Мари Кордоние
Джулия (9)

IX

— Вече си се върнал? Колко се радвам! — чу Тим гласа на Нина в слушалката.

— Да, след половин час имам мач. Насрочили го набързо като подготовка за шампионата след три седмици. Рик Бернщайн ми изпрати телеграма. За всеки случай му бях дал адреса на хотела в Чикаго, където си бях резервирал стая. Кажи ми, истина ли е това, което ми съобщи по телефона? Действително ли искат да ме назначат като преподавател по бейзбол в университета?

— Провери сам — предложи му Нина. — Оставих писмото на шкафа в кухнята.

— На шкафа в кухнята? Типично по женски. Сигурно щях да го намеря чак утре сутринта — промърмори.

— Но аз ти се обадих и разказах всичко — не отстъпи тя. — През целия ден изпочупих телефоните да ти звъня, за да ти съобщя, колкото се може по-бързо, а ти пак си недоволен.

— Но на такова писмо не му е мястото на кухненския шкаф, а на бюрото — упорстваше Тим ядосано.

— Я си признай, да не би в Чикаго да ти се е развалило настроението, че изведнъж си станал толкова раздразнителен?

— Моля те, извинявай — отговори й примирено. — Не исках да кажа това.

— Може ли след мача да дойда при теб?

— Не ми се сърди, но бих предпочел да остана сам. Трябва да поразмисля за някои неща. Все пак беше много мило от твоя страна. Ще се видим по-късно, ще ти се обадя по телефона. През седмицата бихме могли да вечеряме заедно. Благодаря ти, че ме извести навреме. Ще се реванширам!

Без да изчака отговора й, затвори слушалката. Трябваше да побърза. И бездруго вече бе закъснял, мачът започваше след четвърт час. Но така беше по-добре, тъкмо нямаше да има време да мисли. През време на полета Джулия не бе излизала от ума му. Светкавично сложи в сака спортния си екип и напусна жилището си, намиращо се на десетия етаж на един блок в предградието на Ню Йорк. Качи се в асансьора и слезе в подземния гараж, където бе паркиран червеният му мустанг. Все още не беше прочел писмото от университета.

„По-късно ще му хвърля едно око“ — реши Тим. За него бе по-важно да знае, че му предлагат да работи в университета. С подробностите щеше да се запознае след мача.

След половин година изтичаше договорът му с „Ню Йорк рейнджърс“ и той не желаеше да го подновява. „На 32 години съм и е крайно време да помисля за бъдещето си. За какво, по дяволите, следвах спорт и педагогика? В известен смисъл Джон е прав като твърди, че бейзболът не е професия за цял живот.“

Тим копнееше да има семейство и деца. „Наистина като професионалист печеля много, но какво ще стане, когато вече няма да съм в най-добрата си форма? Не искам да завърша кариерата си като изцеден до капка спортист, от когото никой нищо не очаква. Сега съм на върха и това е най-подходящият момент да се оттегля и да предоставя поле за изява на по-младите.“

Такива мисли се въртяха в главата му, докато шофираше към стадиона.

— По-бързо, закъсняваш! — посрещна го треньорът Рик Бернщайн припряно.

— Окей! — Тим се засмя дяволито. — Без звездата мачът не може да започне.

— Надявам се, че и днес ще играеш като звезда — измърмори Рик и придърпа каскета си ниско на челото.

Знаеше много добре, че думите на Тим, казани уж на шега, бяха самата истина. Той в действителност бе звездата на отбора, но Рик се стремеше да не му изтъква това постоянно. Напротив, по време на тренировките го държеше по-изкъсо от останалите.

— Най-после — въздъхна доволен, когато след две минути Тим застана пред него в пълен екип. — Хайде, тръгвай! Какво чакаш още!

Когато „рейнджърите“ излязоха на игрището, избухнаха бурни ръкопляскания.

„Това изживяване винаги е фантастично — помисли си Тим. — Много ще ми липсва нестихващият възторг на публиката!“ Но той бе твърде голям, реалист и знаеше, че човек не може да има всичко в живота. Особено ясно бе осъзнал този факт през последните дни.

„Сигурно няма да мога да притежавам никога и жената, която обичам безумно… Ето, не съм в състояние да се отърва от мисълта за Джулия! Бях успял за малко да я изтласкам на заден план, но тя отново се загнезди в главата ми и не ми дава възможност да се съсредоточа в играта.“ Усмихна се неволно, като си спомни как бе скачала въодушевено от мястото си, насърчавайки пламенно бейзболистите. „Действително повечето бяха противникови играчи, но това няма никакво значение. Тогава тя показа истински възторг от тоя спорт!“

— Тичай, по дяволите, Тим, да те няма! — извика Кристофър Стоун, съотборникът му, след като Тим бе хванал във въздуха топката на противниците и я запрати надалече.

Той веднага се втурна като луд и достигна първата база. Огледа се, имаше още време. „Ще мога ли да отида до втората? Ще опитам.“ Успя дори до третата. „Рейнджърите“ водеха с една точка. Зрителите крещяха оглушително от радост и викаха възторжено в хор:

— Кар-сън, Кар-сън…

Тим беше героят на деня.

 

 

Джулия въздъхна дълбоко, когато в понеделник влакът пристигна на Централната гара в Ню Йорк. До този момент успяваше ловко да отклони проявите на нежност от страна на Франк, но аргументите й бавно започнаха да се изчерпват. Досега не бе допуснала да я целуне нито веднъж. Мисълта за Тим не й позволяваше да бъде ласкава с него и това я измъчваше.

Нощното дежурство в болницата й дойде като по поръчка. Така на първо време можеше да избегне обяснението с Франк.

Той явно усещаше, че с Джулия е настъпила някаква промяна, но не искаше да я притиска до стената. Тя трябваше сама да подеме разговора и да сподели проблемите си. „Толкова ли й тежи тази сватба?“ Годеникът й бе твърдо убеден, че причината е в сватбата на баща й, и въобще не предполагаше, че младата жена се разкъсва между чувствата си към него и Тим.

През следващите дни също не се стигна до обяснение между двамата. Графикът на дежурствата им бе така направен, че се засичаха само на закуска, когато единият се връщаше, а другият отиваше на работа. Джулия беше доволна от това развитие на нещата. Вечер, седейки сама пред камината, имаше достатъчно време да премисли всичко на спокойствие. Но не стигаше до никакво решение. Знаеше само, че обича Тим и че копнее с цялата си душа за него. „Но дали и той изпитва същото към мен?“

— Скъпа, предложиха ми място на главен лекар на вътрешно отделение в университетската клиника в Бостън! — С тези думи една вечер Франк се върна сияещ вкъщи. — Мястото за анестезиолог е още свободно. Представи си, там можем да работим заедно. Не е ли чудесно? И тогава най-сетне ще се оженим и ще живеем в Бостън!

Преливащ от щастие той отиде до хладилника и донесе бутилка шампанско и две наши.

— Всъщност бях го купил за завръщането ти — каза й радостно, — но смятам, че това е още по-хубав повод да го изпием. — Остави тапата да гръмне силно във въздуха, така че шампанското бликна навън. После напълни чашите и подаде едната на Джулия.

— За нашето общо бъдеще!

Тя вдигна колебливо чашата и погледна Франк, който пресуши своята на един дъх.

— Какво има, скъпа? Нито пиеш, нито казваш нещо. Не се ли радваш?

— Напротив — промълви Джулия неуверено. — Много се радвам за теб!

— Какво означава това, че се радваш много за мен? — усмихна се Франк объркан. — За теб не се ли радваш?

— Франк, моля те, седни — рече тя. — Отдавна исках да говоря с теб. Но до този момент не знаех какво и най-вече как да ти го кажа…

— Какво имаш предвид, скъпа?

Той гледаше младата жена недоумяващо.

— Аз самата още не мога да разбера напълно!…

Най-после й бе станало ясно какво трябва да направи. Дори и да не обичаше Тим, не бе в състояние да продължи да живее с Франк.

— Франк — започна предпазливо. — Няма да дойда с теб в Бостън.

Гледаше го открито в очите и й се искаше всичко вече да е свършило.

Той бе вперил смаяно поглед в нея.

— Но предложението е единствен шанс за нас, който със сигурност няма да се повтори.

— Знам — съгласи се тя. — Въпреки това няма да дойда с теб в Бостън. Много искам да си открия частен кабинет. — Идеята й хрумна в момента.

Той преглътна конвулсивно.

— Но ако аз съм в Бостън, а ти тук, ще бъдем дълго време разделени един от друг.

— Точно по тази причина исках да говоря с теб — пое си дълбоко дъх. Сега предстоеше най-трудното. — Виж, Франк. През последната седмица много мислих за нас двамата. Връзката ни всъщност се е превърнала в чист навик, без върхове и спадове. Станала е твърде ежедневна.

— Не се ли превръща всяка връзка рано или късно в ежедневие?

Той започваше бавно да проумява какво цели Джулия. Седеше на канапето с отпуснати рамене и от първоначалната му радост нямаше и помен.

— Хайде, излей душата си — добави с горчивина в гласа. — Искаш да ме напуснеш, нали?

Тя кимна.

— Да, Франк, исках да те помоля да се разделим. Повярвай ми, така е по-добре!

— Крие ли се друг мъж зад всичко това? — попита я без заобикалки. — Отговори ми честно!

Джулия кимна отново.

Сякаш някой го удари с юмрук право в лицето.

— Кой е той? — запита, смазан от признанието й.

— Но, Франк, това е без значение.

— Спала ли си с него?

Кимна му безмълвно.

— Кажи ми кой е той, трябва да знам! — упорстваше той, едва успявайки да се владее.

— Е, добре. Щом толкова настояваш: Тим.

Джулия отметна назад глава.

— Тим? — повтори той. — Братовчед ти Тим?

— Не ми е истински братовчед, сродена съм с него чрез женитбата на баща ми за Клер. Обичам го. Не знам дали и той изпитва същите чувства към мен, но дори и да не ме обича, е невъзможно да запазя връзката ни с теб.

— Добре ли обмисли всичко? — попита Франк с дрезгав глас.

— Да!

— И нищо не може да се промени? — опита за последен път той.

— Не — потвърди Джулия лаконично и тайно въздъхна с облекчение. Беше доволна, че най-после всичко свърши. — Разбира се, бих желала да се разделим като приятели.

— Не знам дали мога да ти обещая — измърмори Франк. — Първо трябва да се справя с това — каза и напусна жилището.