Виктор Сапарин
Невидимият балон

ЛЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК

Произшествието беше толкова невероятно, че отначало никой не повярва.

Първият, който видя летящия във въздуха човек, беше Никандров, бюфетчикът от автобусната станция. Като погледна през страничното прозорче, той от учудване започна да търка очи. Точно над шосето, пресичайки го напреко, на височина около 100 м летеше човек в карирана горна пижама, но с вратовръзка и с черни панталони. Летящият държеше в ръце къса палка и махаше крака, сякаш крачеше във въздуха.

В станцията още нямаше никой. Едва след половин час дойде първият автобус и премръзналите пътници отидоха до бюфета, за да се сгреят с чашка чай. Никандров побърза да им разкаже за видяното, но никой не му повярва.

— Погледнете го — с възмущение забеляза един от пътниците, щом чу несвързания разказ на бюфетчика. — Какви ги разправя! Слушайте, миличък — обърна се той към бюфетчика, — може ли да ми дадете чаша чай? Аз сутрин не пия ракия, както правят някои…

Двама-трима от пътниците се усмихнаха. Но повечето от тях високо изразяваха своето недоволство. Никандров, развълнуван от това, което видя, беше забравил да постави самовара и сега в бюфета нямаше чай. Освен това той действително намирисваше на ракия. Бюфетчикът беше на друго мнение по въпроса за сутрешните напитки.

Книгата за оплакване се попълни от гневно написани страници за това, че бюфетчикът още от сутринта едва се държал на крака и „говорел безсмислени неща“. Това оплакване постави под съмнение първото съобщение за летящия по небето човек.

* * *

Коля Калмиков стана по-рано, за да може да свърши всичко, което си беше набелязал за през деня. Преди всичко той трябваше да завърши специалния брой на фотовестника, който заедно с другите членове смяташе да пусне през деня.

Всички снимки бяха вече готови. Част тях дори бяха залепени на листа. Седнал на кръглия стол в малката градинка пред къщата, Коля започна работа. От гланцовите фотографии, много от които той сам беше правил, го гледаха познатите лица на първенците от колхозното производство, известни даже в района. Той гледаше новия телчарник, силажната кула, стадото угоени крави. Пред очите му преминаваше колхозният живот, изпълнен с чудеса, които преди години биха се стрували за безсмислици. „Нашите чудеса“ — така беше озаглавен вестникът.

Коля разреди синя акварелна боя, за да направи късите надписи, когато изведнъж вдигна глава и като погледна към реката, високо изсвири. На едно тясно място до реката, срещу високата стена на язовира, стоеше малкото красиво здание на електростанцията-автомат. Как я беше забравил? Станцията наистина работеше от три години и към нея привикнаха така, че даже не я забелязваха. Но ето това беше също ново и заслужаваше да се покаже.

Коля погледна с известно съжаление налепените фотографии. Но той беше истински редактор и не се уплаши да поправи направеното. Изтича до къщи, взе фотоапарата и го насочи така, че да може станцията да дойде „в пейзаж“ и да излезе по-красиво. След минута Коля беше вече в своята стая. Като покри масата с дебело мъхнато одеяло, той влезе под нея и в пълна тъмнина започна да проявява снимките. Когато след половин час излезе, той видя над себе си лицето на своя другар Тиша Кочетов.

— Ето — каза Коля, като подаде влажния отпечатък, — видя ли? Чудно излезе, брат!

— Но какво е това? — попита с недоумение Тиша, като разглеждаше снимката.

— Как какво? — почуди се Коля, като се изправи на крака. Той погледна отбляскващата на светлината снимка: настрани от електростанцията, на фона на ясното небе във въздуха висеше човек. Ръцете му бяха над главата. В тях той държеше къса палка. Нямаше нищо — нито парашут, нито аеростат. Човекът стоеше във въздуха и сякаш летеше с помощта на своята палка. Така се виждаше от снимката. Той нямаше даже комбинезон. Раираната горна пижама му придаваше съвсем домашен вид.

Приятелите озадачено се спогледаха.

СЛЕДСТВИЕТО ЗАПОЧВА

— Нима вие сериозно вярвате, че във въздуха е летял човек? — Петров внимателно гледаше лицето на своя началник.

— Защо не? — спокойно възрази майор Скоробогатов. — Аз много пъти съм виждал хора, които летят. Аз също съм летял!

— Да, но…

— Ето това „но“ трябва да изясним.

Петров вдигна глава.

— Щом е пийнал, бюфетчикът може да излъже — започна да разсъждава гласно майорът. — Вие не вярвате и на фотографията, мислите я за фототрик. Но как ще ми обясните съвпадението във всичко: облеклото, позата, такава дребна подробност като вратовръзката? После тази палка… Вие ще кажете: един измислил — другите повтарят! Обаче съпоставете данните: всичко е станало в един и същ ден и даже приблизително в един и същ час. Значи ако очевидците са измисляли, то измислените неща случайно са се съвпаднали.

Лейтенантът взе в ръце фотографията.

— Фотомонтаж в дадения случай е изключен — забеляза майорът. — А в чудеса ние с вас не вярваме.

— Какво пък! — лейтенантът за минута се замисли. — Ако се разглежда сериозно, то… Да вземем като начало най-простото: човекът е висял на тънка връв, привързана към някакъв летателен апарат.

— Шум от самолет никой не е чул. А и скоростта на движението, както изглежда, е била малка.

— Може би това е бил аеростат?

— На снимката в небето не се вижда дори точка. Трябва да се направи увеличение. Ето негатива. Поръчайте в лабораторията два увеличени отпечатъка: един от участъка от небето над летящия човек и друг от самия него. Освен това изяснете къде и какви аеростати са били този ден във въздуха. Позвънете в метеорологичната станция. Питайте за състоянието на времето в същия час. И накрая: проверете не са ли постъпвали заявления за изчезването на мъж от този район.

Майорът отбеляза върху картата, която лежеше на масата, голям кръг.

— Вие мислите, че той е… изчезнал? — попита Петров.

— Той е тръгнал за въздушното си пътешествие съвсем неочаквано. Така ме кара да мисля неговият костюм. Горна пижама и в същото време панталон и вратовръзка. Облечен е някак си наполовина… И всичко това е станало, разбира се, тук, наблизо.

— Защо?

— По тази проста причина, че иначе щяха да го забележат и други. Мястото е населено.

СЛЕДСТВИЕТО ПРОДЪЛЖАВА

Много скоро стана ясно, че полети на аеростати в близката зона нямаше и че човекът с раираната пижама е летял по посоката на вятъра.

— Това е важно обстоятелство — забеляза Скоробогатов и начерта на картата маршрута на „летеца“ — Сега ние с вас можем да кажем откъде е започнал и къде приблизително е завършил полетът. Той е излетял откъм северозападния край на село Черемушка — Скоробогатов отбеляза една точка със син молив, — а е кацнал, като се има предвид направлението и скоростта на вятъра, някъде насам — той обиколи с дебела линия върху картата една голяма част от гората.

— Тъкмо днес — съобщи лейтенантът — постъпи заявление, че преди три дни е изчезнал един човек, който наемал стая в гражданката Лукянова от същото село.

На другия ден лейтенантът докладва за всичко, което беше съумял да разузнае. Изчезналият човек беше пристигнал в селото неотдавна. Той беше дошъл от града, който е на 50 км. Наел стая в долния етаж и се канел да почива, тъй като в края на лятото времето беше хубаво. Бил инвалид, работил в промишлена кооперация. Стаята била наредена скромно. Нещата му — куфар с бельо. На един стол било поставено черно сако, а на разхвърляното легло — раиран панталон от пижама.

— Точно тези неща, които липсват у „летеца“ — добави Петров. — Може би действително това е той.

— Някакви странични или други по-интересни предмети нямаше ли? — попита майорът.

— Намерих една голяма стоманена туба от светилен таз. Синът на хазайката — той е шофьор — искал да постави на майка си газова печка. Докарал тубата с газа и я оставил в долния етаж. Печката не успял да купи, заминал в командировка.

— Стоманена бутилка с газ?

— Когато отворих винта, газът излетя. Към бутилката беше прикрепена каучукова помпа, която по думите на хазайката по-рано нямало. Види се, квартирантът все пак се е ползувал или пък се е канил да се ползува от газа. Ни печка, нито газова горелка между вещите нямаше.

— Нещо друго по-необикновено имаше ли?

— Бамбуков прът за въдица, който стоеше в ъгъла. Беше счупен.

— Какво особено има тук?

— Прътът е нов, купен е неотдавна. И е счупен. Някак странно. Отчупена е средата. А върхът и долната част са останали.

— Почакайте, почакайте — майорът дръпна чекмеджето на масата, измъкна увеличената снимка, погледна през лупата, — ето заповядайте, в неговите ръце има бамбукова пръчка!

Майорът подаде снимката на лейтенанта и запита:

— Освен хазайката в къщата живее ли още някой?

— Там живее и нейният по-малък син. Още съвсем момченце. Деветгодишен.

— Какво разказва той?

— Нищо особено. Квартирантът се казвал Разшчепихин. Играл е с момченцето вечерта, преди изчезването му. То пущало сапунени мехури. Квартирантът се заинтересувал и двамата започнали да правят мехури. На Разшчепихин това нещо му харесало. Даже взел от момченцето една сламка и си я отнесъл.

— Вие не изпущайте този малчуган — забелязва майорът. — Момчетата са много наблюдателни. Понякога те забелязват неща, които на възрастни и на ум не им минават.

Гората беше претърсена най-основно. Дори и тренираните кучета не намериха по земята и най-малка следа от изчезналия човек.

Разшчепихин беше намерен неочаквано. Горският обикалял участъка в гората, където бил видял няколко съхнещи дървета. Като разглеждал върховете на боровете, той забелязал в гъстата корона на един от тях нещо тъмно, прилично на голямо гнездо. Това се оказало туловището на човек, притиснат между стъблото и един голям клон.

На трупа имаше разпрана пижама, разкъсана при падането, копринена риза с връзка и черни панталони. В джоба на панталона не намериха нищо друго освен карирана носна кърпа. Не се намери и бамбуковата пръчка, колкото и старателно майор Скоробогатов заедно с помощника си да претърсваше мястото около дървото.

Медицинската експертиза установи, че Разшчепихин е умрял от счупване на гръбнака в резултат на силния удар о дървото.

Петров, който се върна от града, беше научил малко за убития. Разшчепихин работил около половин година като агент по продажбата в една кооперация, която изготвяла лабораторни принадлежности. Той дошъл от друг град, който беше разположен на седемстотин километра оттук. Там, както казваше анкетата, също работел в кооперация.

В града нямаше никакви организации, които да устройват полети. От научните учреждения в града имаше само институт по химия. Домакинът на института Виноградов се познавал отскоро с Разшчепихин. Двамата се срещали рядко, и то главно във връзка с поръчките на института за лабораторни прибори. Срещите на приятелите почти винаги завършвали с пиене. Разшчепихин черпел. Нищо друго освен това Виноградов не съобщил.

— Между другото — промълви Скоробогатов — Лукянова твърди, че Разшчепихин не пие. Какво се получава? Въздържателят вика пияницата, за да пият.

— Това значи, че той е заинтересован от нещо.

— Точно така. Впрочем ето какво, заминете отново в Черемушка, огледайте още веднъж всичко. Трябва непременно да се намери каквато и да е нишка, от която да се разплете това кълбо!

КРАЙЧЕТО НА НИШКАТА

Изпълнявайки заповедта на майора, Петров още веднъж щателно огледа стаята, в която бе живял Разшчепихин. Там той не намерил нищо ново. Куфар с най-обикновени вещи. На масата — късче тел. Петров го взе в ръка: единият край на тела беше обгорен.

Тази вещ му напомни за малчугана на хазайката.

— Гриша! — извика той, като излезе на балкона. Никой не отговори.

— Гриша! — извика още веднъж лейтенантът, спускайки се по стълбата.

— Избяга нанякъде — каза Лукянова, която шеташе в къщи.

Сина на хазайката Петров намери на брега на ручея, който течеше встрани от къщата.

Момчето се занимаваше със своята любима работа. Седнал на камъка, той надуваше през сламка мехур; изглежда момчето беше голям майстор: от сламката висеше прозрачно кълбо с размери на футболна топка.

Лейтенантът се спря и започна да наблюдава иззад храстите. Гриша продължаваше да надува. Скоро балонът стана на големина колкото астраханска диня и светеше на слънцето като фантастичен плод. Момчето стана на крака, като продължаваше да духа.

Лейтенантът не издържа и излезе напред.

— Какво е това у тебе — запита той стреснатия от неговото неочаквано появяване любител на мехури.

Гриша извади сламчицата от устата си и като я държеше заедно с мехура в ръка, обясни:

— Аз си я намерих тази сламка! Мехурът няма да се пукне, колкото и да надуваш.

— Къде намери сламката?

— В тревата до нашата къща.

— Дай да видя по-отблизо.

Гриша помисли малко и подаде своята играчка. Мехурът, докато траеше разговорът, беше спаднал. От отворения край на сламката — Петров почувствува това, когато я взе в ръце — излизаше тънка струйка въздух.

— Подухайте — каза Гриша. — Сам ще видите.

Петров доближи снимката до устните си и започна да духа. Той се зае за тази работа така старателно, че след 10 минути тънкото кълбо стана вече метър и половина в диаметър. Лейтенантът се наклони над перилата на мостчето. Огромното кълбо висеше и почти докосваше водата. Да се надува повече, беше невъзможно. Петров изведнъж запита:

— Слушай, а тази не е ли същата сламка, която взе от тебе чичо Фьодор, вашият квартирант?

Момчето се почеса по тила:

— Може и тя да е. Какъв пък е тоз негов сапун.

Петров не отговори. Той изпускаше въздуха от мехура, като следеше за това, как прозрачното кълбо бавно намаляваше.

Те чакаха цели 15 минути, докато мехурът съвсем се сви. Сега на края на сламката, разделена във вид на звездичка, висеше еластична капка с бледноопалов цвят.

— Няма да се откъсне, не се бойте — каза Гриша, като гледаше как лейтенантът внимателно въртеше сламката, за да разгледа капката. — Тя се сгъстява. Аз ще я размекна после във водата.

Гриша явно не можеше да намери приятели, с които заедно да надува мехура. Разшчепихин задигна най-хубавата му сламка. Така постъпи и Петров.

Момчето не подозираше, че в ръцете си то бе държало края на следствената нишка, този, който Скоробогатов търсеше.

В ИНСТИТУТА

На другия ден майорът отиде при директора на института по химия — академик Смирнов.

— С какво мога да ви услужа? — попита директорът, като гледаше учудено своя посетител.

Вместо отговор майорът извади от джоба си къса сламка, сложи я в устата си и започна да духа. На другия край на сламката се появи мехур.

Академикът внимателно следеше странното занимание на госта.

Когато кълбото стана голямо колкото абажура на лампата за маса, директорът се намръщи и заклати глава.

— Достатъчно — каза той, когато мехурът, който Скоробогатов надуваше, стана толкова голям, че щеше да закрие от очите на директора неговия събеседник, ако не беше прозрачен, — това е пластмаса „Б–34“. В света няма друго така пластично вещество. При това тя е лабораторен полуфабрикат. Как попадна тя у вас?

— Точно това искам да изясня и аз.

Извикаха Виноградов. Когато го попитаха кога и защо е взел пластмасата от лабораторията, той отвърна, че нищо не знае.

— Разшчепихин, вашият стар познат, мисли по този въпрос другояче — спокойно отбеляза майорът.

Очите на домакина гледаха ту майора, ту директора. Той се смути.

— Да, взех… — каза Виноградов най-после.

Виноградов разказа как, като пиел веднъж с Разшчепихин, сам без да помни как, се разбърборил за новата пластмаса. Разшчепихин започнал да го моли да му даде да види тази пластмаса. Тя била получена в една от лабораториите на института. Виноградов отначало отказал, но Разшчепихин бил много настойчив и домакинът се съгласил.

— С какво той ви накара да се съгласите?

Виноградов мълчеше.

— Кога продадохте пластмасата?

Домакинът каза деня — това беше денят преди полета на Разшчепихин.

— По образец от пластмасата може ли да се разкрие начинът, по който я получавате? — запита Скороботатов, след като Виноградов излезе.

— Не — отвърна директорът на института, — може да се узнае само химическият й състав, но той не представлява тайна. Цялата същност се заключава в технологическия процес. Особеността на новата пластмаса — добави той — е в това, че тя е способна да образува ципа със съвършено необикновена здравина. А дебелината на тази ципа може да бъде доведена до слой от по една молекула.

Скороботатов разказа накратко за полета на Разшчепихин и неговия злополучен край. След това той изказа своето предположение.

— Струва ми се, че Разшчепихин е започнал да надува мехура, ако може така да се изразя, използувайки вместо сламка бамбуковата тръбица. Вместо да духа сам, той е използувал стоманената бутилка, в която е имало газ под високо налягане. С тела той е прогорил коленцата в парчето от бамбуковата въдица, за да получи отвор от единия край до другия. Мехура е надувал с бутилката, парчето от бамбуковата въдица е затегнал за каучуковата помпа с канап. Кълбото е пораснало колкото къща. Рязкото подухване на вятъра го е грабнало нагоре. Разшчепихин не успял да пусне бамбуковата пръчка. Изглежда канапът се заплел около ръцете му, така той е излетял. След това не му оставала нищо друго, освен да се държи с всичка сила за палката. Така го е наблюдавал Никандров. Така го е заснемал и фотоапаратът. Кълбото — много тънко и прозрачно — е било невидимо на фона на небето.

— Съвсем правдоподобно — се съгласи Смирнов. — Но защо той е направил всичко това? Искал е, надувайки балона, да получи тънка ципа.

За какво?

Въпросът оставаше без отговор.

След една седмица директорът на института получи пратка. В малката кутийка лежеше тънка, прозрачна ципа. Като започнаха да я изваждат, изглеждаше, че няма край: тя зае цялата стая. Тогава се видя, че има форма на кълбо.

Към пратката имаше приложена записка:

„Връщам вашето имущество. С голям труд намерихме тази вещ, летейки с хеликоптера над гората. На ципата има съдран отвор — види се, мехурът се е пукнал под налягането на разширяващия се газ. Може би за вас това представлява интерес. Бамбуковата тръба оставям за себе си. Отверстието й се оказа запушено отвътре с парченце наситнена дървесина. Именно това е изиграло съдбоносната роля: ако не беше запушена тръбата, тя би служила като спускателна клапа и кълбото бавно би се спуснало. Между впрочем едва успяхме да отрежем прилепналата се към палката ципа. Вашата «Б–34» действително е необикновено здрава.

майор Скоробогатов“

„Б–34“ ИЗЛИЗА НА БЯЛ СВЯТ

Необикновената градина привличаше вниманието на всички. В ясния есенен ден под синьото небе на средни ширини зрееха портокали и мандарини. Бананите, които не виреят даже в Сухум, стояха натежали от гроздове жълтеещи се нежни плодове. Ананаси растяха на земята между дърветата.

Най-чудното беше това, че градината, както изглежда, стоеше под откритото небе. Нямаше геометрично строгите масиви на оранжериите, с техния бетон, стъклени стени и полукръгли покриви. Само стълбовете на средната алея поддържаха много рядката мрежа от тел.

„Какво предназначение има тази мрежа?“ — мислеха посетителите на селскостопанската изложба, разглеждайки големите квадрати с размер два на два метра. И само като дойдоха съвсем близо, те забелязаха, че върху мрежата е хвърлена много тънка ципа, която почти е незабележима.

Водачът обясняваше, че с помощта на това много евтино устройство градините се превръщат в оранжерии.

Това беше само едно от многобройните приложения на новата пластмаса. Непромокаема опаковка за най-разнообразни стоки, наметала и мушами против дъжд, които сгънати, се събираха в кибритена кутийка, ципи за газголдери и въздушни балони, накрая риболовни уреди — разни видове капани за риба, незабележими във водата — всичко това се показваше в изложбата и се продаваше на будките и магазините.

Пред витрината, в която беше показано почти невидимо наметало против дъжд, облечено на манекен, стоеше майор с невисок ръст.

— Незаменимо за запалянковци на футбола — каза високо той.

Весело го прекъснаха:

— Но това още е нищо! Отивам вчера на стадиона, а него го покрили против дъжд с ето такъв купол! Ципата е двойна, а в междината — хелий с водород. С други думи, невидим въздухоплаващ покрив.

Майорът се обърна. Този, който говореше, беше типичен запалянко по футболните мачове. До него стоеше висок човек с побелели коси.

— Майор Скоробогатов — възкликна той, — ето ти среща! Видяхте ли какво са направили от нашата „Б–34“. Помните ли я?

— Как да не я помня — историята имаше и продължение.

На другия ден в хотелската стая майорът съобщи на академик Смирнов някои подробности.

При опит да мине границата (в пункт, много по-далеч от мястото, където станаха описаните горе събития) бил задържан човекът, за който Разшчепихин искал да вземе пластмасата. Похитителят мислел, че по лабораторния образец може да се разкрие производственият секрет. Преди това Виноградов, за да се отърве от Разшчепихин, му дал от пластмасата. Но вместо „Б–34“ той му пъхнал нещо съвсем друго. Измамата била разкрита. На Разшчепихин силно му дотегнало от тия, на които той работел, и „агентът по продажбата“ предявил нови, по-настойчиви изисквания към Виноградов. Понеже знаел, че пластмасата не представлявала тайна, домакинът му донесъл в една кутия вече истински „Б–34“. Но Разшчепихин се боял от нова измама и решил преди да предаде пластмасата, да провери наистина ли тя образува тънка и здрава ципа. Опитът завършил с неочаквания полет.

— На вас добре ви е провървяло — забеляза Смирнов, — случаят на границата е помогнал да се изясни всичко.

— Случаят? — забеляза с лек укор Скоробогатов. — Това за вас беше случайност. За нас обаче събитията се развиха малко по-иначе. Ние чакахме на границата човека с пластмасата. Така че историята се разплете изведнъж от двата края. Повече няма да ви задържам. Желая ви нови успехи и повече внимание!