Гордън Диксън
Генетичният генерал (21)

ВЪРХОВЕН ГЛАВНОКОМАНДВАЩ — I

След организирането на свободният пазар, контролиран от междупланетните въоръжени сили под командването на върховният главнокомандващ Донал Грим, цивилизованите планети се радваха на необичаен мир в продължение на две години, девет месеца и три дни по абсолютното летоброене. Рано сутринта на четвъртия ден Донал се събуди от нечие докосване по рамото.

— Какво има? — попита той, вече разсънен.

— Сър — беше гласът на Лий. — Пристигна куриер. Казва, че съобщението му не търпи отлагане.

Донал се облече и тръгна след Лий. Преминаха през цялото жилище, предоставено на главнокомандващия в Тоби Сити, на Касида, и излязоха в градината. Куриерът търпеливо чакаше.

— Нося ви съобщение, сър. Но не разбирам какво означава.

— Няма значение. Докладвайте!

— Трябва да ви предам следното: „Сивият плъх се измъкна от лабиринта и дръпна бялата ръчка“.

— Ясно. Благодаря ви.

— Довиждане — поклони се куриерът и излезе, съпроводен от Лий.

Когато ординарецът се завърна, видя, че Донал не е сам. В стаята се намираше и чичо му Ян Грим, напълно екипиран и въоръжен. Донал тъкмо слагаше на кръста си колана с оръжието.

— Вземете и вашия колан, Лий — каза Донал. — Има два часа до разсъмване, а тогава ще се наложи да постреляме. След това може да бъда обявен за престъпник, преследван навсякъде, освен на Дорсай. Вас ви чака същото. Ян, свързахте ли се с Лудров?

— Да — отвърна чичото. — Намира се в дълбокия космос с целия флот. Каза, че би могъл да задържи корабите там не повече от една седмица.

— О’кей. Да тръгваме!

Излязоха на улицата и се отправиха към въздушната платформа, която ги очакваше. И докато се придвижваха към космодрума, Донал мислеше какви промени могат да настъпят за седем дни по абсолютното летоброене. Седем дни…

Корабът ги очакваше. Когато се приближиха, долният люк се отвори и излезе капитан, чието лице бе покрито с белези.

— Към Коби, капитане!

— Слушам, сър! — капитанът се наведе към малък, покрит с решетка отвор в стената. — Командна каюта, Коби!

Тръгнаха към залата за отдих. След малко от коридора влезе малка автоматична масичка с кафе.

— Ян, представям ви капитан Коруна Ал Мен. Кор, това е чичо им Ян Грим.

— Дорсай! — каза Ян и стисна ръката на капитана.

— Дорсай! — отговори Ал Мен.

— Кога ще пристигнем на Коби? — попита Донал.

— Най-малко след осемнадесет часа — каза капитанът след кратък размисъл.

— О’кей. За операцията ще ми бъдат необходими десет човека и добър офицер.

— Аз — веднага се отзова Ал Мен.

— Капитане, мисля… Добре, вие и още десет човека. — Донал извади от джоба си някакъв чертеж. — Погледнете тук. Налага се да сте запознати отлично с разположението на обекта.

Чертежът представляваше план на подземно жилище на Коби. Цялото население на планетата живееше под повърхността. Планът показваше жилище от осемнадесет стаи, оградено от градина и двор. Придвижването по подземни пътища гарантираше изненадата при нападението.

След като приключи с разясненията, Донал връчи чертежа на Ал Мен, за да инструктира хората си. След това се обърна към Ян и Лий и им препоръча да поспят.

 

— Наближаваме планетата. Искате ли да чуете новините?

— Да — отвърна Донал.

„… току-що ни съобщиха, че боеве се водят на следните планети: Венера, Касида, Нова Земя, Фрийланд, Асоциация, Хармония и Света Мария. Принц Уилям е предложил да се използват войските му като полицейски сили при потушаване на безредиците. Чухте новини. Очаквайте подробности след петнадесет минути.“

— Добре. Колко остава до кацането? — поинтересува се Донал.

— Около един час — отвърна Ал Мен. — Имате ли координатите на мястото, където трябва да се спуснем?

— Елате в командната каюта — кимна Донал.

Кацнаха на лишената от атмосфера планета точно пред шлюза на един от транспортните тунели.

— Отлично — Донал се обърна към малкия отряд и продължи: — Искам в операцията да участват само доброволци. Затова ви давам още една възможност да размислите и да се откажете, без да се притеснявате от последствията. — Никой не се обади. — О’кей. Ето какво ни предстои. Излизаме през товарния люк и се придвижваме до шлюза на тунела. Не трябва никой да ни забележи. Ясно? — Той ги огледа един по един и накрая каза: — Тръгваме!

След като преминаха шлюза, попаднаха в лабиринт от толкова тесни тунели, че се наложи да се движат в колона по един. По стените се виждаха ниши, натъпкани със сложна апаратура. Тук-там по тавана светеха лампи. Водени от тази оскъдна светлина, групата полека се придвижваше, докато най-сетне стигнаха до градината. Пред тях беше зданието, от него струеше мека светлина.

— Двама да останат на входа — прошепна Донал. — Останалите — след мен!

Ниско приведени, те претичаха през градината до стълбата, по която се качиха на обширна веранда.

— Трима остават тук — шепнешком каза Донал.

Отрядът тихо влезе в осветената стая. Минаха през няколко помещения, без да срещнат никого. Изведнъж, без никакви признаци, попаднаха на засада.

Членовете на екипажа искаха да се хвърлят на пода и да открият огън, но не успяха. Бяха изгорени. Обаче тримата дорсайци се спасиха въпреки съвършено неочакваната атака. Техните отработени рефлекси и специалните тренировки ги правеха съвършени, почти неуязвими войници. Реагираха моментално и преди да осмислят действията си вече бяха отскочили до стената, а от там — при вратата, която затвориха. Стаята потъна в мрак. Започна ръкопашен бой.

Засадата бе устроена от осем човека, но никой от тях, дори и по двойки, не би се справил с едни дорсаец. Освен това дорсайците имаха едно важно предимство — те инстинктивно се разпознаваха в тъмното и се групираха без нужда от допълнителни разговори. Общото впечатление бе, че трима зрящи се бият с осем слепци.

Донал бързо се справи с противниците си и побърза да помогне на чичо си. Ян все още не можеше да надвие един от враговете. Донал се приближи и разбра защо — чичо му се биеше с дорсаец. Той го хвана за едната ръка, Ян направи ключ на другата и човекът се оказа безпомощен.

— Труй Дорсай! — възкликна Донал. — Предайте се!

— На кого?

— Ян и Донал Грим — обади се Ян.

— За мен е чест! Казвам се Хорд Ван Тарсел. Пуснете ме. Ръката ми е счупена.

Донал и Ян му помогнаха да се изправи. Приближи се Ал Мен.

— Ван Тарсел — Ал Мен — запозна ги Донал.

— Търсим човека, който се крие тук. Къде да го намерим?

— Елате с мен — Ван Тарсел ги преведе през стаята и отвори една от вратите. Минаха през къс коридор и застанаха пред друга врата. — Заключена е. Тревогата е стигнала и до тук. По-нататък не мога да ви помогна.

— Ще я прогорим — каза Донал.

Той, Ян и Ал Мен откриха огън по ключалката, която се накали до бяло и започна да се топи. Ян удари с приклад вратата и тя се отвори.

В другия край стоеше човек с черна качулка, която закриваше лицето му.

— Идвате с нас — каза му Донал.

Човекът тръгна с отпуснати рамене. Върнаха се по същия път и след петнадесет минути вече бяха на кораба. Излетяха веднага.

В залата за отдих Донал беше застанал срещу мъжът с качулката, който се бе разположил в едно от креслата.

— Господа, погледнете насам. Пред вас е главният помощник на принц Уилям. Това е човекът, който предизвика бурята, която бушува в момента в цивилизования свят — Донал протегна ръка към черната качулка. Мъжът се опита да се отдръпне, но дорсаецът успя да хване края на качулката и да я свали. От устата му се отрони неволно възклицание.

— Значи в крайна сметка му се продадохте?

Пред тях седеше Ар-Дел Моунтър.