Виктор Юго
Клетниците (10)

II
Тук читателят ще прочете два стиха, съчинени може би от дявола

Преди да продължим нашия разказ, уместно е да припомним по-подробно едно друго необикновено събитие, станало по същото време в Монфермей, което може би потвърждава до известна степен предположенията на прокурора.

В околностите на Монфермей е разпространено старинно поверие; още по-ценно и интересно, защото народно поверие оцелява досам Париж толкова мъчно, колкото и алое в Сибир. Ние спадаме към тия, които ценят всичко, което може да се смята за рядък екземпляр. Ето прочее какво гласи поверието в Монфермей. Местните жители вярват, че от незапомнени времена дяволът е избрал гората, за да крие в нея съкровищата си. Простодушните женици твърдят, че нерядко можело да се срещне по здрач в затънтените шумаци на гората черен човек, с дървени обувки, с платнен панталон и памучна горна дреха, който прилича на колар или дървар, но се отличава по това, че вместо калпак или шапка на главата му стърчали два огромни рога. По това безспорно всеки би го познал. Този човек обикновено копаел дупка. Съществуват три начина на държане при подобна среща. Първият е да приближиш този човек и да го заговориш. Тогава забелязваш, че той е най-обикновен селянин, че ви се е сторил черен, защото вече се здрачава, че не копае никаква дупка, ами реже трева за кравите си, и че това, което прилича на рога, е вилата за тор на рамото му, чиито зъбци, благодарение на удължените сенки привечер, като че ли се подават от главата му. Прибираш се в къщи и умираш същата седмица. Вторият начин е да го проследиш, да го изчакаш да изкопае дупката, да я зарине и да си отиде. После да изтичаш бързо-бързо до ямата, да я разровиш и да вземеш оттам „съкровището“, което черният човек непременно е оставил там. В този случай ще умреш през същия месец. И най-сетне третият начин предвижда, изобщо да не заговаряш черния човек, нито да го поглеждаш, а да избягаш от това място толкова бързо, колкото краката ти държат. В такъв случай ще умреш, през същата година.

Понеже и трите начина са свързани с известна неизгода, вторият начин, който поне предлага донякъде и преимущества, между другото да се сдобиеш със съкровище, па макар и само за един месец, е най-приемлив. Смелите хора, които не пропускат случая да си опитат щастието, доста често, както твърдят някои, разравяли изкопаните от черния човек дупки и се опитвали да ограбят дявола. Ако вярваме на преданието и по-специално на двата загадъчни стиха на простонароден латински, оставени по този повод от един неверник-монах нормандец, малко нещо магьосник, на име Трифон, изглежда, че подобно начинание не е особено изгодно. Този Трифон е погребан в абатството „Сен Жорж дьо Бошервил“ край Руан и върху гроба му се раждат жаби.

И така, смелчагите се изпотрепват да копаят — тези ями обикновено са много дълбоки, — потят се, дълбаят, мъчат се цяла нощ, защото подобни операции се извършват нощем, измокрят ризата си, изгарят свещта си, притъпяват мотиката си и когато най-сетне стигнат до дъното на дупката, когато докопат „съкровището“, какво се оказва вътре? Какво представлява съкровището на дявола? Някое петаче, понякога екю, камък, скелет, окървавен труп или призрак, сгънат на четири като лист хартия в портфейл, а понякога и абсолютно нищо. Такава именно препоръка към прекалено любопитните търсачи съдържат по всяка вероятност двата стиха на Трифон:

Fodit, et in fossa thesauros condit opaca,

As, nummos, lapides, cadaver, simulacra, nihilque.^[2]

Изглежда, че и по наше време намират кога барутна кесия, пълна с патрони, кога стара колода карти, мазни и потъмнели, с които несъмнено играят дяволите. Трифон не споменава тези две последни находки, но не бива да забравяме, че той е живял през дванадесети век, а едва ли на дявола му е хрумнало да изнамери барута преди Роджър Бейкън, нито картите преди Шарл VI.

Впрочем играеш ли с тези карти, можеш да бъдеш сигурен, че ще загубиш всичко, което притежаваш. А що се отнася до барута в кесията, той притежава свойството да пръсне пушката право в лицето.

А между това не дълго време след предполагаемото от прокурора бродене на освободения каторжник Жан Валжан в околностите на Монфермей по време на изплъзването му за няколко дни хората от това селце забелязаха, че старият работник по пътищата Булатрюел „обикаля“ гората. В този край се носеше слух, че Булатрюел някога бил в каторгата. Беше под полицейски надзор и понеже не можеше никъде да намери работа, властите го използуваха с намалена заплата за поддържане на прекия път между Гани и Лани.

Всички местни жители гледаха с лошо око на Булатрюел, макар че той се държеше премного почтително и смирено, сваляше всекиму шапка и се кланяше раболепно усмихнат на всеки полицай; говореше се, че вероятно е свързан с разбойнически шайки и подозираха, че устройва засади край гъсталаците привечер. Всъщност той имаше само един грях — че беше пияница.

Ето какво мислеха, че са забелязали неговите съселяни.

От известно време Булатрюел напущаше много рано работата — настилане с чакъл и поддържане на пътя — и влизаше с мотиката си в гората. Срещаха го привечер из най-затънтените поляни, в най-дивите гъсталаци, като че ли диреше нещо, а понякога го заварваха да копае ями. Минаващите край него простодушни женици го вземаха най-напред за Велзевул, после разпознаваха Булатрюел, но това не ги успокояваше особено много. Тези срещи като че ли никак не бяха приятни на Булатрюел. Явно беше, че той се опитваше да се скрие и че вършеше нещо тайно.

В селото казваха:

— Ясно е като бял ден, че дяволът се е появил. Булатрюел го е видял и сега търси. Той е в състояние да се докопа до Луциферовото имане.

А свободомислещите подхвърляха:

— Не се знае кой кого ще надлъже: Булатрюел сатаната или сатаната Булатрюел.

Простодушните жени пък често-често се кръстеха.

Междувременно скитосванията на Булатрюел из гората секнаха и той пак се залови спокойно със задълженията си по поддържане на пътя. Хората почнаха да клюкарствуват за друго.

Обаче няколко души продължаваха да любопитствуват, смятайки, че в основата на всичко това сигурно се крие ако не баснословното съкровище от поверието, то поне някоя изгодна находка, по-реална и по-осезаема от банкнотите на дявола, и работникът е разбулил наполовина тайната. „Най-заинтересовани“ от всички бяха селският учител и ханджията Тенардие, който беше приятел с всички и не се свенеше да дружи и с Булатрюл.

— Бил лежал в каторгата? — казваше той. — Че какво от това? Бога ми, днес той, утре пък мога да бъда аз.

Една вечер учителят заяви, че в миналото правосъдието би се заинтересувало какво дири Булатрюел в гората и щяло да го принуди да проговори, ако го подхвърлело на изтезание, с вода например.

— А защо да не го подхвърлим на изтезание с вино? — предложи Тенардие.

Заеха се здравата и напиха стария кантонер. Той погълна огромно количество вино, но не се разбъбри особено много. Съчета с изумително умение и съвършено точно съотношение жажда на пияница със сдържаност на съдия. И все пак, след като го обстрелваха многократно с въпроси и съпоставиха и сглобиха мъглявите отговори, които му се изплъзнаха, Тенардие и учителят се добраха до някои данни.

Една сутрин, когато отивал призори на работа, Булатрюел съгледал изненадан край един храст в гората лопата и кирка, „като че ли нарочно скрити там“. Той си помислил, че лопатата и кирката навярно принадлежат на дядо Си-Фур, водоносача, и не им обърнал повече внимание. Но ето че същата вечер видял, без да го усетят, понеже се бил скрил зад едно дебело дърво, че от пътя се отбило и се отправило към най-затънтената част на гората „едно лице, което не било от този край и което той, Булатрюел, много добре познавал“. Израз, който в превода на Тенардие означаваше „другар от каторгата“. Булатрюел упорито отказа да каже името му. Това лице носело пакет с квадратна форма, напомнящ кутия или сандъче. Булатрюел се изненадал. Чак след седем-осем минути му хрумнало да проследи „лицето“. Но вече било много късно, лицето потънало в гъсталака, било се стъмнило и Булатрюел не могъл да го догони. Тогава той решил да го причака на излизане от гората. „Имало месечина.“ Два-три часа по-късно Булатрюел видял своя „познат“, който излизал от гората, но този път без сандъчето, а с кирка и лопата в ръка. Той го оставил да отмине, защото си казал, че оня е три пъти по-силен от него и както бил въоръжен с кирката, щял да го утрепе по всяка вероятност, ако го познае и разбере, че и него са познали. Трогателно излияние на двама срещнали се отново стари другари! Но кирката и лопатата били истинско откровение за Булатрюел. Той изтичал към храста, където ги бил зърнал сутринта, и не намерил ни следа от тях. Заключил, че неговият познайник е влязъл в гората, изкопал е яма с кирката, заровил е сандъчето и е затрупал после дупката с лопатата. Сандъчето било много малко, за да съдържа труп, следователно в него е имало пари. Затова и тръгнал да копае. Бил претърсил, проучил и претършувал цялата гора, разровил почвата навсякъде, където му се сторила прясно разкопана. Напразно!

Не се „добрал“ до нищо. Жителите на Монфермей забравиха тази случка. Само няколко сплетници казаха:

— Можете да бъдете сигурни, че оня от Гани не вдигна цялата тази тупурдия току-така. Сто на сто му се е явил дяволът!

III
Веригата навярно е била предварително обработена, за да се счупи само с един удар на чука

Към края на месец октомври през същата тази 1823 година, след една силна буря, жителите на Тулон наблюдаваха кораба „Орион“ при прибирането му в пристанището, където щеше да остане на поправка. По-късно „Орион“ беше използуван като учебен кораб в Брест, но по онова време се числеше към военната ескадра на Средиземно море.

Този голям морски кораб, макар и доста разнебитен, защото морето го беше здравата разтърсило, направи силно впечатление при влизането си в залива. На него се развяваше не си спомням вече какъв флаг, в чиято чест беше даден полагаемият му се по правилника салют от единадесет оръдейни изстрела, на които „Орион“ отговори с изстрел за изстрел. Общо — двадесет и два. Изчислено е, че само за залпове, за отдаване кралски и военни почести, размени на шумни приветствия, прояви на любезност по правилата на етикета, формалности, съблюдавани от пристанищата и крепостите, за ежедневни салюти при изгрев и залез-слънце на всички крепости и военни кораби, за салюти при откриване и закриване на пристанища и прочие, и прочие цивилизованият свят изразходва всеки двадесет и четири часа по разните части на земята сто и петдесет хиляди излишни оръдейни изстрела. По шест франка всеки, това прави деветстотин хиляди франка дневно, триста милиона годишно, които се превръщат в дим. И всичко това съвсем без нужда. А през това време бедните мрат от глад.

Реставрацията беше кръстила 1823 година „епохата на испанската война“.

Тази война съчетаваше много събития в едно и имаше редица особености. Тя бе крупно семейно начинание за Бурбоните, тъй като, изпълнявайки задълженията си на по-стар клон, френският им клон подпомагаше и покровителствуваше мадридския; тя бележеше същевременно възвръщане към националните ни интереси, съпътствувано от раболепно подчинение на северните кабинети; Ангулемският херцог, прекръстен от либералните вестници „героя от Андухар“, заел победоносна поза, неподхождаща твърде на спокойното му изражение, потискаше реалния стар тероризъм на либералите; за голям ужас на знатните вдовици санкюлотите възкръснаха под името descamisados^[3]; монархизмът, явяващ се пречка на напредъка, бе окачествен като анархия; подмолната дейност на идеите от 89 година бе внезапно прекъсната; Европа наложи забрана на френската мисъл, която обходи света; редом с главнокомандуващия войските, принц дьо Каринян, станал по-късно Шарл-Албер, взе участие като доброволец с червени вълнени еполети на гренадир в похода на кралете срещу народите; войниците на империята отново тръгнаха на война, но вече с бяла кокарда, остарели и тъжни след осемгодишна почивка; шепа героични французи развяха в чужбина трицветното знаме, както преди тридесет години изгнаниците развяха в Кобленц^[4] бялото знаме; монасите се смесиха с ветераните; стремежът към свобода и нововъведения наново бе усмирен от щиковете; принципите бяха сразени с оръдейни изстрели. Франция разруши с оръжие това, което бе съградила с мисълта си. Нека припомним най-сетне продажните вражески пълководци, разколебаните войници, градовете, обсадени не с щикове, а с милиони франкове; липсата на военни опасности и изобилието на евентуални взривове, както във всяко минирано поле, завзето набързо. Война с малко кръвопролития, но и с малко лаври за победителите, носеща позор на неколцина, но слава — никому. Такава беше тази война, обявена от принцове — потомци на Людовик XIV, и водена от генерали, произведени от Наполеон. На нея се падна жалка участ — да не бъде записана в историята нито като забележителна война, нито като забележителна политика.

В нея се водиха няколко сериозни сражения. Завземането на Трокадеро беше блестяща военна операция. Но общо взето, както вече казахме, тръбите на тази военна кампания издишат, в нея има нещо съмнително и историята одобрява нежеланието на Франция да приеме този лъжетриумф. Премного очевидно стана, че някои испански офицери, които трябваше да ръководят отбраната, отстъпиха прекалено лесно, в победата се съзираше продажничество. Изглежда, че най-напред са били спечелени генералите, а после битките, и войникът-победител се прибра в родината си унижен. Това бе война под достойнството на френската нация, война, с една дума, чиито знамена криеха в диплите си думите „Френска национална банка“.

Войниците от войната през 1808 година, свидетели на страшната обсада на Сарагоса, се мръщеха през 1823 година пред лесното падане на крепостите и съжаляваха едва ли не за Палафокс^[5]. Темпераментът на французите е такъв, че те предпочитат да видят пред себе си Ростопчин^[6] вместо Балестерос^[7].

Заслужава да наблегнем на друга, много по-важна страна на това събитие. Испанската война оскърбяваше не само военния дух на Франция, но и нейния демократичен дух. Тя представляваше начинание за поробване. Каква беше целта на френския воин, син на демокрацията, в тази война? Да извоюва иго за един друг народ. Нелепо противоречие. Франция е създадена да буди съзнанието на народите, а не да го задушава. След 1792 година всички революции в Европа са повторение на Френската революция. Франция излъчва свобода, както слънцето излъчва светлина. „Всеки, който не вижда това, е слепец!“ — беше заявил Бонапарт.

Войната през 1823 година беше едновременно покушение срещу благородната испанска нация и посегателство спрямо френската революция. И именно Франция извършваше това чудовищно насилие. По принуждение. Защото, като се изключат освободителните войни, всички други действия на армиите стават по принуждение. Самата дума „пасивно подчинение“ определя тяхната същност. Армията е необикновено и много сполучливо съчетание, в което силата се явява резултат от несметен сбор безсилия. Така само може да се обясни войната, водена от хора против хора въпреки собствената им воля.

Колкото до Бурбоните, войната през 1823 година се оказа гибелна за тях. Те я сметнаха за свой успех. Не си дадоха сметка колко е опасно да се задуши една идея със забрана. В своята наивност те се заблудиха до такава степен, че въведоха в държавния апарат като гаранция за своята сила най-широка търпимост на престъплението. Политиката им стана подмолна. 1830 година покълна от 1823. Те използуваха в държавните съвети испанската война като аргумент в полза на насилието и рискованите начинания в името на свещеното право. След като бе възстановила el rey neto^[8] в Испания, Франция лесно можеше да възстанови абсолютната власт и на собствените си крале. Бурбоните извършиха непоправима грешка: те изтълкуваха подчинението на войника като съгласие на нацията. Такова именно лековерие погубва троновете. Не бива да се спи нито под сянката на отровното дърво в Антилите, нито под крилото на армия.

Но нека се върнем на кораба „Орион“.

По време на маневрите под командуването на принца-генералисимус една ескадра кръстосваше Средиземно море. Казахме вече, че „Орион“ се числеше към тази ескадра и че беше принуден от бурята да се прибере в пристанището на Тулон.

Появяването на военен кораб в кое да е пристанище винаги предизвиква голямо любопитство и привлича тълпата. Защото гледката е величава, а тълпата обича всичко величаво.

Линейният кораб е внушителен пример за стълкновението на човешкия гений с могъществото на природата.

Линейният кораб е построен едновременно от най-леки и най-тежки материали, защото му предстои да се сблъска с материята в нейните три състояния — твърдо, течно и въздухообразно — и да се бори и с трите наведнъж. Той притежава единадесет железни нокти, за да се вкопчва в гранита на морското дъно и повече крила и пипала от кое да е летящо насекомо, за да лови попътния вятър в облаците. Диханието му излита от дулата на сто и двадесетте му оръдия като през огромни медни тръби и гордо откликва на гръмотевицата. Океанът се опитва да го заблуди със застрашителното еднообразие на своите вълни, но корабът има душа — компаса — и тя го напътствува и му сочи неизменно север. През черните нощи сигналните фенери му заместват звездите. И така, той разполага с въжа и платна, за да се бори срещу вятъра, с дървено туловище, за да се бори срещу вълната, с желязо, мед и олово, за да се бори срещу скалата, със светлина, за да се бори срещу мрака, и с една стрелка, за да се бори срещу необятната шир.

Ако искаме да добием представа за исполинските размери на отделните части, които, съчетани заедно, образуват линейния кораб, нека се вмъкнем под закрития шестетажен стапел на пристанището в Брест или Тулон. Новостроящите кораби са поставени тук, така да се каже, под похлупак. Тази огромна греда е рея. Дебелият дървен стълб, лежащ на земята, докъдето поглед стига, е главна мачта. Ако се измери от основата й в трюма до върха й в облаците, тя е дълга шестдесет тоаза, а диаметърът в основата й е равен на три стъпки. Английската гротмачта се издига на двеста и седемнадесет стъпки над водолинията. По времето на нашите бащи във флотата си служеха с дебели въжа, сега си служат с вериги. Само купчината вериги на един стооръдеен кораб е висока четири стъпки, широка — двадесет и дебела — осем. А колко дървен материал е необходим, за да се направи подобен кораб? Три хиляди кубика. Цял плаващ лес.

При това нека не забравяме, че става дума за военен плавателен съд от преди четиридесет години, за най-обикновен кораб с платна. Парата, по онова време още в пелени, сега осигурява нови невероятни възможности на чудото, наречено военен кораб. В наши дни например смесеният тип кораб със задно витло е удивителна машина, която пори вълните, носена от своите три хиляди квадратни метра платна и парния си котел с мощност две хиляди и петстотин конски сили.

Без да говорим за тия нови чудеса на корабостроенето, дори някогашният кораб на Христофор Колумб и Рьоутър е едно от крупните постижения на човека. Той разполага с неизчерпаема сила, както безкраят разполага с неизчерпаеми вертове; той събира и съхранява вятъра в платната си и плува и цари над необятните вълни, без да се отклонява от пътя си.

Настъпва обаче час, когато бурята пречупва като сламка дългата шестдесет стъпки рея, когато вятърът огъва като тръстика високата четиристотин стъпки мачта, когато тежката десет хиляди фунта котва се огъва в пастта на вълните като рибарска кукичка в уста на щука, когато чудовищните оръдия надават жалки и безполезни стонове, подемани и разнасяни от урагана в тъмната пустош, когато цялата негова мощ и величие са победени от по-мощна и по-величествена стихия.

Разгръщането на огромна сила, която в крайна сметка бива сведена до пълна безпомощност, винаги навежда хората на размисъл. Затова именно край тези дивни съоръжения за воюване и мореплаване, хвърлили котва в пристанищата, се тълпят любопитни, без да си дават сметка какво привлича любопитството им.

И така, всеки ден от сутрин до вечер кейовете, вълноломът и дигата на тулонското пристанище бяха отрупани от безделници и „зяпльовци“, както ги наричат в Париж, заети само с едно — да наблюдават „Орион“.

„Орион“ отдавна не беше в добро състояние. По време на предишните му плавания по подводната му част се бяха налепили толкова дебели пластове миди, че скоростта му бе намаляла наполовина. Предната година го бяха измъкнали на сухо, за да изстържат мидите, и пак го бяха пуснали в морето. Но това остъргване беше повредило бурмите в тази част. Около Балеарските острови обшивката не бе издържала и се беше отлепила на места и понеже по онова време вътрешната обшивка не се правеше с ламарина, корабът почна да пропуща вода. По време на равноденствието върху него беше налетяла силна буря и беше издънила носа откъм лявата страна, както и отвора за дулото на едно от оръдията, и беше повредила предната мачта. Тези повреди наложиха връщането на „Орион“ в Тулон.

Той беше хвърлил котва до арсенала. Поправяха го и го съоръжаваха. Туловището на кораба не беше повредено от дясната страна, но бяха махнали тук-таме по няколко дъски от обшивката, за да се проветрява вътрешността, както се правеше обикновено.

Една сутрин тълпата, която го гледаше, стана свидетелка на необикновено произшествие.

Екипажът прибираше корабните платна и ги привързваше към реята. Матросът, който трябваше да хване горния край на голямото марсово платно вдясно, загуби равновесие. Видяха го как се олюля; струпаното върху кея на арсенала множество нададе уплашен вик; главата на матроса натежа и повлече тялото му, мъжът се завъртя около реята, разперил ръце над бездната. Той се улови, падайки, отначало с една, а после с две ръце за въжената стълба под реята и увисна на нея. Морето шумеше под него на шеметна дълбочина. От тласъка при падането му въжената стълба се заклати като люлка. Човекът се люшкаше насам-натам на края на въжето подобно на камък в прашка.

Страшно рисковано беше да му се притекат на помощ. Нито един от моряците — всичките рибари, постъпили неотдавна да отбият военната си повинност — не се осмеляваше да предприеме каквото и да било. А нещастният матрос почна да отмалява. Не се виждаше смъртната уплаха, изписана на лицето му, но по движенията му личеше, че губи сили. Ръцете му бяха обтегнати до скъсване. При всяко усилие да се повдигне нагоре той само още повече разклащаше въжената стълба. Не викаше, за да не хаби силите си. Всички очакваха вече мига, когато ще изпусне въжето, и от време на време хората извръщаха глави, за да не видят падащото му тяло. Настъпват мигове, когато краят на въже, прът, клон означава живот и е ужасно да наблюдаваш как едно живо същество се откъсва и пада като зрял плод.

Изведнъж забелязаха някакъв мъж, който се катереше по въжетата, ловък като пантера. Носеше червена рубашка, следователно беше каторжник. Имаше зелено кепе, следователно беше осъден до живот. Когато стигна до мачтовата площадка, вятър отнесе кепето му и откри съвсем белите му коси. Той не беше млад.

Действително един каторжник, работещ на кораба, още първият миг беше изтичал до дежурния офицер и докато екипажът се суетеше объркан и нерешителен, докато всички моряци се страхуваха и не смееха да се притекат на помощ, беше поискал от офицера разрешение да рискува живота си, за да спаси матроса. Офицерът бе кимнал утвърдително с глава и каторжникът с един удар на чука бе счупил звеното на веригата, занитена за халката на глезена му, грабнал бе едно въже и се бе спуснал към мачтите. Тогава никой не обърна внимание колко лесно се бе поддала веригата на удара. Едва по-късно си припомниха тази подробност.

Той се озова с главозамайваща бързина на реята. Спря се няколко секунди, измервайки я сякаш с поглед. Тези секунди, през които вятърът люшкаше матроса на края на въжената стълба, се сториха цели векове на зрителите. Най-сетне каторжникът вдигна очи към небето и пристъпи крачка напред. Тълпата си отдъхна. Той измина тичешком реята. Когато стигна до края, завърза единия край на въжето, което беше взел със себе си, пусна надолу другия край и започна да се плъзга с ръце по въжето: тогава неописуема тревога обзе всички, защото вместо един само човек, надвиснал над бездната, сега над нея висяха двама.

Каторжникът напомняше паяк, който се готви да улови муха. Само че този път паякът носеше живот, а не смърт. Десет хиляди погледа не се откъсваха от тази двойка. Нито вик, нито дума, един и същ трепет сгърчваше всички вежди. Всички уста сдържаха дъха си, като че се бояха да не усилят вятъра, който разклащаше двамата клетници.

А каторжникът най-сетне успя да се спусне до матроса. Крайно време бе. Още една минута само и изтощен и отчаян, мъжът щеше да полети към бездната. Каторжникът го привърза здраво с въжето, за което се държеше само с една ръка, докато го омотаваше с другата. Най-сетне видяха как се изкатери до реята и издърпа матроса върху нея. Той го закрепи за малко там, за да му даде възможност да се съвземе, после го взе на ръце и го понесе по реята до мачтите, а оттам до площадката, където го остави в ръцете на другарите му.

Тогава тълпата започна да ръкопляска. Някои от старите каторжни надзиратели плачеха, жените на кея се прегръщаха и изведнаж се раздаде единодушен вик на безгранично умиление:

— Да се помилва! Да се помилва!

А каторжникът счете за свой дълг незабавно да слезе и да се залови за работата си. За да стигне по-бързо, той се плъзна между въжата и се затича до долната рея. Всички го следяха с очи. За миг изтръпнаха от страх: било от умора, било от виене на свят, походката му стана като че ли колеблива и несигурна. Изведнъж тълпата нададе неистов вопъл: каторжникът се подхлъзна и падна в морето.

Падането му беше опасно. Фрегата „Алжезирас“ беше хвърлила котва близо до „Орион“ и бедният каторжник се озова между двата кораба. Бояха се да не би да се плъзне под единия или другия. Четирима души скочиха бързо в една лодка. Тълпата им подвикваше насърчително, тревога обхвана отново всички души. Каторжникът не се показа на повърхността. Той изчезна в морето, без дори да накъдри повърхността му, като че ли бе пропаднал във варел с олио. Изследваха дъното, гмуркаха се. Напразно. Търсиха до вечерта. Не можаха да намерят дори тялото му.

На другия ден тулонският ежедневен вестник помести следните няколко реда:

„17 ноември 1823 година. Вчера един каторжник от групата, работеща на «Орион», връщайки се на мястото си, след като оказа помощ на един матрос, падна в морето и се удави. Не можаха да намерят трупа му. Предполага се, че се е приклещил между подпорните стълбове на издадената в морето част на арсенала. Този човек е бил зачислен под номер 9430 и се е наричал Жан Валжан.“