Сандра К. Роудс
Ирония на съдбата (11)

Единадесета глава

Ели внимателно изви кормилото на понтиака и спря пред внушителната къща от червени тухли. Домът на родителите й. Последното ми убежище, помисли си тя с горчивина. Отсега нататък трябваше много да внимава с мъжете, които среща. Защото вече нямаше къде да избяга, когато нещата вземат лош обрат. Все пак, помисли си, не ме грози опасност. Кевин я беше наранил, Линк беше разбил сърцето й. Щеше да мине много време, преди да съумее да събере парчетата. Дори да забравеше, ако това изобщо беше възможно, едва ли би срещнала някого, на когото би могла да предложи същите силни чувства, които изпитваше към Линк.

Обля я вълна от отчаяние. Не го беше виждала от вечерта, когато обсъждаха бъдещето на Джейсън. Тогава прекара безсънна нощ. Чакаше. Убедена беше, че всичко е грешка, че той ще дойде при нея, ще приеме извиненията й, ще върне нещата назад.

Но той не дойде. Призори Ели се унесе в трескав сън и после шумът от мотора на отлитащия хидроплан я събуди. Госпожа Даркъс беше в кухнята. Линк я беше предупредил, че Ели ще се върне във вилата. Не й оставаше друго, освен да си събере багажа си.

През изминалата нощ бе обмисляла следващата им среща, думите, които щеше да му каже, решението, което заедно щяха да потърсят. Хидропланът се върна следобед, но тя искаше да даде на Линк достатъчно време, за да бъде с Джейсън, да почине след работа, да се успокои. Привечер, преди да тръгне към дома му, се качи на тавана да провери дали самолетът е още там. Там беше. И Линк стоеше на ъгъла на верандата. Самотната му фигура навяваше печал и у Ели се роди надежда. Той явно също като нея съжаляваше за спора им. Преди да успее да се извърне и тръгне към дома му, друга фигура се присъедини към него. Той обви с ръка раменете на Илейн и й посочи нещо в далечината.

Обзеха я мрачни предчувствия. В друга вечер Линк беше стоял до перилата и ръцете му прегръщаха друга жена. Разказваше й за Дванайсетия брат, мъжът, който притежавал фатална власт над жените. Повече подробности научи от госпожа Даркъс. Той явно прелъстявал повечето от своите последователки, но когато накрая, слава богу, отплувал, взел със себе си една жена, с която никога не се разделял. Мадам Зи — артистичен псевдоним, взет сякаш от колоните на евтин вестник. Тя била дясната му ръка, следвала го във всичките му злодеяния и той никога не я напуснал.

Същата вечер Ели опакова багажа си. Остави бележка до Клер, в която й благодареше за гостоприемството и се извиняваше заради внезапното си заминаване. Нямаше сили да се срещне отново с нея. Болката бе прекалено силна. Думите не бяха в състояние да я облекчат.

Входната врата се отвори и Лора Смит излезе да посрещне дъщеря си. Елегантна жена, която излъчваше изтънченост и блясък.

— Ели! — възкликна тя и сякаш понечи да я прегърне.

Ели инстинктивно се отдръпна.

— Здравей, мамо — каза тя предпазливо.

Лора Смит отпусна ръце.

— Изненада ни тази сутрин с бащата, когато позвъни, за да ни кажеш, че пристигаш. — Опитваше се гласът й да прозвучи любезно. — Наранила си се! — възкликна тя и плъзна поглед по ръката й.

Ели направи пренебрежителен жест. За щастие, колата й беше с автоматично предаване и през по-голямата част от пътя шофира с лявата ръка. Сега раната не я безпокоеше.

— Това ли е причината, заради която се прибираш вкъщи? — попита майка й.

Спомни си, че от деня, в който напусна института, не се беше обаждала. Струваше й се, че оттогава са минали години.

— Напуснах института преди няколко седмици. Прекарах известно време при Клер.

— Клер… Онова момиче, с което бяхте толкова близки по времето, когато учеше в колежа?

Ели кимна.

— И си напуснала института? — Госпожа Смит беше явно озадачена. Остави куфара до стълбите, които водеха към етажа със спалните, и се извърна към нея. Върху гладкото й чело се беше появила бръчка, явно я тревожеха доста въпроси. Но когато видя изражението на Ели, само запита: — Обядвала ли си?

Ели вдигна рамене. Беше толкова потисната, че нямаше желание да говори. Искаше само да се прибере в спалнята и да остане сама.

— Не съм гладна. Може би съм малко изморена. Бих предпочела да се кача в стаята си и да си почина.

— Разбира се, шофирала си дълго.

Ели плахо вдигна поглед към майка си. Вместо обичайното изражение на безразличие и незаинтересованост, сега върху лицето й беше изписана изненада. Изглежда я беше огорчила с нежеланието си да говори с нея за станалото. До този момент Ели не предполагаше, че подобни неща имат значение за майка й. Години наред семейство Смит беше полагало невероятни усилия, за да я мести по различни пансиони и лагери и Ели не вярваше, че майка й би могла да бъде разстроена от нежеланието й да бъдат заедно.

— Всъщност не бих имала нищо против да изпия чаша кафе — предложи Ели, макар че не беше сигурна дали е изтълкувала правилно изражението на майка си.

— Ще включа кафеника.

Майка й се усмихваше с явно облекчение. Думите на дъщеря й явно наистина я бяха наранили. И изглежда много се радваше, че отново са заедно.

— Ще дойда с теб. Една приятелка… Една приятелка щеше да ме учи да готвя. Винаги приготвяш много хубаво кафе. Може би ще ми покажеш как го правиш? — Докосна с ръка дланта й и плахо се усмихна. Лора Смит стисна пръстите на дъщеря си и я привлече до себе си.

— Разбира се, ще ти покажа. Също, ако искаш, мога да те науча и да готвиш, докато си тук. Не съм и помислила, че може да ти е интересно.

Имаше нещо успокояващо в това да бъде в кухнята и да пие кафе с майка си. Заедно не се чувстваха удобно, наистина, но докато говореха за различни, на пръв поглед незначителни неща, Ели почувства, че се отърсва от отчаянието, което я беше обзело, откакто напусна Ванкувър.

— Изненадана съм, че си напуснала института. Мислех, че там ти харесва. Надявам се, не се е случило нещо лошо? — Госпожа Смит съсредоточено разбъркваше кафето си.

— Имах нужда от промяна — опита да се измъкне Ели.

Не беше склонна да се довери на майка си. Настъпи напрегнато мълчание.

— Нещо не е наред ли? — не издържа Ели накрая.

— Не, не… Само… Е, предполагам, знаеш, че с баща ти не бихме искали да отдаваш прекалено голямо значение на тази работа.

— Да — отвърна Ели студено. — Предпочитате да приема работата в университета в Торонто.

Изведнъж въздухът сякаш се насити с враждебност. Майка й прехапа устни. Накрая заговори предпазливо.

— Не мисля, че правилно разбираш съображенията ни. През всичките тези години, докато учеше и те нямаше вкъщи, ти ни липсваше. Разбира се, съзнаваме, че подобна жертва е необходима. Ти получи образованието, което човек с твоя интелект заслужава, но много ни липсваше. Когато завърши университета, надявахме се, че ще намериш работа някъде близо до къщи. Знаем, че Хенинг е истински мозъчен тръст, но мислехме, че може би ще бъдеш по-щастлива в университета, където студентите са твои връстници. Подозирам, че всички големи умове в института са много по-възрастни от теб хора, а на теб винаги ти е липсвала среда, липсвали са ти забавления, срещи с млади хора…

— Да, така е — промълви Ели.

Никога не беше гледала на нещата по този начин. Никога не беше мислила, че присъствието й в този дом е желано. Не допускаше, че родителите й съзнават проблемите й така добре. Убедена беше, че специалната й образователна програма е удобен за тях претекст да се измъкнат. Добре, не е било така, но сега вече беше прекалено късно да им каже, че за нея семейството и животът в тази къща са били много по-нужни от всички интензивни образователни програми на света. Бяха направили погрешен избор. Същата грешка щеше да допусне и Линк, помисли си тя и сърцето й се сви.

Отвън спря кола.

— Това е баща ти.

Майка й приближи до прозореца. Минута по-късно той влезе в кухнята.

— Днес се връщаш по-рано, Евърест.

Той откъсна поглед от Ели и се извърна към жена си.

— Знаех, че Ели се прибира. Затова излязох по-рано от работа.

Отново я погледна. Тя долови известна несигурност у него. Осъзна, че и той като майка й би искал да я прегърне, но се страхува да не бъде отблъснат. Бързо се изправи и обви ръце около врата му.

— Здравей, тате.

После се извърна към майка си. Отпусна се в прегръдките й.

— Здравей, мамо. Радвам се, че се прибрах у дома.

* * *

Месеците минаваха и Ели наистина беше щастлива, задето се върна вкъщи, макар че дните й не бяха изпълнени с радост. Прекалено силно обичаше Линк, за да го забрави толкова бързо. Имаше моменти на непоносима болка. И тогава грижите и вниманието, с което родителите й я обграждаха, я накараха да повярва, че си струва да живее и без Линк.

Обзаведе си кабинет в къщата и продължи да работи върху програмата за преброяване на пъстърви. А когато я довърши, замисли нов проект.

Научи се и да готви. Винаги си мислеше, че родителите й се опитват да извличат дивиденти от академичните й постижения, от блестящия й интелект. Това я отблъскваше, защото вярваше, че те спекулират с неща, с които природата случайно я беше дарила. Но когато видя, че реагираха със същата гордост и на първия й не особено сполучлив кекс, започна да гледа на тях по друг начин. Те я обичаха. Промени и отношението към себе си. Преди негодуваше срещу отношението на родителите си към нея, защото не понасяше да бъде третирана като гений. Всъщност тя винаги се беше срамувала от високия си коефициент на интелигентност. Разсеяността й, странните й дрехи, неспособността й да научи каквото и да е за света извън тясното академично поприще — всичко това поддържаше у нея илюзията, че е избрала правилния път в живота.

И когато получи покана да говори пред годишното събрание на Националната асоциация на компютърните програмисти, тя прие. Преди винаги избягваше подобни покани. Признанието, което печелеше с публикациите си, й беше напълно достатъчно. Отегчаваше се при мисълта, че може да се изправи пред колегите си, за да ги запознае лично с идеите си.

Събранието се организираше в Лас Вегас, Невада — ваканционния рай, където не беше ходила досега. Родителите й бяха убедени, че поканата я удостоява с висока чест, а тя си помисли, че неколкодневното й отсъствие ще им позволи да си починат. Виждаше, че се притесняват за нея. Не им беше доверила нищо от случилото се с Линк, но не можеше да скрие депресията си.

След първите няколко дни Ели реши, че е научила достатъчно от лекциите, но почти нищо не знае за събиранията, които се организираха в свободното време. Попадна в група млади делегати и те й преподаваха тънкостите на покера и рулетката. Някои от уроците бяха доста скъпи, но новите й приятели явно се забавляваха еднакво добре и когато печелеха, и когато губеха.

На третия ден следобед Ели събра чиповете си от масата за покер и ги пусна в чантата. Същата вечер щеше да изнесе доклада си и искаше да прегледа бележките, а имаше и уговорена среща с представител на фирма за софтуерни продукти, която искаше да закупи правата върху програмата й за преброяване на пъстърва. И като че ли предстоящата среща я притесняваше повече от доклада вечерта.

Но Ерик Питърсън нямаше намерение да й позволи толкова лесно да се измъкне. През последните дни беше невероятно впечатлен от Ели Смит и сега не искаше да пропусне възможността да прекара известно време с нея. Той не харесваше глупави жени, но фактът, че тя явно беше експерт в областта, в която работеше, в случая не беше от голямо значение. Сивите очи, русата копринена коса, стройната й фигура, бяха по-силни аргументи от високия й коефициент на интелигентност. Той я последва извън игралната зала.

— Сигурно вече си прегледала записките за доклада си. Хайде да обядваме заедно.

— Не бих могла да хапна нищичко — призна Ели.

— Тогава да пийнем — настоя той.

— Наистина искам да остана сама. — Тя поклати глава. — Изморена съм от толкова хора около мен.

— Няма да ги вземем с нас. Ще бъдем само двамата. Не можеш ли да останеш сама с мен — подразни я той.

Ерик беше един от многото й нови приятели. Погледна го изпитателно. Наистина беше много привлекателен. Бе изнесъл чудесна лекция и явно пред него се откриваше блестящо бъдеще. Много момичета биха били развълнувани от интереса му. Искаше й се да бъде една от тях, но тъжно поклати глава.

— Извинявай, предпочитам да се прибера в стаята и да си почина. Може би след доклада.

Бяха минали месеци от раздялата й с Линк, но още не беше в състояние да започне нова връзка.

Във фоайето влезе в първия свободен асансьор и натисна бутона за своя етаж. Но асансьорът се отправи към подземния гараж. Ядосано си помисли, че трябваше да погледне стрелките, преди да се качи. Отдръпна се встрани и облегна гръб на стената, за да направи място за спътника си. Висок мъж влезе в асансьора и когато Ели вдигна поглед, дъхът й секна.

— Линк?

— Ели? Какво правиш тук? На почивка ли си?

Тя поклати глава и опита да събере мислите си. После докосна ръкава на сакото му. Поиска да се убеди, че не сънува. Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Още не съм се настанил. В коя стая си? Ще ти се обадя веднага щом уредя формалностите на рецепцията. — Остави куфара си на пода и я хвана за раменете. — Моля те, Ели, трябва да поговорим.

Тя кимна, все още зашеметена и каза номера на стаята си. Линк потърси погледа й и стисна дланта й.

— Няма да се бавя.

Вратата се затвори зад него и тя остана сама в полутъмната кабина.

Когато най-после се добра до стаята си, отново беше възвърнала способността си да разсъждава. Линк й беше казал, че иска да говори с нея, но какво би могла да му каже тя? Трябваше ли отново да възкреси болката, която и без това не бе напълно затихнала? Но би ли могла да откаже срещата си с него, да пренебрегне възможността, която й даряваше съдбата? Знаеше, че е невъзможно. Та тя не беше в състояние да приеме покана за вечеря от друг мъж, какво остава отново да се влюби!

Преди да осъзнае чувствата, събудени от неочакваната им среща, чу почукване на вратата. Смутено вдигна поглед. Неуверено се отправи да посрещне Линк.