Фредрик Браун
Планетат — безумната планета

Даже и на този, който е свикнал, понякога му става тежко. Ето и оная сутрин… ако може да се нарече сутрин. В същност беше нощ. Но ние на Планетат живеем по земното време: планетатното време е съвсем нелепо, както и всичко останало в тоя побъркан свят. Тук след шестчасовия ден настъпва двучасова нощ, после петнадесетчасовият ден се сменя от едночасова нощ, после… въобще е невъзможно да се отчита времето на планета, която описва осморка около две слънца, щура се между тях като прилеп в ада, а слънцата се въртят толкова бързо и толкова близо едно до друго, че астрономите на Земята са ги смятали за едно светило допреди двадесет години, когато тук кацна експедицията на Блексли.

Разбирате ли, денонощието на Планетат не е някакво строго определена част от периода на въртенето му около слънцата, между слънцата пък действува полето на Блексли — поле, в което светлинните лъчи забавят своя бяг, едва-едва пълзят и… въобще…

Ако не сте запознати с докладите на Блексли за Планетат, хванете се за нещо по-здраво и аз ще се опитам да ви обясня.

От всички известни планети Планетат е единствен по рода си: в един и същи миг той два пъти затъмнява сам себе си, всеки четиридесет часа се сблъсква със себе си чело в чело, а после хуква подире си, докато не се изгуби от погледа.

Не, не ви упреквам.

Аз също не вярвах и се изплаших до смърт, когото за първи път, стоейки на Планетат видях как Планетат стремително лети право към нас. А аз все пак бях чел докладите на Блексли, знаех някои неща. Приличаше на старинен филм: операторът е поставил камерата на релсите, зрителите виждат как локомотивът лети право към тях и чувствуват непреодолимо желание да избягат, макар да разбират, че няма никакъв локомотив.

Но аз бях почнал да ви разправям за оная сутрин. Седях на бюрото, дъската отгоре бе обрасла с трева. Краката ми опираха — поне така ми се струваше — в огледалната повърхност на вода, набраздена от леки вълнички. Но не се намокряха.

На бюрото върху тревата стоеше розова саксия, а от нея си подаваше носа яркозелен сатурниански гущер. Това беше — както ми подсказваше разумът, а не зрението — моята мастилница с перодръжката. Върху бюрото имаше още парченце плат с надпис, избродиран старателно с кръстчета: „Боже, пази родината ни“. В същност това беше радиограмата, приета току-що от Земя-Център. Не знам какво пишеше в нея: аз влязох в кабинета си, след като бе започнал ефектът на полето на Блексли. Но там едва ли пишеше „Боже, пази родината ни“. По-скоро не — щом така ми се привиждаше. И точно в този момент излязох от кожата си: до гуша ми дойде Планетат и никак не ме интересуваше какво пише в радиограмата.

Разбирате ли… сега ще ви обясня… Ефектът на полето на Блексли се наблюдава, когато Планетат минава по средата между Арджайл I и Арджайл II — двете светила, около които описва осморка. Има научно обяснение, но то трябва да се изложи не с думи, а с формули. Свежда се до следното: Арджайл I се състои от вещество, а Арджайл II от антивещество. По средата между тях се образува обширно поле, в което светлинните лъчи забавят хода си. Там те се движат приблизително със скоростта на звука. И в резултат, ако някакъв предмет се движи по-бързо от звука, например самият Планетат — то вие все още ще виждате този предмет, даже след като е отминал. Зрителният образ на Планетат се провира през полето двадесет и шест часа. През това време Планетат е заобиколил едното от светилото и на обратния път се среща със собственото си отражение. В центъра на полето има отражение входящо и отражение изходящо; планетата два пъти затъмнява сама себе си, а едновременно и двете слънца. Малко по-далеч тя се сблъсква с това отражение (вторият Планетат се движи в противоположна посока) и наблюдателят може да припадне от уплаха, макар да знае, че това е само зрително измама.

Ще ви го обясня по-просто, докато не ви се е завил свят. Представете си, че към вас се приближава старинен локомотив, но със свръхзвукова скорост. Но миля от вас той изсвирва: локомотивът профучава край вас и чак след това вие чувате свирката: тя идва от там, където локомотивът отдавна вече го няма. Така нашите уши възприемат предмет, който се движи по-бързо от звука; по същия начин нашите очи възприемат предмет, движещ се по орбита-осморка по-бързо от собственото си изображение.

Това все пак не е най-лошото; може да се затворите в кабинета и да не виждате нито затъмнението, нито сблъскването; но психофизиологичният ефект на полето на Блексли ще ви настигне навсякъде — никакви врати не ще помогнат.

А той — психофизиологичният ефект — е нещо съвсем особено. Полето действува на зрителните центрове — върху онзи участък на мозъка, с който са свързани зрителните нерви, също като някои наркотици. Вие имате нещо… като халюцинации, но не съвсем, тъй като обикновено виждате само предмети, които реално съществуват около вас, но получавате за тях изопачена представа.

Аз прекрасно знаех, че върху бюрото имаше не трева, а стъкло; че краката ми опираха в пластмасовия под, а не в набраздена водна повърхност; че на бюрото ми стоеше не розова саксия с подаващ се от нея сатурниански гущер, а антична (от двадесетия век) мастилница с перодръжка; най-сетне, че парцалчето с надпис „Боже, пази родината ни“ е радиограма, написана на стандартна бланка. Всичко това можех да проверя пипнешком: полето на Блексли не влияе върху осезанието.

Можеш, разбира се, да затвориш очи, но това никой не прави, защото даже в кулминационния период зрението ти дава възможност да съдиш за големината на предметите и разстоянието до тях, а когото човек се намира в позната обстановка, паметта и логиката ще му подскажат какви са тия предмети.

Затова, когато вратата се отвори и влезе двуглаво чудовище, аз веднага разбрах, че е Ригън. Ригън съвсем не е двуглаво чудовище, но аз го познах по походката.

— Какво има, Ригън? — казах аз.

Двуглавото чудовище отвърна:

— Шефе, механическата работилница се тресе. Ще трябва да нарушим правилото и да работим по време на средностоянието.

— Птиците ли? — попитах.

Двете глави кимнаха.

— Надупчили са като решето подземната част на стените, трябва по-скоро да ги залеем с бетон. Как мислите, дали ще помогнат ония арматурни пръчки от новата сплав, които докара „Ковчег“.

— Навярно — излъгах аз. Забравил за полето, обърнах се да погледна стенния часовник, но вместо него на стената висеше погребален венец от калии. Как да определиш времето по венеца?

— Аз пък се надявах, че не ще стане нужда да поправяме стените, докато не получим арматурните пръчки за бетона. „Ковчег“ трябва всеки момент да пристигне; може би вече пърха около планетата и чака да излезем от полето. Как мислиш, не може ли да почакаме до…

Раздаде се грохот.

— Защо не, може и да почакаме — отвърна Ригън. — Работилницата се срути, вече няма защо да бързаме.

— Вътре имаше ли хора?

— Май не, но ще проверя.

Той бързо излезе.

Ето как живеем на Планетат. Но на мен ми стига толкова, не мога повече да издържам. Докато Ригън отсъствуваше, аз взех решение.

Той се върна в облика на яркосин скелет.

— Всичко е в ред, шефе — каза той. — В работилницата нямаше никого.

— Машините пострадаха ли?

Той се разсмя.

— А вие можете ли при вида на детско гумено конче на виолетови капки да разберете цял ли е стругът? Слушайте, шефе, знаете ли на какво приличате сега?

— Посмей само да гъкнеш и ще ти изстине мястото — заплаших го аз.

Не знам шегувах ли се или говорех сериозно, нервите ми вече ме издържаха. Дръпнах чекмеджето на бюрото, сложих там парцалчето с избродирания надпис „Боже, пази родината ни“ и шумно го затворих. До гуша ми бе дошло вече. Планетат е безумна планета: който живее по-дълго на нея също се побърква. Всеки десети служащ при Земя-Център щом прекара година-две на Планетат се връща на Земята, за да се лекува при психиатър. А аз съм тук почти три години. Договорният ми срок свърши. И търпението.

— Ригън — повиках го аз.

Той се обърна почти на прага.

— Да, шефе?

Казах:

— Изпрати радиограма до Земя-Център. Няма нужда да записваш и така ще я запомниш — само от четири срички е: „Уволнете“.

Той каза: „Добре, шефе“, излезе и затвори вратата след себе си.

Аз продължих да седя, само притворих очи, за да се съсредоточа. Най-после — край, свърши се. Ако не настигна Ригън и не отменя нареждането си, всичко може да се смята вече за решено и подписано безвъзвратно. Земя-Център има една прищявка: в много отношения дирекцията дава привилегии на подчинените си, но подадеш ли заявление за напускане, никога вече няма да ти разреши да останеш на работа, дори и да си се разколебал. За междупланетните служби това желязно правило в деветдесет и девет случая от стоте е оправдано. Човек трябва да бъде стопроцентов ентусиаст, иначе в нищо не ще успее, достатъчно е макар и съвсем слабо да престане да обича работата си и ще се превърне в пълна нула.

Знаех, че средностоянието скоро ще свърши, но все още седях със затворени очи. Не ми се искаше да ги отворя и да погледна часовника: щях да видя не часовник, а кой знае каква дяволщина. Седях и си мислех.

Беше ми малко обидно, че Риган така равнодушно се отнесе към радиограмата. С него сме близки приятели вече от десетина години; можеше поне да каже, че заминаването ми го огорчава. Разбира се, сега той има вече шансове да бъде повишен, но дори да му е минало това през ума, можеше поне да се държи по-дипломатично. Във всеки случай би могъл…

„Стига си се съжалявал — опомних се аз. — Свършено е вече с Планетат, свършено е със Земя-Център и скоро ще се върнеш на Земята — щом изпратят човек да те смени; а там ще си намериш друга работа, може би пак преподавателска.“

Но все пак, дявол да го вземе тоя Ригън. В Политехническия институт Земя-Сити Ригън бе мой студент, аз му помогнах да получи длъжност на Планетат, и то съвсем не лоша длъжност за такъв хлапак: заместник комендант на планета с почти хиляда души население. Но щом вече стана дума и моята длъжност не е лоша: аз съм само на тридесет и една година. Отлична длъжност, само дето нито едно здание още не сме могли да построим, без то да не се срути, освен това… „Стига си хленчил — казах си аз. — Всичко вече е свършено. Назад към Земята, към преподавателската работа. Плюй на всичко.“

Уморих се. Сложих ръцете си върху бюрото — главата върху ръцете и задрямах.

Разбудиха ме нечии стъпки; но това не беше Ригън. Видях, че илюзиите се усъвършенствуваха. Пред мен застана — или така ми се стори — ослепителна червенокоса красавица. Разбира се, това не можеше да бъде истина. На Планетат има жени (главно жени-специалистки) но…

— Не ме ли познахте, мистър Ренд? — попита красавицата. Гласът беше женски и при това приятен. На всичко отгоре ми се стори, че някога съм го чувал.

— Не говорете глупости — отвърнах аз. — Как мога да ви позная в средносто…

Изведнъж погледът ми попадна на часовника и видях часовник, а не погребален венец и веднага разбрах, че и останалите предмети са приели нормалния си вид. А това означаваше, че средностоянието бе свършило, и че нищо вече не ми се привиждаше.

Пак погледнах червенокосата красавица. Разбрах, че е истинска. И тогава я познах, макар че се беше доста променила. И то в положителен смисъл. В Политехническия институт Земя-Сити, в астро-ботаническата група, която водех аз, Нувелина Олнете беше доста хубавичко момиче преди четири… не, преди пет години.

Тогава тя беше хубавичка. Сега бе станала очарователна. Изумително красива. Как са я изпуснали режисьорите на телевизионните филми? А може и да не са я изпуснали? Навярно току-що е пристигнала с „Ковчег“, но… аз изведнъж осъзнах, че продължавам да я зяпам с отворена уста и така скочих, че за малко не прелетях през бюрото.

— Разбира се, че ви познах, мис Олнете — промълвих аз. — Седнете, моля ви се. Как попаднахте тук? По изключение са ви разрешили да ни погостувате?

Тя с усмивка поклати глава.

— Не съм дошла на гости, мистър Ренд. Центърът даде обявление, че ви е нужен технически секретар и аз успях да получа тази длъжност, разбира се, при условие, че и вие се съгласите. Тоест дадоха ми едномесечен изпитателен срок.

— Чудесно — казах аз. Но излезе доста равнодушно и веднага потърсих друга по-подходяща дума. — Изумително…

Някой се изкашля. Обърнах се: на вратата стоеше Ригън. Този път не като яркосин скелет и не като двуглаво чудовище. Обикновеният Ригън.

Той каза:

— Току-що пристигна отговорът на вашата радиограма. — Прекоси кабинета и хвърли на масата ми листче. Прочетох текста… „Съгласни. От 19 август“. Обхваналата ме за миг надежда, че не са приели оставката ми, пропадна в дън земя, при Голем-птиците. По лаконичност отговорът напълно съответствуваше на моята радиограма.

На 19 август щеше да пристигне отново „Ковчег“. Началството явно не иска да губи време, нито моето, нито своето. Четири дена.

— Мислех, че искате да узнаете по-скоро, Фил — каза Ригън.

— Ясно — отвърнах аз и му хвърлих убийствен поглед. — Благодаря.

С леко злорадство — а може би и с твърде голямо — помислих „Добре-добре, соколче, но длъжността няма да дадат на теб, иначе щяха да го съобщят в радиограмата; явно «Ковчег» при следващия си рейс ще докара моя заместник“.

Но гласно нищо не казах; обвързваха ме условностите.

Аз казах: „Мис Олнете, да ви представя…“ Те се спогледаха и прихнаха да се смеят, тогава си спомних. Вярно, Ригън и Нувелина учеха заедно в моята група на астроботаниците, както и братът-близнак на Нувелина — Увибод. Но, разбира се, никой не наричаше червенокосите близнаци Нувелина и Увибод. Всички познати им викаха Нув и Ув.

— Аз срещнах Нув, когато слизаше от „Ковчег“ — забеляза Ригън. — Обясних й как да намери кабинета ви, понеже не присъствувахте на тържественото посрещане.

— Благодаря — казах аз. — А докараха ли арматурните пръчки?

— Навярно там стовариха контейнери. Бързаха да се връщат. Вече стартираха.

Издадох някакви нечленоразделни звуци.

— Отивам да видя какво са докарали — каза Ригън. — Исках само да ви връча радиограмата: мислех, че добрата вест трябва да се съобщи колкото може по-бързо.

Той тръгна, а аз злобно го изгледах. Ах какъв е негодник! Ах какъв е…

— Веднага ли да започна работа, мистър Ренд? — попита Нувелина.

Помъчих се да изразя на лицето си нещо като усмивка.

— Не, разбира се — отвърнах аз. — Най-напред трябва да посвикнете с новото място. Да поразгледате пейзажа, да се аклиматизирате. Ако нямате нищо против, можем да се поразходим до селището, да пийнем там нещо.

— Разбира се, че искам.

Бавно тръгнахме по пътеката към купчината къщички; всички бяха еднакви — малки, едноетажни и квадратни.

— Тук… тук е славно — каза тя. — Като че ходиш по въздуха, толкова съм лека. Какво е притеглянето?

— Нула седемдесет и четири от земното — отвърнах аз. — Ако на земята тежите… да допуснем, сто и двадесет фунта, то тук — не повече от осемдесет и девет. И на вас това прекрасно ви се отразява.

Тя се разсмя.

— Благодаря ви, учителю… Ах да, вие сега не сте ми учител. Вие сте мой началник и трябва да ви викам мистър Ренд.

— Щом не желаете да ме наричате просто Фил.

— Добре, само че и вие ще ми викате Нув; не мога да понасям името Нувелина, а Ув просто ненавижда името Увибод.

— Как е Ув?

— Прекрасно. Преподава в Политехническия, но не е много доволен от работата си. — Тя загледа селището. — Защо сте построили толкова много мънички къщички, а не три-четири големи здания?

— Защото на Планетат всяко здание издържа средно не повече от три седмици. И не можеш да отгатнеш предварително, кога точно ще се срути, а вътре може да има хора. Това е най-сложният ни проблем. Остава ни само едно: да строим малки леки къщички на извънредно здрави основи. Досега при срутването на къщичките още никой не е пострадал сериозно, именно за това, но… Усещате ли?

— Вибрация? Какво беше това, земетресение ли?

— Не — казах аз. — Птиците летят.

— Какво?

Лицето й имаше такова изражение, че аз се разсмях.

— Планетат е безумна планета — поясних. — Преди минута на вас ви се стори като че ходите по въздуха. В известен смисъл това е така. Планетат е едно от малкото небесни тела, които се състоят както от обикновено, така и от тежко вещество. При тежките вещества молекулярната структура е много уплътнена; тези вещества са толкова тежки, че вие не бихте могли да вдигнете дори едно камъче. От такова вещество се състои ядрото на Планетат; ето защо на тази мъничка планетка с повърхност приблизително колкото остров Манхатън, притеглянето е нула и седемдесет и четири от земното. В ядрото има живот, но не разумен. Има птици и по молекулярната структура телата им са сходни с ядрото на планетата — толкова са плътни, че обикновеното вещество за тях е разредено, както за нас въздухът. Те буквално летят в обикновеното вещество, както на Земята птиците летят във въздуха. От тяхна гледна точка ние ходим по атмосферата на планетата.

— И от подземното им летене се рушат къщите?

— Да, дори нещо по-лошо: птиците хвърчат през основите на сградите, от какъвто и материал да ги строим. Всички материали, които използуваме, за тукашните птици са нещо като газ. Те летят в чугуна и в стоманата толкова лесно, като че са пясък и глина. Току-що ни докараха особено здрав строителен материал — някаква специална стоманена сплав. Но аз не вярвам, че ще излезе нещо.

— А птиците не са ли опасни? Освен дето разрушават сградите? Не би ли могла такава птица с един по-силен замах да излети от земята във въздуха? Навярно за нея нищо не би представлявало да прелети през някой от нас.

— Разбира се, нищо — казах аз, — но досега не се е случвало. Кой знае защо те се приближават най-много на няколко сантиметра до повърхността. Някакво чувство им подсказва, че наближават опасна зона. Нещо като ултразвуковият апарат у прилепите. Вие, разбира се, знаете защо прилепите не се блъскат в предметите дори в пълен мрак.

— Да, те имат нещо като радиолокатор.

— Точно така, само че прилепите не излъчват радиовълни, а звукови вълни. Изглежда и Голем-птиците имат орган, работещ на същия принцип, но при тях е точно обратното: те завиват няколко сантиметра не пред препятствията, а пред нещо, което за тях е равносилно на вакуум. Нали се състоят от тежко вещество, във въздуха те не могат да живеят и да летят, както обикновените птици не могат да живеят и летят във вакуума.

В селището, докато пиеха коктейла Нувелина пак заговори за брат си:

— На Ув не му е присърце преподавателската работа, Фил. Няма ли възможност да му се намери работа на Планетат?

— Аз отдавна настоявам пред Земя-Център за още един заместник — казах аз. — Работата извънредно много се увеличи, откакто усвоихме новите земи. На Ригън наистина му е нужен помощник. Аз…

Лицето й светна от надежда. И тогава се сетих. Нали бях подал оставка и Земя-Център толкова ще вземе пред вид моята препоръка, колкото препоръката на Голем-птица. Неловко довърших:

— Ще видим, дали не можем нещо да измислим.

— Благодаря ти, Фил — отвърна тя. Ръката ми лежеше на масата до чашата и за миг момичето я покри със своята. Знам, че изразът — сякаш ток ме удари — е много изтъркан, но точно това почувствувах; при това ударът беше не само духовен, но и физически: в миг разбрах, че съм влюбен до уши. Такава катастрофа досега не е имало на Планетат. От грохота гласът ми секна. Не виждах лицето на Нувелина, но съдейки по това, как тя за част от секундата притисна ръката си до моята и веднага я дръпна като опарена, разбрах, че и тя е усетила частици от същия ток.

Станах олюлявайки се леко и предложих да се върнем в комендатурата.

Положението ми беше съвсем непоносимо. Центърът бе приел оставката ми и аз оставах без всякакви явни или тайни средства за съществувание. В оная минута на побъркване аз сам си бях изкопал гроба. Дори не бях уверен, че ще получа място като преподавател. Земя-Център е най-могъщото учреждение във вселената и едва ли има дейност, до която да не се добират пипалата му. Ако веднъж са ме вписали в черния списък…

На връщане разговаряше главно Нувелина: аз имах за какво да се размисля. Хем ми се искаше да й разкрия цялата истина… хем не се решавах.

Отървавайки се с едносрични отговори, аз изживявах тежка вътрешна борба. И в края на краищата загубих сражението. Или го спечелих. Нищо няма да й кажа — ще й кажа преди да пристигне „Ковчег“. Ще се държа така, като че засега всичко е наред, всичко е нормално, ще се помъча да си изясня безразличен ли съм на Нувелина. Защо да се лишавам от последната надежда. Единственият ми шанс са тези четири дена.

А после… ако до това време тя почне да се отнася към мен както аз към нея, ще й обясня какъв глупак съм бил и ще й кажа, че бих искал… Не, дори и да пожелае няма да й позволя да се върне с мен на Земята, докато не съзра просветление в мрачното си бъдеще. Ще й кажа, че ако успея да си намеря прилична работа — в края на краищата аз съм само на тридесет и една години и още…

Нещо в тоя дух.

 

 

В кабинета ме чакаше Ригън, зъл като мокра оса. Той каза:

— Тия тъпанари от снабдителния отдел на Земя-Център пак всичко са объркали. В контейнерите със специална стомана — цъ!

— Какво „цъ“?

— Въобще нищо няма. Празни контейнери. Машината им за товарене изглежда се е била повредила, но там никой не е знаел.

— Сигурен ли си, че стоманата трябваше да се намира именно в тези контейнери?

— Сигурен съм, бъдете уверен. Всичко друго е пристигнало и във фактурите е отбелязано, че в тези контейнери има стомана.

Той прекара ръка по щръкналата си коса. Това още повече усилваше сходството му с куче-териер.

Аз се ухилих.

— Може стоманата да е невидима.

— Невидима, без тегло и неосезаема. Може ли аз сам да съставя радиограмата до Центъра, да изложа всичко, което мисля за тях?

— Карай, излагай! — отвърнах аз. — Впрочем, почакай ме малко тук. Ще покажа на Нув къде са нейните покои, а после искам да поговоря с теб.

Заведох Нувелина в най-хубавата от свободните къщички, построени около комендатурата. Нувелина още веднъж ми благодари за това, че ще помогна на Ув да получи тук работа и когато се върнах в кабинета, настроението ни бе спаднало даже под нивото, на което Голем-птиците погребват покойниците си.

— Казвай, шефе — напомни за присъствието си Ригън.

— Относно радиограмата до Центъра — казах аз. — Оная същата, която изпратихме сутринта. Моля те нищо не казвай за нея на Нувелина.

Той изсумтя.

— Искате сам да й кажете, така ли? Добре, ще мълча като риба.

Аз прибавих с гримаса:

— Не е изключено да съм сторил глупост, като пратих такава радиограма.

— Тоест как? — учуди се той. — А аз пък се зарадвах, че я изпратихте. Добре го измислихте!

Той си отиде, едва се сдържах, да не го наругая.

 

 

Следващият ден беше вторник, ако това е важно. Запомних го, защото в този ден разреших един от двата важни проблема на Планетат. Макар и със закъснение.

Диктувах бележките за културата зеленотал. Планетат е важен за Земята главно с това, че от някои тукашни растения, които не искат да растат на други места, се получават препарати, без които фармакопеята трудно би се справила. Работата вървеше бавно, защото гледах как Нувелина записва; тя бе настояла да започне работа на втория ден от пристигането си.

И изведнъж като гръм от ясно небе ме осени една идея. Престанах да диктувам и повиках Ригън. Той се яви.

— Ригън — казах аз, — поръчай пет хиляди ампули от препарата К–17 за изостряне на рефлексите, кажи им да побързат с пратката.

— Ама, шефе, не помните ли? Нали вече опитахме. Смятахме да получим нормално зрение през периодите на средностоянието. Но препаратът не действува на зрителните нерви. Пак ни се привиждаха разни дивотии. К–17 е добър, когато трябва да се привиква към високи или ниски температури, или…

— Или към по-дълги и по-къси периоди на сън и бодърствуване — прекъснах го аз. — Точно това имам пред вид, Ригън. Помисли сам: Планетат се върти около двете светила, денят и нощта се редуват така неравномерно, че ние никога не се отнасяме към тях сериозно. Така ли е?

— Разбира се, но…

— Но, тъй като на Планетат няма логично обосновани дни и нощи, ние станахме роби на третото светило, толкова отдалечено, та дори не се вижда. Живеем по двадесет и четиричасовия цикъл. А периодът на средностоянието настъпва на всеки двадесет часа. Препаратът за изостряне на рефлексите ще ни помогне да се приспособим към двадесетчасовото денонощие — седем часа сън, тринадесет часа бодърствуване — и всички блажено ще проспим именно времето, когато собствените ни очи почват да ни играят лоши шеги. При това в затъмнени спални, където нищо не се вижда, дори ако се събудим. Дните в годината ще се увеличат, но ще бъдат по-къси и никой от нас няма да се побърка. Кажи, виждаш ли някакви недостатъци в проекта ми.

Ригън ококори сънливите си празни очи и шумно се удари по челото:

— Прекалено просто е, нищо друго не намирам. Толкова просто, че би могъл да го измисли само гений. Две години аз вече бавно се побърквам, а изходът е толкова прост, че никой не се сети. Ей сега ще изпратя поръчката.

Той тръгна към вратата, но се върна.

— А какво да сторим, че да не се рушат къщите? Мислете бързо, докато не се е изпарила аурата или, както се казва, вдъхновението ви.

Отвърнах със смях.

— Защо пък да ме опитаме с невидимата стомана от празните контейнери?

Той каза: „Ех пък и вие…“ — и затвори вратата.

А на другия ден в сряда зарязах всякаква работа и поведох Нувелина да разгледа Планетат. Да се обиколи цялото кълбо е една хубава еднодневна разходка. А с Нувелина Олнете тази еднодневна разходка щеше да бъде още по-привлекателна. Помнех, че мога да прекарам с Нувелина само още едни пълен ден. Краят на света щеше да настъпи в петък.

Утре от Земята ще стартира „Ковчег“ с препарата за изостряне на рефлексите и с човека, когото Земя-Център изпраща, за да ме смени. „Ковчег“ ще изскочи от нула-пространството в точка, достатъчно отдалечена от слънцата Арджайл I, и II, а там ще включи планетарните мотори. При нас ще пристигне в петък и ще ме вземе оттук. Но, стараех се да не мисля за това.

Почти бях успял да го забравя през деня, докато не се върнахме в комендатурата и Ригън не ме посрещна ухилен — некрасивата му физиономия се бе разделила на две половини по хоризонтал.

— Шефе — каза той — вие улучихте.

— Приятно ми е да чуя — казах аз. — Какво съм улучил?

— Проблема за основите. Решихте го.

— Така ли — усъмних се аз.

— Така. Нали, Нув?

Видът на Нувелина беше също толкова озадачен като моя. Тя отвърна:

— Той се шегуваше. Посъветва ви да използувате съдържанието на празните контейнери, нали?

— Струвало му се е че се шегува — пак се ухили Ригън. — Отсега нататък точно това ще използуваме. Пустотата, нищото. Разбирате ли, шефе, получи се също като с препарата за изостряне на рефлексите — толкова е просто, че и на ум не ми минаваше. И когато ми наредихте да взема онова, което се намира в празните контейнери, замислих се сериозно.

За миг и аз се замислих, а после също като Ригън тогава, се ударих по челото.

Видът на Нувелина все още бе озадачен.

— Кухи основи — обясних й аз. — Коя е единствената среда, в която птиците не летят? Въздухът. Сега вече ще можем да строим къщи с всякакви размери. Вместо основи ще вкопаем двойни стени с широка междина от въздух. Ние сега ще можем…

Млъкнах, съобразил, че „ние“ вече нищо не можем. Могат те, а аз ще се върна на Земята и ще си търся работа.

Измина четвъртък. Дойде петък. Работих до последната минута: така е по-леко. Ригън и Нувелина ми помагаха да правя изчисленията за предстоящото строителство. Преди всичко триетажно здание за комендатура с около четиридесет стаи.

Работехме бързо, защото наближаваше периодът на средностоянието — после каква ти работа, когато не можеш дори да четеш, а да пишеш можеш само слепешката.

Но „Ковчег“ не ми излизаше от ума. Вдигнах слушалката и позвъних на радиста да узнае новините.

— Преди малко имах връзка с тях — каза дежурният. — Излезли са от нула-пространството, но доста далеч, до средностоянието няма да успеят да пристигнат. Ще се приземят веднага след средностоянието.

— Добре — казах аз и се простих с надеждата, че корабът ще закъснее едно денонощие.

Станах, отидох до прозореца. Неотклонно се приближавахме към средната точка. В северната част на небето се виждаше носещият се насреща ни Планетат.

— Нув — повиках аз, — елате тук.

Тя се приближи до мен, двамата загледахме през прозореца. Ръката ми се озова на талията й. Не помня как сложих там ръката си, но не я свалих и Нувелина не помръдна. Зад гърба ни се изкашля Ригън. Той каза:

— Сега ще предам поръчката на дежурния. Ще я излъчи щом свърши средностоянието.

Ригън излезе и затвори вратата след себе си.

Нувелина като че ли се премести по-близо до мен. Двамата гледахме през прозореца стремително приближаващия се Планетат. Тя каза:

— Фил, нали е красиво?

— Да — потвърдих аз. Но веднага се обърнах и я погледнах в очите. После без да искам я целунах.

И се върнах при бюрото. Тя каза:

— Фил, какво ти е? Надявам се, че нямаш жена и шест дечица, които старателно криеш, или нещо от тоя род. Ти беше ерген, когато още като студентка се влюбих в теб и пет години чаках да мине това чувство, но то не мина и в края на краищата измолих да ми дадат работа на Планетат само заради… Какво, сама ли трябва да ти направя предложение?

Без да я поглеждам, аз простенах:

— Нув, безумно те обичам. Но… точно преди да пристигнеш изпратих на Земята радиограма от четири срички „Уволнете“. Значи, аз трябва да замина с „Ковчег“ и надали ще си намеря дори преподавателска работа, защото Земя-Център ще ми има зъб и…

— Но, Фил! — каза тя и тръгна към мен.

На вратата се почука — разбира се Ригън. Този път му се зарадвах. Повиках го и той отвори вратата.

— Казахте ли вече на Нув, шефе — попита той.

Кимнах мрачно.

Ригън се ухили.

— Добре — каза той. — Тази тайна просто ми тежеше. Чудесно е, че ще видим пак Ув.

— Какво? — попитах аз. — Какъв Ув?

Усмивката от лицето на Ригън изчезна.

— Фил, да нямате склероза? Наистина ли не помните, че преди четири дена, точно преди да пристигне Нув, отговорихте на запитването на Земя-Център?

Аз продължавах да го гледам с широко отворени уста. Не само, че не съм отговарял на тази радиограма, но не бях я и прочел. Кой от нас се е побъркал, аз или Ригън? Помня, че бях я пъхнал в чекмеджето на бюрото. Дръпнах бързо чекмеджето и извадих оттам радиограмата. Ръцете ми трепереха докато я четях. „Съгласни да открием длъжност втори заместник. Чия кандидатура според вас е най-подходяща?“ Вдигнах очи към Ригън и попитах:

— Искаш да кажеш, че аз съм изпратил отговор?

Видът му беше така подтиснат, също като моето настроение.

— Вие сам ми наредихте — отвърна той.

— И чия кандидатура предложих?

— На УВ ОЛНЕТЕ — той ме гледаше втренчено. — Шефе, да не ви е лошо?

Толкова добре се чувствувах сякаш ме облъхна жар. Спуснах се към Нувелина и казах: „Нув, ожени се за мен“. И я прегърнах точно навреме, преди да започне средностоянието: не успях дори да забележа в какво се превърна тя. Но през рамото й видях нещо, което трябваше да бъде Ригън.

— Махай се оттук, маймуно — заплаших го аз, като никак не преувеличавах: именно в това се беше превърнал. В яркожълта маймуна. Подът силно се клатеше под краката ми, но имаше и други усещания: с една дума аз не можах да разбера какво става, докато маймуната не се върна с вика:

— Шефе, птиците летят под нас! Бързо излизайте, иначе…

Повече нищо не успя да каже: къщата рухна, ламариненият покрив ме цапна по главата и аз загубих съзнание. Планетат е безумна планета, но сега тя ми харесва.