още четирима пътници.

Козет беше потънала в тъжни мисли. Макар че нямаше още осем години, тя беше страдала толкова много, че когато се замислеше, изглеждаше мрачна като бабичка.

Клепачът й беше почернял от юмрука на Тенардиерица, която измърморваше сегиз-тогиз по този повод:

— Ух, че е противна с това синьо на окото!

А Козет си мислеше, че е вече нощ, тъмна нощ, наложило се беше да напълнят непредвидените кани и шишета в стаите на новодошлите пътници и водата в казанчето се беше свършила.

Едно само я успокояваше донякъде: у Тенардие никой не консумираше много вода. Не че нямаше жадни хора, но тяхната жажда посягаше по-охотно към половницата, отколкото към стомната. Ако някой поискаше чаша вода сред всичките тия чаши вино, посетителите щяха да го сметнат за дивак. И все пак в един миг детето изтръпна: Тенардиерица повдигна капака на тенджерата, която вреше върху печката, взе една чаша и се приближи чевръсто към казанчето. Завъртя кранчето. Детето вдигна глава и проследи движенията й. От кранчето се процеди тънка струя вода и чашата се напълни до половина.

— Я гледай! — измърмори Тенардиерица. — Водата се е свършила! — После замълча и детето затаи дъх. — Е, и толкова ще стигне! — добави стопанката, разглеждайки пълната до половина чаша.

Козет се залови пак за чорапа, но повече от четвърт час свитото й на топка сърце подскачаше в гърдите й.

Тя броеше минутите; какво не би дала да се съмне по-скоро.

От време на време някой от насядалите край масите мъже поглеждаше навън и възкликваше:

— Тъмно е като в рог!

Друг допълваше:

— Само котка би могла да се оправи по улицата без фенер по тоя час!

При тези думи Козет потреперваше от страх.

Внезапно в кръчмата влезе един от пътуващите търговци и каза сърдито:

— Не сте напоили коня ми!

— Не може да бъде! Напоен е — отговори Тенардиерица.

— Аз пък ви казвам, че не е, стопанке.

Козет се измъкна изпод масата.

— Разбира се, господине! Конят ви е напоен. Той пи от кофата и я изпи цялата, аз сама му я занесох и даже му говорих, докато пиеше.

Това не беше вярно. Козет лъжеше.

— Я го виж пък това дребосъче! Устата му още на мляко мирише, а лъже като дърто! — провикна се търговецът. — Аз пък ти повтарям, малка обеснице, че не е пил. Той пръхти по особен начин, когато е жаден, нали си го познавам.

Козет настоя и добави едва чуто, с прегракнал от уплаха глас:

— Дори много хубаво се напи.

— Хайде, хайде, без много дрънкане! — извика гневно търговецът. — Дайте вода на коня ми и толкоз!

Козет се пъхна обратно под масата.

— Няма що, човекът си е прав — съгласи се Тенардиерица. — Щом конят не е напоен, трябва да се напои.

После се огледа наоколо.

— Ами къде се дяна оная гадина?

Тя се наведе и зърна Козет, сгушена чак под другия край на масата, почти под краката на клиентите.

— Излизай веднага оттам! — викна Тенардиерица.

Козет изпълзя от убежището си. Тенардиерица заповяда:

— Госпожица куча щерко, веднага да напоиш коня!

— Само че няма вода, госпожо — промълви със слаб глас детето.

Тенардиерица разтвори широко пътната врата.

— Какво още чакаш, иди да налееш!

Козет наведе глава и отиде да вземе празното ведро от ъгъла до огнището.

Ведрото беше по-голямо от нея и тя преспокойно би могла да се побере седнала в него.

Междувременно Тенардиерица се върна при огнището и опита с дървената лъжица яденето в тенджерата, мърморейки сърдито:

— На извора нали има! Виж каква хитруша се извъди! Я по-добре да пасирам през цедката лука.

След това тя бръкна в едно чекмедже, където имаше пипер, дребни пари и няколко главички чесън, и добави:

— На ти, госпожица жабо, да вземеш на връщане хляб от фурната. Ето ти петнадесет су.

Отстрани на престилчицата на Козет имаше джобче. Тя пое безмълвно монетата и я мушна в джоба си.

После застана неподвижно с ведрото в ръка пред отворената врата, като че ли чакаше някой да й се припече на помощ.

— Върви, какво чакаш! — кресна Тенардиерица.

Козет излезе. Вратата се захлопна подире й.

IV
Една кукла се появява на сцената

Сергиите, построени на открито, почваха от църквата и се проточваха, както си спомняте, чак до ханчето на Тенардие. Понеже жителите скоро щяха да минат край тях, отивайки на среднощната служба в черквата, всички сергии бяха осветени със запалени лоени свещи, горящи в хартиени фунии — „чудна гледка“ според учителя, който в този миг седеше пред една маса у Тенардие. Но за сметка на това по небето нямаше ни една звезда.

В последната барачка, издигната точно срещу вратата на кръчмата, продаваха играчки; тя цялата искреше от станиол, стъкларии и евтини блестящи дрънкулки. Съвсем отпред, на видно място, търговецът беше изложил на фона на бели салфетки голяма кукла, висока почти две стъпки, с прозрачна розова рокля и златна диадема от класове на главата, с истинска коса и очи от емайл. От сутринта до вечерта минувачите под десет години се бяха прехласвали пред това чудо, без в цял Монфермей да се намери достатъчно богата или достатъчно щедра майка, която да купи куклата за детето си. Епонин и Азелма й се бяха любували с часове и Козет дори се беше осмелила да я погледне, крадешком, разбира се.

Колкото печална и посърнала да беше, когато излезе с ведрото в ръка, Козет не можа да не вдигне очи към дивната кукла, към „дамата“, както тя я наричаше вътре в себе си. Горкото дете застина от възхищение. То не беше виждало още куклата отблизо. Барачката му се стори дворец, а куклата не кукла, а видение. Радостта, великолепието, богатството и щастието блестяха в приказно сияние пред клетото създание, затънало така безизходно в ледена, черна нищета. Със скръбна и чистосърдечна детска прозорливост Козет измерваше пропастта, която я делеше от куклата. Тя си казваше, че само царица или най-малкото принцеса би могла да притежава подобно „съкровище“. Любуваше се на хубавата розова рокля, на чудните гладки коси и си мислеше: „Колко ли е щастлива тази кукла!“ Не можеше да откъсне очи от приказната барачка. Колкото повече гледаше, толкова повече се прехласваше. Струваше й се, че вижда рая. Зад голямата кукла бяха наредени и други кукли, които й изглеждаха като феи и добри духове. А търговецът, който сновеше из барачката, й приличаше малко нещо на добрия Господ.

Погълната от възхищението си, тя беше забравила всичко, дори и поръчката, която трябваше Да изпълни. Грубият глас на Тенардиерица внезапно я върна към действителността.

— Как! Още ли се помайваш тука, заплесийо! Почакай само! Сега ще те науча! Какво търсиш там! Изчадие проклето!

Тенардиерица беше погледнала случайно навън и беше съгледала прехласнатата Козет.

Детето повлече ведрото и забърза с все сила към извора.

V
Съвсем сама

Понеже ханчето на Тенардие се намираше в тази част на селото, в която е черквата, Козет трябваше да налее вода от извора в гората откъм Шел.

Тя не погледна вече към нито една сергия. Докато вървеше по улица Хлебарска и по улиците край черквата, свещите в барачките осветяваха пътя, но скоро и последната светлинка на последната сергия се затули. Бедното дете се озова в мрака. То потъна в него. Но понеже го беше страх, клатеше, вървейки, колкото може по-силно дръжката на ведрото. Това дрънчене му беше дружина.

С всяка негова крачка мракът се сгъстяваше. По улиците не се мяркаше жива душа. Козет срещна само една жена, която се извърна след нея и се спря неподвижно, процеждайки полугласно:

— Къде ли отива това дете? Дали не е вампирче? — После тя се взря и разпозна Козет. — Я гледай, нашата Чучулига била!

Козет пресече лабиринта от криви и безлюдни улички в края на селото откъм Шел. Докато от двете страни на пътя имаше къщи или поне стени, тя вървеше безстрашно. От време на време през цепнатината на някой капак се прокрадваше отблясък от свещ, тази макар и слаба светлинка означаваше живот, там имаше хора и тяхното присъствие я окуражаваше. Но колкото повече се отдалечаваше, тя като че ли машинално забавяше стъпките си. Когато отмина ъгъла на последната къща, Козет се спря. Преди малко, след като последната барачка остана зад нея, й се бе сторило мъчно да продължи пътя си; сега, когато последната къща остана зад нея, това й се стори невъзможно. Тя сложи ведрото на земята, пъхна ръка в косите си и почна бавно да чеше главичката си — движение, присъщо на уплашените и колебаещи се деца. Беше излязла вече от Монфермей и се намираше на полето. Пред нея се разстилаше черна безлюдна шир. Тя се вгледа отчаяно в мрака, където нямаше жив човек, но гъмжеше от диви зверове, а може би и от зли духове. Втренчи очи и дочу стъпки на зверове по тревата, съзря ясно духове, които се движеха сред дърветата. Сграбчи ведрото, страхът й вдъхна смелост.

„Какво пък! — помисли тя. — Ще й кажа, че няма вода!“

И решително закрачи назад към селото.

Но ненаправила и сто крачки, пак се спря и почна да чеше главицата си. Сега пък й се привидя Тенардиерица. Омразната Тенардиерица с уста на хиена и с гневно пламнали очи. Козет се озърна жално напред и назад. Какво да прави? Какво ще стане с нея? Накъде да върви? Пред нея — призракът на Тенардиерица, зад нея — всички сенки на нощта и на гората. Тя отстъпи пред призрака на Тенардиерица. Спусна се отново към извора. Излезе тичешком от селото, влезе пак тичешком в гората, без да гледа нищо и без да се вслушва в нищо. Спря да тича чак когато не можеше вече да си поеме дъх от умора, но пак продължи да крачи. Вървеше направо, загубила ума и дума.

Докато тичаше, едва сдържаше хълцанията си.

Нощният шепот я обгръщаше от всички страни. Тя не мислеше за нищо, не виждаше нищо. Необятната нощ се възправи пред това крехко създание. От едната страна — насъбран целият мрак, от другата — мъничка прашинка.

От началото на гората до извора имаше най-много седем или осем минути път. Козет го знаеше, понеже го беше изминавала често денем. Изненадващо беше, че не се загуби. Някакъв вътрешен усет я водеше несъзнателно към извора. Тя не поглеждаше нито наляво, нито надясно, за да не би да види нещо сред клоните или храстите. Така стигна до извора.

Той представляваше тясно коритце, издълбано от самата вода в глинестата почва, дълбоко около две стъпки, с няколко големи камъка на дъното и заобиколено от мъхове и сочни треви — така наречените „якички на Анри IV“. Една вадичка изтичаше с тихо ромолене от него.

Козет дори не си пое дъх. Беше съвсем тъмно, но тя бе свикнала да идва на този извор. Потърси с лявата си ръка в тъмнината младото дъбче, на което обикновено се опираше, напипа клона, увисна на него, наведе се и загреба вода с ведрото. Беше толкова възбудена, че силите й се утроиха. Както се бе навела, не усети, че монетата се изтърколи от джоба й и падна в извора. Козет не я забеляза, нито чу звъна при падането й. Изтегли почти пълното ведро и го постави на тревата.

Едва тогава се почувствува съвсем отмаляла. Искаше й се да тръгне веднага обратно, но напрежението, докато напълни ведрото, беше толкова голямо, че сега й беше невъзможно да направи нито крачка. Видя се принудена да седне. Отпусна се на тревата и приклекна неподвижно.

Затвори очи, но тутакси ги отвори отново, без сама да знае защо; просто не можеше да не ги отвори. Разклатената вода във ведрото до нея образуваше кръгове, които се гърчеха като бели огнени змии.

Небето над главата й тъмнееше, покрито с тежки черни облаци, подобни на димни завеси. Неясната трагична маска на нощта се навеждаше над сиротното дете.

Юпитер залязваше в небесните дълбини.

Детето се взираше тревожно в тази голяма звезда, която не познаваше и която го плашеше. И наистина планетата в този момент беше слязла близо до хоризонта и пресичаше гъст пласт от мъгли, който й придаваше страшно червено сияние. Зловещо обагрената мъгла увеличаваше размерите на небесното светило. На небето сякаш се бе раззинала пламтяща рана.

Леден вятър духаше откъм равнината. Гората се чернееше. Нито трепет на листи, нито прозрачната ведрина на летните нощи. Страшно стърчаха голи клони. Хилави, уродливи храсталаци шумоляха по поляните. Високите стръкове трева се огъваха под вечерника като змиорки. Тръните се гърчеха и протягаха дългите си ръце със страшни нокти, готови да се впият в жертвата си. Няколко сухи папрати, подгонени от вятъра, профучаха край детето, като че бягаха преследвани от някого. От всички страни мрачна пустош.

Тъмнината причинява шемет. Човек се нуждае от светлина. Потъне ли в опакото на деня, сърцето му се свива. Когато тъмнее пред очите, и съзнанието се замъглява. Дори и най-твърдият се поддава на безпокойство по време на затъмнение, нощ, невзрачна мъгла. Никой не може да прекоси нощем гора без трепет. Дървета и сенки — две еднакво опасни убежища на сгъстен мрак. В неясната далечина оживява някаква призрачна действителност. Непонятното се очертава със злокобна яснота на няколко крачки пред вас. В простора или в собственото ви въображение витае нещо смътно и неуловимо като сънищата на заспалите цветя. На хоризонта се възправят страшни силуети. Усещате диханието на необятната тъмна шир. Страх ви е, а сте изкушен да погледнете зад себе си. Чувствувате се беззащитен срещу раззиналите пещери на нощта, срещу призрачните предмети, срещу безмълвните профили, които се разсейват, щом ги доближите, срещу настръхналите тъмни храсти, срещу разгневените купчини дървета, срещу мъртвешки бледите локви, отразяващи злокобно нощната печал, срещу необятното, гробно мълчание, срещу непознатите същества, които биха могли да възникнат, срещу загадъчно поклащащите се клони, срещу навяващите трепет стволове, срещу високите шепнещи треви. Няма толкова неустрашим дух, който да не трепне и да не се поддаде на пристъп на тревога. Обхваща ви неприятното усещане, че душата ви се слива с тъмата. Това проникване на мрака в душата е неизразимо страшно особено за едно дете.

Горите са мрачна загадка. Детската душа пърха в предсмъртен трепет под техния чудовищен свод.

Без да съзнава ясно усещанията си, Козет чувствуваше, че необятният мрак на природата я обгръща плътно от всички страни. Тя изпитваше не само ужас, но нещо много по-мъчително от ужас. Трепереше като лист. Липсват ни думи да предадем страха, който вледеняваше сърцето й. Очите й гледаха диво. Струваше й се, че и на другия ден отново ще дойде в същия час, привлечена против волята си от това зловещо място.

Тогава инстинктивно, за да се освободи от това странно състояние, което не проумяваше, но което я довеждаше до полуда, тя започна да брои на глас: „Едно, две, три, четири“ — до десет, а когато стигна до десет, почна пак отначало. Усети ръцете си вкочанени от студ, защото ги беше намокрила в извора, докато черпеше вода. Стана. Отново я обзе страх, напълно естествен и непреодолим страх. Завладя я една-единствена мисъл — да избяга оттук. Да побегне с все сили през гората и полето, докато стигне до къщите, до прозорците, до запалените лоени свещи. Погледът й попадна върху ведрото в краката й. Тенардиерица й вдъхваше такъв ужас, че не посмя да побегне без пълното ведро. Тя хвана с две ръце дръжката. С голяма мъка го повдигна.

Извървя така дванадесетина крачки, но ведрото беше пълно, тежеше много, беше принудена отново да го остави на земята. Отдъхна си за миг, после пак улови дръжката и тръгна напред; този път повървя по-дълго. Но отново трябваше да спре. След няколкоминутна почивка пое наново. Вървеше наведена напред, оборила глава като старица. Напрегнатите й слаби ръце изтръпнаха от тежестта на ведрото. Измокрените й пръстчета замръзнаха и се схванаха от ледената дръжка. Сегиз-тогиз се спираше неволно и при всяко спиране студената вода се плискаше и заливаше босите й крачета. И това ставаше вдън гората, посред нощта, зиме, далеч от човешки очи. Момиченцето беше само на осем години. Бог единствен наблюдаваше тази скръбна картина.

А може би и майката, уви!

Защото има неща, които карат дори мъртвите да прогледнат в гроба.

Козет дишаше с болезнено хриптене, ридания задавяха гърлото й, но тя не смееше да плаче, толкова се страхуваше от Тенардиерица дори когато беше далеч от нея. Свикнала беше с мисълта, че господарката й е винаги на една крачка от нея.

Но тя не можеше да измине голямо разстояние по този начин и вървеше съвсем бавно. Напразно се мъчеше да съкрати почивките, да измине колкото се може повече път. Мислеше си тревожно, че ще й трябва цял час, за да стигне до Монфермей, и че господарката й ще я бие. Тази тревога се примесваше към ужаса й, че е сама в гората нощем. Беше смазана от умора, а още не беше излязла от гората. Когато стигна до стария кестен, който познаваше, тя направи една последна почивка, по-продължителна от другите, за да си отдъхне по-добре, после събра силите си, вдигна ведрото и закрачи смело. Но клетото сираче не можа да задържи един вопъл:

— О, боже мой! Боже мой!

В този миг почувствува внезапно, че ведрото олекна. Нечия ръка, която й се стори огромна, беше хванала дръжката и го бе поела решително. Козет вдигна глава. Висока, изправена фигура крачеше редом с нея в мрака. Някакъв мъж я беше настигнал, без тя да го усети. Той беше хванал безмълвно дръжката на ведрото.

Има някакъв вътрешен усет, който ни предупреждава при всички случайни срещи в живота ни. Детето не се уплаши.

VI
Булатрюел като че ли действително се оказа прозорлив

Следобед през същия коледен ден на 1823 година един мъж дълго се разхожда из най-безлюдната част на булевард Опитал в Париж. Той като че ли търсеше жилище и се спираше предимно на най-скромните къщи в порутените покрайнини на предградието Сен-Марсо.

По-нататък ще видим, че човекът действително беше наел стая в този затънтен квартал.

Не само с дрехите си, но и с цялата си външност мъжът въплъщаваше типа, който бихме могли да наречем приличен просяк — съчетание на крайна мизерия с извънредно голяма чистоплътност. Доста рядка комбинация. Затова крайно бедните и много достойни хора вдъхват двойно уважение на чувствителните сърца. Имаше стара, изтъркана, но грижливо изчеткана шапка, протрит до вътъка редингот от грубо тъмножълто сукно — този цвят не изглеждаше странен по онова време, — старомодна затворена жилетка с джобове, черни, посивели на коленете панталони, черни вълнени чорапи и груби обувки с медни закопчалки. Изглеждаше като завърнал се от емиграция бивш възпитател в благороднически дом. Ако съдехте по съвсем белите му коси, набръчканото чело, бледите устни и унилото и уморено от живота изражение на лицето му, бихте му дали повече от шестдесет години. Ако обаче съдехте по твърдата, макар и бавна походка, по необикновената енергия, която прозираше във всяко негово движение, бихте му дали най-много петдесет. Бръчките по челото му придаваха известно благородство и биха предразположили всеки, който би го погледнал внимателно. Той присвиваше устни по особен начин, който можеше да се изтълкува като строгост, а всъщност изразяваше смирение. Дълбоко в погледа му се четеше мрачно спокойствие. Под лявата си мишница носеше малък пакет, завързан в кърпа. В дясната си ръка държеше тояга, отсечена от някой жив плет. Тоягата беше окастрена доста грижливо и имаше съвсем приличен вид. Чеповете бяха използувани сполучливо, а отгоре бе закрепена восъчна топка, имитираща корал. Обикновена върлина, която приличаше на тръстиков бастун.

По булевард Опитал особено зиме се мяркат малко минувачи. Мъжът не само че не ги търсеше, но дори ги избягваше, без обаче да подчертава това.

В тази епоха крал Людовик XVIII ходеше почти всеки ден в Шоази-льо-Роа. Това беше една от любимите му разходки. Към два часа неизменно виждаха каляската и свитата му, които препускаха по булевард Опитал.

Кралската разходка служеше за часовник на сиромахкините от квартала, които казваха:

— Два часът е. Кралят се връща от Тюйлери.

Едни изтичваха напред, други се дръпваха, за да направят път — когато минава крал, винаги настъпва суматоха. Независимо от това появяването и изчезването на Людовик XVIII винаги правеше силно впечатление по улиците на Париж. То беше мигновено, но величествено. Немощният крал имаше слабост към бясното препускане. Понеже не можеше да ходи, искаше поне да се вози вихрено. Този владетел със схванати нозе драговолно би впрегнал мълнията. Той профучаваше строг и невъзмутим сред извадените саби на свитата си. Тежката му позлатена карета с големи стръкове лилии, нарисувани от двете страни, преминаваше със силно трополене. Хората едва успяваха да я зърнат. В дъното, в десния й ъгъл, върху тапицираните с бял сатен възглавници, се мярваше широко, самоуверено и румено лице, прясно напудрено чело, надменен, суров и хитър поглед, интелигентна усмивка, два огромни еполета със златни ресни върху цивилен сюртук, орденът на „Златното руно“, кръстът на „Людовик Свети“, кръстът на „Почетния легион“, сребърната плочка на ордена „Свети дух“, огромен търбух и широка гълъбовосиня лента — кралят. Извън чертата на града той държеше шапката си с бели пера върху омотаните си във високи английски гетри колене. Влезеше ли обаче в града, слагаше шапката на главата си, понеже рядко отговаряше на приветствията. Гледаше студено народа, който му отвръщаше със същата студенина. Когато за първи път се появи в квартала Сен-Марсо, целият му успех се сведе до следната забележка на един местен жител, изказана пред негов другар:

— Тоя дебелак представлява правителството.

Неизменното преминаване на краля в един и същи час беше впрочем ежедневно явление по булевард Опитал.

Нашият познайник с жълтия редингот явно не беше от този квартал, може би не беше и от Париж, защото нямаше представа за тази подробност. Когато в два часа кралската карета, обкръжена от ескадрон гвардейци със сребърни галони, излезе на булеварда, като подмина Салпетриер, той се изненада и като че ли дори се уплаши. Макар че в страничната алея нямаше никой друг освен него, той бързо се отдръпна зад каменната ограда на една къща, но херцог д’Авре успя да го забележи. В качеството си на началник на дежурните гвардейци през този ден херцогът беше седнал в кралската карета точно срещу краля. Той каза на негово величество.

— Някакъв съмнителен тип.

Тайните полицаи, пръснати по пътя на краля, също го забелязаха и един от тях получи заповед да го проследи. Но мъжът потъна в пустите улички на предградието и понеже вече се смрачаваше, полицаят загуби следите му, както това личи от рапорта, отправен същата вечер до господин граф Англес, министър на вътрешните работи и полицейски префект.

След като успя да заблуди полицейския агент, мъжът с жълтия редингот удвои крачките си, като не преставаше да се озърта назад, за да се увери, че не го следят. В четири и четвърт, когато вече, кажи-речи, беше мръкнало, той мина пред театъра до Порт Сен-Мартен, където тази вечер играеха пиесата „Двамата каторжници“. Афишът, осветен от фенерите, пред театъра, му направи, изглежда, силно впечатление, защото, макар че бързаше, той се спря, за да го прочете. Миг след това хлътна в сляпата уличка Планшет и влезе в хана „Калаено блюдо“, където продаваха билети за пощенската кола за Лани. Колата тръгваше в четири и половина. Конете бяха впрегнати и пътниците, извикани от кочияша, се качваха бързо по високата желязна стълба на купето.

Мъжът попита:

— Имате ли още едно място?

— Само едно, до мене, на капрата — отвърна кочияшът.

— Ще го взема.

— Качете се.

Но преди да подкара конете, кочияшът хвърли поглед към жалкото облекло на пътника и към скромния му пакет и го накара да му плати предварително.

— До Лани ли отивате? — попита той.

— Да — отвърна пътникът и плати до Лани.

Тръгнаха. Когато отминаха градската врата, кочияшът се опита да завърже разговор, но мъжът отговаряше само с едносрични думи. Тогава кочияшът засвири с уста, ругаейки сегиз-тогиз конете си.

Кочияшът се загърна в палтото си. Беше студено. Пътникът като че не усещаше нищо. Така преминаха през Гурне и Ньойѝ-сюр-Марн.

Към шест часа вечерта бяха в Шел. Кочияшът спря пред коларската странноприемница, която се помещаваше в една от старите сгради на кралското абатство, за да отпочинат конете.

— Аз ще сляза тук — каза мъжът.

И той взе пакета и тоягата си и скочи от колата.

Миг след това от него нямаше и помен.

А не беше влязъл в странноприемницата.

Когато след няколко минути колата пое за Лани, не го настигнаха по широкото шосе, излизащо от Шел.

Кочияшът се обърна към пътниците в колата:

— Този човек сигурно не беше от нашия край, не го познавам. Изглеждаше последен бедняк, а не държи на парите. Плати до Лани, а слезе в Шел. Вече е нощ, всички къщи са затворени, той не отседна в хана, пък никакъв го няма. Просто потъна вдън земя.

Пътникът съвсем не беше потънал вдън земя, той прекоси бързешком в мрака главната улица на Шел и преди да стигне църквата, зави наляво по междуселския път, който води към Монфермей. Вървеше като човек, който вече е идвал по тези места и познава околността.

Той закрачи бързо по пътя. На пресечката със стария, обграден с дървета път от Гани за Лани чу хорска глъчка и се притаи мигом в канавката, където изчака хората да го отминат и да се отдалечат. Тази предпазливост беше почти излишна, защото, както казахме, декемврийската нощ беше съвсем черна. По небето едва блещукаха две-три звезди.

На това място започва нагорнището на хълма. Мъжът не тръгна по пътя за Монфермей. Той пое вдясно, напреко през полето, и с бързи крачки навлезе в гората.

Едва тогава забави ход и започна да оглежда внимателно всички дървета, напредвайки стъпка по стъпка, като че ли търсеше и се оправяше по път, известен само нему. По едно време сякаш се обърка и се спря нерешително. Най-сетне се добра пипнещком до полянка, където се белееха струпани камъни. Той пристъпи бързо към тази грамада и я разгледа внимателно в нощния здрач, като че ли правеше преглед на боен отряд. Дебело дърво, покрито с израстъци, подобни на брадавици, се издигаше на няколко крачки от купчината камъни. Той се приближи до дървото и прокара ръка по кората на дънера, като че искаше да опипа и да преброи всички израстъци.

Дървото беше ясен, а точно срещу него стърчеше кестен, превързан със закован околовръст цинков пояс, защото кората му се белеше.

Той опипа с крака почвата около грамадата камъни и ясена сякаш за да се увери, че земята не е била разкопавана скоро.

След като направи това, се огледа, за да се ориентира, и пак потъна в гората.

Този именно човек срещна Козет.

Вървейки през сечището по посока към Монфермей, той забеляза дребната сянка, която се движеше, стенейки тихо, като оставяше сегиз-тогиз някакъв товар на земята и пак го понасяше напред. Мъжът се приближи и разбра, че това беше съвсем малко дете, натоварено с огромно ведро. Тогава настигна момиченцето и пое безмълвно дръжката от ръцете му.

VII
Рамо до рамо с непознатия в мрака

Както вече споменахме, Козет не се уплаши.

Мъжът я заговори. Гласът му беше тих и тъжен.

— Много тежко е за тебе това ведро, дете.

— Да, господине — отвърна Козет, като повдигна глава.

— Дай ми го — каза мъжът. — Аз ще ти го нося.

Козет пусна ведрото. Мъжът тръгна редом с нея.

— Действително е много тежко — процеди през зъби той и добави: — На колко години си, момиченце?

— На осем, господине.

— А отдалеч ли идеш така натоварена?

— От извора в гората.

— И надалеч ли отиваш?

— Най-малко на четвърт час оттук.

Мъжът помълча малко, после попита внезапно:

— Нима нямаш майка?

— Не зная — прошепна детето.

И преди мъжът да я попита нещо друго, добави:

— Не ми се вярва. Другите си имат. Аз си нямам. — После помълча и допълни: — И мисля, че никога не съм имала.

Мъжът се спря, остави ведрото на земята, наведе се и улови с две ръце раменете на момиченцето, мъчейки се да различи чертите на лицето му в мрака.

Мършавото, изпито личице на Козет изпъкваше смътно под белезникавата светлина на небето.

— Как се казваш? — попита пътникът.

— Козет.

Мъжът трепна, пронизан сякаш от електрически ток. Той се вгледа още веднъж в нея, после отдръпна ръцете си, вдигна ведрото и закрачи.

След малко попита:

— Къде живееш, моето момиченце?

— В Монфермей, ако го знаете.

— Там ли отиваме?

— Да, господине.

Човекът замълча отново и после продължи:

— А кой те изпрати в този късен час за вода в гората?

— Госпожа Тенардие.

Мъчейки се да направи гласа си равнодушен, но без да успее да прикрие издайническия му трепет, мъжът запита:

— А с какво се занимава твоята госпожа Тенардие?

— Тя е моята господарка — каза детето. — Държи хан.

— Хан ли? — възкликна мъжът. — Тогава аз ще преспя там тази нощ. Заведи ме.

— Ние отиваме точно там, господине.

Мъжът вървеше доста бързо. Козет го следваше без мъка. Тя не чувствуваше вече умора. Вдигаше сегиз-тогиз очи към непознатия с неизразимо доверие и спокойствие. Никога не я бяха учили да се обръща към провидението и да се моли. Но в нея се надигаше нещо, което приличаше на упование и радост и което излиташе към небето.

Изминаха няколко минути. Човекът пак запита:

— Госпожа Тенардие няма ли слугиня?

— Не, господине.

— Само ти ли си?

— Да, господине.

Отново замълчаха. След малко Козет продума:

— Искам да кажа, че има още две момиченца.

— Какви момиченца?

— Понин и Зелма.

Детето опростяваше по този начин романтичните имена, така скъпи на госпожа Тенардие.

— Кои са тия Понин и Зелма?

— Госпожичките на госпожа Тенардие. Дъщерите й, искам да кажа.

— Ами какво правят те?

— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки и какви ли не щеш чудесни неща. Играят си, забавляват се.

— Целия ден ли?

— Да, господине.

— Ами ти?

— Аз работя.

— Целия ден?

Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта, и отвърна тихо:

— Да, господине.

После след кратко мълчание додаде:

— Понякога, когато няма работа и ако ми позволят, и аз си играя.

— Как си играеш?

— Както мога. Никой не ми се бърка. Само че си нямам играчки. Понин и Зелма не ми дават да пипам техните кукли. Имам си само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.

— Сигурно никак не реже?

— Как не, господине — каза детето, — реже салата и главите на мухите.

Стигнаха до селото. Козет поведе чужденеца през уличките. Минаха край хлебарницата, но тя не се сети, че трябваше да купи хляб. Мъжът не я разпитваше вече нищо и мрачно мълчеше. Когато отминаха църквата, той попита Козет, посочвайки откритите сергии:

— Да няма панаир?

— Не, господине, Коледа е.

Когато наближиха кръчмата, детето докосна плахо ръката му.

— Господине!

— Какво има, детето ми?

— Съвсем близо сме до нас.

— Какво от това?

— Няма ли да ми дадете ведрото?

— Защо?

— Защото госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи.

Мъжът й подаде ведрото. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.

VIII
Колко е неприятно да пуснеш в къщата си голтак, който може да се окаже богаташ

Козет не можа да не погледне крадешком голямата, кукла, все още изложена у продавача на играчки. После потропа на вратата. Показа се Тенардиерица с лоена, свещ в ръка.

— А, ти ли си, скитнице! Най-сетне! Къде се губи досега? Сигурно си се заплесвала по пътя, калпазанка такава!

— Госпожо — промълви Козет, цяла разтреперана, — един господин иска да пренощува тук.

Тенардиерица смени тутакси сърдитото си изражение с любезна гримаса — мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия — и алчно потърси с поглед новодошлия.

— Вие ли, господине?

— Да, госпожо — отвърна мъжът, посягайки към шапката си.

Богатите пътници обикновено не са така вежливи. Учтивият му поздрав и, от друга страна, бързият оглед на облеклото и багажа на пътника заличиха от лицето на Тенардиерица приветливата усмивка. То пак се смръщи сърдито и тя каза недружелюбно:

— Влезте, старче.

„Старчето“ влезе. Тенардиерица го огледа повторно. Забеляза съвсем изтъркания му редингот и леко издънената му шапка и се допита до мъжа си, като кимна незабележимо с глава, смръщи вежди, набръчка нос и смигна с очи. Тенардие продължаваше да пие с коларите. Той й отговори с едва доловимо поклащане на показалеца, което ведно с повдигнатата му долна устна означаваше в подобен случай — голтак и половина. Тогава Тенардиерица възкликна:

— Много съжаляваме, старче, но работата е там, че нямаме вече място.

— Подслонете ме, където обичате — каза човекът. — На тавана, в конюшнята, ще ви платя като за стая.

— Четиридесет су.

— Прието, четиридесет су.

— Добре тогава.

— Четиридесет су! — Прошепна тихичко на Тенардиерица един от коларите. — Ами че нали стаите ви струват по двадесет су?

— За него четиридесет — отвърна също така полугласно Тенардиерица. — Не прибираме бедни за по-малко.

— Вярно е — добави невъзмутимо мъжът й, — подобни хора подбиват реномето на заведението, ако ги приемеш.

Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си върху една пейка и седна пред масата. Козет побърза да му поднесе бутилка вино и чаша. Търговецът, който беше поискал ведрото вода, отиде да го занесе сам на коня си. Козет се настани отново с чорапа под кухненската маса.

Мъжът потопи устни в чашата с вино, която си наля; той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.

Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Ние вече нахвърлихме с няколко линии тъжното й личице. Беше хилава и бледа. Почти осемгодишна, не изглеждаше дори на шест. Потъналите й в дълбока сянка очи бяха едва ли не угаснали от много плач. Скръбна бръчка, която може да се види у безнадеждно болните или у осъдените, свиваше вечно тревожните й устни. Ръчичките й бяха „целите премръзнали“, както предполагаше майка й. Пламъците на огъня, които я осветяваха в този миг, подчертаваха изпъкналите й кости и неимоверната й мършавост. Понеже постоянно зъзнеше, беше придобила навик да стиска колене едно до друго. Дрехите й, жалки дрипи, биха извикали съчувствие лете и будеха ужас зиме. Носеше само изпокъсани памучни вехтории. Нито едно вълнено парцалче. На места прозираше кожата й, осеяна цяла със сини или черни петна, следи от съприкосновението с Тенардиерица. Голите й прасци бяха тънки и зачервени. Хлътналите й ключици биха могли да ви натъжат до сълзи. Целият външен вид на детето, походката, стойката, звукът на гласа му, запъванията между отделните думи, погледът, мълчанието, най-малкото движение издаваха и изразяваха само едно — страх.

Страхът владееше Козет до мозъка на костите й. Той я държеше здраво в лапите си. Караше я да прибира лакти до хълбоците си, да крие пети под полата си, да се сгушва, за да заеме възможно най-малко място, да сдържа дъха си. Страхът беше станал, така да се каже, привичка на тялото й и за съжаление можеше да се очаква само едно: да стане още по-силен. Дълбоко в зениците й се долавяше недоумение и затаен ужас.

Страхът й беше, толкова непреодолим, че когато влезе в ханчето цялата измокрена, не посмя да се изсуши на огъня, а мълчаливо се зае с плетката си.

Погледът на това осемгодишно дете беше обикновено така мрачен и едва ли не трагичен, че ви се струваше, че то или ще загуби ума си, или напълно ще подивее.

Както казахме, то не знаеше що е молитва и никога не бе стъпвало в черква.

— Много имам време за такива работи — казваше Тенардиерица.

Мъжът с жълтия редингот продължаваше да наблюдава внимателно Козет.

Внезапно Тенардиерица викна:

— Добре, че се сетих! Ами хляба?

Козет се измъкна изпод масата по навик, както всеки път, когато господарката й креснеше.

Тя напълно беше забравила за хляба. Прибягна до обичайния изход на вечно сплашените деца. Излъга.

— Фурната беше затворена, госпожо.

— Трябваше да потропаш.

— Потропах, госпожо.

— Е, и после?

— Не отвориха.

— Ще разбера утре дали е вярно — измърмори Тенардиерица — и ако лъжеш, мисли му! А засега ми върни петнадесетте су.

Козет пъхна ръка в джобчето на престилката си и позеленя. Монетата я нямаше.

— Ей, оглуша ли, или какво? — сопна й се Тенардиерица.

Козет преобърна джоба, вътре нямаше нищо. Къде ли се бяха дянали парите? Горкото момиченце онемя. Вкамени се от ужас.

— Да не си загубила петнадесетте су? — изхриптя кръчмарката. — Или си наумила да ми ги задигнеш?

При тези думи тя посегна към камшика, закачен до огнището.

Заплашителният жест опомни Козет и тя намери сили да извика:

— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!

Тенардиерица откачи камшика.

Но през това време човекът с жълтия редингот бръкна в джоба на жилетката си, без никой да го забележи. Впрочем другите посетители пиеха или играеха на карти и не обръщаха внимание на тази сцена.

Козет се сви изплашена в ъгъла до огнището, мъчейки се да се сгуши на кълбо и да скрие полуголото си телце. Тенардиерица замахна.

— Извинете, госпожо — намеси се странникът, — преди малко една монета падна от престилката на момиченцето и се изтърколи на пода. Може би е същата.

Той се наведе и се престори, че търси нещо.

— Така си и мислех, ето ви я — добави той, изправяйки се, като подаде една сребърна монета на ханджийката.

— Да, тази е — каза тя.

Монетата не беше същата, защото беше двадесет су, но замяната беше изгодна за Тенардиерица. Тя я пъхна в джоба си и метна свиреп поглед към детето, заканвайки му се:

— Пази се само друг път да не се случи подобно нещо!

Козет се прибра в „колибката“ си, както обичаше да казва господарката й, и големите й очи, вперени в непознатия пришелец, добиха изражение, каквото никога досега не бяха имали. В този миг в тях се четеше все още само наивно удивление, примесено с доверчива изненада.

— Е какво, ще вечеряте ли? — попита ханджийката: пътника.

Той не отговори. Изглеждаше потънал в мисли.

— Що за човек е тоя! — процеди през зъби тя. — Навярно някакъв окаян голтак. Няма пари дори за вечеря. Дали ще ми плати за спането? Цяло щастие все пак, че не се е сетил да открадне парите, които е намерил на земята.

В това време една врата се отвори и в кръчмата влязоха Епонин и Азелма.

Те бяха наистина две хубави момиченца, по-скоро гражданчета, отколкото селянчета, прелестни — едната с лъскави кестеняви плитки, завити на венец около главата й, другата със спуснати на гърба черни коси, и двете живи, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е драго да ги гледаш. Бяха облечени топло, но с толкова майчински вкус, че дрешките им бяха кокетни въпреки дебелите платове. Облеклото им бе съобразено със зимата, но изяществото му напомняше пролетта. Двете момиченца сияеха. Държането им беше господарско. В облеклото, в жизнерадостта им, в шумната им поява се чувствуваше съзнание за превъзходство. Когато ги видя, Тенардиерица им каза с привидно сърдит глас, от който бликаше обожание:

— А, прибрахте ли се най-сетне!

После ги привлече една след друга в скута си, за да приглади косите им и да затегне панделките им, а след това ги отдалечи малко от себе си, потупа ги майчински и възкликна:

— Ех, че са ми гиздавелки!

Децата се настаниха край огнището. Бяха донесли със себе си куклата си и я премятаха на коленете си, чуруликайки безгрижно. Козет сегиз-тогиз вдигаше очи от плетката си и наблюдаваше играта им с мрачно изражение.

Епонин и Азелма изобщо не я поглеждаха. За тях тя не беше нищо повече от куче. Тези три момиченца нямаха общо дори двадесет и четири години, но вече даваха съвсем ясна представа за човешкото общество: от едната страна — завист, От другата — презрение.

Куклата на сестрите Тенардие беше доста извехтяла, олющена, изпочукана, но въпреки това тя се струваше възхитителна на Козет, защото момиченцето през целия си живот не беше имало нито една „истинска кукла“, за да си послужим с израз, понятен за всяко дете.

Докато продължаваше да снове из помещението, Тенардиерица внезапно забеляза, че Козет се разсейва и вместо да работи, зяпа играещите момиченца.

— Аха! Пипнах ли те! — изкрещя тя. — Така ли ми работиш! Ще те оправя аз тебе, само да откача камшика!

Без да стане от стола си, чужденецът се обърна към Тенардиерица.

— Госпожо — каза той, усмихвайки се едва ли не плахо, — какво толкова е станало, нека се позабавлява!

Подобна забележка би била равносилна на заповед от страна на всеки друг пътник, който би поръчал за вечеря овнешко печено и две бутилки вино и който не би изглеждал като „последен голтак“. Но човек с такава шапка да дръзне да изказва пожелания, човек с такъв редингот да дръзне да изявява волята си, Тенардиерица и не помисли да претърпи това. Тя възрази остро:

— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.

— А какво работи сега? — попита странникът със същия благ глас, който съвсем не подхождаше на просяшките му дрехи и на широките му хамалски плещи.

Тенардиерица благоволи да му отговори:

— Плете чорапи, ако нямате нищо против. Чорапи за момиченцата ми, които съвсем са се окъсали и може да се каже, че скоро ще тръгнат боси.

Мъжът погледна жалките, зачервени от студ крачета на Козет и запита:

— А кога ще изплете този чифт чорапи?

— Ще ги влачи най-малко още три-четири дни, мързеланата.

— Колко може да струва такъв един чифт чорапи, когато бъдат готови?

Тенардиерица го погледна презрително.

— Най-малко тридесет су.

— Ще ми ги дадете ли за пет франка? — попита мъжът.

— Има си хас — изкикоти се един колар, който слушаше разговора им. — Иска ли питане? Пет парчета!

Тенардие сметна, че е дошъл моментът да се намеси.

— Да, господине, ако действително желаете, ще ви дадем този чифт чорапи за пет франка. Ние не отказваме нищо на клиентите си.

— Само че ще трябва веднага да ги платите — каза рязко Тенардиерица с нетърпящ възражение глас.

— Купувам чорапите и ги плащам — заяви мъжът, изваждайки от джоба си една петфранкова монета. После се обърна към Козет: — Сега работиш за мене. Поиграй си, моето момиче!

Коларят така се развълнува при вида на петфранковата монета, че изтича да я види, като остави чашата си недопита.

— Няма лъжа бе! — извика той, разглеждайки монетата. — С истинско колело отзад! Не е фалшива!

Тенардие се приближи и пъхна парите в джоба на жилетката си, без да каже нито дума.

Тенардиерица нямаше какво да възрази. Тя прехапа устни и лицето й се разкриви от злоба.

Но Козет продължаваше да трепери. Тя едва се осмели да попита:

— Вярно ли е, госпожо? Мога ли да си поиграя?

— Играй! — кресна Тенардиерица със страшен глас.

— Благодаря, госпожо — отвърна детето.

Тенардие пак седна да пие. Жената прошепна на ухото му:

— Що за човек е този жълт обесник?

— Срещал съм и милионери с подобни рединготи — отвърна величествено Тенардие.

Козет остави чорапа, но не помръдна от мястото си. Тя обикновено избягваше да се движи. Взе от една кутия зад себе си няколко стари парцалчета и малката си оловна сабя.

Епонин и Азелма не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше. От няколко минути те имаха важна работа: хванали бяха котката. Захвърлили бяха куклата на земята и Епонин, по-голямата, повиваше котето с различни сини и червени парцали въпреки мяуканията и гърченията му. Докато се занимаваше с тази мъчна и сериозна задача, тя казваше на сестричето си на сладкия и очарователен детски език, чиято прелест, подобно на великолепните пеперудени крила, изчезва, когато се опиташ да я уловиш.

— Виждаш ли, кака ще ти направи кукла, по-забавна от другата. Шава, врещи и каква е топличка само! Искаш ли да си играем с нея, сестричко? Тя ще бъде моето момиченце. А аз ще бъда госпожа. Ще ти идвам на гости и ти ще го разглеждаш. Най-напред ще видиш мустаците му и ще се учудиш. После ще видиш ушите му, а после и опашката и пак ще се учудиш. И ще ми кажеш: „Ах, боже мой!“ А аз ще ти кажа: „Да, госпожо, такова е момиченцето ми. Сега всички момиченца са такива.“

Азелма слушаше с възхищение Епонин.

През това време коларите запяха някаква неприлична песен, като се кикотеха толкова силно, че чак таванът се тресеше. Тенардие ги насърчаваше и им пригласяше.

Както птичките свиват гнездо с каквото им попадне, така и децата си правят кукли от всичко. Докато Епонин и Азелма повиваха котето, Козет от своя страна повиваше сабята си. След това тя я положи легнала на ръцете си и й запя тихичко, за да я приспи.

Куклата е не само властна потребност, но и изява на един от най-пленителните инстинкти на момиченцето. Да обгражда с грижи, да облича, да кичи, да конти, да съблича, да поучава, да се кара, да люлее, да гали, да приспива, да си представя, че неодушевеният предмет е жив човек — нима целият бъдещ живот на жената не се съдържа в тия игри? Докато си мечтае и бъбри невинно, шиейки миниатюрни прикя и пеленки, приготвяйки роклички, блузки и камизолки, детето се превръща неусетно в девойка, девойката в мома, а момата в млада жена. Последната кукла се явява преход към първото дете.

Момиченце, което няма кукла, намира живота си почти толкова безрадостен и безсмислен, както и бездетната жена.

И така, Козет си беше направила кукла от малката сабя.

А Тенардиерица се приближи до „жълтия човек“.

„Мъжът ми има право — мислеше си тя. — Може би е самият господин Лафит. Богаташите са такива чудаци!“

Тя се облакъти на масата му и понечи да завърже разговор:

— Господине…

При думата „господине“ мъжът се обърна. Досега Тенардиерица го бе наричала само „старче“ или „добри човече“.

— Как да ви кажа, господине — поде тя със сладникаво изражение, което беше още по-противно дори от жестокото й държане, — и на мене ми се ще детето да играе, нямам нищо против. Ако е за един ден, защо не, щом вие сте така великодушен. Само че виждате ли, тя си няма нийде никого и трябва да работи, за да си изкарва хляба.

— Значи това дете не е ваше? — попита мъжът.

— Боже мой, разбира се, че не, господине! Това е едно бедно момиченце, което сме прибрали ей така, от милост. Малко нещо малоумно. Трябва да се е родило с вода в главата. Вижте каква му е голяма. Правим каквото можем за него, но и ние самите не сме богати. Писахме в нейния край, но напразно, шест месеца вече никой не ни отговаря. Навярно майка й е умряла.

— Така ли! — каза само мъжът и пак потъна в мислите си.

— То и майка й не беше много стока — добави Тенардиерица. — Изостави си детето.

По време на този разговор, предупредена като че от вътрешен усет, че се говори за нея, Козет не откъсваше очи от Тенардиерица. Думите долитаха до нея неясно. Тя долавяше само отделни части от изречения.

А клиентите, почти съвсем пияни, повтаряха с удвоен жар мръсния си припев. Беше някаква най-долнопробна кощунска песен, в която се гавреха и със света Богородица, и с младенеца Исус. И Тенардиерица се присъедини към тях, за да се развлече. Козет под масата се беше загледала в огъня, който се отразяваше във втренчения й поглед. Тя люшкаше невзрачното си пеленаче и пееше тихичко:

— Майка ми умря! Майка ми умря! Майка ми умря!

При повторното подканване от страна на ханджийката „жълтият човек, милионерът“, се съгласи най-после да вечеря.

— Какво желае господинът?

— Хляб и сирене — отвърна той.

„Голтак и нищо друго!“ — помисли си Тенардиерица.

Пияниците продължаваха да се дерат, а Козет пееше под масата своята песничка.

Изведнъж тя прекъсна пеенето си беше се извърнала и беше съгледала куклата на малките Тенардие, която те бяха захвърлили заради котето върху пода, на няколко крачки от кухненската маса.

Тя остави повитата сабя, която мъчно можеше да създаде илюзия за кукла, и бавно обходи с очи помещението. Тенардиерица разговаряше шепнешком с мъжа си и броеше пари, Понин и Зелма играеха с котето, посетителите пиеха или пееха, никой не я поглеждаше. Не биваше да губи нито миг. Тя се измъкна изпод масата, пълзейки по колене и по лакти, увери се още веднъж, че не я дебнат, добра се чевръсто до куклата и я грабна. Миг след това беше отново на мястото си, седнала неподвижно, но обърната така, че да закрива куклата, която бе прегърнала. За нея беше такова рядко щастие да играе с истинска кукла, че изпитваше направо блаженство.

Никой не бе я видял освен странника, който дъвчеше бавно оскъдната си вечеря.

Радостта й трая почти четвърт час.

Но колкото и предпазлива да бе Козет, тя не забеляза, че едното краче на куклата „се подаваше“ и огънят в огнището го осветяваше ярко. Това светлорозово краче внезапно привлече погледа на Азелма, която бутна сестра си.

— Како, я виж там!

Двете момиченца прекъснаха играта си и застинаха от удивление. Козет се беше осмелила да вземе куклата им!

Епонин стана, без да пусне котето, приближи се до майка си и й задърпа полата.

— Пусни ме де! — сопна се майка й. — Какво искаш?

— Майко, погледни там! — каза детето, сочейки с пръст Козет.

Козет, цяла отдадена на насладата от временното притежание, не чуваше и не виждаше вече нищо.

Тенардиерица се разяряваше по най-дребен повод. Лицето й придоби изражението, поради което основателно наричат подобни жени „вещици“.

Този път гневът й беше подсилен от наранената гордост. Козет беше минала всички граници, тя беше посегнала на куклата на нейните „госпожички“.

Ако руската царица видеше мужик да се запасва със синята лента на първородния й син, едва ли би се разгневила повече.

Ханджийката изкряска с пресипнал от негодувание глас:

— Козет!

Козет се разтрепера толкова силно, като че ли земята под нея се разтресе. Тя се обърна.

— Козет! — повтори Тенардиерица.

Детето взе куклата от скута си и я сложи внимателно на земята с някаква смесица от отчаяние и страхопочитание. После, без да откъсва очи от нея, то сключи ръце и — колко е страшно да се опише този жест, когато става дума за осемгодишно дете — започна да ги кърши. След това се заля в сълзи. Нито едно от вълненията през този ден, нито тичането в гората, нито тежкото ведро, нито загубата на парите, нито страхът от камшика, нито дори скръбната новина, която беше подразбрала от Тенардиерица, не бяха успели да изтръгнат сълзи от очите й. Но сега тя избухна в ридания.

В това време пътникът стана.

— Какво има? — попита той ханджийката.

— Нима не виждате? — отвърна тя, посочвайки му с пръст вещественото доказателство, което лежеше в краката на Козет.

— Е добре, какво толкова е станало? — повтори въпроса си чужденецът.

— Тая окаяница си позволи да пипне куклата на децата ми!

— Толкова шум за такава дреболия! — каза мъжът. — Какво страшно има, ако си поиграе с тази кукла?

— Да я пипа с мръсните си ръчища — не можеше да дойде на себе си Тенардиерица, — с гадните си ръчища!

При тези нейни думи Козет се разрида още по-сърцераздирателно.

Мъжът се запъти към вратата, отвори я и излезе.

Щом той излезе, Тенардиерица се възползува от отсъствието му и ритна силно под масата Козет, която простена високо.

Вратата се отвори наново и на прага се появи мъжът. Той носеше в ръцете си приказната кукла, която вече описахме и която още от заранта предизвикваше възхищението на всички дечурлига в селото. Той я изправи пред Козет и й каза:

— Вземи, тя е твоя!

Вероятно през цялото време, откакто беше в кръчмата, той беше гледал машинално сред размишленията си сергията с играчки, осветена толкова пищно с лампиони и лоени свещи, че през стъклата на прозореца изглеждаше феерична.

Козет вдигна очи. Видя мъжа, който се приближаваше с куклата в ръце, и й се строи, че слънцето идва към нея, чу невероятните думи: „Тя е твоя!“, погледна го, погледна куклата, после бавно се отдръпна и се сгуши под масата, чак в ъгъла до стената.

Тя не плачеше вече, не викаше и като че ли не смееше и да диша.

Тенардиерица, Епонин, Азелма стояха като истукани. И пиячите се стъписаха. В кръчмата се възцари тържествена тишина.

Окаменяла и занемяла от смайване, Тенардиерица пак се впусна в догадки: „Кой може да е този старик? Голтак ли е или милионер? А може би и едното, и другото или с други думи, крадец.“

Тенардие направи многозначителна гримаса. Лицето издава недвусмислено характера на човека всеки път, когато у него се прояви с животинска сила господствуващият инстинкт. Погледът му зашари от куклата към пришелеца. Той сякаш душеше непознатия, както би душил торба с жълтици. Но това трая само миг. Той се приближи до жена си и прошепна:

— Тази залъгалка струва най-малко тридесет франка. Без гафове! Ще пълзиш по корем пред тази особа.

Грубите и простоватите натури имат една обща черта: те не познават преходни състояния.

— Какво стоиш, Козет? — каза Тенардиерица с престорено благ глас на зла жена, която се мъчи да сдържи хапливите нотки. — Защо не вземеш куклата си?

Козет се осмели да излезе от скривалището си.

— Козет, гълъбче, господинът ти подарява тази кукла — намеси се гальовно и Тенардие. — Вземи я. Тя е твоя.

Козет гледаше едва ли не с уплаха дивната кукла. Лицето й бе още обляно в сълзи, но в очите й заблестяха, както на небето призори, чудните зари на радостта. Тя изпитваше в този момент почти същото чувство, което би изпитала, ако й кажеха внезапно: „Момиченце, ти си кралица на Франция!“

Струваше й се, че гръм ще падне върху главата й, ако докосне тази кукла.

И опасенията й бяха донякъде верни, защото тя очакваше, че Тенардиерица ще й кресне или ще се нахвърли да я бие.

Обаче изкушението излезе по-силно. Тя пристъпи най-сетне напред и промълви плахо, обръщайки се към Тенардиерица:

— Може ли, госпожо?

Човешките слова са безсилни да предадат сложното изражение на уплаха, отчаяние и очарование, което беше изписано на лицето й.

— То се знае! — рече Тенардиерица. — Щом е твоя. Щом господинът ти я подарява.

— Вярно ли, господине? Наистина ли дамата е моя? — попита повторно Козет.

Очите на странника бяха пълни със сълзи. Той, изглежда, беше толкова развълнуван, че ако заговореше, щеше да заплаче. Затова само кимна утвърдително на Козет и сложи ръката на „дамата“ в нейната малка лапичка.

Козет отдръпна рязко ръчичката си, като че ли допирът с „дамата“ я опари, и загледа плочите на пода. Принудени сме да отбележим, че в този миг тя бе изплезила целия си език. После се спусна поривисто и сграбчи буйно куклата.

— Ще я наричам Катрин — каза тя.

Ефектът от съприкосновението и смесването на Козетините дрипи с панделките и свежата розова муселинена рокличка на куклата беше действително поразителен.

— Мога ли да я сложа на стола, госпожо? — попита тя.

— Но, разбира се, детето ми — отвърна Тенардие.

Сега беше ред на Епонин и Азелма да гледат със завист Козет.

Тя сложи Катрин на един стол, после се отпусна на земята пред нея и остана неподвижна, безмълвна, потънала в съзерцание.

— Защо не си играеш, Козет? — запита странникът.

— Но аз си играя — отвърна детето.

Непознатият гостенин, изпратен сякаш от провидението на Козет, беше в този миг най-омразният човек в света за госпожа Тенардие. Трябваше обаче да се сдържа. Колкото и да беше свикнала да се прикрива, подражавайки на мъжа си във всички негови постъпки, днешните вълнения бяха свръх силите й. Тя побърза да изпрати децата да си легнат, после поиска от жълтия човек позволение да прати и Козет в леглото.

— Тя днес много се умори — добави Тенардиерица с майчинска загриженост.

Козет отиде да си легне, отнасяйки Катрин в прегръдките си.

От време на време ханджийката отиваше на другия край на помещението, където беше седнал мъжът й, „за да си излее душата“, както казваше тя. Разменяше с него по няколко думи, преизпълнени с озлобление, които не смееше да произнесе високо.

— Дърто говедо! Какво са го прихванали! Защо се домъкна само да ни тормози! Отде му хрумна да иска това грозилище да играе, та пък и кукли седна да му купува! Да подарява кукли от четиридесет франка на тази кучка, която аз бих харизала за четиридесет су! Оставаше само да й каже ваше височество като на херцогиня дьо Бери! Чавка ли му е изпила ума! Пощръкля ли този шантав старик!

— Защо се вълнуваш? В цялата работа няма нищо особено — успокояваше я Тенардие. — Ами ако това го забавлява? На теб ти е приятно детето да работи, а на него му се ще то да играе. Има ли право? Има. Пътникът може да прави каквото пожелае, стига да плаща. Какво ти става на тебе, ако този старик е филантроп? Дори и малоумен да е, също не ти влиза в работата. Защо се пениш, когато той има пари?

Господарски тон и кръчмарски довод, нетърпящи възражение нито единият, нито другият.

А непознатият се беше облакътил на масата и пак беше потънал в мислите си. Всички останали посетители, търговци и колари, се бяха отдръпнали от него и бяха престанали да пеят. Гледаха го от разстояние и той им вдъхваше почтителна боязън. Този тъй бедно облечен чудак, който с такава леснина вадеше от джоба си сребърни монети и така щедро подаряваше огромни кукли на някакви си сополанчета с дървени обувки, несъмнено трябва да беше необикновен и опасен човек.

Изминаха няколко часа. Полунощната служба свърши, коледната вечеря приключи, клиентите се разотидоха, кръчмата се затвори, долното помещение опустя, огънят угасна, но пришелецът продължаваше да стои на мястото си в една и съща поза. Само сменяше от време на време ръката, на която се подпираше. Нищо друго. Откакто я нямаше Козет, не беше продумал нито дума.

Двойката Тенардие също стояха още долу, било от приличие, било от любопитство.

— Така ли смята да прекара нощта? — мърмореше недоволно Тенардиерица.

Когато часовникът отзвъни два часа след полунощ, тя се призна за победена и каза на мъжа си:

— Прави каквото щеш. Аз си лягам.

Мъжът й седна на една маса в ъгъла, запали восъчна свещ и се зачете в „Курие Франсе“.

Измина цял час така. Достопочтеният ханджия прочете поне три пъти „Курие Франсе“ от датата на броя до името на печатаря. Гостът не беше мръднал.

Най-сетне Тенардие се раздвижи, изкашля се, изхрачи се, осекна се и скръцна със стола. Човекът дори не трепна.

„Дали не е заспал?“ — помисли си Тенардие. Мъжът не спеше, но нищо не беше в състояние да го разбуди от мислите му.

Накрая Тенардие свали такето си, приближи се тихо и се осмели да попита:

— Няма ли да си отдъхнете, господине?

„Да си легнете“ му се стори много фамилиарно и недостатъчно любезно. „Отдъхнете“ беше по-изящно и изразяваше уважение. Подобни думи притежават тайнственото и възхитително свойство да раздуват на сутринта сметката на клиента. Стая, в която „се спи“, струва двадесет су, а цената на стая, в която „се отдъхва“, може да се качи и до двадесет франка.

— Да, да! — отговори чужденецът. — Прав сте. Къде е конюшнята ви?

— Господине — каза усмихнато Тенардие, — ще ви отведа в стаята ви, господине.

И той взе свещта, а мъжът прибра пакета и бастуна си. Тенардие го заведе в една стая на първия етаж, която беше наредена рядко разкошно, с мебели от акажу, креват като лодка и завеси от червено хасе.

— Какво е това? — попита пътникът.

— Нашата собствена сватбена спалня — съобщи ханджията. — Ние спим оттатък с жена ми. Тук се влиза само три-четири пъти в годината.

— В конюшнята щеше да ми бъде по-добре — каза студено мъжът.

Тенардие се престори, че не е чул тази не особено учтива забележка.

Той запали две съвсем нови восъчни свещи, които бяха сложени над камината. В нея пламтеше хубав буен огън.

Под стъклен похлупак върху камината се виждаше сватбена диадема от сребърен тел и портокалови цветчета.

— А това какво е? — попита чужденецът.

— Сватбеният накит на жена ми, господине — отвърна Тенардие.

Непознатият изгледа предмета с поглед, който сякаш казваше: „Нима това чудовище някога е било невинна девойка?“

Впрочем Тенардие не казваше истината. Когато беше наел с договор тази полска къща, за да я превърне в хан, той беше заварил стаята така мебелирана и беше купил мебелите ведно с преотстъпените на безценица портокалови цветчета, понеже беше сметнал, че те ще придадат известна отсянка на изтънченост на неговата съпруга, а на заведението — това, което англичаните наричат „порядъчен изглед“.

Когато странникът се обърна, ханджията беше изчезнал. Тенардие се беше измъкнал безшумно, без да посмее да му пожелае лека нощ, защото не искаше да се отнася непочтително сърдечно с особа, която възнамеряваше да оскубе царски на следната утрин.

Ханджията се оттегли в стаята си. Жена му си беше легнала, но не беше заспала още. Когато чу стъпките на мъжа си, тя се извърна към него и му каза:

— Да знаеш, че утре изхвърлям Козет!

— Много си се засилила! — отвърна хладно Тенардие.

Те не си казаха нищо повече и след няколко минути угасиха свещта.

Останал сам, пътникът сложи в един ъгъл на стаята бастуна и пакета си. Когато ханджията излезе, той седна в едно кресло и постоя известно време замислен. После свали обувките си, взе едната свещ, духна другата, бутна вратата и излезе от стаята, оглеждайки се като човек, който търси нещо. Пресече някакъв коридор и стигна до стълбището. До ушите му долетя слаб шум, който приличаше на детско дишане. Той тръгна по посока на този шум и дойде до триъгълна дупка, издълбана под стълбището или по-право, образувана от самото стълбище. Тази дупка беше всъщност празното място под стъпалата. Там, сред всевъзможни стари кошници и счупени глинени съдове, в праха и паяжините, имаше постеля. Ако изобщо може да се нарече така изтърбушеният сламеник и изпокъсаното одеяло, през което прозираше сламеникът. Ни помен от чаршафи. Сламеникът беше сложен направо на каменните плочи. На такова легло спеше Козет.

Мъжът се приближи и я загледа.

Козет беше заспала дълбоко, както си беше облечена. Зиме не се събличаше, за да мръзне по-малко.

Тя притискаше до себе си куклата, чиито големи отворени очи проблясваха в мрака. От време на време детето въздъхваше дълбоко, като че ли щеше да се разбуди, и се вкопчваше едва ли не конвулсивно в куклата. Край постелята се търкаляше само едната му обувка.

През отворената врата до жалката спалня на Козет се виждаше доста обширна тъмна стая. Чужденецът влезе в нея. В дъното зад стъклена врата се белееха две съединени креватчета. В тях спяха Епонин и Азелма. Зад креватчетата се подаваше кошче без завески. В него спеше момченцето, което се беше драло цялата вечер.

Непознатият предположи, че детската стая е свързана със спалнята на Тенардие. Той се канеше да се оттегли, когато погледът му попадна на камината — широка камина, както във всички странноприемници, която, дори когато е запалена, топли толкова анемично, че навява хлад. В тази камина нямаше огън, нямаше дори и пепел. Нещо друго обаче в нея привлече вниманието на пътника: две малки нееднакво големи изящни обувчици. Мъжът си припомни прелестния, останал от памтивека обичай на децата да слагат срещу Коледа обувката си в камината, за да чакат в мрака добрата фея да пусне в нея някакъв чуден подарък. И Епонин и Азелма не бяха пропуснали да сторят това и обувчиците им стояха в камината.

Пътникът се наведе.

Добрата фея, тоест майката, ги беше вече посетила и във всяка обувчица блестеше по една съвсем новичка монета от десет су.

Мъжът се изправи и се накани да се прибере в стаята си, когато зърна в дъното, в най-тъмния ъгъл на огнището, още един предмет. Взря се и различи една дървена обувка, груба и мръсна дървена обувка, полустрошена и полепнала с пепел и засъхнала кал. Обувката на Козет. С трогателната доверчивост на децата, която, макар и постоянно да е лъгана, никога не престава да се надява, и Козет беше сложила обувката си в камината.

Колко вълнуваща и възвишена е надеждата на едно дете, което не е изпитало нищо друго освен покруса.

В дървената обувка нямаше нищо.

Чужденецът бръкна в жилетката си, наведе се и пусна в обувката на Козет един златен луидор.

После безшумно се прибра в стаята си.

IX
Тенардие на работа

На другата сутрин, поне два часа преди да се съмне, седнал пред една запалена свещ в долното помещение на хана, с перо в ръка, Тенардие съставяше сметката на пътника с жълтия редингот.

Жена му, права и полунаведена над него, следеше перото с очи. Двамата не разговаряха. От едната страна, дълбоко размишление, от другата, благоговейна възхита; какво друго чувство може да ви вълнува, когато пред очите ви се ражда и разцъфтява някое чудо на човешкия ум? От къщата долиташе леко трополене. Чучулигата метеше стълбата.

След четвърт час усилия и безкрайни задрасквания Тенардие съчини следния шедьовър:

Сметката на господина от стая №1
                Вечеря … … … 3 фр.
                Стая … … … …10 фр.
                Свещ … … … … 5 фр.
                Огън … … … … 4 фр.
                Прислугъ … … 1 фр.
                 … … … … ————————————
                 … … Всичко … 23 фр.

Прислуга беше написано „прислугъ“.

— Двадесет и три франка! — провикна се жената възторжено, но с известна отсянка на съмнение.

Като всички големи артисти, Тенардие се почувствува неоценен.

— Нищо не са! — изсумтя той.

По същия начин бе възкликнал Кастълри, когато съставяше на Виенския конгрес сметката, която трябваше да плати Франция.

— Прав си, господин Тенардие, той наистина ни дължи толкова — прошепна жената, мислейки за куклата, подарена на Козет в присъствие на нейните дъщери. — Пада му се, само че е множко. Ще откаже да плати.

Тенардие се изсмя ехидно и каза:

— Ще плати като поп.

Смехът му беше върховен признак на увереност и превъзходство. Кажеше ли нещо с този тон, то не можеше да не се изпълни. Жена му не възрази. Тя почна да нарежда масите. Мъжът крачеше надлъж и шир из помещението. След малко добави:

— Ами че аз имам хиляда и петстотин франка дълг!

После седна край огнището и се замисли, заровил крака в топлата пепел.

— Добре, че се сетих! — поде жената. — Нали не си забравил, че още днес ще изхвърля Козет? Какъв изрод! Изяде ме с тази нейна кукла! Предпочитам да се оженя за Людовик XVIII, отколкото да я оставя макар и само още един ден в къщи!

Тенардие запали лулата си и отвърна между две кълба дим:

— Ще представиш сметката на негова милост.

И излезе.

Едва затворил вратата, чужденецът влезе в кръчмата.

Тенардие тутакси изникна зад него и застана неподвижно до открехнатата врата, така че да го вижда само жена му.

Жълтият човек носеше пакета и бастуна си.

— Колко рано сте станали! — възкликна Тенардиерица. — Нима господинът ни напуска вече?

Докато казваше това, тя въртеше смутено листчето в ръцете си и го прегъваше с нокти. Грубото й лице беше придобило необичайно изражение на плахост и угризение.

Неудобно й беше да представи подобна сметка на човек, който имаше в истинския смисъл на думата вид на „голтак“.

Пътникът изглеждаше угрижен и разсеян.

— Да, госпожо — отвърна той, — заминавам си.

— Не сте ли дошли по работа в Монфермей?

— Не. Само минавам оттук. Нищо повече. Колко ви дължа, госпожо?

Тенардиерица му подаде сгънатата сметка, без да отговори.

Мъжът разгъна листчето, погледна го, но явно мисълта му беше другаде.

— Как върви работата ви в Монфермей, госпожо? — запита той.

— Криво-ляво, господине — отвърна Тенардиерица, смаяна, че сметката не предизвика гняв у пътника. После продължи с жален и плачлив глас: — О, господине, настанаха тежки времена! А в нашия край идват толкова малко граждани! Нали виждате, съвсем дребни клиенти. Добре, че подслоняваме от време на време такива щедри и богати пътници като ваша милост! Отрупани сме с данъци! А и това момиченце ни струва скъпо и прескъпо!

— Кое момиченце?

— Ами онуй, снощното, не се ли сещате? Козет или Чучулигата, както му викат в селото.

— Така ли! — измънка мъжът.

Тя продължи:

— Колко са глупави тия пусти селяни с вечните си прякори! Каква ти чучулига, тя по-скоро прилича на прилеп. Как да ви кажа, господине, ние не искаме милостиня, но не сме в състояние и да даваме милостиня. Не изкарваме нищо, а имаме цял куп задължения. Патент, налози, данък за врати и прозорци, допълнителни тегоби! Вие сам знаете как ни обира правителството. Пък и аз си имам мои собствени дъщери. Нямам нужда да храня хорските.

Мъжът попита с леко треперещ глас, макар и явно стараейки се да му придаде равнодушен тон:

— Ами ако някой ви отърве от нея?

— От кого, от Козет ли?

— Да.

Престъпна радост озари грубото червендалесто лице на ханджийката.

— Ах, господине, добри ми господине! Вземете я, харизвам ви я, отведете я със себе си, правете с нея каквото щете, изяжте я, изпийте я и бъдете благословен от света Богородица и от всички светии на рая!

— Добре.

— Вярно ли? Ще я вземете ли?

— Ще я взема.

— Веднага?

— Веднага. Извикайте детето.

— Козет! — извика Тенардиерица.

— Междувременно нека ви платя сметката. Колко беше?

Той погледна листа и не можа да сдържи изненадата си.

— Двадесет и три франка?

После погледна ханджийката и повтори:

— Двадесет и три франка?

Тези на два пъти повторени думи съдържаха отсянката, която отличава възклицанието от въпроса.

Тенардиерица има време да се приготви за удара. Тя отговори самоуверено:

— Точно така, господине. Двадесет и три франка.

Непознатият сложи пет монети от по пет франка върху масата.

— Доведете момичето — каза той.

В този миг Тенардие се изпречи сред стаята и заяви:

— Вие дължите двадесет и шест су, господине.

— Двадесет и шест су! — възкликна жена му.

— Двадесет су за стаята — поде хладно Тенардие — и шест су за вечерята. Колкото до момичето, искам да поприказвам малко с господина. Остави ни насаме, жено.

Тенардиерица се прехласна — обичайно въздействие на всеки непредвиден изблик на гениалност. Тя почувствува, че великият актьор излиза на сцената и се оттегли, без да възрази.

Щом останаха сами, Тенардие предложи стол на пътника. Той седна, а ханджията остана прав и се усмихна необичайно добродушно и приветливо.

— Чуйте какво ще ви кажа, господине. Аз обожавам това дете.

Пътникът го изгледа втренчено.

— Кое дете?

Тенардие продължи:

— Странно нещо! Как само се привързва човек! Какви са тези пари? Приберете си двадесет и петте франка. Аз обожавам това дете.

— Но кое дете?

— Ами че нашата мъничка Козет! Нали искате да я вземете от нас? Е добре, трябва да ви кажа искрено и честно, понеже вие сте почтен човек, не мога да дам съгласието си за подобно нещо. Това дете ще ми липсва. Отгледал съм го от бебе. Вярно е, че ни струва скъпо, вярно е, че има недостатъци, вярно е, че не сме богати, вярно е, че съм изхарчил четиристотин франка по лекарства само за едно нейно боледуване! Но все пак трябва да се направи нещо в угода на Бога. Та то си няма нито майка, нито татко, аз съм го отгледал. Ако има хляб за мене, ще има и за него. Какво повече да ви обяснявам, държа на това дете. Нали разбирате, човек се привързва. Аз съм си такъв, с меко сърце. Не решавам тия въпроси с разума си. Обичам детето и толкова. Жена ми е малко сприхава, но и тя го обича. Нали разбирате, то си е като наше дете. Имам нужда да ми чурулика в къщи.

Чужденецът продължаваше да го гледа втренчено. Тенардие пак заговори:

— И после, извинявайте, господине, но човек не дава току-така детето си на първия срещнат. Не съм ли прав? Разбира се, не искам да ви обидя, вие сте богат, имате съвсем приличен вид, може да е за нейно добро. Но трябва да съм сигурен в това, нали ме разбирате? Да допуснем, че я оставя да си отиде, че пожертвувам чувствата си, ще трябва поне да зная къде отива, не бих искал да я загубя от очи, бих искал да зная у кого живее, за да я спохождам от време на време, та тя да знае, че добрият човек, който я е отгледал, е наблизо и бди над нея. С една дума, има неща, които не стават току-така. Та аз не зная дори името ви! Вие ще я отведете, а аз ще се размисля: „Ами сега? Къде отлитна нашата Чучулига?“ Ще трябва да ми покажете поне едно парче хартия, макар крайчеца на паспорта ви, не е ли така?

Без да сваля от него погледа си, който, така да се каже, стигаше чак до дълбините на съзнанието, чужденецът отговори твърдо и сериозно:

— Господин Тенардие, човек не носи паспорт, когато отива на пет левги от Париж. Ако взема със себе си Козет, ще я взема и толкова. Нито ще узнаете името ми, нито ще научите адреса ми, нито ще знаете къде се намира детето и моето намерение е то никога вече да не ви срещне в живота си. Скъсвам нишката, която привързва крака му, и то си отива. Съгласен ли сте? Да или не?

Както демоните и духовете усещат по някои невидими признаци присъствието на превъзхождащия ги Бог, така и Тенардие разбра, че има работа с твърде силен човек. Почувствува го интуитивно. Прозря го с бързия си и съобразителен ум. Вечерта, докато пиеше с коларите, докато пушеше и пееше неприлични песни, той не преставаше да наблюдава непознатия, да го дебне като котка и да го разучава с математическа точност. Беше го следил ей така, за лично удоволствие, подчинявайки се на инстинкта си, като същевременно го бе шпионирал точно така, както би го направил, ако му плащаха за това. Нито един жест, нито едно трепване на човека с жълтия редингот не му беше убягнало. Още преди непознатият да изяви открито интереса си към Козет, Тенардие го беше отгатнал. Той беше уловил дълбокия поглед на стареца, който час по час се спираше на детето. На какво се дължеше този интерес? Кой можеше да бъде този човек? Защо бе облечен така дрипаво, а имаше толкова пари в джоба си? Тенардие се блъскаше над тези въпроси, без да може да им отговори, и това го дразнеше. Цяла нощ ги беше предъвквал. Не можеше да бъде баща на Козет. Дали не беше неин дядо? Но в такъв случай защо да не каже веднага кой е? Когато човек има права, той ги предявява. Тоя човек очевидно нямаше никакви права над Козет. Кой беше тогава? Тенардие се губеше в догадки. Струваше му се, че прозира истината, а всичко си оставаше забулено в мъгла. Тъй или иначе, започвайки разговора с непознатия, той се чувствуваше силен, защото беше уверен, че в цялата тази история има нещо мътно: непознатият явно гледаше да остане в сянка. При ясния и твърд отговор на пришелеца, виждайки, че тази тайнствена личност се държи много непринудено въпреки загадъчното си поведение, Тенардие се почувствува внезапно слаб. Не очакваше такъв обрат. Това съвсем обърка предположенията му. Той събра мислите си. Прецени тутакси положението. Той спадаше към хората, който мигом съобразяват как трябва да постъпят. Сметна, че е настъпил моментът да отиде право и бързо към целта. Постъпи, както постъпват великите пълководци в решителните мигове на сражението, без някой друг да проумява стратегията им — внезапно смъкна прикритието пред батареята си.

— Трябват ми хиляда и петстотин франка, господине — каза той.

Чужденецът извади от страничния си джоб стар портфейл от черна кожа, отвори го и извади три банкноти, които постави на масата. После ги притисна с палеца си и каза на ханджията:

— Доведете Козет.

А какво правеше през това време Козет?

Когато се събуди, тя изтича при обувката си. Намери в нея златната монета. Не беше Наполеон, а съвсем новичка двадесетфранкова монета от епохата на Реставрацията, на чиято лицева страна вместо лавров венец беше изобразена пруската опашка. Шемет обхвана Козет. Тя се почувствува опиянена от странната си съдба. Нямаше представа за стойността на една златна монета, защото никога не бе виждала злато, и я скри бързо в джобчето на престилката си, като че я беше откраднала. Всъщност тя съзнаваше неясно, че монетата е нейна, досещаше се дори откъде може да й е дошъл този подарък и радост, примесена с уплаха, изпълваше сърцето й. Беше доволна и в същото време като замаяна. Всички тези великолепни и хубави неща, които й се случваха, й се струваха недействителни. И куклата, и златната монета я плашеха. Без да разбира защо, тези разкошни подаръци я хвърляха в тревога. Само непознатият не я плашеше. Напротив, той й вдъхваше увереност. Още от предната вечер през шемета на изненадата, през съня малкият й детски мозък беше зает с този човек, който изглеждаше стар, беден и тъжен, а беше толкова богат и добросърдечен. Откакто бе срещнала стареца в гората, цялото й съществуване се беше променило. По-нещастна от коя да е самотна лястовица в небето, Козет никога не беше изпитала сладостта на майчина сянка и закрила. От пет години насам, докъдето стигаха спомените й, бедното дете все трепереше от страх или от студ. Вечно бе изложена съвсем незащитена срещу ледената хала на несретата. Сега й се струваше, че е на завет. По-рано на душата й студенееше, сега й беше топло. Не се боеше вече толкова от Тенардиерица. Не се чувствуваше сама. Някой беше застанал до нея.

Тя бързо се залови за всекидневната си сутрешна работа. Златната монета, скрита в същото джобче на престилчицата, откъдето се бяха изтърколили петнадесетте су предната вечер, отвличаше вниманието й. Тя не смееше да я докосне, но я съзерцаваше по цели минути, изплезила език. (Няма как, не можем да премълчим тази подробност.) Тя се опираше, докато метеше стълбището, и се застояваше неподвижно, забравила метлата и цялата вселена, загледана в блесналата в дъното на джоба й звездичка.

Тенардиерица я завари в една от тези минути на съзерцание.

Беше дошла да я търси по нареждане на мъжа си. Нечувано събитие! Тя нито я плесна, нито я изруга.

— Ела веднага, Козет — каза господарката едва ли не кротко.

След малко Козет влезе в долното помещение.

Чужденецът взе пакета, който носеше, и го развърза. В него имаше вълнена рокличка, престилка, плюшено елече, фуста, кърпа, вълнени чорапи и обувки, всичко необходимо, за да се облече осемгодишно момиченце. Всички дрешки бяха черни.

— Вземи това, моето момиче, и бързо иди да се преоблечеш.

Развиделяваше се вече, когато монфермейските жители, които отваряха вратите си, видяха по улицата, водеща към Париж, бедно облечен старик, хванал за ръка момиченце, цялото в черно, което стискаше голяма розова кукла в ръцете си. Те отиваха към Ливри.

Бяха нашият познайник и Козет.

Никой не познаваше мъжа. Понеже Козет не беше вече в дрипи, мнозина не познаха и нея.

Козет си отиваше. С кого? Не знаеше. Къде? Нямаше представа. Тя разбираше само едно: че оставя зад себе си ханчето Тенардие. Никой не се сети да се сбогува с нея, нито пък тя се сбогува с когото и да било. Напущаше с ненавист този дом, в който бе живяла сред ненавист.

Клето нежно създание, чието сърце до този момент никога не се беше отпускало!

Козет вървеше съсредоточена, обърнала лице към небето, широко отворила големите си очи. Беше сложила златната монета в джоба на новата си престилка. От време на време се навеждаше и я поглеждаше, после поглеждаше стареца. Струваше й се, че крачи редом с добрия дядо Господ.

X
Който се лакоми за много, може да загуби и малкото

Тенардиерица, както бе свикнала, остави мъжа си да действува самостоятелно. Очакваше голямо събитие. Когато непознатият си отиде с Козет, Тенардие изчака да мине цял четвърт час и чак тогава я извика настрана и й показа хиляда и петстотинте франка.

— Само толкова ли? — възкликна тя.

За първи път, откакто се бяха оженили, се осмеляваше да критикува някоя постъпка на мъжа си.

Ударът й попадна в целта.

— Всъщност имаш право. Аз съм кръгъл идиот. Дай ми шапката.

Той сгъна трите банкноти, мушна ги в джоба си и излезе бързо, обаче се заблуди и тръгна отначало надясно. Неколцина съседи, от които се осведоми, го насочиха по верните следи. Те бяха срещнали Чучулигата и непознатия към Ливри. Ханджията се запъти натам, вървейки с широки крачки и говорейки сам на себе си:

— Тоя човек е несъмнено цял милион, облечен в жълто, а аз съм последен тъпак. Най-напред даде двадесет су, после пет франка, после петдесет франка, после хиляда и петстотин франка и все със същата леснота. Като нищо щеше да даде и петнадесет хиляди. Но аз ще го догоня.

Освен това този пакет с дрешки, предварително приготвени за момиченцето, му се струваше съвсем необясним. Изобщо цялата работа беше много тайнствена. А изпуска ли се тайна, до която си се добрал веднъж? Тайните на богаташите са като сюнгери, напоени със злато; трябва само да умееш да ги изстискваш. Всички тези мисли кръжаха шеметно в главата му. „Какво магаре излязох!“ — упрекваше се той.

Когато се излезе от Монфермей и се стигне до завоя към Ливри, пътят дълго криволичи по платото и се вижда надалеч. Щом стигна до това място, Тенардие прецени, че би трябвало да види пред себе си мъжа и момиченцето. Той се взря, докъдето стигаше погледът му, но не видя нищо. Отново трябваше да разпитва разни хора. А губеше време. Случайни минувачи му казаха, че търсените от него мъж и дете са тръгнали към горичките по пътя за Гани. Той бързо пое в същата посока.

Ония двамата бяха взели доста преднина, но с дете се върви бавно, а Тенардие ускоряваше крачка. Освен това той познаваше отлично местността.

Изведнъж той се спря и се удари по челото, като че ли беше забравил най-важното, и беше готов да се върне назад.

„Как не си взех пушката!“ — каза си той.

Тенардие спадаше към двуличните хора, които се мяркат понякога незабележимо сред нас и изчезват, без да сме ги опознали, защото съдбата ни е показала само едната им страна. Много хора имат подобна участ. Да се проявяват само наполовина. При равно и спокойно съществуване Тенардие имаше всичките данни ако не „да бъде“, то поне „да проживее“ като честен търговец и порядъчен гражданин, както сме свикнали да се изразяваме. Същевременно у него бяха налице всички необходими данни за злодей и при известни обстоятелства, при известни сътресения втората му същност излизаше наяве. Той беше бакалин, у когото дремеше чудовище. Може да се предполага, че дори и сатаната понякога, приклекнал в ъгъла на бърлогата на Тенардие, изпадаше в размисъл пред този свой шедьовър на мерзостта.

Тенардие се поколеба за миг, но после си помисли: „Да не съм луд! През това време ония ще се измъкнат!“

И продължи пътя си, крачейки бързо и уверено напред с безпогрешен нюх, като лисица, надушила ято яребици.

И наистина, след като отмина блатата и пресече изкосо голямата поляна вдясно от горския път за Белвю, тъкмо когато излезе на тревистата алея, която почти обикаля хълма и минава над свода на старинния водопровод на шелското абатство, той зърна над един храст шапката, дала му повод за толкова догадки. Шапката на нашия познайник. Храстът беше нисък. Тенардие съобрази, че мъжът седеше там с Козет. Детето не се виждаше, защото беше мъничко, но затова пък главата на куклата му се подаваше.

Тенардие не се лъжеше. Мъжът беше седнал край храста, за да може Козет да си отдъхне. Ханджията заобиколи храста и внезапно изникна пред погледите на тези, които диреше.

— Моля за извинение, господине — издума той запъхтян, — но ето ви вашите хиляда и петстотин франка.

При тези думи той подаде на чужденеца трите банкноти.

Мъжът вдигна глава.

— Какво значи това?

Тенардие отвърна почтително:

— Това означава, господине, че си вземам обратно Козет.

Козет се разтрепера и се притисна до стареца.

А той погледна втренчено Тенардие право в очите и му отговори, разчленявайки думите на срички:

— Ще взе-ме-те о-брат-но Ко-зет ли?

— Да, господине, ще си я взема. Сега ще ви обясня. Всъщност аз нямам никакво право да ви я давам. Размислих. Нали разбирате, аз съм почтен човек. Момиченцето не е мое, то е на майка си. Майка му ми го е поверила и аз мога да го предам само на нея. Вие ще ми кажете: „Ама майка му умря.“ Може. В такъв случай ще дам детето само на лицето, което би ми донесло бележка, подписана от майката, от която да личи, че трябва да предам детето на него. Ясно, нали?

Без да отговори, мъжът бръкна в джоба си и Тенардие зърна отново портфейла с банкнотите.

Той се разтрепера от радостно възбуждение и си каза: „Дръж се здраво, Тенардие! Ще се опита да те подкупи!“

Преди да отвори портфейла си, странникът се огледа наоколо. Нямаше жива душа нито в гората, нито в дола. Мястото беше съвсем пусто. Мъжът отвори портфейла и извади не снопче банкноти, както очакваше Тенардие, а обикновен лист хартия, който той разгъна й подаде на кръчмаря с думите:

— Имате право. Ето, прочетете.

Тенардие пое листчето и прочете:

„Монтрьой-сюр-мер, 25 март 1823 година Господин Тенардие,

Предайте Козет на приносителя. Всички дребни задължения ще ви бъдат изплатени.

Приемете моите почитания

Фантин“

— Нали познавате този подпис? — попита мъжът.

Беше действително подписът на Фантин. Тенардие го позна.

Не можеше да възрази нищо. Неудържимо двойно разочарование го обхвана — разочарование, че трябва да се откаже от очаквания подкуп, и разочарование, че са го изиграли.

— Можете да задържите бележката за ваше оправдание — добави непознатият.

Тенардие се опита да се оттегли с чест.

— Сполучливо подправен подпис, няма що — измърмори той през зъби. — Но здраве да е!

После направи последен отчаян опит.

— Така да бъде, господине, щом вие сте това лице. Само че трябва да ми платите „всички дребни задължения“, а те са доста едрички.

Мъжът стана прав и отърси с пръсти износения си ръкав, по който се беше налепила пръст.

— Господин Тенардие, през януари майката изчисляваше задълженията си на сто и двадесет франка. Вие й изпратихте през февруари сметка за петстотин франка. Получихте триста франка в края на февруари и триста в началото на март. Оттогава изминаха девет месеца, по петнадесет франка, както сте уговорили, прави всичко сто тридесет и пет франка. Вие бяхте получили сто франка повече. Непогасеният дълг следователно възлиза само на тридесет и пет франка. А аз преди малко ви броих хиляда и петстотин!

Тенардие се почувствува като вълк, чийто крак внезапно е приклещен и захапан от стоманената челюст на капан.

„Що за дяволска личност!“ — помисли си той.

И постъпи като вълка. Опъна се с всички сили. Дързостта му бе успяла първия път.

— Господин, чието име нямам честта да зная — произнесе решително той, зарязвайки всяка вежливост, — аз ще си взема обратно Козет или вие ще ми броите хиляда екю.

Чужденецът каза спокойно:

— Ела, Козет.

И той улови. Козет с лявата си ръка, а с дясната прибра тоягата, която лежеше на земята.

Тенардие погледна огромната суровица и безлюдните околности.

А мъжът потъна с детето в гората, оставяйки ханджията застинал на мястото си в недоумение.

Докато те се отдалечаваха, Тенардие оглеждаше широките леко прегърбени плещи на непознатия и огромните му юмруци. После плъзна поглед по себе си, по хилавите си мишци и безсилни ръце.

„Какво говедо излязох наистина, че не си взех пушката, щом съм тръгнал на лов!“ — мислеше си той.

И все пак ханджията не се предаваше още.

— Да видя поне накъде ще отиде — каза той и ги заследи отдалеч.

Две неща му бяха останали: една подигравка — парчето хартия с подписа на Фантин, и едно утешение — хиляда и петстотин франка.

Мъжът поведе Козет към Ливри и Бонди. Той крачеше бавно, с наведена глава, замислен и тъжен. Зимата беше оголила гората и Тенардие не ги изпускаше от очи, макар че се придържаше на значително разстояние зад тях. Сегиз-тогиз мъжът се извръщаше, за да види дали някой не ги следи. Внезапно забеляза Тенардие и бързо се мушна с Козет в един гъсталак, където изчезнаха и двамата.

— Ах, дявол! — изруга Тенардие и ускори стъпките си.

Гъстите храсти в сечището го принудиха да ги следва по-отблизо. Когато мъжът навлезе сред гъсталака, той се обърна. Тенардие се опита да се сгуши сред клоните. Мъжът го забеляза. Той му хвърли неспокоен поглед, поклати глава и продължи пътя си. Ханджията пак тръгна след него. Изминаха така двеста или триста крачки. Изведнъж мъжът се обърна повторно. Той видя ханджията. Този път му метна толкова мрачен поглед, че Тенардие сметна „излишно“ да го следва повече. И се върна назад.

XI
№ 9430 се появява отново и Козет го спечелва на лотария

Жан Валжан не беше умрял.

Когато падна или по-право, когато се хвърли в морето, той не беше окован, както знаем. Заплува под водата до един кораб, хвърлил котва в пристанището, за който беше завързана лодка. Успя да се потули в тази лодка до вечерта. През нощта се хвърли отново в морето и доплува до брега, близо до нос Брьон. Там, понеже не му липсваха пари, можа да се снабди с дрехи. Една малка кръчмичка в околностите на Балагие се беше специализирала много доходно като гардеробна на избягали каторжници. След това, подобно на всички други жалки бегълци, които се стараят да прикрият следите си от бдителното око на закона и да убегнат от участта, отредена им от обществото, Жан Валжан тръгна по сложен, зигзаговиден маршрут. Първото му убежище беше в Прадо, близо до Босе. После отпътува за Гран-Вийар, до Бриансон, в Горните Алпи. Тревожно бягане слепешком, придвижване на къртица, чиито подземни криволичения остават неизвестни. По-късно откриха следи от престоя му в Ен, в областта Сиврийо, чак в Пиренеите, в Акон, в местността Гранж-дьо-Думек, близо до колибарското селце Шавай, в околностите на Перигьо, в Брюни, в кантона Шапел-Гонаге. Най-сетне той стигна в Париж. А преди малко го срещнахме в Монфермей.

Първата му грижа, когато пристигна в Париж, беше да купи траурни дрешки за седем-осемгодишно момиченце, а после да си осигури жилище. След като стори това, той отиде в Монфермей.

Спомняме си, че по време на първото му бягство той беше пътувал до Париж или до околностите и полицията се беше добрала до някои сведения относно това тайнствено пътуване.

Впрочем сега всички го смятаха за мъртъв и това сгъстяваше мрака, спуснат над него. В Париж му попадна един от вестниците, които отбелязваха произшествието. Той се почувствува успокоен и почти умиротворен, сякаш действително беше покойник.

Вечерта на същия ден, през който Жан Валжан беше измъкнал Козет от ноктите на Тенардие, той се прибра в Париж. Влезе в града на смрачаване, заедно с детето, през градската врата Монсо. Той нае кабриолет, който го отведе на еспланадата Обсерватоар. Слезе там, разплати се с кочияша, улови Козет за ръка и двамата се отправиха в тъмната нощ по безлюдните улички в съседство с Урсин и Гласиер към булевард Опитал.

Този ден беше необикновен и изпълнен с вълнения за Козет. Яли бяха, заслонени зад храстите, хляб и сирене, купени от усамотени кръчми, сменяли бяха често превозното средство, вървели бяха и пеш. Детето не се оплакваше, но се чувствуваше уморено и Жан Валжан забеляза това, защото Козет неволно се опъваше назад. Той я вдигна на гърба си. Без да изпуща Катрин, детето сложи глава на рамото на Жан Валжан и заспа.