Ричард Осбърн
Разрушител (2)

1

Огромните облаци от гъст черен дим лежаха ниско и заплашително, като знамение на съдбата написано в небето, дим, който издухваха в атмосферата гневно оранжевите пламъци на горящия град.

Град Лос Анжелис беше изтърван.

Известният метеж от 1992 г. беше последван три години по-късно, през горещото, убийствено лято на 1995 година, от по-голямо и по-жестоко градско въстание. Първият метеж трая три дни. Вторият щеше да гори яростно три седмици. Цели квартали от града бяха унищожени, от стотици здания останаха развалини, хиляди хора загубиха живота си.

Националната гвардия нямаше достатъчно сили да възстанови реда. За овладяване на положението предстоеше да бъдат повикани части от редовната армия, от морската пехота и от военновъздушните сили, за да овладеят отново улиците и да могат да контролират въздуха.

В града-дом на киноиндустрията — индустрия, която е склонна да прави продължения на миналите „успехи“ — въстанието от 1995 година заслужи номерация от римски цифри. То стана известно като Бунт II.

През следващите месеци лосанджелиската полиция престана да бъде орган за поддържане на реда и се превърна в полувоенна сила, една градска армия, по-голяма и по-добре въоръжена от някои суверенни държави. Затова не бе за чудене, че следващият бунт, през лятото на 1996 година, беше нещо повече от бунт — това беше гражданска война.

Цели квартали от града станаха феодални имения на лордовете на войната и техните последователи. Най-богатите квартали бяха военни лагери. Полицията вече не патрулираше — тя водеше сражения; престъпниците не извършваха престъпления — те правеха контранастъпления.

Конфликтът започна през юли 1996 година и от тогава не беше спирал. Въпреки характера на действията войната ще да стане известна под старомодно име, като израз на носталгия към един по-обикновен хаос. Всички я наричаха Бунт III…

Вертолети сновяха в тъмното небе, пъргави нападатели, които блъскаха отгоре разкъсвания от бунта град, бълвайки трасиращ огън по всичко на земята. Хиляди големокалибрени снаряди трябваше да приковат и да изолират мародерите в горящите части в центъра на града — блокиращи действия, както ги наричаха в ЛАПУ — лосанджелиското полицейско управление. Когато атакуващите взводове свършиха работата си, напред тръгнаха специалистите, насочвайки се към най-новите и най-сериозните горещи точки, където имаше нужда от техните уникални и смъртоносни умения.

Специалистите пътуваха с шик, носеха се с рев из набразденото от дим небе в тежковъоръжения вертолет, най-голямата и най-черната машина в авиацията на ЛАПУ — модифициран вертолет на Сикорски UH-60 „Блек Хоук“.

Вертолетът бе въоръжен с две картечници с въртящи се цеви калибър 12,7-мм, а в контейнерите под крилата носеше 16 ракети „Хелфайър“, да не говорим за ракетите за самоотбрана „Стингър“, с които трябваше да бъде посрещната всяка реална опасност от въздуха. Елементарните рискове — като куршуми — също бяха взети предвид. Коремът на гигантската машина беше здраво брониран с дебели плочки от кевлар, сякаш на корема на машината беше навлечена гигантска бронежилетка.

„Блек Хоук“ бяха без регистрационни номера, без знаци, освен четири златни букви върху черната стоманена обшивка — ЛАПУ. Двата могъщи ротора блъскаха въздуха, движейки бързо машината, сякаш екипажът нямаше търпение да се изложи на опасност.

Не се наложи да чакат дълго. Дълъг ред куршуми блесна откъм земята, мина през колесника и се сплеска в стоманената обшивка на левия борд.

Командирът, лейтенант Захари Лам, и вторият пилот Шмид реагираха на неочакваното нападение, като наклониха тежката машина наляво и набраха трийсетина метра височина.

Лам поклати глава.

— Помниш ли, когато оставяха гражданските самолети да кацат в този град? Вече никога няма да стане! Можеш да се обзаложиш.

Шмид кимна:

— Да. Доброто старо време — и то свърши, завинаги. Един автоматчик на покрива на изоставен административен небостъргач изстреля половин пълнител 9-мм патрони по прелитащия вертолет — това не беше нещо преднамерено, той нямаше да спечели нищо, ако свали вертолета. Стреляше просто защото беше там.

Куршумите изтропаха по дължината на „Блек хоук“ и Шмид веднага забеляза стрелеца на своя видеоекран, който гледаше надолу.

— Искаш ли да кажеш нещо на онзи приятел? — Облечената в ръкавица ръка потърси спусъка на 7,62-мм картечница М-60, разположена на десния борд.

Лам поклати глава.

— Не-е. Той не искаше да ни свали — не му беше това мерака. Какво искаш всъщност?

— Не разбирам къде отиваме и защо, по дяволите, се безпокоим как…

— Може би да си изкараме заплатите? — предположи Лам.

Към двамата в пилотската кабина влезе трети.

— Вие вършите добра работа — каза Джон Спартан. Беше висок, мускулест мъж, облечен в прилепнал черен костюм с широко черно кожено яке отгоре, всеки джоб, на което беше издут от екипировка. В яката на ризата му беше пришит малък микрофон, с който поддържаше връзка по свързочната мрежа на полицейското управление на Лос Анжелис.

— Може би вие имате по-сериозна причина от тази, Спартан. Някаква, в която има повече смисъл.

— Един луд е отвлякъл трийсет души от общински автобус — каза Спартан. — Какво ще кажеш? Мисля, че това е съвсем основателна причина. Нали?

И да имаше лейтенант Лам някакви съмнения в основанията на Спартан за предстоящата задача, той не го показа. Вместо това просто посочи с ръкавицата към илюминатора.

— Огледахте ли наоколо, шефе? Отвратително.

Спартан се взря надолу във въртопа от огън и дим, който бушуваше в опустошения град и кимна на себе си:

— Имам наистина лошо предчувствие кой е маниакът и къде държи заложниците.

— Искаш ли да споделиш това с нас, Спартан? — помита Лам. Както повечето летци, той не обичаше да лети в неизвестност. Обичаше винаги да знае къде е тръгнал и защо.

В този случай обаче въпросът не беше накъде и защо беше издигнал тежкия си вертолет. Въпросът беше заради кого.

— Търся Финикс — каза Спартан. — Саймън Финикс. — В този случай Лам осъзна, че неведението можеше да се окаже по-добро за душевното му равновесие. Той се намести на седалката и се изгърби над лоста за управление, сякаш искаше да се смали и да бъде една по-малко уязвима цел.

— Наистина май щях да съм по-щастлив, ако не знаех това — промърмори той.

— Леле, човече — простена Шмид, взирайки се през предното стъкло. — Това е.

При отличния обзор напред и тримата мъже можаха да видят, че бързо се приближават към градски квартал с един площад — квартал, който изглеждаше изцяло обхванат от пламъци. В огнения му център се издигаше крепост, място, заградено със стена, което изглеждаше като от средновековието, един бастион, изграден като отрицание на американския град от края на двадесетия век: як тухлен склад, опасан със стомана и заобиколен със стена от купета на изоставени коли, висока петнадесет метра.

Спартан се втренчи продължително в крепостта, след това премина в задната част на вертолета, бутна назад плъзгащата врата на борда и подаде главата си навън в буйния поток от горещ, задимен въздух. Погледна за миг надолу, като оглеждаше терена и преценяваше височината, след това отстъпи назад в товарната кабина и се завърза със сбруята.

Шмид се завъртя на седалката си:

— Хей, Спартан!

Едрият полицай теглеше тежка брезентова торба към отворената врата.

— Какво?

— Защо ти викат Разрушителя? — Той му хвърли една усмивка. — Ти да не би да си от бомбардировъчната група или нещо подобно?

Спартан беше твърде зает, за да отговори изобщо на въпроса. Лейтенант Лам отговори вместо приятеля си.

— Той просто… — Лам сви рамене — Просто защото Спартан разрушава разни работи.

Сега Джон Спартан беше застанал до вратата. Той беше готов, но вертолетът не беше, което му даде възможност да даде по-подробен отговор на въпроса на Шмид.

— Върша си работата — каза той, като се наведе в кабината. — Понякога работите вървят зле… Я ми пусни термовизора, а?

Пилотът чукна няколко бутона на таблото пред себе си и инфрачервените камери, монтирани в носа на вертолета, започнаха да оглеждат крепостта. Видеоскопите бяха достатъчно добри, за да отстранят периферната топлина от горящото здание и да се фокусират върху вътрешността на постройката. След няколко секунди схемата на цялата сграда се процеди върху екрана от течни кристали в средата на бордното табло.

— Не забравяй, Джон — предупреди Лам, — че ние само разглеждаме. Това е всичко!

Спартан само изръмжа и се вгледа в инфрачервения пейзаж на екрана.

Радиото изпука и оживя: „Тактическа вертолетна команда едно! Тактическа вертолетна команда едно! За връзка. Вие определено се намирате в забранена въздушна зона, момчета.“

И тримата не обърнаха внимание на предупреждението на свързочния център при авиобазата на ЛАПУ. Шмид се беше съсредоточил в пилотирането на машината, докато Лам и Спартан изследваха термичното изображение на крепостта.

— Забелязвам движение на… четири, пет… седем души — каза Лам. — Няма начин да има тридесет души в това здание, Спартан. Няма начин. Шест по края, един в средата. Няма заложници. Всичко е наред. Да си ходим.

В гласа на лейтенант Лам нямаше нотка на облекчение и той се надяваше, че Спартан ще усети това и ще се съгласи, че не си струва да се рискуват три глави, за да бъдат очистени шепа закоравели престъпници в зданието, които изобщо никого не интересуват.

Спартан не беше убеден. Той почука в долната част на екрана.

— Я усили това, можеш ли? Можеш ли да го направиш по-ясно?

За едно невъоръжено око там нямаше нищо. Куп изпочупени машини, ръждясващи каросерии на стари коли, покрити с голям мръсен брезент.

Обаче инфрачервеното око виждаше през отломките, показвайки топъл двигател, предавки и изпускателна система на един осемнадесетметров общински автобус, набързо скрит под камара камъни. Спартан можа да долови даже неясните очертания на седалките и рамата на автобуса.

— Тука е — каза той мрачно. — Това е автобусът. И ако той е скрит тук…

Нито Лам, нито Шмид имаха нужда да чуят края на неговите дедуктивни заключения.

— О, Господи! — изпъшка Шмид.

Джон Спартан пое дълбоко въздух, вдигна ръце над главата си и разкърши рамена, първо лявото, после дясното. След това провери пистолетите на бедрата си — първо левия, после десния, два тежки пистолета „Рюгер Редхок“, и двата приспособени да стрелят с пълнители по шестнадесет патрона. Ако посегнеше към двата едновременно, би могъл да ги измъкне с кръстосване със светкавична бързина и да вкара тридесет и два куршума в целта за част от секундата.

Един глас от радиоприемника изпълни кабината:

— Спартан, тук Хийли. Ние наблюдавахме вашето движение и ЛАПУ забранява да правите каквото и да било. Не бива да сторите нищо, което може да застраши живота на онези пътници.

Спартан хвърли поглед надолу към крепостта, един ужасен ад. Според него пътниците вече бяха застрашени — ако все още бяха живи, разбира се.

Гласът по радиото — на майор Хийли, командир на тактическото вертолетно крило на ЛАПУ и непосредствен началник на Спартан — ставаше гневен.

— Спартан! Обади се!

Джон Спартан можеше да си представи как изглежда шефът му точно в този момент. Сигурно е стиснал с всичка сила микрофона, а лицето му е ярко малиново.

— Чуваш ли ме, Спартан?

Спартан пресегна и рязко изключи радиото:

— Не! — каза той и спокойно продължи да проверява екипировката, натъпкана в широкото му яке.

Беше ред на Лам да се опита да наложи някаква дисциплина на своя приятел полицай. Той се завъртя на седалката и застана лице в лице със Спартан.

— Няма да накарам това нещо да кацне! — каза той твърдо. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — промърмори Спартан. — Да си ме чул да те карам да кацаш?

— Искам само да се уверя, че не се каниш да нарушаваш заповедите на непосредствения си районен командир.

Спартан само сви рамене и се върна към проверката на екипировката, задължителна преди изпълнение на задача.

— Освен това нямам намерение да наблюдавам как си оставяш задника да го прострелят — каза мрачно Лам.

Спартан погледна към пилота с едно око.

— Кой ти каза, че ще стане така?

— Ти се каниш да се срещнеш със Саймън Финикс самичък, нали? — отвърна Лам спокойно.

По устните на Спартан мина сянка от усмивка.

— Ей, Лам, благодаря ти за насърчителния разговор. Просто искам да огледам нещата по-отблизо, това е всичко.

Лам се обърна напред и снижи вертолета с петдесетина метра.

— Така добре ли е?

Спартан кимна:

— Добре е.

Той се върна при отворената врата и измъкна от брезентовата торба едно навито въже. По дължината на дебелото въже бяха отпечатани четири букви — ЛАПО — лосанджелиска противопожарна охрана.

Лам изглеждаше объркан:

— Това не са ли онези въжета, с които вадят хората навън от горящи здания.

Спартан се засмя, докато закачаше спасителното въже към сбруята на гърдите си и след това окачи карабинката на големия болт с ухо до вратата на вертолета.

Той кимна.

— Да, за това се използва… обикновено.

Вертолетът беше зависнал над крепостта и се люлееше и потрепваше, когато вълните от горещ въздух се блъскаха в корема му. Витлата сечаха равномерно обгарящия въздух, двигателите работеха напрегнато, за да създават необходимата подемна сила.

Спартан се взираше в огнената вихрушка, а на лейтенанта започна да му просветва каква точно лудост замисля неговият пътник.

— Стига, Джон — заекна Лам, — ти нали не… ти май си правиш майтап с мен…

Този път Спартан се ухили.

— Изпрати лудия да хване другия. Ще повисиш тук, нали?

С тези думи Спартан скочи от вертолета и започна свободно падане към ада.