Гордън Диксън
Генетичният генерал (5)

НАЕМНИК — III

Докато се връщаше по коридорите към носа на кораба Донал си позволи не без тъга да се удиви на този странен зъл ангел, който го правеше да изглежда толкова различен от останалите хора. Надяваше се да забрави това заедно с кадетския плащ. Но ангелът остана и все още му тежеше на плещите. Винаги е било така. Това, което за него беше повече от ясно, за останалите бе скрито и объркано. Приличаше на странник, който се разхожда из непознат град. Обитателите му вървяха по пътя си. Но езикът им е беден и не може да изрази това, което вижда той. Те казват „приятел“ и „враг“, „силен“ и „слаб“, „те“ и „ние“. Хората боравят с хиляди произволни класификации, които той не може да разбере, защото вижда, че всички те са хора и разликата между тях е едва забележима. Трябва да се държиш с тях като с индивиди и винаги да пазиш спокойствие.

Донал отново се отби в голямата зала за отдих. Както очакваше, там намери младият нептунианец Ар-Дел Моунтър, разположен пред бара. По всичко личеше, че седи тук откакто са прибрани приборите за храна. В залата имаше няколко малки групи пътници, заети с пиене, но никой не правеше компания на Моунтър. Донал тръгна право към него. Ар-Дел не помръдна. Само вдигна поглед от чашата и проследи приближаването на Донал.

— Може ли? — попита дорсаецът.

Моунтър отговори неуверено и бавно, сякаш изпитото му пречи да говори.

— Ще ми бъде приятно да поговорим — пръстите му застанаха на пулта за поръчки. — Какво ще пиете?

— Дорсайско уиски.

Моунтър натисна съответният бутон. Само след миг на масата имаше пълна чаша.

Донал взе питието и внимателно го опита. През нощта, когато празнуваше пълнолетието си, добре опозна действието на алкохола. Забеляза, че нептунианецът го гледа с необичайно ясен и проницателен поглед.

— Вие сте по-млад от мен. Дори изглеждате по-млад — каза Ар-Дел. — Как мислите, на колко години съм?

Донал внимателно го огледа. Лицето на Моунтър, независимо от уморения и преситен вид, беше лице на юноша, току-що започнал да възмъжава. Но това младежко изражение изобщо не се връзваше с разпиляната коса и липсата на воля.

— Една четвърт от стандартното столетие — предположи Донал.

— Тридесет и три абсолютни години — поправи го Ар-Дел. — До двадесет и деветгодишна възраст бях ученик, нещо като монах. Много ли пия според вас?

— Мисля, че по този въпрос няма съмнения — отвърна Донал.

— Съгласен съм — каза Моунтър с една от неговите полувъздишки-полуизсвирвания. — Напълно съм съгласен с вас. Няма съмнение. Това наистина е единственото нещо в тази проклета от Бога вселена, в което не бива да се съмнявате. Да… Исках да поговоря с вас, но не за това.

— А за какво? — Донал отново отпи от чашата.

— За храбростта — каза Ар-Дел и внимателно се вгледа в дорсаеца. — Вие храбър ли сте?

— Това е качество, необходимо за всеки войник. Защо ме питате за него?

— И никакви съмнения? Никакви съмнения?

Ар-Дел разклати питието в чашата си и отпи.

— Не се ли страхувате, макар и тайно, че в най-неподходящият момент ще ви омекнат краката, ще ви се разтупти сърцето и вие ще се обърнете и ще избягате?

— Разбира се, че няма да се обърна и да избягам — заяви Донал. — Все пак аз съм дорсаец! Що се касае до това какво чувствам, мога да ви кажа, че никога не съм изпитвал емоциите, описани от вас. А дори и да…

Над главите им се чу мелодичен камбанен звън, който прекъсна думите на Донал.

— Времеви скок след един час и дванадесет минути стандартно време. За доброто самочувствие на пътниците препоръчваме да вземат лекарството и да прекарат времевият скок в сън.

— Глътнахте ли хапчето? — попита Ар-Дел.

— Още не — отвърна Донал.

— Обаче ще го глътнете, нали?

— Много ясно — Донал с интерес се вгледа в събеседника си. — А защо не?

— Според вас приемането на медикаменти с цел избягване на неудобствата не е ли форма на страха?

— Глупости! — възмути се Донал. — Все едно да кажете, че обличането на дрехи с цел избягване на студа е форма на страх. Или че храненето с цел избягване на гладна смърт е форма на страх. Едното е въпрос на удобство, а другото е въпрос… — той се замисли за секунда, — въпрос на дълг.

— Храбростта е ваш дълг, така ли?

— Ако пренебрегнеш моментните си желания — да! — отговори Донал.

— Да-а — замислено проточи Ар-Дел. — Да-а — повтори той, остави празната чаша на плота и натисна бутона. — Мисля, че вие наистина сте храбър — заяви Моунтър, докато гледаше как се скрива празната чаша и се появява нова, пълна.

— Аз съм дорсаец.

— О-о, бихте ли ми спестили възхвалата на вашия произход? — рязко каза Ар-Дел и хвана пълната чаша. Когато отново се обърна към Донал, лицето му бе изкривено. — Има моменти, когато е нужна много по-голяма храброст. Ако нещата опираха само до произхода… — Изведнъж млъкна и се наклони към Донал. — Знаете ли, че аз съм страхливец? — прошепна той.

— Сигурен ли сте? — спокойно попита Донал. — Откъде знаете?

— Аз съм болезнено страхлив — шептеше Ар-Дел. — Страхувам се от Вселената. Какво знаете за математиката на социалната динамика?

— Математическа система, която прави предсказания? — попита Донал. — Моето образование има малко по-друг характер.

— Не, не! — Ар-Дел започна да се дразни. — Говоря за статистиката на социалните анализи при тяхната екстраполация за дълги периоди от време и с отчитане на нарастването на населението. — Още повече понижи глас. — Тя дава точен паралел със статистическата теория на вероятностите.

— Много съжалявам, но това не ми говори нищо — хладно каза Донал.

Ар-Дел неочаквано силно стисна ръката на Донал.

— Не разбирате ли? Съществува вероятност за всяко едно събитие, в това число и за всеобщо разрушение. То ще се случи, защото е възможно. Колкото повече се увеличават размерите на нашата социална организация, толкова повече нараства и вероятността от разрушение. Ще се унищожим сами. Просто няма друг изход. Вселената е само един костюм за нас, който дори не е надежден. Разрешава ни да растем прекалено бързо. Ще пораснем до критичната маса и тогава — той щракна с пръсти — край!

— Това е проблем на далечното бъдеще — каза Донал. Не можеше да разбере защо събеседникът му е толкова разтревожен и затова добави по-меко: — Защо толкова ви безпокои това?

— Нима не разбирате? Ако всичко около нас изчезне сякаш никога не го е имало, какъв е смисълът от нашето съществуване? Нямам предвид вещите, създадени от нас. Те и без това скоро ще изчезнат. Или знанията… Те са само слабо отражение на това, което можем да прочетем в книгата на природата. Има предвид другите неща, които ги няма в природата, които ние сме внесли — любовта, добротата, храбростта…

— Значи затова пиете толкова много? — внимателно попита Донал и освободи ръката си.

— Пия, защото съм страхливец. През цялото време усещам тази ненормалност във вселената. Алкохолът ми позволява поне за малко да я забравя. Затова пия. Намирам своята храброст на дъното на бутилката. А храбростта е необходима и за друго — например да преодолея времевият скок без таблетки.

— Но защо? — попита Донал, стараейки се да не се усмихне. — Защо правите всичко това?

— Гледам опасността в лицето, нищо, че не е голяма — Ар-Дел беше впил в Донал тъмните си очи. — Някога един такъв времеви скок ще бъде последен и ще ни разнесе на съставните ни атоми. И аз ще посрещна това в пълно съзнание.

Донал поклати глава.

— Не разбирате, това е — каза Ар-Дел и се облегна в креслото. — Ако имах работа, не бих имал нужда от алкохол. Но сега съм откъснат от работата си. При вас е друго. Получихте работа, храбър сте. Мисля, че бих могъл… Впрочем, няма значение. Храбростта не се продава.

— На Хармония ли отивате? — попита Донал.

— Където отива моят принц, там отивам и аз — заяви Ар-Дел и пак въздъхна. — Все някога ще прочетете договора ми. Още уиски? — той се обърна към пулта.

— Не — отговори Донал. — Извинете ме.

— Ще се видим по-късно — промърмори Моунтър, докато поръчваше поредната доза.

— Да. Довиждане.

— Довиждане — Ар-Дел надигна пълната чаша.

Над главите им отново се обади камбаната и мелодичният глас напомни, че до времевия скок остават четиридесет и седем стандартни минути.

Половин час по-късно Донал натисна звънеца на каютата на принц Уилям. Беше прочел още веднъж договора на Анеа в стаята си.

След малко отвътре се чу гласът на принца:

— Да?

— Донал Грим, сър. Ако не ви преча…

— Не, Донал, не. Влизайте.

Вратата се отвори и Донал влезе.

Уилям седеше в кресло зад малко бюро. Държеше в ръка папка с документи. На плота на бюрото беше закрепен портативен автоматичен секретар. В стаята светеше една единствена лампа — тази върху бюрото. Сивата коса на Уилям имаше още по-нереален вид на фона на близката светлина. Донал се поколеба, когато чу хлопването на вратата зад него.

— Седнете някъде — каза Уилям, без да отмества очи от документите. Пръстите му бързо се движеха по клавишите на секретаря. — След малко свършвам.

Донал се огледа в полутъмната каюта. Успя да види едно кресло и се отпусна в него. В течение на няколко минути Уилям продължи да работи с книжата, като отбелязваше нещо с помощта на автоматичния секретар.

Най-после отмести папката настрани. Натисна някакъв бутон и бюрото се прибра в стената. Единствената лампа угасна, но се включи общото осветление на каютата. Донал дори притвори очи, заслепен от силната светлина. Уилям се усмихна и каза:

— Сега да пристъпим към нашата работа.

Донал премигна, погледна го и пак мигна.

— Сър?

— Смятам да не си губим времето с излишни приказки — каза Уилям все още любезно. — Дойдохте при нас по време на обяд. Явно искахте да се срещнете с един от нас. Едва ли това е маршалът — дорсайските обичаи биха ви заставили да подходите по друг начин. Ясно е, че не е и Хюго, още по-малко пък Ар-Дел. Остава Анеа — тя е симпатична, а вие сте достатъчно млад, за да си въобразите разни глупости… Но не мисля, че точно днес бихте се опитвали… — Принцът щракна с пръсти и се ухили. — Оставам аз.

Донал започна да става, но Уилям продължи:

— Не, не — с жест му показа да седне обратно. — Би било глупаво да си тръгнете сега, след всичко, което направихте, за да се състои тази среща. — Гласът му стана рязък: — Седнете!

Донал седна.

— Защо искахте да ме видите? — попита Уилям.

Донал повдигна рамене.

— Е, добре — каза той. — Ако ми позволите да съм откровен… Мисля, че мога да ви бъда полезен.

— Ако мислите, че ще ми бъдете полезен като опустошавате хазната ми или като използвате моето влияние, по-добре си вървете.

— Случи се така, че се оказах притежател на нещо, което ви принадлежи.

Без да продума, Уилям протегна ръка. Донал за миг се поколеба, после извади от джоба си договорът на Анеа и го подаде на принца. Уилям взе листа и започна да го разглежда, след което внимателно го остави върху масата.

— Тя ме помоли да й помогна да се избави от него — каза Донал. — Искаше да ме наеме да унищожа договора. Явно не знае колко е трудно това.

— Но вие приехте поръчката.

— Нищо не съм обещавал — отговори Донал.

— И от самото начало ли решихте да ми го върнете?

— Считам, че това е ваша собственост.

— О, да, разбира се — каза Уилям. Известно време се взираше в Донал. По устните му играеше усмивка. Най-после продължи: — Надявам се разбирате, че не повярвах на нито една ваша дума. Аз съм сигурен, че вие сте откраднали договора, след което сте се изплашили от стореното и сте скалъпили тази неправдоподобна история, за да имате повод да ми го върнете. Достатъчна е една моя дума и капитанът на кораба с удоволствие ще ви арестува и ще ви държи заключен до пристигането на Хармония.

Донал усети как по гърба му премина ток.

— Избраницата от Кълтис не е войник под клетва — каза той. — Тя…

— Не е необходимо да намесвате Анеа — прекъсна го Уилям. — Всичко може да се реше и без нея. Моите показания против вашите.

Донал премълча. Уилям отново се усмихна.

— И така, вие се оказахте не само користолюбив, но и глупав.

— Сър… — отрони Донал.

Принцът равнодушно махна с ръка.

— Запазете дорсайския си гняв за някой, на когото ще направи впечатление. И двамата знаем, че не бихте се осмелили да ме нападнете. Ако бяхте по-различен от обикновените дорсайци… Но вие сте същият като тях — користолюбив и глупав. Сега, след като установихме тези безспорни факти, можем да преминем към работата.

Погледна към Донал. Младежът запази мълчание.

— Тогава да започваме — продължи Уилям. — Дойдохте при мен с надеждата, че аз ще съумея да ви използвам. Прав сте. Ще мога. Разбира се, Анеа е неразумно момиче. Но аз бих искал да я избавя от излишни усложнения. Това е в нейна полза. А и в моя, защото аз съм нейният наемател. Веднъж вече ви се е доверила. Това може да се повтори. Не я разочаровайте, ако го направи. За да ви направя по-достъпен… — Уилям отново се усмихна и добави с насмешка: — Мисля, че мога да намеря за вас място на командир на отряд под командването на Хюго Килиън, когато стигнем на Хармония. Няма причина вашата военна кариера да не върви ръка за ръка с други мои поръчения.

— Благодаря ви, сър — каза Донал.

От коридора се чу камбанния звън.

— Да-а, а времевия скок ще бъде след пет минути — Уилям взе от масата малка сребърна кутийка и я отвори. — Взехте ли си хапчето? Заповядайте.

Подаде кутийката на Донал.

— Благодаря ви, сър — вежливо каза Донал. — Вече го изпих.

— Тогава… — Уилям глътна една таблетка. — Тогава това е всичко.

Донал леко се поклони и излезе. Спря за миг, за да си изпие хапчето, и тръгна към каютата си. По пътя се отби в корабната библиотека и взе информационната лента за Първата Дисидентска Църква на Хармония. Това го забави и времевия скок го завари в коридора на една от секциите.

Откакто бе напуснал Дорсай, Донал винаги спеше по време на времевите скокове. Но той бе подготвен за това, което го очакваше. На първо място в Академията изучаваха теорията на времевия скок. На второ място той отново беше погълнал хапчето. Освен това беше предупреден кога ще бъде извършен скока. В края на краищата интервалът, когато времето отсъства, е неуловимо малък. Когато всичко свърши, само една малка част от него помнеше как е бил разбит на малки, невъобразимо малки части, и после отново сглобен в произволна точка на пространството, отдалечена на много светлинни години от предишното местонахождение. Не самият времеви скок, а споменът за него го накара да залитне, когато отново тръгна към каютата си. Този спомен остана завинаги в него.

Продължи по коридора, но се оказа, че изпитанията за деня не бяха свършили. Когато приближи края на една от секциите, от напречния коридор излезе Анеа. Зелените й очи гневно блестяха.

— Видяхте се, нали? — извика тя и му прегради пътя.

— Видях?… А, Уилям.

— Не отричайте!

— Че защо? — Донал я погледна с искрено учудване. — В това няма нищо секретно.

— Така ли?! — възкликна момичето. — Погрижихте ли се за онова? Какво направихте с него?

— Дадох го на стопанина, разбира се — отговори Донал. — Това беше най-разумно.

Внезапно Анеа така пребледня, че Донал се приближи, за да може да я подхване, ако припадне. Но тя се оказа силна. Очите й изразяваха гняв и ужас.

— Вие… — започна тя. — Вие… предател! Вие сте лъжец!

Преди Донал да я призове към трезво мислене — той си въобразяваше, че тя ще изслуша обясненията му — Анеа се обърна и побягна по коридора, по който дойде Донал.

Той въздъхна и продължи. Премина останалата част от пътя без да срещне никой. Коридорите бяха пусти — следствие от времевия скок. Докато минаваше покрай една от каютите, дочу отвътре пъшкане. На някой времевия скок не беше понесъл добре. Донал погледна номера и видя, че това е каютата на Ар-Дел.

Там, вътре, без медикаменти и специална подготовка, нептунианецът водеше своята неравна борба с Вселената.