Сандра К. Роудс
Ирония на съдбата (10)

Десета глава

Илейн се извърна и внезапно ги съзря. В първия момент върху лицето й се изписа смущение, после тя съумя да наподоби усмивка. Ели и Джейсън стигнаха стълбите и Франсис, която до този момент стоеше зад Илейн, изчезна в къщата. От своя страна, Ели също се усмихна.

— Ели, как си? Линк ми разказа за твоите неприятности.

— Чудесно. Раната заздравява.

Илейн плъзна изпитателен поглед по ръката й.

— Да, явно заздравява. От думите на Линк останах с впечатление, че си обвита в превръзки от главата до петите. Радвам се да видя, че нещата не са толкова сериозни.

Дали Илейн намекваше, че Ели преднамерено използва своето нараняване като претекст да бъде с Линк?

— Днес ходих при лекаря. Той смени превръзката с по-лека и каза, че не е необходимо да държа ръката си неподвижна.

— Убедена съм, че когато се е случило, трябва да е било много болезнено — бързо добави Илейн, явно доста объркана от острите нотки, които се прокраднаха в гласа на Ели. — Обзалагам се, че бързото заздравяване на раната е голямо облекчение за теб. Все пак скоро ще бъдеш в състояние да се прибереш вкъщи.

Илейн явно изглеждаше обнадеждена. Ели срещна погледа й на кокер шпаньол и прочете болка в него. Изведнъж я съжали. Почувства се и малко виновна, защото тя беше причинила тази болка. Дълго време ревнуваше от Илейн, но сега наистина беше обзета от съчувствие. Илейн подозираше, че между Ели и Линк става нещо и това я разкъсваше.

— А ти, Джейсън, как си? — Илейн извърна поглед към него.

С бързината на попова лъжичка, която се изплъзва от хищник, Джейсън се промъкна между двете жени и се втурна в къщата. Илейн го проследи с объркан поглед.

— Линк наистина трябва да направи нещо с това дете — промърмори тя. — Непростимо грубо е.

Ели би предпочела да се измъкне с извинението, че е също толкова груба и да се прибере, но вместо това извинително се усмихна.

— Е, трябва да тръгвам. — Илейн явно все още не можеше да се отърси от неочакваната реакция на Джейсън. — Спрях да се видя с Линк, но мисля, че той ще закъснее. Ще му позвъня… Ние наистина сме добри приятели — добави тя, в изблик на внезапно обзела я гордост.

— Да, разбира се — меко каза Ели.

Бедната Илейн! Остана тъжно загледана в нея, докато тя се отдалечаваше към колата си. Гордостта от приятелството й с Линк изглеждаше трогателна. Веднъж той спомена, че Илейн трудно се сприятелява и сега Ели разбра какво е имал предвид.

А Илейн беше говорила за доброто сърце на Линк. Изглежда, той беше единственият й приятел. И може би съжалението играеше голяма роля в близостта помежду им.

Линк се прибра вкъщи към осем часа в настроение, в каквото Ели не го беше виждала преди. През последните няколко дни тя се беше уверила, че той е с доста уравновесен характер, макар и понякога да изглеждаше унил. Но онова, което изпитваше в момента, едва ли можеше да се нарече просто „добро настроение“.

Нахлу във всекидневната, нетърпелив да узнае къде са останалите и на лицето му сияеше широка усмивка.

— Франсис отиде до Нанаимо на кино с приятелка, а Джейсън е в леглото — обясни Ели, без да откъсва поглед от него.

— Заспа ли вече?

Линк изглеждаше разочарован. Тя кимна. Надяваше се, че няма да е необходимо да го будят. И в най-добрите дни не беше лесно Джейсън да бъде убеден да си легне, а тази вечер без госпожа Даркъс и баща му Ели трябваше да положи неимоверни усилия, за да го накара да се прибере в спалнята си. Току-що беше престанал да моли за чаша вода или за позволение да отиде до тоалетната, или да изброява всички онези влудяващи идеи, които явно извираха у него.

Слава богу, Линк не настоя. Вместо това отново се ухили дяволито. Обви ръка около кръста й и я завъртя из стаята. Дълго задържа устните си върху нейните.

— Тогава цялата тежест на празника пада върху твоите рамене!

— Празник? Какъв празник? — Вече и тя се чувстваше заразена от доброто му настроение.

— Не е, почакай. — Линк повелително вдигна ръце. Отиде до бара и се върна с бутилка изстудено шампанско. — Имаме прекрасен повод да вдигнем тост! — Извърна се, за да вземе чаши. — Госпожа Даркъс остави ли вечеря за мен? Умирам от глад. — Извърна се отново към нея с пълни чаши и се усмихна. — По-добре да хапна нещо с шампанското, защото иначе ще бъда прекалено пиян, за да ти разкажа новината.

— Остави студено месо и салата в хладилника. Сега ще донеса вечерята ти.

— А ти няма ли да хапнеш с мен?

Ели се поколеба само секунда, преди да кимне. Беше вечеряла с Джейсън по-рано, но може би защото Линк не се беше прибрал, нямаше кой знае какъв апетит и сега отново почувства глад.

Прегърнати отидоха до кухнята.

— Няма ли да ми кажеш какво се е случило?

Той спря за секунда, после в погледа му проблеснаха дяволити пламъчета.

— Не, още не. Ще ти разкажа, докато вечеряме. Извади храната от хладилника, а аз ще подредя масата в трапезарията.

Тя го изгледа недоволно, ала Линк се разсмя.

— А сега, за наказание, ще продължа да те измъчвам. — Изглеждаше неумолим. — Заповядвам ти да отидеш и да облечеш най-хубавата си рокля. А аз ще взема душ. — Извърна я и я побутна към стаята й. — Петнайсет минути.

Измина почти половин час, преди Ели да се върне в трапезарията, облечена в бледозелена дълга рокля от тънък шифон. Настроението на Линк я беше заразило. Днес вечерята в трапезарията щеше да бъде изключително събитие. Обикновено се хранеха в кухнята с Джейсън и госпожа Даркъс и това й харесваше, защото така се чувстваше приобщена към семейството на Линк. Но сега много се вълнуваше от вечерята насаме с него.

Линк беше до хладилника и вадеше блюдото със студено месо и купите салата, оставени от госпожа Даркъс. Когато Ели влезе, той застина за миг и впери поглед в нея. Косата му блестеше, все още мокра след душа. Беше сменил строгия си костюм с тъмни панталони и плътно прилепнал към тялото пуловер.

Без да откъсва очи от нея, Линк подсвирна. Полите на роклята й падаха на тежки широки гънки, дълбокото остро деколте подчертаваше изящната извивка на шията й, и макар да не беше най-елегантната й рокля, при всички случаи беше най-сексапилната. Далеч по-подходяща от джинсите и фланелката, които беше навлякла, когато той се прибра. Не искаше да загрозява тоалета си с превръзката.

Възстановяването й я изпълваше с противоречиви чувства. Вече липсваше причина да продължи престоя си в дома на Линк. Но сега не искаше да мисли за това.

— Не си единственият с повод за празник тази вечер. — Опита се да потисне тъжните мисли. — Днес ходих на преглед и свалиха превръзката ми. Ако внимавам, мога дори да върша някои неща с ръката си.

Линк приближи до нея. Взе превързаната й ръка в длани и нежно докосна с устни пръстите й.

— Тогава имаме двоен повод да празнуваме. — Погледна я в очите и изведнъж стана сериозен. — Радвам се, че си по-добре. Притеснявах се за ръката ти. Страхувах се, че съм влошил нещата онзи следобед, когато се любихме.

Ели потъна в дълбоките му сини очи и поклати глава. Задави се от вълнение и едва намери сили да прошепне:

— Не.

Думите му разпръснаха всички опасения, които я измъчваха през последните няколко дни. Притесняваше се, че той не поиска отново да бъдат заедно. Не знаеше дали не го е разочаровала по някакъв начин. А се оказа, че той се е тревожел заради раната й. Онзи следобед и двамата бяха обзети от изгаряща страст, която напълно ги подчини. Тогава не бяха в състояние да мислят за нищо друго, освен за копнежа, който ги завладя. Навярно това беше причината, заради която Линк се отдръпваше от нея, когато по-късно оставаха сами. Страхуваше се да не би отчаяната нужда, която изпитваха един от друг, отново да ги накара да обезумеят и това да стане причина да наранят ръката й. Сега устните му галеха лицето й.

— Да не бързаме, любов моя. Нека първо вечеряме.

Лъчите на залязващото слънце не проникваха през плътните завеси. Пламъкът на високите свещи хвърляше удължени сенки върху стените, танцуваше върху блестящия порцелан и приборите от сребро, искреше в чашите с шампанско.

— Първият ми тост е за теб. — Линк вдигна пълната си чаша. — За твоето щастие и здраве. — Пи, без да откъсва поглед от нея. После отново напълни чашата си. — За сина ми. За Джейсън.

— За Джейсън — повтори Ели и отпи от своето шампанско.

— Оказа се, че този малък негодник се е свил като в черупка. Днес се срещнах с психолога му. Той проведе няколко теста и коефициентът му на интелигентност се оказа сто седемдесет и четири. Синът ми е гений! Малък Айнщайн!

Лицето му сияеше, но Ели едва намери сили да вдигне поглед. Явно Линк беше безкрайно щастлив, но тя не беше сигурна, че откритието е повод за подобна радост. Несъмнено, високият коефициент на интелигентност беше дар, но този дар можеше да се превърне и в проклятие.

— Шокира ли те това?

— Да, изненадана съм. — Ели разбираше, че той очаква друга реакция от нейна страна. — Искам да кажа… Наистина чувствах, че Джейсън е изключителен, но… Заведе го на психиатър, защото очакваше нещо подобно ли?

— Не, напротив. — Линк вдигна поглед и отново се усмихна. — Затова посрещам новината с такова облекчение. Знаеш ли, последната година се оказа истински кошмар за Джейсън — пречеше в час, не учеше, прекъсваше учителката. Тя толкова често ме викаше на разговор, та не знам как хората не са започнали да мислят, че между нас има любовна връзка. Както и да е, чашата преля преди няколко седмици. Мисля, в деня, когато ти остана без бензин. Връщах се от разговор с учителката на Джейсън, после се срещнах и с директора. Бяха категорични, че той ще се провали на изпитите. Подозираха, че има проблеми със заучаването на нов материал. Уговаряха ме следващата година да го запиша в клас за деца със забавено развитие.

— Не разбирам как изобщо са могли да измислят подобно нещо! — възкликна Ели. — Имам предвид любимите му книги. Дори на мен ми беше трудно да разбера онази, за динозаврите!

Сянка премина през лицето на Линк. Трябваше по-внимателно да подбира думите си. Моментът не беше подходящ за откровения. Ели внезапно си даде сметка за изключителното значение на този разговор. Тя прекрасно съзнаваше дилемата, пред която е изправен Джейсън. Линк дължеше на сина си много грижи и внимание, ако желаеше момчето да реализира напълно високия си интелект и да не позволи да бъде смазан от него.

— Признавам, не исках да приема предложението им — загрижено продължи Линк. — Затова и го заведох при психолог.

— Но аз все пак не разбирам как е възможно учителката му дотолкова да се заблуди.

— Може би няма опит, а и Джейсън сам е допринесъл нещата да се развият по този начин. Знаеш го какъв е — своенравен, упорит, но повече от всичко на този свят обича да е център на внимание. Държал се е лошо и е пречел в час, защото е бил отегчен. Училищната програма не е била в състояние да го заинтригува. Предполагам, после е открил, че така му отделят и повече внимание.

Линк замълча и като че ли цялото му внимание беше погълнато от храната пред него. Ели внимателно го погледна. В ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. Наистина трябваше да се покаже по-въодушевена.

— Добра новина наистина. Знам как се чувстваш.

— Да, чудесна новина. Но съм и малко изплашен. Това ще промени много живота ни.

— Ще го промени ли?

— Е, да. Психологът предложи някои идеи. На мнение е, че за Джейсън би била подходяща по-интензивна програма на обучение.

— Разбирам — промълви Ели. Апетитът й бе изчезнал. Объркана беше и се чувстваше неудобно. Целият й живот представляваше по-интензивна програма на обучение, но това не я беше направило по-щастлива. — Предполагам, в училището, където е сега Джейсън, ще ти предложат нещо интересно.

— Не зная. Но не мисля, че държа Джейсън да продължи образованието си там. Нямам повод да бъда очарован от местното училище. Не, Джейсън трябва да отиде в ново училище.

— Ново училище? Ще се преместиш във Ванкувър?

Ели се ужаси. Това би означавало детето да бъде лишено от океана, лодките, риболова, плажовете, горите.

— Училището, което препоръча психологът, е в Монреал. Боя се, че Джейсън ще трябва да живее в пансион. Аз не мога да изоставя бизнеса си тук. — Видя изражението й, но явно го изтълкува погрешно, защото продължи: — О, не мисля да продам мястото тук. Ще идваме през ваканциите, макар че сигурно ще наема малък апартамент в града.

— Нима ще изпратиш Джейсън на другия край на страната в пансион? — Ели бе ужасена. — Тук е привързан към толкова много неща. Липсата им ще го направи нещастен.

— Разбира се, че няма да бъде нещастен! — В тона на Линк се прокраднаха гневни нотки. — В началото наистина няма да му е лесно, но постепенно ще свикне. Ще бъде сред деца, които няма да му отстъпват по интелект, и в среда, която да провокира амбициите и интереса му към предметите в училище, а не стремежа му да бъде хулиганът на класа.

Ели впери изпитателен поглед в него.

— Кого се опитваш да убедиш в момента — мен или себе си?

— Теб — отговори той почти веднага. — Макар че не разбирам защо трябва да го правя. В крайна сметка, изобщо не те засягат плановете, които аз имам за образованието на сина си.

Ели притвори очи. Ударът беше прекалено силен.

— Навярно си прав, но мисля, че той ще се почувства нещастен, ако го отделиш от себе си.

Линк отмести поглед. Върху лицето му беше изписано раздразнение и нескрито пренебрежение. Ели протегна ръка и докосна ръкава на пуловера му.

— Чуй ме, Линк! Знам какво говоря! Аз бях изпратена в такова училище, специално училище, което да съответства на интелектуалния ми потенциал. Мразя го!

— Няма място за подобно сравнение! — Линк отблъсна ръката й и наля последните капки шампанско в чашата си. — Ситуацията е била съвсем различна.

— Ситуацията беше същата. Съвсем същата!

Линк вдигна очи. Погледът й беше леден. Мъжът избухна в неприятен смях и изражението й ни най-малко не се смекчи.

— Да бъдем реалисти, Ели. Съжалявам за проблемите, които си имала в училище, но те са съвсем различни от ситуацията, пред която е изправен Джейсън. Синът ми е гений. Би било безотговорно, ако аз, неговият баща, не му дам възможност да развие интелекта, с който бог го е дарил.

Ели съзнаваше възникналото недоразумение. Линк явно беше убеден, че тя говори за училище за деца със забавено развитие. Вгледа се в лицето му. Изражението му беше непроницаемо. Явно той вече беше взел решение и нищо не беше в състояние да го разубеди.

— Значи ли това, че той ще бъде изпратен там?

— Да. — Линк явно смяташе разговора за приключен, защото смачка салфетката и я остави до чинията си. — Искаш ли кафе?

— Да, аз ще го направя.

Тя рязко се изправи и излезе от стаята. Той не направи опит да я задържи.

Докато приготвяше кафето, Ели имаше възможност внимателно да обмисли разговора им. Чувстваше се объркана и нещастна. Не знаеше дали не сгреши. Глупаво беше да предлага съвети за неща, които не я засягаха. Но можеше ли да остане безучастна, когато мъжът, когото обичаше, беше склонен да допусне такава грешка? Беше се привързала и към Джейсън. Искаше и на него да спести болката. А Джейсън се нуждаеше от баща си.

Сложи кафето върху подноса и го занесе в трапезарията. Линк беше дръпнал завесите и вперил замислен поглед в океана. Чу стъпките й и се извърна.

— Искам да ти се извиня. Прав си. Не е моя работа. Ти си негов баща и ти си този, който може да решава бъдещето му.

— О, не се притеснявай — безизразно рече Линк. — Имаш право на свое мнение. — Неочакваната острота на тона му отново я нарани. Линк явно не се интересуваше от извиненията й.

В стаята настъпи мълчание. Измина доста време, преди Линк отново да се извърне към нея. Този път явно търсеше повод за примирие.

— Виждам, че ръката ти наистина е по-добре.

Ели вдигна рамене — формална любезност от страна на учтив домакин. Държеше се така, като че ли между тях не беше възниквал спор.

— Да. Когато внесох преди малко подноса, дори бях забравила за нея.

— Сега като че ли си в състояние отново да се грижиш за себе си.

Ели застина ужасена. Ръцете й се вледениха, кръвта се отдръпна от лицето й. Мъчително преглътна, преди отново да заговори:

— Да, предполагам. Може би трябва да се върна във вилата.

Линк замълча, но не отмести очи от нея. Стори й се, че са изпълнени с тъга. Но само след секунда погледът му отново стана безизразен.

— Добра идея. — Поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка кафе.

— Да — едва намери сили да прошепне тя. Закашля се и сухо додаде: — Може би още тази вечер.

— Не ставай глупава. — Линк я дари с покровителствена усмивка.

Ели прехапа устни, после решително остави чашата си.

— Все пак ще опаковам багажа си още сега.

— Както желаеш. — Той безразлично повдигна рамене и отново се извърна към прозореца.

Ели смутено впери поглед в гърба му. Невъзможно беше да се разделят така. Ето сега той ще се извърне, ще се усмихне и ще й каже, че само се е пошегувал. Между тях беше възникнало недоразумение, но това не беше повод да я отпрати.

— Съжалявам, че заговорих за Джейсън. — Беше съвсем отчаяна. Думите й бяха посрещнати с мълчание. Очите й се изпълниха със сълзи. Когато отново заговори, гласът й прозвуча глухо: — Линк, обичам те!

Той трепна, после бавно се извърна. Лицето му беше изкривено от гняв.

— Върви си, Ели. Това е краят!