Гордън Диксън
Генетичният генерал (8)

ВЕТЕРАН

След като се завърна в столицата, Донал нае стая в хотела. С анулиран договор в джоба той слезе два етажа по-надолу, за да посети маршал Хендрик Галт. След като приключи разговора, Донал се отправи към друг хотел, за да се срещне с още един човек.

Въпреки силният си характер чувстваше известна слабост в коленете, докато съобщаваше името си на робота. Повечето хора биха му простили тази слабост, защото Уилям, принцът на Сета, беше една от тези личности, с които и най-наперения смелчага не би се скарал дори в собственият си дом. А Донал, независимо от опита си като военен, беше просто един младеж.

Роботът го покани да влезе. Донал залепи на лицето си най-спокойния и независим вид, на който бе способен, и премина през няколко стаи, докато бъде представен на принца.

Както и при предишната визита, Уилям работеше зад бюрото си. Но това не беше показност и перчене, както биха решили повечето хора. Рядко някой е зает толкова поне веднъж годишно, колкото Уилям ежедневно, защото той държеше юздите на прекалено много дела.

Донал се приближи и наклони глава в знак на приветствие. Уилям го погледна и каза:

— Поразен съм от появата ви тук.

— Наистина ли, сър?

Близо половин минута принцът го оглежда мълчаливо.

— Не греша често — заяви той. — Но би трябвало да се утеша, защото винаги, когато направя грешка, тя като с вълшебна пръчица се свързва с моите най-големи успехи. Е, млади човече, с какво нечовешко оръжие сте се снабдили, та се осмелявате да се появите тук?

— Може би това оръжие се нарича „обществено мнение“ — отговори Донал. — Издигнах се в очите на войниците. Създадох си име.

— Да, така е — съгласи се Уилям. — Познавам това оръжие от собствен опит.

— Освен всичко друго, вие изпратихте поканата за тази среща.

— Точно така.

Без никакви предварителни признаци лицето на принца придоби толкова свиреп израз, какъвто Донал не беше виждал досега.

— Как посмяхте? — злобно просъска Уилям. — Как се осмелихте?

— Сър — отвърна Донал с каменно изражение. — Аз нямах избор.

— „Нямах избор“! Идвате при мен и имате наглостта да заявите, че не сте имали избор?

— Да, сър.

Уилям рязко се изправи. Наведе се над бюрото и се загледа в лицето на Донал. Очите му бяха точно пред очите на младия дорсаец.

— Заповядах ви да се придържате към моите разпореждания, нищо повече. А вие, героят, развалихте всичко!

— Сър?

— „Сър, сър“! Какво „сър“? Вие сте умствено недоразвит горски обитател! Вие сте глупак! Кой ви каза да се бъркате в работата на Хюго Килиън?

— Просто нямах избор, сър — твърдо настоя Донал.

— Нямахте избор? Как така?

— Аз командвам отряд наемници, сър — отговори Донал, без нито един мускул на лицето му да трепне. — Комендант Килиън ни увери в нашата безопасност в съответствие с Кодекса на наемника. Но уверенията не само че не бяха верни, а отгоре на всичко заряза отряда си на произвола на съдбата, и то на вражеска територия. Той е отговорен за смъртта на загиналите войници. Като старши по звание офицер след него аз бях длъжен да го арестувам и да го дам под съд.

— И го съдихте там, на полето?

— Така е записано в кодекса, сър — каза Донал и добави след кратка пауза: — Съжалявам, че се наложи да бъде разстрелян. Военно-полевият съд го изискваше.

— Пак тази липса на избор! — ядоса се Уилям. — Ще ви кажа едно нещо, Грим: междузвездното пространство не е за тези, които не умеят да избират правилно. — Той рязко се обърна, заобиколи бюрото, седна и вече успокоен продължи. — Добре. Можете да си вървите.

Донал се обърна и тръгна към изхода.

— Оставете си адреса на робота при вратата — настигна го гласът на Уилям. — Ще се опитам да ви намеря работа на някоя друга планета.

— Съжалявам, сър — каза Донал, като се обърна отново към принца.

Уилям го изгледа въпросително.

— Мислех, че ще престанете да се тревожите за бъдещето ми — поясни Донал. — Маршал Галт вече ми намери работа.

Известно време Уилям продължи да го гледа. Очите му бяха студени като на сфинкс.

— Ясно — бавно произнесе той накрая. — Е, Грим, пак ще се срещнем.

— Надявам се на това — отвърна Донал и излезе.

Но дори и след като затвори вратата зад себе си му се струваше, че усеща на гърба си погледа на Уилям.

Оставаше да направи още едно посещение, след което можеше да счита, че е приключил с работата на тази планета. Намери стълбите и се спусна един етаж по-надолу.

Роботът на вратата го покани да влезе. Както винаги размъкнат и с блеснали от алкохола очи, Ар-Дел го посрещна на половината път от входа.

— Уви, тя не желае да ви вижда — каза Ар-Дел, когато Донал обясни какво иска. Очите му се проясниха. В тях се появи печално и доброжелателно изражение, което веднага се смени с горчива насмешка. — О’кей, ще й кажа, макар че това няма да й хареса.

— Бих искал да й съобщя нещо, което трябва да знае.

— Добре. Почакайте малко.

Ар-Дел излезе. След около петнадесет минути се върна и каза:

— Качете се. Стая Х 1890.

Донал тръгна към вратата.

— Кой можеше да си помисли? — печално произнесе нептунианецът. — Бих искал отново да се срещнем.

— Ще се срещнем — увери го Донал.

— Да, да — Ар-Дел проницателно го изучаваше с поглед. — Обезателно ще се срещнем.

Донал излезе и се качи в стая Х 1890. Роботът го покани да влезе. Анеа го очакваше, стройна и сурова. Беше облечена с една от своите дълги рокли с висока яка.

— Е?

Донал я погледна печално.

— Ненавиждате ли ме?

— Вие го убихте! — изкрещя тя.

— Разбира се — макар че се стараеше да не избухне, раздразнението, което тя предизвикваше у него, изплува на повърхността. — Направих го за ваше добро.

— За мое добро?

Той извади от джоба си портативен апарат за записване. Но нещо се бе счупило и за най-голямо учудване на Донал устройството не работеше.

— Изслушайте ме — започна той. — Вие сте идеално подготвена от генетична гледна точка, вие сте избраница, но това е всичко. Не можете ли да разберете, че междузвездните интриги не са за вас?

— Междузвездните… За какво говорите?

— О, имайте поне малко търпение — уморено продължи дорсаецът. — Уилям е ваш враг. Това го разбирате добре, но не разбирате защо, макар да ви се струва, че не е така. Дори и аз бях сбъркал. Няма да можете да победите Уилям в неговата игра, затова играйте своята. Бъдете избраница. Като такава сте неприкосновена.

— Ако сте свършили…

— О’кей — той направи крачка напред. — Слушайте тогава. Уилям се опитваше да ви компрометира. Килиън беше неговото оръдие…

— Как смеете! — извика Анеа.

— Как смея? — повтори Донал. — Има ли поне един човек в този свят на безумци, който да не ме пита как смея? Казвам ви това, защото е самата истина.

— Хюго беше честен човек — почти изкрещя Анеа. — Войник и джентълмен. А не…

— А не наемник, така ли? Той беше точно това!

— Той беше офицер, истински офицер — надменно отговори Анеа. — В това е цялата разлика.

— Няма никаква разлика. Не можете да разберете, че да си наемник не е обидно. Но не става дума за това. Вие бихте могла да ме наречете както пожелаете, но Хюго Килиън беше нещо повече — той беше глупак!

— О, не — момичето се обърна.

Донал я хвана за лакътя и я завъртя към себе си. Анеа никога не беше си представяла, че е толкова силен. Осъзнаването на своята физическа безпомощност в неговите ръце я накара неочаквано и рязко да замълчи.

— А сега чуйте истината — каза Донал. — Уилям ви е подхвърлил като скъпоценна награда на пътя на Килиън. Успял е да му втълпи глупавата надежда, че ще може да получи вас — избраницата от Кълтис. Направил е така, че да можете да го посещавате в градчето Веракъмтухелп. Да — отговори той на жеста й, — видях ви там. Той е уверил Хюго, че ще срещне вас. Но в същото време е убедил ортодоксалите, че атаката ще бъде успешна.

— Не вярвам… — започна Анеа.

— Не бъдете глупава и вие — грубо я прекъсна Донал. — Как ще обясните факта, че елитните войски на Обединената Ортодоксална Църква ни нападнаха точно в този момент? Кой освен фанатичните ортодоксали е способен да не остави нито един жив човек в лагера? По план е трябвало да остане само един — Хюго Килиън. Той ще се завърне и ще получи вас като награда за подвига си. Виждате ли колко струва доброто ви мнение?

— Хюго не би могъл…

— Хюго би могъл. Казах ви, че беше глупак. Но също така беше сравнително добър войник. А на Уилям точно това му е трябвало. Знаел е, че Хюго Килиън е достатъчно глупав, за да отиде на среща с вас, но е и достатъчно добър войник, за да остане жив, дори и целият му отряд да е избит. Както казах, той би се завърнал сам. И то като герой.

— Но вие предвидихте това — възкликна момичето. — Каква е вашата тайна? Да не би да имате директна връзка с лагера на ортодоксалите?

— Всичко беше ясно от самата ситуация — отрядът е захвърлен на произвола на съдбата, комендантът по най-глупав начин отива на любовна среща. При тези условия нещо от рода на внезапно нападение е просто неизбежно. И аз си зададох въпроса какъв род войски може да се използват за това и как да ги открием. Войните на Обединената Ортодоксална Църква се хранят с местни растения, приготвени по рецепта на туземците. Миризмата на тази храна е пропила дрехите им. Всеки ветеран от войните на Хармония би могъл да ги открие по този начин.

— Ако носът му е достатъчно чувствителен, ако знае къде да търси…

— Имаше само едно възможно място…

— Все едно — хладно заяви Анеа. — Не става дума за това. — Внезапно тя извика: — Работата е там, че Хюго е бил невинен. Сам го казахте. Дори да се съглася с вас, той е бил просто глупав. А вие го убихте.

Донал уморено въздъхна.

— Престъплението, заради което беше разстрелян комендант Килиън се заключава в това, че той е изоставил войниците си на територията на врага. И за тази постъпка той заплати с живота си.

— Убиец! Махайте се!

Донал беше изумен.

— Но аз току що ви обясних…

— Нищо не сте ми обяснили — гласът й идваше отдалеч, хладен и чужд. — Досега не чух нищо друго, освен скалъпени лъжи за човек, на който не сте достоен да лъскате ботушите! Ще си отидете ли и или да извикам охраната?

— Не ми ли вярвате? — Донал я гледаше с широко отворени очи.

— Вървете си! — Анеа му обърна гръб.

Той се обърна, отвори вратата и излезе в коридора. Движеше се като в мъгла. Продължи да върви, хванал с ръце главата си като човек, който иска да се събуди от кошмарен сън.

Що за проклятие тегне над него? Тя не лъжеше — не бе способна на това. Изслуша обясненията му, но за нея не оз-начаваха нищо. Всичко беше толкова очевидно, толкова ясно — и машинациите на Уилям, и глупостта на Килиън. А тя не ги видя дори когато Донал й ги посочи. Тя, избраницата от Кълтис.

Защо? Защо? Защо?

Самотен и изпълнен със съмнения, Донал отиваше към хотела на маршал Галт.