Мари Кордоние
Джулия (5)

V

С голямо усилие Джулия си наложи да не се обърне назад, за да види Тим още веднъж. Почувства непосилна тежест в гърдите и едва сдържа сълзите си. „Какво става с мен? Как мога да бъда толкова сантиментална? Ако цял свят тъгува за някакво бегло запознанство по време на път, всеки втори или трети човек трябва да ходи с мрачна физиономия.“ Опита се да мисли за баща си. Радваше се, че ще го види отново.

След малко таксито спря пред къщата, където бе израсла, и сърцето й заби лудо. Не беше идвала тук повече от три години. Едва сега забеляза камиона с мебели, който стоеше пред вратата. „Какво означава това?“ Плати на таксиметровия шофьор, взе двата куфара и влезе в къщата.

Двама носачи тъкмо смъкваха едно канапе по стълбите надолу. „Канапето на майка ми! — мина през ума й. — Значи Клер не си губи времето и изхвърля всички неща от дома, които са принадлежали на мама!“

— Моля, госпожице, бихте ли се отместила, това тук не е пухена завивка — каза един от носачите.

Джулия стоеше насред стълбището, вперила очи в канапето.

— Извинете ме — промълви тя замислено и се прилепи към стената, за да пропусне покрай себе си двамата мъже.

— Джулия, скъпа! Най-после пристигна!

Горе на площадката стоеше Робърт Мидлър с разтворени обятия, за да посрещне дъщеря си. Тя се втурна по стъпалата и се хвърли на врата му.

— Какво става тук, татко? — попита, докато го прегръщаше силно.

— Джулия, скъпа — започна Робърт и сложи нежно ръка през рамото на единствената си дъщеря. — Продадохме къщата. Клер много искаше да живее близо до децата си, а и смята, че въздухът на село ще ми действа по-добре.

— А-ха, Клер смята… — повтори тя с горчивина в гласа.

— Надявам се, че нямаш нищо против, скъпа моя!

В този момент бъдещата жена на Робърт излезе от една от стаите и тръгна към тях.

— Желая само най-доброто за баща ти — прегърна тя Джулия внимателно.

— И за теб — допълни младата жена с известна ирония.

— Признавам, че във всичко това има и малко егоизъм. Но за Робърт градският въздух е чиста отрова. Къщата, която купихме, е прекрасна. Намира се съвсем наблизо до Мичиганското езеро. Ти и Франк трябва скоро да ни гостувате там!

Клер се усмихна чаровно и Джулия веднага разбра защо баща й се бе влюбил в тази жена. Наистина беше много привлекателна.

— Мебелите в твоята стая си стоят все още там — рече Робърт. — Можеш да се наспиш добре. Днес носачите ще вземат само част от обзавеждането. През следващата седмица ще се изнесем окончателно — погали нежно бузата на дъщеря си. — Но къде е Франк?

— Ще дойде в неделя със самолета. През почивните дни е дежурен в клиниката, но ми обеща, че ще присъства на венчавката.

— След като се настаниш, сигурно ще пийнеш кафе с нас, детето ми? Ще те чакаме във всекидневната.

Робърт й се усмихна, после хвана нежно Клер под ръка и двамата се отправиха към всекидневната. Джулия ги проследи замислено с очи.

„Явно татко е намерил наистина отново щастието си. Изглежда много доволен и окрилен. А това е най-важното.“

Тя продължаваше да стои насред дългия коридор.

— Позволете, госпожице!

Единият от носачите я побутна леко настрани.

По пътя към стаята си няколко пъти се препъна в различни кашони и сандъци. Нито една мебел не беше на предишното си място. Старото писалище, на което майка й пишеше писмата си, препречваше почти напълно вратата на стаята й.

Джулия се провря с усилие през оставената пролука и влезе. Тук нищо не се бе променило. Все същите тапети, същите пердета. Разклатеното бюро, където бе подготвяла домашните си работи, а по-късно беше зубрила за университета. След толкова много години я обзе странно чувство. Прокара нежно пръсти по мебелите, сякаш искаше да поздрави всеки поотделно. Спомените нахлуха в главата й. Бяха избирали заедно с майка й вече леко пожълтелите тапети на разпукващи се розови пъпки. Майка й беше казала, че те са символ на разцъфващия нов живот… Колко отдавна бе всичко това!

Джулия се сепна, преди да изпадне в меланхолично настроение. Трябваше да отиде при баща си и Клер. Едно кафе сигурно щеше да й се отрази добре.

— Изглеждаш великолепно — посрещна Робърт дъщеря си с горд поглед. — Предполагам, че се чувстваш приятно, детето ми?

— Да, татко, чувствам се отлично.

Тя взе чашата, която Клер й подаде през масата.

— Кажи какво става с кариерата ти? — поинтересува се той.

— След два месеца стажът ми като асистент-лекар свършва. Предложиха ми вече място като анестезиолог в една клиника в Бостън.

— Но това е прекрасно! — зарадва се Робърт. — Ще приемеш ли?

— Не, мисля, че не. Франк няма да може да работи там. Това означава да се разделим. Вероятно в „Мемориам хоспитал“ ще се намери нещо за мен. Франк ще се застъпи в моя полза.

— Тази вечер ще дадем вечеря за всички членове на семейството и приятели — насочи Клер разговора на друга тема. — Трябва да се запознаеш с най-близките ми хора. Всъщност вече познаваш част от тях.

— Значи имам още няколко часа на разположение — установи Джулия. — Ще ги използвам да се разходя из града. В тези влакове човек не може да се движи истински.

— Все още не разбирам защо не взе самолет — отбеляза Клер малко остро.

— Защото мразя самолетите.

— Вярно е — засмя се Робърт. — Още като малко момиченце не можехме да я накараме да се качи в самолет. Много добре си спомням. Веднъж искахме да прекараме отпуската на Бахамите, но после трябваше да се откажем, защото тя не се съгласи да влезе в чакащия самолет. И тогава избрахме за почивка Мичиганското езеро, понеже дотам можехме да стигнем с кола.

— Но Джулия сега е голяма! — възрази Клер.

— Това обаче не означава, че съм погребала антипатията си към летящите машини. — Тя се изправи. — А сега хуквам да пазарувам.

Проби си път между кашоните и сандъците, наметна палтото си и напусна почти на бегом къщата.

 

 

Отвън на улицата си пое дълбоко дъх. „Може би причината е в мен, но не мога да се сближа с Клер. Същото е както преди една година в Ню Йорк. След няколко минути тази жена започва да ми лази ужасно по нервите.“

„Ревнуваш“ — беше й казал Франк. Вероятно бе прав. Все още не можеше да свикне да гледа баща си до друга жена, макар че майка й бе мъртва вече от десет години.

По търговските улици на Чикаго животът кипеше. Бе час пик за коли и хора в навечерието на почивните дни. Джулия разглеждаше витрините на магазините. Ориентираше се без проблем, защото бе родена и израснала тук. Внезапно се спря пред един малък бутик. Срещу нея сияеше червен костюм.

„Трябва да носите зелено или яркочервено“ — сети се внезапно за съвета на Тим. Този елегантен костюм беше истинска приказка! Направен беше от великолепна коприна, а към широкия, удобен панталон имаше колан, обшит с изкуствени цветни камъни. Тя се поколеба за миг, после влезе в магазина.

— Костюмът ви стои отлично. Ушит е като за вас — каза й продавачката с одобрение, когато след малко излезе от кабината за пробване.

Огледа се добре от всички страни на високото огледало и се хареса. Панталонът подчертаваше дългите й крака, а широкият колан — тънката талия. Жалко, че Тим не можеше да я види сега. Много държеше на преценката му.

Джулия напусна бутика с голям плик. В едно кафене си поръча капучино. Докато го пиеше, наблюдаваше през прозореца пъстрия поток от хора по улицата.

„Какво ли прави Тим в момента? — при тази мисъл като че ли нож я прободе в сърцето. — Не, не мога повече да отричам: влюбена съм в този мъж до уши!“ Беше убедена, че никога няма да го види отново и това й причиняваше силна болка. Тим бе нахлул в живота й като ураган и бе отнесъл със себе си чувствата й. „Как сега ще се върна към ежедневието — и най-вече при Франк?“ Въпроси, на които в момента не можеше да си отговори.

Унило, Джулия стана от мястото си. Време беше да се връща вкъщи. Заради нея баща й и Клер не биваше да се забавят с поднасянето на вечерята. В края на краищата това беше техен празник и тя не искаше да им го развали.

Очевидно за нея вечерта нямаше да бъде никак весела. „Поне Франк да беше тук!“

Мисълта за всички тия непознати хора въобще не й допадаше. „Вземи се в ръце! Направи го заради баща си! Той много ще се радва!“ — обади се вътрешният й глас.

 

 

— Изглеждаш великолепно, детето ми!

Робърт Мидлър бе възхитен, когато Джулия се появи с новия костюм във всекидневната.

— Трябва да тръгваме — каза Клер, след като й хвърли само бегъл поглед. — Останалите сигурно ни очакват. Те искаха да отидат направо в ресторанта. Дори племенникът ми неочаквано се е появил!

Таксито вече стоеше пред къщата. Джулия седна отпред до шофьора, за да не смущава щастието на двамата. Не й убягна, че баща й през цялото време държеше ръката на Клер. Усещаше, без да се обръща, че докато пътуваха, те не откъсваха влюбени погледи един от друг.

Таксито спря пред ярко осветения ресторант. Робърт плати на шофьора и тримата влязоха вътре.

— Мамо! — Мелиса първа се хвърли в обятията на майка си. — Изглеждаш чудесно!

Мелиса бе най-малката дъщеря на Клер и следваше в Бостън. Беше незабележимо момиче, но имаше любящо сърце. Тя прегърна и Робърт и го целуна по бузата.

— Дъщеря ми Джулия — запозна ги той. Управителят на ресторанта се приближи до малката група и преди още да успеят да разменят и дума помежду си, поведе компанията към едно помещение, специално пригодено за такива случаи.

— Надявам се, че всичко ще ви хареса — каза той, поклони се леко и отвори вратата.

Младоженците бяха посрещнати с ръкопляскания. Гостите наобиколиха Робърт и Клер. Джулия не бе очаквала подобно нещо и застана малко по-назад, но баща й я издърпа в средата и я представи на всички. Трябваше да стисне много ръце, но в царящата бъркотия така и не успя да запомни чии бяха те. С изключение на Мелиса, и четирите деца на младоженката бяха дошли със семействата си. Две сестри и един брат на Клер също не се бяха лишили от удоволствието да присъстват на сватбеното тържество.

Джулия не познаваше никого от компанията и се чувстваше безпомощна. Пое си облекчено дъх едва когато откри в множеството стария приятел на баща си Хенри Фулър. Познаваше доктор Фулър още от дете. Баща й често играеше шах с някогашния си състудент и приятел. Хенри винаги й носеше по нещо, когато идваше на гости.

— Джулия, скъпото ми дете. Откога не сме се виждали? Пораснала си и си одрала кожата на майка си — каза той развълнувано.

Тя се усмихна и го прегърна сърдечно. Знаеше, че бе обичал много майка й, и от мъка, че тя беше избрала Робърт, никога не се беше оженил. За Джулия Хенри винаги бе бащински загрижен приятел и тя го обичаше почти колкото баща си.

— Непременно трябва да ми разкажеш какво правиш.

Възрастният мъж прехвърли нежно ръка през рамото й.

— По-късно, чичо Хенри — обеща му и си взе коктейл от подноса, който в този момент й предложи един от келнерите. — Първо трябва да пийна нещо.

Без да съобрази, че вътре има алкохол, отпи голяма глътка и се закашля силно.

Хенри Фулър се засмя и внимателно я потупа по гърба.

— Моля те, чичо Хенри, не ми се присмивай. Джулия леко се смути.

— Не съм си и помислял за това. Знам, че не си привикнала към алкохола. Щях да те предупредя, но ти толкова бързо грабна чашата, че нямах време да го направя.

— Хенри, радвам се да те видя! — Робърт се приближи с усмивка до стария си приятел. — В последно време малко те позабравих, старче.

— Разбирам те напълно при това ново щастие. Хенри стисна сърдечно протегнатата му ръка.

— Може ли да ви поканя всички на масата! — обяви Клер високо, след като келнерът съобщи, че вечерята е сервирана.

Нагласената трапеза беше наслада за очите и гостите похвалиха изящното подреждане.

Джулия забеляза, че баща й й махна да отиде при него.

— Ще ми направиш ли това удоволствие да седнеш до мен? — помоли я той. — По този начин двете ми най-скъпи същества ще бъдат близо до мен — смигна й, когато Клер изпълни с усмивка молбата му.

Когато всички заеха местата си, човек най-сетне можеше да се ориентира сред гостите.

— Лельо Клер!

Изведнъж зад гърба на Джулия прозвуча глас, който накара кръвта й да закипи във вените. Тя изтръпна и не посмя да се обърне.

— Радвам се, че все пак дойде, скъпи мой Тим. Заповядай, настанявай се веднага на трапезата. Останалите можеш да поздравиш след вечерята. Отсреща мястото е свободно. Там поне ще си ми под око. — Клер се усмихна.

Младият мъж седна срещу Джулия. Когато тя вдигна очи, погледите им се срещнаха над букета от рози и гардении.

— Да ти представя племенника си Тим Карсън, скъпа.

Клер се приведе леко напред, за да я вижда.

Джулия продължаваше да седи, без да се помръдва. Не можеше да повярва, че мъжът от влака, който в момента седеше срещу нея, бе племенник на бъдещата й мащеха.

— Тим е син на по-голямата ми сестра Лорета. Преди пет години тя загина заедно с мъжа си при автомобилна катастрофа — обясни тя.

— Забрави да отбележиш, че съм черната овца на семейството, лельо! — напомни й той през смях.

— Здравей, Джулия! — Усмихвайки се, Тим я погледна със сияещи очи. — Ти си дъщерята на мъжа, който иска да се ожени за моята леля? Радвам се да се запозная с красивата си братовчедка!

— По-добре е да се пазиш от Тим, скъпа моя. Той с охота завъртва главите на всички жени! — обади се Клер отново.

— Въобще не проумявам какво толкова намират жените в теб? — намеси се в разговора Джон, съпругът на по-голямата дъщеря на Клер, Джун.

— Вероятно притежавам нещо, което убягва на някои хора — отвърна Тим сухо.

Джулия избухна в силен смях. Джон още от пръв поглед не й бе допаднал. Беше арогантен и глуповат. Тим я възнагради с усмивка.

— Виждаш, скъпа братовчедке, че семейството ми няма особено добро мнение за мен! Аз съм бейзболист и то не лош по моя преценка. Но скъпите ми роднини смятат, че това не е сериозна професия за мъж. Ето, Джон е счетоводител.

— Трябва да признаеш, Тим, че бейзболът не е професия за цял живот — намеси се Клер. — А и разпуснатото ти поведение не буди възхищение. Крайно време е да се ожениш!

— Все още не съм намерил подходящата жена. Казано по-точно, запознах се с нея, но за съжаление тя вече е обвързана с друг — допълни тихо и погледна Джулия, която бе забила смутено очи в чинията си. Сърцето й биеше лудо.

По време на вечерята двамата си хвърляха над букета тайни погледи. Всеки път й се струваше, че кръвта ще спре да тече във вените й. Останалите се бяха отказали да изпращат отровни стрели по Тим, защото сега се говореше на други теми.

Храната бе превъзходна и Джулия се хранеше с апетит. Очевидно бе забравила за предубежденията си спрямо алкохола. Тим я наблюдаваше развеселен как си пийваше порядъчно от бялото вино. Неусетно главата й се замая. След официалната част гостите се разпръснаха непринудено на малки групи.

Тя безуспешно се опита да се добере до Тим, който бе заобиколен от няколко мъже.

— Смяташ ли, че „Ню Йорк рейнджърс“ ще успее да стане шампион? — попита Джон и намести златната рамка на очилата си.

— Зависи от това кой ще бъде последният ни противник. Ако утре Чикаго спечели мача, няма да ни е много лесно — отговори Тим. — Моля, извинете ме. Бих желал да опозная по-отблизо новата си братовчедка!

След тези думи остави мъжете и тръгна към Джулия.

— Защо не каза, че вече се познаваме, скъпи братовчеде?

Джулия го посрещна с усмивка и изведнъж започна да хълца.

— Нима е така? — Тим погледна младата жена весело. — Та ти не ми даде шанс да те опозная. Но виждаш колко прав съм бил, когато твърдях, че съдбата ни е предопределила един за друг.

— Пак ли започваш отново с това?

Тя направи отчаяна гримаса, която бе твърде комична.

— Не започвам отново, а тепърва. Не смяташ ли, че трябва да изпием заедно по още една чаша шампанско и да полеем непременно роднинската си връзка?

— Щом толкова настояваш.

Той взе две чаши шампанско, които сервитьорът току-що бе поставил на един поднос, и й подаде едната.

— Настоявам — прошепна й на ухото и тя усети, че я обзема невероятна възбуда.

— Тогава да пием за нашето роднинство — обяви младата жена решително и леко чукна чашата си с неговата.

Отпи голяма глътка и го погледна над ръба на чашата.

— Не се ли прави и нещо друго в този случай? Тим я наблюдаваше предизвикателно.

Джулия се бе страхувала от този въпрос, но го беше очаквала. Сърцето й заби лудо, когато той го изрече. „Как е възможно този мъж постоянно да ме изважда от равновесие?“ Само присъствието му бе достатъчно, за да я смути и направи безволево същество. Той взе полека чашата от ръката й и заедно със своята ги постави на една масичка, която се намираше наблизо. „Сега — помисли си Джулия. — Сега ще ме целуне.“ Дишането й се учести, дланите й се овлажниха, а в корема си почувства приятен гъдел.

Тим обви нежно ръка около раменете й и я придърпа бавно към себе си. Тя усети, че коленете й се подкосяват. Спомни си за целувката в купето и опиянението, което я бе завладяло тогава. Само при представата за очакваното изживяване възбудата й нарасна неимоверно. Целувката в купето все още изгаряше устните й.

Той докосна леко с уста нейната. Джулия затвори очи. Искаше да се наслади докрай на нежността му. Цялото й тяло сякаш бе обхванато в пламъци. Притисна се плътно до него и предпазливо пъхна ръка под сакото му, усещайки през ризата мускулестото му тяло. Езиците им се вплетоха в еротична игра. В този миг младата жена си пожела Тим да я държи вечно в обятията си и да я целува неспирно.

Той, изглежда, бе завладян от същите чувства. Всяка фибра на тялото му изгаряше от страст по нея. Ръцете му се плъзнаха нежно по гърба й, после проследиха заоблената линия на хълбоците.

Двамата като че ли бяха загубили реална представа за пространство и време.

Гласът на Джун внезапно ги върна към действителността.

— Виждам, че вече сте започнали да се опознавате! — отбеляза тя пискливо.

— Сигурно одобряваш, скъпа братовчедке, че казвам дължимото „добре дошла в нашето семейство“ на новата ти доведена сестра, нали?

Тим прегърна небрежно Джулия през кръста и погледна Джун подигравателно.

— Това, което току-що демонстрирахте, не ми приличаше много на обикновена целувка за поздрав.

Тя се усмихна ехидно.

— Джулия е особено мила братовчедка, а особено милите братовчедки получават и особено мила целувка за „добре дошли“ — отвърна той спокойно.

После я дръпна леко със себе си, оставяйки Джун да стои с отворена от удивление уста. След няколко крачки се извърна отново към нея:

— И не забравяй да си поемеш въздух, скъпа моя!

— Трябваше ли да се държиш толкова ужасно с нея? — укори го Джулия.

— Просто не мога да я търпя. Още като дете ми лазеше страшно по нервите — прошепна й той. — Ей сега ще се оплаче на Джон. А Джон, тоя кретен, ще разкаже веднага на Клер колко безсрамно съм се държал отново.

— Нищо чудно, че си черната овца, след като се препираш с всеки от семейството.

— Не се препирам с всеки — възрази Тим. — С теб например никога няма да се скарам сериозно.

— За това сигурно няма да имаш възможност.

— Два дена са доста дълго време — засмя се той.

— Мисля, че ще е по-добре да се спогаждаме, не си ли на същото мнение?

Кимна й в знак на съгласие.

— Джулия, ето те и теб! — Робърт Мидлър стоеше в центъра на една групичка от хора, които дъщеря му не познаваше. — Добре ли се забавлявате двамата? — попита, поглеждайки Тим.

— Да, татко, братовчед ми тъкмо ме въведе в семейството — засмя се тя и целуна сърдечно баща си.

Алкохолът я караше да се чувства по-свободна, сякаш се носеше върху криле.