Ричард Осбърн
Разрушител (8)

7

Когато Финикс видя въртящия се и говорещ знак, с който беше отбелязано кръстовището на „Уилшиър“ и „Санта Моника“, спря колата, изскочи от нея и се огледа наоколо с надежда да си спомни нещо от прочутото кръстовище. Бевърли Хилтън беше изчезнал, онова странно здание на САА също… Уилсъновата къща за търговия с кожи беше все още там, едно свидетелство за непрекъснатостта на историята, Финикс въздъхна с облекчение — все пак има неща, които никога не се променят.

На единия ъгъл имаш нещо, което никога не беше виждал по-рано, но странно, подсъзнанието му казваше да отиде при него. Това бе будка за компюфон, телефонна будка от двадесет и първи век. В нея имаше телефон, но имаше и много други неща. Това беше компютърен център с пълен достъп до всички услуги, който можеше да окаже всякаква помощ в Сан Анжелис. Имаше редица големи бутони, монитор и клавиатура, както и пълен комплект от кодове за извикване на всякаква информация.

Точно в момента будката беше заета от загрижен на вид момък, който тъжно изливаше сърцето си пред компютърния терминал.

— Не знам… По-късно аз просто не чувствам нищо, което да е по-особено за мен…

Този път компютърният глас беше мъжки, но и неговият тон беше успокояващ, както на колежката му.

— Вие сте невероятно чувствителна личност — говореше той убедително на разстроения млад човек — и внушавате радостни чувства на всички хора около вас…

На момъка сякаш започна да му олеква.

— Наистина ли? Тогава защо винаги се чувствам така… така…

Той не можа да довърши въпроса си, тъй като Саймън Финикс се пресегна и го измъкна от будката, след което го блъсна грубо:

— Изчезвай от тука, глупак! — заповяда той. Човекът, който вече беше имал проблеми със самоуважението, се измъкна, а чувството му за непълноценност се потвърди.

Финикс насочи вниманието си към будката и огледа гамата от услуги, предлагани от компюфона. Имаше бутони за поддръжка на самочувствието, за граждански разкаяния, обществен психиатър, атлас, успокояващи изказвания, банкови и пощенски услуги, телефонен указател и информация. Просто за майтап чукна бутона за поддръжка на самочувствието.

— Днес изглеждате великолепно! — каза компютърният глас.

Саймън се ухили:

— Благодаря, наистина така се чувствам.

— Вие предизвиквате любов и лоялност сред семейството и близките си — продължи компютърът, залагайки на ласкателството с електронна баданарка.

— Точно така — каза Финикс през смях. Бъдещето го забавляваше дяволски. Но той не се нуждаеше повече от гъделичкане по самолюбието. Натисна бутона за информация, сложи ръце на клавиатурата и се включи в информационната мрежа с максимална бързина.

Един по-различен глас започна да отговоря на неговите въпроси. — Вие стигнахте до закритата пощенска кутия на името на… Саймън Финикс.

Той изхихика.

— Ей! Това съм аз! Казвай сега, какво става! — Информацията започна да проблясва по екрана: най-напред фотографията на Едгар Френдли, лидерът на „Боклуците“, след това биографията на младия човек, след това топографски карти, маршрути, надземни и подземни планове на града.

Финикс усвои всичко това просто с гледане в екрана, попивайки информацията като огромен човешки сюнгер. Данните се носеха със скоростта на мълния, но бързината не му попречи нито за момент.

— По дяволите, аз съм откачил! — каза си той, изумен от собствената си работа с компютър. — Чудя се дали не бих могъл да свиря и на акордеон.

Информацията продължаваше да избухва на екрана.

— Продължавай, така е добре.

Екранът му каза всичко, от което имаше нужда, с изключение на едно нещо. Финикс се нахвърли на клавишите и изсвири един концерт за компютър, вадейки информацията, от която наистина имаше нужда.

— Пистолет… — пошепна той. — Кажи ми за пистолетите, господин магьоснико. От къде да си взема.

Този път гласът на компютъра беше като на четец в документален филм.

— Съществително: пистолет. Преносимо огнестрелно оръжие. Това устройство се е използвало широко в градските войни в края на двадесети век. Под този термин се разбират пистолети, револвери, топлинни…

— Знам всичко това! — извика Саймън Финикс. — Не искам урок по история. Спри! Кажи ми къде мога да намеря няколко проклети пистолета!

Моралната кутия на стената избръмча и оживя:

— Вие сте глобен един кредит за нарушаване на вербалния морален статут.

От кутията изпълзя тънко листче хартия с напечатана в червено присъда от едната страна, Финикс смачка хартията на топка и я захвърли.

— Нали? — каза Саймън Финикс. — Ще ти го начукам двойно.

Кутията избръмча два пъти и се появиха нови две листчета. Гласът този път беше много мрачен:

— Вие повторихте нарушението на вербалния морален статут, което ме кара да уведомя сананджелиското полицейско управление. Моля останете на мястото си за налагане на дисциплинарно наказание.

— Тъй ли? — Той тъкмо се канеше да удари кутията, когато две полицейски коли спряха със скърцане на спирачки пред него.

— Охо — каза Финикс, — тия копелета са твърде бързи. — И още преди кутията да може да се обади отново, Финикс изрева срещу нея и удари високоговорителя.

Четирима полицаи стояха на средата на кръстовището. Бяха облечени в стандартната патрулна униформа на сананджелиското полицейско управление — сини кители и сини бричове, със Самбрауновски колани през гърдите и високи черни ботуши със странични ципове. На кръста си носеха запасани дълги ножници, в които сякаш имаше дебели мечове.

Финикс направи крачка напред и скръсти ръце:

— Сега, момчета, недейте да се правите на грубияни!

Четиримата полицаи в унисон измъкнаха електронните шокови палки, които носеха в кожените калъфи. Когато ги включиха, палките тихо забръмчаха.

Финикс не знаеше това, но една камера, монтирана в осветителен стълб край булеварда, се завъртя и го фокусира, излъчвайки картината на схватката към участъка на Ленина Хъксли, където изображенията се показваха на гигантски екран в диспечерската стая.

Когато уличните полицаи тръгнаха към Финикс, в участъка заръкопляскаха и започнаха да се радват.

— Пиши една точка на добрите момчета за действията им — каза Алфредо Гарсия.

Още една полицейска кола изсвири със спирачките си и се появиха още двама полицаи. Единият от тях беше секторният отдельонен командир. Той зае позиция, поглеждайки нервно към компютъра за стратегическа оценка, който носеше в ръката си.

— Лудият е наблизо — каза командирът на отделението към екрана. — Искам съвет.

Компютърът не се поколеба:

— С твърд тон накарайте лудият да легне на земята и да сложи ръцете си зад гърба.

Командирът на отделението кимна.

— Саймън Финикс — изкрещя той, — легни на земята и си сложи ръцете зад гърба!

Саймън Финикс се изкикоти и се плесна по бедрата:

— Господи, виж ги тия. Шестима. И в такива спретнати униформи. Страхотно се уплаших.

Полицията изглеждаше озадачена.

— Щом сте толкова уплашен — предложи командирът на отделението, — предайте се незабавно.

Финикс поклати глава.

— Вие момчета да не сте загубили чувството си за хумор? — И той се обърна с гръб към полицаите, върна се при терминала и започна бързо да печата.

Командирът на отделението изглеждаше видимо засегнат и огорчен.

— Лудият отговори с подигравателен смях и изрази — доложи той на компютъра за стратегическа оценка, като момченце, което сплетничи за някой хулиган.

— Приближете се и повторете ултиматума! — посъветва го компютърът. — Но го направете с по-твърд тон… и добавете думите „или в противен случай“.

Командирът на отделението се прокашля.

— Саймън Финикс, легни на земята, или в противен случай!

Финикс само набра един код на компютъра и от стените на будката изскочиха подвижни графитни шокови палки, обаче, вместо да напишат някакъв лозунг на стената, те се нахвърлиха върху най-близкия полицай и го убиха с ток. Той се мяташе, чуваше се съскане, сякаш течностите в него завираха, косите му пукаха и горяха. След по-малко от три секунди той беше мъртъв. Целият район внезапно се изпълни с миризма на печено месо и тлеещ плат. Полицаите на мястото и тези, които гледаха на монитора, бяха замаяни.

— В атака! — заповяда компютърът за стратегически оценки.

Служителите на САПУ може да бяха всякакви, но не бяха страхливи. Тримата полицаи, които бяха най-близко до Саймън Финикс, тръгнаха напред, въртейки палките си с всичка сила, опитвайки се да стигнат „лудия“ с един удар. Ако можеха само да докоснат Саймън Финикс с палките, щяха да се справят с него — дори той не би могъл да издържи на късия, остър електрически шок.

Разбира се, те нямаха този шанс, Саймън Финикс се нахвърли стремително върху двамата. С твърдия ръб на дясната си ръка удари по врата по-близкия и го свали на улицата, главата му увисна на една страна в странен и неестествен ъгъл.

След това той се обърна към другия и го прониза с ръка, забивайки грубите си пръсти в гръдния кош така, че парчета от ребрата се врязаха в сърцето на жертвата. Парчетата от костите бяха твърди като куршуми. Нараненото сърце спря на средата на удара си.

Финикс се обърна към третия и с добре премерен ритник го удари жестоко в челюстта, забивайки я направо в мозъка му.

Последните двама полицаи бяха ужасени и нямаха и най-малко понятие какво трябва да правят. Дори компютърът за стратегически оценки мълчеше по въпроса.

Финикс се обърна и тръгна наперено към тях.

— И тогава останаха двама…

Полицаите побягнаха, когато Саймън Финикс ги наближи.

— Хей! Аз съм нов в този град… Не бива да плашите така чужди хора. Не е хубаво! — И размаха пръст към двамата напълно вкаменени полицаи.

Това беше всичко. Двамата полицаи знаеха, че трябва да изчезнат оттам незабавно, обърнаха се и започнаха да тичат по „Уилшиър“ към „Бевърли Хилз“.

Финикс скочи в полицейската кола и ги настигна без усилие. Спря пред тях и им прегради пътя като овчарско куче.

— Знаете ли… много мразя да ме пренебрегват. Просто не го обичам. Разстройва ме. А когато съм разстроен… — Неговите действия говореха повече от думите. Финикс се нахвърли върху единия полицай и го ритна силно в гърлото, като разкъса ларинкса му. Той падна на земята и Финикс ритна главата му в бордюра така, че тя се пръсна като диня, кръвта рукна по улицата към водосточната шахта.

Последен бе командирът на отделението, Финикс се приближи до него, дръпна компютъра от ръката му, пусна го на земята и го смачка с крак, превръщайки го в прах. Реакцията на полицая беше чисто интуитивна:

— Това е полицейско имущество! — извика ужасеният командир на отделение.

— Извинявай — каза Финикс. Той протегна китките на двете си ръце, сякаш очакваше да му сложат белезници. — Тук съм. Всичко, което трябва да направиш, е да ме закараш в…

Обаче полицаят се беше вкаменил, загледан в Саймън Финикс, парализиран, неспособен да се движи, като елен, заслепен от приближаващи фарове.

— Саймън ти казва: Крещи!

Финикс го атакува. Сграби командира на отделението за раменете и го тръшна на земята, завъртайки го по корем по време на падането. Яхна безпомощната си жертва, захвърли шапката й настрана и хвана с шепа косата на човека, след което яростно блъсна главата му в неподатливата настилка на улицата.

Отново и отново Финикс се люлееше напред и назад, блъскайки главата на полицая в земята, докато челюстите, зъбите, езика и очите изпаднаха от черепа.

— Е, мисля, че това трябваше да направя — каза той най-после. — Изправи се.

Панталонът му беше изпръскан с кръв, ръцете му бяха боядисани в алено. Той си пое шумно дъх и се огледа, сякаш се чудеше какво има да прави още, след като наоколо няма повече хора за убиване.

Там, в полицейския участък, целият този ужасяващ балет на смъртта беше наблюдаван в шоково безмълвие. Сега, когато онези шест — шест! — оперативни полицаи от сананджелиското полицейско управление лежаха мъртви, Мъруин започна да хлипа тихичко.

Кръвта на Ленина Хъксли сякаш гореше вените й. Тя не беше виждала досега нещо, което да има дори далечна прилика с ужасяващата сцена, която се разигра пред очите й.

Саймън Финикс най-после забеляза скритата камера, която беше записала целия кървав инцидент. С широка усмивка на лицето закрачи към нея, въртейки полицейската палка като бастун. Отпра капака от нишата на камерата в осветителния стълб и се взря направо в обектива.

— Саймън ти каза: Стани!

От страх и объркване половината от полицаите в диспечерската стая наистина станаха. Ленина Хъксли не стана. Тя само се взираше в огромния, гротесков едър план на лицето на Финикс в монитора. Това лице тя нямаше да забрави никога.

Колкото и странно да бе, следващото нещо, което направи Финикс, беше да запее. Гласът му не беше много хубав и на полицаите, които наблюдаваха изпълнението му, им трябваше известно време, за да схванат, че пее една странна пародия на стария национален химн „Със звезди осеяното знаме“.

„Oh-oh say can you see

a bad guy like me.

Who so real-ly wants,

to cause you some trouble.

Who-oo kills just for fun.

With his hands or a gun.

Or a knife or a bomb.

Or a bro-oh-ken bottle.

And Ill make you sweat.

Till you really regret, the time that you

made me stay in that hell hole.

Oh say can you under-er-stand

just what I am saying? Here in the laaand

of fear and the home of the slaves.“

 

 

„O-o, кажете, можете ли да видите

лошо момче като мен,

което наистина иска

да ви причини неприятности.

Който убива просто за удоволствие

с ръце или пистолет,

с нож или бомба,

или със счупена бутилка.

И ще ви накарам да се изпотите дотам,

че наистина ще съжалявате от страх,

за времето, когато вие направихте така,

че да стоя в онази дяволска дупка.

O-o, кажете можете ли да разберете.

Какво точно ви казвам?

Тук, в страната на страха и дома на робите.“

Когато Саймън Финикс допя малката си песничка, той се засмя, като доволен от себе си човек и се втренчи в обектива на камерата. Ленина Хъксли потръпна, сякаш той гледаше направо в нея, надсмивайки се подигравателно с едното си синьо и другото кафяво око.

— Топка за игра — каза той пророчески.

След това удари с палката по кабелите и картината прекъсна. Облак от искри изпълни екрана.